Георги Б. Караджов
Скритото изображение (6) (Записки на фотографа)

6.

20 октомври, понеделник

Седя на третия чин в средната редица. Мястото до мен е празно, откакто Спиро се премести да живее във Варна с родителите си. Тя седи на втория чин в редицата до прозореца — от мен се пада в ляво, до нея е Росито. Днес дойдох на училище много рано, може би десет минути преди да бие звънеца. Тя дойде няколко минути след мен, влезе в стаята, отиде до чина си, Росица вече седеше, нещо започнаха да си приказват, не чух какво. Не погледна нито веднъж към мен. Защо? Това в събота игра ли беше, някаква шега ли? Чувал съм, че се хващали на бас, че… Ама не, не вярвам, не е такова момиче. От моето място виждах кестенявата й коса и дясното й ухо. Никога не се бях заглеждал преди това в ушите на момичетата, сега това ухо ми се струваше толкова красиво, съвършено с извивките си. Гледах я косо, за да не прави впечатление, другите влизаха, както винаги с гръм и трясък, викаха нещо, блъскаха чантите по седалките. Тя вадеше тетрадките си и чинно подреждаше моливите и химикалките си на чина, всяка сутрин ли го правеше — не бях забелязал, изобщо не я бях забелязвал досега, а сега не можех да спра да я гледам, да мисля за нея. Влюбен ли съм? Ами, от къде на къде, от едно кино. И все пак досега тя беше невидима, беше несъществуваща, от един друг свят, а сега по някакъв особен начин беше преминала в моя свят, беше станала част от него.

„С наблюдаването окото се дресира, погледът се изостря, започваме да виждаме неща, на които преди това не сме обръщали внимание, да искаме да ги запазим, да ги регистрираме, за да ги покажем на другите, които също ги подминават, без да им обръщат внимание!“ — Панос.

Ето така открих… ухото й и лекия профил на лицето й, прииска ми се да мога да ги фотографирам, за да ги имам винаги със себе си, да мога отново и отново да проверявам — наистина ли са толкова красиви или просто на мен така ми се е сторило. Нали запечатаното остава обективно, независимо от нашето настроение в момента.

Но защо не ме гледа, защо не ми казва нищо. Или?

Не, не е такова момиче. Глупости, откъде пък знам какво момиче е. Днес я виждам за първи път. Искам да кажа, в нова светлина я виждам.

Едно докосване. Някакво докосване до тънката стена на сърцето. Изглежда съм бил зареден. С нежност. И сега мога да се взривя. От едно докосване.

И тогава се случва. Тя се навежда да вдигне нещо от пода, гума, която е изпуснала, после се изправя и за миг поглежда назад. Към мен. На устните й трепва сянка на усмивка, от онези усмивки, които крият зад себе си някаква тайна, ухото й бързо се залива от червенина.

И Чефито, която е дежурна, извиква:

— Клас, стани! Клас, мирно!

След междучасието намерих в тетрадката си сгъната на две бележка. Пъхнах я в джоба на сакото си и изчаках да свърши часа, за да я прочета в тоалетната.

„Да не останеш с погрешно впечатление. Исках да ти кажа, че ми се иска да бъдем приятели. Само приятели. Струва ми се, че имаме еднакви интереси. Ако си съгласен, чакай ме след часовете на руския паметник. Л.“

Само приятели? Е добре, ще видим. Само че как да чакам още три часа, цели три — и междучасията, в които тя изобщо не поглежда към мен, все едно че не съществувам, бърборят си нещо с Росито, кикотят се… А аз не мога да се концентрирам, не мога да мисля за нищо друго. Усетих, че Мано ми приказва нещо, но от колко време и какво точно?

— Е, идваш ли?

— Идвам, разбира се — отговарям автоматично, но кога, къде, защо — нямам и понятие. После бързо съобразявам:

— Ох, извинявай, сетих се, че съм зает. Друг път може би.

— Какъв друг път, бе, аз да нямам всяка седмица рожден ден?

Аха, за това е ставало въпрос, ясно. Той има рожден ден във вторник, поканил ме е вече, приготвил съм му подарък и сега това недоразумение.

— Ох, бях се замислил нещо и не те чух какво ми разказваш — казах искрено, — на рождения ден ще дойда, разбира се, нали се уговорихме — във вторник след пет.

— Питах те дали можеш да дойдеш малко по-рано, нали така, да ми помогнеш да приготвим масата. Към четири и половина да речем.

— Няма проблеми.

Накрая часовете най-после свършиха. Пред руския паметник чаках около пет минути. Най-после тя се зададе. Гледаше в земята, докато дойде при мен, подаде ми ръка, вдигна лицето си и ме погледна в очите, сякаш гореща вълна ме обля от главата до петите.

— Къде отиваме?

Къде? Нямах понятие, но трябваше да тръгнем нанякъде.

— Ако искаш — казах с пресъхнало гърло, — да пием кафе. В „Пчела“ или в „Космос“?

„Космос“ е новата сладкарница на „Богориди“, с меки столове, най-модерната в града. На булевард „Ленин“, исках да кажа, това е името на улицата, водеща от центъра до морското казино, но почти никой не я нарича така, хората са си свикнали със старото име.

— Ако искаш, има една малка сладкарничка на „Девети септември“ — усетих, че и нейния глас дрезгавее — от вълнение ли? — Правят много хубаво турско кафе — на пясък, да идем там.

И тръгваме. Вървим един до друг и дълго не обелваме нито дума. Минахме край църквата „Кирил и Методий“, после пресякохме главната, излязохме пред строежа на новия театър и продължихме нагоре по „Девети септември“.

— Ето тука е.

Заведението имаше тъмни стъкла и вътре само четири масички, но и четирите бяха свободни. Кафеджията, сух висок мъж на средна възраст, мургав и с мустачки, търкаше джезвето на горещия пясък. Седнахме в ъгъла. Кафето беше наистина хубаво. Пиехме и мълчахме, пиехме и мълчахме. Сетне тя каза:

— Виж сега, ако ти е неприятно с мен, кажи веднага, ще излезем, ще тръгнем в различни посоки и толкова.

Нищо не можах да отвърна, само вдигнах поглед и срещнах очите й. Видях се — две миниатюрни, изопачени смешни отражения.

Сигурно и тя се видя в моите очи. Затова и двамата се разсмяхме — с освобождаващ, спасителен смях. И неловкостта се стопи.

— Знаеш ли — заговори тя бързо, — писнало ми е да ме занимават с това какви джинси са модерни в момента и кой певец за кого се е оженил, тези работи не ме интересуват, ама изобщо. Не знам тебе интересуват ли те, но като те слушам да говориш по Литература или по История на изкуството, си мисля — ето с кого мога да си говоря до насита за тези работи.

— Ти говориш за оня час… За Дон Кихот. (Имаше един такъв час, в който се опитвах да убедя и учителката, че Дон Кихот не е луд, че всяко негово деяние има скрит смисъл и символично значение, все пак — любим литературен герой ми е, мисля, че го разбирам).

— Не само за него. Нали те слушам как разсъждаваш, сигурно пишеш и стихове.

— Няма такова нещо. (Всъщност има, има, само че как да си призная, ще каже — дай да прочета — и ако не ги хареса…)

— Защото аз пиша… а-а, такова, опитвам се да пиша де. Много са лоши, но, дето се казва — от сърце. „Тъй, както умея“! — цитира Вапцаров накрая.

— Имаш ли нещо да видя?

Тя хвана чантата си, после помисли и я остави отново на свободния стол.

— Е, не сега. Друг път. Не всичко наведнъж.

Колко беше хубава! Някак внезапно хубава. Колко беше страхотно хубава, като ме гледаше с тази полуусмивка, усетих как погледът й ме милва, горещо ми ставаше от него, сигурно ушите ми пламтяха, беше толкова хубаво да седим в това кафене, да се гледаме и да се усмихваме. Само толкова.

След това влязоха двама пенсионери. Изгледаха ни критично, което си е в реда на нещата — пенсионери. Седнаха на съседната маса.

— Аркадаш, две шекерлии! — провикна се единият от тях. А ние набързо се изметохме.

На улицата тя не пожела да я изпратя. Каза само: „До утре!“ и свърна в една странична пътека. Но и на мен някак си също ми се искаше да остана сам. За да мога да прекарам всичко отново през сетивата си, да го осъзная истински. Тръгнах надолу към съвета и после по „Богориди“ към морето. То щеше да ми даде отговор.