Георги Б. Караджов
Скритото изображение (18) (Записки на фотографа)

18.

14 ноември, петък

Първото, което видях, когато влязох в класната стая, беше тя. Обърна се към мен и широко се усмихна, беше оздравяла. Имаше нещо дяволито в погледа й, да не би заради оня подарък, който ми беше обещала преди да се разболее. Ама само ако можеше да знае какъв подарък пък аз й бях приготвил, два дена нося фотографиите й в чантата си, в една голяма тетрадка, за да не се измачкат, намерих и достатъчно голям плик в книжарницата. Портрета и Морската заклинателка!

Какво приказваха учителите през първите три часа не мога да си спомня, през цялото време гледах профила й, и за моя радост забелязах, че и тя използва всеки удобен момент да се обърне назад и да ме погледне. Обич ли прочитах в тези погледи, радост ли от това, че отново сме заедно, не знам. Знам само, че очите й особено блестяха и искрата някак си прелиташе до мен.

През голямото междучасие излязохме да се разходим из двора.

— Имам нещо за тебе.

— И аз — казах и веднага забелязах радостното й учудване.

— След часовете.

— Да, след часовете.

Още три дълги часа. Но после тръгнахме към морето — директно в посока Летния театър. Като влизахме в морската градина, се огледах крадешком и хванах ръката й. Усетих как някаква вълна от топлина и нежност премина към мен, стана ми хубаво и топло.

— Хайде на тризъбеца.

До тризъбеца имаше пейка, седнахме на нея, без да пускаме ръцете си. Гледахме морето, посивяло от есента, но все така хубаво, пълно с енергия, пълно с живот, дишащо, чувстващо, нашето море. Много време, десет минути или даже двайсет никой не проговори, единствено ръката ми поемаше от нейната оня истински разговор, за който не трябваха думи, просто физически усещах как дланите ни си взаимодействат, как весело и нежно общуват помежду си, с топлинните потоци, изпращани от сърцата ни. После в един и същи миг двамата се обърнахме един към друг. Толкова много топлина, толкова много нежност имаше в очите й, че спрях да дишам.

— А сега подаръкът! — каза изведнъж весело тя, пусна ръката ми и отвори чантата си. — Не е кой знае какво де, ти да не мислиш, но пък си е мое. И е за тебе, само за тебе.

Извади от чантата си плик и ми го подаде. Веднага го отворих, вътре имаше картонче с изрисувани орнаменти, а по средата — стихотворение:

Защо светът е тъй вълшебно пъстър

в мажорна светла гама

и само красотата в него търся?

Защото с теб сме двама.

 

Каква е тази безподобна сила, дето

ме прави тъй богата

и в мен земята и небето

са целите от злато?

 

И болка сладка, непозната,

обзема ми сърцето?

Но с нея съм така богата,

че мое е морето!

Вдигнах очи от листа. Тя гледаше надолу, беше се изчервила и задъхала от вълнение. Стихотворение, посветено на мен. Любовно стихотворение, написано от нея.

— Да не… да, н-не си помислиш… Това е поезия, там всичко е преувеличено, нали…

Мълчаливо извадих снимките от чантата си и й ги подадох. Тя ги пое, взря се в тях, после бързо ме погледна, отново потъна в тях и ми се стори, че на очите й се появяват сълзи.

— Боже господи — каза тя тихо, — това съм аз! Господи, колко съм хубава, кажи ми, че е истина, кажи ми, че съм толкова хубава, че съм аз!

После затвори очи и замълча. Морето сякаш усили плисъка на вълните си, за да ни помогне — бяхме две деца, които са се изгубили в нещо ново и голямо, в омагьосаната гора и не знаят какво да направят. Ето че тя чу мислите ми и прошепна:

— Извинявай… много съм объркана и не знам какво… Ами че аз никога не съм обичала още и е толкова силно, толкова е по-силно от мен, ами то е… Не знам, скъсай го това глупаво стихотворение, моля ти се да го скъсаш, ами то е толкова бедно, изобщо думите са толкова бедни, как да кажа с думи какво усещам, всички думи са глупави, и плитки, и безумни, и безсилни. Аз обичам! Аз обичам! И е толкова хубаво това, да обичаш, ама просто страхотно е хубаво. Да! — тя отвори очите си — бяха влажни, по бузата й се търкулна сълза. — Да, — продължи тя, като ме гледаше втренчено, сякаш искаше цялата да потъне в очите ми и аз гледах отраженията си в нейните очи, отраженията се размътваха и отново се избистряха. — Да, толкова е просто и хубаво. Аз те обичам! Обичам те, чуваш ли, обичам те!

Обгърнах лицето й с дланите си, приближих се и допрях устни до бузата й, някъде по-нагоре, към окото, повече не посмях. Бузата й беше гореща и солена от сълзата. Тя се отдръпна, усмихна се странно, после се приближи и докосна устните ми със своите. Малка, бегла, несръчна целувка — първата целувка, някъде настрани, но колко беше хубаво, колко беше страхотно хубаво. Светът избухна, морето взриви вълните си и сякаш ни заля със солената си ласка, гларусите се разпищяха — приветстваха ни на кресливия си език, колко беше хубаво.

Е, след това се целунахме истински — дълго и нежно. Устните й имаха аромата на боровинки, мекотата на мечта, твърдостта на стремеж, дъхът на косите й — дъх на горски треви и борова смола — ме заля и светът спря да се върти, светът спря да бърза, спря! И в този спрял свят, на тази спряла земя, всред тази спряла вселена имаше само двама, само двама, които се целуваха жадно и нежно, и това беше тя, и това бях аз. За първи път живи, за първи път прекрасно живи.

— И аз те обичам — казах тихо, когато откъснахме устните си. — И винаги ще те обичам! Винаги! Винаги!

След това станахме, хванахме се за ръце и тръгнахме по алеята надолу към морето, а диханието на вълните, смесено с жълтия жасминов аромат ни обгръщаше и ни издигаше някъде високо, високо…