Метаданни
Данни
- Серия
- Тамплиери (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Templar Cross, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Пол Кристофър
Заглавие: Кръстът на тамплиерите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 04.05.2015
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-583-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7122
История
- — Добавяне
6.
Проследиха с поглед мъжа и жената, които слязоха от аудито и тръгнаха по тротоара, подминаха ресторанта и спряха пред склада на Феликс Валадор. Отляво на вратата, високо върху рамката й, бе монтирана домофонна уредба. Мъжът с вандайковата брадичка бръкна в джоба си и извади нещо.
— Какво е това? — попита Холидей и се размърда неспокойно в седалката си.
— Gants de latex, je pense — отвърна Жапризо. — Хирургически ръкавици, мисля.
Мъжът с брадичката нахлузи ловко ръкавиците върху дланите си, сетне натисна копчето върху пластмасовия панел на домофона и зачака. Няколко секунди по-късно прозвуча жужене, мъжът се приведе напред и заговори. Спътничката му стоеше с гръб към вратата и оглеждаше улицата ту в едната, ту в другата посока. Нощите в Кан бяха много тихи и спокойни, като изключим, разбира се, периода на провеждане на прочутия кинофестивал. Улицата беше пуста.
Откъм домофона се разнесе ново бръмчене, последвано от тежко изщракване, което Холидей чу въпреки разстоянието от половин пряка, което ги делеше. Вратата се отвори и мъжът и жената от тъмносиньото ауди влязоха в сградата. Миг по-късно светнаха лампите на партера.
Жапризо извади от джоба на омачканото си сако малък бележник и позлатен автоматичен молив и излезе от пежото. Отиде до аудито и записа регистрационния му номер. Трийсет секунди по-късно се върна при Холидей и Рафи.
— АНХ 37 45 — каза той. — Номерата са чешки. Мисля, че „А“ означава Прага.
— Че какво общо имат чехите с всичко това? — учуди се Рафи.
Жапризо се извърна в седалката си.
— Може би нищо, а може би всичко — сви рамене той. — Преди много години Пътят на коприната е свършвал именно в Прага. Градът и до днес си остава средище на контрабандисти. В Прага можете да намерите всичко каквото пожелаете — от красиви руски момичета до тайландски хероин. А защо не и крадени артефакти? — Полицаят вдигна пръст. — Moment! — Сетне извади мобилен телефон от джоба на сакото си и проведе бърз разговор, изстрелвайки думите със скоростта на куршуми. Затвори телефона и го прибра в джоба си. — Продължаваме да чакаме — уведоми ги той.
След не повече от две минути светлините в магазина угаснаха отново. Почти веднага след това жената от аудито излезе навън и застана до вратата, където избърса ръцете си в хартиена кърпичка. Огледа улицата и в двете посоки, сетне се обърна и заговори през отворената входна врата. Миг по-късно се появи и мъжът с брадичката, който затвори внимателно вратата след себе си, свали латексовите ръкавици и ги прибра в джоба си. Остана на място за секунда, бръкна в другия си джоб и извади златна табакера. Взе цигара, прибра табакерата, издърпа нещо от ревера на сакото си и започна да боде филтъра.
— Какво, по дяволите, прави? — възкликна Холидей.
— Зная precisement[1] какво прави — отвърна Жапризо с гримаса. — Дупчи филтъра на цигарата. Така заклетите пушачи си въобразяват, че намаляват вредното й въздействие.
— Това е лудост — обади се Рафи от задната седалка.
— Bien sûr — съгласи се Жапризо. — Разбира се. Но пушенето е занимание именно за лудите, нали?
Наблюдаваха как мъжът с брадичката изважда тежка златна запалка и я поднася към цигарата си. Сетне двойката тръгна по улицата, върна се при аудито и се качи в него. Двигателят изръмжа, фаровете светнаха и колата потегли. Завиха надясно по улица „Луи Блан“ и поеха нагоре по хълма.
— Останаха вътре по-малко от три минути — каза Рафи. — Засякох времето.
— Много малко — добави Холидей. — Каква ли работа могат да свършат за това време?
— Лоша работа — отвърна Жапризо. Погледна през прозореца към потъналия в мрак склад. Плесна с длан по волана и измърмори: — Je sitis une connard! Nique ma mere! Какъв съм глупак! Нещо не е наред!
Французинът се замисли с мрачно изражение.
— Merde! — изсумтя накрая той, пресегна се, отвори жабката и измъкна оттам огромен стар револвер „Манюран-73“ с дървена ръкохватка и огромна десетсантиметрова цев.
— Голямо оръжие — отбеляза Холидей. Определено бе впечатлен. Револверът беше предназначен за патрони калибър .357. Това беше френската версия на оръжието, използвано от Мръсния Хари.
— Да — отвърна Жапризо, — и прави много големи дупки в хората, затова го обичам. — Едрият полицай изгледа строго Холидей. — Моля ви, останете в колата. — Сетне излезе от пежото и тръгна към дома на Валадор с тежкия револвер в ръка.
— В колата ли ще стоим? — попита Рафи.
— Mais non — отвърна Холидей. — В никакъв случай.
Излязоха от пежото, без да откъсват поглед от Жапризо. Полицаят се обърна и ги видя. Намръщи се, показа им с жест, че трябва да се върнат в колата, и продължи към вратата с револвер в ръка. Опря длан върху нея и я побутна лекичко. Тя се открехна. Подпря я с крак и вратата се отвори още малко. Жапризо пристъпи неуверено с насочена напред ръка, сякаш дългата цев на револвера го водеше из къщата.
Холидей и Рафи затаиха дъх, когато Жапризо влезе в склада на Валадор. Миг по-късно лампите светнаха, а след няколко секунди полицаят се появи на прага с отпуснат револвер. Махна им със свободната си ръка да се присъединят към него.
Вътрешността на склада приличаше на декор за роман на Дикенс. Старинните мебели и аксесоари бяха струпани безразборно: дървени бюфети, кожен диван от трийсетте, огледало от петдесетте във формата на слънце, рицарски брони, картини с религиозна тематика, газови лампи от XVIII век, стол от изповедалня в стил Луи XVI, свещници, порцеланови фигурки, старомоден бакелитен телефон за стена, монтиран между две гипсови колони, лампи, рамки за картини, огромен циферблат на часовник, гранитни лъвове за градина, чифт палисандрови фотьойли, дузина восъчни плодове във фруктиери с формата на камбани, съдове за светена вода, седем копия на „Танцьорки в синьо“ на Дега, поставени в богато украсени рамки, гигантски препариран паун, който се оглеждаше във високо огледало с подвижна рамка, кукла за вентрилоквисти Мини Маус, оставена върху коженото седло на очукано конче от детска въртележка с избеляла боя. Пред него бяха десет от общо петдесетте дървени касетки за риба. От Феликс Валадор нямаше и следа.
Жапризо стоеше в средата на помещението, пъхнал небрежно револвера в увисналия от тежестта му джоб на сакото си. В едната си ръка държеше кърпичка, а погледът издаваше объркването му.
— Мили боже! — възкликна Рафи, когато се огледа и видя този екзотичен безпорядък.
— Къде е той? — попита Холидей, без да сваля поглед от смаяния Жапризо.
Полицаят завъртя едрото си туловище и тръгна по пътеката между купищата предмети, след което спря пред висок гардероб от тъмен дъб с резбовани цветя и птички по вратите. Широките панти и продълговатите дръжки бяха изработени от месинг. На пода пред гардероба имаше една-единствена капка кръв. Жапризо използва кърпичката си, за да хване дръжките и да отвори вратите.
— Voilà — каза полицаят.
Холидей приклекна и погледна отблизо.
— Не виждам никаква рана — отбеляза той.
— Може да е удушен — предположи хладнокръвно Рафи. Като археолог той беше виждал стотици мъртви тела, макар и доста по-древни от това на Валадор. Очите му едва сега започваха да се изцъклят и да помръкват в орбитите си. — Каква е тази пластмасова имитация на рубин?
— Няма следи от борба — отвърна Жапризо. — А и времето не беше достатъчно. Убийството чрез задушаване е доста бавен процес. — Полицаят направи гримаса и продължи. — Освен това лицето му трябваше да е станало пурпурно, а езикът му да е изскочил между зъбите. — Французинът поклати глава. — Станало е много бързо и изненадващо.
В помещението прогърмяха първите акорди от „Мама миа“ на АББА. Това бе мелодията на телефона на Жапризо. Извади го от джоба си и го поднесе към ухото си.
— Oui?
Заслуша се мълчаливо, вперил поглед в трупа на Валадор, и почисти парченце тютюн от цигарата си, попаднало върху месестата му долна устна.
— D’accord — каза той след няколко секунди.
Затвори телефона и го прибра в джоба си. Сетне се покашля.
— Според моите хора двамата от аудито са Антонин Пешек и канадската му съпруга Даниела Кей. Живеят на улица „Геологика“ в пражкия квартал Барандов. И двамата са наемни убийци. Редовно приемат поръчки и действат на територията на цяла Европа. Пешекови, en famille, са работили за кого ли не — от източногерманските тайни служби Щази до албанската Сигурими. Любимото оръжие на мосю Пешек е автоматичен пистолет CZ-75 с къса цев. Съпругата му предпочита красиви игли за коса. Пластмасови при това. Те лесно преминават през детекторите за метал по летищата. Очевидно е доста добра в работата си. В досието й е използван изразът „хирургическа прецизност“.
Жапризо клекна до Холидей и с помощта на кърпичката си улови пластмасовия рубин между палеца и показалеца си, за да го извади от ухото на Валадор. Дръпна лекичко. Рубинът се плъзна и разкри дванайсетсантиметрово острие от прозрачна като стъкло пластмаса. Иглата за коса издаде лек стържещ звук, сякаш някой дъвчеше пясък, докато полицаят я вадеше от главата на Валадор. Поднесе я към светлината. Бе покрита с фин слой мозъчна тъкан. От ухото на Валадор потече струйка розова кръв.
— Наистина хирургическа прецизност — промърмори Жапризо, докато оглеждаше мрачно оръжието на убийството. — Пронизала е първо средното ухо, а после и темпоралната кост, за да достигне мозъка през канала на вътрешния слухов нерв. — Полицаят кимна замислено. — Това изисква специфични умения.
— По думите ви съдя, че добре познавате анатомията на човека — отбеляза Холидей.
Жапризо сви рамене и въздъхна.
— Прекарах три години в медицинския университет. Баща ми, мир на праха му, беше отолог. — Полицаят поклати тъжно глава. — За нещастие не ми беше писано да тръгна по стъпките му. Не можех да си представя да прекарам живота си в промиване на уши. Боя се, че Жапризо Pere[2] остана много разочарован.
Полицаят се изправи, като изохка от усилието. Обърна се и постави внимателно иглата за коса върху купчината чинии от синьо-бял английски порцелан. Самите чинии пък бяха наредени върху прашно парче мрамор, което някога е било част от колонадата на някоя много стара сграда.
— Да видим сега за какво става въпрос — каза Жапризо, прекоси претъпканото помещение и застана пред дървените касетки за риба. Холидей и Рафи го последваха. Ченгето огледа касетките за миг, изсумтя гърлено и използва една от едрите си месести ръце, за да повдигне плътно затворения капак на касетката.
— Viens m’enculer! Мамка му! — прошепна Жапризо с облещени от смайване очи.
— Какво има вътре? — попита Холидей, пристъпи напред и надзърна над рамото на полицая. И също зяпна смаяно.
В изрязаните от стирофом гнезда грижливо бяха наредени пет златни кюлчета, всяко с дължина от дванайсетина и ширина от пет сантиметра. Жапризо се пресегна и извади едно кюлче от гнездото му. Дебелината му бе около сантиметър — сантиметър и половина. Холидей последва примера му и взе друго кюлче. Беше тежко, почти неестествено тежко, мазно и неприятно на пипане.
Кюлчето беше грубо отлято, ръбовете му бяха закръглени, а повърхността леко грапава. Щемпелът в горната му част гласеше 1 KILO, в средата бяха отпечатани инициалите Е. Т., а върху долната част бяха изобразени палма и свастика, емблемата на германския Африкански корпус по време на Втората световна война. Върху кюлчето нямаше нито сериен номер, нито каквото и да било друго означение.
— Петдесет килограма в един сандък, десет сандъка… общо петстотин килограма — пресметна на глас Жапризо.
— Хиляда сто и три фунта — промърмори Рафи.
— Мили боже! — прошепна Холидей. — На какво попаднахме?
— Очевидно нашите чешки приятели — господин Пешек и съпругата му — също не са имали представа в какво се забъркват — каза Жапризо и върна златното кюлче на мястото му. — Ако знаеха какво има тук, едва ли щяха да си тръгнат толкова бързо.
— При цена от осемстотин долара за унция това прави… към тринайсет милиона долара — пресметна Рафи.
— Достатъчен мотив не само за едно убийство — отбеляза Жапризо.
— Всички кюлчета носят тъй наречения Палмов печат на Африканския корпус — каза Холидей. — Съмнявам се, че Е. Т. означава Извънземното.
— Отново се натъкваме на Валтер Рауф — поясни Жапризо. — Е. Т. би трябвало да означава Einsatzkommando Tunis[3], това е именно неговата част.
Холидей впери поглед в лъскавото като масло кюлче злато; подозренията, свързани с произхода му, го изпълваха с ужас. Върна го в дървения сандък. Тръпки полазиха по гърба му. Повдигна му се. Рафи пристъпи напред и засне златото с мобилния си телефон. Жапризо не остана никак доволен.
— Ще се обадя на хората си в Марсилия. Ще им трябват трийсет и пет минути след като приемат обаждането ми, за да пристигнат с хеликоптер. Изпълних задълженията си, продиктувани от приятелството ми с господин Дюко. Направих услугата, за която ме помоли. А сега предлагам да си тръгнете незабавно, освен, разбира се, ако не искате да потънете в дебрите на френската полицейска бюрократщина.
— Разбира се — каза Холидей и кимна. — Може ли един въпрос?
— Само един.
— Корабчето на Валадор в състояние ли е да стигне до северноафриканския бряг?
— Certainement.[4] Тунис е само на петстотин морски мили от Марсилия. Корабче като неговото би трябвало да измине разстоянието за трийсетина часа и още по-малко при хубаво време. Фериботът го взима за една нощ.
— Благодаря — каза Холидей. — Много ни помогнахте. Моля, предайте благодарностите ни и на господин Дюко.
— C’est rien — отвърна Жапризо. — Няма защо. А сега си вървете.
Холидей и Рафи напуснаха склада на Валадор и закрачиха бързо надолу по хълма.
— Започвам да разбирам какво се е случило — каза Рафи. — Пеги и експедицията й трябва да са попаднали на товар нацистко злато, изгубен някъде в пустинята. Затова никой не иска откуп.
— През първите три години от войната колаборационистите във Виши и германците са контролирали по-голямата част от Северна Африка — каза Холидей. — А италианците са пристигнали тук дори преди тях.
— Какво искаш да кажеш? — попита Рафи.
— Ако Рауф е събирал това злато от северноафриканските евреи, би било логично да го изпрати в Германия. Какво прави то в пустинята?
Спуснаха се по хълма и спряха такси — сребрист мерцедес, който минаваше по крайбрежната улица с надеждата да намери клиенти сред посетителите на многобройните ресторанти. Двайсет минути по-късно Холидей и Рафи се настаниха в апартамент, издържан в наситенорозово и с изглед към плажа в „Роял Казино Хотел“ в Мандельо ла Напул.
— Предполагам, че следващата ни спирка е Тунис — каза Холидей, докато приклякаше пред минибара, за да огледа съдържанието му в търсене на по-силно питие. И зловещата гледка на трупа на Феликс Валадор, и неприятното усещане, предизвикано от златото от Холокоста в ръцете му, го бяха разтърсили до дъното на душата му.
— Не е задължително — отвърна Рафи, който седеше на края на едното легло и превключваше каналите на големия телевизор с плосък екран. Бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. Подхвърли го на Холидей и каза: — Погледни снимките, които направих.
Холидей влезе в папката със снимките и ги разгледа. Три от тях даваха общ изглед към интериора на склада, друга бе запечатала мъртвото тяло на Валадор в гардероба с фалшивия рубин в ухото му, три показваха златни кюлчета, а последните две — стария бакелитен телефон за стена, монтиран между двете гръцки колони. Първата бе направена по-отдалече и представяше относителното положение на телефона спрямо колоните, а втората бе заснела отблизо самия телефон.
— Какво виждаш? — попита Рафи.
— Лоша снимка на стар телефон с шайба.
— А какво пише на стената над телефона?
Холидей присви очи, сетне увеличи изображението.
— Телефонен номер — каза той, сетне го прочете: — 0112032087582.
— Нула-едно-едно трябва да е код за международно избиране. Следващите две цифри са кодът на страната, а третата — кодът на града.
— Но коя страна? Кой град?
— Да разберем — каза Рафи, отиде до телефона, разположен върху нощното шкафче между двете легла и набра рецепцията.
— Parlez-vous anglais? — попита той. Настъпи кратка пауза. — Чудесно! Бихте ли могли да ми кажете телефонният код на коя страна започва с двайсет… две-нула, да. А кодът на града е три. Trois, oui. Да, три. Merci bien — каза той и затвори телефона.
— Е? — попита го Холидей, докато отпиваше от питието си.
— Александрия — отвърна Рафи.
— Александрия, щата Вирджиния? — попита отново той, не особено изненадан. Александрия, Вирджиния, се намираше на хвърлей място от Маклийн и Лангли, дома на Централното разузнавателно управление. Не би се учудил, ако Управлението се окаже замесено.
— Не. Александрия, Египет.