Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (25)

25.

— Изненадан съм, че всичко мина толкова гладко — призна Холидей, докато закусваха в градината на покрива на хотел „Алиманди“. Беше едва девет и половина, но навън вече бе горещо и лятното слънце напичаше от безоблачното небе. От другата страна на Виале Ватикано се виждаха покривът на Сикстинската капела и керемидите на дворците в Свещения град.

— А аз не съм — заяви Емил Тайдимън, докато поглъщаше английската си закуска от бъркани яйца и наденички. — Може би трябва да си живял в толкова религиозна страна като Египет, за да го разбереш. На място, което бълва фундаменталисти вече повече от хиляда години.

— Аз съм роден и израснал в Израел — отвърна Рафи. — Какво би казал по този въпрос?

— Израел е демокрация, там религията е отделена от държавата. В Египет улемите, познавачите на исляма, продължават да контролират умовете и сърцата на хората. Единственото правило, което средностатистическият израелец следва, е да не яде такива неща — каза Тайдимън и размаха наденичката на върха на вилицата си. — Аз говоря за това как мислят тези хора.

Той дояде наденичката си, сетне си наля нова чаша кафе от лъскавата сребърна кана, поставена по средата на масата, застлана с колосана ленена покривка. Кимна към покривите на Ватикана и продължи:

— Евреите са превърнали независимото мислене в добродетел. За католиците и мюсюлманите то е грях. Католическите фундаменталисти и ислямските фундаменталисти си приличат много, тъй като споделят едно общо убеждение: за тях отделната личност просто не съществува, заменена от Вярата с главно В. За тях всичко е Божията воля или волята на Аллах. Обикновеният човек е безсилен, със свободна воля разполага единствено Господ и тази воля бива интерпретирана от папи и молли. В това е тяхната сила, в това е тяхната фатална слабост.

— Историята е пълна с подобни примери — съгласи се Холидей. — Едно време хората са обръщали голямо внимание на пророчествата и тяхното тълкуване. Македонските царе са имали по-малко власт от Делфийския оракул например. Троя е паднала, защото е пренебрегнала пророчеството на Касандра. Цезар е загинал, защото не е послушал предупрежденията на прорицателите относно мартенските иди.^[1]

— Все още не разбирам какво общо има това със свещениците убийци, срещу които сме изправени — каза Рафи.

— Ще стигнем и до това — отвърна сериозно Тайдимън, докато полагаше дебел слой мед върху също толкова дебела филия. — Според техните догми човекът не е в състояние да променя историята, само историята може да променя човека. Те са толкова арогантни, че са твърдо убедени в своята непогрешимост. В края на краищата, те са Църквата, как може шепа непосветени да си въобразяват, че могат да победят? На отец Тома, или както там е истинското му име, никога не би му хрумнало, че можем да действаме активно срещу тях, че можем да атакуваме, вместо да се защитаваме — сви рамене египтянинът. — Както казах и преди, трябва да се възползваме от тяхната уязвимост — каза той, отхапа залък от филията с мед и се усмихна.

— Въпреки това — заяви скептично Рафи, — въпреки цялата тази теория, която развихте, може просто да сме извадили късмет.

— И това е така, със сигурно имахме късмет — каза Тайдимън, докато прокарваше поредната хапка с глътка кафе.

— Според техния график — намеси си Холидей — разполагаме с около дванайсет часа.

— В такъв случай най-добре да им позвъниш — отвърна Тайдимън, — а аз ще сляза до рецепцията и ще взема пакета, който твоят приятел от посолството ни е оставил.

Когато се върна в апартамента, Холидей набра телефонния номер от картичката, която свещеникът му бе дал. Той вдигна още при първото позвъняване.

— Подполковник — каза отец Тома, — взехте ли решение?

— Промених правилата на играта — отвърна Холидей.

— Наистина ли? — попита свещеникът, който не изглеждаше впечатлен.

— Чуйте.

Холидей поднесе към слушалката дигиталния рекордер, който Винс Карузо бе използвал предната вечер. Сетне натисна копчето за възпроизвеждане на записа.

— Довчерашната златна пломба днес е сватбена халка — прозвуча гласът на отец Тома от записа.

Холидей спря миниатюрния рекордер.

— Помните ли това? — попита Холидей.

Настъпи продължително мълчание. Накрая свещеникът заговори. Гласът му беше напрегнат.

— Знаех, че сте находчив и изобретателен, подполковник Холидей, но изглежда не съм имал представа колко находчив и изобретателен можете да бъдете. Явно е замесен още някой — замълча свещеникът и се замисли. — Сервитьорът, нали?

— Казахте ми, че няма какво да предложа — отвърна Холидей, без да обръща внимание на въпроса му. — Сега вече имам.

— Можем просто да отречем — каза отец Тома. — Ще заявим, че това е манипулация, фалшификация, създадена от враговете ни. Никой няма да ви повярва.

— Вярно, не всички ще ми повярват, но все някой ще го стори. И тогава ще започне разследване. Това е като аферата „Уотъргейт“, отец Тома, не самото престъпление ще ви вкара в затвора, а опитите за прикриването му.

Настъпи ново продължително мълчание.

— Какво предлагате? — попита накрая отец Тома.

— Същото, което ви предложих и снощи, плюс един бонус. Златото и записът. Две в едно.

— Как можем да бъдем сигурни, че не сте направили копия? — попита свещеникът.

— Не можете — отвърна Холидей. — Но аз не съм глупак. Ще спазя моята част от сделката. И двамата знаем, че вашата организация има дълга ръка.

— Добре е да не го забравяте — предупреди го отец Тома.

— Предлагам ви сделка и примирие — каза Холидей.

— Това означава, че ще трябва да направим размяна.

— Ще ви се обадя отново — отвърна Холидей и затвори телефона.

— Наистина ли ще го направи? — попита Рафи.

— За нищо на света — каза Холидей.

Тайдимън се върна няколко минути по-късно. Носеше тежка правоъгълна кутия, увита в кафява хартия. Седна на дивана, извади джобно ножче и отвори пакета с няколко ловки разреза върху хартията. Вътре имаше синя пластмасова кутия, уплътнена със стиропорени топчета, а сред тях — три автоматични пистолета, три кутии патрони на пачки за по-бързо зареждане, един джипиес и пет черни мобилни телефона „Нокиа“.

— Лейтенантът ще има ли проблеми, ако тези неща попаднат в чужди ръце? — попита Тайдимън.

— Би трябвало да се отървем от оръжието и телефоните веднага щом приключим с тях — каза Холидей. — Но при всички случаи са чисти и не могат да бъдат проследени. Що се отнася до джипиеса, предпочита да му го върнем.

— А корабчето? — попита Тайдимън.

— Потегля от пристанището край Понте Маркони в девет — отвърна Холидей. — Ще ни отведе до Остия Антика в девет и трийсет. — Погледна часовника си и продължи: — Разполагаме с час и половина да се подготвим. — Погледна Тайдимън и каза: — Знаеш какво да правиш, нали?

— До пицарията със зелените тенти на ъгъла на Виа Сантамаура и Виа Кандия има голямо цвете в саксия — изрецитира египтянинът. — Оставям мобилния телефон там, обаждам ти се, когато приключа, и се връщам на Понте Маркони навреме, за да хвана корабчето.

— Рафи?

— Щом ми позвъниш, отивам на метростанция „Кастро Преторио“ и се обаждам на свещеника. Трябва да се погрижа той да чуе информационната система, която обявява името на станцията.

— А после? — продължи Холидей.

— Взимам метрото в обратната посока и слизам на Понте Маркони. Продължавам към моста и корабчето — каза израелецът, сетне помълча. — По това време вече трябва да сме разбрали дали следят някого от нас. Надявам се.

— Добре — каза Холидей. Усещаше вече как кръвта започва да бушува във вените му. — Това е. Готови ли сме?

— Готови! — отвърна Тайдимън.

— Готови! — присъедини се и Рафи.

Холидей се усмихна на самия себе си, леко изненадан от силата на обзелите го чувства.

Не се бе чувствал така енергичен, така изпълнен с живот от години. Това беше истинската му същност.

— По конете, както се казва — подкани ги той.

— А не „за бой“? — усмихна се Рафи.

— Аз съм от друго поколение — отвърна Холидей. — Израснал съм в ерата на Джон Уейн, но, да, „за бой“ също става.

За Холидей това бе упражнение по приложна тактика: когато си изправен срещу по-многоброен противник, основната ти цел трябва да бъде да разпръснеш силите му, ръководен от принципа „разделяй и владей“. Десантът в Нормандия беше класически пример за прилагането на тази тактика: подлъгваш армията на Ромел, че ще дебаркираш край Па дьо Кале, което всъщност е най-удобното място, а насочваш атаката си другаде, в случая плажовете на Нормандия.

За Рафи и Тайдимън това бе прекалено елементарно, прекалено очевидно, като футболен мач в училище: правиш финт наляво, а тръгваш надясно. Отвличаш вниманието на свещеника и неговите главорези, изпращаш ги за зелен хайвер към северната линия на метрото, а атакуваш на юг, в сърцето на вражеската територия.

С помощта на карта на Рим и познанията на Винс Карузо за древния град, щяха да организират игра на котка и мишка или на заек и хрътка, както казват англичаните, в стила на Робърт Лъдлъм и Джейсън Борн. Целта им бе да подмамят свещеника и хората му на мястото, където би трябвало да се осъществи размяната на Пеги срещу координатите на златните кюлчета. В действителност нищо подобно нямаше да се случи освен във въображението на хората от Ватикана, чиито действия и контрадействия щяха да бъдат дирижирани майсторски с помощта на мрежа от мобилни телефони за еднократна употреба, ръководена от лейтенант Карузо, яхнал червената „Веспа“ на своята италианска приятелка. Докато отец Тома и приятелчетата му гонят вятъра, Холидей, Рафи и Тайдимън щяха да се срещнат на Понте Маркони надолу по течението на Тибър и да се качат на туристическо корабче, което да ги отведе до руините на Остия Антика, древното пристанище на Рим, разположено сега на три километра от брега в резултат на речните наноси, натрупани през последните две хиляди години.

Ако всичко се развиеше според плана, щяха да се качат на моторницата, оставена им от Винс Карузо в яхтеното пристанище, където щеше да акостира и туристическото корабче. С нейна помощ трябваше да се доберат до мястото, където хората на отец Тома държаха Пеги в плен.

Както повечето подобни планове, и този изглеждаше чудесно на теория и както повечето подобни планове, и този нямаше да протече според очакванията. Холидей знаеше това много добре. Въпреки това планът беше повече от приличен предвид ограниченото време, с което разполагаха, за да го съставят. Във всяка военна операция, в която бе участвал, той бе виждал далеч по-нескопосани планове, стъкмени от цели щабове или групи от т.нар. специалисти. Затова с течение на годините бе стигнал до извода, че на война, както и при готвене, прекалено многото готвачи само развалят ястието. Поставената цел бе проста, ясна, разбираема. Да намери Пеги, да убие всеки, който се опита да му попречи, да я измъкне от плен и да напусне Рим колкото се може по-бързо.

Понте Гулиелмо Маркони прекосяваше река Тибър южно от Рим в район, който изненадваше с идиличния си провинциален пейзаж, особено на южния бряг. Пристанището за туристически корабчета се намираше надолу по течението спрямо модерния мост, притиснато между игрище за ръгби и тенис кортове. Единственият начин да се стигне до него бе по черния път, който с всеки изминат метър ставаше все по-неравен и по-неравен. Никога нямаше да го открият, ако не бяха подробните указания, дадени им от лейтенант Карузо. От друга страна обаче, мястото бе идеално за подобни срещи, тъй като следеше ли ги някой, щяха да го забележат от километри. Корабчето се оказа малък пътнически ферибот, преоборудван за туристически круизи. Не останаха изненадани, когато откриха, че името му е „Хораций“. Корабчето имаше три палуби, разположени терасовидно като многоетажна сватбена торта. Покрай големите панорамни прозорци бяха наредени сепарета като в ресторант.

Холидей пристигна първи и изчака останалите на брега. На всеки няколко минути получаваше информация от Карузо за развитието на плана им. Доколкото можеше да види младия лейтенант, всичко се развиваше според очакванията. Отец Тома беше взел мобилния телефон, оставен в саксията от Тайдимън, и в момента тичаше напред-назад из Рим. Според Карузо от гологлавия отец Дамазо нямало и следа.

В единайсет и четиресет пристигна Емил Тайдимън, облечен като американски турист с хавайска риза, сламена шапка и големи слънчеви очила. На врата си бе увесил бинокъл и видеокамера. Десет минути по-късно се появи и Рафи. Доколкото можеше да прецени Холидей, никой не ги следеше. Изчака да стъпят на кея, преди да се качи на борда на широкия ферибот с масивна надстройка, и не след дълго „Хораций“ вдигна котва и се понесе по мътните зелени води на Тибър, надолу по течението на голямата река.

Пътуването по лъкатушните извивки на реката продължи около час. Не бе особено интересно, за разлика от останалите подобни круизи, тъй като големите храмове, амфитеатри и паметници от древността бяха издигнати по-нагоре по течението, върху седемте хълма на Вечния град. Пейзажът бе предимно пасторален, допълнен от обрасли с бурени речни брегове и модерни мостове. Предимството за Холидей и спътниците му беше, че круизът с туристическото корабче правеше проследяването им ако не невъзможно, то поне малко вероятно.

В един момент „Хораций“ свърна встрани и акостира край разнебитения дървен кей на Остия Антика. Руините на древния град се простираха на площ от стотици декари. От постройките не бе останало почти нищо, освен полуразрушени стени и керамични подове, мълчаливи свидетелства за трагичния край на древния пристанищен град.

През 67 г. пиратска флотилия напада града, плячкосва го, опустошава и подпалва всичко, до което успее да се добере. Това в крайна сметка води до гласуването на Lex Gabinia, законът, предложен от консула Авъл Габиний, който предоставя на императора широки правомощия и напълно деспотична власт. Този закон много напомняше за породените от масова паника законодателни промени, приети след атентатите от 11 септември.

Властта развращава, напомни си Холидей, докато слизаше от корабчето, а абсолютната власт развращава абсолютно. Доказателство за това бяха хора като отец Тома и слугите му, превърнали благото пасторално учение на един странстващ пророк в инструмент за водене на войни.

Вместо да последват останалите пътници, които поеха към руините, Холидей, Рафи и Тайдимън завиха надясно по едва видимата пътека в сянката на крайбрежните дървета.

— Това ми напомня на сцена от един много слаб филм на „Дисни“ — каза Тайдимън. — Казваше се „Приказки от речния бряг“ или нещо подобно. Сякаш всеки момент измежду дърветата ще се покаже Бамби, а лазурносините сиалии ще запеят някоя весела мелодия и ще посипят главите ни с маргаритки.

— Откъде познаваш толкова добре филмите на „Дисни“? — попита Холидей.

— Едно време бързах да се прибера у дома след училище, за да видя как растат гърдите на Анет Фуничело^[2] по „Клуб Мики Маус“ — отвърна Тайдимън. — Гледал съм още „Зоро“, „Дейви Крокет“…

— „Бамби“ — добави Холидей — и заека Тъмпър.

— Спомни си какво се случи с майката на Бамби — каза му през смях Тайдимън.

— Имаш много странно чувство за хумор за египтянин — отбеляза Холидей.

— За какво си говорите вие, възрастните? — обади се Рафи, който вървеше накрая на малката им процесия сред дърветата.

— Мисля, че се нарича да се изсмееш в лицето на опасността — отвърна Тайдимън.

Стотина метра по-нататък по ниския бряг на реката завариха стар рибар, който замяташе единствената си въдица. Изглеждаше точно така, както го бе описал Винс Карузо. Имаше бяла коса с тънки и фини като на бебе косъмчета, теме, осеяно с петна, и бяла четина по брадичката. Вероятно беше някой от многобройните роднини на Карузо, с каквито младият лейтенант като че ли разполагаше навсякъде. До него бе оставена кофа, в която плуваха змиорки със сребристи кореми.

— Qual é il tranello? — попита Холидей, повтаряйки дословно кодовата фраза, която Карузо му бе предал. — Как е уловът?

— Oggi c’é la pesca del salmone — отвърна възрастният рибар с усмивка, разкрила голямото разстояние между предните му зъби. — Днес кълве само сьомга. — Това беше правилният отговор.

— La barca? — попита Холидей. — Лодката?

— Li — отвърна старецът и посочи с брадичка. — Там.

Откриха я малко по-нагоре по брега, умело скрита сред храсталаци и бурени. Беше класическа петметрова речна лодка с плоско дъно и висок тесен нос с монтиран на нея необичаен на вид извънбордов двигател.

Самата лодка беше мръсна, с купчина стари рибарски мрежи на носа и шест дълги бамбукови пръта, увиснали от двете й страни. Седалките бяха покрити с рибешки люспи, а боята върху дървените й бордове се белеше. По протежение на планшира бяха оставени две мърляви гребла, както и множество кутии с риболовни принадлежности, канджи, рибарски куки за вадене на големи риби и прочее. Част от такъмите бяха разпилени по дъното на лодката. Вонеше на развалена риба, оставена прекалено дълго на слънцето.

— Това шега ли е? — попита Рафи, когато видя лодката, привързана под клоните на една върба. — Защото не ми се струва много забавна.

— Не е шега — отвърна Холидей. — Нарича се защитна окраска или мимикрия. Единственият предмет, по който Винс изкара шестица при мен, бе история на камуфлажа. — Усмихна се широко и продължи: — Винаги съм знаел, че това хлапе ще стигне далеч, макар да не получаваше добри оценки. — Холидей поклати глава. — Чудесна е! Какво правиш с такава лодка в реката? Ловиш риба. Има и извънбордов двигател… всъщност електромотор, което означава, че е напълно безшумен. Погледни течението — настъпва отлив. Реката ще ни понесе по течението като товарен влак, който се движи по инерция. — Сякаш за да потвърди думите му, покрай тях премина дънер, понесен от водовъртежите в средата на реката.

— На какво разстояние сме от мястото? — попита Тайдимън.

— Според Винс на три километра — отвърна Холидей и развърза въжето от клоните на върбата. — Хайде, господа, това е краят на играта. Време е да спасим Пеги.