Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (9)

ЗАВРЪЩАНЕТО

Беше следобед, когато двамата ездачи се приближиха към резервата. Пред очите им вече се откриха постройките на агенцията. Няколко готови и други полуготови дървени къщи, ограда, коне, щъкащи нагоре-надолу мъже — всичко създаваше впечатление за усърдна дейност и незавършена работа. Пред главната постройка на агенцията стояха покрити с чергила каруци, съвсем леки коли, впрегнати с катъри.

Разтоварваха чували, сандъци и бурета и ги внасяха в построй ката. Един мъж, чието огромно тяло и подвижност правеха впечатление и отдалече, наблюдаваше работата. В лицето на огромния мъж младият дакота позна търговеца и събирач на залаганията на състезанието им Джони, когото той бе срещнал веднъж по време на боевете във форт Рандал.

Разтоварените покрити каруци откарваха в една ниска продълговата, сграда, където разпрягаха катърите и прибираха колите. Големият дебел Джони надзираваше и там, после се върна бавно към дървената постройка, където изчезна.

Двамата индианци се приближиха с конете си към агенцията. Черното куче тичаше все с тях. Тъй като тук познаваха Тобиас, постовите не обърнаха внимание на двамата ездачи. Индианците отведоха конете си при другите животни в заграденото пасище. После Тобиас поведе не към централния вход на главната сграда, където цареше голямо оживление, а към една малка странична врата. Там двамата индианци влязоха в тъмно преддверие и от него, през една междинна врата, в неочаквано просторна кръчма. Върху една от двете сковани от суров материал дървени маси светеше газена лампа със спокойната си светлина. Навън вече се свечеряваше, а единственият прозорец на помещението беше съвсем малък и на всичкото отгоре закрит с перде, така че пропускаше вътре много малко светлина, но и мъждукащите лъчи на лампата не можеха да проникнат навън. По полиците на стените бяха наредени кани, паници, чаши и гърнета. В десния заден ъгъл беше взидана печка. Грамадният Джони стоеше сега там с гръб към влезлите индианци. Дори и когато вратата се затвори, той не се обърна към тях. На стената до печката бе облегната пушката му. Беше голямо допотопно оръжие.

Индианците пристъпиха към пейката до стената в срещуположния на печката ъгъл и се разположиха там. Охитика се пъхна под пейката зад краката на господаря си.

Спокойното държане на гостите явно допадна на Джони. Той тъкмо сложи една препълнена лъжица мас в тигана. Мазнината се разтопи и месото започна да се пържи, пукайки силно. Индианците можеха спокойно да наблюдават Джони.

Върху лицето му ясно се очертаваха мастните възглавнички от двете страни на пъпчивия му нос. Редките коси върху кръглия му череп бяха разделени старателно на път и заресани с помощта на богат слой помада в желаната посока. Той беше свалил жакета и завил ръкавите на ризата си високо нагоре, така че се виждаха силните му, приличащи на млади фиданки ръце.

Когато котлетите в тигана се изпържиха, Джони се обърна към индианците, които пушеха лулите си. Той взе три добре изтъркани дървени паници от полицата и пристъпи заедно с тях и с тигана до масата пред пейката до стената. Раздаде шумно паниците, постави черния от сажди тиган върху дъска в средата на масата и седна на едно столче без облегалка, което изглеждаше твърде малко за огромната му фигура. После извади ножа си и сложи от четирите парчета месо в тигана по едно в чиниите на двамата клиенти.

— Бях ги изпържил за себе си — рече той с прегракнал пиянски глас, — но и вие можете да хапнете от тях.

Започнаха да се хранят. Скоро месото бе изядено. Кръчмарят отнесе съдовете и донесе кана с ракия. Напълни чашите и ги изтика към индианците. Едната изпразни на един дъх. След питието лицето му се оживи.

— Ха разказвай сега, Тобиас!

— Нищо ново не знам — измърмори делаварът под носа си. — Ти как си? Добре ли припечелваш?

Кръчмарят си наля вече трета чаша и отново гаврътна наведнъж цялото й съдържание, така че гостите видяха подскачащата му при пиенето адамова ябълка. Той се понаведе над масата към своите гости; те усетиха миришещия му на ракия дъх.

— Дали припечелвам? Тук има само един-единствен човек, който действително прави добра печалба, печалба от доставките за индианците в резервата — и този човек е Фреди Червената лисица! Той няма нужда да търси повече злато, печели тук от една продоволствена дажба за резервата толкова, колкото кой да е беден златотърсач за цяла година. На мен обаче не ми е дал още нито един долар, тоя мръсен пес! Смятате ли, че аз ще търпя още дълго това положение?

— Трябва да го обадиш на агента — насърчи го делаварът.

— На префинения господин офицер, който никога не се свърта тук? Опазил ме бог, по-скоро бих си изгорил езика! — Лицето на кръчмаря стана съвсем замислено. — Тоя Червената лисица, между нас казано, е истински мръсник и е способен и днес да наръга хладнокръвно някого в тъмното. Не, той все още е опасен за мене. Ще трябва да изчакам. Пък през това време и моята кесия ще се понапълни малко. Тук всеки обича да се отбива, а при този студ всеки иска да пийне малко повече, и белите, и червенокожите.

— Че нали на дакота е строго забранено да пият? Кръчмарят се разсмя гръмко.

— Ами тъкмо затова господа лагерните полицаи ми плащат толкова добре!

Джони продължи да пие. Постепенно главата му климна върху гърдите в лека дрямка. Но не мина много време и той отново се събуди. Явно не беше забравил за какво бяха приказвали.

— Сега и те участвуват в сделката — главният вожд Кървавата томахавка, дакота и сие — заговори той. — Сега са вътре при Фреди Червената лисица, за да се оплакват за гладниш-ките дажби. Донесли са оплакване и той ще се поозори малко преди да ги изхвърли както миналия път. Ще трябва май да послуша няколко часа приказките им.

— И Шонка ли е с тях? — попита с очакване Тобиас.

— Ами да, разбира се. Шонка винаги е с тях. Червената лисица гледа той да участвува навсякъде, защото Шонка е негов човек.

— Значи засега не можем да влезем при Фреди?

— Не, няма да може. Не можеш ли да уредиш твоя въпрос с някого другиго? За какво става дума в същност?

— Ами ето, трябва да докладвам за пристигането на моя приятел Хари.

Кръчмарят разгледа внимателно младия дакота.

— Хари ли? Този, който беше нападнал ешелона тогава и бе хвърлил във въздуха форта край Ниобрара?

— Да — потвърди Тобиас усмихнато.

— Който беше затворен толкова дълго? Държиш ли много да уредиш въпроса бързо? Тогава ще трябва да платиш няколко чашки за секретаря. Днес той случайно е тук.

— Доларите той ще си получи. Най-добре ти да уредиш тая работа, нали?

— Да, ще ти направя тази услуга. Я дай хартията! Тобиас извади един документ.

— Той трябва само да се подпише, че го е видял и че е съгласен Хари Токай-ихто да се върне сред своята племенна група Мечата орда.

— Сигурно няма да е трудно. — Кръчмарят пое документа и излезе.

Не мина много време и той се върна.

— Жалко — рече Джони и повдигна съжалително рамене. — Чарли го няма в стаята му. Ще трябва да поизчакаме малко.

Пред сградата отвън се чуха гласове. Вратата се отвори шумно и в помещението нахлу студен въздух. Половин дузина тежко въоръжени, облечени целите в кожа мъже, с ярки пъстри кърпи на врата влязоха вътре. Младият дакота позна сред тях Луи Канадеца и чипоносия Пит.

— Ехей! Джони! — подвикнаха новите гости на кръчмаря, който се изправи бавно с чувство за достойнство. — Дай бързо по една чаша! Й какво имаш за ядене, охранено говедо? — Мъжете затропаха заплашително с крака по дъсчения под. Тъй като топлината в помещението и миризмата на ракия и печено месо им създаде добро настроение, те удряха с крака в такт и се смееха. — Бързо, Джони, бързо, Джони! — викаха в хор, като го изкарваха на песен. — Бренди, бренди, меча шунка!

Кръчмарят не си наруши спокойствието много-много. Донесе шест чаши, подреди ги една до друга на масата и ги напълни, без да разлива нито капка. Месестите му лапи бяха много по-сръчни и умели, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Мъжете пристъпиха напред, всеки грабна по една пълна чаша и гаврътна евтината ракия. И най-младият от шестимата, един хубав около шестнадесетгодишен младеж, не се поколеба да стори същото.

Джони донесе четири големи опушени мечи бутове шунка. Носеше по един отляво и отдясно под ръцете си като малки деца, а останалите два държеше в ръце за края на кокала.

— Ехей, джентълмени! Нима смятате, че аз не ви храня по-добре, отколкото Фреди своите червенокожи?

Мъжете се разсмяха още по-шумно. Луи хвърли бобровата си шапка във въздуха, при което се видяха доста дългите му черни коси.

— Джони-Жан, братко мой — извика той със своя чужд за другите мъже френски акцент, — ние те съветваме да ни нахраниш добре! Иначе нашият Пит с късия нос теб ще заколи и ще те изпече. Би било жалко за теб, Жан!

Джони раздаде шунката и всички започнаха да ядат лакомо. Чашите се напълниха повторно. Кръчмарят седна приятелски разположен до Канадеца и пи заедно с тях.

— Джони-Жан, братко мой — говореше, дъвчейки, стройният дългокос млад човек, — днес се сбогуваме! Разбираш ли? Днес ще сме на твои разноски! Ето, ще дадеш двойна порция на хубавия млад Филип. Той е мое протеже и има още да расте!

Лицето на кръчмаря се набръчка неприязнено.

— Сбогуваме се? Какво значи това?

— Ех, мой много мили Жан, уволняват ни. Крейзи Хорс е победен; войната свърши и Фреди няма нужда повече от биячи. Предпочита сам да изпие доларите си, така каза. Отпраща ни, но по книжата заплатите ни още се водят. О, мой мили Джони-Жан, светът е много лош. Фреди смята, че червените предатели са по-евтини и организира индианска полиция за резерватите. — Луи си отряза второ голямо парче шунка. — Но аз си заминавам. Отивам там, където хората все още са по-добри! — Той засвири с уста една изпълнена с копнеж мелодия. — Джони-Жан, братко мой, ти не познаваш ли Канада?

— Там по-добре ли може да се печели, отколкото тук?

— Джони-Жан, ти си човек без копнежи, у теб няма и капка поезия, ти си една добра свиня пред пълна копаня. А моят баща беше ловец и търговски пътник; той е пристигнал от Франция и е заминал за Канада. Хубаво е в Канада, там трябва да живее човек!

— Да — подхвърли Тобиас, индианецът от племето делавари. — Канада е още свободна.

Водачът на прерийните ездачи вдигна чашата си. Зарадва се, че бе намерил свой съмишленик.

— Мой червени братко, ти познаваш Канада, моята родина? Моят баща беше търговски пътник в Канада, търгуваше с много хубави неща. Той имаше една голяма лодка, с която ние плувахме по grand lacs, по големите езера, когато аз бях още enfant, още съвсем малък. Баща ми пееше, майка ми също пееше, бяхме весели. Всички червенокожи мъже бяха наши cousins, много добри приятели. В Канада животът е хубав. Не знам защо си отидох оттам, но mon dieu, лошо беше, много лошо. Сега съм тук, но не ми се харесва. Дали да се върна пак в Канада? Ох, да? Фреди е едно чудовище, той няма сърце, той ме уволни, след като аз победих всички сиукси-дакота. Но червенокожите мъже са мои cousins, братовчеди, те обичат свободата като мене… Защо аз ги убивах?

Младият човек гаврътна още една чаша, за да удави мъката си. Единственият прериен ездач, който го бе слушал, докато говореше, беше младият Филип. Останалите бяха взели междувременно лулите си и бяха започнали да хвърлят с викове и кънтящи по масата юмручни удари заровете, за да проиграят жалките остатъци от своето щастие.

Пит замига с очи към кръчмаря.

— Джони, имаш ли някое местенце за мен? В твоя топъл обор тук? Аз мога да разливам пиенето. Фреди казваше…

— Остави го да си казва! — Джони махна сърдито с ръка. — По-добре щеше да направиш, ако си беше останал край Ниобрара!

Кръчмарят прибра два бута шунка и дълго не напълни чашите. Гости, които не можеха да плащат, не го интересуваха. Той кимна на Тобиас и тръгна за втори път да отнесе неговото писмо.

— Чарли трябва да се е върнал вече — предположи той. Този път Джони доста се забави.

Делаварът предложи тютюн на Канадеца. Луи седна до индианците и с удоволствие продължи разговора.

— Доста ме учудва това, че Фреди Червената лисица няма нужда повече от вас — поде Тобиас нишката на прекъснатия разговор.

— О, mon dieu, мой червени братко. Фреди е ingrat и vilain, неблагодарен и гаден. Натикаха всички дакота в резерватите, ние им бяхме в помощ, а сега вече нямат нужда от нас.

— А какво стана със Седящия бик?

— Не знам. Може би е отишъл в Канада, може би е тръгнал да участвува в един митинг с великия баща във Вашингтон, кой може да знае? Разни езици, разни неща говорят.

— Ами Крейзи Хорс и неговите хора, те къде са?

— Мили мой cousin, братовчеде, генерал Майлс ги победи със своите оръжия и те бяха принудени да пропътуват през зимата над петстотин мили до тези краища тук. Преди два дни пристигнаха във форт Робинсън. Нямат вече оръжие, изгубили са много от шатрите и завивките си, гладуват, а децата им зъзнат от студ. Всичко това уморява и прави хората tristes, тъжни, мои червени братко, но какво да правят те? И те са длъжни да се подчинят както всички дакота.

Токай-ихто избута своята пълна с ракия чаша, която Джони му бе поднесъл, но той не бе пил от нея.

— Merci, merci, благодаря! — Канадецът пи.

— Значи Тасунка-витко, когото белите мъже наричат Крейзи Хорс, е още жив и е съвсем наблизо тук? — попита Токай-ихто.

— Малко по на запад оттук. Те го пазят, о, mon dieu, много го пазят! Крейзи Хорс не може да се помръдне, мнозина биха желали веднага да застрелят или да набодат с ножовете си и него, и неговите хора.

Разговорът се прекъсна.

Джони се върна. Не беше сам. Бавно, с подчертано достолепие в походката и стойката заедно с него се появи и един индианец и тъкмо сега седна на голямата маса пред пейката до стената срещу Тобиас и Токай-ихто. Той носеше на главата си корона от орлови пера, която бе нахлузил ниско върху челото си. Лицето му издаваше типичните черти за мъжете от племето дакота: бронзовия цвят на кожата, извития нос, силно очертаните скули. Характерни лично за него бяха малките му очи; той непрекъснато мигаше с тях. Челото му беше широко, но ниско. Младият вожд познаваше този индианец. Това беше Кървавата томахавка. Дали новият главен вожд също бе познал младия водач на Мечата орда, или изсушеният от прекараните в затвора месеци и от болестта млад човек му се стори непознат — не се разбра. Кървавата томахавка поздрави бегло само Тобиас.

Като придружител на Кървавата томахавка се появи някаква твърде странна личност. Това беше един млад индианец, слаб и дълъг; върху лицето му нямаше и следа от интелигентност. Той носеше висок цилиндър и синя униформа със златни пискюли и ширити. На хълбока му висеше дълга сабя, в ръката си той държеше по палячовски наперено някакъв ездачески камшик със сребърна дръжка като топка. Той се поразходи няколко пъти насам и натам на края на маса-та и, изглежда, си въобразяваше, че всички му се възхищават.

Междувременно бяха влезли още седем други въоръжени индианци и сред тях и Шонка. Дори Тобиас, който бе виждал този човек един-единствен път през живота си, веднага го позна. По-рано Шонка беше боец от Мечата орда. Сега той седна до Кървавата томахавка и загледа неотстъпно и предизвикателно освободения пленник, своя някогашен племенен вожд. Погледът му обаче се блъсна о затвореността на Токай-ихто като в непробиваема стена.

Джони подаде на Тобиас документа.

— Ето… всичко е наред, що се отнася до Хари. Тобиас кимна с благодарност и тикна пари в ръцете на кръчмаря. Джони явно остана доволен.

— И така, Хари може да се върне при Мечата орда, съпроводен от полицаите на агенцията, и да живее там отново в своята шатра — каза той. — Чарли написа това отдолу на писмото.

— Дай да видя писмото! — рече със заповеден тон Кървавата томахавка, който бе разбрал последните думи. — Аз съм главният вожд и аз отговарям за цялата полиция за нашия бивак!

Тобиас подаде писмото на индианеца. Онзи го разтвори накара Джони да му го прочете.

— Белият човек отново е написал нещо, което не е бивало да напише — заяви сърдито Кървавата томахавка. — В коя шатра ще живее Токай-ихто, ще определят не белите мъже, а дакота. Съветът на старейшините на Мечата орда реши да не го приема повече в своите шатри. Неговата типи е разрушена. Синът на Матотаупа няма да се върне у дома си. Хау.

Кървавата томахавка бе говорил високо. Не само на неговата маса, а и на масата на картоиграчите всичко затихна при тези думи и мъжете погледнаха към него и към младия дакота, сина на Матотаупа.

Освободеният пленник остана неподвижен и не каза нито дума.

— Подчиняваш ли се? — попита го Шонка заплашително. Токай-ихто отново не отговори.

Индианецът делавар усещаше какво се крие зад това мълчание. Самият Тобиас беше роден в резерват и бе отишъл да живее от четиринадесетгодишна възраст сред белите мъже. Въпреки това този правнук на уважавани индиански старейшини никога не бе престанал да разбира как разсъждава и действува един боец и вожд. Той усещаше нарастващото напрежение между Шонка и Токай-ихто и подозираше, че тази враждебност е отдавнашна и вече е пуснала неизкоренимо дълбоки корени. Тобиас отдавна бе чувал оттук и оттам да се говори за това. Още по време на детските им игри Токай-ихто, който тогава се е наричал Харка, превъзхождал няколко години по-възрастния от него Шонка при всички случаи не заради силата на мускулите или заради теглото си, а заради светкавично бързото си умение да реагира и да взема решение и заради голямата си физическа сръчност. Шонка от своя страна не беше човек, свикнал да губи. Токай-ихто обаче нито като дете, нито като мъж щадеше по-нискостоящите от него заядливци. Може би настоящият миг беше първият случай в живота на Шонка, в който той можеше да се почувствува напълно сигурен и превишаващ своя някогашен другар и боен вожд. Кой можеше да му попречи при това положение да задоволи някогашната си омраза и да предизвика до крайност Токай-ихто и по този начин да го изпрати отново в плен или да го убие?

Във всяка частица от секундата самообладанието на Токай-ихто можеше да рухне и да се започне бой.

— Не бива да седим така на сухо! — Басовият глас на Джони прокънтя в натегналата от опасност тишина. — От сухата реч полза няма. Да пийнем най-напред, па после ще обмислим по-добре създалото се трудно положение.

Кръчмарят примига с очи и Тобиас веднага пъхна две монети в джоба на широките му панталони. Джони опипа парите и явно сумичката му хареса. Веднага пред полицаите на агенцията чашите се напълниха. Шонка отмести вниманието си от Токай-ихто към ракията. Кървавата томахавка също посегна към своето бренди.

— О, какво виждат моите очи? — поде подигравателно Луи Канадеца. — Мистър агентът забрани на сиуксите да пият бренди. Но тези messieurs, уважаемите господа тук, са решили да си пийнат въпреки това!

— Една двойна за главния полицай! — подкрепи Филип подигравателните думи на своя покровител и благодетел и по лицето на момъка явно личеше колко презира тези индианци.

Шонка хвърли само един яден поглед към белите, обаче Кьрвавата томахавка се почувствува предизвикан поради раздразненото си чувство за служебна отговорност да отвърне на репликата му:

— Къдравата томахавка много добре знае какво се полага и какво не. Това не е работа на уволнените прерийни ездачи.

Междувременно Джони изпразни отново своята чаша и я постави на масата с едно шумно „наздраве“. Кървавата томахавка реши да възстанови уважението си на масата по същия начин. Той също вдигна чашата си, огледа се и гаврътна ракията. Лекотата, с която той стори това, показа, че не пие днес за първи път. Униформеният шут с камшика в ръка бе наблюдавал одобрително своя началник и реши веднага да последва примера му.

Но се задави и изплю, пръхтейки, алкохола. Униформата му стана на петна и седящите наоколо мъже се изсмяха. Момъкът целият се изчерви от срам.

— Джони веднага да ми донесе кърпа и вода, за да си изчистя куртката! Това е бойната куртка на един генерал!

— Моят cousin, братовчед, е получил униформата си от един генерал? — надсмя му се Канадеца. — И кой му я е дал? Навярно той е проявил голям courage, смелост, и великият баща във Вашингтон му е заел една униформа?

— Не съм я заел! — разпени се младежът. — Моето име е Татокано, това означава Антилопата, и аз съм най-младият син на Старата Антилопа. Ти знаеш ли за колко много боброви кожи съм си купил тая униформа!

— О, великият баща е продал тази униформа от някой генерал на малкия червен брат… много скъпо, нали? За стоте откраднати боброви кожи, които дакота толкова търсят?

— Не ме разсмивайте с тая генералска униформа! — извика Пит с чипия нос, който тъкмо бе спечелил на зарове. — Хубавецо мой Еди, знаеш ли какво си ти? Музикант, а не генерал. И кой те е метнал така?

Устните на Еди-Татокано трепереха.

— Ти нищо не разбираш! — каза той, отбранявайки се отчаяно, докато в същото време вече го беше обладало приглушеното чувство, че Пит има право. — Униформата е от Вашингтон и е била униформа на един кавалерийски генерал от тридесет и първи полк. Имам писмено доказателство!

Сега вече избухна всеобщ смях.

— Писмено?! Я го покажи!

Красивият Еди едва не се разплака от ярост.

— Ето! — и той извади едно малко печатно листче.

— Я дай да видя! Става интересно! — Канадеца протегна ръка към листчето.

— Не. Аз ще си го задържа. Белите мъже могат да го прочетат само от моята ръка. — Еди-Татокано изглади документа върху масата и после отново го вдигна. — Тук е написано…

— 31 януари 1876! — прочете високо Джони. — И още: „Високомерието води към падение!“ Едно хубаво листче от календар!

— О! — изпъшка отчаяно напереният шут. Канадецът го потупа по рамото.

— Да, мой малки братко, вярно е. Не можеш да се оплачеш, че са те излъгали. Това е голата истина!

— Но…

— Какво но — разсмя се така Джони, че дебелият му корем заподскача, — няма никакво но! Голата истина. Беше ли високомерен? Да, като някой току-що сменил перата си петел! Препъна ли се? Да, приличаш на къпано кутре. Измамен ли си? Не. Листчето казва истината. Не е ли така?

Красивият Еди седеше отпуснат на стола си без облегалка и клатеше глава. Не знаеше какво да каже срещу тези логични доводи.

Джони побутна една пълна чаша към нажаления хлапак.

— На, пийни си! Това успокоява!

Всички се заеха отново да изпразнят чашите.

— Да, да — приключи Джони темата за генералската униформа, — такива са си хората. Ти си заплатил със сто откраднати боброви кожи, защото искаш да бъдеш такъв, какъвто не си, сине мой, а напоследък пък при мене идва един такъв умопобъркан с очила, който беше готов да ми даде точно толкова долари за една дреха на вожд с доказано истински кичури от скалпове по нея! Такава дреха като твоята, Хари! — При последните думи кръчмарят се бе обърнал към освободения пленник.

— Такава дреха не се продава. — Ъглите на устата на Токай-ихто се разтеглиха в саркастична гримаса.

— Жалко! То затова и истинските неща са толкова скъпи, защото изобщо не се търгува с тях.

Филип погледна с крайчеца на окото си към този дакота, който беше различен от другите.

Кървавата томахавка бе отпуснал глава. Кръвта нахлу в мозъка му и го изпълни с мрачни мисли.

— Все пак трябва да разберем най-после какво ще стане със сина на Матотаупа!

Шонка се изправи.

— Да. Най-напред трябва да разберем дали той носи и друго оръжие освен ножа си!

— Не, само ножа — отвърна Тобиас.

— Теб никой не те пита! — отяде се Шонка на индианеца делавар.

— Еди-Татокано! — рече заповедно след това Шонка. — Претърси Хари за оръжие! Хари, стани! И горе ръцете! — Шонка беше извадил пистолета си, когато издаде заповедта, и изпъна раменете си, за да придобие още по-подходяща поза.

Възцари се бездиханна тишина. Вождът бавно се изправи.

— Разбирам, че ви е страх от мене — каза той и застана току пред пистолета на Шонка. Не вдигна ръце, а само съблече изцапаната си със засъхнала кръв дреха през главата, така че изпосталялата му фигура и дълбоките следи от рани по гърдите, леко прикрити от огърлицата от мечи нокти, се видяха. — Ето… нямам нищо друго освен ножа си.

Татокано опипа колана на някогашния си боен вожд, който сякаш изобщо не го забелязваше. Шонка прибра отново пистолета си.

— Дали бива да запазиш ножа си и дали ние ще те арестуваме, това ще решат белите мъже.

Токай-ихто облече отново дрехата си. Беше съвсем блед. Разтърси го силна кашлица; той не можеше повече да я подтисне.

— Шонка — каза той, когато отново можа да си поеме дьх, — аз имам право да разбера по каква причина Съветът на старейшините е гласувал против мен.

— Да — отвърна Шонка, — имаш такова право и аз ще ти отговоря. Ти си син на Матотаупа, така ли?

— Да. Това знаят всички дакота.

— Матотаупа наруши пред чаша тайнствена вода дадената клетва и предаде златото на нашите планини. Истината ли казва моят език?

Младият вожд мълчеше.

— Говори! — настоя Шонка. — Или може би смелостта ти те напусна?

Обвиненият погледна врага си право в очите.

— Истина е.

— Ти си син на предател! Цели десет зими и десет лета ръцете ти се обливаха с кръвта на твоите братя от племето дакота. Вярно ли е това?

— Да.

Двамата мъже стояха съвсем близо един до друг. Шонка говореше на езика на пограничните жители. Той искаше белите мъже да чуят унижението, на което подлагаше своя някогашен вожд. Токай-ихто отговаряше на дакотския диалект, който никой не разбираше освен хората от неговото племе и Тобиас.

— Ти се върна в нашите шатри — продължи Шонка. — Татанка-йотанка ни заповяда да те приемем отново сред нас. Доверието на дакота бе оставено в твои ръце от нашите старейшини и вождове. Ти замина при белия мъж на име Джекмън; разговарял си там с него. Ти си чул, че великият баща е бил готов доброволно да определи за Мечата орда добра земя в резервата. Сега, след като ние проляхме кръвта на нашите бащи и братя, трябваше заради твоя глупав акъл да се настаним в най-лошите земи. Като някакъв надменен хлапак, ти си казал „не“и си разкъсал листовете с тотемите на нашите мъдри вождове. Истина ли е това?

— Джекмън ми предложи специална заплата за мен и добра земя за Мечата орда, ако аз се съглася за подпиша онова, което нямах право да сторя според решението на нашите съветници. Аз казах „не“ на това предателство и не продадох нас и нашата земя. Скъсах листовете с тотемите на предателите.

— Ти измами Мечата орда за добрата земя и сега заради теб нашите хора гладуват! Ние разрушихме твоята типи и ти никога повече няма да се върнеш сред нас!

— Вие не сте имали право да решавате за мен, без да ме изслушате. Аз настоявам ти да ме съпроводиш до шатрите на Мечата орда, както разрешиха и дългите ножове, и да се свика Съветът на старейшините, за да докладвам пред него.

— Ти няма какво да настояваш! Щом не искаш да се подчиняваш, аз ще съумея да те принудя! Седни там и мълчи, или ще те арестуваме веднага! Ние всички знаем, че ти си съмишленик на Ситинг Бул и на Крейзи Хорс.

Тобиас гледаше неотстъпно към младия вожд. Дори един Шонка трябваше да се засрами, че бе посрещнал по толкова унизителен начин този човек, освободен болен от веригите. Само още преди две поколения за мъжете от племето дакота подобно държане би било невъзможно дори за лични врагове. Но уачичун бяха успели да разцепят със своето бренди племето и да разрушат старите нрави, те бяха избили с куршумите си чувството за достойнство на свободните бойци и познаваха достатъчно средства за подкуп, за да превърнат някои от тях в жалки предатели.

Токай-ихто не се подчини. Остана прав. Делаварът отново се изплаши. Започнеше ли освободеният пленник да оказва съпротива, беше изгубен.

Грамадният Джони се намеси още веднъж. Той пристъпи към Шонка и направо го затисна със собственото си огромно тяло върху най-близкия стол. Шонка се подчини, без да възразява. Явно имаше достатъчно основание да не си разваля отношенията с кръчмаря. Може би твърде често се бе отдавал вече на забранената ракия и бе станал по този начин зависим от Джони.

— Какво си се развилнял така, Шонка! — Пиянският глас на Джони прозвуча дрезгав и заповеден. — Сега ще пийнем по едно, пък после ще продължим разговора! При мене няма петльоборство.

При последните думи вместо Шонка напред изскочи друг Пит, уволненият прериен ездач с осакатения нос. Пит не беше нито по-войнствен, нито по-смел от който и да било каубой, но без пари, без бренди, с провалени надежди и без служба, той се бунтуваше.

— Няма петльоборство ли?! — изкрещя той. — Какво си въобразяваш ти, огромно чудовище, а не кръчмар? Не щеш да ни почерпиш! Не щеш дори за раздяла да ни дадеш да се нахраним и да се напием като хората! И на всичкото отгоре искаш да ни забраниш онова, което е право на всеки свободен гражданин? Ако аз имам желание да участвувам в бой на петли, значи имам желание, ясно ли ти е, и значи ще се бием… не ми препречвай пътя, или ще се запознаеш с ножа ми… — Пит държеше ножа си в ръка.

Джони отстъпи изплашен пред разярения мъж.

— Дръж си муцуната, Пит — каза при това той, — нос вече нямаш, сега може би си прежалил и някое око?!

Така нареченият бой на петли беше пограничен обичай, схватка, при която бяха разрешени всички средства и която се водеше с всички въображаеми грубости. Осакатени носове, извадени очи разказваха за подобни ужаси. Нищо не можеше повече да спре Пит.

— Ей това нахално червено куче — извика той, — този убиец из засада и с кама, него го познават всички погранични жители по бреговете на Плат, в Блек Хилс и край Ниобрара. Откъде попадна изобщо той тук? Ще го науча аз най-после как трябва даседържи! Щом полицията на резерватите се страхува, тогава аз ще свърша тая работа и Фред трябва да научи кой поддържа реда тук, неговата пиянска полиция или един уволнен прериен ездач! Ще захвърля тоя хлапак пред краката на Червената лисица, тогава отново ще получа заповед за назначение, както ми бе обещано!

Младият вожд, за когото ставаше дума, сякаш изобщо не бе чул нищо; държането му изглеждаше безразлично, погледът му — унесен. Пит сигурно смяташе силно изтощения мъж за лека плячка. И той полетя към индианеца.

Но съвсем неочаквано за секунда ударът му бе париран. Токай-ихто бе сграбил дясната ръка на нападателя и я изви назад така, че Пит трябваше да изпусне ножа си. С изненадваща бързина младият дакота вдигна ножа и го подхвърли към своя другар делавар, който сръчно го пое във въздуха. Дакотският вожд се изплъзна от Пит и му нанесе един удар, който повали късоносия. Пит полетя, трополейки, към стената, и падна в полубезсъзнание на пода.

Започна да се превива там, но не можеше да се изправи. Токай-ихто пристъпи към него и го докосна презрително е върха на крака си, без да се увлече в някаква бруталност, която му бе позволена според обичаите като победител в боя на петли. Той прибра отново камата си в ножницата. Не беше замахнал с ножа, а само с дръжката му.

След това седна безмълвно на предишното си място върху пейката край стената до Тобиас.

— Sacre nom! — извика Луи Канадеца. — Ама че бързо се свърши всичко! Разбра ли напълно какво стана, Филип?

— Не съвсем.

— Ти дори не можеш да мислиш толкова бързо, колкото действува този индианец! Има още да се учиш, да се учиш!

Младежът се усмихна. Той бе свикнал да приема снизходително множеството добри съвети на своя учител.

Никой от мъжете не се погрижи за Пит. Той сам щеше да се изправи на крака. Боят на петли беше лична работа, а късоносият не се ползуваше със симпатия и сред индианската полиция на агенцията, защото беше засегнал индианците на най-чувствителното място — склонността им към забранения алкохол.

— Джони — обади се делаварът, — ти наистина си бил голяма скръндза! Ето ти още половин долар. Налей на ездачите, които празнуват раздяла!

Кръчмарят донесе бързо и много от желаното бренди и ездачите пиха за здравето на Тобиас. Пит лежеше край стената, охкаше и псуваше несправедливостта на този свят.

Шонка обърна още една чаша.

— Виждате ли — каза той, — Хари все пак седна, както аз му бях заповядал.

— Това действително е много успокоително за теб, пък и за цялата агенция — подигра го Канадеца.

Джони седна до Шонка.

— Вие нали бяхте преди малко всичките при Червената лисица? — попита той. — Не можете ли пак да влезете при него сега? Някой друг ли има там? Щото ти нали казваше, че ще трябва да чакате още за уреждането на въпроса на Хари?

Шонка не отвърна, но настроението му съвсем се развали. В този момент обаче Кървавата томахавка вдигна натежалата си вече глава и погледна кръчмаря с подути натъжени очи. Беше стигнал до плачливата фаза на пиянството.

— Фреди Червената лисица се държа много зле с нас, братко мой. Аз му се оплаках за всичко, за слабия добитък, за смърдящата сланина, за гладните стомаси на нашите мъже, жени и деца. Но той е един вълк, който иска само той да яде. Говорих му дълго и съвсем спокойно, но той ни посочи вратата, сякаш сме кучета. Няма да вляза повече при него, пък и той ни каза, че не иска да вижда никого повече до утре сутринта. Заключи вратата си, защото беше много ядосан.

— Замълчи! — заповяда Шонка разярен на своя началник.

Той още не се беше напил колкото Кървавата томахавка и се срамуваше от случилото се, за което сега стана дума тук.

Тобиас пъхна в ръката на кръчмаря още една монета. Джони примигна хитро и напълни отново каната с бренди.

— Да, да — кимна той, — ти си станал майстор съгледвач, Тобиас, и постигна доста нещо! Чарли не иска повече Пит тук, но иска да вербува тебе за агенцията. Че и каква ли работа имаш още край Ниобрара? Там не става вече нищо особено!

— Къде е моята предплата? — попита сухо делаварът. Джони извади три долара от джоба си.

— Действително, съвсем забравих да ти ги дам! Тобиас се подсмихна леко, а Джони се ухили с цялата си уста. Той никак не се показа смутен, задето го бяха заловили в лека злоупотреба. Уважаваше делавара, който бе изучил добре навиците на белите.

Мъжете продължиха да пият и да пушат. Ездачите отново се заеха с картите и заровете. Вонеше на ракия, димът от лулите изпълваше цялото помещение.

Ездачите, които отново бяха получили пиене, пееха и ревяха и индианските полицаи не изоставаха. Джони бе заключил вратите, да не би някой неканен гост да ги изненада. Филип не преставаше да се смее. Кървавата томахавка плачеше и скоро вече не знаеше какво става с него. Красивият Еди повърна и синята му униформа се изпоцапа от горе до долу. Шонка се държеше най-продължително от всички, но по поръка на Тобиас Джони му даде една двойно силна ракия и не след дълго и Шонка захърка под масата. Джони хвърли още един поглед към този заспал клиент, защото направо се изплаши да не би да го е отровил, но после приключи въпроса с едно успокояващо собственото му съзнание движение на ръката. Забърза да обслужи и последните гости, които можеха още да държат чаша в ръка. По челото на кръчмаря бяха избили капки пот. Тобиас му кимна да се приближи.

— Как е положението? Няма ли тук някоя друга стая, където би могъл да преспи Хари?

— Как да няма! Елате с мен! — Кръчмарят отведе двамата индианци в една стая, която имаше вътреишна и външна врата. На пода се валяха няколко сламеника. — Тази стая е за случай на нужда — обясни Джони. — Можете да се настаните тук за през нощта.

Тобиас провери дали външната врата се отваря, но тя се оказа заключена. Джони измъкна един ключ от бездънния си джоб.

— Ето… давам ви го. Ако например ви прилошее… — Кръчмарят се отдалечи.

Тобиас пристъпи съвсем близо до младия дакота.

— Какво е важно за теб сега? — Той шепнеше на езика на дакота. — Ти си моят вожд.

— Дай ми револвера си, пари и писмото на капитан Роуч за форт Робинсън. Аз ще отнеса тази поща там като скаут. Писмото ще бъде получено.

— Ами аз?

— Ти наблюдавай Томахавката, Шонка и останалите. До утре на обед никой няма да се събуди. Ако те попитат тогава, им разкажи, че и ти си бил пиян и не знаеш нищо, и че трябва да тръгнеш с писмото към форта.

— Щом разберат или открият, че ти си излязъл от къщата, те ще уведомят Червената лисица и ще вдигнат на край всички. Червената лисица е твой смъртен враг. Той уби баща ти и ще убие и тебе, където и да те намери!

— Но тези мъже тук няма да алармират никого и никога няма да признаят пред Червената лисица, че са били пияни и са ме оставили по този начин да избягам. Кървавата томахавка ще се оттегли разочарован и засрамен при своите собствени хора, за да им съобщи, че и той не е постигнал нищо и че те ще трябва да гладуват и занапред. Червената лисица ще бъде доволен, щом няма да вижда повече просителите. Единствено опасен за мен остава Шонка.

— Той почти е отровен от алкохола и няма да дойде на себе си най-малко още три дни.

— Толкова по-добре.

— Хау. Да опитаме този удар! Ще се видим ли пак?

— Аз ще се върна.

Делаварът отиде отново в кръчмарското помещение, където Джони го прие най-сърдечно.

Младият вожд остана в тъмната стаичка. Приближи се до външната врата, открехна я леко и погледна в нощта. Навън беше много студено и земята се беше сковала без сняг. Духаше северният вятър. Сред конете цареше леко безпокойство. Постовите стояха облегнати уморено на оградата. Не се виждаше никакъв друг човек.

Младият дакота усети, че потрепера целият от студ. След полунощ температурата му беше спаднала, но краката му тежаха като олово. Докато стоеше край вратата, светлината мракът се сляха пред очите му заедно с всички очертания в ня каква неясна светлина и той разбра, че няма да може да се задържи дълго на крака. Усети болка в гърдите. Опипом подпирайки се, за да не падне, той се приближи към един от сламениците и се сгромоляса върху него. Унесе се и състояние то му приличаше повече на изпадане в безсъзнание, отколко то на сън.

Призори обаче той отново се овладя и полази на колене до вратата. Открехна я леко и погледна към бледнеещите звезди Изправи се, стъпи здраво на крака и напусна къщата. Малко несигурен, но без да залита, той се отправи към заграденото за конете пасище. Охитика го посрещна с умилкване и Токай-ихто си спомни, че накрая въобще не бе видял кучето в кръчмата. То бе изтичало навън при кулестия жребец.

Постовите не видяха нищо подозрително в това, че младият дакота изведе коня си. Тъй като той леко се олюляваше те сигурно предположиха, че още не е изтрезнял. Но след като беше пристигнал свободно, той можеше и свободно да си върви. Токай-ихто се метна на коня си и го подкара ходом към агенцията на съседния форт. Охитика го следваше.

По пътя се натъкна на една кавалерийска част.

Почти без любопитство, доста презрително погледнаха драгуните към индианския ездач, яхнал чорлав мустанг.

Токай-ихто рапортува пред командуващия — малко по любезно и с по-подчертано военна стойка, отколкото някога когато служеше като съгледвач при белите мъже. Началникът на колоната изгледа критично замърсената дреха на индианеца, но явно остана доволен от държането и добрия му английски език. Поиска той да му покаже многократно подпечатаното служебно писмо и най-сетне каза:

— Дръж си очите отворени да не срещнеш подозрителни индианци, които се влачат непрекъснато от форта до резервата. От другата страна на нашия форт се е настанил Крейзи Хорс със своите червени бандити. Той не бива да установява никакви неразрешени контакти!

— Хау, ще си държа очите отворени!

Външно всички фортове си приличаха. Токай-ихто спря коня си и огледа сградите и всичко наоколо. От сивото небе се носеха отделни едри снежинки надолу към побелялата земя. По покривите висяха ледени висулки. Над комините се издигаше пушек. От дъха на хората и животните се вдигаше пара.

Младият вожд се приближи ходом към постройките.

Пред палисадата имаше индиански впрегатни коне с плазове, малко на брой каруци, теглени от крави, няколко платнени шатри; имаше само една-единствена от чергила от бизонови кожи. Една драгунска част на коне заедно с трима въоръжени индиански скаути проверяваха лагеруващите индианци, както и две индиански групи, които тъкмо се приближаваха откъм запад към постройките и лагера. Индианците бяха без оръжие. Токай-ихто веднага позна, че бяха от племето дакота-титон-оглала.

Ездачът можа да погледне през разтворената порта в големия двор на станцията и нямаше нужда да се взира дълго, за да разбере какво става там. Индианците бяха дошли, за да получат хранителните си дажби в определения ден. Вътре раздаваха сланина и брашно. Само с брашно не можеше да се направи кой знае какво, а от сланината, с която не бяха свикнали, индианците боледуваха, ала приемаха дажбите без никаква забележка. Крави стояха сред снега, примирени със съдбата си. Само една, която отдавна не бе доена, мучеше жално.

Младият дакота подкара отново своя кулест жребец напреко през лагеруващите индианци към главния вход. Беше присвил клепачи, ала очите му наблюдаваха остро. Възможно беше да срещне някой, когото познава. Той знаеше, че ще привлече вниманието на сънародниците си дори и те да не го познават лично. Той беше въоръжен с револвер и се движеше свободно като скаут. По стойката и по облеклото му обаче личеше, че е оглала, а все още беше рядкост член на това племе да служи като скаут при белите и затова правеше впечатление.

Лицата на отделните мъже от неговото многобройно и голямо племе бяха все непознати за младия вожд. Само изразът им му бе познат: гордост, мъка, прикрито отчаяние, безмълвна омраза и глуха безпомощност; вратовете се бяха превили пред по-добрите оръжия, но не и пред по-висшето право. Сред тези мъже Токай-ихто веднага се почувствува като сред братя, макар да не можеше да назове никой от бойците на име.

Безразлични гласове на белите чиновници брояха количествата дажби; индианците мълчаха. Мълчанието им обаче говореше на всеки научил се да разбира мълчанието на подчинени хора.

Токай-ихто насочи коня си към мястото, където неколцина бели мъже, отчасти в униформа, отчасти цивилни, надзираваха раздаването на продуктите. Нова група оглала уведомиха за пристигането си. Бяха все високи, слаби мъже. Без никакво оръжие те приличаха на военнопленници. Отпратиха ги от раздавателния пункт, защото още не им бил дошъл редът; нека групата им дойдела на другия ден. Мъжете се обърнаха и без да противоречат изобщо, тръгнаха обратно към разположения навън лагер. Единият от тях изчезна в кожената шатра, но скоро излезе отново. Явно само бе съобщил нещо вътре. Токай-ихто не изпускаше от поглед тази шатра.

Отвътре излезе една жена. Тя едва ли беше възрастна, но не беше вече и много млада. Токай-ихто я позна веднага, макар че я беше виждал само два пъти през живота си — за първи път като дванадесетгодишно момче и за втори път преди пет лета като млад боец по време на едно празненство. Тази жена беше роднина на Тасунка-витко и носеше същото име като сестрата на Токай-ихто: Уинона, първородна дъщеря. Жената погледна за миг въпросително към ездача, после се върна бързо обратно в шатрата.

— Какво искаш? — попита го остро един глас.

Мислите на младия дакота, които за миг се бяха отклонили, се съсредоточиха отново.

— Къде е дежурният? — осведоми се той, без да слиза от коня си.

— Какво искаш? — попита го още веднъж подофицерът.

— Нося куриерската поща!

Подофицерът посочи с палец през рамото си назад към една врата.

— Капитан Елсуърти.

Токай-ихто закачи юздата на кулестия си жребец. Охитика седна край коня. Дакота от своя страна тръгна към стаята на дежурния и остави подпечатания плик на масата.

Офицерът, млад човек с обикновено войнишко лице, се взря в датата.

— Ти много бързо си яздил, дявол да го вземе! — Той зачете. — Аха… хм, хм… е, да… Чак толкова страшно, колкото вие там, край Ниобрара, си мислите, вече не е при нас. Вече озаптихме ордата и щом се справим и с тоя Крейзи Хорс, всички ще бъдат натикани в резерватите… Кога тръгваш обратно?

— Имате ли някакви поръчки?

— Може комендантът да има. Бъди готов за утре заран! — Офицерът написа нещо на една бележка. — Вземи, с това ще те зачислят на храна при нас и ще ти дадат храна за коня. От кое племе си?

— Мато. — Мато означаваше мечка. Младият дакота разчиташе на това, че офицерът не познава дакотската дума.

— Мато? Сигурно някое много малко племе, а? Можеш ли да говориш и на дакота?

— Да.

— Имаш на разположение един свободен ден. Поразходи се малко навън и се ослушай какво си дрънкат ония дакота помежду си, когато смятат, че никой не ги чува. Хората на Крейзи Хорс пристигнаха наскоро и са още много трудни. Тъй нареченият им вожд сигурно ги насъсква; не иска да влезе в нашия форт. Ние трябва да го надзираваме.

— Да.

Токай-ихто пое зачислителната бележка. Офицерът му кимна за сбогуване и индианецът излезе навън. Погрижи се най-напред да дадат храна на кулестия жребец и убеди лавкаджията да му даде няколко кокала за Охитика. Той самият нямаше желание да яде; усещаше само жажда и се задоволи с един чай. Лавкаджията поклати глава.

Токай-ихто не разполагаше само с един ден; бяха му възложили задача за през това време, която напълно съвпадаше с неговите планове. Той тръгна бавно към главния изход, където продължаваха да раздават дажбите продукти. Тази процедура щеше да продължи до вечерта, както той вече чу, и още на следващия ден. Сред групата на белите мъже стоеше един млад човек в цивилни дрехи. Беше облечен много добре и имаше вид на заможен търговец. Токай-ихто затърси в паметта си къде бе срещал този човек. Но макар че имаше превъзходна памет за физиономии, той напразно се ровеше в спомените си.

Спря се за миг близо до младия човек и дочу, че го назоваваха Финли, но и името също така не говореше нищо на младия дакота.

Белият мъж обаче забеляза индианеца. Това, че той беше куриер и говореше английски, господинът вече бе разбрал. Затова веднага спокойно го заговори с някаква доверчивост като господар слугата си.

— Искаш ли да припечелиш нещо?

— Колко?

Финли младши се разсмя.

— От теб може да стане търговец! Аз колекционирам оригинални индиански вещи, украсени с миди колани, колчани, рисувани завивки, орлови пера, везани дрехи, препарирани скалпове! И по възможност на хора с известни имена! Готов съм да купя цялата кожена шатра отсреща! И към нея нещо като марка за достоверност, някой тотем, да кажем от Ред Клауд или от Крейзи Хорс, участниците в битката край Литл Бигхорн! Още от дете имам слабост към индиански вождове.

— Вие не сте могли да опознаете по-отблизо тази пасмина от убийци по онова време — забеляза управителят, който стоеше до Финли и отбелязваше количествата дажби.

Финли му противоречи не от убеждение, както някога като дете, а само от любов към противоречието.

— Откровено казано, аз съм виждал преди едно индианско момче, което приличаше на истински син на лорд.

— А-а… в цирка — отгатна Токай-ихто.

— Така беше! — възкликна Финли младши. — Точно така! Ти имаш шесто чувство, червенокожи. Точно такъв човек ми трябва. Тукашните индианци са страшни инати и объркани хора. Държат се, сякаш не разбират нито дума. Може би ти ще успееш да се справиш със своите сънародници.

— Какво предлагате?

— Какво би искал? Бренди?

— Не, месо.

— Месо? Не знам дали ще намеря. Ние тук доставяме достатъчно сланина, повече, отколкото в резерватите. Но все пак… червенокожите имат зад себе си дългото гладно преселение… пък и не получават най-доброкачествена храна. — Финли се обърна към управляващия бащината му фирма, който водеше и счетоводството. — Нали имате още резерви? — Зависи, господин Финли…

За мен ще се намерят! Аз дадох достатъчно, за да получи моята фирма правото за снабдяването тук. Това трябва да е достатъчно ясно на ваша милост.

— Ако личните ви желания все пак не са много големи… — Дреболия! Напишете тук на индианеца една бележка да получи няколко кутии консерви, и то от военните доставки. Те също са доставени от моята фирма. Останалите са много стари. И така, аз плащам с хранителни продукти от първо качество — обърна се Финли младши към Токай-ихто.

Младият вожд пое бележката, отиде в лагера и получи петдесет килограма определено за военните месо в консерви и два кожени чувала за пренасянето. Върна се с багажа си при Дъглас Финли.

— Искам да ми сложите печат — настоя той. — В случай че някой ме запита от любопитство как съм се добрал до месото и с чие разрешение се мъкна с него сред хората на Крейзи Хорс.

— Последното е изобщо забранено — забеляза управителят, който записа доставките.

— Не говорете излишни приказки — настави го Финли, — иначе ще оповестя високо какво написахте отново. Ето моята подпечатана визитна картичка с името на фирмата; ударете и вие отгоре печата, който държите сега в ръка… така… нашият скаут не е глупав. Ще успееш ли да се върнеш тази вечер? — обърна се Финли младши отново към младия дакота.

— Да. Но имам нужда и от неизморен кон. Моят направо е капнал.

Токай-ихто имаше особено основание за това свое желание. С чужд кон той можеше по-лесно да остане неразпознат.

— Ако продължаваш така, току-виж си получил и служба при „Финли Сие Ко“. — Младият господин Дъглас се разсмя. — Можеш ли да яздиш със седло?

— Хау.

— Тогава вземи моя кон от коняря ми… Впрочем един момент!

Дъглас Финли свирна с уста, даде някакво нареждан на своя коняр и само след няколко минути той докара един кафяв кон с бяло петно на челото, натимарен и изчеткан, отпочинал, свеж, но сигурно наполовина устойчив и бърз, колкото кулестия жребец.

Токай-ихто прие коня със снизходителен жест.

— Впрочем как стои въпросът с твоята собствена дреха? — попита Финли индианеца, който стоеше до коня и вече се готвеше да го яхне. — Откъде имаш такава дреха?

— Тя е ушита по горното течение на Плат за вожда на Мечата орда.

— Онзи, който опожари станцията край Ниобрара? Великолепно!

— Дрехата е освинчена — забеляза критично управителят.

— Изцапана като по време на война-поправи го Финли. — Петната истински ли са? — попита той индианеца. — Искам да кажа, това човешка кръв ли е?

— Ако според вас дакота са хора — да — отвърна индианецът и от саркастичния тон, с който той отговори, Дъглас Финли за първи път по време на целия разговор имаше чувството, че го правят на глупак. И все пак огромното му самочувствие бързо помете мисълта за такава възможност. — Добре, добре, колко искаш за дрехата?

— Ядене си имам.

Финли погледна сухото му лице.

— Не ти личи много. Но както искаш. Аз ще ти дам, разбира се, и пари. Като скаут ти можеш да ги използуваш. Докато индианците от резерватите няма какво да правят с тях.

— Дрехата не се продава.

— Тогава гледай другаде да направиш добра търговия за мен!

— Какво ще спечеля от това?

— Брей! Дори и сред индианците няма вече истински джентълмени! И ти добре си овладял търговския дух на цивилизацията. Един долар предплата?

— Два. — Един!

Токай-ихто пусна юздата и се престори, че си тръгва.

— Е-хей!

— Два — повтори индианецът.

— Добре, два. Можеш спокойно да си въобразиш, че Финли младши ти е отстъпил, индианецо. После можеш да разказваш това и на внуците си!

Младият вожд не обърна внимание на тази забележка.

Купи за двата долара и за парите, които Тобиас му бе дал, още прясно говеждо месо, което за втори път даде повод на лавкаджията да поклати глава. Когато по този начин индианецът бе събрал всичко, от което се нуждаеше, за да изпълни своята цел, той поведе спокойния и послушен скопен жребец за юздата вън от форта. Кожените чували с консервите и с месото беше прехвърлил отдясно и отляво с един каиш през седлото на коня.

Снеговалежът беше се засилил. Снежната вихрушка се стелеше като безкрайно спускаща се непрекъснато пред очите завеса. По главите и по раменете на хората, по гривите на конете, по плата на палатките оставаха снежинки и не се стопяваха.

Първата цел на ездача бе кожената шатра.

Той завърза кафявия си кон пред нея и се вмъкна вътре. В шатрата не гореше огън. Пречупената светлина проникваше скришом и едва-едва през отворите и пролуките; под кожените чергила беше сумрачно. В дъното седеше младата жена, която току-що влезлият вече бе наблюдавал и познал, а край нея едно около деветгодишно момче.

От дълго време сега за първи път освободеният пленник влизаше в шатра. Спря се, пресрещна погледа на съсипаната от глад и мъка жена, която остана да седи сериозна и неподвижна на мястото си, и попита:

— Къде е Тасунка-витко? Младата жена не отговори.

Токай-ихто погълна дълбоко в душата си впечатлението от цялата вътрешност на шатрата. Подът беше гол; нямаше постлана нито една завивка. По подпорните колове не висяха трофеи.

Младата жена затвори очи в знак, че няма да говори. Момчето гледаше враждебно чуждия мъж с револвера.

Токай-ихто се отказа да рови в душите на двамата индианци и излезе отново от шатрата.

Отвърза коня си, яхна го и тръгна между лагеруващите, чакащи, отчасти заминаващи си вече с получените дажби индианци. Не откри никое друго познато лице и яздеше бавно към пункта за раздаване на продукти. Дъглас Финли не беше вече там. Индианецът се обърна към управителя на фирмата, с която Финли бе разговарял преди това.

— Къде мога да намеря Тасунка-витко?

— Кого?

— Крейзи Хорс — поправи се младият дакота.

— А, него ли? Недалеч оттук, на няколко мили на запад. Само че той не разговаря току-така с всекиго. Чудо би трябвало да се случи за това.

— Може пък да се случи.

— Странен момък си ти — промълви управителят под носа си. — Ако успееш да купиш нещо ценно за този Финли, спомни си и за мене.

Токай-ихто напусна отново агенцията. Ездата със седло и стремена беше непривична за него, макар че по време на живота си като прокуден, още дванадесетгодишен, той бе принуден да се научи да язди оседлан кон в цирка „Майърс“, когато изпълняваше ролята на „син на лорд“. И все пак той можеше да язди и със седло толкова добре, колкото един драгун. Кафявият жребец тръгна ходом и индианецът скоро свикна с този ритъм. Оседланият кон придаваше и на ездача си вид на човек на агенцията; той действуваше като доказателство за принадлежност към света на белите и при новосъздалото се положение на Токай-ихто тъкмо това му бе необходимо.

Младият дакота подкара кафявия жребец в лек галоп; подкованите копита оставяха след себе си следа, която не можеше да събуди подозрение у никого. Сърцето на индианеца биеше и се съпротивяваше срещу трескавата му кръв. Слепоочията му горяха, ръцете му бяха студени. Но всяка спечелена минута можеше да бъде скъпоценна за него и той дори и не мислеше да се щади.

Драгунските части, които непрекъснато се движеха край резерватите и форта, също оставяха следи, които се виждаха достатъчно ясно. Младият дакота обаче не желаеше да се среща сега с военните. Той заобикаляше внимателно всяка възможна среща, без обаче да се крие.

След по-малко от два часа се спря. Беше забелязал в далечината бивака с шатрите. Земята наоколо беше гола и равна. Никой не можеше да се приближи към бивака, без да го видят оттам.

Младият дакота разсъждава един миг.

После подкара кафявия си жребец напред. Видя три тънки струйки дим, които се издигаха над шатрите, притискани от снежната виелица. Яздейки по-нататък, той се натъкна на коловози и следи от неподковани коне. Видя отново и следата на транспортната група, която бе заминала за агенцията, за да донесе хранителните дажби за бивака. Най-после стигна островърхите типи. Няколко деца със слаби личица го погледаха и бързо изчезнаха в родните си шатри. Не се мяркаше никакъв възрастен човек. Ала сигурно имаше очи, който дебнеха тайно непознатия ездач зад цепките на чергилата.

Самият дакота бе дълго време затворен и сега му се струваше, че се приближава към затвора на друг човек. Беше потиснат, макар че вече съвсем се беше приближил до целта си, защото не знаеше дали ще срещне Тасунка-витко и дали ще може да разговаря сам с него. Оставаха му само няколко часа, за да осъществи своето намерение, а после трябваше да се върне обратно в агенцията.

Снеговалежът се беше поразредил. Едрите снежинки падаха по-бавно. Слънчевата светлина си пробиваше път между воалите от облаци по небето и натрупаният сняг блещукаше като хиляди леко осветени кристали.

Младият вожд познаваше шатрата на Тасунка-витко отпреди. Завърза своя кон пред нея и влезе без никакво колебание вътре. Вътрешността на палатката беше съвсем гола. Подът беше силно утъпкан.

Възрастна индианка седеше и приготовляваше в една паница корени от юка. Сега тя прекъсна работата си. Освен нея в шатрата нямаше никой друг.

— Къде е Тасунка-витко? — попита строго влезлият, сякаш притежаваше властта на полицията, защото той вече знаеше, че инак не би получил толкова лесно отговор. — Идвам от форта.

Оседланият му кон и револверът бяха убедително доказателство в това отношение за жената.

Токай-ихто познаваше бегло тази жена. Тя беше майката на Тасунка-витко и той я бе виждал в неговата шатра преди пет години по време на един голям празник. Тя се бе променила от глада и мъката, но не чак дотам, колкото изпитият Токай-ихто, и на младия вожд се стори, че тя не го позна.

Жената се изправи трудно и си избърса ръцете.

— Ще доведа вожда — каза тя. — Той не е отишъл надалеч — добави после, сякаш беше длъжна да оправдае пред пратеника на агенцията това, че той не бе заварил в шатрата му омразния и заподозрян вожд. Тя мина край непознатия й гост, за да излезе от шатрата, и той я проследи с поглед.

Когато жената излезе и се запъти към другите типи, ТоТокай-ихто внесе двата кожени чувала с консервите и месото вътре и ги остави на земята. Затвори за миг очи, защото силите му се бяха изчерпали и му се виеше свят. Пот изби по цялото му тяло.

Но слухът му си остана напрегнат и той скоро чу нечии стъпки, които се приближаваха към шатрата. Снегът скърцаше тихо. Токай-ихто стоеше по средата край огнището и чакаше с лице към входа.

Появи се Тасунка-витко.

Той също беше много отслабнал. Всичко, което бе преживял и с което се бе нагърбил, бе изписано върху лицето му. Бръчките му се бяха врязали още по-дълбоко, слепоочията и бузите му бяха хлътнали. Вождът беше притворил клепачи и не виждаше Токай-ихто в лицето. Но сигурно виждаше револвера на колана му.

Главният вожд влезе в шатрата, остави чергилото да падне зад гърба му и остана прав.

— Какво има?

Това бяха тъмният глас и краткият начин на говорене, толкова близки на хиляди дакотски бойци. Токай-ихто не побърза да отговори. Чакаше другият да събере мислите си и да го познае. После каза:

— Ти ме позна, Тасунка-витко. Знаеш ли, че аз бях предаден и пленен досега?

Тасунка-витко вдигна бавно клепачи и погледна по-младия мъж в очите. — Какво даде и обеща, за да те освободят?

Макар че Токай-ихто трябваше да признае, че револверът, затъкнат в колана му, както и държането му спрямо жената оправдаваха всяко подозрение срещу него, лицето му все пак потъмня от яд.

— Подписа си, че ще отида в резервата — това дадох и обещах… вожде Тасунка-витко.

— Като скаут и полицай на дългите ножове?

— Ти не би говорил така, вожде, ако не ми вярваше вече!

— Токай-ихто!

Двамата мъже не казаха нищо повече. Стояха дълго един срещу друг. Мислите и чувствата им се бореха помежду си, срещнаха се и най-после отново се сляха. Те и двамата бяха подчинени на едно и също иго, което тежеше еднакво върху тила и на двамата.

Най-сетне Тасунка-витко се отдели от мястото си. Пристъпи две крачки към госта, две бавни, почти предпазливи крачки направи той към еднакво смелия, еднакво предадения и победен, еднакво измъчения, разтърсван от болест и все още стоящ изправен мъж. Той разтвори ръце и привлече по-младия човек към гърдите си.

— Братко мой! — каза съвсем тихо. — Аз не вярвах вече, че ще те видя отново.

— Ти си мой вожд, Тасунка-витко, и аз затова дойдох при тебе.

В очите на двамата мъже имаше сълзи. Но те не се срамуваха един от друг. Напрежението се оттегли от лицата им и върху тях се изписа онази мъка, която прави чертите на подчинените много по-благородни, отколкото лицата на добре охранените победители.

Те отпуснаха ръцете си и се откъснаха един от друг с мълчаливото и неясно смущение, което обзема твърдите мъже, след като са изразили някакво чувство, откъснаха се един от друг, с очи, с крачки и почти с мислите си. Чак тогава отново си възвърнаха хладнокръвието, на което бяха възпитавани още от деца. Това бе тихата външна изява на трайното, дълбоко вълнение.

Тасунка-витко покани госта си да седне и се отпусна до него върху голата пръст. Майката влезе вътре и отново се зае да чисти корените от юка.

Двамата вождове запушиха. С много пестеливи думи, прекъсвани, за да си поема дъх и за да кашля, Токай-ихто заразказва всичко, което му се бе случило след освобождаването му до момента, когато най-сетне бе влязъл в шатрата на своя главен вожд.

— Дългите ножове ми заповядаха и аз подписах, че ще отида в резервата — приключи той. — Но те не искат да ме допуснат и там. Този секретар Чарли и предателите сред нашите собствени бойци ме подхвърлят помежду си като топка.

Те не искат нищо друго, освен да ме пленят отново и никога вече да не ме пуснат жив.

— Какво смяташ да правиш?

— Ти какво ме съветваш?

Тасунка-витко се бореше с думите, както всеки ден се бореше в мислите и в сърцето си със спомена от случилото се.

— Ние трябва да живеем тук… като койоти…без оръжие… презрени, просещи. Те ми казват да отида при „великия баща“. Над мен обаче съществува само Всемогъщото тайнство; аз не признавам никакъв бял баща над себе си и не желая да напусна своите братя. Уачичун дебнат като кръвожадни рисове кога ще ме убият и ще разпръснат моите бойци и ще ги натикат някъде в някой обор. Населиха шатрите около нас с предатели от нашите хора. Аз не мога да ти дам подслон, Токай-ихто… братко мой.

— Ти самият тук ли ще останеш?

Тасунка-витко отвърна на бързия и почти рязък въпрос с колебание, но същевременно с твърдост в гласа:

— Ще остана. Един вожд не изоставя своите бойци. А и не мога да поведа отново своите мъже. Ние бяхме две хиляди души и имахме оръжие. Ако сега се разбунтуваме още веднъж без оръжие — това би било още по-безполезно, отколкото… Вождът млъкна и се ослуша. Токай-ихто също наостри слух. В бивака бе настанало безпокойство. Двамата вождове чуха гласове, които съвсем ясно бяха гласове на драгуни. Към шатрата затичаха стъпки, тихи, а след тях тежки.

Вождовете останаха седнали и пушеха. Жената продължи да си гледа работата.

На вратата на шатрата се появи индианец в пъстрото облекло на полуцивилизован. Зад него стояха трима драгуни; те бяха извадили пистолетите си.

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита индианецът непознатия гост на езика на дакота.

— Скаут и пратеник на „Дъглас Финли Сие Ко“ — отвърна младият вожд на английски на драгуните, като продължаваше да седи.

— Имаш ли документи?

— За теб нямам, пършива койотска кожо без сърце и без бъбреци, но за капитана имам.

Токай-ихто се изправи и тръгна бавно със спокойни движения към изхода на шатрата. Драгуните прибраха пистолетите си. Младият вожд използува този миг и с една бърза хватка хвърли полуцивилизования индианец в снега. Това беше единственият изблик на неговата ярост, който той си позволи, и в същия миг се усмихна отново любезно-прикрито на драгуните.

— Кой е капитанът ви? — При тези думи той извади визитната карта с името на фирмата и печатите и я размаха така, че униформените мъже да видят многократно подпечатаната хартийка.

— Достатъчно! — каза единият. — Какво правиш тука вътре при Крейзи Хорс?

— Трябва да купя няколко вещи лично за Финли младши. А това не става чак дотам лесно.

Драгуните нямаха и понятие кой е Финли младши, но не посмяха да се усъмнят, че това име може да няма общо с управлението и че не е важно.

— Къде отиваш оттук?

— Във форта, а утре заран заминавам с куриерската поща от капитан Елсуърти.

— Благодаря. — Тримата се оттеглиха. Токай-ихто седна отново до Тасунка-витко.

— Доста бързо действуват всеки случай вашите предатели-каза той. — Сега трябва да купя нещо от теб, за да мога да ти оставя с основание консервите и прясното месо. Иначе ще възбудя подозрение.

— Какво месо? Токай-ихто отвори кожените чували и започна да вади отвътре всичко. Жената го гледаше изненадана.

— Те са дали на теб нашите дажби? — попита Тасунка-витко.

— Това не е вашата дажба. Дажбите ви ще получат утре твоите мъже във форта. Никой обаче не бива да каже, че ти си откраднал. Ето! — Токай-ихто подаде на вожда картичката с печатите. Върху нея бяха отбелязани количествата месо.

— Че какво ли можем да ти дадем ние срещу това? Нямаме вече кой знае какво. По време на боя и на връщане трябваше да изоставим почти цялото си имущество. — Тасунка-витко прехапа устни.

— Вие нищо няма да подарявате, братко. Ако се бе стигнало дотам, щях аз сам да дам собствените си неща. Тия лешояди няма да получат доказателствата за нашите подвизи. Нека жена ти изрисува няколко парчета кожа. Има време до довечера. Финли не познава нашите обичаи и нашето изкуство; всичко ще купи.

— Ти познаваш уачичун, братко мой.

— Всичко, което знам от тях, е заплатено с кръвта ми. Вождът даде знак на майка си да последва съвета на Токай-ихто и тя излезе, за да потърси от децата и от роднините си кожи и бои и да им каже, че ше получат срещу това хубаво прясно месо.

Двамата мъже останаха отново сами.

Токай-ихто извади от тютюна, който му бе подарил Тобиас, и го остави на Тасунка-витко. Навън снегът се стелеше безшумно. В шатрата и следобед остана все така сумрачно. Токай-ихто понечи да се изпъне върху голата земя, за да поспи, тъй като през вечерта и нощта го очакваше ново напрежение. Вождът му подаде една завивка; беше вълнено одеяло, което не вършеше кой знае колко работа, но Токай-ихто го пое развълнуван до болка, задето Тасунка-витко бе загрижен за него като за брат. Преумореният млад мъж заспа и когато се събуди, му се стори, че вече може да диша по-леко и че треската му е понамаляла.

Жената разбута огъня и димът тръгна нагоре. Тя беше донесла парчета кожа и памучно платно и започна да го рисува с бои. Това не бе женска, а мъжка работа; жените рисуваха посудите и везеха облеклото, но не рисуваха делата на своите мъже. Тасунка-витко и Токай-ихто наблюдаваха онова, което тя нанасяше върху кожата и платното. Бяха тайнствени знаци, лоши тайнствени знаци, само клетви на победените, измамени и малтретирани хора.

Токай-ихто изряза няколко ивици прясно месо и ги изпече за Тасунка-витко и за себе си. Когато жената приключи всич, сгъна го и го прибра в кожените чували, той даде и на нея от месото и отвори с ножа си две консерви. Съдържанието им не миришеше.

Жената обаче не хапна нищо от всичко, което й предложиха, а изтича с него навън, за да го отнесе на децата в бивака.

— Мога ли да раздам останалото във всички шатри, както винаги сме делили? — попита Тасунка-витко.

— Можеш. В счетоводните книги е записано много повече на ваше име.

Часовете минаваха. Двамата мъже знаеха, че заедно с вечерта ще настъпи и тяхната раздяла завинаги.

Снеговалежът бе престанал. Облаците се разнесоха съвсем и залязващото слънце плъзна лъчите си като тъмно злато над снежните кристалчета.

— Ти какво ме съветваш? Къде ще ме изпрати твоята дума, вожде мой?

— А ти какво си замислил, Токай-ихто — сине на Великата мечка?

— Ще ти го кажа, Тасунка-витко. Но преди това ми разкажи как те успяха да ви победят и да ви заловят след вашите победи. Моите уши трябва да чуят това, преди да заговори езикът ми.

— Ние бяхме осем хиляди души, мъже, жени и деца — заговори Тасунка-витко и пак говореше бавно, защото думите му причиняваха мъка поради спомените. — Татанка-йотанка и аз водехме нашите бойци. Бяхме победили и бяхме избили дългите ножове, които ни бяха нападнали, но те започнаха да прииждат наново и наново, а ние нямахме вече муниции. Разделихме се на две, за да можем по този начин да разкъсаме дългите ножове и да ги заблудим. Татанка-йотанка се отправи на север под защитата на един прериен пожар, който сам бе заповядал да подпалят; не знам накъде бе тръгнал; не знам докъде бе стигнал. Ние двамата не научихме повече нищо един за друг. Аз исках да скрия своите хора от дългите ножове и да ги отведа в Канада; бяхме две хиляди души. Но навред беше пълно с предатели; така генерал Майлс и неговите хора ни застигнаха на устието на река Тонг, там, където тя се влива в Жълтокаменната река. Те стреляха срещу нас от дебели дула; огън и дъжд от назъбени железни парчета избиха нашите мъже и нашите мустанги. Ние все пак продължавахме да се бием. Мнозина от нас бяха останали само с бойната си секира. Други паднаха в плен. Снежната покривка беше станала доста дебела. Бяхме принудени да изоставим много от своите шатри и по-голяма част от имуществото си; мустангите ни капнаха, децата ни мръзнеха, пушките ни не стреляха вече. Тогава се върнаха пленените наши бойци; бяха нахранени и ни разказваха за добрината на белите мъже. Сърцата на нашите бойци се натъжиха и останалите вождове настояха да сложим оръжие, преди да измрат всичките ни деца.

И ние се предадохме на дългите ножове. Тасунка-витко млъкна, после се насили и продължи:

— Дългите ножове смениха добрите си маски и ни показаха острите си зъби. Принудиха ни през сняг и мраз да стигнем дотук. Тук ни намери ти, Тохай-ихто. Видя достатъчно и чу достатъчно. Какво мислиш да правиш сега?

— Синовете на Великата мечка ще тръгнат на север през Мисури.

— Ти чу всичко.

— Хау. В нашите шатри вече живеят не повече от стотина мъже, жени и деца. Няма да бъде лесно да ни открият, пък и дългите ножове няма да повлекат топовете си срещу такава малка група. Аз тръгвам.

— В снега?

— И в снега.

— Наемаш се?

— Аз казах, хау. Токай-ихто се изправи.

Двамата мъже се прегърнаха отново и от очите на Тасунка-витко закапаха едри сълзи, тъй като той бе намерил в този ден онзи, когото бе желал за брат, и сега отново трябваше да се раздели с него.

Когато двамата вождове запечатаха за последен път образите си в своето съзнание и усетиха за последен път стискането на ръцете си, те усетиха как у тях се преляха нови сили, които щяха да ги свързват и след раздялата, и по-младият от двамата знаеше какво взема със себе си, за да го запази завинаги и да го предаде по-нататък.

Тасунка-витко съпроводи госта си до входа на шатрата. Слънцето залязваше, сенките покриха земята и нощният вятър засвири. Вождът подаде на по-младия си брат своята бойна свирка, малката си червена бойна лула и една тънка кожена ивица. Върху кожата бе изрисуван неговият тотем, който трябваше да принадлежи на онзи, който бе станал брат на Тасунка-витко и бе наследил неговата сила.

— Ако дългите ножове ме убият тук — каза вождът на края, — ти научи нашите момчета, че не бива да се срамуват от своите бащи.

— Твоето име няма да бъде забравено, Тасунка-витко. Гласът на младия дакота прозвуча прегракнало. Ръката му, която толкова често си бе служила с оръжието, се сви в юмрук.

Токай-ихто яхна коня, който бе добре натимарен и кротък и сега зъзнеше. При това обаче той си спомни за своя кулест жребец, който го очакваше. Прибра тотема, бойната свирка и бойната лула в украсения в раковини колан, който някога бе получил като завет на предадения вожд Оцеола. После подкара коня си, за да стигне отново в агенцията и в кръчмата на Джони. Срещна се там с делавара, който го уведоми за всичко. Бе се случило онова, което Токай-ихто бе предвидил. Кървавата томахавка се беше оттеглил засрамен със своите хора. Червената лисица — Ред Фокс — още нищо не бе научил, дори и от секретаря Чарли. Шонка бе успял да надвие алкохолното си отравяне. Буйствувал и се канел да претърси заедно с трима мъже Мечата орда, за да върне отново във форта Токай-ихто, който се бе отдалечил без разрешение, или в случай че той окаже съпротива, веднага да го убие.

След като бе уведомен за всичко това, Токай-ихто се раздели отново с Тобиас.

Подкара кулестия си жребец и скоро изчезна от взора на проследилия го с поглед делавар.

Токай-ихто яздеше през леко заснежена местност. Вятърът свиреше, а освободеният пленник бе облечен само с лятната си дреха. Топлеше го треската му. Дори и най-суровият военен лекар би заявил на младия дакота, че подобна езда ще бъде краят му. В този миг обаче индианецът не мислеше за смъртта. Той чувствуваше пръстта на прерията, по която удряха копитата на мустанга му; пред него се разстилаше забулената в мараня далечина, която очите му добре познаваха, откакто той ги бе отворил за първи път, а мислите му бяха обладани от едно единствено име — Тасунка-витко.

Кулестият жребец летеше напред. Тялото му пружинираше и отскачаше. Той се бе научил да мрази всичко, което му напомняше бели мъже, оградено пасище и конюшня. И сега у него отново пламна част от онази дива необузданост на стоящия извън законите, от която неговият ездач го бе излекувал на времето със сила и с тихи песни.

Самотният ездач знаеше, че може да достигне своята далечна цел преди всичките си преследвачи само благодарение на бързината на това животно, с което той се чувствуваше едно цяло. Премина едно дълго равно разстояние в подножието на предпланините на Блек Хилс и се озова между леките възвишения, сред вълнистите долини на неплодородната и гола прерия, която бе началото на резервата на северозапад. Зимното слънце грееше над жълтосивата земя. Остра трева, юка и кактуси растяха наоколо. Вода трудно се намираше и когато се натъкна на едно малко езерце, младият дакота веднага остави мустанга си да пие. През това време той изтича до хребета на близкото възвишение, откъдето започна да претърсва с поглед околността и да се ослушва напрегнато. Възможно бе край резервата да патрулират кавалеристи.

Но сред пустошта цареше тишина. Нищо не се помръдваше.

Вече настъпваше нощ. Вятърът стана ледено студен. Токай-ихто яхна отново мустанга. Възвишенията започнаха да стават по-стръмни. Земята, песъчлива, суха, бе насечена от голи скали. Слънцето потъна на запад; на хоризонта все още се очертаваха гористите склонове на Блек Хилс.

Късно през нощта ездачът отново спря. Остави мустанга си в подножието на една скала. Добичето започна да поскубва снопчета трева, чиито корени се бяха впили дълбоко в твърдо замръзналата глинеста почва. Охитика седна до мустанга езикът бе увиснал от муцуната му.

Завърналият се вожд се изкачи по скалата и започна да оглежда местността.

Разпозна надалеч остатъка от оттеклото се езерце; последните останки от водата му бяха замръзнали в тънка ледена покривка. Там бяха издигнати шатрите на бивака, от източната му страна стояха коне. През царящата пълна тишина над местността ослушващият се мъж дочу воя на гладните кучета на бивака. Той видя отделни мъже, жени и деца, без да може да ги разпознае поотделно. Те сякаш влизаха и излизаха, за да проверят още веднъж околността за през нощта.

Това със сигурност бе бивакът на Мечата орда. Между скалата, от която дебнеше сега Токай-ихто, и шатрите, между две леки възвишения се спускаше равна низина. Младият дакота реши да я използува за по-близък наблюдателен пункт. Остави животните си — жребеца и кучето-на място и се промъкна по-напред. Все така легнал на хребета на ниския хълм, можеше да вижда бивака по-ясно. Различи всяка отделна шатра, но веднага видя, че неговата собствена типи липсва. Спря погледа си за по-дълго върху четири деца. Бяха две момчета и две момичета. Те правеха нещо с купчина консервни кутии и северният вятър носеше миризмата на развалено месо. Децата издигнаха три пирамиди от кутиите, и то така, че всеки идващ откъм агенцията да вижда и да е принуден да диша миризмата, носеща се от кутиите. Това беше достойно посрещане за всички пратеници на агента и на Червената лисица.

Кучетата се бореха, хапейки се заради остатъците от трупа на едно говедо. Отникъде не се носеше песен, не се чуваха нито звуци на флейта, нито барабан. Мъртвешка тишина бе легнала над този бивак на глада и на подчинението.

Недалеч от децата стоеше самотен накуцващ мъж.

Токай-ихто позна този мъж. Косите му бяха къдрави; по тях той се различаваше от всички останали дакота. Завърналият се вожд позна и децата; бяха двамата водачи на Съюза на Младите кучета Хапеда и Часке и двете приятелки Светкавичен облак и Гущерчето. Но той изчакваше. Когато дълго все още не се мярна никой друг край шатрите, той изграчи като гарга Къдрокосият Чапа вдигна поглед и потърси с очи птицата, децата също вдигнаха глави. Навярно бяха учудени, че не видяха никаква гарга, но, изглежда, не бяха разбрали, че викът беше само подражание. През предишния си свободен живот те сигурно бяха проявявали по-голяма предпазливост. Сега обаче сетивата им се бяха притъпили.

Чергилото на една шатра се отвори и отвътре излезе девойка. Косите й бяха късо отрязани и стигаха само до раменете й. Тя се ослушваше напрегнато. Беше ли чула това грачене? Трябва да го бе чула и да го бе разбрала. Отдалечи се уж безцелно от бивака към лекото възвишение, където лежеше Токай-ихто. Той позна сестра си Уинона и видя вече ясно лицето й. Върху хлътналите й черти очите изглеждаха още по-големи отпреди.

Тя стигна до хребета на възвишението. Вятърът вееше край нея.

Токай-ихто се беше спуснал малко надолу по оттатъшния склон на възвишението и сега се изправи, без някой да може да го забележи откъм бивака. Сестра му пристъпи към него.

Уинона мислеше, че сърцето й ще престане да бие, когато видя пред себе си онзи, когото смяташе за мъртъв, и въпреки това непрекъснато мечтаеше да го види жив. Безмълвна, като на времето раздялата им, остана и новата среща на брат и сестра.

След тази мълчалива сцена Токай-ихто попита кратко и с приглушен глас:

— Има ли предатели във вашите шатри?

— Предателите заминаха на служба при дългите ножове. Хиацинта е тук, жената на Шонка, ала нейният език няма да каже нито дума.

— Да вървим!

Брат и сестра тръгнаха заедно през хребета надолу по склона към бивака. Разстоянието беше малко, ала двамата вървяха съвсем бавно. С всяка сдържана крачка край сестра си младият вожд празнуваше завръщането си сред своите. А Уинона изживяваше с всяка крачка до брат си необузданата радост от завръщането му.

Най-после двамата стигнаха до Къдрокосия Чапа, който ги гледаше, докато се приближаваха към него.

— Това си ти! — Чапа прекара ръка през очите си, за да се убеди, че добре вижда. — Ела, братко мой, вожде мой; да влезем в шатрата на Четансапа.

Четирите деца изпратиха с поглед малката група, която изчезна в упоменатата шатра. Момчетата и момичетата имаха чувството, че се бе случило чудо. Чудото, което Уинона непрекъснато бе очаквала. Брат й се беше върнал. Това беше невъобразимо велик миг.

Когато младият вожд влезе заедно с Къдрокосия и с Уинона в просторната типи, очите му веднага потърсиха в сумрачната светлина господаря на шатрата. Четансапа не беше вътре. Само Монгшонгша, жена му, седеше там и галеше непрекъснато детската носилка. На обръча, който бе поставен в горния край на носилката, за да предпазва детската главичка, между черни пера висяха накачени играчки, с които преди си бяха играли малките ръчички. Токай-ихто и Къдрокосия Чапа седнаха заедно край огнището. Уинона се приближи до Монгшонгша и седна до нея.

— Ето те отново — пое си дълбоко дъх Чапа. — Ти се върна при нас!

Сестрата донесе на брат си кесийка, пълна с ягодови плодове. Той ги изяде.

— Не сте избили още всичките си мустанги — рече най-после младият вожд и никой от хората, които чуха тези думи, не можеха да предполагат защо той каза именно това и защо бе заговорил най-напред за конете.

— Хавандшита, заклинателят, не даваше. Казва, че най-напред ние самите трябва да измрем от глад, пък после мустангите — обясни Къдрокосия Чапа.

— Нима вие смятате да умрете от глад тук?

Вождът говореше кратко и строго като пред бой. Той седеше срещу своя приятел от детинство, но се чувствуваше сред мъжете, които бяха разрушили неговата шатра, докато той лежеше в плен.

— Да измрем от глад? — отвърна Чапа, малко объркан, раздвоен между разнежената си радост и надигналото се възмущение. — Да измрем от глад? Кой ни пита за това освен теб? За дългите ножове един мъртъв дакота е най-добрият дакота.

— Вие обаче искате да живеете, нали?

Чапа се откъсна от своите чувства и отговори със същия тон, с който го бе попитал завърналият се вожд:

— Трябва да се опитаме. Когато дойде пролетта, ще има трева за малко добитък… ще можем да позасеем…

— На тази земя?

— Ние нямаме вече друга.

— Вие сте решили да разрушите моята шатра и да не ме приемате повече във вашите типи?

Чапа сведе поглед.

— Предателите дойдоха и разрушиха шатрата ти. После Шонка говори пред Съвета на старейшините. Оръжието бе в негови ръце. Нашите старейшини мълчаха. Мой братко и вожде… ние мислехме, че ти отдавна вече си мъртъв.

— И всички мълчаха?

— Не, Четансапа те защити. Влезе в бой. Червеното крило умря от неговия нож. Четансапа трябваше да бяга и още се крие сред скалите.

— Върви при стария заклинател Хавандшита и го помоли веднага да свика Съвета на старейшините. Искам да докладвам на мъжете от Мечата орда и да им кажа какво трябва да правим сега.

— Веднага ли? Сега е нощ.

— Веднага — повтори завърналият се с тон на неотменима заповед.

— Хау. Ти се върна. Отивам да изпълня първото ти желание.

Чапа се изправи и закуцука към изхода на шатрата. Бяха го ранили в крака по време на миналите боеве.

Младият вожд остана мълчаливо седнал край огнището.

Огледа се изпитателно. Шатрата беше все още така богато украсена, както преди. Шатрите на Мечата орда не бяха участвували в безуспешните боеве северно от Блек Хилс и семействата бяха запазили и досега имуществото си освен оръжието. Токай-ихто наблюдаваше скритом сестра си, като се опитваше да овладее собственото си силно вълнение. Уинона шиеше една драха от бизонска кожа с извърната навътре козина, каквито мъжете дакота носеха обикновено през зимата. Ръцете й движеха леко и сигурно издяланото от рог шило и тя изглеждаше задълбочена в работата си. Тъкмо направи последните бодове, подпъхна края на жилата, която й служеше за конец, измъкна шилото и го пъхна във везания джоб на колана си. После вдигна готовата дреха с двете си ръце нависоко и изгледа произведението си изпитателно. Всичко и се стори добре направено. Тя се изправи, отметна лежащата на пода огромна меча кожа и извади оттам чифт подплатени с кожа мокасини. Отнесе дрехата и обущата на брат си заедно с една паничка меча мас и кожени кърпи, за да се натърка, както бе навикнал, и да се облече. Той поблагодари с поглед и се преоблече. Междувременно Уинона бе извадила една дървена рамка със започната върху нея мрежа от жили и продължи да прекарва жилите напред и назад. При висок сняг всички дакота използуваха снежни плазове с извити нагоре отпред краища, за да не пропадат в снега. Беше време Уинона да приключи работата си, защото небето беше сиво, въздухът бе натежал и се усещаше влагата на наближаващия снеговалеж.

Монгшонгша Свеждащата се върба не вършеше нищо. Мълчаливо, сякаш мъката парализираше мозъка й, тя седеше в своя тъмен ъгъл и галеше непрекъснато познатата детска люлка.

Уинона приготви снежните плазове, преди още Чапа да се върне. Той се забави доста.

Токай-ихто пристъпи към мечата кожа и помоли сестра си ца му покаже какво е скрила там. Уинона отдръпна кожата леко встрани, после отметна една кожена завивка от пода и показа на брат си един обрасъл с трева чим, който можеше да се изважда. Под него се видя пакет с оръжия, които младият вожд не бе взел със себе си преди една година, когато се бе отправил като парламентьор към форта край Ниобрара, а ги бе оставил в бивака: белият му костен лък, една еластична сопа и една бойна секира. Това бяха забранени оръжия в резервата. Уинона ги скри отново старателно.

Токай-ихто видя върху пода и тежките кожени чергила на своята собствена шатра. Мисълта, че оръжията и чергилата на шатрата му бяха запазени, му вдъхна сила.

— Те често идват да търсят в тази шатра — Шонка и неговите помощници — осведоми Уинона брат си. — Щом дойдат в бивака, веднага претърсват тази типи за оръжия. Но досега нищо не са открили.

Вождът седна отново край огнището. По бузите му пламтяха петна от треската. Една парна баня би му подействувала добре. Но той нямаше време сега. Защо Къдрокосия Чапа все още не се връщаше? Дали Хавандшита създава някакви трудности? Този властен стар заклинател на бивака и младият му боен вожд никога досега не се бяха разбирали добре.

Единствена в бивака, която с успех можеше да се опълчва на заклинателя благодарение на уважението, с което се ползуваше като заклинателка, бе Унчида, майката на Матотаупа.

— Нашата стара майка не е ли жива вече? — попита завърналият се, воден от тези си мисли.

Уинона познаваше брат си и усети пречупването на гласа му.

— Жива е още… В шатрата на Хавандшита живее. Токай-ихто не каза нищо. Продължи да чака завръщането на Чапа. Времето течеше, а младият вожд седеше сам край огнището. Нито един боец не дойде да го поздрави. Нима Къдрокосия Чапа още не се бе осмелил да съобщи в другите шатри за завръщането на предадения и пленен техен вожд? И нима нито един от мъжете не искаше да посрещне — и то с радост — своя някогашен вожд?

Докато завърналият се чакаше край огнището и мислите му обгръщаха като все по-трудно разчупваща се обвивка всичките му усещания, в заклинателската шатра седяха трима души. Те принадлежаха към три различни възрасти: Хавандшита, над деветдесетгодишният старец, Унчида, преминала шестдесетте, и Къдрокосия Чапа, който бе видял досега едва двадесет и четири лета.

Чапа бе докладвал.

Хавандшита гледаше втренчено в малките неспокойни пламъчета в огнището. Унчида, която седеше настрана, наблюдаваше заклинателя. Старческото му лице се бе превърнало в дървена маска, набраздено цялото от бръчки, застинало, тъмнеещо се под бялата му коса. Устните му бяха тесни, но не бяха хлътнали. Трудно беше да се разгадае гадателят, защото той самият се губеше в загадки и ровеше в душата си, и не можеше повече да разбере нито себе си, нито живота си.

Ето че този Токай-ихто отново се беше завърнал.

Хавандшита си спомняше много добре деня, вкойто синът на Матотаупа, който като дете бе носил името Харка, му се стори за първи път негов враг. По онова време синът на вожда бе преживял девет зими и шатрите на Мечата орда бяха издигнати все още на поляната под южния склон на Блек Хилс. Беше прекрасен предпролетен ден. Горската земя подяждаше, бълбукайки, снега, пееше птица, клоните се отърсваха от топящите се бели товари и ги ръсеха във вратовете на хората и върху зимната козина на мустангите. Повечето мъже и момци бяха излезли на лов. А Хавандшита, старият заклинател, усети, че за него настъпва важен ден. В този ден той искаше да си избере сред момчетата нов помощник. В продължение на седем години бе работил без помощник, тъй като предишният му ученик и наследник в заклинателското изкуство бе убит по време на боевете с бойците от племето абсарока, а заклинателят и тогава вече беше възрастен и все повече остаряваше, и преди да види стотната си зима и лято, искаше отново да намери пълноценен наследник на своите тайнства. Дълго се бе оглеждал сред момчетата в бивака и тайният му избор най-после бе паднал върху Твърдокаменния Харка Нощното око, най-големия син на Матотаупа. Хавандшита знаеше, че изборът на помощник на заклинателя и на негов бъдещ наследник бе най-висока, тайно лелеяна чест за всяко момче и за всеки баща на син.

Изглежда, Твърдокаменния Харка Нощното око притежаваше всички качества, които Хавандшита можеше да изисква. Той беше умен, силен, мълчалив и умееше да се владее, доколкото това можеше да се желае от едно дете. Хавандшита бе решил да наблюдава за последен път момчето в онзи предпроле-тен ден, преди да отиде вечерта в шатрата на баща му и да съобщи там своето решение. Предишната нощ бе щастлива за него. В съновиденията на стареца се бе явила една голяма змия, с която той разговаряше винаги в състояние на унес, преди да вземе някакво важно решение, и чиито решения винаги го съпровождаха като дух, откакто той сам бе откъснат в детството си чрез физически и умствени мъчения от другите момчета и бе станал ученик на своя учител в заклинателското изкуство.

Хавандшита се видя отново да върви сред боровата гора под топящия се сняг, докато в същност седеше в своята типи в резервата с втренчен в жаравата поглед, потънал във враждебно мълчание.

Този Харка Токай-ихто отново се бе завърнал жив!

Тогава, преди петнадесет години, Хавандшита с ужас бе открил характера и способностите на сина на Матотаупа.

През онзи предпролетен ден старият заклинател вървеше през гората, защото не завари нито едно от по-малките момчета край шатрите. Много следи от детски крака го увериха, че цялата орда се бе отправила тичешком в същата посока в гората и заклинателят вървеше тихо подир тях, прикривайки се непрекъснато, защото искаше да понаблюдава още веднъж тайно своя бъдещ ученик през последните часове, преди да вземе решението.

Приближи се незабелязано към момчетата, които се бяха събрали на една поляна под стар дъб.

И тогава той имаше чувството, че се превръща в леден къс.

Пред него се разиграваше тайнствено представление, каквото той сам бе устройвал понякога заедно със своите бойци. Твърдокаменния Харка Нощното око играеше ролята на заклинателя. Той се бе увил като мумия, ала Хавандшита го позна веднага. Момчето подражаваше съвсем точно движенията на ръцете на заклинателя по време на култовата игра. Това беше невъзпитано, но не то беше най-страшното. Хавандшита се ужаси, защото всички момчета бяха налягали като под някаква хипнотична власт. Дори при появата на заклинателя те не можаха веднага да дойдат на себе си. ХаХавандшита беше поразен. Той повярва, че момчето Харка му е откраднало заклинателската сила. Малкият крадец бе завързал около главата си една змийска кожа!

Твърдокаменния Харка пръв от всички момчета забеляза стария заклинател. Остана като закован на мястото си. Другите момчета най-после дойдоха на себе си. Разбягаха се с викове на ужас.

Онова, което се случи през следващите дни и седмици, никое от момчетата не можа да забрави. Никога дотогава и след това те не бяха наказвани така строго от своите родители. Чак до идването на лятото бащите не размениха нито дума със синовете си. Хавандшита бе изискал от Матотаупа да остави предводителя на размирниците Харка за дванадесет дни и нощи в заклинателската шатра. Той искаше отново да изтръгне тайнствената сила от това момче. Искаше да научи от него как му я бе откраднало. Но момчето се съпротивяваше и продължаваше да твърди онова, което бе се сторило истина и на него самото: че е искало да подражава на заклинателя и да си поиграе и че останалите момчета на драго сърце са се съгласили да се поддадат на страха. През дванадесетте нощи, които Харка прекара в заклинателската шатра, Хавандшита не можа да види повече насън голямата змия. Това беше най-страшният удар за стареца. Той искаше да подчини Харка и да му отнеме отново тайнствената сила. Ала момчето остана твърдо. Никому, дори и на собствения си баща, Харка никога не разказа по какъв начин се бе старал да го пречупи заклинателят.

Но голямата змия никога повече не се присъни на Хавандшита. Никога повече голямата змия не пожела да разговаря с него.

Една година по-късно Твърдокаменния Харка Нощното око бе избран от момчетата за свой вожд и бойният вожд даде съгласието си.

Оттогава Хавандшита непрекъснато бе преследван от страх, че неговата магьосническа сила, в която той твърдо бе вярвал, му е отнета завинаги. Никой не биваше да разбере това, никой! Цели нощи старецът биеше своя барабан; заклинаше своите духове и се опитваше да сънува. Понякога това му се удаваше, ала сънищата му си оставаха объркани и неясни. Никой от бойците и момчетата не подозираше нищо за тези мъки на заклинателя, макар понякога мъжете да не бяха доволни от него. Непочтителната детска игра бе приключена и за всички останали с изключение на Хавандшита слу-чаят напълно бе изживян с нанесеното наказание. Страхът да не би мъжете да открият все някога, че той е изгубил заклинателската си сила, преследваше заклинателя с всичкия ужас, който носи поддържането на една лъжа. Когато бойците танцуваха и се молеха да се появят бизоновите стада и бизоните не идваха, мъжете гладуваха, а Хавандшита се гърчеше в своята шатра, измъчван от предполагаемото си безсилие. Той прибягваше до най-неочаквани и най-дръзки ходове и интриги. Понякога все пак успяваше да заблуди мъжете. И сам се подлагаше на мъчения и продължаваше да бие и да бие барабана, за да призове да му се яви насън голямата змия. Заночна да преследва с омразата си Харка и Матотаупа, бащата на това момче. Успя дори да прогони Матотаупа. Не успя обаче да осуети синът на презрения да бъде приет отново след десет години от своето племе. Татанка-йотанка, великият заклинател, се бе намесил, преди Хавандшита да успее да принесе жертва Харка на жертвения кол.

По-късно един ден старият направи Шонка, този враг на Харка, свой помощник. Но Шонка по начало беше слаб човек и ето че сега бе преминал на страната на белите мъже. Хавандшита мразеше белите мъже, защото не вярваха в магии. Но той знаеше също така, че те самите притежават тайни, които той приемаше като истинско магьосничество. Искаше да се сдобие с тях и се бе сдобил с някои. Но какво можеше да постигне с тях в резервата? Бойците на племето не очакваха вече тайнства, тъй като знаеха, че не заклинателят, а само агентът на резервата можеше да им достави добитък.

Някога Хавандшита не само можеше да сънува и да омагьосва мъжете. На времето той бе също така смел боец и се бе научил много нещо през дългия си живот, много нещо. Но той рядко мислеше за всичко онова, което знаеше със сигурност. Единствената му мечта и желание бе да си възвърне отново някогашната заклинателска сила и власт, които той действително смяташе за безусловни.

И ето този син на Матотаупа си беше дошъл жив. Хавандшита отново се обърка, защото не бе вярвал на сънищата на Уинона. И ето че днес и тя се оказа по-силна от него. Пък и Унчида като че ли се бе преместила в заклинателската типи само за да излъчва там собствената си сила. Той не притежаваше вече власт над тази жена, която преди три години бе увлякла целия бивак на борба за защита на завръщащия се от изгнание Харка.

И ето този син на Матотаупа отново седеше жив оттатък, в шатрата на Четансапа.

Хавандшита беше объркан. По какъв начин щеше да съумее да пренесе собственото си объркване сред мъжете от бивака и да отклони от себе си необходимостта да вземе решение, това изведнъж му стана ясно на края на неговата дълга размисъл и той нареди със стържещ глас на Къдрокосия Чапа, който досега бе чакал безмълвно, да свика Съвета на старейшините, както бе настоял младият вожд.

Токай-ихто, за когото толкова дълго бе мислил старият му враг Хавандшита, седеше все още сам край огнището в шатрата на Четансапа.

Най-сетне чергилото на входа на шатрата се открехна и се появи Къдрокосия Чапа. Лицето му не беше весело. Той седна срещу Токай-ихто, извади лулата си, но не я запали. Мина доста време, докато се реши да проговор.

— Хавандшита се съгласи да свикаме Съвета на старейшините — заразказва той най-сетне. — Ако ти настояваш, дори още тази нощ. Но само в случай, че уведомим Четансапа, и той участвува в съвета. Останалите членове на съвета обаче няма да са съгласни. Четансапа е беглец. В очите на дългите ножове той е убиец. Ако Четансапа вземе участие в нашия съвет, по този начин той ще се превърне в съвет на бунтовници. Нашите мъже обаче не могат да вдигнат бунт, пък и не желаят и да опитват. Ние нямаме никакво оръжие; ножовете ни са твърде къси, за да дадат отпор на пушките на дългите ножове, а и ние достатъчно дълго се бихме напразно. Със своите думи Хавандшита ти подготви само нова засада.

На това Токай-ихто не отговори. Само попита:

— Можете ли да доведете Четансапа тук, в шатрата му?

— Ние бихме могли… но той ще донесе на всички ни само беда и никому от нас никаква полза. — Къдрокосия Чапа каза това, ала същевременно сам се измъчваше. — Ще се наложи и теб да скрием, братко мой, както крием Четансапа. Забранено ни е да те приемем. — Къдрокосия Чапа направи едно безпомощно движение с ръка и погледът му се плъзна по стените на шатрата, сякаш търсеше някакъв изход, но не го намираше. — О, вожде мой! Твоят крак влезе в нашите шатри само за да ги напусне отново.

— Не, Чапа. — Завърналият се вожд говореше с почти беззвучен глас, но в него все пак се усещаше силата на неотменимо решение. — Аз няма да напусна вече нито вас, нито вашите шатри. Ще ви взема със себе си. Ние напускаме резервата.

Къдрокосия Чапа втренчи поглед в говорещия.

— Какво ми каза изведнъж? Ушите ми не чуха добре.

— Напротив, ти правилно чу моите думи. — Токай-ихто остави лулата си да изгасне, за да може да говори без паузи. — Тази нощ вие ще свиете шатрите си. Жените и децата ви ще приберат всичко. Червената лисица уволнява своите прериини ездачи. Тук границата не се наблюдава. Очите и ушите на дългите ножове са насочени само към Тасунка-витко. Ако тръгнем тази нощ, те не могат да ни попречат. Искам да замина заедно с вас за Канада, която ще стане наша нова родина и където ще можем да живеем като свободни мъже. Хау.

Къдрокосия Чапа погледна към огъня, после към измършавелия мъж, който седеше насреща му.

— Нима искаш да повлечеш жените и децата през снега само защото ти самият не можеш да останеш при нас? Треската говори с твоята уста.

Кръвта на Токай-ихто нахлу в лицето му и то стана тъмночервено.

— Твоят вожд говори! Къдрокосия Чапа се изправи.

— Нашите велики вождове бяха победени и прокудени. Нима ти си нещо повече от тях?

— Техен син и по-млад брат съм аз.

— Искаш да изоставим нашето голямо племе?

— Ние няма да забравим нашите бащи.

— Да се откажем и от последното, което уачичун все пак ни оставиха?

— От всичко, само не и от това, да живеем като свободни мъже!

— Ние има много да се учим, Токай-ихто.

— Само че както сами искаме.

— Това време мина!

— Не, докато аз дишам…Ние тръгваме на север през Мисури!

— В ловните райони на нашите стари врагове сиксикау? Токай-ихто пристъпи към Чапа и го погледна съвсем отблизо в лицето.

— Къдрокоси Чапа! Не мога да ти кажа нищо повече от това, което ушите ти вече чуха. А нямам и време. Остават ни само няколко часа, ако искаме да действуваме по-бързо от нашите врагове и да преминем част от дългия път. Да вървим в Канада!

— Уачичун ще дойдат и там, ще изпозастрелят бизоновите стада и ще ни затворят. Ние никога вече няма да ловуваме, вожде мой!

— Ти си прав. Ние сме длъжни да намерим нов път. Ти седиш тук, върху тая гола земя-един пленник на дългите ножове и нищо повече. Нима няма да ни бъде по-добре да имаме хубава земя и да се научим като свободни мъже да отглеждаме добитък, да сеем и да жънем? Очите на боеца се разшириха.

— Ти знаеш, че това е отдавнашна моя мечта, но ние сме победени. И с дакота тук ще стане същото, което стана някога с черните мъже, които бяха мои бащи. Моят баща избяга при дакота, за да стане свободен човек, и ето че аз ще се превърна заедно с вас отново в роб!

— Да вървим! — Вождът сграби здраво другаря си за раменете. — Ние с теб дълго сме яздили един след друг. Днес ти няма да ме изоставиш, Чапа! Чапа стисна юмруци.

— Онова, което казваш, е добро — промълви още веднъж той, — но ние нямаме вече сили.

Къдрокосия Чапа се отдалечи бавно от своя вожд, вървейки назад, докато стигна до стената на шатрата. Там опря чело на подпорния кол. Чертите му се разкривиха, ала от болезненото му лице гледаха големите черни очи със страстен копнеж да се изтръгне от ужаса на подчинението и да се спаси в надеждата за свобода.

Завърналият се стоеше край огнището. Блясъкът на потрепващите пламъчета пробяга нагоре по него. Той погледна към своя другар, който все още не искаше да се извърне към него.

Вождът седна отново и пое изстиналата си лула между устните. В дъното на шатрата седяха двете жени, които бяха изслушали мълчаливо разговора на мъжете. Ръката на Монгшонгша, която галеше детската люлка, изведнъж бе спряла и бе замръзнала насред движението и остана така във въздуха, странна, като умрял или омагьосан клон. Лицето на Уинона посивя, когато Чапа каза, че брат й бил дошъл само за да си отиде отново. Последните думи на брата обаче разтърсиха девойката и я изтръгнаха от един лош сън към едно буд — но решение. Това решение я бе накарало да се изправи и воде-на от желанието на брат си, тя излезе от шатрата.

Прекоси целия бивак, търсейки момчето Хапеда, сина на Четансапа. Момчето стоеше съвсем само сред нощната прерия.

— Къде е Часке? — попита девойката. — А ти защо не се връщаш в шатрата?

— Часке и аз изтичахме до онази скала отсреща. Токай-ихто си е запазил кулестия жребец и Охитика. Часке стои на пост край животните. А аз тук мисля.

— Тичай потърси баща си! Моят брат иска да разговаря с него.

— Уинона! — Слабата детска фигурка на Хапеда сякаш се издължи. — Баща ми ми е разрешил да го търся в скривалището му сред скалите само ако имам да му кажа нещо важно. Вождът иска да разговаря с него! Това е важно. Няма нищо по-важно от това! — И Хапеда побягна.

Наоколо беше тихо и вече съвсем тъмно, тъй като облаци прикриваха изгряващата луна и звездите.

Девойката се върна в шатрата и седна отново в дъното до Монгшонгша.

— Четансапа скоро ще бъде при нас — каза тя. Монгшонгша цялата потрепера.

Всички зачакаха.

Най-после Четансапа дойде. Никакъв шум не предизвести пристигането му. Той бе долазил до шатрата. Сега дългата му, почти зловещо слаба фигура се плъзна по пода край входното чергило. Преди още той да се изправи, горящите му от треска очи обгърнаха вътрешността на шатрата и всички присъствуващи. После той стана, както изглеждаше, с мъка и пристъпи към огнището. Вождът видя превръзките от лико и две отворени гноясали рани. Върху тесния му череп имаше белег от удар с нож. Глад, жажда и омраза се бяха изписали върху чертите на лицето на този мъж и той се озърна още веднъж, сякаш се страхуваше да не го преследва някой. След това обаче радостта му надви — дива, безкрайна радост, задето съобщението на Хапеда беше истина. Четансапа не седна. Токай-ихто беше станал при влизането му.

— Токай-ихто! — рече задъхано Четансапа. — Вожде мой, братко мой! Ето те тук. От моята шатра койотите не могат да те изпъдят вече!

— Аз знам, Четансапа, че ти си ме защитил и че си се бил заради мене.

Четансапа махна с ръка.

— И ти не ме забрави; ето че ме извика. Знае ли Шонка, че си тук?

— Той ще ме търси тук.

Монгшонгша се беше изправила и стоеше в очакване. Край двамата мъже. Тя държеше две опечени гарги в ръката си, за да ги даде на мъжа си за храна. Четансапа нададе някакъв звук, който трябваше да бъде смях.

— Изяж сама гаргите — отвърна той на мълчаливия жест на Монгшонгша, — или ги дай на Хапеда. Аз не се нуждая повече от месо. — И той отново се извърна към своя вожд.

Монгшонгша тръгна с приведени рамене към обичайното си място в дъното на шатрата.

— Моите сили са вече към края си — обясни боецът на своя вожд. — Раните ми не могат да зараснат. Аз умирам, но това няма значение за мен. Не искам повече да живея скрит и да се промъквам нощем в шатрата си, за да подяждам храната на Хапеда. Аз умирам, но не само аз.

— Ни няма да умреш, Четансапа.

Изглежда, мъжът въобще не бе чул тези думи. Мислите му продължаваха своя ход. Той хвана вожда си за ръка.

— Ти разбра ли ме, Токай-ихто? Аз ще умра, но ти трябва да отмъстиш за мен! Свикай нашите мъже. Те трябва да грабнат ножовете и да се бият. Тук ние сме живи само за да умрем. А не желаем вече това. Чуваш ли ме?

— Ние не искаме да живеем тук — отвърна младият вожд, — това е вярно. Ще се махнем оттук, още тази нощ.

Четансапа понечи да седне, ала се сгромоляса на земята. Токай-ихто притича до него, положи го върху завивки и кожи и клекна край своя другар. Четансапа се бореше за въздух. Дълго време в шатрата беше съвсем тихо.

— Какво казваше? — попита след това той.

— Ние искаме да живеем.

При тези думи Четансапа сякаш се вкамени. Постепенно обаче чертите на лицето му се поотпуснаха.

— Татанка-йотанка избяга от нас. Тасунка-витко се предаде, а Токай-ихто отива сред страхливците, иска да живее. — Раненият изпитваше голяма мъка при говоренето, ала вълнението му беше толкова силно, че той продължаваше да изрича думите една подир друга. — Кажи ми сега, искаш ли да се биеш и да ми дадеш скалповете на дългите ножове, за да ги отнеса със себе си във Вечните ловни покои, или не искаш?

— Четансапа! Ние ще се бием по друг начин, а не по този, който ти смяташ. Ти ще дойдеш заедно с нас. Ние имаме нужда от теб.

Четансапа сякаш се мъчеше да проумее смисъла на тези глухи думи или поне да им се довери, но после у него отново лумна отчаянието на победения, преследван и гонен човек.

— Токай-ихто — каза той, — ти винаги си бил моят по-млад брат, знаеш го много добре. Но ако си станал страхливец… аз ще се срамувам заради теб. За да станеш отново мъж, ще ти кажа думи, от които ти не можеш повече да се измъкнеш…

— Аз не се измъквам. Вървя по своя път и ще взема със себе си и нашите шатри… дори ако се наложи да ги принудя с оръжието си. Хау!

— Чуй и разбери моите думи: ти си син на предател. Ако искаш да бъдеш боец и вожд, бори се… ако не желаеш да се бориш обаче…

Токай-ихто бе станал отново.

— Ти ми говориш така — каза той, — както ми говори Шонка. Можеш да ме убиеш, след като сторя онова, което съм длъжен все още да направя за Синовете на Великата мечка, за техните жени и деца. Но не и преди това. Аз няма да позволя никому да ме принуди.

Четансапа се опита да се изправи, но падна назад. Младият вожд кимна на Монгшонгша и на Уинона и жените пристъпиха към постелята на Четансапа, за да му помогнат с лечебни билки и превръзки. След като дадоха помощ на ранения, Монгшонгша остана трепереща край постелята на своя съпруг. — Той трябва отново да напусне тази шатра — каза тя на Уинона, — щом дойде, Шонка веднага ще го убие. Ние трябва пак да го отнесем сред скалите.

— Той ще остане при нас — отвърна спокойно Уинона. — Навън, сред скалите, ще умре преди още да изгрее утре слънцето.

— Да го махнем! — продължаваше Свеждащата се върба и съвсем се разгорещи от големия страх. — Те ще убият не само него, а ще убият и Хапеда, моя единствен син, ако намерят Четансапа тук.

Тежко раненият мъж лежеше с отворени очи. Токай-ихто отпрати Монгшонгша в дъното на шатрата.

— Докато аз съм тук, Шонка няма да убие нито едно дете. Уинона добре говори. Четансапа ще остане, което е и неговото собствено желание. Който го нападне, ще се бие с мен, хау!

Раненият погледна към своя вожд. Но това бе само за миг и лицето му остана мрачно.

Токай-ихто се завърна при огнището, без да сяда. Треската гореше и него и му беше трудно да мисли вече ясно. Може би не след дълго и той самият щеше да изгуби сили като Четансапа. Враговете на Мечата орда бяха постигнали много нещо. Токай-ихто и Четансапа, двамата всяващи ужас у неприятеля бойци, приличаха вече на ранен дивеч. А през това време Къдрокосия Чала стоеше опрян на подпорния кол, уморен и отчаян.

Уинона пристъпи пред брат си. Подаде му една малка кесийка с някаква силно ухаеща билка.

— Изяж това, то ще събори духа на твоята болест! И ми позволи да ти кажа какво искам да сторя. Пък ти след това ще кажеш като вожд да или не.

— Какво мислиш да правиш?

— Ние трябва да съберем имуществото на всички шатри, защото ще напуснем тази нощ резервата. Искам да отида в шатрите и да говоря с жените. Ние ще те последваме, защото ти си прав и ние трябва да направим това, което ти каза.

— Върви, Уинона, и говори с жените и майките. Девойката излезе, без да се двоуми.

— Къде е Хапеда? — мърмореше Монгшонгша под носа си. — Вече е нощ, къде е отишъл?

Токай-ихто чу думите й. Той сам се учудваше, че момчето не се беше върнало заедно с баща си в родната типи. Но един водач на Младите кучета можеше сам да решава за себе си, дори и да е видял само единадесет лета.

Токай-ихто отметна кожата на сивата гризли и извади оттам короната от орлови пера, която Уинона му бе показала. Постави украшението върху главата си, защото бе решил да се яви пред Синовете на Великата мечка като техен вожд.

Чапа се пусна най-после от подпорния кол и пристъпи несигурно и със сведена глава към огнището.

— Братко мой — заекна той, — Уинона смята да обиколи всички шатри… значи и моята шатра. У майката на моята майка се е вселил лош дух, неговото беснеене става все по-опасно. Страхувам се този дух да не нападне Уинона.

— Възможно е. Но Уинона не се страхува.

— Искам да отида да й се притека на помощ в моята шатра.

— Ти си ми по-необходим тук.

Чапа се подчини и остана, за да бъде подръка на своя вожд.

През отвора на вратата в шатрата се вмъкна Хапеда. Той избърза към Токай-ихто, който му разреши да говори.

— Бях на пост заедно с Часке — заразказва момчето бързо и възбудено. — Исках да ти обадя, щом дойде Шонка, за да не изненада шатрата. Него още го няма. Но дойде Шеф дьо Лу, когото уачичун наричат и Тобиас, и сега той чака край скалата, където стои кулестият жребец. Шеф дьо Лу ми каза, че Шонка е тръгнал насам заедно с трима въоръжени мъже. Това имам да ти кажа, вожде. Освен това Шеф дьо Лу пита дали да дойде в шатрата, или да остане на пост вън.

— Кажи му да отиде до следващата граница — по посока на Ке Сапа, Блек Хилс, и да провери там дали е свободен пътят за нас. Със своя пъстър жребец той може да стигне оттук до границата на резервата и да се върне обратно за два часа. Искам веднага да получа сведение какво е видял там. А ти остани заедно с Часке на пост край скалата.

— Добре — Очите на момчето блеснаха от радост. То изчена веднага.

Младият вожд излезе от полутъмната типи навън в черната нощ. Тежки облаци закриваха луната и звездите. Никаква светлина наоколо, само замръзналата повърхност на почти пресъхналото езерце поблясваше леко. Вятърът беше позатихнал. Скоро щеше да започне отново да вали сняг. Няколко кучета виеха все още. Бяха навярно най-много пет или шест. Гладуващите хора отдавна вече бяха заклали и изяли повечето животни.

Вождът гледаше и се ослушваше напрегнато. Проследи с поглед отделни пробягващи между шатрите фигури. Те изчезваха в някоя нова типи и пак излизаха, за да се пъхнат бързо в друга. Въпреки мрака той позна Уинона. Заедно с нея вървяха и две момичета. Когато едното от тях пробяга близо до вожда, той го повика.

— Светкавичен облак! Малката се приближи тичешком.

— Какво говорят хората в шатрите?

Бяха дошли всички жени, само Унчида все още я нямаше и младият вожд страдаше от нейното отсъствие. Огънят в шатрата сега грееше силно и осветяваше украсения с короната от орлови пера завърнал се вожд.

— Той е жив!

Много гласове нададоха този вик, някои вече възторжено, а други все още въпросително. Че онзи, когото те бяха смятали за мъртъв, стои сега пред тях, се стори на мнозина знак на духовете и те бяха готови да му се подчинят.

Младият вожд още не бе казал нито дума. Погледът му се плъзгаше все така търсещ в мрака, защото не бе дошъл и един от мъжете. Хавандшита — заклинателят, лечителят, най-възрастният старейшина, мирновременният вожд на Мечата орда — все още не идваше. Всички го очакваха, защото според старите обичаи той трябваше пръв да каже за някое начинание „да“, преди бойният вожд да има право да го проведе.

Защо Хавандшита не идваше? Четансапа, за чието идване бе настоял заклинателят, беше тук. Той беше тук, макар да не можеше нито да чуе, нито да говори, нито да се изправи. Но мъжете от бивака не се срамуваха вече от прокудения. Не го бяха прогонили отново в пустошта.

Хавандшита все още не идваше.

Тогава младият вожд се овладя и заговори сам на бойците и макар гласът му да не кънтеше високо и да се прекъсваше от кашлица, всички обитатели на бивака на Мечата орда разбираха думите му в нощната тишина.

— Мъже на дакота! Аз се завърнах, след като Червената лисица и дългият нож Джекмън ме плениха чрез измама. Аз се завърнах при вас, но Шонка иска отново да ме прогони от вашите шатри. Аз ще си тръгна. Да. Но няма да си тръгна сам. Дойдох, за да отведа от резервата и вас, и вашите шатри към далечните поля и гори на север, от другата страна на Мисури, където ще можем да живеем отново свободно.

Младият вожд направи малка пауза. Усети, че напрежението на слушателите му нараства.

— Преди обаче вие да направите с мен първата крачка — продължи Токай-ихто, — аз искам да ви кажа истината за вашия живот тук, в „лошата земя“, и запътя, по който искам да ви поведа. Смелостта се нуждае от истината, ако иска окончателно да победи. Аз трябваше да науча това в собствения си живот.

— Хау! — извика Стария гарван сред заслушаната тълпа.

— Знам, че вие сте гладни и жадни и че ви мамят — поде отново речта си вождът. — Може би великото ухо във Вашингтон все някога ще научи за тази измама и вие и вашите деца ще можете да получите някога шарените бизони и консервите месо, които ви се полагат. Мнозина от нас сигурно ще измрат от глад и болести, тогава малцина други биха могли да понапълнеят и да се заситят, заради което ще трябва да танцуват пред белите мъже, а те ще им се надсмиват.

Вождът гледаше към навалицата навън. Никой не се помръдваше.

— Ще се съгласим ли ние да станем кучета и да оставим уачичун да ни тъпчат? — попита Чотанка.

— Може би уачичун няма повече да ви тъпчат — отвърна вождът. — Но вие ще трябва да си отрежете косите, защото те заповядват така. Няма да можете да разговаряте с всички братя от собственото си племе, защото уачичун ни разделиха.

Тук, в тази земя, вие никога няма да можете да изкарвате достатъчно прехрана, за да задоволявате нуждите на своите шатри, а ще трябва вечно да гладувате и да чакате милостиня.

— Нека да вървим! — извикаха много гласове.

— Затова аз искам да ви заведа в една страна — говореше вождът, — където тече вода и където тревата расте по-зелена и по-сочна. Пътят дотам е много дълъг и е много труден през зимата. Някои смели бойци вече са го извървели или са се опитвали да го извървят. За да знаете цялата опасност, с която искаме да се нагърбим, аз ще ви разкажа речта на вожда Хинматон-ялаткит към хората от неговото племе шехептини. Когато положението на племето шехептини станало същото, както сега на дакота, и то не можело повече да живее в своите стари ловни райони, техният вожд поел посред зима, при непрекъснати боеви с преследвачите им дългия път към страната на Великата майка, наричана от дългите ножове Канада. Тъкмо когато стигнали границата обаче, мъжете, жените и децата били толкова изнурени и дългите ножове били толкова многобройни, че смелите шехептини били принудени да се предадат на една крачка пред границата на свободната прерия. В този час вождът Хинматон-ялаткит произнесъл следните думи пред своите мъже: „Аз съм уморен от боевете. Нашите вождове са избити. Виждащото око е мъртъв, Тохулхулзате също е мъртъв. Мъртви са и всички наши възрастни мъже. Сега младежите ще кажат да или не. Онзи, който ги предвождаше, е мъртъв. Студено е и ние нямаме никакви завивки. Малките деца мръзнат. Мнозина от моя народ избягаха в планините без никаква храна и без завивки. Никой не знае къде са те, може да са измрели от студ. Бих искал да имам време, за да потърся своите деца и да видя колцина от тях мога да намеря. Може да ги намеря сред мъртъвците. Чуйте ме, вождове, аз съм уморен. Сърцето ми е болно и тъжно. Слънцето залязва. Аз никога вече няма да се бия…“ Така говорил вождът, когато се предал на дългите ножове край границата, на една-единствена крачка пред свободната земя. И ние с вас искаме да тръгнем по един път, който е също така дълъг и също така студен. И ние ще мръзнем и ще гладуваме и може би някои дълги ножове ще ни преследват. Но те няма да излязат срещу нас с големите си тайнствени железа, както са го сторили сре-щу хората на Тасунка-витко. Ние сме по-малко на брой. Това ще бъде нашата защита. Ако волята ни е достатъчно силна, ние ще се преборим със зимата. Нашите сърца не бива да се уморят и да се натъжат. Ние ще поемем нашия път още тази нощ. Ще се махнем оттук. Нищо друго не биха ни посъветвали нашите велики главни вождове и нашите велики заклинатели, ако можеха да бъдат днес при нас. Ако един ден техните уши чуят, че ние сме станали свободни хора, сърцата им ще се възрадват. Аз казах, хау.

Когато вождът свърши речта си, дойде старият Хавандшита.

В същото време и Унчида се присъедини към жените.

Младият боен вожд напусна мястото си. Той пристъпи според обичая, за да посрещне стария заклинател, и когато стигна до него, му предложи ръката си и го отведе в шатрата на Черния сокол. Тъй като никой не спусна чергилото на входа, шатрата остана отворена, така че стоящите наоколо хора можеха да виждат Токай-ихто и стареца. Вождът отведе Хавандшита до огнището, където старецът се отпусна бавно на земята.

Токай-ихто седна срещу него и кимна на Уинона, която се бе върнала в шатрата. Девойката знаеше какво трябва да направи. Извади един старателно скрит предмет, разви го от кожата, в която бе загърнат, и сега всички познаха свещената лула, която тя поднесе на брат си заедно с везаната пунгия с тютюн.

Вождът пое лулата. Дългата й дръжка беше изработена от ясеново дърво; тя беше увита до средата с червено боядисани бодли от бодливо прасе и украсена с хермелинова кожа и с опашката на рядко срещания бял бизон. Главата на лулата бе направена от червена глина, намерена по брега на Мисури. Това имаше особена връзка с онези свещени хълмове край брега на Мисури, откъдето бе донесена тази глина. Там цареше вечен мир. Така учеше хората според вярата на индианците тайнствената и никога немътеща и никога неумираща Гръм-птица и това бе напомняне, че някога, в началото на всички времена, между хората е царял мир, и не само между хората, а й между тях и животните. При изгрев слънце и досега синове и дъщерите на дакота молеха Вакантанка, Великата тайнствена жизнена сила, за този мир. Ала до днес той не се беше възцарил и днес лулата на мира и на съвета щеше да бъде изпушена само за да подготви хората за тежкия поход.

Токай-ихто запали лулата със собственото си огниво и сега настъпи мигът, който всички очакваха със скрито голямо напрежение. Според обичая преди започване на всяко голямо начинание вождът предлагаше на заклинателя да запуши свещената лула. Поемеше ли заклинателят лулата и всмукнеше от нея, той даваше с това съгласието си да следва вожда. Не я ли поемеше, той отхвърляше начинанието.

— Ние тръгваме на път! Заклинателят се колебаеше.

— Ние тръгваме!

Очите на заклинателя се разшириха като пред някакво видение:

— Аз чувам рева на бизоните и гласовете на нашите бащи.

Ние ще се върнем обратно в планините на Великата мечка. Мъртъвците и бизоните ще се върнат отново.

— Напред през Мисури — ще ни води името Тасунка-витко!

Бойците се изплашиха, защото от резките думи на вожда вече се надигаше вражда. Какво щеше да потвърди клетвата на свещената лула?

— Ние потегляме…

Токай-ихто бе запалил лулата и я предложи на стареца. Хавандшита вдигна ръка и пое лулата.

— Ние потегляме.

След това последно решение наоколо настъпи пълна тишина. Произнесеше ли някой една-единствена дума, Хавандшита трябваше да върне лулата и тя не можеше да се изпуши.

Старецът се изправи и всмукна със страхопочитание шест пъти към небето, към земята и към четирите стени на шатрата — на изток, на запад, на юг и на север. После седна отново и подаде лулата на младия вожд, който повтори шестте всмуквания. Когато всмукна за последен път и издуха дима, Токай-ихто върна лулата на Уинона, която я прибра.

Хавандшита се изправи и вождът съпроводи госта си до, неговата типи. Всички го чакаха тихо да се върне. Той отново им заговори:

— Мъже от племето дакота, ние заминаваме. Хавандшита даде съгласието си. Сега решавайте вие!

Вождът запали и вдъхна дима от малката червено боядисана, майсторски украсена бойна лула и зачака отговора на бойците. През всички времена подчинението, което се оказваше на вожда, е било доброволно.

Къдрокосия Чала пръв излезе напред и пое бойната лула, за да всмукне от нея дима.

— Аз ще вървя с теб, вожде мой. Ти ни каза пълната истина. Сега аз знам, че ти няма да ни отведеш със слепи очи в опасност, а ще ни водиш с изострен поглед и твърдо сърце. Затова аз ще те следвам. Хау.

Щом като след заклинателя даде съгласието си и онзи, когото приемаха за най-мъдрия сред младите бойци, никой повече не се двоуми. Лулата обиколи всички и всеки, който всмукваше от нея, заявяваше по този начин, че е готов да следва своя вожд.

Докато лулата обикаляше бойците, от небето се понесоха първите снежинки. Всички знаеха, че ще има голям снеговалеж. Жените и децата се върнаха в шатрите, за да приключат приготовленията си за пътуването. Токай-ихто свика бойците при себе си в шатрата на Четансапа.

— Шонка и неговите трима въоръжени помощници могат да пристигнат всеки миг — заяви той. — Как се държат обикновено Шонка и неговите хора, когато дойдат тук?

— Те вървят винаги двама по двама — заговори Стария гарван. — Най-напред претърсват шатрите на Четансапа и на Чапа. Оттам тръгват нататък.

— Те ще сторят същото и сега, защото предполагат, че аз съм сигурно в шатрата на Черния сокол или на Бобъра. Шонка се приближава с трима от своите мъже, следователно ще може отново да се разделят на две групи, за да обиколят шатрите. Предлагам и ние да се разделим. Трима бойци ще останат при мен, в шатрата на Четансапа, трима ще отидат заедно с Чапа в неговата типи. Останалите да се разпределят по собствените си шатри. Влезе ли някъде Шонка или някой от неговите мъже, нападнете го веднага в тъмното, обезоръжете го и го вържете. Хау.

— Хау! — извикаха бойците.

После те се разделиха, за да осъществят предначертания им план. Тримата Гарвани останаха заедно с вожда в шатрата на Четансапа.

Вождът усети как лечебната билка, която Уинона му даде да изяде, започна да му влияе. Сърцето му започна да бие по-силно, макар че той все още усещаше умора, и го разтърси нов пристъп на треската. Но сега вече той не се страхуваше, че силите му ще го напуснат през близките часове. След няколко обяснителни думи излезе навън сред зимната нощ, за да види какво става с кулестия му жребец и с кучето. Шонка не биваше да открие преждевременно неговите животни.

Когато се приближи до склона на скалата, забеляза горе на билото й момчетата Хапеда и Часке. Те дебнеха добре.

— Щом видите да се приближават враговете, извикайте като кукумявка, но само веднъж, за да не се усъмни Шонка! — извика той нагоре към смелите момчета.

Те дадоха знак, че са разбрали. Вождът поведе коня и кучето си. Не тръгна с тях към конете край селото, а малко по-нататък, на запад, където им заповяда да не мърдат от мястото си. После се промъкна внимателно обратно в лагера.

Не мина много и се чу уговореният вик на кукумявка. Огънят в шатрата на Четансапа почти беше загаснал. Уинона бе оставила само съвсем мъничко жарава в кръглата вдлъбнатина в средата на шатрата. Четансапа ядеше в дъното на своята типи, скрит в завивки. Монгшонгша седеше неподвижно до съпруга си и стискаше здраво в прегръдките си траурната люлка. Уинона си бе приготвила постелята за спане, но не спеше.

Непосредствено пред входа на шатрата лежаха Токай-ихто и тримата Гарвани и дебнеха от пода. Те чуха вече ударите на копита. Шонка и полицаите му се приближаваха към селото в галоп. Пристигаха открито и не проявяваха никаква предпазливост. За краткото време на тяхното господство над собствените им невъоръжени сънародници тези въоръжени мъже вече бяха приели навиците на белите. Знаеха, че всяваха страх, и се доверяваха на този страх повече, отколкото на истинското си надмощие.

Конският тропот заглъхна. Четиримата ездачи бяха спрели току пред селото. Токай-ихто и Гарваните чуха гласовете и доловиха, че пристигналите ездачи отведоха най-напред конете си при стадото на края на бивака. За това не се искаше много време. Когато четиримата въоръжени мъже се събраха отново, което се разбра от гласовете им, Шонка издаде някаква нова заповед. Скритите в шатрата мъже не можаха да разберат заповедта, но скоро усетиха изпълнението й.

Леки стъпки на двама мъже се приближиха към Четансаповата типи. Като един двамата въоръжени мъже скочиха непосредствено един след друг през чергилото на входа в шатрата.

В същия миг вождът и тримата Гарвани скочиха и повалиха двамата въоръжени мъже. Стария гарван и младият вожд бяха съборили по един, докато двамата млади Гарвани отнеха оръжието на насилниците; най-напред пушките, след това пистолетите и ножовете от коланите им. Оковите бяха готови и само за няколко секунди ръцете и краката и на двамата бяха увързани. Когато надмогна първото си слисване, Шонка започна да крещи с цяло гърло и да заплашва.

Токай-ихто и Стария гарван си избраха оръжия, които искаха да запазят за себе си. Младият вожд изпита за миг буйна и същевременно горчива радост, когато хвана отново старата си бойна пушка. Тя имаше дълга история. Накрая собственикът й бе принуден да я предаде, когато го плениха във форта, и след това тя навярно бе попаднала чрез Червената лисица в ръцете на Шонка.

Докато вождът и Стария гарван се въоръжаваха, двамата по-млади Гарвани натовариха пленниците на раменете си и ги отнесоха. Същите безполезни крясъци и викове, които бяха разтърсили шатрата на Четансапа, изригващи от устата на Шонка и Татокано, сега прозвучаха и от шатрата на Чала от пленените там други двама. По пътя си младите Гарвани срещнаха Къдрокосия Чала и Копиен връх, които също носеха своите пленници.

Отнесоха увързаните мъже в шатрата на Шонка, която единствена щеше да остане от бивака.

Младия Гарван застъпи на пост в тази типи.

Пленниците престанаха да викат и ругаят, защото бяха разбрали, че е съвсем безполезно. Младия Гарван пушеше и се опитваше да овладее яростта, която изпитваше към предателите. Токай-ихто беше забранил да убиват плениците, за да не предизвикат без нужда отмъщението на белите мъже.

Момъкът не беше съгласен с това, но се подчиняваше.

В дъното на шатрата седеше Хиацинта, младата жена на Шонка. Под светлината на пламтящия огън, който я бяха накарали да разпали, тя изглеждаше още по-бледа. Плененият Шонка я наблюдаваше дебнешком, тъй като тя не беше увързана. За стоящия на пост Млад гарван жената на предателя беше въздух; той гледаше край нея или през нея. Тя имаше чувството, че погледът му минава през плътта и кръвта и сякаш тя не съществуваше вече. Запя тихо, като на себе си, песента за смъртта и караше сърцето си да заспи завинаги.

Хората от прерията имаха огромна власт над собственото си тяло. Хианцинта искаше да умре, защото мъжът й беше предател.

В същия час Уинона разпали отново огъня в шатрата на Четансапа. Токай-ихто пристъпи към тежко ранения си другар, който го поздрави мълчаливо, с все същия мрачен и изпитателен поглед. Вождът извади още веднъж червената си бойна лула и я показа на Четансапа под светлината на огъня. Тя беше много красиво изработена.

— Познаваш ли я, Четансапа?

Мина доста време, преди да дойде отговорът:

— Да.

— Подари ми я човекът, заедно с когото ти си пушил от нея, преди вие да победите и да избиете дългите ножове в нашата прерия. Ще ти я сложа между устните — в знак, че я приемаш втори път — от него и от мене.

Четансапа отговори само с помръдване на клепачите си: „Дай я!“, и погледът му се промени. Обзе го голямо спокойствие.

В шатрата на Хавандшита северният вятър плющеше по освободеното чергило, защото Унчида първа от жените даде по този начин знак за прибиране на шатрите и за тръгване. Колко често мъжете и жените от Мечата орда бяха чували това гръмолящо развяване на първото чергило, което ги бе призовавало да тръгнат на поход подир бизоновите стада пролет и лете! Сега то ги призоваваше за последния им голям поход.

Жените вече водеха конете към шатрите и те се подредиха в обичайния ред, кон след кон. Завързаха шейните за гърбовете им и натовариха децата и имуществото. Снеговалежът ставаше все по-силен; събиращите се край образуващия се голям транспортен керван се срещаха целите покрити със сняг. Сега всички бяха доволни, че старият Хавандшита не им беше разрешил въпреки големия глад да заколят мустангите. Без животните те нямаше да могат да тръгнат да се пренасят през зимата. Кучетата им липсваха много. Иначе те също носеха големи вързопи.

Всеки боец яздеше най-добрия си кон. Жените седяха върху впрегатните коне и ги водеха. Начело на кервана яздеше вождът. Хавандшита вървеше пешком с копието в ръка. Носеха Четансапа, загърнат в кожени завивки.

Когато керванът направи първите крачки по далечния си път, на запад се появи ездач, който нададе уговорения сигнал — койотски лай; беше Тобиас, Шеф дьо Лу.

Границата беше свободна. Сред бурята и снега на първите майски дни Мечата орда напусна, несмущавана от никого, резервата.

 

 

Една сутрин, когато Синовете на Великата мечка с мъка се придвижваха напред, в канцеларията на агенцията седяха нищо неподозиращи чиновници. Зад бариерата, която разделяше помещението, те бяха навели глави над дълги списъци. Пишеха, без да вдигат очи. Навярно не бяха погледнали дори към прозореца и не знаеха, че навън продължава да вали.

До двамата старателни млади хора, чийто цвят на кожата беше светъл, а ръцете им бяха свикнали да държат писалка, но не и пушка и кама, стоеше Червената лисица с лула в ъгъла на устните. Сред условията на новото си обкръжение той още по-силно усещаше колко голям, силен, опитен в боеве и непритеснен от никакви задръжки по отношение на общоприетите норми и морал беше. Макар че типове като него можеха скоро да бъдат ползувани само като отритнати бандити в цивилизоващия се Запад, за момента той все още имаше чувство за превъзходство. Беше един от най-добрите стрелци и знаеше няколко индиански диалекта. Кожата му беше кафява, зъбите му, които стърчаха напред над долната устна, се жълтееха. Който на Запад и сред пограничните жители бе чувал за него, веднага го познаваше по червеникавата коса и по срасналата мека част на ушите с бузите му.

Този ден един вожд с корона от орлови пера и неколцина други мъже отново стояха от другата страна на бариерата. Вождът говореше, а Червената лисица превеждаше снизходително на двамата чиновници:

— Все същите празни приказки! Сланината смърдяла, децата гладували, брашното било развалено, говедата били слаби, нямало вода…

Двамата чиновници повдигнаха рамене, разтърсиха глава и започнаха да смятат отначало. След малко единият от тях отговори обиден, сякаш оплакванията бяха насочени лично към него:

— Всичко е раздадено според договора. Но тия хора не желаят да пестят, не желаят да се учат и не желаят да работят.

Устните на Червената лисица се присвиха в циничната му усмивка.

— Украсените с орлови пера никога няма да разберат това! Дакотските мъже се обърнаха бавно да си вървят. Не бяха се отдалечили още кой знае колко от бариерата, когато вратата се отвори с трясък.

Един гологлав, едър, дебел, но въпреки това подвижен мъж се втурна вътре. Джони! Индианците отстъпиха малко встрани, за да присъствуват на следващата сцена.

Червената лисица се ухили злобно.

— Ти какво бе, дебелак! Какво търсиш тук?! — Червената лисица, Фред Кларк, говореше както винаги гръмогласно.

— Тебе! Никого другиго освен тебе! — откликна Джони не по-малко гръмогласно.

— Аз никакви задължения нямам към теб!

— И ти си ми в тефтера, мошенико! Но сега това го казвам само между другото. Главното е…

— Кажи го де!

— Мечата орда е избягала.

— … какво…?!

Джони сякаш се наслаждаваше на менящото се изражение на лицето на Червената лисица.

— Мечата орда…

Червената лисица се сгърчи от бяс, но много добре знаеше как да надвие този изблик, а именно, като даде ход на яростта си. Грабна един стол и го запокити така, че той стана на трески. Двамата млади чиновници скочиха изплашени. Червената лисица зарева с цяло гърло:

— Джони! Къде е спала полицията на резервата?! Джони вдигна рамене чак до ушите си.

— Слушай, ей, ако си им дал отново да пият, ще те вземат дяволите!

Джони размаха отбранително и двете си ръце, сякаш обвинението полетя към него като хвърлен камък. Понечи да се изпари бързо.

— Джони! Няма да излизаш оттук! Кръчмарят се обърна още веднъж.

— Джони! Кой е устроил бягството им? Те не биха вдигнали току-така шатрите си, без оръжие, в снега. Кой стои зад всичко това?

Джони отново се обърна.

— Джони, дебелако… защо ти именно идваш да ми съобщиш това, а не някой друг?

— Защото никой друг не смее…

— Аха! Защото ти с твоите тлъстини най-лесно можеш да посрещнеш яда ми! Признавай всичко, което знаеш! Да не би тия идиоти да са пуснали жив Хари Токай-ихто?!

— Пуснаха го, Фреди.

Червената лисица пребледня.

— За тия свине моите съвети през едното влизат, през другото излизат…

— Друго нещо имаш ли да ме питаш? — попита кръчмарят, щом видя, че другият поомекна.

— Джони… с всичкото си имущество ли е тръгнала ордата? Заедно с жените и децата?

Кръчмарят кимна.

— Кой го каза?

— Няколко индианци минали там наблизо. Разказват, че шатрите били изчезнали.

Червената лисица си пое дъх.

— Ако ордата е тръгнала заедно с жените и децата си, ние ще ги настигнем още утре. Да повлекат и жените! Не очаквах Хари Токай-ихто да допусне такава слабост. Трябва веднага да уведомим Роуч! Тази сутрин рано той е пристигнал във форт Робинсън. Да се назначат отново прерийните ездачи!… — Червената лисица остави сами чиновниците с техните списъци и изтича навън.

Скоро след изненадващото съобщение капитан Роуч започна преследването с малка драгунска група. Червената лисица, Пит, Луи и Филип го съпровождаха заедно с други прерийни ездачи.

Червената лисица им бе обещал да бъде щедър.

— Mon dieu, господи боже мой, бъди милостив към мен — каза Луи Канадеца на Филип при първата кратка почивка, — това, което сме тръгнали да вършим, е грехота, но би било и срамота да изпуснем толкова долари. Освен това индианците могат да се отбраняват; в края на краищата ние играем честна игра, куршум срещу куршум, нож срещу нож.

— Те нямат много патрони — успокои се сам Филип и опипа с върха на пръстите току-що поникналата си брада.

— Филип, ти си млад, красив и глупав. Най-добре ще бъде да се криеш непрекъснато зад моя гръб. Ние разполагаме с повече патрони, това е вярно, но Токай-ихто стреля по-добре.

— Не по-добре от мен, страхопъзльо такъв! — Червената лисица непрекъснато караше всички да бързат още повече.

След една припряна езда групата стигна до мястото, където преди бяха разположени шатрите на Мечата орда. Ездачите съгледаха една-единствена типи, която стоеше сама сред пустошта. Пред входа й се виждаха четири човешки фигури. Това бяха индианци, така увързани, че са се измъкнали през входа на шатрата като гъсеници.

Червената лисица се разсмя гръмко; с този смях той се подиграваше сам на себе си и на Роуч.

— Прекрасно — извика той, — действително прекрасно! Бива си го все още моя стар приятел и враг Хари Токай-ихто!

Шонка се опита да изплюе кърпата, която бе напъхана в устата му и му пречеше да говори. Луи му помогна и го попита:

— Е, храбрецо мой, какво се е случило? Кой те е оплел така хубаво като паяк муха? Да не би случайно Хари Токай-ихто, когото ти принуди със заповедта си да седне отново?

Червената лисица нададе ухо.

— Какво дрънкаш? Нима вие сте пили заедно с Токай-ихто?

— O, non, mon cher, не, драги мой, ние пихме, а Токай-ихто гледаше.

— Той е действувал, а вие сте хъркали, така е било! Проклети некадърници, за нищо ненужни глупаци!

Червената лисица нема време да се отдаде на удоволствието да продължи да ругае и да крещи, защото следите на избягалите привлякоха вниманието му. И под снега следата все още се виждаше ясно.

Докато освободиха останалите трима пленници от вървите и Роуч ги обсипваше с ругатни, Червената лисица бе подкарал вече, коня си на северозапад подир следата.

Останалите яхнаха бързо своите коне, за да го последват.

От освободените пленници само Шонка и Еди ги последваха бегом.

— Напред! — гонеше Червената лисица капитана. — Трябва да заловим бегълците, преди да са стигнали горите на Блек Хилс. Няма да ми бъде много приятно да се срещна отново с Хари Токай-ихто в гората.

Подкараха конете отново в галоп. Твърде бавен галоп, тъй като животните бяха вече изпотени и краката им се бяха вдървили.

— Когато стигнаха със своите хора северозападния ъгъл на резервата, капитан Роуч и Червената лисица дадоха знак за почивка. Роуч започна да проучва околността по посока на Блек Хилс с далекогледа си. Ако се съдеше по оставената следа, разстоянието между кервана на преселниците и техните преследвачи вече доста бе намаляло. Конете на драгуните и на прерийните ездачи наистина бяха изморени, но ездитните и товарните коне на Мечата орда можеха да се придвижват с кервана само в бърз ход. Те разполагаха с много малко коне и затова много мъже, пък и жени и младежи и девойки трябваше да вървят пеша. Бегълците бяха взели със себе си шатрите и всичкото си имущество. Инак обаче децата и старците щяха да бъдат загубени сред студа и снега. Роуч подскочи.

— Виждам ги!

— И аз ги виждам — потвърди Червената лисица без далекоглед.

— Трябва да действуваме много бързо, иначе ще стигнал гората! — Роуч се приготви да подкара коня си.

Червената лисица хвана коня за юздата.

— Да помислим малко, млади господине! Оттук нататък и за нас няма повече прикритие. Да сте виждали случайно Токай-ихто как стреля? Освен това ордата отново има няколко ловни и бойни пушки!

Луи Канадеца разкриви лице в гримаса.

— Какво ви казвах аз?! Роуч бълваше отрова.

— Ето ги там! Хайде, страхливци и пияници, нали се хвалите, че сте били стари гранични жители!

— Стойте! — прошушна бързо Шонка. — Видях един бял вълк…

— Може би си видял бели мишки, пиян некадърнико!

Роуч погледна още малко през далекогледа си, после подкара драгуните и прерийните ездачи напред. Червената лисица, Шонка и Луи не се подчиниха, а останаха в прикритие зад една скала. Пит, Филип и Еди-Татокано обаче последваха примера на драгуните и на останалите ездачи.

Точно на мястото, където на Шонка се бе сторило, че бе видял „бял вълк“, в една покрита със сняг падинка лежаха Чапа и Тобиас. Те се бяха наметнали с кожи от бели вълци. Главите на кожите прикриваха черните им коси и се спускаха над кафявите им рамене. И двамата бойци бяха облечени само в легини и мокасини, тъй като кожените дрехи бяха твърде тежки и неудобни за бой. Патронташите им бяха препасани през рамото и гърдите. Чапа държеше в ръка една от плячкосаните пушки. Двамата се бяха притиснали така в снежната падинка, че отдалеч се виждаха само белите им кожени покривала.

Къдрокосия Чапа се прицели и стреля наведнъж от двете цеви. Зареди бързо отново и стреля за втори път.

— Достатъчно — каза тихо Тобиас. — Улучи четирима. И Пит с късия нос е мъртъв.

Сивите облаци на небето започнаха отново да изхвърлят снежния си баласт. Бурята пак се развихри и вдигна пухкавия сняг от земята. Роуч искаше да се оттегли в прикритие колкото може по-бързо заедно с останалите мъже край Червената лисица. Препусна с черния си кон към скалата. Тъмното животно се виждаше отдалеч и бе прекрасна цел. Ако нито един куршум не настигна капитана, то той трябваше да благодари за това само на униформата си. Чапа и Тобиас бяха получили изрична заповед от своя вожд да не убиват нито един униформен освен в най-краен случай.

Не всички бяха последвали Роуч със същата бързина. Оръжията на убитите бяха примамлива плячка. Един прериен ездач побърза да събере пушките им.

Когато той се изправи, за да настигне другарите си, вече беше твърде късно. Зад него изникна един индианец, покрит с бяла вълча кожа. Лицето му беше хлътнало, очите му горяха. Камата му действуваше бързо. Другият падна и изпусна пушките на земята. Токай-ихто ги събра; под прикритието на снежната вихрушка той изтича заедно с плячката си при Чапа и Тобиас и им предаде оръжията.

Роуч бе стигнал с остатъка от преследвачите при Ред Фокс. Отново намериха прикритие зад една скала.

— А сега? — попита Роуч.

— Я виж ти, изведнъж се сетихте да ме попитате! — У Червената лисица отново пламна яростта. Роуч също бе готов да се разяри.

Тогава Червената лисица успя да запази самообладание.

— Работата става сериозна. Предлагам голяма акция… да ги заобиколим откъм Мисури и да ги обкръжим. Ще си осигурим подкрепление! И… по дяволите… — Той се извърна рязко назад.

— Какво има? — След загубата на толкова хора Роуч беше станал извънредно нервен.

Червената лисица вече се бе плъзнал от коня си и разглеждаше най-старателно земята около скалата.

— Тук сигурно пак е бил някой от тия… — Той млъкна и яхна коня си.

— Ти имаш повече щастие, отколкото разум — подвикна Луи на младия Филип, докато всички последваха примера на Червената лисица и яхнаха конете си.

— Много по-добре, отколкото обратното — рече момъкът. Но Луи видя, че той още беше блед.

Докато Токай-ихто и двамата му бойци Чапа и Тобиас бяха водили боя, за да прикриват кервана, Мечата орда вече бе достигнала горите на Блек Хилс.