Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (6)

МЛАДИЯТ ВОЖД

Два пъти се бе сменявал месецът, откакто контрабандната сделка с оръжие на Маймунката бе приключила така изненадващо. Междувременно Шеф дьо Лу бе оздравял и бе поел обратния път към форта. В дрехите си той носеше писмото със съобщението, че Токай-ихто ще дойде в станцията с блокхаусите и ще преговаря с полковник Джекмън.

Водите на Конския поток тихо бързаха към голямата река Северен плат. В ракитака по брега чуруликаха птици. Риби скачаха и се стрелкаха през водата. Някъде по средата на течението на потока, в отворения на юг завой, все още се издигаха шатрите, принадлежащи на семействата на Мечата орда. Поради топлото пролетно слънце кожените стени на почти всички типи бяха отметнати нагоре, така че вътрешността на шатрите бе открита за всички погледи.

В шатрата на младия боен вожд край огнището седеше само Унчида; тя бе отпуснала ръце в скута си, а мъдрите й очи гледаха над заобикалящите я неща, някъде надалеч, в една страна, в която не всеки поглед можеше да проникне.

Който искаше да намери Уинона, трябваше да излезе от бивака и да тръгне нагоре по течението на потока, до онова място, където той се разширяваше малко и от двете му страни растяха по-гъст храсталак и малки дървета. Това бе мястото, където се къпеха жените и девойките. Ала за този ден виковете и веселите крясъци на плувкините вече бяха заглъхнали и изчезнали, тъй като работата в бивака бе започнала веднага след изгрев слънце.

Уинона стоеше сама на брега, прикрит към селото от листата на храстите. Девойката бе облякла най-красивата си дреха от бяла бизонова кожа, която падаше на богати гънки от раменете й надолу; черната й коса — захваната само с една превръзка на челото — стигаше чак до подгъва на роклята й. Уинона стоеше съвсем изправена, с отпуснати ръце, с леко вдигната глава, сякаш очаква някого. Погледът й се сливаше със самотната родна прерия.

От храсталака край брега излезе Токай-ихто. Никакъв шум не бе издал неговото присъствие или идване. Той се спря пред сестра си и двамата се погледнаха безмълвно. Уинона направи леко движение, по-точно нещо подобно на опит да се вкопчи здраво в брат си и да не го пусне да върви, но ръцете й веднага отново се вдървиха, преди още да ги бе повдигнала.

— Харка! — каза тя.

Девойката се видя отново като малко момиченце, а брат си като момче. Още тогава никой не бе могъл да се равнява с него; той най-сигурно улучваше целта със стрела, той бе най-смелият в състезанията по съгледвачество и главно — всепризнатият главатар на момчешката орда, за гордост на баща си Матотаупа. Уинона присви за миг очи, когато си спомни за годините, които бяха последвали по-късно. Но синът на презрения се беше върнал; вече две лета брат й бе отново нейна опора и закрила и се грижеше за прехраната на тяхната шатра. Той бе признат за боен вожд! Уинона погледна големите красиви орлови пера, които украсяваха главата му. Тя сама бе ушила за брат си дрехата от лосова кожа, която бе избродирала богато със синьо и червено. От кожената кания на колана се подаваше издяланата като глава на птица дръжка на камата на вожда.

Токай-ихто не каза нищо. Чертите на лицето му не се помръднаха, само очите му светнаха с много по-нежен блясък, отколкото някога външен човек бе виждал в тях. И на него явно му беше трудно да се раздели този път със сестра си. Лаят на Охитика върна брата и сестрата към действителността. Вълчото куче дотича с големи скокове при своя господар, който се извъртя, без да каже нито дума, и тръгна.

Вождът отиде до конското стадо, което пасеше недалеч от същото място, пазено от няколко момчета. Сред конете имаше не по-малко от дванадесетина млади и здрави животни, които ласото на вожда бе заловило през последните две години. Върху гърба на кулестия мустанг беше кацнал един дрозд, шешока, и пееше нежно в утринта; цяло ято негови черноперести братчета и сестричета подскачаха из тревата подир конете и кълвяха храна… Жребецът вдигна глава и вдъхна въздух с издутите си ноздри; после се разигра наперено и скочи към своя господар, докато черният дрозд побърза да отлети.

Вождът поздрави своя най-добър мустанг и изчака да се приближат още двама бойци, двама възрастни мъже, които щяха да го съпроводят и да участвуват в преговорите като негови помощници. Щом те се появиха, Токай-ихто яхна своя жребец и след като и двамата възрастни бойци и Бобъра се качиха на своите мустанги, четиримата се отправиха на път.

Отдясно и отляво тичаха момчета, а неколцина млади мъже на коне показваха ездаческото си майсторство. Хапеда и неговият приятел Часке се бяха научили да се пъхат под корема на галопиращ кон, държейки се там само за прекараната през холката на животното връв от животински косми, и сега се гордееха, че можаха да изпълнят безупречно два пъти този труден номер пред очите на вожда. От двамата главатари на Младите кучета се очакваше особено старание.

Когато малката група ездачи напусна близката околност на бивака, момчетата и младежите изостанаха назад. Токай-ихто водеше своите трима спътници, без да става нужда да се замисля. Всяко възвишение на почвата, всяка малка локвичка, всеки храст, дори всяко снопче трева тук наоколо му бяха познати.

Едва когато слънцето започна да преваля, мъжете спряха за почивка и се настаниха да нощуват. Когато вождът, който е поел дежурството за през втората част на нощта, се събуди, той разбра по разположението на звездите, че вече е един часът след полунощ. Стана и се промъкна горе при Къдрокосия Чапа, който лежеше по корем върху едно закръглено възвишение и наблюдаваше оттам долината на река Плат.

— Смяна! — рече вождът на боеца, който не се помръдна от мястото си.

Бобъра още не се беше изморил.

— Да останем двамата — предложи той. — Имам да ти кажа нещо.

Токай-ихто се намести до своя другар.

— Харка! — Бобъра назова името на своя другар от детинство с някогашния приятелски тон. — Защо ти не пожела по-голяма група бойци да дойдат да те съпроводят? В станцията с блокхаусите дебне Червената лисица!

— Ти знаеш къде има нужда сега от нашите мъже. Генералите пристигат със своите дълги ножове през нашите прерии северно от Блек Хилс и нашите главни вождове трябва да ги пресрещнат там. Битката на дакота ще бъде последният бой за прерията. Ако ни победят, всички ще бъдат победени. Бойците на дакота не могат да променят сега своите планове, за да тръгнат да бранят сина на един презрян като някое малко момиченце, което се страхува.

— Мълчи, твоите думи объркват всичко! Много по-добре щеше да бъде и ти да участвуваш в голямото съвещание на нашите вождове и бойци и да се биеш заедно с нас на север срещу дългите ножове и техните генерали, вместо да се оставиш да те убият предателски край Ниобрара. Но кажи ми поне какво да сторя аз, ако дългите ножове си послужат с коварство?

— Не мога да ти кажа това сега; пък и не знам какво може да се случи. Но ти разрешавам да останеш подир нас в прерията, докато аз отида във форта.

— Добре, много добре! А сега аз искам да призная нещо на Токай-ихто!

— Какво е то?

— Аз измолих да ми оставят на разположение двадесетима мъже и ние си дадохме клетва помежду си. Те ще ме чакат от другата страна на Миниатанка, за да помогнат на мен и на теб… ако се наложи.

Вождът се поколеба няколко секунди.

— Знам — каза след това той, — Татанка-йотанка ми го каза. Но вие не можете да нападнете блокхаусите. Те са построени отново и вътре има много хора. Ако направят предателство срещу мен, опитай да се вмъкнеш вътре и да ме освободиш тайно.

— Хау. И да убия Червената лисица!

Вождът не отговори повече, но Бобъра усети от неговото мълчание онова, което не биваше да се облече в думи. Боецът остана буден край своя вожд и другар от детинство до края на нощта и напяваше тихо бойната песен на дакотските бойци, които не биха се изоставили дори и в смъртта:

С каквото да те грозят, до теб съм, братко, в борбата. В бедата ти всеки път, без страх от рани и смърт, до теб съм — затова сме братя.

Песента заглъхна в мрака. Със сипването на зората двамата мъже се върнаха при своите спътници и всички тръгнаха. Индианците яздиха издръжливите си полудиви коне втория и половината от третия ден, докато най-после се приближиха към форта.

Ездачите се спряха зад една извивка на долината на реката, така че откъм форта едва ли можеха да ги забележат. Вождът изостави Бобъра и се отправи заедно с двамата свои съветници към едно ниско закръглено възвишение, откъдето се откриваше широка гледка към форта.

Сега Токай-ихто видя със собствени очи онова, което вече знаеше от съобщенията на своите съгледвачи за новопостроения форт. Белите мъже бързо бяха отстранили вредата, която Токай-ихто им бе нанесъл със своята дръзка постъпка. Двата блокхауса бяха издигнати отново почти в същия ред както преди, само че сега бяха още по-големи и по-обширни. Кулата също бе издигната отново, но този път беше отделена от комендантската сграда. Водата на реката не достигаше вече до палисадата; беше се отдръпнала в коритото си.

Откъм форта долитаха шумовете от събрани на едно място много хора и коне, от конски копита, стъпки и човешки викове. За подсиления гарнизон едва ли имаше достатъчно място сред кръглата ограда. И въпреки това началството явно бе сметнало за необходимо да подслони всички войници и животните им вътре във форта. На дакотския вожд се стори, че чува как голямата ключалка на обърнатата на запад порта изщрака. Двете крила на портата се разтвориха, квичейки, ездачите, които стояха наблъскани зад нея, се изляха навън. Въпреки разстоянието дакотският вожд забеляза веднага и беловласия майор, седнал изправен върху своята неспокойна кафява кобила; непосредствено зад него яздеха трима офицери, от които само един бе познат на индианеца: Антъни Роуч… Лейтенантът беше облечен в нова униформа, която пак му стоеше безупречно.

Майор Смит подкара червената кобила в лек галоп и пристигна заедно със своите трима придружители до подножието на ниското възвишение. Оттам той поздрави вожда.

— Ние се отзовахме на поканата на дългите ножове — отвърна бавно младият дакота. — Майор Смит се е запознал вече с говорещата кожа, която съветът на старейшините на дакота му бе изпратил по съгледвача Тобиас. Вътре имаше един въпрос.

Видя се как лицето на майора се изчерви.

— Да, там имаше въпрос. Аз се надявах, че лично Токай-ихто няма да се върне повече към онзи въпрос. Той е нечувана обида за нашата армия!

— В състояние ли е майор Смит да заложи мъжката си чест, че по време на нашата среща ще преговаряме, без да се прибягва до коварство? Токай-ихто и дакотските бойци ще могат да си отидат свободни, както дойдоха дотук, във всеки час, който те сметнат за удобен, така ли е?

— Така е. Аз гарантирам с честта си, както би го сторил всеки друг.

— Токай-ихто и неговите бойци ще те последват във форта. Двете групи — на офицерите и на индианците — подкараха конете си надолу по склона и оттам препуснаха в галоп към станцията.

Щом всички влязоха през палисадната порта, пазачът затвори двете крила и ги захапа с тежката тракаща ключалка. Индианците обгърнаха със сдържани лица и недоверчиви погледи огромния брой войници. Когато Смит и придружаващите го офицери скочиха от конете, и те се смъкнаха от своите мустанги. Войниците трябваше да откарат животните.

Буйният жребец на Токай-ихто се опита да захапе ръката на войника, който понечи да хване юздата му. Човекът отскочи изплашен назад. Вождът се огледа търсещо.

— Къде е Тобиас, вашият съгледвач? На него моят кон ще се подчини.

— Тобиас! Хей, Тобиас! — извика гръмко драгунът към двора.

От групата мъже, които стояха край оградата от дялани стволове, се отдели дългата фигура на съгледвача. Тобиас пристъпи към другите. Беше облечен в кожените дрехи, които Уинона и Светкавичен облак бяха изработили за него, но змийската кожа отново бе изчезнала от косите му и бе заменена с една зелена кърпа. Чертите на лицето му изразяваха някогашното безизразно безразличие. Без да поздрави вожда, той пое юздата на скулестия жребец, който тръгна по нареждане на Токай-ихто бавно подир съгледвача.

Майор Смит се отправи заедно с вожда към комендантската постройка; тримата офицери и двамата индианци ги последваха.

По някои от най-долните греди на къщата все още се виждаха следите от пожара. На влизане погледът на Токай-ихто обгърна едно продълговато помещение, разделено от една нестигаща до тавана междинна стена на две помещения — едното два пъти по-голямо от другото. Помещението имаше две врати, едната, през която се влизаше откъм двора, бе на западната тясна стена, а другата, на отсрещната тясна стена, водеше в съседното помещение. Третата врата вече не съществуваше, тъй като сградата нямаше повече връзка с наблюдателната кула. Непосредствено до входната врата помещението беше празно. В задната половина без врата, прикрита от междинната стена, се виждаше някогашната черна дървена маса с обгорелия дъбов плот, заемаща почти цялата широка страна на отделеното по-малко помещение. Подпрени до стената пейки обграждаха масата от три страни. Имаше един прозорец на запад, през който светлината падаше върху масата и пейките, освен това по стените имаше и няколко бойници.

Седмина офицери седяха на пейката край стената с гръб към външната и към междинната стена. Бяха разтворили на масата пред себе си една географска карта. Сега всички се изправиха на крака. Токай-ихто разпозна сред тях по униформата полковника. Смит и Токай-ихто представиха взаимно офицерите и индианските парламентьори. Полковник Джекмън поздрави вожда сдържано и го покани да седне заедно със своите бойци. Тримата дакота и майор Смит седнаха на единствените останали свободни места на пейката, опираща с гръб към междинната стена. Токай-ихто имаше чувството, че нарочно го бяха накарали да заеме със своите придружители тези места, откъдето не можеше да се даблюдава извеждащата на двора врата. Вождът разглеж-даше незабележимо своя партньор в преговорите. Полковникът беше среден на ръст и с къс врат; чертите на лицето му говореха за средна интелигентност и незадоволено честолюбие. Свитите устни му придаваха сърдит вид. Очите му шареха с не съвсем овладяно спокойствие наоколо, край тримата дакота, към доста отдалечената входна врата. Токай-ихто чу шум. Вратата се отвори и в празното помещение влязоха обути в тежки обувки мъже; около половината от тях минаха край междинната стена. Бяха все прерийни ездачи; нямаха шапки на главите си, така че всеки можеше да види русите, кестенявите и черните им коси. Някои от тях бяха пуснали косите си чак до раменете като индианци. В коланите им бяха затъкнати обичайните оръжия — кама и револвер. Броят им непрекъснато растеше. Токай-ихто можа да преброи освен видените по шума общо четиринадесет души, когато влезе и последният. Той затръшна вратата зад гърба си и я заключи. Мина с дълги крачки непосредствено до долния край на масата. Ръцете му бяха едри, силни като цялото му тяло.

Той хвърли един поглед към тримата дакота, преди да снижи поглед, и направи бавно знак с ръка на двама от влезлите мъже да застанат на места, по-удобни за евентуално нападение върху индианските парламентьори.

Токай-ихто веднага бе познал своя смъртен враг.

Джекмън кимна на Червената лисица, безпокойството му сякаш бе изчезнало.

— Радвам се — обърна се той към Токай-ихто, — че вождовете на дакота пристигнаха навреме в уговорения час. Аз съм приготвил всички материали за преговорите и се надявам, че скоро ще стигнем до съгласие. Можем ли да започваме веднага?

Токай-ихто кимна утвърдително с глава.

Джекмън пое някакъв подпечатан с червен восък документ, който бе лежал досега до картата на масата, и разчупи печата. Отвори листа замислен.

— Това е посланието на великия бял баща във Вашингтон до вождовете на дакота!

Той четеше бавно и ясно текста. Токай-ихто го слушаше внимателно. След кратък увод, в който се говореше за мир, спра-ведливост и доброжелателство, текстът продължаваше с изложението по същество. Докато вождът слушаше, очите му се плъзнаха по разтворената върху масата карта и по нанесените върху нея черни линии. Когато Джекмън приключи с четенето, индианецът не каза нито дума.

Полковникът навярно предположи, че младият дакота не бе разбрал текста.

— Документът, който току-що прочетох, определя границите на резерватите за дакота — започна да обяснява той. Захапа лулата и я остави да се полюлява в левия ъгъл на безцветните му устни. От това думите му зазвучаха носово. — Резерватите и техните граници сами по себе си не подлежат на разискване; те са твърдо определени. Чрез своите подписи вождовете на дакота ще потвърдят, че са се запознали с тях. Нашите преговори ще разискват въпроса, по кое време и по кои пътища онези племенни групи на дакота, които още не са се пренесли, ще се преселят колкото се може по-бързо в определените за тях нови райони за живеене. Умее ли Токай-ихто да разчита карти?

— Да.

— Тогава, моля, погледнете тук! — Джекмън се наведе над масата и прокара пръст по картата. — Червените линии ограждат всички райони, които великият баща във Вашингтон отделя от своята земя…

— От нашата земя — поправи го Токай-ихто. С това вождът съзнателно наруши строгите правила на държане на индианците, които забраняваха прекъсване на говорещ човек.

Джекмън се поизправи леко. Движението издаде недоволството му.

— Цялата земя от Атлантическия до Тихия океан принадлежи на великия баща във Вашингтон. Но великият баща е готов да предостави няколко много хубави парчета от тази земя на племенните групи на дакота, ако техните вождове се задължат да спазват мира.

Токай-ихто също остави лулата си настрана.

— Полковник Джекмън се лъже. Цялата земя принадлежи на червените мъже, като се започне от голямата вода, над която изгрява слънцето, чак до голямата вода, над която слънцето залязва. Но те са готови да оставят на великия баща всички онези много хубави части от тяхната земя, където вече живеят бели мъже. Те са готови също така — и затова ние сме дошли тук — да се съвещават с белите мъже, ще бъде ли необходимо и възможно ли е да предоставят на великия баща във Вашингтон и на неговия народ още известна част от земята, за да може той да изхранва големите групи бели мъже, жени и деца. Вождовете на дакота обаче трябва да подчертаят, че и за техните бойци, жени и деца също така е необходима достатъчно и плодородна земя, за да могат да живеят и сами да задоволяват нуждите от храна на своите шатри. Само преди няколко зими белите мъже ни гарантираха завинаги и дадоха клетва, че земите от Ниобрара чак до горното течение на Мисури са наши.

Настъпи пауза.

Джекмън беше вперил поглед върху масата.

— Отношенията бързо се промениха. Бяха открити златни залежи, строят се железници, изникват градове… вашата земя се цивилизова. — Той извади лулата от устата си, очука я и я остави настрана, после забарабани нервно с пръсти по масата. Най-сетне отново се овладя.

— Това, което ти каза, е много странна смесица от бунтарство и разум. — Той се облегна назад, подсвирна леко и даде знак с ръка на стоящите наоколо прерийни ездачи.

Двама от тях се отдалечиха и скоро се върнаха с уиски и чаши. Наслагаха чашите по масата и Джекмън даде знак да налеят на седящите наоколо.

— Малка почерпка — каза той с глас, който трябваше да прозвучи закачливо и същевременно приятелски, но тъй като подобно настроение никак не подхождаше на този мрачен човек, думите му прозвучаха неприятно. — Ще трябва да разгледаме въпроса спокойно. Да се подсилим най-напред малко. Огнената вода, както казвате вие, червенокожите, разведрява мозъците много повече от тютюна. Вие вече достатъчно добре сте свикнали с тази течност, нали? Така поне се говори.

Джекмън държеше своята чаша, но тъй като Токай-ихто все още не посягаше към поставената пред него, и полковникът се двоумеше да вдигне своята.

— Името „огнена вода“ не е измислено от червените мъже — отвърна студено вождът. — Белите мъже ни я поднесоха до устните. Бойците на дакота наричат обикновено тази вода „мини-вакен“, което означава „свещена вода“.

Джекмън и неговите офицери се разсмяха. Само майор Смит остана сериозен.

— Свещена вода? — поде полковникът отново нишката на разговора, която му бе подадена. — Откъде-накъде такова име?

— Нашите уши са чували, че белите мъже пият такава вода в онези места, където отслужват служба на Великия дух.

— В църквата… о, да, дяволска работа — искате да кажете, вино… — Джекмън се посмути. — Е, да, това е съвсем друго нещо, различно от нашето бренди, макар че и с него човек може да се напие. Така значи, свещена вода… само че тук мястото никак не е подходящо за проповед. По-добре да изпием по една. Какво ще кажат нашите червени приятели?

Няма ли най-после да се престрашат и да пийнат по една глътка?

— Ние не пием — дали сме обет. Но нека полковник Джекмън не се смущава от това. Ние обичаме да гледаме другите, като пият.

— Прекаленото въздържание също не е полезно. Алкохол не се пие самостоятелно. Вие сте доста нелюбезен господин! Нима наистина не желаете да опитате?

— Ние благодарим.

Джекмън избута с лошо настроение своята чаша.

— Въздържател но дружество на племето дакота! — опита се да подиграе гостите си той. Беше принуден да признае, че хитростта му се бе провалила. — Тогава ще трябва да се разберем помежду си на сухо! — Полковникът сложи ръце върху масата и се наведе с принудено доброжелателство напред, за да подготви следващия си нападателен ход. — Ние действително не сме чудовища! Въпросът трябва да се разреши по начин, при който всеки ще си получи правата.

— Има ли някакво предложение полковник Джекмън?

— В желанието си да има мир аз имам сто предложения. Само че най-напред трябва да знаем ти какво искаш.

— Моят език го каза вече.

— Да, разбира се. Та ние не искаме да ви отнемем живота. Ти си човек с големи възможности. Тук ние те опознахме… Наистина колосално е това, което се разказва за теб. Колосална работа! Да вдигнеш целия форт във въздуха!… Ясно е, че в твое лице ние имаме партньор в преговорите, с когото трябва да се отнасяме сериозно. Макар ти да си съвсем млад човек. Твоите хора явно имат достатъчно доверие в теб… докъде в същност се простират твоите пълномощия? — Джекмън зададе последния си въпрос бързо и зачака отговора напрегнато.

— До там, до където те са описани в говорещия документ на нашето събрание на старейшините. Моите уши са определени да изслушат предложенията на дългите ножове, а моят език трябва да ги повтори пред вождовете и старейшините на дакота.

— Аха, тъй значи. Следователно ти съвсем не си упълномощен да подпишеш или да откажеш от името на всички племена на дакота?

— Не.

— О-о, в такъв случай преди малко ние щяхме излишно да отклоним преговорите в друга посока. Тогава действително няма никакъв смисъл да разискваме въпроса докрай. Аз трябва… трябва наистина да заявя, че, меко казано, е израз на неуважение да ми се изпрати парламентьор без пълни права… в същност вашите хора там как си представят един полковник?!

— Като предводител на дългите ножове, който по нареждане на своя велик баща и на своите старейшини покани тук, във форта, Татанка-йотанка и Токай-ихто. Белите мъже ме повикаха. Но ако моето лице не им харесва, аз ще си вървя. — Индианецът говореше с такъв спокоен, пренебрежителен тон, че на Джекмън му стана неприятно.

— Няма защо отново да си кръстосваме шпагите; веднъж на ден е достатъчно. Повикахме те затова, защото твоята слава и твоето влияние сред дакота изглеждат извънредно големи. Ние смятаме, че ти имаш качества да станеш един втори Понтиак. Според мен направо е неблагоразумно да не се дадат пълни пълномощия на човек като теб. От наша страни ние сме склонни да подпишем окончателно споразумението с теб. Ти поне си вожд на Мечата орда, нали?

— Боен вожд на Синовете на Великата мечка.

— Добре, сега ние сме във война, следователно ти си вождът. От името на Мечата орда ти все пак можеш да говориш, нали?

— Заедно с тези двама възрастни членове на нашия съвет, които ти виждаш до мен, аз съм упълномощен да изслушам вашите предложения.

— Много добре. Това е все пак начин да стигнем донякъде. Преди малко ти съвсем ясно спомена, че не държиш да останеш непременно в определени ловни райони, а си готов да направиш отстъпка? Сега вие живеете край Хорс Крик и наоколо. Не бихте ли живели край Уайт Ривър^[1]?

— Там други дакотски племена са издигнали своите шатри.

— Може да е така. Но това теб не те засяга. Ти сам каза, че не можеш да решаваш заради тях. Така че да говорим за Мечата орда. Вие бихте могли например тук… тук, виждаш ли… и ние ще плащаме лично на тебе висока заплата…

— Знае ли полковник Джекмън, че обижда сега Токай-ихто, или не го знае? Полковник Джекмън би трябвало да накара своя скаут Фред Кларк да му обясни дали Токай-ихто се нуждае от вашите заплати.

Полковникът погледна смутено и малко недоволно към споменатия, докато устните на младия дакота се разкривиха в лека подигравка, когато видя как Фред Кларк отправи към своя враг унищожителен поглед. Червената лисица явно се страхуваше, че Токай-ихто може да заговори за забранената сделка с оръжието. Но дакотският вожд не каза нищо повече и Джекмън заговори отново.

— Аха, отказваш? Изглежда, ти си от най-финия сорт тютюн, така да се каже. Искаш обаче да осигуриш на своите бойци няколко тлъсти ливади, нали? Това не е под достойнството ти.

— За кои бойци?

— За тия от Мечата орда, нали за тях говорим, ако все още не си ги забравил. Колко души сте вие на брой? Приблизително тридесет-четиридесет? Стотина до сто и петдесет души заедно с жените и децата, така ли?

— Полковник Джекмън, изглежда, вече ни е преброил.

— Повече не можете да бъдете. Шепа хора! Те много лесно могат да се настанят добре! Избери си на картата което място желаеш! Тук, между нашите черни линии, има не само лоша земя, а и няколко парчета доста хубава, на която може да се живее.

— Аз не съм упълномощен да решавам сам за себе си и за Синовете на Великата мечка.

— Упълномощен! Упълномощен! Тук не става въпрос за юридически разпри, а за факти! Цяла редица дакотски вождове вече сключиха поотделно договори с нас…

— С кого?

— Не лично с мен, но аз мога да ти покажа техните подпи — си, ако това те интересува?

— Да.

Джекмън отвори една папка, която бе седяла досега на пейката до него, и извади няколко листа от там.

— Моля! — Той ги подаде на Токай-ихто. — Тотемите на всевъзможните твои колеги, които не умеят да пишат, сигурно са ти познати?

Индианецът пое листовете и ги изчете един по един. Преведе тихо на своите двама съветници какво пишеше върху тях. Джекмън не беше преувеличил. Половин дузина подписи вече бяха сложени под договори за продажба на дакотска земя, сред тях бе и подписът на един главен вожд за отстъпване на един грамаден район.

Полковникът се смееше тържествуващо.

— Убеди ли се, вожде Токай-ихто? Както виждаш, работата се урежда с пълна пара. Ти ще трябва бързо да се споразумееш с нас, ако не искаш съвсем да изгубиш. Да говорим съвсем открито като мъж с мъж. Вашата кауза е изгубена. Вие приличате на удавници: всеки от вас трябва да търси начин да се хване за някоя сламка. Решавай бързо! Аз имам подготвен такъв договор и за теб.

Младият дакота гледаше все още втренчено листовете с подписите.

— Тези мъже са пили бренди, когато са подписвали. — И той разкъса листовете, преди още някой да може да му попречи, и захвърли парчетата хартия на масата.

Джекмън скочи.

— Червено псе! Как дръзна!

— Да осуетя едно предателство!

— Какво означава предателство! Тези достойни за уважение мъже сключиха с нас редовни договори. Това, което ти извърши сега, е повече от безсрамие, това е открито бунтарство и аз ще те накажа според нашите закони като предводител на размирици.

— Ние се намираме в земята на дакота и белите мъже не могат да ни съдят — отвърна вождът, без да показва никакво безпокойство. — Договорите, които разкъсах, също не бяха редовни. Предателите, които са ги подписали, според нашите обичаи не са упълномощени да сключват подобни договори без съгласието на нашия общ съвет. Ако полковник Джекмън е човек с чест, той би се отнесъл презрително към подобен начин на действие.

— Мери си думите, червенокожи! — Лицето на Джекмън почервеня като рак. — Ето договора, който ви посочва вашите вечни резервати и издръжката ви. Дръж си устата и изрисувай своя тотем отдолу! Подписвай веднага!

— Няма да подпиша! Погледни твоята карта! Само лоши райони от нашата обширна земя, суха, безводна, неплодородна прерия, това искате да оставите вие за нас. Да се ловуват бизони беше тежка работа. Ние сме готови да научим далеч по-леката работа на белите, но като свободни мъже на плодородна земя. Няма да отидем в един обор, в който искате да ни държите затворени и да ни храните като домашни зайчета, за да ни изтикате отново оттам в някой още по-малък и още по-лош обор. „Вечните времена“ на белите мъже са ни познати. Те не продължават повече от няколко години. Аз не съм упълномощен да подпиша и няма да действувам против решението на съвета на моето племе. Аз казах, хау! Джекмън бе свил дясната си ръка в юмрук и цял трепереше.

— Ти не желаеш да подпишеш, че ще се пренесете в определените за вас резервати?! Това е разпореждане на президента и вие ще се подчините… или сте бунтари и престъпници! И аз ще се отнеса към вас като към престъпници.

— Как да разбирам тези думи?

— Или ще подпишеш… или си мой пленник!

Вождът не отвърна нищо на Джекмън. Очите му се насочиха към Смит.

Белокосият човек се изправи и пристъпи към долната тясна страна на масата пред Кларк и другите двама прерийни ездачи, които бяха стояли на това място, така че те трябваше да отстъпят няколко крачки назад.

— Полковник Джекмън, моля да ми разрешите да се намеся в разговора. Поканата, която вождовете на дакота са получили, носи и моя подпис. С това писмо ние каним вож-довете да дойдат тук при нас на разговор с изричното уверение, че те могат да дойдат свободно при нас и да си отидат свободно, когато пожелаят. В писмото не бяха упоменати никакви условия и уговорки.

— Майор Смит, не съм ви питал за вашето мнение! — Джекмън беше силно раздразнен. — Изобщо нямам никаква нужда от вашите по-нататъшни обяснения! — Полковникът отново се обърна към Токай-ихто. — Е, какво става? Реши ли да ме помолиш за извинение и да подпишеш?

— Аз няма да подпиша! Моите бойци и аз напускаме форта.

— Засега вие сте арестувани! Предайте си оръжието!

При тези думи заплашителните дула на двадесет револвера и пистолета вече се бяха насочили към индианците. Тримата дакота не се помръднаха.

— Полковник Джекмън! — извика Смит. — Упълномощен ли сте да действувате така?

— Точно така, упълномощен съм!

— Полковник Джекмън, аз дадох дума като човек и като офицер, че тук ние ще действуваме честно и справедливо макар да преговаряме с мръсни индианци. Моля ви да обмислите още веднъж какво говорите! Става въпрос за честта на нашата нация!

— За интересите на нашата нация!… Мълчете, майор Смит!

— Няма да мълча! — Майорът извади сабята си и я хвърли в краката на полковника. — Ето ви… щом искате да ми докажете, че ние сме подлеци и предатели…

Джекмън избухна в смях.

— Добре ми давате сабята си, майоре! И без това щях да бъда принуден да ви дам под съд. Вие оставихте веднъж този дакота да избяга в знак на благодарност, задето той нападна нашия ешелон с муниции. Лейтенант Роуч даде вече своите показания. Майоре… вие сте арестуван.

Офицерът падна назад върху мястото си, раменете му се свиха напред и той покри лицето си с две ръце.

Роуч искаше да добави нещо. Обаче младият дакота го погледна с такъв поглед, който накара дори безсъвестния кариерист да млъкне.

Без да кажат нито дума повече, индианците започнаха да оставят оръжието си върху голямата маса. Токай-ихто остави пръв своята пушка напреко върху картата с черните линии; после извади револвера от колана си и накрая и камата. Скри погледа си от другите и ръцете му не се подвоумиха нито за миг. Джекмън го следеше внимателно и враждебно. Сега воднистосините му очи се заковаха с нескрито любопитство върху дръжката на камата.

— Култов нож, украсен с прастара резба — рече той. — Северозападна култура! Откъде ще е попаднал този предмет в ръцете на един дакота?

Той кимна на своите хора, които се приближиха към индианците с белезници и ремъци. Червената лисица си достави удоволствието той именно да постави оковите на Токай-ихто.

В този миг настана някакво раздвижване.

Майор Смит се изправи с мъка и излезе още веднъж напред. През зигзагообразните вени на слепоочията му — пулсираше кръвта.

— Полковник Джекмън — заговори задъхано той, — стига с тази престъпна игра! Виждам, че вие искахте да заплашите вождовете със сила, за да ги принудите да подпишат. Оставете ме да вярвам, че това е била целта ви. Играта не сполучи, вождовете не се подчиниха. Затова престанете най-после и се върнете към сериозните свободни преговори.

Джекмън пусна камата на Токай-ихто, с която си бе играл досега, да падне шумно върху масата.

— Майор Смит! Моля ви да не говорите повече за тези неща; то не е полезно и За здравето ви. Освен това никак няма да ви бъде от полза по време на предстоящото следствие срещу вас да се знае, че още веднъж се застъпвате за един, дакота. Случаят е напълно приключен.

— Докато съм жив, няма да понеса такова нещо! Това е хлапашка лудория! — Потикнат още веднъж от възбудата си, офицерът пристъпи към Червената лисица, който тъкмо затваряше оковите на ръцете на Токай-ихто. — Остави! — Той сграби здраво за ръката прерийния ездач.

Ред Фокс пусна ръцете на дакота и удари силно с юмрук Смит в гърдите. Майорът се олюля.

— Куче! Ти ми… — Устните му посиняха, очите му се изцъклиха и той се повали на земята.

Присъствуващите офицери скочиха, подхванаха го и го положиха на пода.

— Уотсън! — извика някой от тях.

Един прериен ездач напусна помещението, за да доведе фелдшера.

През това време Червената лисица пристъпи отново към вожда и му постави окови и на краката. Двамата възрастни дакота вече бяха овързани; на тях им бяха оставили краката свободни. Сега ги отведоха. Те погледнаха за последен път своя вожд в очите.

Токай-ихто остана в кабинета на майора. Помещението се изпразни. Освен Червената лисица остана само още един прериен ездач. Той се наведе и вдигна част от пода, която се оказа капак. Червената лисица сграби вожда и го повлече към мястото; пред очите на индианеца се разкри мрачна дупка. Червената лисица вдигна завързания човек и го хвърли долу.

Подземното помещение беше доста дълбоко. Токай-ихто падна на твърдо върху сух прашен пръстен под. Той веднага се изправи в седнало положение и се огледа. Избата, в която беше паднал, беше голяма. През една тясна пролука, която гледаше към двора, проникваше малко светлинка. Към нея се прибавяше и снопът светлина, който се спускаше през капака на пода на стаята на коменданта. Младият дакота погледна нагоре.

— Стълбата! — чу той да вика някой горе и разбра, че външната врата се отвори и един ездач с тежки ботуши изтрополи навън.

Но Червената лисица явно нямаше търпение да чака онзи да се върне; той скочи в избата. Прах се вдигна под краката и се понесе на тъмни облачета към коленете му.

— Ето те най-после! — каза той, сграби пленника за ръката и го изтегли към източната дълга стена на помещението.

От една дебела греда, от каквито бе скована стената, висеше верига с желязна халка. Червената лисица прехвърли стегнато веригата около тялото на младия дакота и я захвана с катинар; между стената и пленника остана място колкото бе дължината на веригата — един метър. Червенокосият провери още веднъж най-точно белезниците и кожените каиши на краката. Явно реши, че всичко е наред.

Токай-ихто се надяваше, че врагът му ще си върви. Но той остана. Стоеше широко разкрачен пред него.

— Добре, Хари — рече той след дълго мълчание. — Значи това е краят. — Той посочи с палец към отвора на стената. — Като погледнеш нагоре, ще видиш част от новата постройка, от къщата, искам да кажа, която сега стои на мястото на онази, която си бе издигнал Беззъбия Бен. Там пукна твоят старец. Можеш да намериш утеха в това, че и ти ще умреш на същото място.

Токай-ихто гледаше безмълвно пред себе си.

— Ти си твърда глава. Камък с рога е едно от многото ти имена и ти го заслужаваш — продължи Червената лисица своя монолог. — Аз премислих и няма да ти правя повече ненужни предложения, драги Хари. Но когато се разхождам горе на слънце, ще ми бъде приятно да си мисля, че ти гниеш тук долу в мрака. Това ще продължи дни и седмици, и месеци, и ако не те обесят като „избягал съгледвач, бунтар и убиец из засада“, ще продължи и години.

Червената лисица направи пауза и зачака. Младият дакота, който външно изглеждаше спокоен и равнодушен, вътрешно потрепера от студ при тези думи на своя враг. Очите му бяха огледали вече помещението; то беше голо и празно. Стените бяха сковани от дебели стволове; местата на отсечените клони още личаха на слабата светлина. Месеци… години… или бесилото — младият човек отхвърли яростно тази мисъл.

Червената лисица заговори отново; гласът му се беше променил.

— Имаш ли пари в себе си? — попита той. — Може да ми потрябват.

Той пребърка кесиите на колана на пленника. Чертите на лицето на индианеца с нищо не издаваха колко много страда той от своето унизително безсилие.

— Аха! — Червената лисица бе намерил една кесия с цял фишек монети. Извади старите доларови монети и ги изсипа, дрънчейки, от едната в другата си ръка. После ги пъхна в джоба си. — Оттук ще излязат няколко хубави почерпки! За твое здраве, вожде на дакота!

Белият мъж все още не си отиваше.

— А какво ще правим с твоите пера? — продължи да говори той и вдигна короната от орлови пера от главата на окования индианец. — Жалко, че не си донесъл шлейфа си, който в същност щеше да ти стои още по-добре. Решил си, че не си струва да го слагаш заради нас, нали? Е, ще се задоволим и с това. И тази корона не е лоша. Как можа да издебнеш толкова много орли? Или това са пера още от баща ти и от дядо ти? Джекмън събира такива работи. Ще му ги отнеса и той ще се зарадва. Стиснат е — но все ще трябва да ми заплати няколко долара. Без мене той никога не би могъл да се справи с тая работа. Но аз наистина му дадох добър съвет, не можеш да отречеш. Аз не съм толкова глупав като тебе. Никога няма да оставя да ми избяга някой, който ми е дошъл веднъж между четири стени.

От тези думи дакотският вожд разбра, че предателството срещу него е било подготвено, както той бе предполагал. Напълно празното подземно помещение също потвърждаваше тази му мисъл. Невероятно беше преди това помещението да не е било използувано. Просто сега го бяха опразнили.

— Е, остани си със здраве и се откажи от всякакви надежди — сбогува се Червената лисица.

В това време отгоре спуснаха шумно една стълба от здрави брезови стволове. Червената лисица се изкачи по нея, после я издърпа нагоре и затвори капака.

Токай-ихто остана сам.

Въпреки оковите той се изправи на крака и погледна нагоре към тавана. Прецени, че би могъл, подскачайки с протегнати ръце, да го достигне. Премери с поглед ширината и дължината на помещението; избата беше просторна и, изглежда, се проточваше под двете стаи — работното и спалното помещение на коменданта. Бойницата беше под спалното помещение. Беше още рано следобед и светлината падаше косо върху прашния пръстен под на избата. Откъм двора и горе в постройката се чуваше как влизаха и излизаха хора. Младият дакота различаваше гласовете на бързащите навън и вътре офицери, които все още се занимаваха със Смит. Стори му се дори, че усети, когато най-сетне пренесоха изпадналия в безсъзнание майор в съседното помещение и го положиха навярно върху походното му легло.

През пролуките около капака пленникът виждаше подметките на ботушите на бързащите горе войници. Чуха се високи викове и отговори, произнесени с ярост и омраза. Навън явно не цареше кой знае какво добро настроение. Старите подчинени на майора не можеха да сдържат възмущението си. Когато денят започна да преваля и светлинните лъчи избледняха, Токай-ихто чу някакъв горещ спор край квичащата помпа в двора. После се намесиха заповедни гласове и отново настана тишина. Но само временно. Заедно със спускащия се мрак в помещението на войниците се разнесе шумна жестока караница. Трополенето на ботуши и виковете се изнесоха и на двора; Томъс, Тео и Адамс, изглежда изхвърлиха наведнъж цяла група привърженици на Роуч. Накрая се разнесоха пушечни изстрели. Те сякаш стреснаха и охладиха разгорещените мозъци; възможно е да имаше и тежко ранени. Шумът отекна и бавно настъпи тишина. Падна тъмна нощ.

Капакът на пода на работното помещение на коменданта се раздвижи. Някой го вдигна и спусна стълбата. Крака затропаха по пречките. Появи се стройна, облечена в униформа фигура. Донесената газена лампа освети млечнобялото лице на Антъни Роуч. Лейтенантът се приближи. Той освети най-нахално от всички страни пленника, преди да заговори.

— Е — попита след това, — премисли ли всичко? Какво ще кажеш, ще се съгласиш ли все пак да подпишеш?

Токай-ихто не го удостои с отговор.

— Все още си играеш на гордост, а? Размисли добре, дакота! В резерватите вие ще отидете и така, и така. Ако подпишеш, може би ще успееш все пак да излезеш жив от тази дупка. Ако ли не — ще пукнеш тук като плъх в капан. Бавно, но сигурно. Е? Нищо ли няма да ми кажеш?

— Нищо, освен че те презирам, Антъни Роуч.

— Най-покорно благодаря. Това може да бъде само от полза за моята кариера. Джекмън вече ми донесе повишението в чин капитан. И ако все пак се осъзнаеш, уведоми ме!

Дакотският вожд извърна глава, сякаш Роуч изобщо не стоеше пред него.

— Глупак! — изръмжа отритнатият, изкачи се отново по стълбата и напусна избата.

Токай-ихто остана отново сам. Чака няколко часа. Когато беше сигурен, че нощта вече е превалила половината си и е дошло времето за най-дълбок сън за войниците, той се сви на кълбо като таралеж и опипа каишите на краката си. Те бяха така здраво стегнати, че спираха кръвта и краката му отичаха все по-силно. Токай-ихто се опита да поразхлаби малко със завързаните си ръце възлите. То сякаш щеше да му се удаде, макар и с мъка. Пленникът се труди търпеливо часове наред, докато най-после коланите на краката му се поразхлабиха малко. Нямаше надежда, че може да се освободи от тях, защото китките на ръцете му бяха заключени в железните белезници, които все пак не можеше да отвори, а не би могъл също така без чужда помощ и без специални инструменти да махне веригата, която обгръщаше тялото му. Трябваше да чака, докато се намеси Чала, и той не желаеше да възбужда никакво подозрение дотогава. Невероятно беше верният му другар да предприеме нещо още тази нощ, защото положението беше твърде неблагоприятно за опит за освобождение. Къдрокосият Чапа трябваше много точно да проучи всички условия и да се подготви най-старателно. А това можеше да отнеме седмици.

Токай-ихто се опита да заспи, защото не искаше да изгуби силите си. Беше още много рано сутринта, когато отново се събуди. Навън грееше слънце, ала лъчите му не стигаха до него. Откъм помпата пленникът чу шум, груби шеги и пръскане и плискане на вода. Прерийните ездачи и войниците се миеха. Младият дакота бе навикнал още от дете както всички свои другари от тяхното племе всяка заран да се хвърля в буйно течащия поток, да се гмурка и да плува. Усети колко му липсват освежаващият хлад и чистотата. Подът на избата беше пълен с мръсотия и прах; останки от пепел се бяха смесили с изсъхналата пръст.

По обед някой отвори капака на тавана на мазето. Появи се един кривокрак прериен ездач. Той махна каишите от краката на пленника и му донесе вода и месо от консерва.

— Занапред ще трябва да идвам всеки ден — говореше той с укоризнен тон и Токай-ихто забеляза, че върху лицето на този мъж се бе отпечатало постоянно недоволство.

Следобедните часове минаваха бавно. Токай-ихто се ослушваше към всички шумове навън — това му беше заниманието сега. Изглежда, все още всички войници бяха останали във форта, но една част от тях като че ли се бяха настанили на бивак извън палисадата. Пантите на западната порта непрекъснато скърцаха, влизаха и излизаха хора. Смесицата от далечни викове и гласове се сливаше с ромона на реката. Коне се викаха помежду си с радостно цвилене, а копитата на излизащи и завръщащи се ездачески групи трополяха глухо върху степната земя. Веднъж се чуха удари с чук и после заплющяха веещи се свободно чергила на палатки. Колко добре познаваше индианецът всички тези шумове на живота в лагера!

Когато се стъмни, вождът отново потисна с мъка мислите си. Затвори слуха си за гласовете на прерията, за воя на вълците и за шумоленето на реката и заспа. Първият ден на неговото пленничество бе изтекъл.

Занизаха се дни след дни, равномерни и еднообразни. Светлината без слънчев лъч падаше в избата, помпата квичеше, скърцаха войнишки ботуши, тракаха паници по време на храна. Хората разговаряха, ругаеха, викаха, издаваха заповеди и пееха. Поне четиридесетима от тях индианецът се научи да отличава един от друг по стъпките и гласовете. Най-лесно му бе да разпознава гласовете на Томъс и Тео и младият дакота долавяше думите, с които те се застъпваха за майор Смит… По пладне недодяланият пазач със сърдитото лице слизаше долу и носеше саламуреното месо.

Пленникът измери колко крачки в полукръг му даваше възможност да прави веригата, за която бе завързан; оказаха се десет в полукръг към бойницата, но на връщане само седем, тъй като при обръщането стегналата здраво тялото му верига се скъсяваше. Пленникът вървеше напред и назад; сядаше, свиваше се на кълбо, разпъваше тялото си и отново се изправяше. Това бяха единствените движения, които белезниците и веригата все още му даваха възможност да прави. Дните сключваха седмици, от седмиците се оформи първият месец. Годишният сезон напредваше и топлината на лятото нахлуваше и в избата. Все по-тихо шумоляха намаляващите води на реката и най-после съвсем заглъхнаха.

Недодяланият пазач, който престана изобщо да разговаря със затворника, но въпреки това се грижеше за него ежедневно, без да си позволява грубости, неочаквано промени отношението си. Не носеше вече яденето в определеното време, в някои дни дори изобщо не слизаше и още по-често забравяше да донесе вода. Сега почти престана да се грижи за почистването на избата. Ръмжеше и мърмореше и произнасяше на висок глас многобройните ругатни, с които разполага-ше един прериен ездач, за да изразява лошото си настроение, като използуваше обидните думи, с които белите мъже обсипваха на драго сърце индианците. Той блъскаше пленника, риташе го с крака и го удряше. Токай-ихто понасяше всичко това като мъртвец. Не искаше да достави забавление на белия мъж, че се мъчи безуспешно да се отбранява. Лошото отношение на пазача събуди надежда у него. Навярно дългите ножове бяха претърпели поражение във войната и сега пазачът изливаше яда си по този повод там, където не се страхуваше от отпор. Затова младият дакота се опита да подмами недодялания пазач да каже нещо.

— Знам — рече той една вечер — защо искаш да ме биеш. Защото вашите генерали са били победени в боя с нашите дакотски бойци.

— Пършиво псе… кой ти го каза?! — Недодяланият мъж стоеше със заплашително вдигната котелка пред пленника.

Токай-ихто се разсмя.

— Удари ме де! — каза той. — С котелната! Белите мъже не умеят да измъчват.

— Започваш да ставаш и нахален ли? Не си доволен, задето не те горят с горещи железа, както вие се отнасяте към своите пленници! Куче такова, червено куче, като си помисля, че твоите другари убиха нашия генерал Къстър и всичките му хора, та ми се ще начаса да ти извия врата! Само не се радвай преждевременно, няма да имаш много полза от това! Преди още някой да успее да те освободи, ние ще те обесим! Казвам ти това, за да знаеш какво те очаква! Ние не сме забравили колцина от нас ти набоде с камата и застреля с пушката си! Избягал съгледвач и коварен изменник!

Недодяланият прериен ездач удари с котелката, но все едно, че бе ударил дърво. Токай-ихто не се помръдна и продължаваше да се усмихва иронично:

— Нямаш кой знае колко сила — рече той. Индианците имаха обичай пленникът да дразни победителя си, за да му докаже своето безстрашие.

— Нямам кой знае колко сила? Ти направо ме вбесяваш! Какво изобщо си въобразяваш толкова? Но аз ще съумея да ти вгорча живота! Можеш да разчиташ на това. Засега лека нощ, пък за утре се подготви!

Недодяланият мъж се оттегли. Токай-ихто си пое дълбоко въздух. Дакотските бойци бяха спечелили голяма победа в боя с белите. От заплахите на прерийния ездач вождът не се страхуваше и яростта на този човек бе истинско удовлетворение за него, защото даваше да се разбере, че дакота все още са противници, от които белите се страхуваха и затова ги мразеха.

Настъпи нощта и индианецът за първи път се зае да се пребори със своите окови. Разумът му говореше, че не би могъл да се освободи сам, и въпреки това той реши да опита. Искаше да смъкне веригата през хълбоците си. Мъчеше се с всичките сили на бодящите го оковани ръце и би му било съвсем безразлично, ако заедно с дрехите одереше и кожа.

Само да се освободи!

Опитите му продължиха три нощи.

В израза на лицето му нещо се беше променило, след като изтекоха тези три нощи. Сега вече той окончателно знаеше, че не би могъл да си помогне сам.

Лятото напредваше. Тревата в прерията изгоря; потоците пресъхнаха; дървените постройки поглъщаха и задържаха топлината. Бурята стоварваше облаци прах върху блокхаусите. Гласовете на птиците заглъхнаха и конете престанаха да цвилят. Миризмата на саламуреното месо ставаше все по-остра и пленникът изпитваше почти непреодолимо отвращение от него. Голяма част от войниците напуснаха форта. Нима Бобъра бе забравил своя вожд? Сега възможността той да бъде освободен сякаш бе най-голяма.

Отново настъпи горещ ден, онзи палещ пек, който изгаряше безмилостно голата земя чак до края на лятото. Вятърът духаше горещо. В мазето почти нямаше въздух и индианецът едва дишаше от задухата; тя тегнеше върху гърдите му. Прахът по пода на мазето беше като барут. Миришеше на изгоряло. Някъде огънят сигурно отново бе бушувал над изсъхналата степ. Вятърът носеше мириса насам.

Токай-ихто отново чу откъм двора танцуващите и удрящи земята копита на кулестия мустанг, който се бореше сърдито с непознатия си ездач. Многоопашат кожен камшик изплющя злокобно върху тялото на коня и младият дакота се сви и захапа белезниците на ръцете си, защото имаше чувството, сякаш камшикът бе ударил него. Ездачът отвън тупна на земята и го отнесоха. Обут в меки мокасини мъж успя с много мъка да хване отново юздата на разярения мустанг.

Привечер бурята се разрази отново. Блъскаше палисадата от дебели колове и блокхаусите. За миг само дъските от покрива на наблюдателната кула се строполиха с гръм и трясък в двора. Разнесоха се гласове, полузаглушени от задъханата прерия. Изплющяха първите капки дъжд и за един миг небето сякаш се продъни и отгоре започнаха да се изливат потоци вода. Начаса целият двор бе залят. През високата бойница на стената на мазето плисна струя вода и смеси влагата си с прашната земя, която не желаеше да я попие. Отвесният дъжд трополеше по покривите.

Бурята отмина също така неочаквано, както и бе връхлетяла. За по-малко от две минути дъждът намаля и престана; вятърът утихна. Като спокойно ехо от покривите падаха капки вода в локвите на залетия двор. Мъжете се осмелиха да излязат навън; ботушите им шляпаха и разплискваха водата. Разговаряха високо и възбудено по повод оголилия се покрив. Започнаха да събират дъските; Токай-ихто разбра, че веднага ще се заемат да го поправят.

Водата навярно вече се бе оттекла от двора; струйката, която се изливаше в избата, изтъня и накрая закапаха само капки. Токай-ихто вдъхна ухаещия на треви въздух, който сега обгърна с живителната си хладина и него, и измъченото му от оковите тяло.

Привечер капакът на тавана се отвори. Спуснаха брезовата стълба и Токай-ихто видя нечии ездачески ботуши които стъпиха на пречката. Той веднага разбра, че това не бяха ботушите на недодялания му пазач. Погледът му следеше слизащия надолу, докато се показа и русата му коса. Младият дакота познаваше този прериен ездач — беше Адамс. Някакво неопределено очакване и дълбоко загнездило се недоверие припламнаха едновременно в душата на пленника.

Младежът донесе вода и саламурено месо.

— Най-после настъпи часът — каза той. — Томъс и Тео са подготвили всичко. Двамата нямат мира, познават те още от дете и искат да те освободят. Денем и нощем все ми натякват. Вземи — той изтегли един инструмент от джоба си, — това е желязна пила. До ключовете не можахме да се доберем. Ще трябва да изпилиш една брънка от веригата си. Тя не е дебела и ще смогнеш до полунощ. След това бъди готов. Хората на Бобъра са се разбрали с Томъс. Те ще предприемат от изток лъжлива атака, за да привлекат вниманието на стражите. През това време Бобъра ще се прехвърли сам през западната порта до бойницата на мазето тук и ще ти помогне да излезеш. На пост на наблюдателната кула ще бъда аз, пред портата на вътрешния двор — Тобиас, а постови при конете след полунощ ще бъдат Томъс и Тео. Не виждам причина да не успеем. Съгласен ли си?

— Да… Какво стана с двамата възрастни членове на нашия съвет, които пристигнаха заедно с мен във форта?

— Убиха ги още същия ден. На всичкото отгоре те имаха глупостта да се отбраняват.

— Червената лисица тук ли е?

— Да. Спи горе в комендантската сграда. Той е единствената опасност. Но аз се надявам, че нападението ще го отклони. И така, след полунощ. Когато тръгнеш да бягаш, вземи и желязната пила, тя е моя и не бива никой да я намери след това.

Токай-ихто погледна изпитателно русия младеж.

— Ти защо искаш да ми помогнеш?

— Защо? Защото това, което се върши тук, е подлост… Томъс и Тео са прави.

— Смит жив ли е още?

— Полупарализиран и почти в безсъзнание. Ударът го е улучил зле. Направо жалко съществование. Водят го задържан. Дъщеря му е все при него. И тя сега е само едно бездомно сираче. Но се държи храбро. У нея е заложено добро начало.

— Ти търсиш злато, Адам Адамсън.

— Ти още помниш онова, което ти казах веднъж?

— Да, помня го. Надяваш ли се, че Токай-ихто ще ти запла ти за твоята помощ?

Адамс подскочи възмутен.

— Не казвай никога повече това, дакота! Аз не съм мерзавец.

— Добре. Но наясно ли си какво вършиш? Това е предателство спрямо белите мъже, към които принадлежиш.

— Наричай го, както искаш.

— Ти вършиш предателство спрямо тях и въпреки това смяташ да останеш при тях?

— Нещо подобно. Човек трябва да предотврати една подлост, дори и без да напусне заради това своите хора. Аз просто не съм индианец.

— Хау. Ако бягството ми успее, ще взема твоята пила със себе си, за да не те открият.

Адамс кимна и се отдалечи с паницата и каната. Кръвта на пленника заби по-бързо. Той остана да седи все така неподвижен, опрян на стената, докато навън стана съвсем тъмно и тихо. После извади пилата и се залови за работа с окованите си ръце. Беше много трудно, но той разполагаше с няколко часа, за да постигне целта си. Още преди полунощ успя да раздели на две веригата. Белезниците си обаче не можа да отвори.

Токай-ихто зачака. Той беше готов.

Точно два часа след полунощ навън се вдигна шум. Изгърмя пушечен изстрел, Адамс даде тревога горе от наблюдателната кула и пленникът чу как вратата на войнишкия блокхаус се разтвори и прерийните ездачи наизлязоха, ругаещи. Изглежда, никой още не беше наясно от какво да се страхува и какво трябва да върши. В задния двор цареше всеобща бъркотия. От комендантската сграда също забързаха стъпки натам и Токай-ихто позна заповедните крясъци на Червената лисица и гъргорещия глас на Роуч. Откъм прерията прокънтя бойният възглас на дакота:

— Хи-ип-хи-ийеее!

Викът отекна пронизително в безлунната звездна нощ. Чуха се нови изстрели и Токай-ихто разбра от виковете на двора, че дакотските бойци стреляха и със запалени стрели. Раздрънчаха се кофи.

Токай-ихто стоеше под бойницата към двора. Опита се да я достигне със скок и да се захване за нея с окованите си ръце, ала не успя. Трябваше да изчака да му помогне Чала. Верният другар дойде. Промуши с мъка глава през тесния отвор и протегна ръцете си напред. Токай-ихто му подаде своите оковани ръце и отскочи нагоре, за да облекчи Бобъра при тегленето. В този миг обаче разбра, че на двора се случи нещо, което промени всичко.

Той чу гласа и видя фигурата на Червената лисица, който тичаше насам откъм задния двор. Токай-ихто пусна ръцете на своя другар и скочи назад върху пода на мазето.

— Червената лисица! — извика той на Чала, за да го предупреди за грозящата го откъм гърба опасност.

Къдрокосия Чапа отскочи назад и има време тъкмо да застане лице с лице пред врага, преди онзи да успее да го сграби изотзад. Токай-ихто видя през пролуката краката на борещите се мъже. Направи нов опит да се измъкне сам през бойницата, ала тя беше твърде нависоко и твърде тясна. Невъзможно беше да се измъкне оттук с оковани ръце. Червената лисица изрева навън някаква заповед, чиито думи Токай-ихто не можа добре да разбере. Схвана все пак, че става дума за него. Капакът на пода на работното помещение на коменданта се отвори и двама мъже скочиха в избата. Токай-ихто сам си рече, че не би могъл успешно да се брани срещу тях. Затова седна отново до стената, за да прикрие, че веригата му е изпилена.

Единият от двамата мъже вдигна палката си и удари с обезумяла ярост пленника. Токай-ихто не знаеше какво е станало по-нататък.

 

 

Навън борбата продължаваше. Бобъра бе успял да отблъсне Червената лисица, ала сега не му оставаше друг избор, освен да изсвири с уста сигнала за отстъпление. Петима от неговите бойци бяха паднали, за останалите нямаше повече изглед да успеят да се справят с надвишаващите ги по брой свикани под тревога войници. Чапа трябваше да бъде доволен, ако малката му група бойци не претърпеше още загуби. Сръчни като диви котки, дакотските бойци се промушиха през хората и успяха да се прехвърлят през палисадата. Но на тях им беше обидно, че са принудени да използуват бойната си сръчност и умение за бягство и оставят пленения си вожд в ръцете на врага. Те се бяха научили още от деца, че нито ранените, нито убитите мъже бива да останат в ръцете на врага.

Сам Червената лисица бе получил тежка рана от камата на Бобъра и не можеше повече да се заеме с преследването на дакотските бойци. Роуч беше твърде много страхлив, за да изведе своите хора в непрогледната нощна прерия. Той повика неколцина мъже, сред които и двамата прерийни ездачи, които бяха получили заповед от Червената лисица да убият Токай-ихто, за да обсъди с тях положението.

— Значи тая свиня е мъртва? — Гласът му прозвуча прегракнало.

— Ако не ни вярвате, капитане, слезте долу и го погледнете. Плува целият в кръв, черепът му, колкото и твърд да е, не може да устои на моята палка.

— А тук има нещо друго — рече вторият и вдигна високо във въздуха желязната пила на Адамс. — Кой е дал това на червения бандит? Веригата му беше изпилена.

— Проклето предателство! Кой…?!

Адамс, който участвуваше в разговора, ала беше останал съвсем назад, сега се измъкна тихо през вратата. Навън в неосветения двор той се натъкна на силно възбудения Томъс.

— Адамс, успя ли най-после да се измъкнеш от този капан за плъхове! Токай-ихто, изглежда, е мъртъв, а твоята пила те са я…

— Знам.

— Побързай да изчезнеш оттук, преди да са те обесили. Тобиас е горе на кулата, край вратата сега е на пост Тео.

— Къде е девойката Кейт? Искам да се сбогувам с нея.

— Престани да говориш глупости, аз ще я поздравя от теб. А сега върви, хайде!

Томъс сграби Адамс здраво за ръкава, за да го издърпа със себе си. Ала Адамс се откъсна и забърза въпреки предупреждението към стаята, където знаеше, че се намира? безпомощният майор и дъщеря му.

От някогашната работна стая на коменданта изтичаха навън неколцина мъже.

— Къде е Адамс… този шпионин…?!

Томъс издаде глава напред, сякаш беше изненадан и любопитен.

— Адамс ли? Че какво ви е сторил той? Откъде изведнъж тая враждебност към него?

— Я стига си дрънкал… ще го обесим… преди малко излезе тук през вратата… ти трябва да си го видял?!

— Ами видях го, видях го. Тръгна да нагледа навън конете и тъй като му се стори, че много ще се забави да мине през портата, се прехвърли през палисадата. Не е сигурно дали тия дакота не са сторили нещо на кончетата ни…

— Аха! През палисадата! По дяволите! Но ние все пак ще го пипнем!

И все пак мъжете не се втурнаха към портата, както можеше да се очаква от възклицанието им, а обратно, в работния кабинет на коменданта, за да докладват онова, което току-що бяха чули. Да излязат вън от форта в нощния мрак явно не им се искаше и на тях, защото отвън може би все още дебнеха изтеглящи се дакота, а те знаеха, че дакотските бойци са добри стрелци.

През това време Адамс бе стигнал незабелязан от никого до стаичката на болния. С влизането си той изгаси горящата там свещ. Майор Смит дишаше шумно, полузаспал, полу в безсъзнание. Кейт седеше на края на леглото му; когато понечи да се изправи, Адамс я побутна да остане на мястото си.

— Не се безпокойте — каза той тихо, бавно. — Ние изгубихме. По-добре щеше да бъде нищо да не бяхме предприемали, тогава пленникът щеше да бъде още жив и аз можех да остана тук. Сега трябва да се махам. Те ме търсят.

— Аз ги чух да викат. Искат да ви окачат на бесилото.

— Никого няма да обесят, нали успяха да ликвидират него! Останете си със здраве, госпожице Кейт.

— Къде отивате? Къде можете да се скриете?

— Америка е голяма. Жалко е само, дето все трябва да се местя от място на място. Нямам си късмет и това е.

— Но имате добро и храбро сърце, Адамс.

— Ще отнеса със себе си тези ваши думи.

— Не ме забравяйте съвсем.

— Вие също нямате късмет, но все пак сте по-добре от мен, Кейт. Да можех да ви взема със себе си…

— Баща ми се нуждае още от мен.

— Но нали мога да ви се обадя някога?

— Направете го, Адамс. Ще се радвам.

— И ако не мога да поговоря още веднъж с Томъс и Тео, кажете им и те двамата да изчезнат оттук колкото може по-бързо. При Роуч за тях няма да има живот занапред. Той знае, че те са ми приятели и че често се застъпваха за пленения дакота.

— Ще ги предупредя и двамата. Няма да ми бъде трудно. Адамс се ослуша.

— Пътят изглежда чист. Ще се опитам да се промъкна през портата или може би да се прехвърля през нея, докатоТео е още на пост там, а Тобиас горе на кулата… — И той излезе.

Кейт остана седнала върху леглото на баща си, вслушваше се в дишането му и сложи ръцете си една в друга. Много неща трябваше да премисли сама.

Докато се сбогуваха, тя призна сама пред себе си, че обича Адамс. Той й беше още чужд в много отношения, този грубо, почти жестоко грубо възпитан фермерски син, който, изглежда, не мечтаеше за нищо друго, освен да обработва земята си. Но той бе спечелил чувствата и мислите на девойката. Изглежда, момъкът бе противоположност на всичко онова, което тя се бе научила да мрази. Не беше прекалено честолюбив, не беше фалшив, не беше страхливец. Разумен човек е Адамс. Понякога й се бе струвал прекалено трезв и пресметлив, но ето че сега младият човек бе рискувал живота си, за да помогне на друг човек, на един индианец, само защото бяха постъпили несправедливо с него. Това беше сериозно решение от нейна страна и същевременно достойно за нейния стар баща, когото тя обичаше. Като мислеше сега за Адамс, тя вложи в своите мисли цялото доверие, което все още бе способна да изпитва като млад човек.

Щеше да чака, докато някой ден Адамс й изпрати желаното съобщение.

Навън беше все така тихо. Младият прериен ездач явно бе успял да избяга.