Даниел Трусони
Ангелология (5)

Небесният хор

Не след дълго ангелът запя. Гласът му

се извисяваше и се снишаваше ведно

с лирата. Поведени от тази божествена

хармония другите се присъединиха към

него. Всеки глас се издигаше, за да

създаде музиката на небето

сливане, подобно на събора, описан

от Даниил: десет пъти по десет хиляди ангели.^[1]

Блаженият отец Клематис от Тракия

Бележки по Първата ангелска експедиция

Мансардата на семейство Григори,

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

24 декември 1999 г.,

12:41 следобед

Пърсивал стоеше в спалнята на майка си, пестеливо мебелирано и безупречно бяло пространство на самия връх на мезонета. През една стъклена стена се виждаше градът — сив мираж от сгради, забодени в синьото небе. Следобедното слънце се плъзгаше по серия офорти от Гюстав Доре на далечната стена, подаръци от бащата на Пърсивал отпреди много години. На офортите бяха изобразени легиони от ангели, облечени от слънчева светлина, наредени в кръгове един подир друг крилати пратеници, образи, сякаш уголемени заради въздушната атмосфера в стаята. Навремето Пърсивал беше изпитвал някакво родство с ангелите върху картината. В сегашното си състояние обаче направо не му се искаше да ги погледне.

Снежа се беше излегнала на кревата си и спеше. В дрямката крилата й се бяха прибрали като гладка кожа на гърба и тя приличаше на невинно и добре охранено дете. Пърсивал постави ръка на рамото й и когато промълви името й, тя отвори очи и сякаш го запечата във втренчения си поглед. Цялостната аура на покой, която я обгръщаше, се стопи. Тя седна в леглото, отвори крилата си и ги нагласи около раменете. Бяха съвършено добре поддържани, пластовете разноцветни пера безупречно подредени, сякаш преди лягане ги почистваха.

— Какво искаш? — попита Снежа и изгледа Пърсивал от горе до долу, като че искаше в пълна степен да възприеме разочароващия му вид. — Какво се е случило? — Изглеждаш ужасно.

Стараейки се да се владее, Пърсивал каза:

— Трябва да говорим.

— Толкова рано? — каза Снежа.

Премести краката си до ръба на леглото, изправи се и отиде до прозореца. В гаснещата светлина крилата й се отразяваха с блясъка на перла.

— Нямаше да те безпокоя, ако не беше спешно — каза Пърсивал.

— Къде е Отърли? — попита Снежа и хвърли поглед зад Пърсивал. — Върна ли се от задачата по възстановяването? Горя от нетърпение да чуя подробностите. Много отдавна не бяхме използвали гиборимите. — Снежа погледна Пърсивал и той тутакси разбра колко е разтревожена. — Трябваше сама да отида — каза тя с бляскащи очи. — Лумналият огън, устремът на крилата, писъците на неподозиращите… Също като в ония дни.

Пърсивал прехапа устни, несигурен как да реагира.

— Баща ти току-що се върна от Лондон — каза Снежа и се загърна в дълго копринено кимоно. Крилата й — здрави и нематериални — с лекота преминаха през плата. — Ела, ще го заварим тъкмо като обядва.

Пърсивал тръгна с майка си към трапезарията, където г-н Пърсивал Григори II, обикновен нефилим на около четиристотин години, който имаше поразителна прилика със сина си, седеше на масата. Беше си свалил сакото и бе позволил на крилата си да се подадат през тъмносивата риза. Като ученик, често попадащ в беда, Пърсивал неведнъж заварваше баща си да го чака в своя кабинет, крилата му нервно щръкнали по същия начин. Г-н Григори беше суров, злонравен, студен и безскрупулно агресивен мъж, чиито крила повтаряха темперамента му: бяха строги и тесни придатъци с матови сребристи пера с цвят на рибешки люспи, които нямаха нито ширина, нито размах. Всъщност крилата на баща му бяха точно противоположното на майчините му крила — блестящо оцветени и напълно развити. Пърсивал смяташе в реда на нещата да имат толкова противоположна физическа външност. От сто години родителите му не живееха заедно.

Г-н Григори потропваше по масата с автоматична писалка от времето на Втората световна война, друг знак за нетърпение и раздразнение, които Пърсивал познаваше от детството си. Той погледна Пърсивал и каза:

— Къде се губиш? Цял ден те чакаме за новини.

Снежа нагласи крилата около тялото си и седна на масата. Обърна се към Пърсивал и го подкани:

— Да, скъпи, разкажи ни — какви са новините от манастира?

Пърсивал се отпусна на стола начело на масата, остави отстрани бастуна си и пое дълбоко и мъчително дъх. Ръцете му трепереха. Едновременно му беше и топло, и студено. Дрехите му бяха просмукани от пот. Всяко вдишване изгаряше дробовете му, сякаш въздухът разпалваше тлеещ огън. Той бавно се задушаваше.

— Успокой се, сине — каза г-н Григори с презрителен поглед към Пърсивал.

— Болен е — сопна му се Снежа и положи месестата си ръка на рамото на сина си. — Не бързай, скъпи. Обясни кое те докара в това състояние?

Пърсивал забеляза разочарованието на баща си и растящата безпомощност на майка си. Не знаеше как да събере сили, за да заговори за катастрофата, която ги бе сполетяла. Цялата сутрин Снежа не бе отговаряла на телефонните му повиквания, а също и при самотното му пътуване обратно за града. Как му се искаше да й бе съобщил новините по телефона. Накрая каза:

— Мисията не успя.

Снежа замълча, разбирайки от тона на сина си, че следват още лоши новини.

— Но това е невъзможно — промълви накрая тя.

— Току-що се върнах от манастира — продължи Пърсивал. — Видях го със собствените си очи. Претърпяхме ужасно поражение.

— А гиборимите? — попита г-н Григори.

— Няма ги вече — каза Пърсивал.

— Оттеглиха ли се? — попита Снежа.

— Избити са — каза Пърсивал.

— Невъзможно — намеси се г-н Григори. — Изпратихме близо сто от най-силните ни воини.

— И бяха поразени до един — каза Пърсивал. — Мигновено избити. Минах след това и видях обезобразените им овъглени тела. Не остана жив нито един гиборим.

— Това е немислимо — каза г-н Григори. — Подобно поражение не се е случвало никога през живота ми.

— Поражението не стана по естествен път — каза Пърсивал.

— Да не би да казваш, че е имало призоваване? — попита скептично Снежа.

Пърсивал сплете ръце на масата, облекчен, че е спрял да трепери.

— Не вярвах, че е възможно. Няма кой знае колко ангелолози, посветени в изкуството на призоваването, особено в Америка, където им липсват ментори. Но това е единственото обяснение за подобно пълно унищожение.

— Какво казва Отърли за това? — попита Снежа, блъсна назад стола си и стана. — Със сигурност не вярва, че имат сили да извършат призоваване. Отдавна вече не се практикува.

— Мамо! — започна Пърсивал с напрегнат от вълнение глас. — Загубихме всички в атаката.

Снежа премести поглед от Пърсивал към мъжа си, като че ли единствено неговата реакция щеше да потвърди думите на сина й.

Гласът на Пърсивал затрепери от срам и отчаяние, когато продължи:

— Бях на известно разстояние от манастира, когато атаката започна, но видях ужасния вихър с ангелите. Те връхлетяха над гиборимите, а Отърли беше сред тях.

— Видя ли тялото й? — попита Снежа, крачейки от единия до другия край на стаята. Крилата й бяха силно притиснати към гърба — неволна физическа реакция. — Сигурен ли си?

— Няма съмнение — каза Пърсивал. — Наблюдавах как човеците изхвърляха телата.

— А съкровището? — попита Снежа, все по-обезумяла. — Какво стана с доверената ти служителка? Какво стана с Габриела Леви-Франш Валко? Кажи ми, че си възвърнал част от загубата ни!

— Когато пристигнах, тях вече ги нямаше — отговори Пърсивал. — Поршето на Габриела бе изоставено в манастира. Взели са това, за което бяха дошли и са заминали. Край. Няма никаква надежда.

— Нека уточня — каза г-н Григори с ледено спокойствие, което навремето толкова плашеше Пърсивал. — Позволил си на сестра ти да се включи сама в атаката. После си оставил ангелолозите, които са я убили, да избягат, губейки възможността да си възвърнеш съкровище, което търсим от хиляда години. И сега смяташ, че си приключил?

Пърсивал изгледа баща си с омраза и копнеж. Как стана така, че с възрастта не беше загубил силата си, а Пърсивал, когато трябваше да е в разцвета на силите си, бе така отслабнал?

— Ще ги преследваш — каза г-н Григори и се изправи с целия си ръст, а сребристите крила се разтвориха като ветрило над раменете му. — Ще ги намериш и ще им отнемеш инструмента. И докато ги преследваш, ще ме държиш в течение. Ще направим всичко възможно да победим.

 

 

Горен Уест Сайд, Ню Йорк

Еванджелин зави покрай улица 79-та — Запад, като бавно караше зад някакъв градски автобус. Спря на червен светофар, погледна към „Бродуей“, присвивайки очи да види как изглежда улицата следобед, и усети прилив на нещо познато. Колко следобеди беше прекарала с баща си по тези улици, колко пъти спираха да закусят в някое от малките заведения, сгушени по булевардите. Хаосът от хора, шляпащи през кишата, разнородната смесица от сгради, несекващото движение на автомобили във всички посоки — Ню Йорк й беше дълбоко близък въпреки изминалите години.

Габриела живееше само на няколко преки по-нататък. Въпреки че Еванджелин не беше ходила от дете в апартамента на баба си, помнеше го добре — дискретната фасада от червеникавокафяв пясъчник, изящната метална ограда, страничният изглед към парка. Навремето си бе припомняла внимателно всички тези образи, но сега мислите й бяха обсебени от „Света Роза“. Колкото и да се стараеше, не можеше да забрави как я гледаха сестрите, когато напускаше църквата, сякаш атаката по някакъв начин беше нейна грешка и най-младият член на монашеската им общност бе докарал гиборимите срещу тях. На тръгване Еванджелин се опита да не поглежда назад. Вместо това бе заковала погледа си върху алеята за колите. Трябваше само да успее да се добере до края на гаража, без да поглежда назад. Накрая обаче се предаде на инстинктите си — в огледалото за обратно виждане видя черния от сажди сняг и посърналите от огорчение сестри, събрали се край речния бряг. Манастирът бе опустошен като рухнал замък, моравата беше покрита с пепел от пожара. Само за минути тя се беше отърсила от ролята си на сестра Еванджелин, Францисканската сестра на непрестанното преклонение, и се бе превърнала в ангелоложката Еванджелин Анджелина Качиаторе. Докато се движеха по манастирските земи, а от двете страни на колата се издигаха брези като стотици мраморни колони, на Еванджелин й се стори, че вижда сянката на огнен ангел да проблясва в далечината и да й кима да продължава напред.

По пътя към Ню Йорк Верлен бе седнал на предната седалка, докато Габриела настоя да седне отзад, където бе изсипала съдържанието на кожения куфар и го разглеждаше. Навярно мълчанието, налагано на Еванджелин в „Света Роза“, доста й бе натежало — по време на пътуването бе разговаряла откровено с Верлен за живота си, за манастира и дори, за нейно учудване, за родителите си. На свой ред той задаваше все повече въпроси и тя се удиви с каква готовност и откритост отговаряше на всичко, сякаш бе познавала Верлен цял живот. От много години не беше говорила с някой като Верлен — красив, интелигентен, с интерес към всяка подробност. Всъщност бяха минали години, откакто бе изпитвала нещо към мъж. Мислите й за мъжете изведнъж й се сториха детински и повърхностни. Поведението й със сигурност поразяваше Верлен като комично и наивно.

След като Еванджелин намери къде да паркира, заедно с Верлен последваха Габриела към каменната сграда. Улицата кой знае защо беше пуста. Тротоарът бе заснежен, паркираните коли бяха покрити с тънък лед. Прозорците на апартамента на Габриела обаче светеха. Еванджелин улови някакво движение зад стъклото, сякаш група приятели очакваха пристигането им. Тя си представи разтворени по дебелите персийски килими вестници „Таймс“, чаши с чай в края на масите, тлеещ в камината огън — именно такива бяха неделите от нейното детство, следобедите, когато бе оставяна на грижите на Габриела. Спомените й, разбира се, бяха детски, а мислите й — пълни с носталгия и романтика. Нямаше представа какво я очакваше сега.

Когато Габриела отключи входната врата, някой дръпна резето, завъртя голямата месингова топка и отвори. Пред тях застана тъмнокос мъжага по анцуг с качулка и с двудневна брада.

Еванджелин никога не беше виждала този мъж. Габриела обаче изглежда добре го познаваше.

— Бруно — каза тя и топло го прегърна с нехарактерен жест на интимност. Еванджелин погледна мъжа по-отблизо, учудена дали въпреки разликата във възрастта Бруно не й е любовник. Габриела го пусна. — Слава богу, че си тук.

— Тук съм, разбира се — каза Бруно, не по-малко зарадван да я види. — Членовете на съвета ви очакват.

И като се обърна към Еванджелин и Верлен, които стояха един до друг на прага, Бруно се усмихна и им кимна да го последват през антрето. Мигновено ги лъхна мирисът на дома на Габриела — книгите и полираната старинна мебел — и Еванджелин усети как с всяка стъпка в къщата тревогите й се стопяват. Персийските килими, стената с портретите на прочути ангелолози, сериозната атмосфера, изпълнила стаите като мъгла: всичко в каменната къща беше точно както Еванджелин си го спомняше.

Съблече си палтото в антрето и улови образа си в огледалото. Лицето, което видя, я стресна. Тъмни кръгове заобикаляха очите й, а кожата й бе набраздена от саждите на дима. Черното й облекло и простите обувки никога не бяха изглеждали толкова вехти, толкова обикновени и неуместни както сега, в покрития с лустро живот на баба й. Верлен пристъпи зад нея и сложи ръка на рамото й, жест, който само вчера би я изпълнил с ужас и смут. Сега обаче съжали, когато той си свали ръката.

Насред всичко, което се бе случило, почти необяснимо й се стори, че мислите й са привлечени от този човек. Верлен стоеше само на сантиметри от нея и когато срещна очите му в огледалото, тя пожела да е по-близо. Искаше й се по-добре да разбере чувствата му. Искаше й се той да каже нещо, което да я увери, че изпитва същата приятна тръпка, когато очите им се срещат.

Еванджелин насочи вниманието към своето отражение, осъзнавайки колко смешна изглеждаше с това свое объркване. Верлен сигурно я намира за абсурдна с печалните й черни дрехи и обувките с гумени подметки. Все едно, че бе белязана с клеймото на манастира.

— Попаднахте във всичко това по случайност — каза тя в стремежа си да разбере какво мисли Верлен.

— Така е, признавам — каза той и се изчерви. — Със сигурност беше изненадваща Коледа. Но ако Габриела не ме беше намерила и не се бях замесил във всичко това, нямаше да ви видя отново.

— Може да е било за хубаво.

— Баба ви ми разказа доста неща за вас. Знам, че не всичко е както изглежда на пръв поглед. Разбрах, че сте отишли в „Света Роза“ като предпазна мярка.

— Отидох за повече от това — каза Еванджелин, осъзнавайки колко сложна беше мотивацията й да остане в „Света Роза“ и колко трудно би й било да му го обясни.

— Ще се върнете ли там? — попита Верлен, а по лицето му се изрази очакване, сякаш отговорът щеше да означава нещо за него.

Еванджелин прехапа устни в желанието си да му каже колко я затруднява въпросът му. Накрая каза:

— Не. Никога.

Верлен се приближи зад гърба й и я хвана за ръка. Баба й, работата, която им предстоеше, всичко се разтопи в неговото присъствие. После той я дръпна от огледалото и я поведе към трапезарията, където чакаха останалите.

В кухнята нещо се готвеше — навсякъде се усещаше наситеното ухание на месо и домати. Бруно посочи масата, на която бяха наредени ленените салфетки и порцелана на Габриела.

— Трябва да обядвате — каза той.

— Наистина мисля, че нямаме време за това — каза Габриела разсеяно. — Къде са останалите?

— Сядайте — нареди Бруно и посочи столовете. — Трябва да хапнете нещо. — Дръпна един стол и изчака Габриела да седне. — Ще отнеме само минута. — И с тези думи изчезна в кухнята.

Еванджелин се отпусна на един стол до Верлен. Водните чаши от рязан кристал искряха на приглушената светлина. По средата на масата имаше кана с вода, по повърхността й плуваха резенчета лимон. Еванджелин наля чаша и я подаде на Верлен.

Ръката й докосна неговата и по тялото й премина тръпка. Срещна погледа му и се удиви от факта, че едва вчера се бе запознала с него. Колко бързо всекидневието й в „Света Роза“ се беше отдръпнало назад, оставяйки впечатлението, че старият й живот не е бил нищо повече от един сън.

След малко Бруно се върна с голяма съдина с чили, от която се вдигаше пара. Мисълта за обяд цял ден не бе минавала през ума на Еванджелин — свикна с къркоренето в стомаха си и с лекотата, която изпитваше заради постоянната липса на вода, — но щом пред нея се появи храна, установи, че умира от глад. Бруно й подаде купичка. Еванджелин разбърка с лъжица яденето, за да охлади малко боба, доматите и парченцата наденица и започна да яде. Чилито беше лютиво — тутакси го усети. В „Света Роза“ храната на сестрите се състоеше от зеленчуци, хляб и месо без подправки. Най-пикантното, което беше яла през последните години, беше обичайният пудинг със сливи за Коледните празници. Тя се закашля, покри уста с ленената салфетка, а по тялото й се разля топлина.

Верлен скочи и наля вода на Еванджелин.

— Пийнете! — подкани я той.

Еванджелин отпи от водата и се почувства глупаво но му благодари, когато пристъпът премина.

— Доста отдавна не бях хапвала подобна храна.

— Ще ти бъде от полза — каза Габриела и изгледа преценяващо Еванджелин. — Май от месеци не си се хранила. Всъщност — добави тя и стана без да довърши обеда си — мисля, че е по-добре да се поизмиеш. Имам дрехи, които ще ти станат.

Габриела отведе Еванджелин в банята в края на коридора, където я накара да свали изцапаната със сажди вълнена пола и опушената риза. Габриела събра измърсените дрехи и ги хвърли в коша за боклук. Даде й сапун, вода и чисти хавлиени кърпи, за да се изкъпе. Остави и чифт джинси и подходящ кашмирен пуловер — и двете станаха идеално на Еванджелин, потвърждавайки факта, че с баба й са еднакви на ръст и тегло. Габриела я гледаше как се облича и очевидно одобри преобразяването на внучката си в напълно нова личност. Когато се върнаха в трапезарията, Верлен изумен впери очи в нея, сякаш не беше съвсем сигурен дали това е същата Еванджелин.

След като свършиха с обяда, Бруно ги поведе нагоре по дървено стълбище. При мисълта какво им предстои, сърцето на Еванджелин се разтуптя. В миналото срещите й с ангелолозите винаги ставаха инцидентно — случайни срещи с баща й или с баба й, косвени и мимолетни срещи, които оставяха у нея желанието да научи повече. Надзърването в света, който бе принадлежал на майка й, винаги изостряше любопитството й и същевременно събуждаше страх. Перспективата сега да се изправи лице в лице с ангелоложкия съвет наистина я плашеше. Сигурно щяха да я питат за случилото се сутринта в „Света Роза“. Действията на Селестин вероятно щяха да станат предмет на дълбоко възхищение. Еванджелин не знаеше как щеше да реагира на задаваните въпроси.

Навярно усетил притеснението й, Верлен докосна с пръсти ръката на Еванджелин — успокоителен жест на съпричастие, заради който още веднъж през тялото й премина ток. Тя се обърна и срещна очите му. Бяха тъмнокафяви, почти черни и дълбоко изразителни. Виждаше ли той как тя реагира, когато я погледне? Усещаше ли, докато се качваха по стълбите, че тя губи способността си да диша, когато я докосва? Тя почти не чувстваше тялото си, докато изкачваше оставащите стъпала след баба си, която носеше коженото куфарче пред себе си, сякаш беше самата Небесна дарохранилница.

Когато стигнаха горе, влязоха в стая, която в детството на Еванджелин винаги бе заключена — спомняше си резбата по тежката дървена врата, огромната месингова топка, ключалката, през която се опитваше да надникне. Когато успееше да погледне през ключалката, виждаше само късчета небе. Сега разбра, че стаята е цялата в прозорци, разтваряйки пространството към нахлуваща прояснена светлина. Еванджелин никога не беше подозирала, че са крили от нея подобно място.

Пристъпи вътре и остана удивена. По стените бяха окачени рисунки на ангели, светлооцветени фигури в бляскави одежди, с крила, разперени над арфи и флейти. Виждаха се отрупани с книги лавици, старинно писалище и пръснати из стаята разкошно тапицирани кресла и дивани. Въпреки великолепието на обстановката обаче стаята изглеждаше овехтяла — боята по таваните се лющеше, ръбовете на масивния парен радиатор бяха ръждясали. Еванджелин си спомни за липсата на средства, от която баба й, а фактически и всички ангелолози, страдаха през изминалите години.

В края на стаята имаше няколко старинни стола и ниска маса с мраморен плот, където чакаха ангелолозите. Еванджелин позна веднага някои от тях — бяха ги срещали с баща й преди много години, макар навремето да не разбираше постовете им.

Габриела представи Еванджелин и Верлен пред съвета. Там беше Владимир Иванов, красив, застаряващ руски емигрант, член на организацията от 30-те години, след като избягал от преследване в СССР; Мичико Сайту, блестяща млада жена, която работеше като ангелоложки стратег и международен ангелоложки координатор, докато в същото време управляваше собствените си глобални финансови дела в Токио; и Бруно Бехстайн, мъжът, когото бяха видели долу, ангелоложки учен на средна възраст, преместил се в Ню Йорк от офисите им в Тел Авив.

От тримата Еванджелин познаваше най-добре Владимир, макар той да беше остарял драстично от последната им среща. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки и изглеждаше по-сериозен, отколкото Еванджелин си го спомняше. Оня следобед, когато баща й я беше оставил на грижите на Владимир, той беше изключително мил, а тя изобщо не го беше послушала. Еванджелин се почуди какво го е примамило отново да се върне в областта, която толкова непреклонно отричаше.

Габриела отиде при ангелолозите и постави коженото куфарче на масата.

— Добре дошли, приятели. Кога пристигнахте?

— Тази сутрин — отговори Сайту-сан. — Макар да ни се щеше да дойдем по-рано.

— Дойдохме веднага, щом научихме какво се е случило — добави Бруно.

Габриела посочи три празни тапицирани кресла, изящно резбованите подръчници вече очукани и избелели.

— Седнете. Сигурно сте изтощени.

Еванджелин се отпусна върху меката седалка на едното кресло. Верлен и Габриела седнаха до нея. Ангелолозите я гледаха с жадно внимание.

— Добре дошла, Еванджелин! — каза тежко Владимир. — Толкова години минаха, скъпа моя. — Посочи куфарчето. — Не можех да си представя, че ще се видим пак точно при тези обстоятелства.

Еванджелин се обърна към куфарчето и натисна ключалките. Бяха студени като монети под пръстите й и се отвориха с щракване. Вътре намери всичко, както го беше оставила: ангелоложкия дневник с бляскаща златна закопчалка, запечатаните пликове с кореспонденцията на Абигейл Рокфелер и кожената торбичка, която бяха взели от шкафа в олтара.

— Това е ангелоложкият дневник на д-р Серафина Валко — каза Габриела и го извади от куфара. — Със Селестин наричахме този бележник гримоара^[2] на Серафина, термин, който използвахме със Селестин полу на шега. Той е пълен със съчинения, магии, тайни и въображаеми неща на ангелолози от миналото.

— Мислех, че е загубен — каза Сайту-сан.

— Не беше загубен, а само много добре скрит — каза Габриела. — В Съединените щати го донесох аз. Беше при Еванджелин в манастира „Света Роза“, здрав и невредим.

— Браво! — каза Бруно и го взе от Габриела. Претегли го на ръка и намигна на Еванджелин, която му се усмихна в отговор.

— Кажете ни — какви други открития сте направили? — каза Владимир и погледна куфара.

Габриела взе кожената торбичка и бавно я развърза. Вътре се намираше странен метален предмет, различен от всичко, което Еванджелин бе виждала до този момент. Беше малък като крило на пеперуда и изработен от тънък, кован метал, който блестеше между пръстите на Габриела. Изглеждаше нежен и все пак когато Габриела го подаде на Еванджелин да го вземе, тя почувства, че не се прегъва.

— Това е плектърът на лирата — каза Бруно. — Блестящо измислено да стои отделно от самата лира.

— Ако си спомняте — започна Габриела, — при Първата ангелска експедиция Блажения Клематис отделя перцето от корпуса на лирата. То остава като притежание на ангелолозите до началото на деветнайсети век, когато майка Франческа го донася в Съединените щати на съхранение.

— И построява около него Молитвения параклис — обади се Верлен. — Което обяснява сложно изработените архитектурни чертежи.

Владимир изглежда не можеше да свали очи от предмета.

— Може ли? — попита накрая той, внимателни поемайки в ръка перцето от Еванджелин. — Прекрасно е — каза той. Еванджелин се трогна от нежността, с която той прокара пръст по метала, сякаш четеше брайлов текст. — Изумително прекрасно.

— Наистина — каза Габриела. — Изработено е от чист валкин.

— Но как се е запазило в манастира през цялото това време? — попита Верлен.

— В Молитвения параклис — каза Габриела. — Еванджелин може да уточни, тя го откри.

— Беше скрит в шкафа на олтара — заяви Еванджелин. — Шкафът беше заключен, а ключът бе скрит в монстранцата с хостията. Не съм съвсем сигурна как ключът е бил оставен там, но мястото беше много сигурно.

— Блестящо — каза Габриела. — Разбира се, че е трябвало да го държат в параклиса.

— А именно? — заинтересува се Бруно.

— Молитвеният параклис е мястото на Непрестанното преклонение на сестрите — обясни Габриела. — Познавате ли ритуала?

— Две сестри се молят пред хостията — каза Владимир замислено. — И на всеки час се заместват от нови две сестри. Така ли е?

— Точно така — потвърди Еванджелин.

— Внимават ли по време на молитвите? — попита Габриела и се обърна към Еванджелин.

— Разбира се — каза Еванджелин. — Това е време на пълно съсредоточаване.

— И върху какво се фокусират?

— Върху ритуалния хляб в хостията.

— Която се намира къде?

Поемайки линията на бабината си мисъл, Еванджелин каза:

— Разбира се — сестрите насочват цялото си внимание върху осветената нафора, която се намира в хостията, положена в монстранцата над олтара. Тъй като перцето е било скрито вътре, сестрите без да знаят са го наблюдавали, докато се молят. Непрекъснатите молитви на сестрите са представлявали отлична система за охрана.

— Точно така — каза Габриела. — Майка Франческа е намерила гениален метод за охраняване на този предмет през цялото денонощие, седем дни в седмицата. Всъщност наистина не е имало начин да бъде открит, а камо ли откраднат, с такива усърдни и вечно присъстващи охранители.

— Освен — каза Еванджелин — по време на атаката през 1944 година. Майка Иночента е била убита на път към параклиса. Гиборимите са я убили, преди да стигне там.

— Изумително! — каза Верлен. — Стотици години сестрите са изпълнявали един добре замислен фарс.

— Не мисля, че са го смятали за фарс — каза Еванджелин. — Изпълнявали са две задачи едновременно: молитва и охрана. Никоя от нас не е знаела какво е скрито в дарохранилницата. Аз нямах представа, че всекидневното преклонение е нещо повече от молитва.

Владимир погали метала с връхчетата на пръстите си.

— Звукът трябва да е бил абсолютно изумителен — каза той. — Половин век съм се опитвал да си представя точния звук, който издава лирата при докосване с плектъра.

— Би било голяма грешка да се експериментира — каза Габриела. — И вие като мен знаете какво може да се случи, ако се свири на лирата.

— Какво може да се случи? — попита Владимир, макар да бе ясно, че знае отговора на този въпрос, още преди да го е задал.

— Лирата е изработена от ангел — каза Бруно — и заради това има неземен звук, който е красив и същевременно разрушителен, като същевременно има неземни — някой би ги нарекъл несвещени — отклонения.

— Добре казано — каза Владимир и се усмихна на Бруно.

— Цитирам вашия магнум опус, д-р Иванов — каза Бруно.

— Владимир играе на служебен църковен опонент — обясни Габриела и спря да запали цигара. — Той знае много добре, че няма капчица съмнение какво би могло да се случи. Съществуват само теории, повечето от които са създадени от него. Самият инструмент не е изучен.

— Именно затова е толкова изключително опасен — каза Владимир. — Само едно подръпване на струна и светът, какъвто го знаем, може да се сгромоляса и да изчезне.

— Може да се превърне в ад — каза Бруно и очите му блеснаха. — Или в рай. Легендата твърди, че Орфей открил лирата по време на пътешествието си в подземния свят и засвирил на нея. Музиката му възвестила нова ера в човешката история — учението и селското стопанство разцъфтели, изкуствата се превърнали в устои на човечеството. Това е една от причините толкова да е почитан Орфей. И е пример за ползите от лирата.

— Подобни романтични разсъждения са изключително опасни — рязко каза Габриела. — Известно е, че музиката на лирата има разрушителна сила. Утопични мечти като твоите могат да ни докарат единствено унищожение.

— Достатъчно — каза Владимир и посочи предмета на масата. — Нещо от лирата е тук, пред нас, и чака да бъде проучено.

Очите на всички се вторачиха в плектъра. Еванджелин се зачуди на силата, примамливостта, изкушението и желанието, които излъчваше.

— Не разбирам едно — каза Еванджелин, — какво са се надявали наблюдателите да постигнат, като засвирят на лирата? Те са били обречени, прогонени от рая. Как би могла музиката да ги спаси?

Обади се Владимир:

— В края на текста на Блажения Клематис, написан от собствената му ръка, е Псалм 150.

— Музиката на ангелите — прошепна Еванджелин, мигновено разпознавайки псалма. Беше един от любимите й текстове.

— Да — каза Сайту-сан. — Точно така. Музика за възхвала.

— Вероятно — каза Бруно, — наблюдателите са се опитвали да се помирят със своя Създател, като го възхвалят с песни. Псалм 150 се обръща към онези, които искат да получат Небесната помощ. Ако опитите им се увенчаели с успех, пленените ангели щяха да бъдат върнати в Небесните селения. Може би усилията им са били насочени към собственото им спасение.

— Това е по-общият възглед — каза Сайту-сан. — Също толкова възможно е да са опитвали да унищожат вселената, от която са били прогонени.

— Цел, която те очевидно не са успели да постигнат — добави Габриела, като изгаси цигарата си. — Хайде да се заемаме с целта на тази среща — каза тя, явно раздразнена. — През изминалото десетилетие всички небесни инструменти, които притежавахме, са били откраднати от сейфовете ни в Европа. Предполагаме, че са взети от нефилимите.

— Според някои подобна симфония би освободила наблюдателите — каза Владимир.

— Но всеки, запознат с литературата, е съгласен, че исполините не се интересуват от наблюдателите — продължи Габриела. — Всъщност, преди Клематис да отиде в пещерата, наблюдателите свирили на лирата, надявайки се да примамят нефилимите да им помогнат. Не постигнали никакъв успех. Не, нефилимите се интересуват от инструментите по чисто егоистични причини.

— Искат да излекуват себе си и своята раса — добави Бруно. — Искат да станат силни, за да заробят още повече човечеството.

— Значи ще им трябва лирата — каза Владимир. — Ако могат да я намерят.

— Малко остана да я намерят и именно затова трябва да действаме — заяви Габриела. — Според мен те са осъзнали, че са се сдобили с другите небесни инструменти, за да се защитават от нас. Но лирата желаят по съвсем различни причини. Опитват се да си възвърнат онзи съвършен вид, който са изгубили преди стотици години. Въпреки че бяхме удивени от, така да се каже, непрекъснатото мълчание на Абигейл Рокфелер по въпроса за местонахождението й, не сме се притеснявали, че лирата ще бъде открита. Очевидно обаче сме бъркали. Нефилимите ни преследват и трябва да сме готови.

— Как Абигейл Рокфелер е станала толкова значима фигура в ангелологията? — попита Еванджелин.

— Беше любителка — сложи точка на въпроса Габриела. — Интересуваше се от ангели така, както богатите й приятели се интересуват от благотворителни балове.

— И добре, че проявяваше интерес — каза Владимир. — Как иначе, мислите, щяхме да получим жизненоважна подкрепа по време на войната, като една немалка част от нея бе финансирането на нашата експедиция през 1943 година. Госпожа Рокфелер беше предана жена, според която голямото богатство трябва да се използва за големи цели — завърши Владимир, облегна се на стола и кръстоса крака.

— Което, за добро или за лошо, ни отведе в задънена улица — промърмори Бруно.

— Не съвсем — каза Габриела и изгледа Бруно. Тя пусна плектъра в кожената му торбичка и извади от коженото куфарче сив плик. Върху плика имаше фигура от латински букви, написани в квадрат. Ако можеше да се вярва на казаното от Селестин, това беше пликът с писмата на Рокфелер. Габриела го постави на масата пред ангелолозите. — Селестин Клошет е поръчала на Еванджелин да ни донесе това.

Интересът на ангелолозите осезаемо се промени, когато различиха символа, отпечатан върху плика. Реакцията им разпали любопитството на Еванджелин.

— Какво означава това? — попита тя.

— Това е печатът на ангелолозите, квадратът Sator Rotas — обясни Владимир. — От стотици години поставяме този печат върху документи. Той отбелязва значението на документа и удостоверява, че е изпратен от някой от нас.

Габриела скръсти ръце на гърдите си, сякаш й бе станало студено, и каза:

— Днес следобед имах възможност да прочета писмата на Иночента — половината от кореспонденцията между нея и Абигейл Рокфелер. Стана ми ясно, че Иночента и Абигейл Рокфелер са си предавали тайни сведения за местонахождението на лирата, но нито аз, нито Верлен успяхме да установим как.

Еванджелин наблюдаваше от крайчеца на тапицирания стол, а гърбът й беше неестествено изправен. Изпитваше странното чувство на deja vu и, докато Владимир взе плика от Верлен с демонстративно спокойствие. Владимир затвори очи, промълви няколко неразбираеми думи — заклинание или молитва, Еванджелин не можеше да каже какво точно — и скъса края на плика, за да го отвори.

Вътре имаше пожълтели пликове с дължината и ширината на разперената ръка на Еванджелин. Като нагласи очилата си, Владимир вдигна писмата по-близо, за да види по-ясно почерка.

— Адресирани са до майка Иночента — каза той и остави пликовете на масата между тях.

Пликовете бяха шест и съдържаха шест послания, с едно повече от написаните от Иночента. Еванджелин надзърна да види по-добре пликовете. Върху всеки плик имаше клеймо върху една червена марка от 2 цента и една зелена от 1 цент.

Като извади едно от посланията и го обърна, Еванджелин съгледа отпечатано релефно на гърба името Рокфелер, заедно с обратен адрес на „54-та — Запад“, на по-малко от километър и половина от мястото, където в момента се намираха.

— В тези писма със сигурност е разкрито местонахождението на лирата — каза Сайту-сан.

— Не мисля, че можем да стигнем до някакво заключение, без да ги прочетем — обади се Еванджелин.

Без да се бави повече, Владимир отвори всеки от пликовете и постави шест малки картички на масата. Картичките бяха плътни и жълтеникави, с позлатени краища. На всяка картичка бяха отпечатани еднакви рисунки. Древногръцки богини с лаврови венци на главите танцуваха сред рояци херувимчета. Две от ангелчетата — пълни като бебета херувимчета със закръглени крила като на мушици — държаха в ръцете си лири.

— Това е класическа рисунка в стил арт деко от 20-те години — каза Верлен, като взе и разгледа една от картичките. — Шрифтът е същият като този от корицата на списание „Нюйоркър“. А симетричното разположение на ангелите е класическо. Двойките херувими с лирите са огледални образи, което е най-същественото в мотивите на арт деко. — И като се наведе над картичката така, че косата му влезе в очите, Верлен добави: — А това съвсем определено е почеркът на Абигейл Рокфелер. Изучавал съм множество пъти нейни дневници и лична кореспонденция. Няма как да го сбъркам.

Владимир взе картичките от Верлен и ги прочете, сините му очи следяха редовете. После, с вид на човек, който дълги години е проявявал търпение, той ги постави обратно на масата и стана.

— Не казват нищо — заключи той. — Първите пет картички са съдържателни колкото списъци с дрехи за пране. Последната картичка е абсолютно празна, написано е само следното име: Алистър Каръл, попечител, Музей за модерно изкуство.

— Трябва да дават някаква информация за лирата — каза Сайту-сан и взе картичките.

Владимир загледа за миг Габриела, сякаш претегляше възможността да е пропуснал нещо.

— Моля — каза той. — Прочетете ги. Кажете, че греша.

Габриела прочете картичките една по една и когато свърши, ги предаде на Верлен, макар той да ги прегледа толкова набързо, че Еванджелин се зачуди как успява да възприеме всичко в тях.

Габриела въздъхна.

— Съвсем същите са по тон и съдържание като писмата на Иночента — каза тя.

— В смисъл? — попита Сайту-сан.

— В смисъл, че говорят за времето, за благотворителните балове, официалните вечери и безполезните артистични дарения на Абигейл Рокфелер за ежегодното коледно набиране на средства от сестрите в манастира „Света Роза“ — каза Габриела. — Няма никакво пряко указание за намирането на лирата.

— Цялата ни надежда беше в Абигейл Рокфелер — каза Бруно. — Ами ако сме сбъркали?

— Не бих пренебрегнала толкова бързо ролята на майка Иночента в тази кореспонденция — каза Габриела и погледна Верлен. — Била е известна като жена със забележителен финес, както и със способността да убеждава и другите в изкуството на финеса.

Верлен седеше мълчалив и разглеждаше картичките. Накрая стана, извади папка от сака си и остави четири писма на масата до картичките.

— Това са писмата на Иночента — каза той и се усмихна глуповато на Еванджелин, сякаш тя щеше и сега да го осъди, че ги е откраднал от архива на Рокфелер. Нареди картичките на Рокфелер и писмата на Иночента хронологично. С бърза последователност извади четири от картичките на Рокфелер и ги постави пред себе си, като започна много задълбочено да изучава всяка от тях. Постъпката на Верлен обърка Еванджелин още повече, когато той започна да се усмихва, като че нещо в картичките го забавляваше. Накрая каза:

— Смятам, че г-жа Рокфелер е била по-умна, отколкото я мислехме.

Ангелолозите изчакаха Верлен да продължи, нетърпеливи да разберат какво има предвид.

— Съжалявам — каза Сайту-сан, като се наведе над картичките, — но не разбирам как писмата могат да предадат нещо.

— Нека ви покажа — предложи Верлен. — Това е кореспонденцията в хронологичен ред. Поради липсата на открити указания в писмата на Абигейл Рокфелер можем да смятаме съдържанието на половината от писмата на Рокфелер за нула, празно пространство, върху което писмата на Иночента проектират смисъла. Както изтъкнах на Габриела тази сутрин, в писмата на Иночента има нещо, което се повтаря. В четири от тях тя коментира естеството на някаква рисунка, която Абигейл Рокфелер е включила в кореспонденцията си. Иночента, сега го виждам, е коментирала тъкмо тези четири картички.

— Прочетете ни написаното, Верлен — помоли Габриела.

Верлен взе писмата на Иночента и прочете на глас изреченията, които възхваляваха артистичния вкус на Абигейл Рокфелер — повтори същите пасажи, които бе прочел на Габриела сутринта.

— В началото смятах, че в писмата са изпратени рисунки, може би дори оригинали, което би било находката на века за специалист по модерно изкуство като мен. Но в реалистичен план изпращането на подобни рисунки би било крайно неправдоподобно за г-жа Рокфелер. Тя е била колекционер и любител на изкуството, а не художник със свое творчество.

Верлен извади четири картички от поредицата и ги раздаде на ангелолозите.

— Това са тези картички, на които Иночента се е възхищавала — каза Верлен.

Еванджелин разгледа картичката, която Верлен й беше дал. Видя, че на нея има отпечатана мастилена щампа на забележително изящна рисунка на ангели и древногръцки фигури с лаврови листа и антични лири, които двойка херувими държат в ръце. Картичките бяха приятни на вид и много подхождаха на жена с вкуса на Абигейл Рокфелер, но Еванджелин не видя нищо, което да бъде ключ към загадката пред тях.

— Погледнете отблизо двойката херувими — каза Верлен. — Забелязвате ли как са разположени лирите?

Ангелолозите се взряха в картичките, като си ги разменяха, за да могат да ги видят една след друга.

Накрая, след като се взира в тях известно време, Владимир каза:

— Има някаква аномалия в отпечатъците. На всяка картичка лирите са различни.

— Да — отбеляза Бруно. — Броят на струните на лявата лира се различава от този на дясната.

Еванджелин видя как баба й разглежда своята картичка и сякаш разбрала какво има предвид Верлен, се усмихна.

— Еванджелин — обърна се Габриела към внучката си, — по колко струни изброяваш на всяка лира?

Еванджелин погледна картичката отблизо и видя, че Владимир и Бруно имат право — струните бяха различни по брой на всяка лира, макар че фактът я порази по-скоро като особеност на картичките, отколкото като нещо, което има особен смисъл. — Две и осем — каза Еванджелин, — но какво ли може да значи това?

Верлен извади молив от джоба си и едва забележимо написа числата под лирите. Предаде молива нататък и помоли всеки да направи същото.

— Струва ми се, че вдигаме излишен шум за някакви твърде нереалистични рисунки на един музикален инструмент — каза с желание да приключат Владимир.

— Броят на струните на всяка лира трябва да е метод за шифроване на информация — каза Габриела.

Верлен събра картичките от Еванджелин, Сайту-сан, Владимир и Бруно.

— Ето ги тук: двайсет и осем, трийсет и осем, трийсет и трийсет и девет. В този ред. Тези числа по някакъв начин заедно показват местонахождението на лирата.

Еванджелин загледа Верлен и се зачуди дали не е пропуснала нещо. За нея числата изглеждаха напълно безсмислени.

— Според вас тези числа сочат някакъв адрес, така ли? — попита тя.

— Не пряко — отвърна Верлен. — Но е възможно да има нещо в поредицата, което да насочва към адреса.

— Или към координатите върху карта — предложи Сайту-сан.

— Но къде? — каза Владимир и челото му се набръчка, докато мислеше върху възможностите. — Съществуват стотици хиляди адреси в Ню Йорк.

— Ето тук правя засечка — каза Верлен. — Очевидно за Абигейл Рокфелер числата са били изключително важни, но няма начин да разберем как да се използват.

— Каква информация може да се предаде с осем числа? — попита Сайту-сан, сякаш премисляше възможностите на глас.

— Или евентуално с четири двуцифрени числа — каза Бруно, явно развеселен от двусмислието на упражнението.

— И всички числа са между двайсет и четирийсет.

— В картичките трябва да има нещо повече — каза разочарована Сайту-сан. — Тези числа изглеждат прекалено произволни.

— За повечето хора — каза Габриела — те изглеждат произволни. За Абигейл Рокфелер обаче тези числа трябва да са били логично подредени.

— Къде е живеело семейство Рокфелер? — обърна се Еванджелин към Верлен, съзнавайки, че това е неговата област на проучване. — Може би тези числа сочат към нейния адрес.

— Живели са на няколко различни адреса в Ню Йорк — каза Верлен. — Но жилището им на „54-та — Запад“ е най-добре познато. Впоследствие Абигейл Рокфелер го прави дарение на Музея за модерно изкуство.

— Петдесет и четири не е едно от нашите числа — каза Бруно.

— Момент — обади се Верлен, — не знам защо не бях забелязал това досега. Музеят за модерно изкуство е бил една от най-важните цели на Абигейл Рокфелер. Бил е също и един от първите в серията обществени музеи и паметници, финансирани от нея и мъжа й. Музеят за модерно изкуство е открит през 1928 година.

— Двайсет и осем е първото число от картичките — каза Габриела.

— Точно така — потвърди Верлен с нарастващо оживление. — Числата две и осем от щампата с лирата може би сочат този адрес.

— В такъв случай — каза Еванджелин — трябва да има още три места, отговарящи на останалите три рисунки.

— Какви са другите числа? — попита Бруно.

— Три и осем, три и нула, и три и девет — отвърна Сайту-сан.

Габриела се наведе към Верлен и попита:

— Възможно ли е да има съответствие?

Изражението върху лицето на Верлен говореше за силно съсредоточаване.

— Всъщност — каза най-накрая той, — галерия „Манастирите“, която е била голямата любов на Джон Д. Рокфелер, е открита през 1938 година.

— А 1930 година?

— Към 1930 година е завършена църквата в Ривърсайд, която, да си призная, никога не ми е била интересна.

— Остава 1939 година — каза Еванджелин, която в очакване на откритието се чувстваше толкова нервна, че едва говореше. — Построило ли е семейство Рокфелер нещо през 1939 година?

Верлен мълчеше, свъсил вежди, сякаш прехвърляше наум множеството адреси и дати от каталога на паметта си.

Изведнъж каза:

— Всъщност е построило! Центърът „Рокфелер“, техният арт деко магнум опус, е открит през 1939 година.

— Числата, които тя изпраща на Иночента, трябва да се отнасят именно за тези места — обади се Владимир.

— Отлична работа, Верлен — каза Сайту-сан и доразроши рошавите къдрици на Верлен.

Атмосферата в стаята драстично се беше променила — усещаше се вълнението на неспокойното очакване. Самата Еванджелин можеше единствено да се взира изумена в картите. Бяха останали в сейф в мазето, далеч от нея и от другите нищо неподозиращи сестри повече от петдесет години.

— Лирата обаче може да бъде само на едно от тези четири места — каза Габриела.

— Значи ще е най-разумно, ако се разделим на групи и ги претърсим всичките — каза Владимир. — Верлен и Габриела отиват в „Манастирите“ — по това време на деня там е пълно с хора, така че да се изнесе нещо от там ще бъде много сложно. Според мен това ще се постигне най-добре от човек, запознат с обичайната практика там. Сайту-сан и аз ще отидем в църквата „Ривърсайд“. А Еванджелин и Бруно ще отидат в Музея за модерно изкуство.

— А в центъра „Рокфелер“? — попита Верлен.

Сайту-сан каза:

— Днес е невъзможно да се направи нещо там. Бъдни вечер е, за Бога! Ще бъде лудница.

— Допускам, че именно затова го е избрала — подхвърли Габриела. — Колкото по-трудно достъпно, толкова по-добре.

Габриела взе кожената торбичка с плектъра и ангелоложкия бележник. Даде на всяка група картичката, свързана със съответното място.

— Може картичките да ни помогнат да намерим лирата! — каза тя.

— И ако ни помогнат? — попита Бруно. — После какво?

— Ето това е голямата дилема пред нас — обади се Владимир и прокара пръсти през прошарената си коса. — Да запазим ли лирата или да я унищожим?

— Да я унищожите? — извика Верлен, явно изненадан от обрата на разговора. — От всичко, което казахте, е очевидно, че лирата е красива и безценна от всяка гледна точка.

— Този инструмент не е просто поредният древен артефакт — каза Бруно. — Не е нещо, което може да се покаже в музея „Метрополитън“. Опасностите от него далеч надхвърлят историческото значение, което той може да има. Няма друга възможност, освен да го унищожим.

— Или пак да го скрием — каза Владимир. — Съществуват множество места, където да го съхраним.

— Опитахме това през 43-та година, Владимир — обади се Габриела. — Добре е известно, че този метод се провали. Ако запазим лирата, това ще застраши бъдещите поколения, дори и да е в най-сигурното скривалище. Лирата трябва да бъде унищожена, това поне е ясно. Реалният въпрос е: как.

— Какво имаш предвид? — попита Еванджелин.

Владимир каза:

— Това е едно от първостепенните качества на всички небесни инструменти: били са сътворени от Небето и могат да се унищожат само от Небесни създания.

— Не разбирам…? — обади се Верлен.

— Само небесни същества или създания с ангелска кръв могат да унищожават небесна материя — каза Бруно.

— Сред тях са и нефилимите — каза Габриела.

— Ако искаме да я унищожим — намеси се Сайту-сан, — трябва да я поставим в ръцете именно на създанията, от които искаме да я предпазим.

— И трябва да ги надхитрим да унищожат предмета, към който те се стремят най-много от всичко друго във вселената — обясни Габриела. — Предметът, който може да ги излекува.

— Малко парадоксално — обади се Бруно.

— Но защо тогава да търсим лирата? — попита смаян Верлен. — Защо да извадим от скривалището му нещо толкова важно, само и само за да го унищожим?

— Няма друга алтернатива — каза Габриела. — Разполагаме с рядката възможност да се сдобием с лирата. Щом я вземем, ще трябва да открием начин да я унищожим.

— Ако я вземем — каза Бруно.

— Губим си времето — каза Сайту-сан и стана. — Ще трябва да решим какво да правим с лирата, когато се сдобием с нея. Не можем да рискуваме да я открият нефилимите.

Като погледна часовника си, Владимир каза:

— Наближава четири. Точно в шест ще се срещнем в центъра „Рокфелер“. Това ни осигурява три часа да установим контакт, да претърсим сградите и да се срещнем отново. Не бива да допускаме грешки. Планирайте възможно най-бързия маршрут. Абсолютно нужни са скорост и прецизност.

Те станаха и си сложиха палтата и шаловете, за да посрещнат студения зимен здрач. Само след секунди ангелолозите бяха готови да тръгнат. Докато слизаха по стълбището, Габриела се обърна към Еванджелин.

— В бързината не трябва да губим представа за опасностите в нашата работа. Предупреждавам те — бъди много внимателна какво правиш. Нефилимите ще наблюдават. Те наистина чакат този момент от много дълго време. Указанията, които Абигейл Рокфелер ни е оставила, са най-ценните документи, докосвани някога от теб. Щом нефилимите разберат, че сме ги открили, ще ни атакуват безмилостно.

— Но как ще узнаят това? — попита Верлен и застана до Еванджелин.

Габриела се усмихна тъжно, многозначително.

— Скъпо момче, те знаят точно къде сме. Имат информатори из целия град. По всяко време, на всички места, те чакат. Дори сега са наблизо и ни наблюдават. Моля ви — добави тя и още веднъж погледна настойчиво Еванджелин, — внимавайте.

 

 

Музей на модерното изкуство,

Ню Йорк

Еванджелин облегна ръка на тухлената стена, излизаща на улица 54-та — Запад. Леденият вятър прогаряше кожата й. Над нея стъклени пана отразяваха Скулптурната градина, същевременно разкривайки сложната конструкция на музея и наслагвайки образа на градината обратно върху самата нея. Светлините вътре бяха приглушени. Посетителите и музейните работници се движеха през интериора на галериите, видими в крайчеца на периферното зрение на Еванджелин. Притъмненото отражение на градината върху стъклото изглеждаше деформирано, изкривено, нереално.

— Изглежда скоро ще затварят — каза Бруно и бръкна дълбоко в джобовете на якето си за ски, запътвайки се към входа. — По-добре да побързаме.

На вратата Бруно си проби път през тълпата и застана пред касата за билети, където висок слаб мъж с козя брадичка и очила с рогови рамки четеше роман от Уилки Колинс. Той вдигна очи, придвижи поглед от Еванджелин към Бруно и каза:

— След петнайсет минути затваряме. Утре е затворено за Коледа, но отваряме пак на 26-ти. — С тези думи той се върна към книгата си, сякаш Бруно и Еванджелин вече не бяха там.

Бруно се наведе над гишето и каза:

— Търсим човек, който може би работи тук.

— Не ни е разрешено да разкриваме лична информация за служителите — каза мъжът, без да вдига очи от романа.

Бруно плъзна по плота две стодоларови банкноти.

— Не ни трябва лична информация. Само къде можем да го намерим.

Мъжът погледна над роговите си очила и като постави длан върху плота, пъхна набързо парите в джоба си.

— Как се казва?

— Алистър Каръл — каза Бруно и му показа картичката от шестото писмо на Абигейл Рокфелер. — Да сте чували за него?

Той погледна картичката.

— Г-н Каръл не е служител.

— Значи го познавате — намеси се Еванджелин, облекчена и леко изненадана, че името съответства на действително лице.

— Кой не познава г-н Каръл? — отвърна мъжът, излезе иззад гишето и ги поведе към улицата. — Живее срещу градината със скулптурите. — И посочи красив жилищен блок отпреди войната, леко поостарял с годините. Горе сградата завършваше с покрит с медна ламарина мансарден покрив с големи прозорци с формата на люкове. Тънкият слой патила бе направил бронза зелен. — Но се навърта насам по всяко време. Той е един от старите пазачи на музея.

След като влязоха в преддверието, Бруно и Еванджелин откриха името КАРЪЛ върху метална пощенска кутия: апартамент девети, пети етаж. Повикаха раздрънкан асансьор; дървената кабина, изпълнена с миризмата на пудра с аромат на цветя, сякаш току-що бе свалила няколко стари дами, тръгнали на църква. Еванджелин натисна черно копче с отпечатано бяло 5. Вратата на асансьора изскърца и се затвори, кабината се заклатушка и бавно тръгна нагоре. Бруно извади картичката на Абигейл Рокфелер от джоба си и я задържа в ръката си.

На петия етаж имаше два апартамента, и от двата не се чуваше никакъв шум. Бруно провери номера и като намери съответната врата — на нея бе завинтен месингов номер девет, — почука.

Вратата се открехна едва-едва и един старец надзърна; огромните му сини очи блестяха от любопитство.

— Да? — промълви мъжът, гласът му едвам се чуваше. — Кого търсите?

— Господин Каръл? — попита Бруно, представително и вежливо, сякаш бе чукал на сто подобни врати. — Много съжаляваме, че ви безпокоим, адресът и името ви ни бяха дадени от…

— Аби… — каза човекът и очите му се втренчиха в картичката в ръката на Бруно. После отвори широко вратата и им махна да влязат. — Моля влезте. Очаквах ви.

Два йоркширски териера с червени панделки, вързани на кичурчетата над очите им, скочиха към вратата, докато Бруно и Еванджелин влизаха в апартамента, и се разлаяха, сякаш искаха да прогонят неканените посетители.

— Ах вие, глупави момичета! — сгълча ги Алистър Каръл, вдигна едното кученце, пъхна го под мишница и поведе Бруно и Еванджелин по коридора.

Апартаментът беше просторен, със семпли старинни мебели. Всеки предмет изглеждаше както ценен, така и занемарен, сякаш декорът беше старателно подбран с намерението да не прави впечатление. Еванджелин седна на кушетка, възглавниците още топли от кученцата. В мраморна камина гореше малък, но силен огън, от който лъхаше топлина. Пред камината имаше полирана масичка за кафе в стил „Чипъндейл“ с кристална купа с твърди бонбони в средата. Освен вестник „Сънди Таймс“, дискретно сгънат върху странична масичка, сякаш нищо не бе докосвано през последните петдесет години. Върху полицата на камината имаше цветна литография в рамка — портрет на жена, достолепна и румена, с чертите на птица, която е нащрек. Еванджелин никога не бе имала причина или желание да се интересува от физиономията на Абигейл Рокфелер, но тутакси разбра, че именно тя е жената.

Алистър Каръл се върна без кучетата. Имаше къса, добре подстригана побеляла коса, кафяви кадифени панталони, сако от туид и успокояващи маниери, които накараха Еванджелин да се почувства добре.

— Трябва да извините моите момичета — каза той и седна в кресло близо до камината. — Не са свикнали с компания. Напоследък имаме малко гости. Полудяха от радост, като ви видяха. — Той сплете пръсти на скута си. — Но стига за това — каза. — Не сте дошли да си бъбрим.

— Може би вие ще ни кажете защо сме тук — започна Бруно и седна до Еванджелин на кушетката, като постави на масата картичката на Рокфелер. — Няма никакво обяснение — само вашето име и на Музея за модерно изкуство.

Алистър Каръл разгъна чифт очила и си ги сложи. Взе плика и го разгледа отблизо.

— Аби написа тази картичка в мое присъствие — каза той. — Но вие имате само една картичка. Къде са останалите?

— Работим заедно шестима — каза Еванджелин. — Разделихме се на групи, за да спестим време. Баба ми взе два плика.

— Кажете — попита Алистър, — да не би баба ви да се казва Селестин Клошет?

Еванджелин се изненада, като чу името на Селестин, особено от мъж, който не можеше да я познава.

— Не — каза тя. — Селестин Клошет е мъртва.

— Толкова съжалявам да го чуя — каза Алистър и поклати отчаяно глава. — Съжалявам също, че усилията по намирането се правят на части. Аби имаше едно специално изискване: това да се извърши от едно лице — или от майка Иночента, или, ако мине много време, както най-вероятно е станало, от жена на име Селестин Клошет. Помня много добре условията: бях помощникът на г-жа Рокфелер по този въпрос и именно аз донесох на ръка картичката в манастира „Света Роза“.

— Но аз си мислех, че лирата винаги е била у г-жа Рокфелер — отбеляза Бруно.

— О, не! — каза Алистър Каръл. — Г-жа Рокфелер и майка Иночента се бяха разбрали точно кога да върнем предметите, за които се грижим, Аби не мислеше да отговаря завинаги за тях. Възнамеряваше да ги върне веднага щом усети, че е безопасно да го стори, а именно в края на войната. Ние смятахме, че Иночента, или Селестин Клошет ако се наложи, ще пазят пликовете и когато настъпи моментът, ще последват указанията в тях в определения ред. Изискванията бяха такива с цел да се осигури както безопасността на предметите, така и безопасността на лицето, заело се със събирането им.

Бруно и Еванджелин размениха погледи. Еванджелин беше убедена, че сестра Селестин не е знаела нищо за тези указания.

— Не сме имаш специални указания — каза Бруно. — Само една картичка, която ни доведе тук.

— Навярно Иночента не е споделила тази информация преди смъртта си — предположи Еванджелин. — Убедена съм, че ако знаеше, Селестин би направила всичко, за да е сигурна, че желанията на г-жа Рокфелер ще бъдат изпълнени.

— Добре — каза Алистър, — разбирам, че има някакво объркване. Г-жа Рокфелер беше останала с впечатлението, че Селестин Клошет ще напусне манастира и ще се върне в Европа. Доколкото си спомням госпожица Клошет гостуваше там временно.

— Не се е получило така — каза Еванджелин и си спомни колко крехка и болнава бе станала Селестин през последните дни от живота си.

Алистър Каръл затвори очи, сякаш мислеше кой е най-правилният път, за да приключи с този проблем. Изведнъж стана и каза:

— Е, остава ни само да продължим. Моля да дойдете с мен — искам да ви покажа изключителната гледка от апартамента ми.

Те последваха Алистър Каръл към стена с големи кръгли прозорци, същите, които Еванджелин бе забелязала от улицата. Когато погледнаха през тях, пред очите им се разкри целият Музей на модерното изкуство — входът откъм улицата, стената с прозорците, окъпани от светлина. Еванджелин се облегна с ръце върху медната рамка на люка и погледна надолу. Точно под тях бе заграденото пространство на прочутата градина с наредените в нея скулптури, правоъгълната й основа — покрита със сиви мраморни плочи. В средата на градината блещукаше тесен воден басейн, обсидианова тъмнота. Под снежните преспи плочите от сив мрамор изглеждаха воднисто морави.

— От тук мога денонощно да наблюдавам градината — каза тихо Алистър Каръл. — Г-жа Рокфелер купи този апартамент точно с тази цел: аз да съм пазачът на градината. В годините преди смъртта й станах свидетел на много промени. Градината беше разкопана и пренаредена, колекцията от статуи се увеличи. — Той се обърна към Еванджелин и Верлен. — Не можехме да предвидим, че през ония години попечителите ще сметнат за необходимо да променят нещата така драстично. Градината на Филип Джонсън от 1953 година — емблематичната модерна градина, която човек си представя, заличи всички следи от първоначално замисленото. После, по някакви странни причини, решиха да модернизират градината на Филип Джонсън — пародия, ужасна грешка в преценката. Първо изкъртиха мрамора — прекрасен мрамор от Върмонт с уникални синьо-сиви оттенъци — и го замениха с някаква по-долнокачествена разновидност. По-късно установиха, че оригиналът бил далеч по-добър, но това е друг въпрос. После отново разбутаха всичко, заменяйки новия мрамор с подобен на оригиналния. Щеше да бъде доста потискаща гледка, ако не се бях намесил лично. — Алистър Каръл скръсти ръце на гърдите си, на лицето му се изписа задоволство. — Съкровището, както разбирате, първоначално беше скрито в градината.

— А сега? — попита Еванджелин, останала без дъх. — Вече не е ли тук?

— Аби го скри на сигурно място в кухината в долната част на една от статуите — „Средиземноморката“ на Аристид Майол, която има огромна кухина в основата. Тя смяташе, че Селестин Клошет ще се върне след няколко месеца, най-много след година. Там щеше да бъде в безопасност за кратко време. Но когато Аби умря през 48-ма година, Селестин не беше пристигнала. Скоро след това беше планирано Филип Джонсън да създаде своята модерна градина със скулптури. И затова преди да разровят отново градината, аз се заех да преместя съкровището — приключи той.

— Процедурата ми изглежда доста трудна — каза Бруно. — Особено при вида на охранителна система, инсталирана в Музея за модерно изкуство.

— Аз съм пожизнен попечител на музея и моят достъп — макар и не тъй пълен, както на Аби — беше доста голям. Не беше трудно да уредя преместването. Трябваше просто статуята да се вземе за почистване и съкровището да се извади. Хубаво стана, че предварително се сетих да го направя. Ако ги бях оставил, то щеше да бъде открито или повредено. И след като Селестин Клошет не дойде, разбрах, че просто трябва да изчакам.

Бруно каза:

— Положително е имало и по-сигурни начини за опазването на нещо толкова ценно.

— Според Аби, съкровището би било в най-голяма безопасност в някое населено място. Семейство Рокфелер създаде великолепни публични пространства. Г-жа Рокфелер, една практична жена, искаше да ги използва. С безценните предмети на изкуството в тях музеите естествено са най-сигурните места на остров Манхатън. Градината със скулптурите и „Манастирите“ са под постоянна охрана. Църквата „Ривърсайд“ е по-сантиментален избор — фамилията Рокфелер изгради църквата върху терена на старото училище на г-н Рокфелер. А центърът „Рокфелер“, големият символ на могъществото и влиянието на фамилията Рокфелер, беше жест към обществената им значимост в града. Той олицетворяваше целия спектър на тяхната власт. Предполагам, че г-жа Рокфелер би могла да остави и четирите предмета в сейфа на някоя банка и да приключи, но това не беше в стила й. Скривалищата имаха някаква символика: два музея, църква и търговски център. Две части изкуство, една част религия и една част пари — това са точните пропорции, с които г-жа Рокфелер желаеше да бъде запомнена.

Бруно не каза нищо, само красноречиво погледна Еванджелин — явно му бе забавно.

Алистър Каръл излезе от стаята и след малко се върна с дълга правоъгълна метална кутия. Остави я пред Еванджелин, като и подаде малък ключ.

— Отворете я — каза й той.

Еванджелин пъхна ключа в миниатюрната ключалка и го превъртя. Металният механизъм зачегърта, ръждата явно му пречеше, а после прищракна. Еванджелин повдигна капака и съгледа две дълги тънки метални ограничители — изящни и златни, върху подложка от черно кадифе.

— Какво е това? — попита Бруно, явно изненадан.

— Как какво? — двете „ръце“ на лирата, разбира се — каза Алистър. — Вие какво очаквахте?

— Мислехме — започна Еванджелин, — че съхранявате лирата.

— Лирата ли? Не, не, ние не скрихме лирата в музея — усмихна се Алистър, сякаш най-накрая му бе позволено да им сподели тайната. — Поне не цялата.

— И сте си позволили да я разглобите? — попита Бруно.

— Прекалено рисковано щеше да бъде да я скрием на едно място — отвърна Алистър Каръл и разтърси глава. — Затова я разглобихме. Сега е на четири места.

Еванджелин изумена се вторачи в Алистър Каръл. — Та тя е на хиляда години — отрони накрая тя. — Сигурно е изключително крехка.

— Лирата е един изненадващо здрав инструмент — каза Алистър Каръл. — А плюс това ни помогнаха възможно най-добрите професионалисти. А сега, ако не възразявате — каза Алистър Каръл, поведе ги обратно към камината и зае мястото си в креслото, — има доста голямо количество информация, която ми повериха да ви съобщя. Както споменах, г-жа Рокфелер допускаше, че парчетата ще бъдат събрани от едно лице и ще трябва да се вземат по определен ред. Тя планира събирането им по един много педантичен начин: Музеят на модерното изкуство е първото местонахождение — неговото име е написала в картичката с моето име, оставена за вас, последвано от църквата „Ривърсайд“, „Манастирите“ и накрая — Прометей.

— Прометей ли? — попита Еванджелин.

— Статуята на Прометей в Центъра „Рокфелер“ — каза Алистър Каръл и се изправи в креслото, така че изведнъж сякаш стана по-висок от преди, с вид на патриций. — Редът е именно в този вид, за да мога да ви дам определени указания, както и съвети и предпазни мерки. В „Ривърсайд“ ще намерите един мъж, г-н Грей, служител на фамилията Рокфелер. Аби му повери този пост, но да си призная, не разбрах защо. Не може да се каже, че след всички онези години се отнасяше с внимание към желанията на г-жа Рокфелер — в редица случаи идваше при мен да иска пари. Според моите разбирания да се глези човек е лош знак. Във всеки случай, ако имате време, предлагам ви напълно да подминете г-н Грей. — Алистър Каръл извади някакъв лист от вътрешния джоб на сакото си и го разгърна на масичката за кафе. — Тук е показано точното местонахождение на резонаторната кутия на лирата.

Еванджелин разгледа листа, насред който имаше лабиринт.

— Лабиринтът на олтара на църквата „Ривърсайд“ е подобен на този в Шартърската катедрала във Франция. По традиция, лабиринтите са били използвани като място за размисъл. За нашите цели, под цветето в средата на лабиринта е вграден плитък трезор, излята от метал касета, която може да се изважда и подменя, без да се повреди подът. Аби заключи резонаторната кутия вътре. Тя трябваше да бъде извадена съгласно тези указания. Що се отнася до струните на лирата, това е съвсем друго нещо. Те се намират в „Манастирите“ и трябва да се вземат с помощта на директорката, жена, която е информирана за желанията на г-жа Рокфелер и знае най-добрия подход при обстоятелства като нашите. Музеят ще бъде отворен още около половин час. На директорката на това пространство е наредено да осигури пълен достъп. Това ще се постигне след телефонен разговор с мен. Просто няма друг начин да се постъпи, без да се стигне до пълно объркване. Казахте, че вашите колеги сега са там?

— Баба ми — каза Еванджелин.

— Кога отиде там? — попита Алистър.

— Вече трябва да е стигнала — каза Бруно и погледна часовника си.

Алистър Каръл пребледня като платно.

— Дълбоко съм обезпокоен да чуя това. След като целият ред е объркан, кой знае какви опасности я очакват? Трябва да направим опит да се намесим. Моля да ми кажете името на баба ви. Незабавно ще се обадя.

Той отиде до някакъв стар телефон с шайба, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Само след секунди вече обясняваше ситуацията на някого от другата страна на линията. Фамилиарният тон на Алистър Каръл остави у Еванджелин впечатлението, че и преди е обсъждал ситуацията с директорката. След като приключи с разговора, той каза:

— Вече съм спокоен — този следобед в „Манастирите“ не се е случило нищо необичайно. Баба ви може и да е била там, но изобщо не е стигнала близо до скривалището. За наша радост, има още време. Моята позната ще направи всичко по силите си да намери баба ви и да й помогне.

После той отвори вратата на някакъв килер, облече тежко вълнено палто и завърза около врата си изискано копринено шалче. Като видяха това, Еванджелин и Бруно станаха от кушетката.

— Трябва да тръгваме — каза Алистър Каръл и ги поведе към вратата. — Членовете на групата ви не са в безопасност — всъщност щом вече е започнало събирането на инструмента, никой от нас не е в безопасност.

— По план в шест часа трябва да се срещнем в центъра „Рокфелер“ — каза Бруно.

— „Рокфелер“ е на четири преки оттук — отбеляза Алистър Каръл. — Ще ви придружа. Мисля, че мога да ви помогна.

 

 

„Манастирите“

към музея за изкуство „Метрополитън“,

парка „Форт Тайрън“, Ню Йорк

Верлен и Габриела слязоха от таксито и хукнаха по улицата към музея. Пред тях се извисяваха група каменни сгради, а оттатък Хъдсън се издигаха насипи. Верлен беше ходил в „Манастирите“ много пъти, намирайки съвършената прилика на музея със средновековен манастир за извор на утеха и истинско убежище от напрежението в града. Успокояващо беше да си в присъствието на история, дори и ако по всичко си личеше, че е малко нагласено. Чудеше се какво мисли Габриела за музея, след като бе виждала всичко автентично в Париж — древните фрески, разпятията, средновековните статуи в колекцията на „Манастирите“ бяха известни като подражание на Музея за средновековно изкуство, място, за което само бе чел в книгите.

Беше разгарът на празничния сезон и музеят щеше да е препълнен с хора, дошли да прекарат следобеда в тиха размисъл пред средновековното изкуство. Ако някой ги следеше, както подозираше Верлен, подобна тълпа щеше да ги прикрие. Той огледа варовиковата фасада, внушителната централна кула, дебелата външна стена и се зачуди дали създанията не се крият вътре. Убеден беше, че са там и ги чакат.

Докато бързаха по неравните каменни стъпала, Верлен размишляваше върху сегашната мисия. Изпратени бяха в музея без ни най-малката представа как да направят проучването си. Знаеше, че Габриела е специалист в това, което върши, и вярваше че тя ще намери начин да изпълнят тяхната част от мисията, но задачата изглеждаше рискована. С цялата му любов към интелектуалното хищничество на подобни дарения, огромната трудност, пред която бяха изправени, бе достатъчна да го накара да обърне гръб, да потърси такси и да се прибере вкъщи.

На сводестия вход на музея към тях забързано приближи дребна жена с лъскава червена коса. Облечена беше с копринена блуза и наниз перли, които проблясваха, докато тя идваше към тях. На Верлен му се стори, че жената бе стояла до вратата в очакване на пристигането им, но осъзна, че това не е възможно.

— Доктор Габриела Валко? — попита тя. Верлен разпозна акцента — подобен беше на акцента на Габриела и реши, че и тя е французойка. — Аз съм Сабин Клемантин, заместник-директор на реставрационния отдел в „Манастирите“. Изпратиха ме да ви помогна за вашата задача днес следобед.

— Изпратиха ви? — попита Габриела и внимателно огледа жената. — Кой ви изпрати?

— Алистър Каръл — прошепна тя и им направи знак да я последват. — Който работи от името на покойната Абигейл Рокфелер. — Елате, ако обичате, ще ви обясня, докато вървим.

Както Верлен предвиждаше, входното преддверие преливаше от народ с фотоапарати и пътеводители в ръце. В книжарницата на музея посетителите чакаха за билети, опашката се виеше покрай маси, отрупани с книги по история на средните векове, книги за изкуство, студии по готическа и романска архитектура. През един тесен прозорец Верлен зърна още веднъж река Хъдсън, която течеше бавно, тъмна и спокойна. Въпреки опасността почувства как целият се отпуска: музеите винаги имаха успокояващ ефект върху него, което може би беше — при един самоанализ — една от причините да избере именно история на изкуството като своя специалност. Кураторският усет за самата сграда с колекцията на части от средновековни манастири — фасади, фрески и преддверия, взети от разрушени постройки в Испания, Франция и Италия, и реконструирани в колаж от старинни руини — допринасяше за все по-нарастващата лекота у него, което явно се случваше и с туристите, които щракаха с дигиталните си фотоапарати, с младите двойки, хванали се за ръце, с пенсионерите, изучаващи нежните, избледнели цветове на някаква фреска. Презрението му към туристите, толкова категорично само преди ден, се бе превърнало в благодарност, че са тук.

Влязоха в същинския музей през свързани помежду си галерии, всяко помещение се отваряше към следващото. Макар и да нямаше време да спре, докато минаваха, Верлен хвърляше поглед на изкуството, търсейки някакъв знак за това, за което бяха дошли в „Манастирите“. Може би някоя картина или парче от статуя съответстваха на детайл в картичките на Абигейл Рокфелер, макар и да се съмняваше. Рисунките на Рокфелер бяха прекалено модерни, ясен пример за стила арт деко в Ню Йорк. Независимо от това той огледа една англосаксонска арка, някакво изваяно от мрамор разпятие, стъклена мозайка, група колони с капители като аканти — реставрирани и почистени до блясък. Всеки от тези шедьоври би могъл да побере лирата.

Сабин Клемантин ги въведе в просторна стая, през стената от прозорци покрития като с глазура дървен под от широки дъски бе залят от плътна светлина. По стените бяха окачени поредица гоблени. Верлен ги позна тутакси. Беше ги изучавал в курса „Шедьоври на световното изкуство“ още през първата година в университета и често бе виждал техни репродукции в списания и по плакати, макар и кой знае защо да беше забравил, че се намират в Ню Йорк. Сабин Клемантин ги беше довела при прочутите гоблени „В преследване на Еднорога“.

— Прекрасни са — каза Верлен и заразглежда пищните червени и блестящите зелени багри на извезаната флора.

— И брутални — добави Габриела и посочи убийството на Еднорога: половината от преследвачите гледаха, ведри и безразлични, а другата половина забиваха копията си в шията на безпомощното създание.

— Това навярно е била голямата разлика между Абигейл Рокфелер и нейния съпруг — каза Верлен и кимна към гоблена пред тях. — Докато Абигейл Рокфелер е финансирала Музея за модерно изкуство и е прекарвала времето си в купуване на картини от Пикасо, Ван Гог и Кандински, мъжът й е събирал изкуство от средновековието. Той е ненавиждал модернизма и е отказвал да подкрепя страстта на жена си към него. Смятал го е за нещо просташко. Странно как миналото толкова често се смята за свещено, докато към модерния свят се изпитва подозрение.

— Често има съвсем очевидни причини за подозрение към модерното — каза Габриела и погледна през рамо към групата туристи, сякаш да се увери, че никой не ги следи.

— Но без ползите от прогреса — каза Верлен — още щяхме да си седим в мрачните векове.

— Скъпи Верлен — прекъсна го Габриела и като го хвана подръка, продължи навътре в галерията. — Наистина ли вярвате, че сме оставили мрачните векове зад гърба си?

— Вижте — започна Сабин Клемантин и приближи до тях така, че да говори тихо. — Моят предшественик ми даде указания да запомня една история, макар и досега да не разбирам напълно смисъла й. Моля ви, слушайте внимателно.

Габриела се извърна изненадана към нея, а Верлен улови съвсем незначителен намек за снизходителност по лицето й, докато слушаше какво говори Сабин.

— „Алегорията на преследването разказва една приказка в приказката — прошепна Сабин. — Последвайте пътя на създанието от свободата до пленяването. Откажете се от хрътките, от фалшивата скромност на девицата, отхвърлете бруталността на клането и потърсете музиката там, където създанието отново заживява. Ръка, каквато е ръката на тъкачката, е изтъкала тази мистерия, затова и тя ще бъде разгадана с помощта на ръка. Ex Angelis — инструментът сам се разкрива“.

— Ex Angelis? — попита Верлен, сякаш това беше единствената фраза от указанието, която го озадачи.

— На латински е — каза в отговор Габриела. — Означава „от ангелите“. Явно фразата описва ангелския инструмент — изработен от ангели, — но е странно, че го прави. — Тя поспря, за да отправи благодарен поглед към Сабин Клемантин и за пръв път да признае за легитимното й присъствие, преди да продължи. — Всъщност инициалите Е А често били включвани в печатите на документите, които ангелолозите от средновековието изпращали помежду си, но буквите означавали Epistula angelorum, нещо абсолютно различно. Едва ли г-жа Рокфелер е знаела това.

— Може ли да се обясни с нещо друго? — опита Верлен и се наведе над рамото на Габриела, докато тя извади от куфарчето картичката на Аби Рокфелер, обърна я и погледна обратната й страна.

— Има нещо като рисунка — каза Габриела и завъртя картичката, опитвайки да я разгледа по-добре. Имаше някаква поредица от леко нанесени линии, подредени по дължина, и до всяка линия беше написана цифра. — Което обаче не обяснява абсолютно нищо.

— Значи имаме карта без легенда — каза Верлен.

— Може би — отвърна Габриела и помоли Сабин да повтори указанията.

Сабин ги повтори дума по дума.

— „Алегорията на преследването разказва една приказка в приказката. Последвайте пътя на създанието от свободата до пленяването. Откажете се от хрътките, от фалшивата скромност на девицата, отхвърлете бруталността на клането и потърсете музиката там, където създанието отново заживява. Ръка, каквато е ръката на тъкачката, е изтъкала тази мистерия, затова и тя ще бъде разгадана с помощта на ръка. Ex Angelis — инструментът сам се разкрива“.

— Явно тя ни казва да следваме реда, по който се провежда ловът, а той започва в първия гоблен — каза Верлен, като си проби път през тълпата, за да стигне първото пано. — Ето тук ловната група тръгва към гората, където откриват еднорог, стремително го подгонват и после го убиват. Хрътките — на които г-жа Рокфелер ни съветва да не обръщаме внимание — са част от ловната група, а девицата — която също трябва да подминем — вероятно е една от жените, които стоят наоколо и гледат. Предполага се, че и ние трябва да пренебрегнем всичко това и да погледнем там, където създанието отново е живо. Това — каза Верлен и поведе за ръка Габриела към последния гоблен — трябва да го има тук.

Застанаха пред най-прочутия от гоблените, тучна зелена ливада, пълна с полски цветя. Еднорогът се беше привел по средата на кръгла ограда, укротен.

Габриела каза:

— Това определено е гобленът, в който трябва „да търсим музиката там, където създанието отново заживява“.

— Въпреки че тук като че ли няма нищо, което да напомня за музика — отбеляза Верлен.

— Ex Angelis — каза на себе си Габриела, сякаш си повтаряше фразата на ум.

— Г-жа Рокфелер никога не е използвала латински фрази в писмата си до Иночента — каза Верлен. — Очевидно тази фраза е използвана, за да привлече вниманието ни.

— На това място ангелите се появяват почти във всяка творба — каза Габриела, явно разочарована. — Но тук няма нито един ангел.

— Права сте — съгласи се Верлен и започна да разучава еднорога. — Тези гоблени са аномалия. Въпреки че ловът на еднорога може да се тълкува, както споменава г-жа Рокфелер, като алегория — най-очевидно преразказ за разпъването и възкресението на Христос, — това е една от малкото картини тук без явни християнски фигури или образи. Не е нарисуван Христос, няма никакви образи от Стария завет и никакви ангели.

— Забележете — каза Габриела и посочи ъглите на гоблена — как навсякъде из сцените са изтъкани буквите А и Е. Те са във всеки гоблен и винаги като двойка. Сигурно са инициалите на благодетеля, поръчал гоблените.

— Възможно е — каза Верлен и разгледа отблизо буквите, изтъкани със златна нишка. — Но вижте: буквата Е в един момент е обърната с гърба напред. Буквите са били обърнати.

— А ако ги завъртим — каза Габриела, — получаваме Е А.

— Ex Angelis — каза Верлен.

Верлен толкова се приближи до гоблена, че успя да види сложната плетеница от нишки, от които се състоеше тъканта на сцената. Платът миришеше на глина, векове наред беше излаган на прах и въздух, станали неразделна част от него. Сабин Клемантин, която стоеше безмълвна отстрани и чакаше да помогне с нещо, се приближи.

— Елате — тихо ги подкани тя. — Тук сте заради гоблените. Те са моята специалност.

И без да дочака отговор, тя отиде при първото пано. Каза:

— Гоблените „Преследването на Еднорога“ са големи шедьоври на средновековието, седем пана, изтъкани от вълна и коприна. Погледнати заедно, паната изобразяват кралска ловна група — сами виждате хрътките, рицарите, девиците и замъците, оградени от ручеи и гори. Точният произход на гоблените остава нещо като загадка дори след години проучване, но изкуствоведите са единодушни, че стилът сочи Брюксел, около 1500-та година. Първите писмени документи за гоблените с Еднорога се появяват през седемнайсети век, когато гоблените са вписани в каталог като част от имуществото на благородническа френска фамилия. Гоблените са открити и реставрирани в средата на деветнайсети век. През 1920-та година Джон Д. Рокфелер младши плаща за тях над един милион долара. Според мен това е било сделка. Мнозина историци ги смятат за най-изящния образец на средновековното изкуство в света.

Верлен пристъпи още по-близо до гоблена, привлечен от вибриращия цвят и еднорога, който лежеше в центъра на тъканото пано, млечнобяло животно с огромен вдигнат рог.

— Кажете ми, госпожице — обади се Габриела с известно предизвикателство в гласа. — Дошли сте да ни помогнете, или да ни предложите услугите на гид?

— Ще ви трябва гид — отвърна засегната Сабин Клемантин. — Виждате ли групата бодове между буквите? — И тя посочи инициалите Е А над Еднорога.

— Личи се, че е извършена доста задълбочена работа по реставрацията — отговори Верлен, сякаш отговорът на въпроса на Габриела беше най-очевидният в света. — Повреден ли е бил?

— Значително — каза Сабин Клемантин. — По време на Френската революция са били плячкосани — откраднати от един замък и селяните ги използвали десетилетия наред да покриват овошките си срещу сланите. Въпреки че тъканта е била прекрасно, старателно възстановена, ако се вгледа човек отблизо, вредите личат.

Докато Габриела разучаваше гоблена, мислите й взеха като че ли нов обрат. Каза:

— Пред г-жа Рокфелер се е изправило огромното предизвикателство да скрие инструмента и според знаците, които е дала като указания, тя наистина избира да го скрие тук, в „Манастирите“.

— Така изглежда — каза Верлен и впери в Габриела поглед, изпълнен с очакване.

— За да постигне това, тя е имала нужда да намери място, което да е добре охранявано — и все пак открито, безопасно — и все пак достъпно, така че инструментът евентуално да може да се вземе.

Габриела пое дълбоко дъх и огледа помещението — пред гоблените се бяха насъбрали тълпи на групи. После сниши глас и каза почти шепнешком:

— Чудесно виждаме, че да се скрие нещо, неудобно за носене, каквато е лирата — инструмент, който се състои от голям корпус и напречни подпори, обикновено с големи размери — във фундаментален музей като „Манастирите“, е почти невъзможно. И все пак знаем, че го е сторила.

— Да не би да намеквате, че лирата всъщност не е тук? — попита Верлен.

— Не, изобщо не твърдя такова нещо — каза Габриела. — Точно обратното. Не мисля, че Абигейл Рокфелер би ни изпратила за зелен хайвер. Мисля върху дилемата, че има четири места за един инструмент и стигам до извода, че Абигейл Рокфелер е проявила изключително умение, за да скрие лирата. Намерила е най-безопасното място, но и е придала на лирата по-сигурен вид. Според мен инструментът не е във вида, който очакваме.

— Сега вече изгубих нишката — каза Верлен.

Сабин се обади:

— Като всеки ангелолог, взел един семестър по Небесна музикология, история на ангелските хорове или разните други семинари, които се занимават с конструкцията и приложението на инструментите, знам, че лирата има един съществен компонент: струните. Докато много други небесни инструменти са изработени от скъпоценния небесен метал, известен като валкин, уникалният резонанс на лирата се дължи на струните й. Те са направени от неидентифицирана субстанция, която ангелолозите отдавна смятат за смес от сребро и кичури ангелска коса. Какъвто и да е материалът обаче, звукът е изключителен поради състава на струните и начина, по който се опъват. Докато корпусът може да бъде сменен в зависимост от намеренията и целите.

— Вие сте учили в Академията в Париж — каза впечатлена Габриела.

— Bien sur^[3], д-р Валко — отвърна Сабин и леко се усмихна. — Как иначе биха ми поверили пост като този? Вие може да не си спомняте, но аз посещавах вашия семинар по Въведение в духовните военни дела.

— Коя година? — попита Габриела, изучавайки Сабин и опитвайки да си я спомни.

— Първият семестър на 1987 година — отговори Сабин.

— Последната ми година в Академията — каза Габриела.

— Бяха любимите ми часове.

— Много се радвам да го чуя — каза Габриела. — А сега можете да ми се отплатите, като ми помогнете да реша следната загадка: „Ръка, каквато е ръката на тъкачката, е изтъкала тази мистерия, затова и тя ще бъде разгадана с помощта на ръка“.

Габриела наблюдаваше Сабин, докато повтаряше думите от писмото на г-жа Рокфелер, търсейки искрата на догадката.

— Тук съм, за да помогна при разрешаването й — каза Сабин. — И вече знам какво означава освобождаването от гоблена.

— Нима г-жа Рокфелер е втъкала струните в този гоблен? — изуми се Верлен.

— Всъщност — отвърна Сабин — тя е наела много способен професионалист да извърши това вместо нея. Но да, те са тук, в гоблена „Плененият Еднорог“.

Верлен скептично изгледа паното.

— И как по дяволите ще ги извадим?

Без да губи самообладание, Сабин каза:

— Ако съм правилно информирана, процедурата е била майсторски изпълнена и не е оставила каквито и да било следи.

— Странно, че Абигейл Рокфелер е избрала толкова изящно произведение на изкуството, като предпазно средство — отбеляза Габриела.

Сабин каза:

— Трябва да помните, че навремето тези гоблени са били частна собственост на семейство Рокфелер. Били са окачени в дневната на Абигейл Рокфелер от 1922 година, когато мъжът й ги купува, до към края на 30-те, когато са донесени тук. Г-жа Рокфелер познава изтънко гоблените, включително и слабите им места. — Сабин посочи едно сериозно реставрирано парче от тъканта. — Виждате ли колко неравно е тук? Едно подръпване на нишката от корекцията и ще се отвори цял шев.

Към тях се упъти служител от музейната охрана, който стоеше в далечния край на стаята.

— Готови ли сте за нас, г-це Клемантин? — попита той.

— Да, благодаря — отвърна Сабин и придоби енергичен и професионален вид. — Но ще трябва най-напред да опразним галерията. Моля, повикайте останалите. — Сабин се обърна към Габриела и Верлен. — Уредила съм до тази част да няма достъп, докато трае процедурата. Ще имаме нужда от пълна свобода, за да работим по гоблена, задача, която би била невъзможна при подобна навалица.

— И можете да го направите? — попита Верлен, поглеждайки претъпканата зала.

— Разбира се — каза Сабин. — Аз съм заместник-директор по реставрациите. Мога да организирам правенето на корекции, когато сметна за добре.

— Ами това? — попита Верлен и кимна към охранителната камера.

— Погрижила съм се за всичко, monsieur.

Верлен се втренчи в гоблена, сърцето му затуптя по-бързо, като си помисли колко малко време имат да намерят струните и да ги извадят. Както първоначално подозираше, ремонтираната тъкан над рога на Еднорога, която се намираше в горната третина на гоблена, съдържаше най-големия дефект. Беше високо, може би на метър и осемдесет от пода. За да се стигне, щяха да имат нужда от стол или стълба. Ъгълът нямаше да е идеален. Много възможно беше да се окаже трудно да разпорят шева, поради което можеше да се наложи да откачат гоблена от стената, да го прострат на пода и да работят там. Това обаче трябваше да стане само в краен случай.

Няколко служители от охраната влязоха в галерията и започнаха да отпращат хората вън от залата. След това те застанаха до вратата, за да пазят.

Когато галерията бе вече празна, Сабин придружи нисък плешив мъж покрай охраната и го заведе до гоблена, където той постави на пода метално куфарче и разгъна една стълба. Без да погледне нито към Габриела, нито към Верлен, той изкачи стъпалата и започна да разглежда шева.

— Лупата, г-це Сабин — каза мъжът.

Сабин отвори куфарчето, разкривайки скалпели, конци, ножици и огромно увеличително стъкло, което събра голям сноп светлина от помещението и го смали до единично огнено кълбо.

Верлен гледаше как работи мъжът, опиянен от неговата самоувереност. Често се бе чудил на реставраторското умение и дори бе ходил на изложба, където показваха химическите процеси за почистване на подобни тъкани. Хванал увеличителното стъкло с едната ръка, и скалпел с другата, мъжът прокара острието в ред стегнати, плътни бодове. При едно леко притискане бодовете се отпуснаха. По същия начин той отвори и останалите бодове, докато в гоблена не се появи отвор с размерите на ябълка. Мъжът продължи да работи, съсредоточен като хирург.

Застанал на пръсти, Верлен надникна в разпорения плат. Не успя да различи нищо освен ветрило от цветни нишки, фини като косми. Мъжът помоли за инструмент от куфарчето и Сабин му подаде дълга, тънка кука, която той вкара в дупката на тъканта. Пъхвайки я в пространството, ръката му попадна право между буквите А и Е. Той натисна куката и Верлен зърна ярка искра: около куката бе навита опалесцентна корда.

Докато мъжът му подаваше струните, Верлен ги преброи. Бяха тънки като капиляри и толкова гладки, че се плъзгаха между пръстите на Верлен като восъчни. Пет, седем, десет струни паднаха отпуснати и гъвкави върху ръката му. Мъжът слезе по стълбата.

— Това е всичко — каза той, сякаш изтрезнял от стореното, все едно че бе осквернил светиня.

Сабин пое струните, нави ги стегнато и ги постави в платнена торбичка с цип. Постави торбичката в ръката на Верлен и каза:

— Последвайте ме, madame, monsieur — и поведе Габриела и Верлен към входа на галерията.

— Знаете ли как да ги прикачите? — попита след малко Сабин.

Габриела каза:

— Ще се справя, сигурна съм.

— Да, разбира се — отвърна Сабин и щракна с пръсти. Охранителите се събраха около тях, по три от всяка страна. — Внимавайте — каза Сабин и целуна Габриела по двете страни, по парижки маниер. — Желая ви късмет.

Докато охранителите придружаваха Габриела и Верлен през музея, разбутвайки вездесъщата тълпа, на Верлен му се стори, че всички направени от него проучвания, всички разочарования и безплодни търсения през академичния му живот неизвестно как го бяха довели до този миг на триумф. Габриела вървеше до него, жената, която го бе накарала да проумее призванието си като ангелолог и своето бъдеще — ако дръзнеше да се надява — с Еванджелин. Сводовете над тях се точеха един след друг, тежката романска архитектура преминаваше в леките конструкции на готиката, а той стискаше в ръката си торбичката със струните на лирата.

 

 

Църквата „Ривърсайд“,

Морнингсайд Хайтс, Ню Йорк

Църквата „Ривърсайд“ беше импозантна катедрала в неоготически стил, която се издигаше зад Колумбийския университет. Владимир и Сайту-сан изкачиха заедно стъпалата до украсена с железни дискове дървена врата. Ботушите с високи токчета на Сайту-сан хрущяха по посипания със сол лед, а раменете й бяха плътно загърнати с черен шал.

Когато влязоха, по-слабата светлина вътре беше като сиянието на пчелен мед. Владимир примигна, очите му се пренастроиха към атмосферата. Църквата беше пуста. Като оправи вратовръзката си, Владимир мина покрай нишата, където посрещаха влизащите, изкачи няколко стъпала и влезе в голямо преддверие. Стените бяха от жълтеникав камък, който стигаше чак до пресечната точка на кръстатите сводове, единият се срещаше с другия като издути от вятъра платна, вдигнати в някое претъпкано пристанище. По-нататък, през няколко широки двойни врати, Владимир забеляза все по-нарастващата дълбочина на църковния наос.

Първият му импулс беше да претърси църквата, но се сдържа, защото вниманието му се насочи към две медни плочи, окачени на стената. Първата беше в памет на Джон Д. Рокфелер младши и щедростта му за построяването на църквата. Втората плоча беше посветена на Лора Селестия Спелман Рокфелер.

— Лора Селестия Спелман е свекървата на Абигейл Рокфелер — прошепна Сайту-сан, след като прочете надписа на плочата.

Владимир каза:

— Мисля, че семейство Рокфелер са били отдадени на църквата, особено поколението от Кливланд. Джон Д. Рокфелер младши е платил за построяването на църквата.

— Това обяснява защо г-жа Рокфелер е имала достъп тук — обясни Сайту-сан. — Невъзможно би било да пазиш нещо тук без вътрешна помощ.

Висок, хленчещ глас сепна Владимир.

— Вътрешна помощ — каза гласът — и много пари.

Владимир се обърна и съгледа приличащ на жаба старец с елегантен сив костюм и гладко сресана сива коса, който се появи в коридора. Върху лявото му око имаше монокъл, чиято златна верижка висеше на бузата му. Владимир отстъпи инстинктивно назад.

— Простете, че ви стреснах — започна мъжът. — Аз съм господин Грей и не можех да не забележа, че сте тук. — Г-н Грей изглеждаше полусляп от притеснение. Очите му направо се изцъклиха, докато оглеждаше коридора и накрая погледът му спря на Владимир и Сайту-сан.

— Бих ви попитал кои сте, но вече знам — продължи г-н Грей и посочи картичката на Абигейл Рокфелер в ръката на Владимир. — Може ли? — И той взе картичката, разгледа я внимателно и каза: — Виждал съм я и преди. Всъщност аз помогнах да се уреди отпечатването на тези картички, когато работех като разсилен при г-жа Рокфелер. Бях само на четиринайсет. Веднъж я чух да казва, че харесва раболепното ми поведение, което взех за комплимент. Даваше ми да изпълнявам поръчки — до центъра на града за хартия, до печатарите, до центъра да платя на художника.

— Тогава може би ще ни обясните значението на картичката? — попита Сайту-сан.

— Тя смяташе — продължи г-н Грей, без да обръща внимание на Сайту-сан, — че ангелолозите щели да дойдат.

— И ние пристигнахме — каза Владимир. — Можете ли да ни кажете какво следва по-нататък?

— Ще отговоря на въпросите ви направо — каза г-н Грей. — Но първо трябва да отидем до кабинета ми, където да поговорим на спокойствие.

Слязоха по каменното стълбище отстрани на преддверието. Г-н Грей се движеше напред с бърза крачка, прескачайки по няколко стъпала наведнъж в бързината. Долу пред тях се откри тъмен коридор. Мъжът блъсна една врата и ги въведе в тесен кабинет, отрупан с книжа. Купчини неотворени писма едва се крепяха върху метално бюро. По пода бяха разпилени спирали от подострен молив. До метална кантонерка висеше стенен календар от 1978 година, отворен на месец декември.

Вече в кабинета, поведението на г-н Грей издаде възмущението му.

— М-да! Вие със сигурност хубаво сте си прекарали времето, докато се наканите да дойдете тук — каза той. — Бях започнал да си мисля, че има някакво недоразумение. Г-жа Рокфелер би се разгневила от това — би се обърнала в гроба, ако бях умрял, преди да съм доставил пакета, както тя искаше. Взискателна жена беше г-жа Рокфелер, но много щедра — и моите деца, и децата на моите деца ще усещат ползата от уговорката ни, за разлика от мен, който чаках половината си живот да дойдете! Бях едва младеж, когато тя ме нае да наглеждам делата на църковната канцелария — току-що пристигнал от Англия, без никакво положение в този свят. Г-жа Рокфелер ме настани тук, в този кабинет, и ми нареди да чакам вашето пристигане, което и правих, непрестанно. Разбира се, бяха взети мерки, ако ме бяха изгонили, преди да пристигнете — което трябва да кажа, че можеше да се случи всеки ден, явно че не ставам по-млад, — но да не си позволяваме да ни минават такива зловещи мисли, не, господине. В този важен час трябва да ни засягат единствено желанията на нашата благодетелка, а мислите ни да са обърнати към една-единствена тържествена надежда: бъдещето! — Г-н Грей примигна и нагласи монокъла си. — Елате, да се заемем с работа.

— Отлична идея — каза Владимир.

Г-н Грей отиде до кантонерката, извади от джоба си връзка с номерирани ключове и се зае да намери точния номер. Завъртя ключа, чекмеджето на шкафа щракна и се отвори.

— Момент… — каза г-н Грей и се повдигна да види папките. — А, да, ето! Документите, които ни трябват. — Прелисти страниците и спря на дълъг списък с имена. — Това е формалност, разбира се, но г-жа Рокфелер уточни, че само тези в списъка — или наследниците на тези лица — ще бъдат упълномощени да получат пакета. Да видим дали вашето име, или имената на вашите родители или на дядовците и бабите ви, или дори на прадядовците и прабабите ви са сред тези имена?

Владимир разгледа списъка, разпознавайки всички главни ангелолози на двайсети век. Откри своето име в средата на последния ред, до това на Селестин Клошет.

— Ако нямате нищо против, подпишете се тук и тук. А после още веднъж тук, на този ред най-долу.

Владимир разгледа документа, дълъг юридически документ, който бегло потвърждаваше, че г-н Грей е изпълнил задачата да достави предмета.

— Знаете ли — каза г-н Грей вместо извинение, — аз получавам своето възнаграждение едва след като доставката е изпълнена, което се доказва с вашия подпис. Юридическият документ е много специален, а адвокатите са непреклонни — беше притеснително, както можете да си представите, живея, без да се обезщети труда ми. Колко дълги години се борих, очаквайки да дойдете, за да мога да се пенсионирам на служба в този нещастен кабинет. И ето ви тук — каза г-н Грей, подавайки писалка на Владимир. — Просто формалност, забележете.

— Преди да подпиша — каза Владимир и бутна документа настрани, — трябва да получа предмета, който сте пазили за мен.

Едва доловима хладина смрази чертите на г-н Грей.

— Разбира се — каза троснато той. Пъхна договора под мишница и пусна писалката в джоба на сивия си костюм. — Оттук — каза им с отривист глас, а после ги изведе от кабинета и тръгна нагоре по стълбите.

Докато се връщаха на горното ниво на църквата, Владимир изостана, прикрит от сенките на преддверието. Студията му по ефирна музикология беше погълнала младостта му и го беше въвличала все по-дълбоко в затворения свят на ангелоложката дейност. След войната той се беше отказал от тази дисциплина. Беше създал скромна пекарна за сладки и торти, чиято простота му носеше успокоение. Беше сметнал, че дотогавашната му работа е безполезна, че човечеството едва ли може да направи нещо, за да спре нефилимите. Върна се едва след като Габриела лично бе дошла при него да го моли да се присъедини към усилията им. Казала беше, че имат нужда от него. По онова време той се съмняваше, но Габриела съумя да бъде доста убедителна, а и той виждаше мрачните промени, които бяха започнали. Не можеше да каже как разбра — навярно заради суровото обучение в своята младост, а може и от обикновена интуиция, — но разбра, че не бива да се доверява на г-н Грей.

Г-н Грей се запъти неуверено по централната пътека на църквата, повеждайки Владимир и Сайту-сан към прохладната тъмна вътрешност. Познат мирис лъхна Владимир — мъхавият аромат на тамян изпълваше въздуха. Въпреки неизброимите цветни витражи, пространството оставаше здрачно, почти непрогледно. Над тях се спускаха на дебели въжета готически полилеи, оксидирани железни колела със сложна украса, по краищата със свещи. Готическият амвон бе масивен, пръстен след пръстен изваяни фигури се изкачваха по страните и стигаха до олтара, а навсякъде из църквата на високи поставки имаше коледни звезди с вързани около саксиите ярки червени панделки. В сенките пред тях, отделена от наоса с дебел тъмнокафяв шнур, се намираше апсидата.

Г-н Грей откачи кадифеното въже и го пусна на пода. Звукът от металната халка проехтя в тишината. В мраморния под бе изграден каменен лабиринт. Г-н Грей потропа с върха на обувката си върху него, нервно, в някакъв налудничав ритъм.

— Г-жа Рокфелер го остави тук — каза той, плъзгайки крак по камъка. — В центъра на лабиринта.

Владимир мина по дължината на лабиринта и внимателно разгледа реда от камъни — изглеждаше невъзможно да се скрие нещо под тях. Трябвало е да се разбият камъните, но не вярваше да си го е позволила нито г-жа Рокфелер, нито който и да било друг, ангажиран в грижа за изкуството и опазването му.

— Но как? — попита Владимир. — Изглежда съвършено гладко.

— О, не — отвърна г-н Грей и застана до Владимир. — Това е просто илюзия. Елате, вижте отблизо.

Владимир клекна на пода и разгледа мрамора. По ръба на централния камък почти незабележимо минаваше тънък, фин улей.

— Фактически е невидим — каза той.

— Дръпнете се — каза г-н Грей. Нагласи се точно над камъка и натисна центъра. Камъкът се повдигна от пода като на пружина. И с едно леко извиване на ръката г-н Грей отстрани централния камък от лабиринта.

— Изумително — каза Сайту-сан, надничайки през рамото на г-н Грей.

— С изкусен каменоделец и куп пари всичко може да се постигне — каза г-н Грей. — Познавахте ли покойната г-жа Рокфелер?

— Не — каза Владимир. — Не лично.

— Жалко — каза г-н Грей. — Тя имаше остър усет за социална справедливост, белязан с лудостта на една поетична натура — рядка комбинация при жени с нейното положение. Първоначално казваше, че когато дойдат ангелолози да поискат предмета, оставен на моите грижи, трябва да ги отведа до лабиринта и да ги попитам за серия от числа. Г-жа Рокфелер ме увери, че който и да дойде, трябва да знае тези числа. Аз съм ги запаметил, разбира се.

— Числа ли? — каза Владимир, слисан от неочаквания тест.

— Числа, господине. — Г-н Грей извади камъка от пода. Отдолу имаше вратичка за сейф с ключалка с шифър в центъра. — За да отворите това, ви трябват числа. Предполагам, можете да си представите, че сте минотавърът, който си проправя път през каменен лабиринт. — Г-н Грей се усмихна, наслаждавайки се на смущението, което бе предизвикал.

Владимир се вторачи в сейфа, вратичката му бе наравно с пода под лабиринта, докато Сайту-сан се наведе над него и попита:

— Колко числа има във всяка комбинация?

— Това не мога да ви кажа — отвърна г-н Грей.

Сайту-сан завъртя последователно всеки от дисковете.

— Картичките на Абигейл Рокфелер са били направени с цел да бъдат дешифрирани от Иночента — каза Сайту-сан, говорейки бавно, сякаш ровеше в мислите си. — Отговорите на Иночента потвърждават, че тя е броила струните на лирата по картичките и — допускам — е записала числата.

— Поредността — допълни Владимир — беше двайсет и девет, трийсет, трийсет и осем и трийсет и девет.

Сайту-сан завъртя всеки от четирите диска според числата и дръпна вратичката. Тя не се отвори.

— Това е единствената поредност от числа, с която разполагаме — каза Сайту-сан. — Те трябва да участват в някаква комбинация.

— Четири числа и четири диска — каза Владимир. — Възможни са шейсет и четири различни комбинации. Няма начин да проверим всичките. Няма време.

— Освен ако няма точно указание за реда на числата — каза Сайту-сан. Спомняте ли си хронологията, в която бяха дадени? Верлен ни каза поредността, в която числата са се появили върху картичките.

Владимир се замисли за момент.

— Двайсет и осем, трийсет и осем, трийсет и накрая трийсет и девет.

Сайту-сан завъртя всеки диск, внимателно набирайки числата. Дръпна дръжката на сейфа. Отвори се без всякаква съпротива. Тя бръкна вътре, извади тежък пакет, загърнат в зелено кадифе и махна кадифето. Върху каменния лабиринт засия в златисто резонаторната кутия на лирата.

— Прекрасна е — каза Сайту-сан и я обърна, за да я разгледа от всички страни. Основата бе заоблена, две еднакви рамене се извиваха нагоре и след това се закръгляха по краищата като рогата на бик. Златните повърхности бяха гладки и полирани до блясък. — Но няма струни.

— Нито напречни подпори — каза Владимир. Той коленичи до Сайту-сан и погледна инструмента, полегнал в ръцете й. — Това е само част от лирата. Много важна част, но само тя е безполезна. Затова бяхме изпратени на четири места. Частите са били пръснати на различни места.

— Трябва да съобщим на другите — предложи Сайту-сан и внимателно върна резонаторната кутия в кадифеното й легло. — Трябва да знаят какво търсят.

Владимир се обърна и погледна в лицето г-н Грей, който стоеше разтреперан, помежду им.

— Вие не знаехте комбинацията. Чакали сте ни да дойдем и да ви я дадем. Ако я знаехте, сам щяхте да вземете съкровището.

— Няма защо да се притеснявате за това кое съм знаел и кое не — каза г-н Грей и лицето му се зачерви от потта. — Съкровището не принадлежи на никого от нас.

— Какво имате предвид? — попита, невярваща на очите си, Сайту-сан.

— Има предвид — каза някакъв глас от дъното на апсидата, познат глас, който предизвика ледени тръпки на ужас по тялото на Владимир, — че играта приключи преди много години. Игра, която ангелолозите загубиха.

От уплаха монокълът на г-н Грей падна от окото му и без да се бави нито миг повече, той изтича през апсидата и се скри в една странична пътека на наоса. Сивото на костюма му ту се появяваше, ту изчезваше, когато минаваше през петната от светлини и сенки. Докато гледаше как г-н Грей бяга, Владимир различи групи гиборими по пътеките в църквата. Белите им коси и червени крила се виждаха ясно в сумрака. Създанията проследиха с очи, като слънчогледи, следващи пътя на слънцето, как г-н Грей минава. Преди обаче да се измъкне, един гиборим го сграбчи. Владимир видя това и всяко съмнение за естеството на срещата се изпари: ангелолозите бяха попаднали в капан. Очакваше ги не друг, а Пърсивал Григори.

За последен път Владимир се бе срещал с Григори преди десетки години, когато беше младо протеже на Рафаел Валко. Беше се сблъскал лице в лице с жестокостите, които фамилията Григори вършеше през войната. Станал беше свидетел на огромната мъка, причинена на ангелолозите — Серафина Валко бе изгубила живота си заради машинациите на Пърсивал Григори, а и Габриела едва не беше умряла. После Пърсивал Григори се превърна в смайваща, страховита фигура. Сега обаче беше само един болнав мутант.

Без да предупреждава, Пърсивал Григори завъртя главата от слонова кост на бастуна си и отвътре се подаде стоманеното острие на кама. Ножът проблесна само за секунда на оскъдната светлина, разсичайки въздуха. После, с едно-единствено светкавично движение Пърсивал Григори пристъпи напред и заби камата в тялото на г-н Грей. Изражението на мъжа премина от изненада в неверие, а след това се превърна в стихваща, неутешима печал. И докато Пърсивал Григори изтегляше ножа, г-н Грей се строполи на пода — тихо хленчеше, а около него се оформяше локва кръв. Очите му задържаха воднистия взор на смъртта само за няколко мига. Точно както бързо бе извадил камата, така бързо Пърсивал я избърса в бяла, копринена кърпа и я пъхна обратно в бастуна си.

Владимир видя, че колежката му с резонаторната кутия в ръка се бе отделила от него и безшумно се промъкваше към задната част на църквата. Преди Пърсивал да я забележи, Сайту-сан вече беше стигнала вратата. Пърсивал вдигна ръка и нареди на гиборимите да я последват. Половината от тях се насочиха към нея, докато останалите пристъпиха напред. Дългите им одежди се влачеха по мраморния под, докато обкръжаваха апсидата. С втори жест на ръката Пърсивал нареди на създанията да хванат Владимир.

Притиснат отвсякъде в обръча им, Владимир усети как мирише кожата на създанията; усети зад себе си и ледения полъх от телата им. А когато създанията размахаха крила в някакъв неотстъпен, тежък ритъм, по врата му премина хладен повей.

— Тя ще занесе лирата на Габриела — извика Владимир, който се мъчеше да се отскубне от създанията.

Пърсивал погледна презрително към Владимир.

— Надявах се да видя скъпата ми Габриела. Зная, че именно тя е зад тази малка мисия. С годините тя започна да ми се изплъзва.

Владимир затвори очи. Спомни си как Габриела беше внедрена във фамилията Григори и това беше сензация за ангелоложката общност, най-голямата, най-съкрушителната нелегална задача през 40-те години. Работата й наистина прокара път към съвременното изучаване на нефилимските фамилии и им осигури полезна информация. Но доведе до опасни последици за всички тях. И сега, след толкова години, Пърсивал Григори още търсеше отмъщение.

Като се опря тежко на бастуна си, Григори закуцука към Владимир.

— Кажи ми — каза той. — Къде е тя?

Пърсивал се наведе към Владимир така, че той видя моравите кръгове под очите на нефилима, плътни като синини на фона на ботата му кожа. Зъбите му бяха съвършено равни и тъй бели, че изглеждаха като облечени в седеф. И все пак Пърсивал остаряваше — мрежица от фини бръчки заобикаляше устата му, признак, че е станал поне на триста години.

— Помня те — каза Пърсивал и присви очи, сякаш сравняваше мъжа пред него с оня в паметта си. — Беше по мое време в Париж. Спомням си лицето ти, макар и времето да те е променило почти до неузнаваемост. Ти помогна на Габриела да ме измами.

— А ти — каза Владимир, възстановявайки равновесието си — предаде всичко, в което вярваше — семейството си, прадедите си. Дори и сега не си я забравил. Кажи ми: много ли ти липсва Габриела Леви-Франш?

— Къде е? — попита Пърсивал и се взря в очите на Владимир.

— Никога няма да ти кажа това — отвърна Владимир и гласът му секна. Знаеше, че с тези думи е избрал смъртта.

Пърсивал пусна бастуна с дръжката от слонова кост. Бастунът издрънча на пода и звукът му рязко отекна из цялата църква. После постави дългите си студени пръсти на гърдите на Владимир, сякаш да чуе как бие сърцето му. Тялото на Владимир се разтърси от електрически вибрации и това отне способността му да мисли. В последните минути от живота си със зажаднели за въздух дробове Владимир бе погълнат от ужасяващата прозрачност на очите на своя убиец. Бяха бледи, заобиколени с червен кръг, ярък като огъня от запален химикал, застинал в замръзнала атмосфера.

И докато съзнанието на Владимир постепенно изчезваше, той си спомни сладкото усещане при допира до резонаторната кутия на лирата, тежка и прохладна в ръцете му, спомни си и колко бе копнял да чуе нейната небесна мелодия.

 

 

Ледената пързалка в центъра „Рокфелер“,

Пето Авеню, Ню Йорк

Еванджелин гледаше пързалката и следваше бавното движение в кръг на кънкьорите. По лъскавата повърхност на леда се спускаха цветни светлини, разпиляваха се под остриетата на кънките и изчезваха в сенките. В далечината, на фона на масивна сива сграда се издигаше огромна коледна елха. Червените и сребристите светлини блещукаха като милиони светулки, уловени в стъклен конус. Редици от величествени ангели вестители, с нежни и бели като листа на лилия крила стояха под елхата като легиони от стражи. Телата им, изработени от тел, бяха осветени, а дългите месингови тръби — вдигнати към небесата в хорова възхвала. Магазините по пешеходната зона — книжарници и магазини за дрехи, павилиони за канцеларски материали и шоколадови изделия — бяха започнали да затварят и изпращаха в нощта клиентите си с подаръци и пълни пликове в ръце.

Еванджелин се загърна в палтото си като в топъл пашкул. Беше прегърнала студената метална кутия с внимателно положените вътре напречни подпори на лирата. До нея Бруно Бехстайн и Алистър Каръл оглеждаха тълпите зад пързалката. Стотици хора се трупаха на площадката. От миниатюрен високоговорител над тях се носеше мелодията на „Бяла Коледа“, изпъстрена със смях откъм пързалката. Петнайсет минути оставаха до определеното за срещата време, а останалите не се виждаха никъде. Въздухът беше свеж и миришеше на сняг. Еванджелин вдъхна и се закашля. Дробовете й бяха толкова свити, че едва дишаше. Усещането за някакъв дискомфорт в гърдите й бе прераснало през последните няколко часа в сериозна суха кашлица. Всяко вдишване я затрудняваше и с него поемаше съвсем мъничко въздух.

Алистър Каръл свали шала си и грижливо го сложи върху яката на Еванджелин.

— Замръзвате, скъпа моя — каза той. — Пазете се от този вятър.

— Почти не го бях забелязала — каза Еванджелин и уви мекия копринен шал около шията си. — Прекалено съм притеснена, за да усещам нещо. Останалите трябваше вече да са тук.

— Точно по това време на годината дойдохме в центъра „Рокфелер“ с четвъртата част от лирата — каза Алистър Каръл. — Коледата на 1944-та година. Докарах Аби тук посред нощ и й помогнах в една страхотна буря. За щастие тя предвидливо се беше обадила на охраната, за да ги информира, че идваме. Помощта им се оказа много полезна.

— Значи знаете какво е скрито тук? — каза Бруно. — Видели сте го?

— О, да — отвърна Алистър Каръл. — Сам опаковах ключетата за настройка на лирата в предпазния калъф. Беше доста трудно да намеря калъф, за да скрием ключетата тук, но Аби беше убедена, че това е най-доброто място. Със собствените си ръце донесох калъфа и помогнах на г-жа Рокфелер да го скрие. Ключетата са миниатюрни, така че калъфът тежеше точно колкото джобен часовник без верижката. И е толкова плосък, че никой не би се сетил какво съдържа — една толкова съществена част от инструмента. Но е факт: лирата няма да издаде и звук без ключетата за настройка.

Еванджелин опита да си представи миниатюрните ключета.

— А знаете ли как да сглобите лирата? — попита тя.

— Като във всички подобни случаи, и тук трябва да се спазва определен ред — отвърна Алистър. — Щом подпорите бъдат поставени в основата на лирата, струните трябва да се навият около настройващите ключета, всяка опъната до определена степен. Трудното, според мен, е в настройката на лирата, защото това изисква трениран слух.

И като насочи вниманието им към ангелите, събрани под коледната елха, той добави:

— Уверявам ви, че лирата въобще не прилича на стереотипните инструменти, които носят ангелите вестители. Телените ангели под коледната елха бяха поставени в центъра „Рокфелер“ през 1954-та, една година след като Филип Джонсън завърши Градината със скулптурите на Аби Олдрич Рокфелер и десет години след заравянето на съкровището на това място. И въпреки че появата на тези прелестни създания тук е чисто съвпадение — г-жа Рокфелер се беше споминала и никой освен мен не знаеше какво е скрито тук, — намирам тази символика за доста изящна. Колко точно приляга тази колекция от вестители, не намирате ли? Човек го усеща в момента, в който стъпи на площада по Коледа: тук е съкровището на ангелите, в очакване да бъде намерено.

— Да не би калъфът да е оставен близо до коледната елха? — попита Еванджелин.

— Съвсем не — отговори Алистър Каръл и посочи към края на пързалката, където се издигаше статуята на Прометей. Гладката й позлатена бронзова повърхност бе облята в светлина. — Калъфът е част от статуята на Прометей. Намира се там, в своя златен затвор.

Еванджелин се взря в скулптурата на Прометей. Тя се извисяваше нагоре и сякаш бе уловена насред полета си. Огънят, откраднат от огнището на боговете, гореше в издължените му пръсти, а около краката му имаше бронзов пръстен със зодиите. Еванджелин познаваше добре мита за Прометей. След като открадва огъня от боговете, Прометей бива наказан от Зевс, който го оковава на една скала и изпраща орел да кълве тялото му за вечни времена. Наказанието на Прометей отговаря на престъплението му: дарът на огъня бележи началото на човешкото обновяване и технология, и затвърждава все по-нарастващата несъстоятелност на боговете.

— Никога не съм виждала статуята отблизо — призна Еванджелин. На светлината на пързалката кожата на Прометей сякаш се топеше. Прометей и огънят, който бе откраднал, бяха едно пламтящо цяло.

— Не е шедьовър — каза Алистър Каръл, — но въпреки това подхожда перфектно на центъра „Рокфелер“. Пол Маншип беше приятел на семейство Рокфелер — те познаваха добре творчеството му и му възложиха да изработи скулптурата. В мита за Прометей има нещо повече от спомен за моите бивши работодатели — тяхната изобретателност и жестокост, тяхното лукавство, тяхната доминираща власт. Маншип знаеше, че тези качества няма да се изгубят в Джон Д. Рокфелер младши, който бе използвал цялото си влияние, за да изгради центъра „Рокфелер“ в периода на Голямата депресия.

— Не са загубени и за нас — каза Габриела, изненадвайки Еванджелин, когато се появи между тях заедно с Верлен. — Прометей държи огъня в ръцете си, но благодарение на г-жа Рокфелер пази и нещо още по-значимо.

— Габриела! — извика Еванджелин. Изпита огромно облекчение, докато прегръщаше баба си. Едва тогава, усещайки крехката прегръдка на Габриела, тя осъзна колко се бе притеснявала за нея.

— Намерихте другите части от лирата, нали? — попита нетърпеливо Габриела. — Покажете ми ги!

Еванджелин постави кутията с напречните подпори върху студения цимент и я отвори. Габриела отвори куфарчето, където бе прибрала платнената торбичка със струните на лирата, плектъра и ангелоложкия дневник, и прибра вътре и кутията. Едва след като събра частите на инструмента в куфара и се убеди, че е затворен здраво, Габриела забеляза, че до групата е застанал Алистър Каръл. Тя го огледа подозрително, докато Еванджелин не ги запозна и не обясни връзката му с г-жа Рокфелер и помощта, която им беше оказал.

— Знаете ли как да извадим ключетата от статуята? — заинтересува се Габриела. — Нали знаете къде са скрити?

— Точното място, мадам — отговори Алистър Каръл, — е запечатано в съзнанието ми вече половин век.

— Къде са Владимир и Сайту-сан? — попита Бруно, сякаш изведнъж разбрал, че липсват двама от ангелолозите.

Верлен погледна часовника си.

— Трябваше вече да са тук.

Бруно хвърли поглед към статуята на Прометей, която проблясваше в края на пързалката. — Не можем да чакаме дълго.

— Не можем да чакаме и секунда — каза Габриела. — Прекалено опасно е да се показваме така.

— Да не ви преследват? — попита Алистър Каръл, явно смутен от нервното поведение на Габриела.

— Според Габриела, да — отвърна Верлен, — макар и да имахме късмет да завършим безпроблемно работата си в „Манастирите“.

— Това е част от плана им — каза Габриела и огледа тълпата, сякаш можеше да открие врага, спотаен сред трупащите се купувачи. — Излязохме от „Манастирите“ невредими, защото ни оставиха да го сторим. Не можем да чакаме и миг повече. Владимир и Сайту-сан ще бъдат тук съвсем скоро.

— В такъв случай незабавно да започваме — каза Алистър Каръл, демонстрирайки спокойствие, което Еванджелин сметна за възхитително, защото й напомни за непоколебимите сестри от манастира „Света Роза“, с които се бе разделила.

Алистър Каръл ги поведе покрай площада и надолу по циментовото стълбище към пързалката. Тръгнаха покрай пластмасовата стена, ограждаща леда и се отправиха към статуята. Пред тях се изправи сградата на „Дженерал Електрик“ — огромна с начупена от редица знамена фасада — американско, британско, френско, португалско, германско, холандско, испанско, японско, италианско, китайско, гръцко, бразилско, корейско; неспирният вятър ги развяваше в същински вихър от цветове. Навярно годините на изолация в „Света Роза“ бяха изострили чувствителността на Еванджелин към тълпите — оказа се, че е необяснимо привлечена да изучава хората, събрани около пързалката. Имаше тийнейджъри с тесни джинси и якета за ски; родители с малки деца; млади влюбени и двойки на средна възраст и всеки кръжеше около другия. Тълпата я бе накарала да осъзнае колко далече от света бе живяла.

Изведнъж, на не повече от два метра от себе си тя забеляза фигура с тъмно наметало. Високо, с бледа кожа, с големи червени очи, създанието се взираше напрегнато в нея, със заплашителен израз на лицето. Еванджелин се огледа във всички посоки, обзе я паника. Гиборимите се бяха смесили с тълпата, всяка висока и тъмна фигура стоеше в безмълвно очакване.

Еванджелин сграбчи Верлен за ръката и го дръпна към себе си.

— Вижте — прошепна тя. — Те са навсякъде.

— Трябва да се махнеш оттук — каза той, като я погледна в очите. — Веднага, преди да сме попаднали в клопката.

— Мисля, че е твърде късно за това — намеси се Еванджелин, като се огледа с нарастващ ужас. Броят на гиборимите се беше увеличил. — Те са навсякъде.

— Ела с мен — опита се да я отдели от ангелолозите Верлен. — Може да се махнем заедно.

— Не сега — отвърна Еванджелин и се наведе към него, за да не я чуват другите. — Трябва да помогнем на Габриела.

— Ами ако не успеем? — попита Верлен. — Ако нещо стане с теб?

Еванджелин леко се усмихна и каза:

— За сведение, ти си единственият човек на света, който знае кое е любимото ми място. Искам някой ден да отидем там двамата.

В този миг Еванджелин чу името си и се обърна. Габриела ги викаше. Когато се присъединиха към ангелолозите, Алистър тъкмо оглеждаше тълпата. Изражението на лицето му замръзна от ужас, очите му хлътнаха, а кожата му остана без цвят, точно като кожата на мъртвец. Еванджелин проследи втренчения му поглед към края на пързалката, където при статуята на Прометей се бяха скупчили група неподвижни бели създания с грижливо скрити под дълги черни наметала крила. В средата на всичко това стоеше висок, елегантен мъж, който тежко се подпираше на бастун.

— Кой е този? — попита Еванджелин и посочи мъжа.

— Този е Пърсивал Григори — каза Габриела.

Еванджелин тутакси разпозна името. За пръв път го бе чула от Верлен и — отново — от Габриела. Това беше мъжът, убил майка й. Загледа го отдалече, като хипнотизирана от ужасния спектакъл. Никога не го бе срещала досега, но Пърсивал Григори бе унищожил семейството й.

Габриела каза:

— Майка ти много приличаше на него. Ръстът, цвета на кожата и големите сини очи. Винаги съм се притеснявала, че прекалено много прилича на него. — Гласът й бе тъй тих, че Еванджелин едва я чуваше. — Приликата на Анджела с нефилимите ме ужасяваше. Най-големият ми страх беше, че като порасне, тя напълно ще заприлича на него.

И преди Еванджелин да успее да реагира на това закодирано изявление — и на страховитите намеци в него, — Пърсивал Григори вдигна ръка и създанията, размесени с тълпата, пристъпиха напред. Бяха по-многобройни, отколкото Еванджелин бе мислила — множество редици от черни забулени фигури, бледи и скелетоподобни, те се появяваха от небитието, сякаш се материализираха от студения, сух вечерен въздух. Еванджелин гледаше потресена, докато те напредваха стремително към нея. Скоро периферията на леда потъмня от този пръстен от създания. Някаква масова парализа сякаш обездвижи кънкьорите, когато гиборимите ги наобиколиха. Хората спряха хипнотичното си кръжене и гледаха с подозрение нарастващите групи, които прииждаха към тях, и по-скоро от любопитство, отколкото от страх, се спираха, за да видят по-добре странните фигури. Децата започнаха да ги сочат в почуда, докато възрастните, навярно пренаситени от всекидневните спектакли в града, се стремяха изобщо да не обръщат внимание на странните събития. И тогава, с едно бързо движение, гиборимите се струпаха около перилата на площадката. В миг колективният транс на неподвижност приключи. Масите уплашени хора бяха внезапно заобиколени от всички страни. Ангелолозите бяха уловени в центъра на сложна мрежа.

Еванджелин чу някой да вика името на баба й и като се обърна, видя Сайту-сан, която си пробиваше път през струпалите се хора. Само за секунда Еванджелин разбра, че в църквата „Ривърсайд“ се бе случило нещо ужасно. Сайту-сан беше пострадала. Лицето й бе покрито с рани и огромни синини, а якето й бе скъсано. И най-лошото, беше сама.

— Къде е Владимир? — попита Габриела и разтревожено погледна Сайту-сан.

— Не е ли вече тук? — попита Сайту-сан, останала без дъх. — В църквата „Ривърсайд“ се разделихме. Гиборимите бяха там заедно с Григори. Не знам как са разбрали, че трябва да дойдат тук, освен ако Владимир не им е казал.

— И ти го остави? — попита Габриела.

— Избягах. Нямах избор.

Сайту-сан извади изпод палтото си кадифена торба с някакъв предмет в нея и я притисна като бебе до тялото си. — Беше единственият начин да избягам с това.

— Резонаторната кутия на лирата — каза Габриела и взе торбата от Сайту-сан. — Намерили сте я.

— Да — каза Сайту-сан. — А вие открихте ли останалите части?

— Всички, освен ключетата за настройка — каза Еванджелин. — Които са там, насред гиборимите.

Сайту-сан и Габриела погледнаха към пързалката, която беше пълна с гиборими.

Габриела извика Бруно при тях и му заговори с нисък, заповеднически глас. Колкото и да се напрягаше, Еванджелин не успя да разбере думите на баба си, усети само неотложността, с която бяха изречени.

— Ти тръгваш с Бруно — каза й тя и постави в ръцете й коженото куфарче с частите от инструмента. — Прави точно каквото ти казва той. Трябва да отнесеш това колкото е възможно по-далеч оттук. Ако всичко мине добре, скоро ще бъда с вас.

Очертанията на пързалката се размиха в периферното зрение на Еванджелин, когато очите й се напълниха със сълзи — кой знае защо, независимо от уверенията на баба й в обратното, Еванджелин почувства, че няма да я види отново. Навярно Габриела прочете мислите й. Разтвори ръце и притисна Еванджелин до гърдите си, прегърна я силно за пръв път в живота на Еванджелин. И като я целуна леко по бузата, промълви:

— Ангелологията не е просто занимание. Тя е призвание. Твоята дейност едва започва, скъпа моя Еванджелин. Ти вече си всичко, което се надявах да бъдеш.

И без повече думи, Габриела последва Алистър Каръл през тълпата. Проправиха си път покрай пързалката и изчезнаха в хаотичната смесица от навалица и шум.

Бруно хвана Верлен и Еванджелин за ръцете и ги поведе нагоре по бетонните стъпала към главния площад, а Сайту-сан вървеше след тях. Не спряха, докато не застанаха сред знамената, наредени зад статуята на Прометей. Отгоре Еванджелин видя в каква опасност са Габриела и Алистър: тварите на пързалката се бяха превърнали в маса, ужасяващо сборище, от което Еванджелин се вледени. Баба й отиваше към средата на пързалката.

— Какво правят? — попита Верлен.

— Отиват в средата на гиборимите — каза Сайту-сан.

— Трябва да им помогнем! — обади се Еванджелин.

— Габриела ясно каза какво да направим — заяви Бруно, въпреки че тревогата в гласа му и дълбоките бръчки по челото напълно опровергаваха думите му. Очевидно предприетото от Габриела също го ужасяваше. — Тя сигурно знае какво върши.

— Може би знае — каза Верлен, — но как по дяволите ще се махнем оттук?

Долу под тях гиборимите се разделиха и оформиха пътека, по която Габриела и Алистър безпрепятствено стигнаха до статуята на Прометей. В сянката на създанията Габриела изглеждаше още по-дребна и по-крехка и изведнъж истината за положението с пълна сила порази Еванджелин. Същата страст и отдаденост, която бе накарала Блажения отец Клематис да се спусне в дълбините на пролома и да се изправи лице в лице с непознатото; лоялността, която бе насочила Серафина Валко към нейното мъченичество; подтикът към знанието, който бе подпечатал смъртта на собствената й майка — това бяха силите, тласкащи сега Габриела да се бори с Пърсивал Григори.

В някаква далечна част на съзнанието си Еванджелин разбра цялата хореография в плана на Габриела — видя как Габриела започна да спори с Пърсивал Григори, отклонявайки вниманието му, докато Алистър Каръл изтича до статуята на Прометей — и все пак остана шокирана от прекия подход на Алистър Каръл. Като стъпи внимателно във водния басейн, той се насочи към основата на статуята. Дрехите и косата му се покриха с мъгла, докато се прекачи през златния обръч, който заобикаляше фигурата на Прометей. Заради леда ръбът на обръча беше хлъзгав, затова вместо да се катери, се присегна към вътрешната част на обръча и сграбчи нещо. Еванджелин, която гледаше от мястото си точно над статуята, не можеше да е сигурна точно каква е механиката на процедурата. И все пак й се стори, че Алистър Каръл бе откачил нещо, закрепено зад обръча. Когато го извади, тя видя, че е откачил малка бронзова кутийка.

— Еванджелин! — извика Алистър Каръл и гласът му потъна във фонтана така, че тя едвам чу думите му. — Дръж!

Алистър Каръл хвърли кутийката. Тя полетя над статуята на Прометей, над прозрачната пластмасова бариера между пързалката и ограждащата я пътека и тежко падна в краката на Еванджелин. Тя я сграбчи от тротоара и я задържа в ръката си. Кутийката беше овална и тежеше колкото яйце.

Притиснала куфарчето на Габриела до гърдите си, Еванджелин огледа още веднъж площада. От едната страна ледената пързалка беше блокирана от хора, които сваляха кънките си с престорена небрежност. На леда гиборимите бяха започнали бавно да заобикалят Алистър Каръл. Той изглеждаше слаб и уязвим в сравнение с тях и когато създанията се нахвърлиха върху него, Еванджелин докосна мекия копринен шал, който той й беше дал и й се прииска да може да направи нещо, за да му помогне да избяга. Но нямаше начин да се добере до него. Само след секунди създанията щяха да свършат зловещото си дело с Алистър Каръл и да се насочат към ангелолозите.

Осъзнал пагубния обрат в положението им, Бруно огледа тротоара за каквато и да било възможност да избягат. Накрая като че ли стигна до някакъв извод.

— Елате — каза той и направи знак на Верлен и Еванджелин да го последват.

Пърсивал Григори изрева нещо по техен адрес и като извади пистолет от джоба си, го опря в главата на Габриела.

— Ела, Еванджелин! — подкани я Бруно с глас, изпълнен с неотложност. — Веднага.

Но Еванджелин не можеше да го последва. Погледна Бруно, после баба си, заловена в центъра на ледената пързалка, и осъзна, че незабавно трябва да действа. Знаеше, че Габриела би искала от нея да последва Бруно — без съмнение куфарчето с лирата беше по-важен от живота на когото и да било от тях, — и все пак не можеше просто да се обърне и да остави баба си да загине.

Тя стисна ръката на Верлен, целуна го набързо по бузата и като се откопчи от него, хукна към баба си. Продължи да тича надолу по стъпалата и леда, осъзнавайки, че поставя живота на ангелолозите — а и много повече от това — в опасност. Дори и при това положение не можеше да изостави Габриела. Беше загубила всички. Останала й бе единствено Габриела.

Вече на леда видя, че гиборимите държаха Габриела до Пърсивал Григори, по едно страховито създание от двете й страни. Гиборимите направиха полукръг зад Еванджелин, докато тя бързаше по пързалката, и блокираха пътя й назад. Вече не можеше да се върне.

— Ела! — повика я Пърсивал Григори и насочи бастуна си към Еванджелин. Като видя бронзовата кутийка, която Алистър Каръл й бе подхвърлил, той добави: — Донеси я тук. Дай ми я.

Еванджелин приближи, докато не застана пред Пърсивал Григори. Огледа го от горе до долу, видя как изглежда и остана шокирана от състоянието му. Беше прегърбен, крехък и мършав. Пърсивал протегна съсухрената си ръка и Еванджелин постави в дланта му бронзовата кутийка от статуята на Прометей. Пърсивал я вдигна на светлината и я разгледа, сякаш се чудеше какво може да има в подобна миниатюрна кутийка. Усмихна се и я пусна в джоба си, и с един бърз замах изтръгна коженото куфарче от ръцете на Еванджелин.

 

 

Ледената пързалка пред центъра „Рокфелер“,

Пето Авеню, Ню Йорк

Верлен знаеше, че крилата на създанията са свити под черните им наметала и разбираше какви разрушения са способни да нанесат, стига да ги разтворят. И все пак за обикновения човек създанията изглеждаха просто група странно облечени мъже, изпълняващи чудноват ритуал върху леда. Те се подчиниха на заповедите на Пърсивал Григори и се събраха около него в средата на пързалката като непробиваема стена между него и ангелолозите. Подреждането на гиборимите щеше да привлече цялото внимание на Верлен, ако не знаеше, че в центъра на цялата тази мрачна маса от създания се намираше Еванджелин.

— Стойте тук — каза Бруно и направи знак на Верлен да остане, където беше, точно над статуята на Прометей. — Сайту-сан, поемете стълбището. Аз отивам до другата страна на пързалката, за да видя дали мога да отклоня Григори.

— Невъзможно е — каза Сайту-сан. — Погледнете колко са много.

Бруно се спря и погледна пързалката.

— Не можем да ги оставим там — каза той. — Налага се да опитаме нещо.

Бруно и Сайту-сан хукнаха и оставиха Верлен да наблюдава безпомощен отгоре. Той едва се сдържаше да не прескочи пластмасовите прегради и да се озове на леда. Усети, че му става лошо като виждаше, че Еванджелин е в опасност, но не можеше да направи абсолютно нищо, за да я спаси. Познаваше я само от един ден, но при мисълта да загуби всяко бъдеще с Еванджелин се ужаси. Извика я по име през хаоса от създанията и тя вдигна поглед към него. Беше чула, че я вика, макар Григори насила да насочваше двете с Габриела навън от пързалката.

За миг Верлен изпита усещането, че се гледа отстрани и вижда от разстояние колко е нещастен. Иронията на положението не му убягна: в тази трагикомедия той беше изоставеният главен герой, наблюдаващ как любимата му е омаяна от подлия злодей. Изумително, но любовта притежаваше силата да го кара да се чувства едновременно и холивудско клише, и напълно неповторим. Обичаше Еванджелин — знаеше това със сигурност. Готов бе на всичко за нея.

В противоположния край на площадката Бруно не сваляше очи от създанията. Беше пределно ясно, че ще го надвият, ако се впусне в битка с тях. Дори и тримата едновременно да се хвърлеха в тълпата, щеше да е невъзможно да стигнат до Габриела и Еванджелин. От своето място на стълбите Сайту-сан очакваше сигнал, за да се втурне нататък. Но Бруно, също като Верлен, усещаше колко безнадеждно е положението. Не можеха да направят нищо, освен да гледат.

Изведнъж силен грохот заглуши глъчта от градските звуци. Отначало Верлен не можа да определи източника на шума — започнал като леко вълнение в далечината, само за секунди той прерасна в ясно различим рев на двигател. Като огледа площада, Верлен видя, че един черен пикап, същият като онези, които бе заварил паркирани край манастира „Света Роза“, се движеше по паралелен на пързалката път, направо през тълпата.

С приближаването на пикапа Григори размаха пистолета към Габриела и Еванджелин, блъскайки ги към стъпалата. Верлен се помъчи да зърне Еванджелин, но от двете й страни бяха застанали гиборими и му пречеха да я види. Когато антуражът мина покрай Сайту-сан, Верлен успя да улови момент на нерешителност в поведението на ангелоложката. За миг му се стори, че тя може да се промъкне край гиборимите и сама да нападне Григори. Но като осъзна колко е слаба, тя не направи нищо.

Григори принуди Еванджелин и Габриела да се качат в пикапа под дулото на пистолета и с едно бързо движение затръшна вратата. Когато колата потегли, Верлен извика отчаян към Еванджелин, неговата безпомощност го изпълваше с гняв. Затича след пикапа, покрай коледните светлини, покрай ангелите вестители със златните им тръби, вдигнати към черното нощно небе, покрай огромното вечнозелено дърво, украсено с цветни светлинки. Но Еванджелин вече я нямаше.

Гиборимите се пръснаха, изкачиха стъпалата и изчезнаха в тълпата от смаяни хора, изнизвайки се все едно че нищо не се беше случило. Когато пързалката се опразни, Верлен се втурна надолу по стълбите и слезе на леда, където бе стояла Еванджелин. Кецовете му се пързаляха и се понасяше ту напред, ту назад, балансирайки в крачка. Прожекторите, които осветяваха леда, оставяха завихрени лъскави следи по повърхността му, златно, синьо и оранжево, като че проблясваше опал. Нещо в средата на леда улови погледа му. Той приклекна, прокара пръст по студената повърхност и вдигна от леда блещукаща златна верижка. Медальон с лира, залепнал върху леда.

 

 

Източна 48-ма улица и Парк Авеню,

Ню Йорк

Пърсивал Григори нареди на шофьора да завие към Парк Авеню и да тръгне на север към апартамента му, където щяха да ги чакат Снежа и баща му. Широкият булевард беше задръстен от коли и придвижването ставаше на тласъци. Черните клони на зимните дървета бяха украсени с хиляди цветни светлинки, които се издигаха и падаха по осовата линия и му напомняха, че човешките секти все още отбелязваха празничните си сборища. Пърсивал държеше куфарчето и усещаше старата, олющена кожа груба под пръстите си и разбра, че Снежа поне сега ще бъде удовлетворена. Почти си представяше колко щеше да я зарадва, когато остави в ръцете й лирата, заедно с Габриела Леви-Франш Валко. След като Отърли вече я нямаше, именно той беше последната надежда на Снежа. Това със сигурност щеше да бъде неговото изкупление.

Габриела седеше срещу него и го гледаше с нескрито презрение. Повече от петдесет години бяха минали от последната им среща, а чувствата му към нея бяха все така силни — и все така противоречиви, — каквито бяха в деня, когато бе наредил да я заловят. Сега Габриела го мразеше, това поне беше ясно, но той винаги се бе възхищавал на силата на чувствата й: независимо дали беше страст, омраза или страх всяка емоция изпълваше цялото й същество. Смяташе, че тя вече няма власт над него и въпреки това в нейно присъствие усещаше как става все по-немощен. Тя бе загубила младостта и красотата си, но продължаваше да бъде опасно магнетична. Макар че той можеше да отнеме живота й само за секунда, тя изобщо не даваше вид да се страхува. Това щеше да се промени веднага щом пристигнеха при майка му. Снежа никога не се бе чувствала застрашена от Габриела.

Когато пикапът забави скорост и спря на някакъв светофар, Пърсивал заразглежда младата жена до Габриела. Струваше му се абсурдно, но приликата с онази Габриела, която помнеше отпреди петдесет години — приятната бяла кожа, формата на зелените й очи — беше безспорна. Сякаш Габриела от фантазиите му се беше материализирала пред него. И на шията на младата жена имаше медальон със златна лира, същият медальон, който Габриела бе носила в Париж, колие, с което, както му бе известно, Габриела никога не се разделяше.

Изведнъж, преди Пърсивал да има време да реагира, Габриела рязко отвори вратата на колата, грабна куфарчето от скута на Пърсивал и скочи на улицата, а младата жена незабавно я последва.

Пърсивал изкрещя на шофьора да кара след тях. Пресичайки на червено, микробусът зави надясно по 51-ва улица, като навлезе в обратното движение на еднопосочна улица, но дори когато ги настигна, жените му се изплъзнаха — тичешком пресякоха Лексингтън Авеню и изчезнаха в подлеза към метрото. Пърсивал грабна бастуна си и изскочи през вратата, която Габриела бе оставила отворена, втурвайки се напред с цялата си сила. Затича колкото можеше по-бързо през тълпата, а тялото му изпитваше болка при всяка стъпка.

Никога не беше слизал в метрото на Ню Йорк. Автоматите за билети, картите и бариерите бяха непознати и не му говореха нищо. Изобщо не знаеше как работят. Преди много години бе слизал в метрото на Париж. Откриването на метрото в края на миналия век го беше привлякло под земята само от любопитство и неведнъж бе взимал влак, когато това беше модно в онези дни, но скоро изгуби интерес. В Ню Йорк не можеше и дума да става за подобен транспорт. Мисълта да застане до толкова много човешки същества, наблъскани на едно място, предизвикваше отвращението му.

Пред бариерите той спря да си поеме дъх, а после блъсна металната преграда. Беше блокирана. Блъсна я втори път и тя пак не се отвори. Удари с бастуна си по бариерата, изруга отчаян и забеляза как хората в тълпата спряха и се вторачиха в него, все едно беше ненормален. Навремето просто щеше с лекота да прескочи металните бариери. Преди петдесет години само за секунди щеше да настигне Габриела — която не можеше да бяга бързо като него — и помощничката й. Сега бе останал безпомощен. Не можеше да направи нищо друго, освен да заобиколи нелепите метални бариери.

В метрото влезе младеж със спортен екип и извади от джоба си пластмасова карта. Пърсивал изчака, остави го да дойде до бариерата и точно когато младежът се готвеше да прокара картата, Пърсивал измъкна дръжката от бастуна си и като заби острието в гърба му, го блъсна с все сила. Тялото на младежа се наклони напред, удари се в бариерата и падна в краката на Пърсивал. Пърсивал сграбчи картата от пръстите на пострадалия, прокара я през процепа и стремително мина през вратите на метрото. В далечината чу грохота на влак, който приближаваше към платформата.

 

 

Ъгъла на 51-ва улица и

метрото на Лексингтън Авеню,

Влак №6 за центъра, Ню Йорк

Когато влакът навлезе в гарата, по кожата на Еванджелин премина топла вълна. Тя пое дълбоко дъх, вдишвайки и миризмата на застоял въздух и горещ метал. Вратите се отвориха и на платформата се изсипа поток от пътници. Двете бяха тичали по-малко от една пряка до гарата, но усилието остави Габриела без дъх. Докато Еванджелин помагаше на баба си да се настани на лъскавата пластмасова седалка, видя колко бе отслабнала Габриела. Баба й се облегна назад и се опита да възстанови равновесието си, а Еванджелин се зачуди колко още ще могат да продължат, ако Пърсивал е по петите им.

Вагонът беше празен, с изключение на някакъв пияница, проснал се на няколко седалки в далечния край и едва сега Еванджелин проумя защо в този вагон няма други пътници: човекът беше повърнал върху себе си и седалките, и целият вагон вонеше. Тя едва не се задави от миризмата, но и дума не можеше да става да рискуват и да се върнат на перона. Вместо това опита да разбере на кой влак са се качили, намери картата и определи къде са: бяха взели зелената линия 456. Като проследи линията на юг, тя видя, че стига до Бруклинския мост — спирката Сити Хол. Познаваше с подробности улиците около моста. Само да стигнеха дотам, лесно щеше да намери къде да се скрият. Трябваше да изчезнат оттам веднага. Обаче вратите, които Еванджелин очакваше да се затворят, оставаха отворени. По вътрешната уредба прозвуча висок, неприятен глас, който изстреля бързо серия от думи, всяка преливаща в следващата. Съобщението, досети се Еванджелин, навярно имаше нещо общо със забавянето на спирката, въпреки че не беше съвсем сигурна. Вратите стояха отворени и ги оставяха уязвими. При мисълта, че могат да ги хванат, Еванджелин усети паника, но внезапното безпокойство на баба й остави нейната тревога на заден план.

— Какво има? — попита Еванджелин.

— Няма го — каза Габриела и докосна с ръка шията си, явно притеснена. — Изгубила съм амулета.

Еванджелин инстинктивно пипна своята шия и усети хладния метал на златната лира. Веднага започна да разкопчава медальона, за да го даде на баба си, но бе спряна.

— Сега ще имаш повече от всякога нужда от твоя амулет — каза й Габриела.

И с медальона, и без медальона, прекалено беше опасно да стоят там и да чакат. Еванджелин стъпи на перона, отмервайки разстоянието до изхода. Тъкмо се канеше да хване баба си за ръка и да я изведе от влака, когато през надраскания с графити прозорец видя да се появява фигурата на техния преследвач. Пърсивал слезе, куцайки по стълбите и стъпи на перона, като се оглеждаше за влака. Еванджелин се сниши под прозореца, като дръпна Габриела към себе си с надеждата, че не ги е видял. За нейно облекчение се чу звънецът и вратите започнаха да се затварят. Вагонът се изтегли от гарата и колелата му прогърмяха по метала, докато набираха скорост.

Но когато Еванджелин вдигна очи, сърцето й се сви. Пред погледа й се появи окървавен бастун. Пърсивал Григори злобно се хилеше над нея с лице, изкривено от ярост и изтощение. Дишането му беше тъй затруднено, че Еванджелин прецени, че ще успеят да му избягат веднага щом пристигнат на следващата гара. Съмняваше се той да може да ги последва дори и по най-късото стълбище. Но когато Пърсивал извади от джоба си пистолета и направи знак на Еванджелин и Габриела да станат, тя разбра, че са в ръцете му. Еванджелин здраво се хвана за металния стълб и притегли баба си до своето тяло.

— Ето ни отново — каза Пърсивал, гласът му беше малко по-висок от шепот, когато се наведе над тях и взе коженото куфарче от Габриела. — Но този път май ще си имаме работа с истинските неща.

И докато влакът си проправяше път през мрака на тунелите, клатейки се по кривата на подземния път, Пърсивал постави куфарчето на пластмасовата седалка и го отвори. Влакът спря на гарата и вратите се отвориха, но с влизането си пътниците, усещаха миризмата от пияния и тутакси сменяха вагона. Пърсивал като че не забелязваше нищо. Той разви зеленото кадифе и извади резонаторната кутия, извади и плектъра от кожената му торбичка, взе двете „ръце“ от металната кутия и разви струните на лирата. От джоба си извади малката бронзова кутийка, която Алистър Каръл бе намерил в центъра „Рокфелер“, отвори я и разгледа седемте ключета за настройка, изработени от валкин. Частите на лирата бяха пред него и леко се полюшваха с движението на влака в очакване да бъдат сглобени.

Пърсивал взе кожения дневник, който беше най-отдолу на куфара. Кожената му подвързия и златната ключалка от време на време проблясваха при движението на влака. Разгърна страниците, прелисти тези с познатите части с историческа информация, магическите квадрати и печатите и спря там, където започваха математическите формули на Анджела.

— Какви са тези числа? — попита той, напрегнато взирайки се в бележника.

— Ако се вгледаш, ще видиш, че знаеш точно какви са — отвърна Габриела.

Той прочете страниците и строгото му изражение отстъпи място на доволство.

— Това са формулите, които ти криеше — каза накрая Пърсивал.

— Имаш предвид — каза Габриела, — че са формулите, заради които уби нашата дъщеря.

Еванджелин затаи дъх, проумявайки най-после тайнствените думи, които Габриела бе изрекла на пързалката. Пърсивал Григори беше неин дядо. Осъзнаването на този факт я изпълни с ужас. Пърсивал изглеждаше също толкова смаян. Опита да заговори, но получи пристъп на кашлица. Пое мъчително въздух и накрая каза:

— Не ти вярвам.

— Анджела така и не разбра кой е баща й. Спестих й болката да научи истината. На Еванджелин обаче не я спестих. Тя лично стана свидетел на злодейството на своя дядо.

Пърсивал премести поглед от Габриела на Еванджелин. Изпитите му черти застинаха, когато възприе напълно думите на Габриела.

— Убедена съм — продължи Габриела, — че Снежа ще остане много доволна, като научи, че си й осигурил наследница.

— Ако наследникът е човек, той няма стойност — троснато отвърна Пърсивал. — Снежа се интересува единствено от ангелската кръв.

Вагонът навлезе стремително в станцията, бели светлини нахлуха във вагона, и рязко спря на площад Юниън. Вратите се отвориха и вътре нахълта група хора в празнично настроение. Те като че ли не забелязаха Пърсивал и насядаха наоколо, като разговаряха и се смееха високо. Уплашена, Габриела се премести да скрие куфарчето от погледите им.

— Не трябва да изваждаш инструмента така на показ — каза Габриела. — Прекалено опасно е.

Пърсивал направи с пистолета знак на Еванджелин. Тя взе куфара. Когато пръстите й докоснаха металната основа на лирата, обзе я странно усещане. Отначало не обърна внимание на чувството, решила че е просто страх и паника, причинена от Пърсивал Григори. После чу нещо неземно — сладостна, съвършена музика изпълни мислите й, нотите се издигаха и снижаваха, всяка предизвикваше тръпки през тялото й. Звукът беше тъй блажен, тъй въодушевяващ, че тя се напрегна да чуе по-ясно. Погледна баба си, която бе започнала да спори с Пърсивал Григори. Заради музиката Еванджелин не можеше да чуе какво казва Габриела. Сякаш бе под дебел стъклен похлупак, който я разделяше от останалия свят. Вече нищо нямаше значение, освен инструментът пред нея. И макар този омайващ ефект да бе поразил единствено Еванджелин, тя осъзна че музиката не е плод на въображението й. Лирата я зовеше.

Без никакво предупреждение Пърсивал затръшна капака на куфарчето и го дръпна от Еванджелин, разрушавайки магията, която инструментът бе упражнил върху нея. Обзе я силна вълна на отчаяние и преди да разбере какво върши, Еванджелин се нахвърли върху Пърсивал и издърпа куфарчето от ръцете му. Лесно извади инструмента. Някаква нова сила витаеше в нея, жизненост, каквато само преди минути не бе изпитвала. Погледът й се изостри, стана по-точен. Притисна до себе си куфарчето, готова на всяка цена да го защити.

Влакът спря на следващата станция и групата от хора се източи, без да забележи този спектакъл. Прозвуча звънецът и вратите се затвориха. Отново останаха сами със смърдящия пияница в края на вагона.

Еванджелин се извърна от Габриела и Пърсивал и отвори куфарчето. Частите на лирата бяха там и чакаха да бъдат сглобени. Тя бързо закрепи двете „ръце“ към резонаторната кутия, завинти настройващите ключета и прикачи струните, като ги навиваше бавно около ключетата, докато не се опънаха. Макар Еванджелин да бе очаквала някаква сложна процедура, сама успя с лекота да монтира всяка следваща част. Когато затегна струните, усети вибрации под пръстите си.

После прокара ръка по лирата. Металът беше студен и гладък. Плъзна пръст по опънатата гладка струна и леко завъртя ключето, чувайки как се променя силата и височината на тона. Извади плектъра, повърхността му проблясваше под ярките лампи във вагона, и го прокара по струните. В миг плътността на света се промени. Шумът от метрото, заплахата от Пърсивал Григори, безконтролният ритъм на сърцето й — всичко утихна и се залюля, сетивата на Еванджелин отново се изпълниха със сладостни вибрации, много пъти по-мощни отпреди. Тя се почувства едновременно будна и заспала. Свежото, живо усещане на действителността бе навсякъде около нея — потракването на влака, дръжката от слонова кост на бастуна на Пърсивал; — и все пак имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. Звукът бе тъй чист, тъй мощен, че напълно я хипнотизира.

— Спри! — каза Габриела. И макар баба й да стоеше само на сантиметри от нея, гласът й прозвуча на Еванджелин сякаш от някаква далечна стая. — Еванджелин, не знаеш какво правиш!

Еванджелин виждаше баба си като през призма. Стоеше до нея, но сякаш почти не я виждаше.

Габриела каза:

— Нищо не се знае за това как е правилно да се свири на лирата. Ужасите, които може да връхлетят света, са непредсказуеми. Моля те, спри.

Пърсивал се взря в Еванджелин с поглед на благодарност и доволство. Звукът на лирата бе започнал да упражнява магията си и върху него. Той пристъпи напред, пръстите му трепереха от вълнение, и докосна лирата. Изведнъж изражението му се промени. Втренчи поглед на ужас и покорство в Еванджелин, едновременно изпълнен с уплаха и възхищение.

Но очите на Габриела се изпълниха със страх.

— Скъпа моя Еванджелин, какво става?

Еванджелин не проумяваше думите на Габриела. Погледна я и не видя никаква промяна. После се обърна и видя отражението си в широкото, тъмно стъкло на пластмасовия прозорец и дъхът й спря. Навити около раменете й, бляскащи в ореол от златиста светлина, се изправяха чифт сияйни, въздушни крила, тъй възхитителни в своята красота, че тя не смогна да направи нищо друго, освен да се взира в своя образ. Съвсем леко напрегна мускули и крилата й се разпериха до краен предел. Те се издигаха безтегловни над гърба й и за миг тя се зачуди дали не са оптическа измама. Събра рамене, така че да види крилата по-добре. Перата бяха прозирно пурпурни със сребърни нишки. Пое дълбоко въздух и крилата се размърдаха. Скоро започнаха да се движат в такт с дишането й.

— Коя съм аз? — попита Еванджелин, обзета напълно от ужас заради своята метаморфоза. — В какво съм се превърнала?

Пърсивал Григори доближи Еванджелин. Дали от музиката на лирата или от новия си интерес към нея, от съсухрената, прегърбена фигура, която представляваше, той се беше превърнал в импозантно създание, редом с което Габриела приличаше на джудже. Кожата му се стори на Еванджелин като озарена от някакъв вътрешен огън, сините му очи блестяха, гърбът му се бе изправил. Той захвърли бастуна си на пода на вагона и каза:

— Крилата ти са същите като крилата на твоята пра-пра-пра-баба Григори. Само съм чувал баща си да говори за тях, но те са белег на най-чистите от нашия род. Ти стана една от нас. Ти си Григори.

И той докосна ръката на Еванджелин. Пръстите му бяха ледени и тя потръпна. Усещането я изпълни с доволство и сила. Сякаш през целия си живот бе живяла в някаква затворена черупка, която в миг се бе разчупила. И изведнъж се почувства силна и жива.

— Ела с мен — каза Пърсивал с копринен глас. — Ела да се запознаеш със Снежа. Ела у дома при своето семейство. Ще получиш всичко, от което имаш нужда, всичко, за което си копняла, всичко, което си искала да имаш. Вече нищо няма да ти липсва. Ще живееш дълго, след като изчезне този свят тук и сега. Ще ти покажа как. Ще те науча на всичко, което знам. Само при нас можеш да имаш бъдеще.

Когато погледна в очите на Пърсивал, Еванджелин съзря всичко, което той можеше да й осигури. Неговото семейство и неговата сила щяха да й принадлежат. Щеше да има всичко, което бе загубила — дом, семейство. Габриела не можеше да й даде нищо.

Тя се обърна към баба си и остана смаяна от променения вид на Габриела. Внезапно тя й се стори една слаба и незначителна жена, крехко човешко същество със сълзи в очите. Еванджелин каза:

— Знаела си, че съм такава.

А Габриела отвърна:

— Баща ти и аз те заведохме на преглед, когато беше малка, и видяхме, че дробовете ти са оформени като на нефилимско дете, но от нашите проучвания — и от проучванията на Анджела за упадъка на нефилимите — разбрахме, че на голям процент от нефилимите изобщо не им израстват крила. Генетиката не е достатъчна. Трябва да има още много фактори.

Сякаш замаяна от бляскавата им красота, Габриела докосна крилата на Еванджелин. Еванджелин се дръпна отвратена.

— Искала си да ме измамиш — каза Еванджелин. — Защото си смятала, че мога да унищожа лирата. Знаела си в какво ще се превърна.

— Винаги се страхувах, че това ще стане с Анджела — приликата й с Пърсивал бе тъй силна. Но вярвах, че и да се случи най-лошото, и да заприлича тя физически на него, ще го превъзхожда по дух.

— Но майка ми не беше като мен — каза Еванджелин. — Тя беше човек.

Навярно усетила противоречието, което бушуваше в мислите на Еванджелин, Габриела каза:

— Да, майка ти беше човек във всяко отношение. Беше нежна и състрадателна. Обичаше баща ти с човешко сърце. Може да е било някаква заблуда от моя страна, но вярвах, че Анджела ще се противопостави на своя произход. Работата на Анджела ни накара да вярваме, че създанията измират. Надявахме се да възникне нова раса от нефилими, в която да надделяват човешките черти. Вярвах, че ако нейната биологична структура е исполинска, съдбата й ще бъде да стане първата от тази нова раса. Но не на Анджела било съдено това. На теб е било съдено.

Когато влакът спря и вратите се отвориха, Габриела привлече. Еванджелин към себе си. Думите й едвам се чуваха.

— Бягай, Еванджелин — прошепна тя припряно. — Вземи лирата и я унищожи. Не ставай жертва на изкушенията, които изпитваш. Сама трябва да решиш кое е правилното. Бягай, скъпа моя, и не се обръщай назад.

Еванджелин се отпусна за миг в прегръдките на Габриела. Топлината и сигурността на тялото на баба й напомняше колко безопасно се беше чувствала в присъствието на своята майка. Габриела я притисна още веднъж до себе си, а после я побутна леко, за да върви.

 

 

Метростанция Бруклин Бридж

Сити Хол, Ню Йорк

Пърсивал хвана Габриела за ръцете и я измъкна от влака. Усещаше колко е лека — китките й бяха тънки и крехки като клонки. Никога не беше могла да се мери с него, но в Париж имаше достатъчно сили, за да окаже съпротива. Сега обаче беше толкова слаба, така не се съпротивляваше, че можеше да я пречупи без капчица усилие. Почти му се искаше да е по-силна. Искаше да я гледа как се бори, докато я убива.

Трябваше обаче да се задоволи с уплахата в очите й, докато я влачеше по перона. Когато я хвана за яката, миниатюрните копчета на черния й жакет се скъсаха и се разпиляха по бетонния перон като мънички бръмбари, бягащи от светлината. Оголената й кожа беше бледа и набръчкана, с изключение на плътния розов белег, извиващ се по горния край на гръдната кост. Когато той стигна до затъмненото стълбище в далечния край на перона, захвърли я надолу по стълбите и закрачи тежко след нея, докато сянката му не падна напреки върху тялото й. Тя опита да се изтъркаля настрани, но той я задържа на земята, затискайки я с коляно. Нямаше да я пусне.

Постави ръце на сърцето й. То туптеше бързо и силно под дланите му, пулсът учестен като на някое животинче. „Габриела, херувим мой!“ — каза той, но тя нито го погледна, нито му отговори. И все пак, докато плъзгаше ръцете си по мъничкия й гръден кош, той усети страха й: дланите му се навлажниха от потта, която извираше от кожата й. Той затвори очи. Десетилетия наред бе мечтал за това. За негова радост, Габриела се обърна под него, заизвива се и се загърчи, но нямаше смисъл да се съпротивлява. Животът й му принадлежеше.

Когато отново погледна Габриела, тя беше мъртва. Големите й зелени очи бяха отворени и неподвижни, ясни и красиви като в деня, когато я беше срещнал. Не можеше да си го обясни, но го обзе някакъв миг на нежност. Докосна бузата й, черната коса, малките ръце с прилепнали кожени ръкавици. Убийството на Габриела бе нещо прекрасно, но все пак усети болка в сърцето.

Някакъв звук привлече вниманието на Пърсивал към перона. Еванджелин стоеше най-горе на стълбището и гледаше, превъзходните й крила се бяха разперили над тялото. Никога не беше съзирал подобно нещо — крилата се издигаха от гърба й в съвършена симетрия, пулсиращи в ритъма на нейния дъх. Дори и в разцвета на младостта неговите крила никога не бяха изглеждали толкова величествени. Но и той усещаше как се съвзема. Музиката на лирата беше възродила силите му. Задържеше ли я за себе си, щеше да стане дори по-силен от преди.

Пърсивал остави бастуна си на перона, където бе паднал и се приближи до Еванджелин. Мускулите му не се сгърчиха; стегнатият корсет вече не забавяше движенията му. Лирата бе в ръцете на Еванджелин, металът й блестеше. Сдържайки се да не грабне инструмента от нея, Пърсивал премери движенията си. Трябваше да остане спокоен. Не биваше да я плаши.

— Чакаш ме — каза той и се усмихна на Еванджелин. Въпреки силата, която крилата й даваха, в поведението й имаше нещо детинско. Тя се поколеба, когато срещна втренчения му поглед.

— Не можех да си тръгна — каза тя. — Трябваше сама да видя какво означава…

— Какво означава да си една от нас? — попита Пърсивал. — О, има много за научаване. Аз ще те науча на много неща.

И като се изправи в цял ръст, Пърсивал положи ръка на гърба на Еванджелин, плъзгайки пръсти по нежната кожа в основата на крилата й. Когато натисна точката, където крилата се съединяваха с гръбнака й, тя изведнъж се почувства уязвима, сякаш той беше установил някаква нейна скрита слабост.

Пърсивал каза:

— Прибери ги. Някой може да те види. Трябва да ги отваряш само когато си сама.

Инструктирана от Пърсивал, Еванджелин прибра крилата. Въздушната им субстанция се сви и те изчезнаха от погледа.

— Добре — каза той и я поведе по перона. — Много добре. Съвсем скоро ще разбереш всичко.

Двамата се качиха заедно по стълбището и прекосиха мецанина на гарата. Оставяйки неона зад гърба си, те излязоха в студената, ясна нощ. Пред тях се издигаше Бруклинският мост, масивните му кули осветявани от прожектори. Пърсивал потърси такси, но улиците бяха опустели. Трябваше да намерят начин да стигнат до апартамента. Снежа сигурно ги чакаше. Без да се сдържа повече, Пърсивал взе лирата от ръцете на Еванджелин. Притисна я до гърдите си, зарадван от завоеванието си. Неговата внучка му бе донесла лирата. Скоро щеше да възвърне силите си. Така му се искаше Снежа да е там, за да стане свидетел на славата на фамилията Григори.

 

 

Метростанция Бруклин Бридж

Сити Хол, Ню Йорк

Липсата на лирата помогна на Еванджелин да дойде на себе си. Тя започна да осъзнава как я бе омагьосала лирата. Бе останала запленена от нея, като хипнотизирана — състояние, което тя проумя напълно едва когато й отнеха лирата. Ужасена, Еванджелин си спомни как просто бе стояла настрани, докато Пърсивал убиваше Габриела. Баба й се бореше, а Еванджелин, която бе достатъчно близо, за да чуе последното издихание на Габриела, бе наблюдавала страданието й и не бе почувствала нищо освен някакъв абстрактен, почти клиничен интерес към убийството. Беше забелязала как Пърсивал положи ръцете си на гърдите на Габриела, как Габриела се бе съпротивлявала и после, сякаш животът й бе изсмукан от нея, остана неподвижна. Гледайки Пърсивал, Еванджелин бе разбрала удоволствието, което той изпита от убийството. За свой ужас жадуваше и тя да усети какво е това чувство.

Очите й се напълниха със сълзи. Нима Габриела бе умряла като Анджела? И собствената й майка ли се беше съпротивлявала и страдала в ръцете на Пърсивал? Отвратена, Еванджелин докосна раменете и гърба си. Крилата ги нямаше. Макар да си спомняше ясно, че Пърсивал я бе научил как да ги прибира и тя бе усетила колко леко се наместиха върху гърба й, докато ги сгъваше, не беше съвсем сигурна дали въобще ги има. Може това да беше някакъв ужасен кошмар. И все пак лирата, вече притежание на Пърсивал, доказваше, че всичко се бе случило точно както го помнеше Еванджелин.

— Ела да ми помогнеш — нареди Пърсивал. Той разкопча палтото си, а след това и копринената риза под него, и откри предната част на сложно преплетения черен кожен корсет. — Разкопчай ме. Трябва сам да се уверя какво става.

Токите бяха малки и трудно се разкопчаваха, но скоро Еванджелин се справи. Усети, че ще повърне, докато пръстите й докосваха студената бяла плът на дядо й. Пърсивал свали ризата и остави корсажът да падне на земята. Ребрата му бяха нашарени от белези от изгорено и натъртвания от кожените ремъци. Еванджелин стоеше толкова близо до Пърсивал, че долавяше миризмата на тялото му. Близостта до него я отвращаваше.

— Гледай! — каза Пърсивал с тържествуващ вид. Обърна се и Еванджелин видя малки израстъци от нова розова плът, покрити със златисти пера. — Възстановяват се точно както знаех, че ще стане. Сега, когато вече си една от нас, всичко се променя.

Еванджелин го гледаше, размишляваше върху казаното от него и преценяваше какъв избор има. Щеше да бъде лесно да последва Григори, да влезе в семейството и да стане негов член. Може би той имаше право когато каза, че тя е от фамилията Григори. Но думите на нейната баба отекнаха в съзнанието й: „Не ставай жертва на изкушенията, които изпитваш. Сама трябва да решиш кое е правилното.“ Еванджелин отмести погледа си от Григори. Бруклинският мост се извисяваше на фона на нощното небе. Това я накара да си спомни за Верлен и за това колко много му вярваше.

— Грешиш — каза тя на Пърсивал, без да сдържа гнева си. — Не съм една от вас. Никога няма да дойда нито при теб, нито при семейството ти от убийци.

Еванджелин се хвърли напред и като си спомни за силното усещане на несигурност, което бе изпитала, когато Пърсивал докосна основата на крилата й, тя се вкопчи в меката плът на гърба му, хвана малките израстъци на крилата, които той с такава гордост й показа, и го тръшна на земята. Изненада се от силата си — Пърсивал се удари тежко в бетона. Докато се гърчеше в агония в краката й, тя се възползва от предимството си и го преобърна ничком, с израстъците нагоре. Счупила беше едното крило. От разкъсаната плът се процеждаше гъста синя течност. Плътта зееше и на мястото на крилата се отвори огромна рана, през която тя видя страшната гледка на белите му дробове, които спряха да се разгъват.

Докато Пърсивал умираше, тялото му се преобрази. Призрачната белота на кожата му помътня, златистата коса се стопи, очите му се превърнаха в черни празнини, а миниатюрните крила се разрониха и станаха на ситен метален прах. Еванджелин се наведе и натисна с пръст праха; като вдигна пръста си, видя как блещукащите прашинки искрят по кожата й, духна ги и студеният вятър ги отнесе.

Лирата беше под ръката на Пърсивал. Еванджелин я издърпа, успокоена, че вече е в нея, макар хипнотичната й сила да я ужасяваше. Обзета от отвращение при гледката на трупа, тя побягна далеч от тялото на Пърсивал, сякаш можеше да се зарази. В далечината кръстосаните въжета на моста препречиха погледа й. Прожекторите откъм реката осветяваха каменните кули, които се издигаха в мразовитото нощно небе. За последен път беше минавала по Бруклинския мост като момиче, през една от многото следобедни разходки с баща й. Беше й познат, един от скъпите спомени от нейното детство. Да можеше сега да мине по моста, а баща й да я чака накрая, за да я отведе вкъщи.

Изкачи се по бетонната рампа и излезе на дървена платформа, която я отведе до пешеходната пътека в средата на моста. Притиснала лирата до гърдите си, Еванджелин се затича. Вятърът я блъсна с все сила, наклони я назад, но тя продължи устремено с поглед, прикован в светлините на Бруклин. Пешеходната пътека беше пуста, докато потокът от коли летеше от двете й страни, а фаровете им проблясваха между пречките на предпазната бариера.

Когато стигна до първата кула, Еванджелин спря. Заваля сняг. Тежки мокри снежинки се носеха между мрежата от въжета и падаха леко върху лирата в ръката й, по пътя, по тъмната река долу. Градът се простираше наоколо, светлините му се отразяваха в обсидиановата повърхност на река Ист, сякаш това беше единственият храм на живота в една безкрайна пустош. Погледна към Бруклин и усети как сърцето й се разтуптява. Никой не я очакваше. Баща й беше мъртъв. Нямаше я майка й, Габриела, нямаше ги сестрите, които бе започнала да обича. Еванджелин беше абсолютно сама.

С едно присвиване на мускулите Еванджелин разтвори крилата на гърба си докрай. Учуди се колко лесно се справяше, сякаш бе имала крила през целия си живот. Стъпи върху перилата край пешеходната пътека, готова да устои на вятъра. Закова поглед в звездите и успя да се изправи. Порив на вятъра я извади от равновесие, но с елегантно извъртане тя се задържа да не падне. Разпери крила и се оттласна от твърдия свят. Вятърът я понесе нагоре във въздуха, покрай дебелите стоманени въжета и все по-нагоре към небесната бездна.

Еванджелин се насочи към върха на кулата. Пътеката далече долу бе с килим от чист бял сняг. Почувства се странно недосегаема за смразяващия вятър, сякаш се беше вцепенила. Вече наистина не усещаше нищо. Загледана в реката, тя пое дълбоко въздух и в миг на решителност, разбра какво трябва да направи.

Сложи лирата между ръцете си. Притисна с длани студените краища на основата и усети как металът омеква и се стопля. Докато правеше това, лирата все по-малко се съпротивляваше в ръцете й, сякаш валкинът бе реагирал химически на кожата й и бе започнал бавно да се размеква. След малко лирата засия от топлината на плътта й. В ръцете на Еванджелин тя се бе превърнала в огнено кълбо, по-ярко от всяка светлина в небето над нея. За секунда Еванджелин си помисли да запази лирата непокътната. Но после, като си спомни думите на Габриела, хвърли огненото кълбо. То се понесе към реката като падаща звезда и светлината му се разтопи в мастиления мрак.

 

 

Апартаментът на Габриела Леви-Франш Валко,

Горен Уест Сайд, Манхатън

Макар че Верлен искаше да бъде в помощ на ангелолозите, беше ясно, че няма нито познанията, нито опита, за да им помогне особено, затова той стоеше настрани и само следеше отчаяните им усилия да открият Габриела и Еванджелин. Подробностите за тяхното отвличане не спираха да се въртят в ума му: струпалите се на пързалката гиборими, Габриела и Алистър на леда, бягството на Григори. Но като се замисли, усети, че го обзема странно спокойствие. Последните събития бяха притъпили сетивата му. Може би се намираше в шок. Не беше в състояние да намери общото между света, в който бе живял вчера, и света, в който се бе пренесъл сега. Потъна в мекия диван, вперил поглед през прозореца в мрака навън. Само преди няколко часа Еванджелин бе седяла редом с него на същия диван — толкова наблизо, че той усещаше и най-малкото й помръдване. Силата на чувствата, които изпитваше към нея, го озадачаваха. Възможно ли е да се бяха срещнали едва вчера? И за толкова кратко време тя вече да изпълва мислите му? Отчаяно искаше да я открие. Но за да намерят Еванджелин, ангелолозите трябваше първо да се справят с нефилимите. А това изглеждаше толкова възможно, колкото човек да улови сянка. Създанията буквално се бяха изпарили от пързалката — разпръснаха се в тълпата в мига, когато Григори изчезна. В това, както Верлен разбра, бе тяхната най-голяма сила: появяваха се от нищото и потъваха в нощта невидими, смъртоносно опасни и недосегаеми.

След като Григори избяга от центъра „Рокфелер“, Верлен се присъедини към Бруно и Сайту-сан на главния булевард и тримата напуснаха тичешком мястото. Бруно спря едно такси и скоро вече се носеха към каменния дом на Габриела, пред който ги чакаше микробус с техни хора за работа на терен. Бруно пое инициативата, като отключи стаите на последния етаж на къщата и покани вътре ангелолозите. Верлен забеляза, че той периодично се взира във вратата, сякаш очакваше Габриела да се върне всеки момент.

Малко след полунощ научиха за смъртта на Владимир — вестта им бе донесена от ангелолог, изпратен от църквата „Ривърсайд“. Верлен узна пръв и изпита странно усещане за уравновесяване, сякаш бе изгубил способността да се шокира от насилието на нефилимите. Двойното убийство — на Владимир и на г-н Грей — бе станало известно скоро след като Сайту-сан бе успяла да се измъкне оттам с резонаторната кутия. Необичайният вид на тялото на Владимир — овъглено до неузнаваемост, подобно на тялото на Алистър Каръл, бе подход, който Верлен започваше да окачествява като характерен за нефилимите — за това несъмнено щяха да гръмнат всички медии още на другата сутрин. При положение, че един ангелолог бе мъртъв, а двама бяха изчезнали, ставаше ясно, че мисията им се е провалила.

С вестта за смъртта на Владимир решимостта на Бруно само се засили. Започна с рязък глас да дава нареждания, докато Сайту-сан зае място на позлатеното писалище и започна да се обажда по телефона с искания за помощ и за информация от агентите им на улицата. Бруно окачи карта в средата на стаята, раздели Ню Йорк на квадранти и прати техни хора на различни места в града, като се мъчеше по всевъзможни начини да открие улики за местонахождението на Григори. Но дори Верлен бе наясно, че в Манхатън има стотици, ако не и хиляди нефилими. Григори можеше да се е скрил навсякъде. И макар че апартаментът на Пето Авеню вече беше под наблюдение, Бруно изпрати там още агенти, които минаха през парка. Когато обаче стана ясно, че Григори не е в мансардата, ангелологът отново взе да се рови в разни карти и продължи безполезното издирване.

И Бруно, и Сайту-сан изложиха свои теории по въпроса, коя от коя по-невероятни. И макар да упорстваха, Верлен усети, че не стигат до никъде. Изведнъж всички усилия на ангелолозите да открият местонахождението на Пърсивал Григори му се сториха безсмислени. Той знаеше, че залогът е висок, а последиците от изчезването на лирата — безброй. Ангелолозите обаче се интересуваха от лирата и Еванджелин едва ли заемаше място в усилията им. Едва сега, седнал на дивана, на който двамата с Еванджелин бяха един до друг вчера следобед, същинското положение го осени. Ако той искаше Еванджелин да бъде открита жива, трябваше лично да се заеме с търсенето й.

Без да каже и дума на другите, Верлен си облече палтото и тръгна, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато не се измъкна през входната врата. Вдиша дълбоко смразяващия въздух и си погледна часовника: вече беше Коледа, минаваше два след полунощ. Улицата бе празна, целият град спеше. Верлен скри ръце в джобовете на палтото си и бързо се насочи на юг, покрай западната страна на Сентръл Парк, прекалено погълнат от мислите си, за да забележи хапещия студ. Някъде в хладния лабиринт на града го чакаше Еванджелин.

Когато вече стигна до центъра и започна да се движи по посока на река Ист, Верлен усети как гневът все повече го обзема. Ускори ход, мина покрай сгради с тъмните витрини на магазини, а в ума му се въртяха възможни планове. Колкото и да се опитваше, той не можеше да се примири с действителността — с факта, че може би е изгубил Еванджелин. Премисли всевъзможни стратегии за откриването на Еванджелин и Габриела, но подобно на Бруно и Сайту-сан резултатът за него бе нулев. Разбира се, че беше налудничаво да смята, че би могъл да успее в нещо, в което те се бяха провалили. Чувстваше се толкова объркан, че в унеса пред очите му изникнаха белезите върху кожата на Габриела и той потръпна, пронизан от неприятния студ. Не можеше да си позволи да допусне мисълта, че Еванджелин е измъчвана.

В далечината видя Бруклинския мост, осветен изотдолу с прожектори. Спомни си носталгичната привързаност на Еванджелин към моста. Ясно си представи профила й, когато тя шофираше колата от манастира към града и му разказваше как се е разхождала с баща си като дете. Сърцето го заболя от чистотата на нейните чувства и тъгата в гласа й. Стотици пъти досега бе виждал моста, разбира се, но изведнъж усети неопровержимо значението му лично за него.

Отново погледна часовника си. Вече наближаваше пет сутринта и небето оттатък моста съвсем леко светлееше. Градът му се стори нереално застинал. По бариерите на моста понякога проблясваха фаровете на такси и разкъсваха прозирната мрачина. Струи гореща пара се виеха в начупения въздух. Мостът се извисяваше строг и могъщ на фона на отсрещните сгради. За миг Верлен остана взрян в грамадата от стомана, бетон и гранит.

Сякаш неволно стигнал до края на своето пътуване, Верлен тъкмо се канеше да тръгне обратно към каменния дом на Габриела, когато улови с периферното си зрение как нещо помръдна високо над него. Вдигна очи нагоре. На западната кула, разперило криле, стоеше едно от създанията. На слабата светлина на зората Верлен едва различи очертанията на заострените му крила. Създанието бе кацнало в края на кулата и сякаш изучаваше града. Верлен, напрегнал очи, за да разгледа неговото великолепие, принадлежащо на друг свят, забеляза нещо необичайно във външния му вид. Докато досегашните създания бяха огромни — много по-високи и по-силни от човешките същества, — това създание бе миниатюрно. Всъщност тялото на създанието изглеждаше съвсем крехко под огромните крила. Верлен гледаше със страхопочитание как то ги разпери, сякаш готово да отлети. Създанието пристъпи към самия край на кулата и тогава Верлен ахна. Чудовищният ангел беше неговата Еванджелин.

Импулсивно, той понечи да я извика по име, но беше изгубил гласа си. Усети, че е обзет от ужас и от болезненото усещане, че е бил предаден. Еванджелин го беше измамила и — още по-лошо — беше измамила всички тях. Отвратен, Верлен обърна гръб на моста и хукна. Чуваше как кръвта тупти в ушите му; сърцето му биеше лудо. Дробовете му се напълниха със смразяващ въздух и всяко вдишване сякаш ги изгаряше. Не знаеше дали болката в гърдите се дължи на студа или на това, че бе загубил Еванджелин.

Каквото и да изпитваше обаче, първо трябваше да предупреди ангелолозите. Веднъж Габриела му бе казала — нима му го бе казала вчера сутринта?, — че ако стане един от тях, няма да има път назад. И сега Верлен разбра, че Габриела е била права.

 

 

Западната кула, Бруклинският мост,

между Манхатън и Бруклин, Ню Йорк

Еванджелин се събуди преди изгрев-слънце. Беше склонила главата си в меката като възглавница вдлъбнатина на крилата си. Объркана от съня, тя не можеше да мисли ясно и почти очакваше да съгледа познатите предмети от стаята си в „Света Роза“ — колосаните бели чаршафи, малкия дървен скрин, а от ъгълчето на прозореца — и река Хъдсън, която течеше долу. Но когато се изправи и се взря над притъмнелия град, крилата й се разтвориха около нея като огромно пурпурно наметало и тя остана поразена от реалността на това, което се беше случило. Разбра какво представлява и разбра, че никога няма да се върне. Всичко онова, което беше сега и всичко, което си мислеше, че ще бъде, бе изчезнало завинаги.

Погледна надолу, за да се увери, че няма нито един свидетел на полета й, и се изкатери по гранитния ръб на кулата. Вятърът подхвана крилата й, профуча през тях и ги изпълни с мощ. При тази огромна височина, с целия свят в краката й, за миг Еванджелин беше обзета от боязън. За нея летенето беше ново, а падането й се струваше безкрайно. Но като си пое дълбоко дъх и направи крачка от ръба на кулата, сърцето й се сви пред дълбините, които съгледа под себе си и разбра, че крилата няма да я подведат. В порив на безтегловност тя се понесе нагоре през потоците леден въздух.