Даниел Трусони
Ангелология (3)

Втората сфера

Хвалете Го с тръбен звук.

Хвалете Го с псалтир и арфа.

Хвалете Го с тимпани и хоровод:

Хвалете Го със свирки и струни.

Хвалете Го с кимвали звучни,

Хвалете Го с кимвали гръмогласни:

Псалм 150

Парижка академия по ангелология

Монпарнас, Франция

Есента на 1939 г.

По-малко от седмица след нападението над Полша един следобед през втората ми година като студентка по ангелология д-р Серафина Валко ме изпрати да намеря блудната ми съученичка Габриела и да я доведа в атенеума — в читалнята. Габриела редовно закъсняваше за часовете — навик, който бе усвоила през летните месеци и който продължаваше да практикува, за огромно учудване на преподавателката ни, и през по-студените септемврийски дни. Нямаше я никъде из академията — нито на двора, където често се уединяваше през междучасията, нито в някоя от класните стаи, където нерядко учеше — затова се сетих, че може да е още в леглото и да спи. Моята спалня беше до нейната и знаех, че не се беше прибрала чак до три след полунощ, когато сложи плоча на грамофона си със запис на „Манон Леско“, любимата й опера, и я слуша до сутринта.

Тръгнах по тесните улички край гробището, подминах едно кафене с мъже, заслушани в новините за войната по радиото, и свърнах напряко по една алея към общия ни апартамент на улица „Гасенди“. Живеехме на третия етаж, прозорците ни бяха над короните на кестеновите дървета — височина, която ни отделяше от уличния шум и изпълваше стаите ни със светлина. Изкачих широкото стълбище, отключих вратата и пристъпих в тихия, слънчев апартамент. Пространство не ни липсваше — две големи спални, тясна столова, стая за прислугата с врата към кухнята, както и величествена баня с фаянсова вана. Апартаментът беше далеч по-луксозен от нужното за две студентки: разбрах го още в момента, в който стъпих на лакирания паркет. Връзките на семейството на Габриела й осигуряваха най-доброто, което нашият институт можеше да й предложи. Нямах представа как ме бяха избрали да живея с нея в такова жилище.

Апартаментът в Монпарнас, където живеехме, беше голяма промяна за мен. В месеците, след като се нанесохме там, аз се наслаждавах на разкоша и се опитвах да поддържам всичко в съвършен ред.

Преди да дойда в Париж, никога не бях виждала подобно жилище, докато Габриела винаги бе живяла добре. Бяхме противоположности в много отношения, дори външността ни потвърждаваше това. Аз бях висока и бледа, с големи лешникови очи, тънки устни и скъсена брадичка, която винаги отдавах на моето северно наследство. Габриела, точно обратното, беше тъмнокоса и с класическа красота. Излъчваше нещо, което бе причина да я приемат сериозно въпреки слабостта й към модата и романите на Клодин. Лично аз бях пристигнала в Париж със стипендия, таксите и наемът ми се плащаха изцяло от дарения, докато семейството на Габриела беше от най-старите и най-престижни фамилии в Париж, занимаващи се с ангелологая. Аз имах късмета да бъда приета да уча заедно с най-добрите умове в нашата област, докато Габриела беше израснала заобиколена от тях, попивайки блясъка им, сякаш това беше светлината на слънцето. Аз буквално изоравах текстовете, запомнях ги наизуст и най-прилежно ги категоризирах като вол, теглещ ралото през нивата, докато Габриела притежаваше елегантен, ослепителен интелект, без да полага каквито и да било усилия. Аз систематизирах в тетрадките си всяка частица от най-незначителните подробности, правех графики и схеми, за да запомня по-добре информацията, а — доколкото ми беше известно — Габриела никога не си водеше бележки. Въпреки това тя отговаряше на въпроси от теологията или развиваше тези от митологията или историята с лекота, каквато на мен ми липсваше. Двете заедно бяхме най-добрите в курса, но лично аз винаги имах чувството, че някак съм се промъкнала в елитните кръгове, сред които Габриела се движеше от рождението си.

Когато влязох, заварих апартамента почти както го бях оставила сутринта. Върху масата за хранене до чиния с останките от закуската ми — коричка хляб и ягодово сладко — лежеше отворена дебела книга с кожена подвързия, написана от Свети Августин. Почистих масата, отнесох книгата в спалнята си и я оставих сред безразборно нахвърляните на бюрото ми листа. Там оставях книгите, които чакаха да ги прочета, сред мастилници и неопределен брой изписани донякъде тетрадки. Пожълтяла снимка на родителите ми — яки, обрулени от слънцето селяни, заобиколени от издигащите се възвишения в нашите лозя — бе поставена до избелялата снимка на баба ми Славка, с пристегната под забрадка коса, както се носеха в нейното село, намиращо се в чужбина. Учението ме беше погълнало толкова много, че вече цяла година не се бях връщала вкъщи.

Като дъщеря на винари бях неопитно, стеснително момиче от провинцията с академичен талант и силна, непреклонна религиозна вяра. Майка ми беше наследница на няколко поколения vingnerons^[1], чиито предци смирено бяха оцелели с помощта на упорит труд и твърдост, отглеждайки само auxerrois blanc и pinot gris^[2], зазиждайки семейните спестявания в стените на фермата и в готовност за дните, когато войната ще се завърне. Баща ми беше чужденец. Емигрирал беше във Франция от Източна Европа след Първата световна война, оженил се беше за майка ми, приел беше нейното фамилно име, а после бе станал управител на лозята.

Макар да нямаше академична нагласа, баща ми бе усетил, че притежавам дарба. Още откакто проходих, той пъхаше книги в ръцете ми, много от тях свързани с теологията. Когато станах на четиринайсет, ме уреди да уча в Париж — доведе ме с влак до училището за приемния изпит, а щом ми дадоха стипендия, и до новото ми училище. Принадлежностите ми подредихме заедно в дървения сандък, принадлежал на майка му. По-късно, когато открих, че баба ми е имала желание да учи в същото училище, разбрах, че съдбата ми на ангелолог отдавна е била подготвяна. И сега, изпратена да намеря моята добре поставена и закъсняваща приятелка, аз се чудех на желанието си да заменя живота, който бях водила със семейството си. Окажеше ли се, че Габриела не е в апартамента, просто щях сама да се срещна в атенеума с д-р Серафина.

Докато излизах от стаята си, погледът ми улови някакво движение в просторната баня в края на коридора. Вратата беше затворена, но някакво движение зад замъгленото стъкло ми говореше, че там има някой. Възможно беше Габриела да си взима вана, доста необичайно, след като по това време трябваше да е на училище. Виждах очертанията на голямата вана, която навярно бе напълнена догоре с гореща вода. В помещението се издигаха кълбета от пара и покриваха стъклото на вратата с гъста, млечнобяла мъгла. Чух гласа на Габриела и макар да ми се стори странно, че говори, бях убедена, че е сама. Вдигнах ръка да почукам, за да разбере за присъствието ми, когато погледът ми улови някакъв искрящ златист блясък. Зад стъклото премина огромна фигура. Не вярвах на очите си, но ми се струваше, че помещението се изпълни с мека светлина.

Приближих още малко в стремежа си да проумея сцената пред очите ми, и открехнах вратата. По плочките на пода бяха разпилени всевъзможни дрехи — бяла ленена пола и щампована блуза от изкуствена коприна, които знаех, че са на Габриела. Усукани покрай дрехите на приятелката ми съгледах панталони, смачкани като брашнен чувал, явно захвърлени набързо. Очевидно Габриела не беше сама. И все пак не се обърнах да си тръгна. Вместо това пристъпих още по-близо. Надзъртайки вътре, се оказах свидетелка на сцена, която до такава степен ме шокира, че можех единствено да гледам, обзета от почуда и ужас.

В отдалечения край на банята, цялата обвита в пара, стоеше Габриела в прегръдките на мъж. Той имаше блестящо бяла кожа и ми се стори — дотолкова се стреснах от присъствието му, — че излъчва неземно сияние. Беше притиснал Габриела до стената, сякаш имаше намерение да я смачка под тежестта си — акт на пълно надмощие, което Габриела не се опитваше да отблъсне. Вместо това ръцете й обгръщаха тялото му и здраво го държаха, докато той се притискаше към нея.

Измъкнах се тихомълком от банята, за да не ме усети Габриела, и побягнах от апартамента. Когато се завърнах в Академята, спечелих малко време, лутайки се из плетеницата от преминаващи едно в друго помещения и опитвайки да измисля какво да кажа на д-р Серафина Валко. Сградите бяха разположени върху обширен терен, свързани помежду си с тесни коридори и подземни пасажи, които придаваха на университета призрачна асиметричност, според мен незнайно защо успокояваща, сякаш несъразмерностите отговаряха на душевното ми състояние. Сградите не бяха особено величествени и учебните зали нерядко бяха неподходящи за нуждите ни — лекционните зали бяха прекалено малки, а класните стаи нямаха подходящо отопление, но заради задълбочения си интерес почти не забелязвах това.

Тръгнах покрай тъмните и пусти кабинети на преподавателите, които вече бяха напуснали града, и се постарах да проумея шока от това, че заварих Габриела с любовника й. Като оставим настрани факта, че не бе позволено да каним на гости мъже в квартирите си, имаше нещо притеснително в самия мъж, нещо тайнствено и неестествено, което не можех да определя какво е. Неспособността ми да направя някакво заключение след видяното и хаотичната смесица от преданост и съперничество в отношенията ми с Габриела не ми оставяха възможност да призная истината пред д-р Серафина, макар в сърцето си да знаех, че именно това беше редното. Вместо това се замислих върху постъпката на Габриела. Замислих се за моралната дилема, пред която връзката й ме изправяше. Трябваше да обясня на д-р Серафина защо се бях забавила, но какво щях да кажа? Не ми беше възможно да издам тайната на Габриела. Въпреки че единствената ми приятелка Габриела Леви-Франш беше и моята най-ревностна съперничка.

В действителност страховете ми се оказаха неоправдани. Докато се върна в кабинета на д-р Серафина, Габриела беше пристигнала. Седеше на стол от времето на Луи XIV със свежо излъчване, спокойна, сякаш бе прекарала сутринта в разходка из някой сенчест парк с книга от Волтер. Облечена беше с рокля от яркозелен крепдешин, с бели копринени чорапи, и ухаеше на тежкия аромат на „Шалимар“, любимия й парфюм. Когато ме поздрави с обичайния си отривист маниер, като ме целуна проформа по двете бузи, усетих с облекчение, че не е разбрала какво съм видяла.

Д-р Серафина ме поздрави топло и загрижено с въпроса защо аз съм се забавила. Репутацията на д-р Серафина се дължеше не само на собствените й постижения, но и на успеха и нивото на ученичките, които подготвяше, и аз се вцепених от мисълта, че търсенето на Габриела може да бъде възприето като мудност от моя страна. Не хранех никакви илюзии относно сигурността на престоя ми в академията. За разлика от Габриела със семейните й връзки, тук можеха да минат и без мен, въпреки че д-р Серафина никога не би го казала така открито.

Нямаше никаква тайна за популярността на семейство Валко сред възпитаничките. Серафина Валко беше омъжена за не по-малко блестящия д-р Рафаел Валко, и двамата със съпруга й често изнасяха съвместно лекции. Всяка есен лекциите им пълнеха залите, тълпите от млади и жадни учени бяха доста над възможния брой на първокурсниците. Двамата ни най-изявени професори бяха специалисти в областта на географията преди потопа — малък, но доста жизнен клон от ангелската археология. Лекциите на семейство Валко обаче излизаха от специалността им, като очертаваха историята на ангелологията от теологичните й корени до съвременната практика. С помощта на лекциите им миналото сякаш оживяваше, още повече, че структурата на древните съюзи и битки — и ролята им за тегобите на съвременния свят — ставаше ясна на всички присъстващи. И наистина, в курсовете си д-р Серафина и д-р Рафаел Валко притежаваха силата да те убедят, че миналото не е някакво далечно място на митове и легенди, нито някакъв сбор от съдби, разбити от войните, епидемиите и бедствията; историята живееше и дишаше в настоящето, съществуваше сред нас всеки ден и отваряше прозорец към тънещия в мъгла пейзаж на бъдещето. Способността на семейство Валко да направят миналото осезателно за ученичките си им осигуряваше популярността и позицията в училището.

Д-р Серафина погледна ръчния си часовник.

— По-добре да тръгваме — каза тя и оправи листата на бюрото си. — Вече закъсняваме.

Тя закрачи бързо, плътните токове на обувките й затракаха по плочките на пода, и ни поведе към атенеума през тесните, мрачни коридори. Въпреки че това название предполагаше някаква достопочтена библиотека с коринтски колони и високи, изпълнени със слънце прозорци, атенеумът беше мрачен като тъмница, варовиковите му стени и мраморни подове едва се виждаха в сумрака, в постоянния здрач, който се дължеше на липсата на прозорци. Всъщност много от учебните стаи се намираха в подобни тесни, разпръснати на различни места, сгради из Монпарнас, в апартаменти, придобити през годините и свързани с безразборни коридори. Скоро след пристигането ми в Париж разбрах, че нашата сигурност зависи от това да останем скрити. Лабиринтовият характер на стаите ни даваше възможност да продължим работата си необезпокоявани в един душевен комфорт, застрашен от предстоящата война. Мнозина преподаватели вече бяха напуснали града.

И все пак въпреки суровото обкръжение през първата година атенеумът ми бе предлагал голяма утеха. Имаше огромна колекция от книги, много от които от векове стояха недокоснати върху лавиците. Д-р Серафина ни запозна с нашата ангелоложка библиотека, като отбеляза, че има ресурси, на които дори във Ватикана биха завидели, с текстове още от първите години на ерата след потопа, макар че самата аз никога не бях изучавала подобни древни текстове, защото стояха заключени в недостъпен за ученичките трезор. Често отивах там посред нощ, запалвах малка газова лампа и сядах в една ниша в ъгъла с купчина книги до себе си, заобиколена от сладкия прашен мирис на остаряваща хартия. Не смятах, че часовете, в които учех, са признак на амбиция, въпреки че сигурно така съм изглеждала в очите на другите, които призори ме заварваха над книгите. За мен този безкраен достъп до знанието представляваше мост към новия ми живот — сякаш прекрачвайки прага на атенеума историята на света се въздигаше от мъглата и ми даряваше усещането, че не съм сама в усилията си, а съм част от необятна мрежа учени, занимавали се с това векове наред. За мен атенеумът олицетворяваше всичко, което беше цивилизовано и подредено в света.

Затова беше още по-мъчително да гледам стаите на библиотеката в състояние на пълно обезлюдяване. Когато д-р Серафина ни поведе навътре в помещенията, забелязах група асистенти да се занимава с „разчленяването“ на колекцията. Процедурата се извършваше най-систематично — при подобна необятна и богата колекция, това беше единственият начин — и все пак ми се стори, че в атенеума буквално е настъпил хаос. По библиотечните маси имаше натрупани книги, а из цялата зала бяха пръснати големи дървени сандъци, много от тях пълни догоре. Само преди няколко месеца ученичките седяха безшумно на масите и се готвеха за изпити, заети с работата си както поколения други ученички преди тях. Сега ми се стори, че всичко вече е загубено. Какво щеше да остане, след като текстовете ни щяха да бъдат скрити? Извърнах поглед, неспособна да гледам как се погубва моето светилище.

Всъщност предстоящото преместване не представляваше голяма изненада. С придвижването на германците пребиваването в подобни уязвими райони ставаше рисковано. Знаех, че скоро заниманията щяха да спрат и щяхме да започнем частни уроци на малки групи, на много скришни места извън града. През последните седмици повечето от лекциите ни бяха отменени. Тълкуването на Сътворението и ангелската физиология, двата ми любими предмета, беше преустановено за неопределено време. Продължиха единствено лекциите на семейство Валко, но всички съзнавахме, че скоро и те ще бъдат прекратени. И все пак опасността от нашествие не се усещаше до момента, в който открих, че атенеумът се разпада.

Когато ни въведе в зала на гърба на библиотеката, си личеше, че д-р Серафина е под напрежение и бърза. Настроението й отразяваше моето: не можех да се успокоя след видяното сутринта. Хвърлях скришни погледи към Габриела, сякаш видът й можеше да е променен от постъпките й, но тя се владееше както обикновено. Д-р Серафина спря, прибра кичур коса зад ухото си и оправи роклята си, очевидно притеснена. Тогава си помислих, че я е разтревожило закъснението ми и че е била загрижена да не се наложи да анулира лекцията си, но когато пристигнахме в задната част на атенеума и заварихме една съвсем различна среща, разбрах, че в поведението на д-р Серафина има още нещо.

Група авторитетни ангелолози бяха насядали около една маса и водеха разгорещен спор. Познавах членовете на съвета по репутацията им, но никога не ги бях виждала така отблизо събрани. Съветът се състоеше от велики мъже и жени на различни постове във властта из цяла Европа — политици и дипломати, както и обществени лидери, чието влияние се простираше далече извън нашата школа. Всички те бяха учени, чиито книги навремето бяха подредени по лавиците на атенеума, изследователи, чиито проучвания върху физическите свойства и химията на ангелските тела превръщаха в модерна нашата дисциплина. Монахиня, облечена с обичайно тежките черни шевиотени дрехи — ангелоложка, която разделяше времето си между теоложките изследвания и работата на терен, — седеше до чичото на Габриела, д-р Леви-Франш, възрастен ангелолог, специализирал изкуството на ангелското призоваване, опасна и интригуваща област, която копнеех да изучавам. Най-големите ангелолози на нашето време бяха обърнали погледи към д-р Серафина, която сега ни водеше при тях.

Д-р Серафина направи знак да седнем в задната част на залата, на известно отстояние от членовете на съвета. Дълбоко заинтригувана от предмета на подобна изключителна среща, всичките ми старания бяха насочени да не зяпам невъзпитано, затова съсредоточих вниманието си върху окачените на стената големи карти на Европа. С червени точки бяха отбелязани градовете, които ги интересуваха — Париж, Лондон, Берлин, Рим. Но това, което истински изостри интереса ми беше, че освен обичайните места бяха означени и няколко незначителни града по границата на Гърция и България, които свързваха с червена линия София и Атина. Към този район имах особен интерес, тъй като именно на това незначително място в покрайнините на Европа се беше родил баща ми.

Д-р Рафаел стоеше до картите, готов да започне. Беше сериозен човек, един от малкото изцяло светски членове, издигнал се до нивото на председател на съвета, като в същото време запазваше преподавателския си пост в Академията. Веднъж д-р Серафина бе споменала, че д-р Рафаел има двоен пост на администратор и учен също като Роджър Бейкън, английският ангелолог от тринайсети век, който преподавал Аристотел в Оксфорд и францисканска теология в Париж. Балансът между интелектуалната мощ и духовното смирение на Бейкън бяха качества, към които цялото общество се отнасяше с голямо уважение, затова не можех да не възприемам д-р Рафаел за негов последовател. Когато д-р Серафина зае мястото си на масата, д-р Рафаел заговори оттам, откъдето беше спрял.

— Както споменах — подхвана д-р Рафаел и посочи полупразните лавици и хората, които опаковаха и подреждаха книгите в сандъците, пръснати из атенеума, — времето ни е кратко. Съвсем скоро всичките ни източници ще бъдат опаковани и скрити на сигурни места из цялата околност. Това, разбира се, е единственият начин — ние се пазим от случайностите на бъдещето. Но този ход идва във възможно най-неприятния момент. Работата ни по време на войната не може да спира. Безспорно е, че се налага да вземем решение сега.

Гласът му натежа, когато той продължи:

— Не вярвам, че ще сломят съпротивата ни — по всичко си личи, че сме готови за предстоящите битки, но трябва да се подготвим за най-лошото. Ако чакаме още, ще попаднем в обсада.

— Погледнете Европа, професоре! — обади се член на съвета на име Владимир, млад учен, изпратен в Париж от нелегалната Академия по ангелология в Ленинград, за когото само бях чувала. Красив по момчешки, той имаше светлосини очи и гъвкава конструкция на тялото. Ненатрапчивият, уверен маниер, с който се държеше, му придаваше вид на възрастен мъж, макар да не беше на повече от деветнайсет. — Май вече сме обсадени — каза той.

— Между машинациите на силите на Оста и нашите врагове има съществена разлика — обясни д-р Леви-Франш. — Земните опасности не са нищо в сравнение с тези на нашите духовни врагове.

— Трябва да сме готови да се противопоставим и на двете — каза в отговор Владимир.

— Точно така — подкрепи го д-р Серафина. — И за да го направим, е наложително да увеличим усилията си, да намерим лирата и да я унищожим.

Увереността на д-р Серафина бе посрещната с мълчание, сякаш членовете на съвета не бяха съвсем убедени как да реагират на подобно смело изявление.

— Знаете какво е желанието ми — продължи д-р Рафаел. — Най-добрата ни надежда е да изпратим екип до планините.

Булото на монахинята хвърляше сянка над чертите й, когато тя огледа насядалите на масата членове на съвета.

— Областта, която д-р Рафаел има предвид, е прекалено обширна за когото и да било — включително и за нашите екипи, за да успеем да я изследваме без точни координати. Преди да се осъществи подобна експедиция, трябва да бъде картографирано точното местонахождение на пролома.

— Със съответните ресурси — обади се д-р Серафина — нищо не е невъзможно. Щедра помощ ни беше оказана от нашата американска благодетелка.

— А оборудването, предоставено от фондацията на семейство Ктори, ще бъде повече от адекватно — добави д-р Рафаел.

— По-добре да погледнем реално какво имаме — започна д-р Леви-Франш, очевидно скептичен относно проекта. — Колко голям е споменатият район?

— Тракия е била част от Източната римска империя, по-късно носеща името Византия, чиято територия е обхващала днешните Турция, Гърция и България — каза д-р Рафаел. — Десети век е време на големи териториални промени за тракийците, но според написаното от Блажения Клематис за неговата експедиция, можем да стесним района за проучване. Знаем, че Клематис е роден в град Смолян в сърцето на Родопите в България. Клематис споменава, че по време на експедицията е посетил земите на родината си. Значи трябва да се ограничим със северна Тракия.

— Това, както съвсем точно отбеляза колегата, е огромна територия — каза д-р Леви-Франш. — Смятате ли, че можем да изследваме дори част от терена незабелязано? Дори и с големите средства и с хиляда агенти това ще отнеме години, може би десетки години, само за да поразровим повърхността, камо ли да влезем по-надълбоко. Заплахата е надвиснала. За подобно начинание нямаме нито пари, нито хора.

— Доброволци за мисията винаги ще се намерят — отбеляза Владимир.

— Важно е да запомним едно — каза д-р Серафина. — Опасността, която войната представлява за нас, не е просто унищожение на нашите текстове и на физическите сгради на школата ни. Изправени сме пред много по-тежка загуба, ако подробностите за пещерата и скритите там съкровища станат публично достояние.

— Може би — отговори монахинята. — Но враговете ни непрекъснато наблюдават планините.

— Вярно е — каза Владимир, чиято изследователска област беше неземната музикология — и именно затова трябва да започнем още сега.

— Защо сега? — намеси се д-р Леви-Франш, снишавайки глас. — Досега сме откривали и поставяли под закрила много по-незначителни небесни инструменти, а сме оставяли най-опасния на свобода. Защо да не почакаме да премине войната?

Д-р Серафина добави:

— Нацистите са разположили бойни групи из целия район. Те обожават антиките, особено тези с митлогично значение за режима им, а нефилимите ще се възползват от възможността да се сдобият с мощно средство.

— Силите на лирата са прочути — каза Владимир. — От всички небесни инструменти само лирата може да се използва и с разрушителна цел. Тази разрушителна сила може да е по-коварна от всяко действие на нацистите. От друга страна, инструментът е прекалено ценен, за да бъде оставен. Знаете добре, че нефилимите винаги са ламтели за лирата.

— Но е очевидно — каза д-р Леви-Франш, все по-неспокоен, — че нефилимите ще следват екипа ни каквото и да предприемем. Ако ни сполети чудотворният късмет да намерим лирата, нямаме представа какво ще стане с тези, у които остане. Няма да е безопасно. И дори по-лошо, могат да ни я отнемат. Всяко наше усилие може просто да помогне на враговете ни. Ще носим отговорност за ужасите, които може да последват от музиката на лирата.

— Навярно — обади се монахинята и сякаш замръзна на стола си, — тя не е толкова могъща, колкото си мислите. Никой никога не е виждал този инструмент. Повечето от бедите, които е причинил, идват от езическите легенди. Много е възможно злото, което лирата може да причини, да е просто част от легенда.

Докато ангелолозите размишляваха върху това, д-р Рафаел каза:

— И така, изправени сме пред избора дали да действаме или да не правим нищо.

— Неразумните действия са по-лоши от разумното въздържане — каза д-р Леви-Франш и на мен никак не ми хареса дързостта на неговата реакция, в такова остро противоречие със сериозните опити на моите професори да бъдат убедителни.

— В нашия случай — възрази д-р Рафаел, който започваше да говори все по-разпалено — по-неразумно би било да бездействаме. Пасивността ни ще има драматични последици.

— Именно затова трябва да действаме още сега — каза Владимир. — От нас зависи дали лирата ще бъде намерена и обезсилена.

— Мога ли да се намеся? — обади се деликатно д-р Серафина. — Бих искала да предложа нещо. — И като дойде при Габриела и мен, за да насочи вниманието на членовете на съвета към нас, д-р Серафина продължи: — Мнозина от вас вече ги познават, но на останалите бих искала да представя две от нашите най-блестящи млади ангелоложки. Габриела и Селестин работят с мен, за да не настъпи хаос при преместването. Занимават се с каталогизирането на текстовете и транскрибирането на бележките. Според мен работата им е много полезна. Всъщност именно вниманието, което те обърнаха и на най-дребните подробности в нашата колекция, както и на информацията, която старателно извадиха от докладите ни по историческите въпроси, даде на мен и д-р Рафаел идеята как да продължим при тези извънредно критични обстоятелства.

— Както мнозина от вас съзнават — каза д-р Рафаел, — освен нашите задължения тук, в Академията, д-р Серафина и аз работим по редица частни проекти, включващи опитите да бъде внесена по-голяма прецизност относно мястото на пещерата. В процеса на тази дейност сме натрупали изобилие от допълнителни сведения и теренни записки, които преди сме подминавали.

Погледнах Габриела с надеждата да открия някакво съчувствие към положението ни, но Габриела само се извърна настрани, високомерна както винаги. Изведнъж ми стана чудно дали Габриела разбира детайлите, които се обсъждат от членовете на съвета. Възможно беше да е получила вътрешна информация, докато ме е нямало. Д-р Серафина никога не ми беше говорила за лирата. Това, че Габриела може да е станала нейна довереница, ме изпълни със завист.

— Когато разбрахме, че войната ще разстрои работата ни — продължи д-р Серафина, — решихме да се уверим, че каквото и да се случи, документите ни ще бъдат опазени. Имайки това предвид, помолихме Габриела и Селестин да ни помогнат да класифицираме и подредим в папки изследователските ни записки. Двете започнаха преди няколко месеца. Трудът от старанията им е изтощителен, такава е робската работа да събираш факти, но те показват изобретателност и решителност да завършат проекта, преди да сме се преместили. Въодушевени сме от техния напредък. Младостта им ги дарява с известно търпение към неща, които за мнозина от нас биха изглеждали проста канцеларска работа, но тяхното усърдие ражда отлични резултати. Данните са невероятно полезни, защото ни позволяват да прегледаме голямо количество информация, скрита преди десетилетия.

Д-р Серафина отиде при картите, извади писалка от джоба на жилетката си и начерта триъгълник върху Родопите от Гърция към България.

— Знаем, че мястото, което търсим, е разположено в рамките на тези граници. Знаем, че то и преди е изследвано и че съществуват множество научни опити да бъдат описани геологията и терена около пролома. Нашите изследователи са интелектуално взискателни в работата си, но организационните ни методи вероятно не са толкова перфектни. Макар да нямаме точните координати, ако според мен преровим всички текстове на наше разположение — включително сведенията, които преди не са били изследвани с подобна цел, — ще хвърлим нова светлина върху това място.

— И вие вярвате — обади се монахинята, — че с помощта на този метод ще откриете координатите на пещерата?

— Ето какво предлагаме — каза д-р Рафаел, поемайки думата от жена си. — Ако съумеем да сведем проучванията си до радиус от 100 километра, искаме да получим пълно одобрение за втора експедиция.

— Ако не успеем да стесним проучването — каза д-р Серафина, — ще скрием информацията възможно най-добре, ще отидем в изгнание според плана си и ще се молим нашите карти да не попаднат в ръцете на враговете ни.

Стъписах се, като видях с каква готовност членовете на съвета одобряват плана след толкова разгорещени дебати. Навярно д-р Серафина знаеше, че напредъкът на Габриела е коз, който тя може да изиграе, за да спечели одобрението на д-р Леви-Франш. Каквато и да беше стратегията й, тя сполучи. Въпреки че бях объркана относно естеството на съкровището, което търсехме, амбицията ми беше поласкана. Преливах от радост. С Габриела попадахме в самия център на изследователската дейност на семейство Валко за пещерата на пленените ангели.

На другата сутрин дойдох в кабинета на д-р Серафина час по-рано от предвидената за девет часа среща. Предната нощ бях спала много зле, докато в съседната стая Габриела се движеше: отваряше прозореца, пушеше цигари, пускаше любимите си Douze Etudes^[3] на Дебюси и крачеше от единия до другия край на стаята си. Представях си, че причина за нейното безсъние е тайната й връзка, както беше за мен, въпреки че всъщност чувствата на Габриела бяха загадка. Беше ми по-близка от всеки друг от познатите ми в Париж и въпреки това не знаех нищичко за нея.

Бях толкова разцентрована от събитията в онзи следобед, че не ми остана и минута да вникна във величието на ролята, която семейство Валко ни отрежда в търсенето на пещерата. Това, че трудно можех да мисля за друго, освен за Габриела, прегърнала някакъв непознат мъж, само повиши тревогата ми за моята приятелка. Затова още преди да изгрее слънцето, станах от леглото си, събрах си учебниците в ранните часове и тръгнах към моето ъгълче в атенеума, за да уча.

Сама сред текстовете имах възможност да размишлявам върху заседанието на съвета от предния ден. Трудно ми беше да повярвам, че експедиция от такова значение може да се проведе, без да се знае местонахождението на пещерата. Дори един средноинтелигентен първокурсник би разбрал, че дадена експедиция не може да се смята за успешна без пълни картографски данни. Без прецизното географско местоположение на целта бъдещите учени по никакъв начин не биха могли да повторят мисията. Накратко, без карта не можеше да има никакви солидни доказателства за съществуването на пещерата.

Нямаше да съм толкова чувствителна относно наличието на карта, ако не бяха годините ми със семейство Валко, чиито изследвания на картографията и на геоложките образувания граничеха с мания. Колкото и много да разчита един учен на повторение за потвърждаване на даден експеримент, проучванията на семейство Валко на геологията преди потопа произтичаше от страстта им за прецизно, конкретно възпроизвеждане на предишни експедиции. Чисто научните дискусии за минералите и скалните образувания, вулканичната дейност, образуването на наноси, почвеното разнообразие и карстовата топография не оставяха никакво съмнение, че са пределно академични в своите методи. Не можеше да има грешка. Ако е съществувала карта, д-р Рафаел щеше да я открие. И да пресъздаде пътешествието стъпка по стъпка, камък по камък.

След изгрев-слънце леко почуках на вратата на д-р Серафина и като чух гласа й, отворих. За моя изненада, Габриела бе седнала заедно с преподавателката ни на тапицирано с яркочервена коприна канапе, пред тях имаше сервиз за кафе. Видях, че двете са потънали в разговор. Нямаше и помен от тревожната Габриела от предната нощ. Вместо това заварих Габриела аристократката, парфюмирана и напудрена, и безупречно облечена, косата й сресана и лъскаво черна. Още веднъж бях победена от Габриела и неспособна да скрия изумлението си, останах на прага, сякаш не знаех къде ми е мястото.

— Какво ти става, Селестин? — попита д-р Серафина с раздразнителна нотка в гласа. — Ела при нас!

Бях влизала в кабинета на д-р Серафина неведнъж и съзнавах, че това е една от най-прекрасните стаи в училището. Намираше се на последния етаж на къща в стил барон Жорж Осман и от нея се разкриваше величествена гледка към околността — площада пред училището с фонтана и безспирно кръжащите гълъби, които доминираха над всичко останало. Сутрешното слънце осветяваше стената с френските прозорци, единият от които беше отворен за свежия утринен въздух и насищаше стаята с мириса на земя и вода, сякаш след като е валяло цяла нощ, е останала кална утайка. Самата стая беше просторна и елегантна, с вградени лавици за книги, корнизи с орнаменти и писалище с мраморен плот. Беше кабинет, какъвто можеше да се види на Десния бряг, а не тук, на la rive gauche^[4] — левия бряг на реката. Кабинетът на д-р Рафаел, потънала в прах, опушена от цигарен дим стая, задръстена от книги, беше по-характерен за училището ни. Често виждах как д-р Рафаел се е разположил в слънчевите дълбини на лъскавия кабинет на жена си да обсъжда по-деликатните моменти на някоя лекция — същото, което и Габриела правеше тази сутрин — и да пие кафе от севърския сервиз на д-р Серафина.

Това, че Габриела ме беше изпреварила в кабинета на д-р Серафина, ме смути повече, отколкото очаквах. Не знаех мотивите й, но ми се струваше, че Габриела сама е уредила разговор насаме, изключвайки ме. Най-малкото бе използвала възможността да разговаря с д-р Серафина за работата, която ни предстоеше, навярно с молба да получи по-специални задачи. Резултатът от нашите старания можеше да промени реномето ни в училището. Ако семейство Валко останеше доволно от резултатите, щеше да има място в екипа на експедицията. А само една от нас щеше да бъде включена.

Бяха ни възложили работа, подходяща за научните ни възможности, които бяха толкова противоположни, колкото и самата ни външност. Докато аз обичах техническите компоненти на курсовата ни работа — физиологията на ангелските тела, композиционното съотношение на материята и духа в сътворените същества, както и математическото съвършенство на ранната таксономия, Габриела се увличаше от по-художествените елементи на ангелологията. Тя обичаше да чете величавите епични истории за битките между ангелолози и нефилими; можеше да съзерцава религиозни картини и да открива символизъм, който със сигурност би ми убегнал; правеше разбор на древни текстове с такова внимание, сякаш значението на една-единствена дума има силата да промени хода на бъдещето. Вярваше в прогреса на доброто и през първата ни година в университета ме накара да повярвам, че такъв прогрес е възможен. Именно поради това д-р Серафина възложи на Габриела работа с митичните текстове, а на мен остави по-систематичната задача да подреждам емпиричните данни от предишни опити да се намери пролома, да пресявам геоложка информация от различни епохи и да съпоставям остарели карти.

Съдейки по доволния вид на Габриела, двете навярно разговаряха от доста време. В средата на кабинета имаше няколко дървени сандъка, грубоватите им ръбове потънали в червено-златистия персийски килим. Всеки сандък беше натъпкан с бележници от работата на терен и отделни листа, сякаш събрани набързо.

Удивлението ми от присъствието на Габриела, без да споменавам за любопитството ми относно сандъците с бележници, не останаха незабелязани. Д-р Серафина ме подкани да вляза, да затворя вратата и да се присъединя към тях.

— Влизай, Селестин — каза тя и посочи канапето до лавиците с книги. — Чудех се кога ще дойдеш.

Сякаш да подкрепи забележката на д-р Серафина, старият стенен часовник в дъното на кабинета удари осем. Бях подранила с един час.

— Мислех, че започваме в девет — казах аз.

— Габриела искаше да побързаме — обясни д-р Серафина. — Разглеждахме някои от новите материали, които ти ще опишеш. В тези сандъци са книжата на д-р Рафаел. Снощи ги донесе от кабинета си.

Д-р Серафина приближи до бюрото си, взе ключ и отвори един шкаф. Лавиците бяха пълни с бележници, всяка лавица — старателно подредена.

— А това тук са моите разработки. Подредила съм ги по теми и дати: от годините на следването ми — на долните лавици, а най-новите ми записки, повечето цитати и резюмета за статии — най-отгоре. Години наред се въздържах да правя каталог на проучванията си. Преди всичко от съображения за сигурност, но по-важното е, че чаках подходящи помощници. Вие и двете сте умни студентки с интереси в основните области на ангелологията — телеология, трансцендентни честоти, теории на морфистичната ангелология, таксономия. Докато изучавахте тези предмети на начално ниво, сте научили нещичко и за нашата дисциплина — геологията преди потопа. Вие работите упорито и прилежно, притежавате но различен начин както познания, така и талант, но не сте се специализирали. Надявам се, че ще подходите към задачата с нови очи. Ако в сандъците има нещо, което сме пропуснали, зная, че вие, момичета, ще го забележете. Искам също да ви помоля да присъствате на лекциите ми. Разбрах, че миналата година сте завършили моя начален курс, но темата има специфично значение за нашата задача.

И като прокара пръсти но редицата с дневници, тя извади няколко от тях и ги постави на масичката за кафе помежду ни. Въпреки че първият ми инстинкт беше да взема един от дневниците, аз изчаках да видя какво ще направи Габриела. Не ми се щеше да изглеждам прекалено нетърпелива.

— Може би искаш да започнеш с тези — каза Серафина и деликатно се настани на канапето. — Според мен ще откриеш, че да се сложи ред в папките на Рафаел, ще бъде едно малко предизвикателство.

— Толкова са много! — отвърнах аз, развълнувана от самото количество папки, през което щях да премина и любопитна как щяхме да документираме такъв обем информация.

— Вече съм дала на Габриела точни указания за нашата методология по изготвянето на каталог на разработките — каза Серафина. — Тя ще ти предаде тези указания. Ще повторя само едно условие. Трябва да запомниш, че тези бележници са изключително ценни. Те оформят обема на първоначалните ни изследвания. Въпреки че сме извадили част от материала за публикация, нито един от тях не е преписан изцяло. Моля да положиш специални грижи да съхраниш най-специалните бележници, особено текстовете с описания на нашите експедиции. Тези книжа не могат да напускат кабинета ми. Но ако отхвърляш материала, без да губиш време, можеш да ги четеш, когато пожелаеш. Убедена съм, че има какво да се научи, независимо колко разбъркани могат да са папките. И наистина се надявам нашата работа да ти помогне да разбереш историята на борбата ни, а ако сполучим много, да помогнеш и на нас да открием това, което търсим.

И като взе подвързан с кожа бележник, тя ми го подаде и допълни:

— Това са мои записки от ученическите години. Бележки от лекции, догадки за ангелологията и историческото й развитие. Толкова отдавна не съм ги разглеждала, че не си давам напълно сметка какво можеш да откриеш в тях. Навремето самата аз бях амбициозна ученичка и също като теб, Селестин, прекарвах много, твърде много часове в атенеума. С толкова обилна информация за историята на ангелологията имах чувството, че трябва малко да я синтезирам. Страхувам се, че е възможно да са включени и някои от моите доста наивни разсъждения, които ти би приела леко скептично.

Мъчех се да си представя д-р Серафина като ученичка, как изучава нещата, които ние сега учехме. Трудно беше да си представя д-р Серафина да проявява наивност за каквото и да е.

Д-р Серафина каза:

— Бележките от по-късните години може би са по-обобщаващи. Пренаписах материала от този дневник в една — как да го кажа? — по-сбита равносметка на историята на нашата дейност. Една от целите, към които нашите преподаватели и сътрудници се опитваха да се придържат, е че ангелологията е чисто функционална — ние използваме изследванията си като конкретно средство. Теорията е добра единствено когато може да се прилага, а в нашия случай историческите изследвания играят важна роля в способността ни да се борим с нефилимите. Лично аз имам доста емпиричен ум. В никакъв случай не съм привърженик на разгадаването на абстракции и затова използвах повествованието, за да направя теориите на ангелологията по-приемливи за мен. Горе-долу по същия начин подреждам и лекциите си. Докато използването на повествованието е обичайно в много аспекти на теологията — алегориите и тям подобните например, — църквата отбягва този подход, когато говори за ангелоложките системи. Както навярно знаете, църковните отци често изграждали йерархични системи, за да се аргументират. Според тях както Господ е създал йерархии за ангелите, така е създал йерархии и на земята. Обяснението на едното хвърля светлина върху другото. Например: серафимите са по-висша ангелска интелигентност от херувимите, така е и епископът на Париж спрямо фермера. Виждате как става: Господ създава йерархиите и всеки трябва да остане на определеното от Господ място. И да плаща данъците си, bien sur^[5]. Ангелските йерархии на църквата подсилват социалните и политическите структури. Те предлагат и разказ за вселената, космология, която придава ред на привидния хаос в обикновения живот на хората. Ангелолозите, естествено, са се отклонили от този път. Наблюдаваме една хоризонтална структура, която позволява интелектуална свобода и напредък по заслуги. Нашата система е съвсем уникална.

— Как може да оцелее подобна система? — попита Габриела. — Църквата със сигурност не би го разрешила.

Сепната от наглия въпрос на Габриела, погледнах надолу към ръцете си. Никога не бих могла да се усъмня в църквата така безцеремонно. Тази моя вяра в непоклатимостта на църквата навярно беше пагубна.

— Допускам, че този въпрос е задаван неведнъж досега — каза д-р Серафина. — Отците основатели на ангелологията са разработили хода на нашата дейност на голямата среща на ангелолозите през четвърти век. Тази среща е прекрасно описана от един от присъстващите на нея отци.

Д-р Серафина отново отиде до шкафа и извади някаква книга. Прелисти няколко страници и каза:

— Предлагам да прочетете това, когато можете, което обаче няма да е сега, защото тази сутрин ви чака доста повече работа от възложеното.

След което остави книгата на масата.

— Щом започнете да четете историята на нашата група, ще установите, че ангелологията е нещо повече от учение и дебат. Работата ни води началото си от мъдрите решения на група сериозни, духовни мъже. Първата ангелоложка експедиция, първият физически опит на ангелолозите да намерят тъмницата на ангелите възниква, когато блажените отци, по покана на тракийските им събратя, организират Съвета на Созопол. Това е учредителната среща по нашата дисциплина и според блажения отец Богомил — един от най-великите отци учредители — съветът има небивал успех не само в изковаването на критериите за нашата работа, но и за обединяването на най-великите религиозни мислители от онова време — подобен голям събор с толкова представители на разни вероизповедания не се бил случвал от Никейския събор. В разгорещените дебати върху догмата в главната зала взели участие свещеници, дякони, църковни служители, равини и манихейци. Таен събор обаче се състоял на друго място. Стар свещеник на име Клематис, епископ от тракийско потекло, който живеел в Рим, свикал среща на подбрана група отзивчиви отци, които споделяли ревностното му желание да намери Пещерата на наблюдателите. Фактически той разработва теорията за мястото на пещерата, постулирайки, че също като останките от Ноевия ковчег, и тя трябва да се намира в близост до черноморския бряг. Накрая Клематис отива в планините да проучи тази теория. Д-р Рафаел и аз приемаме — макар и да нямаме доказателство за своите предположенията, — че Клематис е съставил карта.

— Но как можете да сте толкова сигурни, че там има нещо? — попита Габриела. — Имаме ли доказателство? Ами ако там няма пещера и това е само легенда?

— Със сигурност истината стои в основата на историята — казах аз, като усетих как Габриела прекалено избързва в желанието си да предизвика нашата учителка.

— Клематис намира пещерата — каза д-р Серафина. — Блаженият отец и хората с него са единствените, разкрили действителното разположение на бездната, единствените, които слезли в нея и единствените хора от хиляди години, които видели непокорните ангели. Клематис умира заради това право. За щастие преди смъртта си той диктува кратка записка за експедицията. Д-р Рафаел и аз използвахме това описание като основен текст в нашето изследване.

— Описанието със сигурност посочва мястото — казах аз, обзета от нетърпение да разбера още подробности за експедицията на Клематис.

— Да, в записката на Клематис е споменато място — продължи д-р Серафина. Взе лист хартия и автоматична писалка, написа поредица от букви на кирилица и ни ги показа.

ГЯУРСКОТО БЪРЛО

— Името в разказа на Клематис е „Гяурското бърло“, което на стар български означава Тъмница за неверници или — казано по-свободно — скривалището на друговерците — точно наименование на наблюдателите, които християните от онова време наричали непокорни или неверници. През четиринайсети век турците завзели района около Родопите и останали там до момента, в който руснаците помогнали на българите да ги изгонят през 1878 година, и именно това усложнило съвременните търсения. Мюсюлманите наричали българските християни „неверници“ и това поставило нов смислов пласт върху оригиналното наименование на пещерата. През двайсетте години направихме редица пътешествия до Гърция и България, но за наше голямо разочарование не намерихме пещера с подобно име. Когато разпитвахме местните жители, те или свързваха името с турците, или казваха, че не са чували за пещерата. След години картографски търсения не намерихме името в нито една карта на региона. Дали от недоглеждане или нарочно, но на документ пещерата не съществува.

— Може би е по-правилно да се заключи — подметна Габриела, — че Клематис е сбъркал и че такава пещера няма.

— Ето тук грешиш — каза д-р Серафина, бързината на реакцията й беше ясно доказателство за горещата й привързаност към темата. — Тъмницата на непокорните ангели съществува. Залагам кариерата си, че е така.

— Тогава трябва да има начин да се открие — казах аз и за пръв път разбрах напълно степента на желанието на семейство Валко да разрешат загадката. — Трябва да проучим описанието на Клематис.

— Това — каза Серафина и отново отиде до шкафа си — остава за друг път, след като свършите задачата си за момента.

Отворих томчето пред себе си, любопитна какво се крие между кориците. Не можех да не изпитвам радост, че идеите ми са толкова близки до работата на д-р Серафина, и че Габриела — на която обикновено семейство Валко се възхищаваха — се беше противопоставила на д-р Серафина. И все пак за мой ужас Габриела изобщо не обърна внимание на неодобрението на д-р Серафина. Всъщност тя като че ли мислеше за нещо съвсем различно. Ясно ми беше, че за приятелката ми не съществува същото чувство на съперничество, което съществуваше за мен. Тя не изпитваше нужда да се доказва.

Като видя, че нямам търпение да започна, д-р Серафина се изправи.

— Ще ви оставя да работите — каза тя. — Навярно в тези книжа ще откриете нещо, което ми е убягнало. Установих, че нашите текстове или говорят проникновено, или нищо не казват. Зависи вие какво усещате към темата. Умът и духът узряват по свой начин и със свой ритъм. Красивата музика звучи, но не всеки има уши да я чуе.

Още от първия ми ден като ученичка си бях изработила навика да пристигам рано на лекциите на семейство Валко, за да си запазя място сред множеството ученички. Лекциите се водеха в малкия каменен параклис, построен върху укрепленията на римски храм. Стените му бяха дебели и твърди, сякаш се издигаха от варовиковите кариери под тях. Таванът на параклиса представляваше ронеща се тухла и се крепеше на дървени греди, които изглеждаха толкова паянтови, че когато бръмченето на колите отвън се засилваше, имах усещането, че от шума цялата сграда ще се сгромоляса върху нас.

С Габриела намерихме места в задната част на параклиса, а д-р Серафина подреди листата си и започна своята лекция.

— Днес ще споделя една история, позната на мнозина от вас в една или друга форма. Като основополагаща история в нашата дисциплина централното й място е безспорно, а поетичната й красота — неопровержима. Говори се, че в годините преди големия потоп Небето изпратило войнство от двеста ангели, наречени наблюдатели, за да надзирават дейностите по сътворението. Главният наблюдател, според тези сведения, се казвал Семиаз. Семиаз бил красив и властен, с типичното за ангел държание. Тебеширенобялата му кожа, светлите очи и златистата коса олицетворявали идеал за небесна красота. Семиаз превел своите двеста ангели през небесния свод и останал в материалния свят. Сред посветените в мисията били Аракиба, Рамиил, Тамиел, Рамуел, Данеел, Езекиил, Баракиил, Азаел, Армерис, Ватраал, Ананес, Азакеел, Самсавеел, Сартаел, Турел, Йоамяел и Сариел. Ангелите се движели невидими сред децата на Адам и Ева, живеели тихо в сенките, криели се в планините, приютявали се там, където човеците не можели да ги намерят. Движели се от регион в регион, следвайки движението на човеците. По този начин открили цивилизациите по гъсто населените области край Ганг, Нил, река Йордан и Амазонка. Живеели кротко извън областите на човешката дейност, изпълнявайки дълга си да наблюдава навиците на хората.

Един следобед по времето на Яред, когато наблюдателите се установили в планината Ермон, Семиаз съгледал в едно езеро да се къпе жена, а около тялото й се увивали кестенявите й коси. Повикал той наблюдателите на възвишението и величавите същества вкупом загледали жената. Според многобройни доктринални източници именно тогава Семиаз предложил на наблюдателите да си изберат жени измежду децата на човеците. Още щом изрекъл тези думи, Семиаз се разтревожил. Съзнавал какво е наказанието за неподчинение — станал бил свидетел на падението на разбунтувалите се ангели — и затова потвърдил плана си. Казал: „Дъщерите на човеците трябва да бъдат наши. Но ако вие не ме последвате, ще трябва сам да изтърпя наказанието за този голям грях.“

Наблюдателите сключили споразумение със Семиаз, като се заклели да изтърпят наказанията заедно с водача си. Знаели, че подобен съюз е забранен и че споразумението им нарушава всички закони на Небето и Земята. Независимо от това наблюдателите се спуснали от планината Ермон и се показали на човешките жени. Жените приели тези непознати същества за свои съпрузи и скоро забременели. След известно време на наблюдателите и жените им се родили деца. Нарекли ги нефилими.

Наблюдателите гледали как растат децата им. Виждали, че са различни от майките, но различни и от ангелите. Дъщерите им израснали по-високи и по-стройни от човешките жени; били интуитивни и душевно богати; притежавали физическата хубост на ангелите. Момчетата растели по-високи и по-силни от обикновените мъже; отличавали се с острота на ума; притежавали интелигентността на духовния свят. За награда наблюдателите събрали синовете си и ги обучили на бойното изкуство. Предали ни момчетата и тайните на огъня — как да го разпалват и поддържат, как да впрегнат силата му за приготвяне на храна и за енергия. Толкова ценна била тази дарба, че в човешките легенди наблюдателите са превърнати в мит, като най-прочута е историята за Прометей. Наблюдателите научили синовете си на металургия — изкуство, което ангелите били усъвършенствали, но държали в тайна от човеците. Наблюдателите показали как ценните метали изкусно могат да се превръщат в гривни, пръстени и огърлици. Изтръгвали от земята злато и скъпоценни камъни, полирали ги и ги превръщали в скъпи предмети. Нефилимите криели своето богатство, трупали злато и кристали. Наблюдателите показали на дъщерите си как да боядисват тъкани и как да оцветяват клепачите си с блещукащи минерали, стрити на прах. Кичели дъщерите си и предизвиквали ревност сред жените на човеците… Наблюдателите научили децата си да използват сечивата така, че да станат по-силни от човеците, научили ги да топят метал и да коват мечове, ножове, щитове, нагръдници и стрели. Съзнавайки силата, с която сечивата ги дарявали, нефилимите си направили тайни складове с хубави, остри оръжия. Ходели на лов и складирали месото. И прилагали насилие, за да бранят притежанията си.

И други дарби предали наблюдателите на своите деца. Научили жените и дъщерите си на тайни, още по-мощни от огъня и металургията. Разделили жените от мъжете и ги отвели далеч от градовете навътре в планините, където показали на жените как да урочасват и да използват билките и корените като лек. Предали им тайната на магьосничеството и ги обучили на система от символи, с които да записват магиите. Не след дълго им били раздадени свитъци. Жените — които до този миг били оставени на милостта на мъжкото надмощие — станали силни и опасни.

Наблюдателите посвещавали жените и дъщерите си във все повече небесни тайни.

Баракиил ги запознал с астрологията.

Кокабел ги научил да четат поличби по съзвездията.

Езекиил им дал работни познания за облаците.

Аракиил ги учел на земните знаци.

Шамсиил направил карта с движението на слънцето.

Сариил направил карта за знаците на луната.

Арамос ги учел как да развалят магии.

С тези свои дарби нефилимите се организирали в племе, въоръжили се и завоювали земя и природни богатства. Стигнали до съвършенство в бойното изкуство. Започнали да упражняват все повече и повече своята сила върху човечеството. Представяли се за господари на земята и си присвоявали огромни площи, обявявайки кралствата за свои. Поробвали и си правели флагове за войските. Разделили владенията помежду си и назначили човеци за войници, търговци и работници, които да им служат. Снабдени с вечните тайни, както и с жаждата за власт, нефилимите започнали да управляват човечеството.

Докато нефилимите властвали на земята, а човеците гинели, хората примолили Небето за помощ. Михаил, Уриел, Рафаил и Гавриил, архангелите, които надзиравали наблюдателите от първото им слизане в човешкия свят, следели за напредъка на нефилимите. Когато им наредили, архангелите се срещнали с наблюдателите, заобикаляйки ги с огнен пръстен. Обезоръжили братята си. Така победени, наблюдателите били оковани и изпратени в далечна, безлюдна пещера високо в планините. Оставили ги на ръба на бездната, оковани в тежки вериги, и им наредили да се спуснат долу. Наблюдателите пропаднали през процеп в земната кора, носейки се все по-надълбоко и по-надълбоко, докато не стигнали мрачна тъмница. От дълбините на бездната те жадували за въздуха и светлината и за загубената си свобода. Отделени от Небето и земята, очакващи деня на своето освобождаване, те замолили Небето за прошка. Повикали децата си да ги спасят. Но Бог не обърнал внимание на молбите им. А нефилимите така и не дошли.

Ангелът Гавриил, приносителят на добрите вести, не могъл да понесе мъката на наблюдателите. В момент на съжаление той хвърлил своята лира на падналите си братя, за да намали страданието им с музика. Но докато лирата падала, Гавриил разбрал грешката си. Музиката на лирата била съблазнителна и мощна. Наблюдателите можели да се възползват от това.

След време гранитната тъмница на наблюдателите била наречена Подземен свят, земята на мъртвите, в която героите се спускали, за да намерят вечния живот и мъдростта. Тартар, Хадес, Курнугия, Анун, Ад — легендите ставали все повече, докато наблюдателите, оковани в бездната, молели да бъдат освободени. Дори и днес някъде в дълбините на земята те молят да бъдат освободени. Съществуват различни догадки защо нефилимите не спасили своите бащи. Нефилимите със сигурност можели да станат по-силни с помощта на наблюдателите и със сигурност биха помогнали за освобождаването им, но не било по силите им да го сторят. Не е известно обаче къде се намира тъмницата на наблюдателите. Именно в тази загадка се корени нашата дейност.

Д-р Серафина беше надарен оратор, с драматичната способност да оживява гледната си точка пред първокурсничките — дарба, която малцина професори притежаваха. В резултат на усилията си често тя изглеждаше изтощена в края на едночасовата си лекция и този ден не направи изключение. Ето че вдигна поглед от записките си и обяви кратка почивка. Габриела ми кимна да я последвам. Като излязохме от един страничен изход на параклиса, тръгнахме през поредица от тесни коридори, докато стигнем празния двор. Паднал беше здрач и над нас се спускаше топла есенна вечер с разпилени сенки по каменния градински плочник. Голям бук се извисяваше на двора със странно пъстра кора, сякаш боледуваше от проказа. Лекциите на семейство Валко траеха понякога с часове, често продължаваха и през нощта и аз силно се нуждаех от чист въздух. Искаше ми се да попитам Габриела за мнението й за лекцията — всъщност бях станала приятелка на Габриела именно с помощта на подобни анализи, — но забелязах, че не е в настроение.

Извади табакера от джоба на жакета си и ми предложи цигара. Когато отказах, както винаги правех, тя просто сви рамене. Познавах този жест, лек, но равнодушен, от който ставаше ясно колко не одобрява неспособността ми да се забавлявам. Celestine — naif^[6], сякаш казваше жестът; Селестин, момичето от провинцията. Габриела ме беше научила на много с малките си откази и мълчания, и аз винаги я гледах с особено внимание — забелязвах как се облича, какво чете, каква е прическата й. През последните седмици дрехите й ставаха все по-хубави, подчертаваха тялото й. Гримът й, който винаги беше изискан, бе станал по-тъмен и по-ярък. Спектакълът, на който бях станала свидетел предната сутрин, подсказваше каква е причината за тази промяна и все пак поведението й заостри моя интерес. Независимо от всичко, гледах на нея с уважение като на по-голяма сестра.

Габриела запали цигарата си с прекрасна златна запалка и вдъхна дълбоко дима, сякаш да демонстрира какво изпускам.

— Колко е красива — казах и поех запалката от нея, като я заобръщах в ръка. На вечерната светлина златото преливаше в розови нюанси. Изкушавах се да попитам Габриела как се беше сдобила с тази скъпа запалка, но се сдържах. Габриела не насърчаваше дори и най-повърхностните въпроси. Дори и след година всекидневно съжителство говорехме много малко за личния си живот. Затова само се задоволих да констатирам, че не я бях виждала дотогава.

— На един приятел е — отвърна тя, без да ме погледне в очите. Габриела нямаше други приятели освен мен — хранеше се с мен, учеше с мен, а когато бивах заета, предпочиташе самотата пред създаването на нови приятелства — затова тутакси разбрах, че е на любовника й. Със сигурност усещаше, че тайната й предизвиква моето любопитство. Затова не можах да се въздържа и направо изтърсих:

— Какъв приятел? Питам, защото напоследък изглеждаш доста разсеяна по отношение на работата ни.

— Ангелологията е повече от просто изучаване на стари текстове — отвърна Габриела. Упрекът в очите й подсказваше, че представата ми за нашите стремежи в училището е дълбоко погрешна. — Всичко давам за работата си.

— Тогава ми обясни… — започнах аз, неспособна да прикрия чувствата си. — Вниманието ти е обладано от нещо друго, Габриела.

— Никаква представа нямаш за силите, които ме владеят — каза Габриела. Макар че възнамеряваше да реагира с типичното си високомерие, в поведението й долових нотка на отчаяние. Въпросите ми я бяха изненадали и наранили.

— Зная повече, отколкото си мислиш — казах аз с надеждата директният сблъсък да я накара да признае всичко. Никога до този миг не й бях говорила с такъв рязък тон. Грешката в поведението ми беше очевидна още преди думите да излязат от устата ми, но вече не можех да спра.

Тя грабна запалката от мен, пъхна я в джоба на жакета си, захвърли цигарата върху плочника и си тръгна.

Когато се върнах в параклиса, заех мястото си до Габриела. Беше поставила жакета си върху стола, за да го запази за мен, но отказа дори да вдигне очи към мен, докато сядах. Видях, че беше плакала — около очите й се беше образувал лек черен кръг там, където сълзите й се бяха смесили с грима. Исках да поговоря с нея. Отчаяно желаех да разкрие сърцето си пред мен и мечтаех да й помогна да преодолее каквато и да било грешка, объркала преценката й. Но за разговор нямаше време. Д-р Рафаел Валко зае мястото на жена си пред катедрата, изравнявайки куп листа, докато се готвеше да започне своята част от лекцията. Затова положих ръка върху рамото й и се усмихнах, за да й покажа, че съжалявам. Жестът ми бе посрещнат с враждебност. Габриела се дръпна, отказвайки дори да ме погледне. Облегна се на твърдия дървен стол, кръстоса крака и зачака д-р Рафаел да започне.

През първите месеци в училището научих, че има две ясно разграничени мнения за семейство Валко. Повечето ученички ги обожаваха. Привлечени от техния ум, познанията им за загадките и посвещаването им на педагогиката, тези ученички очакваха с нетърпение всяка дума на семейството. Лично аз, заедно с мнозинството; принадлежах към тази група. Малцинството от колегите не ги обожаваха чак толкова. Смятаха методите на семейство Валко за подозрителни, а съвместните им лекции — за претенциозни. Въпреки че Габриела никога не позволяваше да бъде причислявана към която и да било страна, и никога не беше признавала какво изпитва към лекциите на д-р Рафаел и д-р Серафина, подозирах, че е критична спрямо семейството, точно както чичо й го бе демонстрирал на събранието в атенеума. Семейство Валко бяха външни лица, пробили сами пътя си към върховете на академията, докато позицията на семейството на Габриела тутакси осигуряваше положението й. Често бях чувала мнението на Габриела за преподавателите ни и знаех, че идеите й неведнъж се отклоняваха от тези на семейство Валко.

Д-р Рафаел почука на ръба на катедрата, за да успокои залата, и започна лекцията си.

— Произходът на Първия ангелски катаклизъм често бива оспорван — каза той: — Всъщност, когато прегледах в нашата собствена колекция различните сведения за тази катаклизмична битка, намерих трийсет и девет противоположни теории за това как точно е започнала и как е завършила. Както повечето от вас знаят, научните методи за дисекция на историческите събития от подобен характер са се променили, еволюирали са — някои биха казали, че са се развили — затова ще бъда откровен с вас. Моят метод, както и този на жена ми, с времето се е променил и включва множество исторически перспективи. Четенето на текстове, както и разказите, които сами сглобяваме от откъслечни материали, отразяват нашите по-големи цели. Естествено, като бъдещи изследователи, вие ще си изработите собствени теории за Първия ангелски катаклизъм. Ако сме успели, вие ще излезете от тази лекция със зрънце съмнение, което вдъхновява индивидуалната и оригинална изследователска работа. Затова слушайте внимателно. Вярвайте и се съмнявайте, приемайте и отхвърляйте, записвайте и ревизирайте всичко, което научите тук днес. По този начин бъдещето на науката ангелология ще е осигурено.

Д-р Рафаел държеше в ръце подвързан с кожа том. Отвори го и започна да чете с твърд и сериозен глас.

— Високо в планините, под една скална козирка, която ги закриляла от дъжда, нефилимите стояли скупчени и молели дъщерите на Семиаз и синовете на Азазел, които смятали за свои водачи, да им покажат пътя, след като наблюдателите били отведени под земята. Най-старият син на Азазел пристъпил напред и се обърнал към безбройната тълпа от бледи исполини, изпълнили долината надолу.

Казал следното: „Моят баща ни научи на тайните на бойното изкуство. Научи ни как да държим меча и ножа, да си правим стрели, да се прокрадваме и да нападаме враговете си от засада. Не ни научи обаче да се защищаваме от Небето. Съвсем скоро ние ще бъдем заобиколени от всички страни от вода като в капан. Дори със силата и многобройните ни бойци няма да можем да построим кораб като Ноевия ковчег. При това не е възможно да атакуваме пряко Ной и да превземем неговия кораб. Архангелите наблюдават него и семейството му.“

Известно е, че Ной имал трима синове и че тези синове били избрани да помагат в грижите за морския съд. Синът на Азазел обявил, че ще отидат до морския бряг, където Ной оставял кораба си, пълен с животни и растения, и там ще открият начин как да се вмъкнат незабелязано в него. Взел със себе си най-могъщата вещица, най-голямата дъщеря, и оставил нефилимите, като им рекъл: „Братя и сестри мои, трябва да останете тук, на най-високото място на планината. Възможно е водите да не стигнат до тук.“

Синът на Азазел и дъщерята на Семиаз се спуснали заедно по стръмната планинска пътека под проливния дъжд и се отправили към брега. Край Черно море царял хаос. От няколко месеца Ной предупреждавал за потопа, но никой не обръщал внимание на думите му. Хората продължавали да се веселят, да танцуват и да спят, щастливи преди да настъпи пълното унищожение. Присмели се на Ной, а някои дори застанали пред кораба му, като му се подигравали, че носи вода и храна. Ной не отговорил нищо.

Няколко дни синът на Азазел и дъщерята на Семиаз наблюдавали как синовете на Ной идват и си отиват. Те се казвали Сем, Хам и Яфет и много се различавали един от друг. Сем, най-големият, бил с тъмна коса и зелени очи, с изящни ръце и бляскаво слово; Хам бил по-мургав от Сем, с големи кафяви очи, много силен и разсъдлив; Яфет имал светла кожа, руса коса и сини очи, най-крехкият и най-строен от тримата. Докато Сем и Хам неуморно помагали на баща си да товари животни, чували с храна и делви с вода, Яфет работел бавно. И Сем, и Хам, и Яфет отдавна били женени и от тях Ной имал множество внуци.

Дъщерята на Семиаз забелязала, че на вид Яфет най-много прилича на тях, и решила, че той е братът, с когото приятелят й трябва да се заеме. Исполинът чакал дълги дни, наблюдавал как Ной товари последните животни на кораба. Чак тогава синът на Азазел се промъкнал тайно в огромния кораб. Масивната му сянка го скривала в мрака, когато той повикал Яфет.

Най-малкият син на Ной се надвесил над борда на кораба, русите му къдри падали върху очите му. Синът на Азазел повикал Яфет да тръгне с него по пътека, която водела навътре в гората. Архангелите, които пазели на пост до носа на кораба и кърмата и инспектирали в изпълнение на Божиите заповеди всеки предмет, който бил внасян и изнасян от кораба, не обърнали внимание на Яфет, когато той слязъл и последвал сияйния непознат в гората.

Докато Яфет следвал сина на Азазел все по-навътре и навътре в гората, завалял дъжд, тежко падал върху балдахина от листа над главите им и отеквал силно като гръм. Яфет останал направо без дъх, когато настигнал величествения странник. Едва имал сили да го попита: „Какво искаш от мен?“

Синът на Азазел не отговорил, а сплел пръсти около шията на сина на Ной и ги стискал дотогава, докато не усетил как крехките кости на врата му се счупили. В този миг, още преди потопът да отмие всички порочни същества от земята, Божият план за прочистване на света се пропукал. Бъдещето на нефилимската раса изкристализирало и се появил новият свят.

Дъщерята на Семиаз излязла от гората и положила ръце върху лицето на сина на Азазел. Помнела магиите, на които баща й я бил научил. Когато го докоснала, видът му се променил: красотата му изгубила блясъка си, а ангелските му черти започнали да чезнат. Прошепнала тя някакви слова в ухото му и той приел образа на Яфет. При това преобразяване синът на Азазел загубил силата си и като се запрепъвал, се отдалечил от дъщерята на Семиаз и се отправил през гората към Ноевия ковчег.

От един поглед жената на Ной разбрала, че синът й е променен. Лицето му било същото, държал се по същия начин, ала нещо в поведението му било непознато, затова тя го попитала къде е бил и какво му се е случило. Тъй като не можел да говори на езика на човеците, за неин ужас синът на Азазел останал безмълвен. Майката изпратила да повикат съпругата на Яфет, прекрасна жена, която познавала Яфет още като дете. Тя също забелязала неговото преобразяване, но тъй като физическите му черти били същите като тези на човека, за когото се била омъжила, не могла да каже какво се е променило. Децата на Яфет се отдръпнали от баща си, изплашени от присъствието му. Въпреки това Яфет останал на кораба, докато водата под тях започнала да се надига. Бил седмият ден на втория месец. Потопът започнал.

Дъждът се изливал върху кораба, изпълвайки долините и градовете. Водата стигнала подножията на планините, а после и върховете. Нефилимите гледали как водата се покачва все по-високо и по-високо, докато вече не се виждала земята. По дърветата висели ужасени от страх гепарди и леопарди; въздухът ехтял от страховития вой на умиращи вълци. Един жираф стоял на отдалечен хълм, водата се виела около тялото му, сякаш подпирала все по-високо и високо носа му, докато накрая не го погълнала целия. По повърхността на света като водни кончета плавали телата на човеци, животни и нефилими, носени напред-назад от приливите, загниващи и потъващи на дъното на океана. По стените на Ноевия кораб били полепнали сплетени коси и крайници, които ту се вдигали, ту потъвали във водната супа. Сладката миризма от изпечена на слънцето плът изпълвала въздуха.

Корабът се носил над земята без посока до двайсет и седмия ден на втория месец от следващата година, общо 370 дни. Ной и семейството му, както и семейството на Азазел, срещнали само безкрайна смърт и безкрайна вода, непрестанно местещата се сива пелена на дъжда, подмятаният от вълните хоризонт, докъдето стигал погледа, вода и нищо друго, безбрежен свят без твърда земя. Носили се по морето толкова дълго, че изчерпали всичките си запаси от вино и зърно и живеели само на яйца и вода.

Когато крабът заседнал, а водите се оттеглили, Ной и семейството му освободили животните от търбуха на големия съд, взели от торбите семената и ги посадили. Не след дълго синовете на Ной започнали да населяват отново света. Архангелите, които действали по Божия воля, им се притекли на помощ, и дарили с голяма плодовитост животните, земята и жените. Растенията получили слънце и дъжд; животните намерили достатъчно храна; жените не измирали при раждане. Всичко растяло. Нищо не погивало. Светът започнал отново.

Синовете на Ной обявили, че всичко видимо е тяхно. Станали патриарси и всеки основал своя човешка раса. Преместили се на далечни места по планетата, създали династии, които ние признаваме и до днес като прочути. Сем, най-старият син на Ной, отпътувал за Близкия изток и дал началото на семитското племе; Хам, вторият син на Ной, се преместил на юг от екватора, в Африка, и създал хамитското племе; а Яфет — или по-скоро създанието, престорило се на Яфет — завзело областта между Средиземноморието и Атлантика, основавайки това, което един ден било наречено Европа.

Лекцията на д-р Рафаел приключи внезапно. Той спря да говори, затвори бележника си и настоя да се върнем за следващата му лекция. От опит знаех, че д-р Рафаел нарочно свършва лекцията си по този начин, за да остави ученичките да очакват още. Беше педагогически способ, който започнах да уважавам, след като бях ходила на лекциите му през цялата ми първа година в Академията — не бях пропуснала нито една. Залата се изпълни с шумоленето на листа и стъпки, докато студентките се събираха на групи и се готвеха за вечеря или за вечерните занимания. Също като останалите и аз прибрах вещите си. От разказа на д-р Рафаел бях изпаднала в нещо като транс и установих, че ми е страшно трудно да се опомня, обградена от хора, много от които ми бяха напълно непознати. Обичайното присъствие на Габриела до мен беше утешително. Канех се да я попитам дали иска да отидем в квартирата ни и да си приготвим вечеря.

Щом я видях обаче, охладнях. Видът на Габриела бе променен. Косата й се бе сплъстила от пот, кожата й изглеждаше бледа и лепкава. Плътният черен грим, който носеше около очите си — козметичен ефект, който бях започнала да приемам като запазена марка на Габриела, — се беше размазал още по-надолу под очите й — дали от потта или от сълзи, не можах да преценя. Големите й зелени очи се взираха втренчено напред, но като че нищо не виждаха. Видът й беше страховит, сякаш беше неспасяемо съсипана от туберкулоза. Именно тогава забелязах кървави белези от изгаряне, разяли кожата на ръката й, която стискаше прекрасната златна запалка. Опитах да я заговоря, да потърся обяснение за това нейно странно поведение, но погледът й ме спря, преди да започна. В очите й видях сила и решителност, каквито лично аз не притежавах. Знаех, че Габриела ще остане неразгадаема. Каквито и тъмни и страшни тайни да таеше в себе си, никога нямаше да ги разкрие пред мен. По някаква причина, въпреки че не разбирах защо, този факт тутакси ме успокои и същевременно ме ужаси.

По-късно, когато се върнах в апартамента. Габриела седеше в кухнята. На масата имаше ножица и бял бинт. Като реших, че може да има нужда от помощ, отидох при нея. В слънчевата атмосфера на нашия апартамент изгарянията бяха придобили отвратителен цвят — плътта й бе почерняла от пламъка и от нея се изцеждаше прозрачна течност. Отрязах парче бинт. Габриела обаче каза:

— Благодаря, мога и сама да се погрижа за себе си.

Разочарованието ми нарасна, когато тя взе бинта и започна да превързва раната. Един миг я гледах, а после казах:

— Как можа да си причиниш това? Какво ти става?

Тя се усмихна, сякаш думите ми я забавляваха. И наистина, за миг си помислих, че сигурно ми се присмива. Но тя просто се зае отново с превръзката и отвърна:

— Няма да разбереш, Селестин. Прекалено добра си, прекалено непорочна, за да разбереш какво ми става.

В следващите дни колкото повече се опитвах да си обясня постъпките на Габриела, толкова по-потайна ставаше тя. Започна да прекарва нощите си извън общия ни апартамент на улица „Гасенди“, като ме оставяше да се чудя къде е и дали е в безопасност. Връщаше се у нас само когато мен ме нямаше и разбрах, че е идвала единствено по дрехите, които бе оставила или извадила от гардероба си. Ходех из апартамента и намирах ту използвана чаша със следи от червило по ръба, ту кичур черна коса; уханието на „Шалимар“ се бе пропило в дрехите й. Установих, че Габриела ме избягва. Бях заедно с приятелката си единствено през деня, когато работехме в атенеума с тетрадки и документи, разхвърляни пред нас, но дори и тогава все едно, че ме нямаше.

И което бе още по-лошо, бях започнала да вярвам, че в мое отсъствие Габриела преглежда разработките ми, чете записките ми и проверява докъде съм стигнала в разните книги, които ни бяха възложили да четем, сякаш да прецени напредъка ми и да го сравни със своя. Габриела беше твърде умела, за да оставя следи от любопитството си и така и не открих доказателство за присъствието й в моята стая, но много внимавах какво оставям по писалището си. Не се съмнявах, че ще открадне всичко, което й се стори полезно, макар и да се преструваше на напълно апатична към общата ни работа в атенеума.

С времето започнах да се потопявам във всекидневната рутина на общата ни работа. Отначало задачите ни бяха досадни и се състояха главно в четене на бележници и правене на списъци с потенциално полезна информация. На Габриела й бяха възложили работа, която отговаряше на интереса й към митологичните и исторически аспекти на ангелологията, а на мен ми бяха дали по-математическа задача — да категоризирам пещерите и проломите, за да изолирам местонахождението на лирата.

Един следобед през октомври, докато гледах как Габриела седи срещу мен, а черната й коса се спуска на къдри около шията й, извадих тетрадка от една от многобройните кутии пред нас и я заразглеждах внимателно. Беше необичайна тетрадка, неголяма и доста дебела, с твърда, олющена подвързия. Пристегната бе с кожена каишка, завършваща със златна закопчалка. Вгледах се в закопчалката и видях, че представлява ангелче с размерите на кутрето ми. Беше продълговато и тънко, със стилизирано лице и две инкрустирани сини сапфирени очи, развята туника и чифт сърповидни крила. Прокарах пръсти по хладния метал. Притиснах крилата между пръстите си, усетих съпротива, и след приятно прищракване механизмът задейства. Тетрадката се отвори и аз я положих на скута си, като изгладих с пръсти листата. Хвърлих поглед към Габриела да проверя дали е забелязала какво съм намерила, но тя бе потънала в четене и за мое облекчение не видя красивата тетрадка в ръцете ми.

Тутакси разбрах, че това е един от дневниците, за които Серафина спомена, че е водила през последните години на обучението си, като наблюденията й бяха по-обединени и изчистени в един кратък, сбит учебник за начинаещи. И наистина, дневникът съдържаше много повече от обикновени записки на лекции. Отгръщайки началото, открих думата Ангелология, отпечатана със златно мастило на първата страница. Страниците бяха изпъстрени с обобщения, размишления, въпроси, нахвърляни по време на лекции или при подготовката за някой изпит. Докато четях, открих нарастващата любов на д-р Серафина към геологията преди потопа: по страниците добросъвестно бяха разчертани карти на Гърция, Македония, България и Турция, като че д-р Серафина беше проследила точно контурите на границите на всяка страна, екипирайки всяка планинска верига и всяко езеро. Названията на пещерите и планинските проходи се появяваха на гръцки, латински или кирилица в зависимост от съответната местна азбука. По страничните полета личаха ситно изписани обозначения и съвсем скоро ми стана ясно, че скиците са били правени при подготовка за експедиция. Още от ученическите си години д-р Серафина твърдо си бе наумила да организира втора експедиция. Осъзнавах, че резюмирайки работата на д-р Серафина с тези карти, не бе изключено самата аз да разкрия географската загадка на експедицията на Клематис.

Продължих да чета и установих, че има рисунки, разпилени като съкровища между тесните колонки с думи: виждаха се ореоли, тръби, крила, арфи и лири — трийсет и една годишни завъртулки на замечтана ученичка, разсейвала се по време на лекции. Някои страници освен с рисунки бяха пълни и с цитати, извадени от ранни книги по ангелология. В средата на тетрадката попаднах на няколко страници с цифрови квадрати, обикновено известни като магически квадрати. Квадратите се състояха от серия числа, с постоянен сбор във всеки ред, диагонал и колонка: магическа константа. Аз разбира се знаех историята на магическите квадрати — разпространението им в Персия, Индия и Китай, както и по-ранното им възникване в Европа в гравюрите на Албрехт Дюрер, художник, на чиито творби се възхищавах, — но никога не ми се беше удавало да ги проучвам.

Д-р Серафина беше написала напряко на страницата с червено мастило, вече избеляло:

Един от най-прочутите квадрати — и от най-често използваните за нашите цели — е квадратът Sator Rotas, чийто най-стар образец е открит в Херкулан или Ерколано, както го наричат днес, италиански град, частично разрушен от изригването на вулкана Везувий през 79 г. от новата ера. Sator Rotas е латински палиндром, акростих, който може да се чете по няколко начина.

По традиция, квадратът се е използвал в ангелологията, за да означи наличието на даден модел. Квадратът не е шифър, за какъвто често погрешно бива приеман, а символ, който да сигнализира на ангелолога, че е налице някакво по-обширно схематично значение. В известни случаи квадратът ни подсеща, че наблизо има нещо скрито — послание или може би съобщение. Магическите квадрати винаги са играли роля в религиозните церемонии и този квадрат не е изключение. Използването на подобни квадрати датира от древни времена и нашата група няма никаква заслуга за развитието им в това отношение. Всъщност квадрати са намерени в Китай, Арабия, Индия и Европа и дори са били съставяни от Бенджамин Франклин в Съединените щати през осемнайсети век.

На следващата страница се намираше квадратът на Марс чиито цифри привлякоха погледа ми с почти магнетична сила.

Под квадрата Серафина беше написала:

„Магическият печат на Михаил — «сигил». Тази дума произлиза от латинската «сигилум», на английски «сийл» или от думата «сегула» на иврит, чийто смисъл е «емет» — «дума с духовно значение». При церемонии всеки сигил представлява духовно същество — бяло или черно, — чието присъствие може да се призове от ангелолога, най-често от по-високия ред ангели и демони. Призоваването се получава чрез заклинания, сигили и поредица от взаимен обмен между духа и призоваващото лице. Забележка: заклинателното призоваване е изключително опасно действие, което често се оказва фатално за медиума и трябва да се прилага само като последно и крайно усилие за довеждането на ангелски същества.“

Обръщайки на другата страница, открих многобройни скици на музикални инструменти — лютия, лира и красиво изрисувана арфа, подобни на рисунките, изпълнили първите страници на тетрадката. Тези инструменти не ми говореха почти нищо. Не можех да си представя звуците, които издаваха, когато се свири на тях, нито можех да чета музикалните знаци. Силата ми винаги е била в числата и затова бях изучавала математика и точни науки, а за музиката знаех малко. Небесната музикология — която Владимир, ангелологът от Русия, познаваше толкова добре — до момента напълно ме объркваше; умът ми се замъгляваше от тоналностите и гамите.

Заета с тези мисли за известно време, най-накрая вдигнах очи от четивото си. Габриела се беше преместила до мен на канапето — подпряла брадичка с ръка, очите й бавно се движеха по страниците на подвързания текст. Беше облечена с дрехи, които никога не бях виждала — копринена блуза и широки панталони, ушити сякаш по поръчка точно за фигурата й. Под прозирния копринен ляв ръкав едва се различаваше ивица бинт, единственото останало доказателство за травмата, на която бях станала свидетелка по време на лекцията на д-р Рафаел преди няколко седмици. Габриела изглеждаше напълно различна от изплашеното момиче, изгорило ръката си.

Погледнах книгата, която държеше, и на гръбчето разчетох отпечатано „Книгата на Енох“. Колкото и да ми се искаше да споделя откритието си с Габриела, предпочетох да не я прекъсвам и затова закопчах златната катарама на дневника, притискайки нежните сърповидни крила, докато тя прещрака. После, решила да продължа с моите задължения по каталога, сплетох косата си — дълга, непокорна руса коса, която ми се искаше да подстрижа съвсем късо, както бе направила Габриела — и се заех с отегчителната задача сама да подреждам книжата на семейство Валко.

Д-р Серафина идваше да ни проверява всеки ден по обед и ни носеше кошница с хляб и сирене, бурканче с горчица и бутилка студена вода. Обикновено едва я изчаквах да дойде, но тази сутрин бях толкова погълната от работата си, че не разбрах кога е настъпило времето за почивка, докато тя не влетя в стаята и не остави кошницата на масата пред нас. През изминалите часове не забелязвах почти нищо освен безконечните изреждания на данни, особено в теренните записки на семейство Валко от най-ранната им експедиция — изтощително пътешествие през Пиринеите, изпъстрено с измервания на пещери, градации и плътност на гранита, изпълнили десет бележника. Едва когато д-р Серафина седна с нас и вече можех да спра да работя, осъзнах, че съм невероятно гладна. Разтребих масата, събрах листата и затворих тетрадките. Настаних се удобно на канапето, габардинената ми пола се хлъзна по плътната кадифена коприна, и се приготвих за обяда.

След като подреди храната пред нас, д-р Серафина се обърна към Габриела.

— Как върви работата?

— Тъкмо четях разказа на Енох за наблюдателите — отговори Габриела.

— А… — каза Серафина. — Трябваше да се досетя, че Енох ще те привлече. Това е един от най-интересните текстове в нашия канон. И един от най-странните.

— Най-странните? — намесих се аз и погледнах Габриела. Щом Енох беше толкова интригуващ, защо Габриела не го беше споделила с мен?

— Изумителен текст — каза Габриела с преливащо от интелигентност лице, едно много вълнуващо сияние, на което обикновено се възхищавах. — Нямах представа, че съществува.

— Кога е писан? — попитах, без ни най-малко да ревнувам Габриела, че отново ме е изпреварила. — В наши дни ли?

— Това е апокрифно пророчество, написано от пряк наследник на Ной — каза Габриела. — Енох твърдял, че бил отнесен на небето и че получил непосредствен достъп до ангелите.

— В съвременната епоха „Книгата на Енох“ е пренебрегвана като съновидение на някакъв луд патриарх — отговори Серафина. — Но тя е наш първостепенен наръчник за историята на наблюдателите.

Бях попаднала на подобен разказ в дневника на нашия професор и се зачудих дали не съм чела същия текст. Сякаш усетила какво мисля, д-р Серафина каза:

— Няколко глави от Енох съм преписала в дневника, който четеш, Селестин. — И като взе тетрадката с ангелската закопчалка, тя я обърна в ръцете си. — Сигурно си попаднала на тези пасажи. Но „Книгата на Енох“ е толкова обстойна, изпълнена с такава превъзходна информация, че ти препоръчвам да я прочетеш в цялата й пълнота. Всъщност през третата година д-р Рафаел сам ще изиска от вас да я прочетете. Тоест, ако изобщо водим курсовете през следващите години.

Габриела каза:

— Има един пасаж, който особено ме порази.

— Така ли? — попита д-р Серафина въодушевено. — Спомняш ли си го?

Габриела изрецитира пасажа.

— „И тогава пред мен се появиха двама мъже много високи, каквито никога не бях виждал на земята. И лицата им грееха като слънцето, а очите им бяха като горящи факли, и от устите им излизаше пламък. Одеянията им приличаха на пера: краката им бяха пурпурни, крилата им по-ярки от злато; ръцете им побели от сняг.“

Усетих как лицето ми пламва. Талантите на Габриела, които преди време ме изпълваха с обич към нея, сега предизвикаха обратен ефект.

— Отлично — каза д-р Серафина, едновременно доволна и сдържана. — И защо те порази този пасаж?

— Тези ангели не са сладките херувими, застанали пред небесните порти, нито сияйните фигури, които виждаме в ренесансовите картини — обясни Габриела. — Те са страховити, плашещи същества. Докато четях разказа на Енох за ангелите, открих, че са ужасяващи, едва ли не чудовища. И честно казано, те ме плашат.

Гледах Габриела и не вярвах на очите си. Габриела отвърна на погледа ми и усетих — за някакъв миг само, — че се опитва да ми каже нещо, но не успява. Копнеех да продължи да говори, да ми се обясни, но тя само за пореден път ме изгледа хладно.

Д-р Серафина помисли за миг върху казаното от Габриела и аз се зачудих дали не познава приятелката ми по-добре от мен. Тя стана и пристъпи до шкафа си, отвори едно чекмедже и извади кован меден цилиндър. След като си сложи бели ръкавици, тя завъртя цилиндъра, отвори тънък като лепенка капак и извади отвътре един свитък. Разгърна го върху масичката за кафе пред нас, взе преспапие от оловен кристал и затисна единия му край върху масата. Върху другия опря дланта на дългата си тънка ръка. Загледах се в пожълтелия, набръчкан ръкопис.

Габриела се наведе и докосна крайчеца на свитъка.

— Това да не е видението на Енох? — попита тя.

— Копие — отвърна д-р Серафина. — През втори век преди Христа са били разпространени стотици подобни преписи. Според нашия главен архивист, ние притежаваме няколко от оригиналите, всичките леко различни един от друг, както става обикновено с подобни документи. Когато Ватиканът се зае да ги унищожи, ние решихме да ги съхраним. Този тук не е толкова ценен, колкото онези в трезора.

Преписът бе направен върху плътна здрава хартия с латински букви, а думите бяха изписани с прецизна калиграфия. Полетата бяха украсени със стройни златни ангели, сребристите им одежди се виеха около прибраните златни крила.

Д-р Серафина се обърна към нас.

— Можете ли да го прочетете?

Бях учила латински, а също гръцки и арамейски, но трудно разчитах калиграфията, а този латински ми изглеждаше странен и несвойствен.

Габриела попита:

— Кога е направен този препис?

— Някъде около седми век — отговори д-р Серафина. — Това е тогавашно възпроизвеждане на много по-стар ръкопис, писан преди текстовете, от които се създава Библията. Оригиналът е заключен горе в трезора заедно със стотици други ръкописи, за да бъдат в безопасност. Откакто сме започнали работа, ние събираме текстове. Това е най-голямата ни сила — държим истината и тази информация ни пази. Всъщност ще установите, че много от фрагментите в самата Библия — и много, които е трябвало да бъдат включени там, но не са — са наше притежание.

Наведох се още по-близо до ръкописа и казах:

— Трудно се чете. Да не би това да е Вулгата^[7]?

— Нека аз ви го прочета — каза д-р Серафина и приглади още веднъж ръкописа с ръка: „И мъжете ме взеха и ме отведоха на второто небе, и ми показаха мрака, и там видях аз увесените пленници, задържани в очакване на вечния съд. И тези ангели бяха мрачни на вид, повече и от земния мрак. И не преставаха да ридаят всеки час, а аз попитах онези с мен: Защо непрестанно изтезават тези мъже?“

Прехвърлих думите в главата си. Въпреки че бях прекарала години в четенето на древни текстове, никога досега не бях чувала подобно нещо.

— Какво е това?

— Енох — реагира мигновено Габриела. — Тъкмо, когато влиза във второто небе.

— Второто? — попитах объркана.

— Седем са — обясни авторитетно Габриела. — Енох е ходил във всяко от тях и е описал какво е видял.

— Вървете — каза д-р Серафина и посочи лавицата с книги, заемаща цялата стена на стаята. — Най-горе ще намерите Библиите.

Последвах указанията на д-р Серафина. След това избрах една Библия, която ми се стори достатъчно привлекателна — с дебели, кожени корици и ръчно подшито тяло, тежка и трудна за носене книга. Замъкнах я до масата и я поставих пред моята преподавателка.

— Избрала си любимата ми Библия — каза д-р Серафина, сякаш изборът ми потвърждаваше доверието й в моята преценка. — Видях същата тази Библия като момиче, когато за пръв път съобщих на Съвета, че ще стана ангелолог. Това се случи на прочутата им конференция през 1919 година, след като Европа беше опустошена от войната. Тази професия инстинктивно ме привличаше. Дотогава не беше имало ангелолог в семейството ми, което е доста странно — ангелологията се предава от родители на деца. И все пак на шестнайсет знаех точно каква ще бъда и в никакъв случай не се срамувах от това! — Серафина спря, овладя се и добави: — Елате сега тук. Ще ви покажа нещо.

Тя постави Библията на масата и бавно, внимателно разгърна страниците. — Това тук е „Сътворение: 6“. Прочетете го.

Прочетохме посочения пасаж, изваден от превода на Гияр Демулен от 1297 година:

„И когато децата на хората се умножиха, се случи така, че в ония дни им се бяха родили красиви и русокоси дъщери. И ангелите, небесните синове, ги видяха и ги прелъстиха, и си казаха: Елате, да си изберем жени измежду децата на човеците и да имаме деца от тях.“

— Това го четох днес следобед — каза Габриела.

— Не — поправи я д-р Серафина. — Това не е Енох. Въпреки че в „Книгата на Енох“ има подобна версия, това е различно. От Сътворението е и е единствената точка, където официалната версия на събитията — която съвременните християни приемат за вярна — отговаря на апокрифа. Апокрифните творби, естествено, са най-богатият източник за ангелската история. Навремето Енох бил изучаван задълбочено, но както често става с една догматична институция, каквато е църквата, установили, че това ги застрашава и започнали да изваждат Енох от канона.

Габриела изглеждаше покрусена.

— Но защо? — попита тя. — Този материал е могъл да е толкова полезен, особено на изследователите!

— Полезен ли? Не виждам как. Съвсем естествено е църквата да не дава гласност на подобна информация — реагира отривисто д-р Серафина. — „Книгата на Енох“ била опасна за тяхната версия на историята. А ето версия — добави тя, отваряйки капака на цилиндъра и изваждайки друг ръкопис, — написана след дългогодишни устни легенди. Всъщност тя произлиза от същия източник. Авторът я написва по времето на множеството текстове, използвани в Стария завет на Библията, с други думи, още по времето, когато е създаден Талмудът.

— Но това не обяснява причината църквата да я крие — каза Габриела.

— Причината е очевидна. Версията на Енох на този разказ е украсена с всевъзможна екзалтирана реч — религиозни и визионерски крайности, които консервативните учени смятат за преувеличения, или още по-лошо: за лудост. Личните размишления на Енох за наричаните от него „избрани“ са особено смущаващи. Съществуват много пасажи с личните разговори на Енох с Бога. Както можете да си представите, мнозина теолози намират тази творба за богохулна. Честно казано, в ранните години на християнството Енох бил смятан за спорен автор. Независимо от това „Книгата на Енох“ е най-значимият ангелоложки текст, с който разполагаме. Това е единственият документ за истинския произход на злото на земята, написан от човек и разпространен сред човеците.

Завистта ми към Габриела изчезна и сега изпитах дълбоко любопитство към онова, което д-р Серафина щеше да ни каже. Надявах се, че вероятно си бях въобразила твърде много за нашите различия и че споделеното ни желание за успех можеше да ни сближи.

— Когато теолозите започнали да се интересуват от възстановяването на „Книгата на Енох“, шотландски изследовател на име Джеймс Брус намерил в Етиопия версия на този текст. Друго копие било открито в Белград. Както можете да си представите, тези находки били в противоречие с опитите на църквата напълно да заличи този текст. Но може да се изненадате от факта, че през цялото време сме им помагали ние, изваждайки от обръщение копията на Енох и съхранявайки ги в нашата библиотека. Желанието на Ватикана да се преструва, че нефилимите и ангелолозите не съществуват, отговаря на нашето желание да останем скрити. Получава се добре така, според мен — взаимното ни съгласие да се преструваме, че другият не съществува.

— Изненадващо е, че не работим заедно — обадих се аз.

— Съвсем не — отговори д-р Серафина. — Навремето ангелологията била в центъра на вниманието на религиозните среди, един от най-тачените клонове на теологията. Това бързо се променило. След кръстоносните походи и изстъпленията на инквизицията ние разбираме, че е време да се дистанцираме от църквата. Дори и преди това обаче сме насочвали голямата част от усилията си под земята, като сами сме преследвали Прочутите. Винаги сме били сила на съпротивата, партизанска група ако щете, която се е борила срещу тях от безопасно разстояние. Колкото по-невидими сме ставали, толкова по-добре е било, особено защото самите нефилими са съумели да запазят всичко в пълна тайна. Разбира се, Ватиканът е наясно с нашата дейност, но предпочита да ни остави на мира, поне засега. Напредъкът, постигнат от нефилимите под прикритието на бизнеса и правителствените операции, ги е направил анонимни. Най-голямото им постижение през изминалите триста години е да са скрити пред очите на всички. Поставили са ни под постоянен надзор, а се появяват единствено да ни атакуват, да печелят от войните или сенчестите бизнес сделки, а после тихичко изчезват. Те естествено свършиха много добра работа, като изолираха интелектуалците от религиозната дейност. Направиха всичко възможно човечеството да не получи нов Нютон или Коперник — мислители, които благоговеят както пред Науката, така и пред Бога. Атеизмът беше най-великото им изобретение. Делото на Дарвин, въпреки че този човек е бил особено зависим от религията, се използва и разпространява именно от тях. Нефилимите успяха да накарат хората да повярват, че са възникнали от само себе си, че се самозадоволяват, свободни са от божественото, sui generis. Това е илюзия, която още повече затруднява работата ни, а разкриването им става почти невъзможно.

Д-р Серафина внимателно сгъна отново ръкописа и го пъхна в медния цилиндър. И като се обърна към плетената кошница с нашия обяд, тя я отвори и постави франзелата и сиренето пред нас, подканяйки ни да хапнем. Бях изгладняла. Хлябът бе топъл и мек в ръцете ми и когато си отчупих парче, остана едва доловима маслена следа по пръстите ми.

— Отец Богомил, един от нашите отци основатели, е съставил нашата първа независима ангелология през четвърти век с учебна цел. По-късно в ангелологията включват таксономиите на нефилимите. Тъй като повечето наши хора обитават манастири из цяла Европа, ангелологиите били преписвани на ръка и съхранявани от монашеската общност обикновено в самите манастири. Това е един много плодотворен период от историята ни. Извън изключителната група ангелолози, чиято мисия била тясно съсредоточена върху нашите врагове, натрупването на знания за общите свойства, сили и цели на ангелите било в разцвет. За ангелолозите средновековието било време на голям напредък. Изцяло осъзнавали съществуването на ангелските сили, както добри, така и лоши. Светини, статуи и картини дали на човешкото множество всепроникваща представа за основните принципи на ангелското присъствие. Усетът за красота и надежда се превърнал в част от всекидневието, въпреки болестите, мъчещи населението. И макар да съществували магьосници, гностици и катари — различни секти, които въздигали или изкривявали ангелската реалност, ние успяхме да се защитим от машинациите на хибридните същества — от исполините, както често ги наричаме. Църквата, въпреки цялата вреда, която е била способна да нанесе, защитила цивилизацията под егидата на вярата. Откровено казано, макар и съпругът ми да не би се съгласил, това е последният път, когато сме имали надмощие над нефилимите.

Серафина спря да говори и се загледа как довършвам обяда си — навярно преценяваше, че от учене не се храня достатъчно, макар че Габриела — която не бе хапнала нищичко — напълно бе изгубила своя апетит. Смутена от лошите си обноски, аз избърсах ръце в ленената салфетка на скута ми.

— Как са успели да постигнат това нефилимите? — попитах.

— Надмощието си? — попита д-р Серафина. — Много просто. След средновековието равновесието на силите се променя. Нефилимите започнали да възстановяват загубените езически текстове — творбите на гръцки философи, шумерските митологии, персийските научни и медицински текстове — и да ги разпространяват в интелектуалните центрове на Европа. Резултатът, естествено, бил катастрофален за църквата. И това било само началото. Нефилимите направили всичко възможно материализмът да стане модерен сред елитните фамилии. Хабсбургите са един от примерите за това как исполините са наместват в една фамилия и я превземат, Тюдорите също. Макар и да сме съгласни с принципите на Просвещението, за нефилимите това все пак било огромна победа. Френската революция — когато Църквата била разделена от Държавата и се внушила илюзията, че хората трябва да разчитат на рационализма вместо на духовния свят — била другата победа. С времето върху земята се разпростряла програмата на нефилимите. Те проповядвали атеизма, светския хуманизъм, дарвинизма и крайните течения на материализма. Те били инженерите на идеята за прогреса. Те създали нова религия за масите: науката. Докато настъпи двайсети век, нашите гении вече били атеисти, а художниците ни — релативисти. Вярващите се раздробили на хиляди спорещи вероизповедания. Така разделени, лесно можели да бъдат манипулирани. За зла участ, враговете ни напълно се интегрирали в човешкото общество, развивали мрежи на влияние в правителства, промишленост, печат. Стотици години те просто се хранели от труда на човечеството и не давали нищо в замяна, само взимали и градили своята империя. Най-голямата им победа обаче се състои във факта, че криеха присъствието си от нас. Накараха ни да вярваме, че сме свободни.

— А не сме ли? — попитах аз.

— Огледай се, Селестин! — каза в отговор д-р Серафина, раздразнена от наивните ми въпроси. — Нашата академия е разтурена и принудена да се крие. Ние сме напълно безпомощни пред техните попълзновения. Нефилимите търсят човешките слабости, черпейки от най-алчните за власт амбициозни хора; а после чрез тези лица прокарват каузите си. За щастие нефилимите са ограничени в своята мощ. Те могат да бъдат надхитрени.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Габриела. — Може би именно човечеството ще бъде надхитрено.

— Напълно е възможно — отвърна д-р Серафина, изучавайки Габриела. — Но заедно с Рафаел ще направим всичко по силите си да попречим на това. Първата ангелска експедиция отбелязва началото на това усилие. Отец Клематис, ерудит и смел мъж, който бил водач на експедицията, продиктувал сведенията от своята експедиция в търсене на лирата. Сведенията от това пътешествие били загубени дълга векове. Рафаел, както сигурно знаете, ги намери. Ще ги използваме, за да открием местонахождението на пролома.

Знаменателното откритие на сведенията за експедицията на Клематис беше легендарно сред онези студентки, които се възхищаваха на семейство Валко. Д-р Рафаел Валко бе намерил дневника на отец Клематис в някакво село в Северна Гърция в средата на 20-те години, където в продължение на векове той бе останал заровен сред купища документи. По онова време д-р Рафаел бил млад учен, съвсем неизвестен. Откритието го изстреляло до най-високите нива на ангелоложките среди. Текстът бил ценно описание на експедицията и — най-важното — давал надежда семейство Валко да повторят пътешествието на Клематис. Ако в текста били открили точните координати на пещерата, семейството със сигурност щяло още преди години да предприеме своята експедиция.

— Мислех, че преводът на Рафаел е изгубил популярността си — каза Габриела, забележка която, независимо колко вярна беше, ме порази като крайно нагла. Д-р Серафина обаче изглежда не се беше засегнала.

— Дружеството е проучило задълбочено този текст в опита си да разбере точно какво се е случило по време на експедицията. Но ти си права, Габриела. В крайна сметка установихме, че описанието на Клематис е несъстоятелно.

— Защо? — попитах озадачена, че подобен важен текст може да бъде отхвърлен.

— Защото в документа има неточности. Най-важната част от текста е записана в последните часове от живота на Клематис, когато той бил почти обезумял от изтощителната работа по време на пътешествието до пещерата. Отец Деопус, човекът записал разказа на Клематис, не е можел да обхване точно всеки детайл. Не начертава карта, а оригиналът, довел Клематис до пролома, не е открит сред документите му. След множество опити приехме тъжната истина, че картата вероятно е била загубена в самата пещера.

— Това, което не разбирам — обади се Габриела, — е как Клематис не е направил копие. Това е най-основната процедура при всяка експедиция.

— Очевидно нещо страшно се е объркало — каза д-р Серафина. — Отец Клематис се връща в Гърция дълбоко покрусен и през останалите му седмици живот изпада в състояние на обърканост. Всички участници в експедицията му загиват, запасите му свършват, дори магаретата се загубват или ги открадват. Според сведения на съвременници, особено на отец Деопус, Клематис приличал на човек, събудил се от сън. Той говорел небивалици и се молел по ужасяващ начин, сякаш поразен от безумие. И за да отговоря на въпроса ти, Габриела, ние знаем, че нещо се е случило, но не сме сигурни точно какво.

— Но имате теория? — попита Габриела.

— Разбира се — отвърна Серафина и се усмихна. — Всичко е там, в онзи текст, продиктуван на смъртния му одър. Съпругът ми доста се измъчи да преведе прецизно текста. Допускам, че Клематис намира в пещерата точно каквото търси. Именно това, че открива ангелите в тяхната тъмница, докарва нещастника до безумство.

Нямах представа защо думите на д-р Серафина така ме развълнуваха. Чела бях множество второстепенни източници около първата ангелска експедиция и въпреки това бях безкрайно ужасена от образа на Клематис, уловен като в капан в земните дълбини, заобиколен от извънземни създания.

Д-р Серафина продължи:

— Твърди се, че първата ангелска експедиция е безразсъдна и ненужна. Аз, както и двете знаете, вярвам, че експедицията има съществено значение. Наш дълг беше да проверим дали легендата около наблюдателите и поколението на нефилимите почива всъщност на истина. Били ли са наблюдателите пленени в пещерата на Орфей и ако е било така, още ли са притежавали лирата?

— Смущаващо е, че са били пленени заради най-обикновено неподчинение — каза Габриела.

— В това неподчинение няма нищо обикновено — рязко отвърна д-р Серафина. — Помниш, че навремето Сатаната е бил един от най-могъщите ангели — благороден серафим, докато не се противопоставил на Божията повеля. Наблюдателите не само че не изпълнили дадените им заповеди, но и докарали на земята божествени технологии, предавайки бойното изкуство на децата си, които на свой ред ги предали на човечеството. Гръцката легенда за Прометей илюстрира как в древността възприемали това прегрешение. То се смятало за най-осъдителния грях, защото подобно знание нарушава равновесието в човешкото общество след грехопадението. И тъй като пред нас е „Книгата на Енох“, нека ви прочета как постъпват с горкия Азазел. Направо е ужасно.

Д-р Серафина пое книгата, която Габриела разглеждаше и започна да чете:

— „Казали на архангел Рафаил: Вържи ръцете и краката на Азазел и го хвърли в мрака и разтвори пустинята, която е в Дудаел, и го хвърли в нея. И напълни ямата, като го покриеш с груби и ръбати камъни, и го покрий с мрак, и го остави да живее вечно там, и покрий лицето му, за да не вижда светлината. И едва в деня на страшния съд той ще бъде захвърлен в огъня.“

— И никога няма да се освободят? — попита Габриела.

— Всъщност ние нямаме представа кога и дали могат да бъдат освободени. Интересът на учените ни към наблюдателите се свежда само до онова, което те могат да ни кажат за нашите земни, смъртни врагове — каза тя и върна ръкописа в медния цилиндър, а после свали белите ръкавици. — Нефилимите няма да се спрат пред нищо, за да си възвърнат изгубеното в потопа. Това е катастрофата, която се опитваме да предотвратим. Блаженият отец Клематис, най-непоколебимият от членовете на откривателския екип, се заел сам да започне битката срещу нашите подли врагове. В методите му имало недостатъци, но въпреки това има голяма полза от проучването на сведенията за неговото пътешествие. За мен то е безкрайно удивително, независимо от загадката, която оставя след себе си. Само се надявам един ден да го прочетете внимателно. Може би ще успеете да откриете нещо, което ни е убягнало.

Габриела напрегнато загледа своята преподавателка с присвити очи.

— И ако го направим? — попита тя.

— Ако откриете нещо ново в Клематис? — отвърна й с въпрос д-р Серафина развеселено. — Амбициозна цел, но не особено вероятна. Д-р Рафаел е бележит учен в областта на Първата ангелска експедиция. Заедно с него сме минали хиляди пъти през всяка дума на Клематис и нищо ново не сме открили.

— Но не е изключено — казах, за да не бъда отново изпреварена от Габриела. — Винаги има шанс да се появят нови данни за местоположението на пещерата.

— Честно казано, ще използвате много по-полезно времето си, ако се съсредоточите върху по-незначителните подробности в нашата работа — каза д-р Серафина и с едно махване на ръката разпиля всичките ни надежди. — Досега данните, които сте събрали и систематизирали, крият най-добрата надежда за намирането на пещерата. Трябва обаче да ви предупредя, че Клематис може да си остане огромна загадка. Той ни приканва напред с обещанието да ни разкрие тайните на наблюдателите, а после остава призрачно безмълвен. Той е ангелоложки сфинкс. Ако съумеете да извадите на светло нещо ново от Клематис, вие ще бъдете първите, които ще ме придружат във Втората ангелска експедиция.

През останалите седмици на октомври с Габриела прекарвахме дните си в кабинета на д-р Серафина, където работехме с някаква мълчалива решителност, докато класифицирахме и систематизирахме целия обем от информация. Натовареният график и усърдието, с което се стремях да проумея материалите пред себе си, ме изтощаваха прекалено много, за да размишлявам върху странното поведение на Габриела. Тя идваше за кратко в апартамента ни и вече не посещаваше лекциите на семейство Валко. Работата й по каталога беше отпаднала и затова идваше в кабинета само няколко дни в седмицата, докато аз бях там всеки ден. За мен беше облекчение да бъда толкова заета — така успявах да забравя разрива помежду ни. Само за месец направих схема на математическите данни, свързани с дълбочините на геоложките пластове на Балканите, задача тъй досадна, че започнах да се чудя дали щеше да има полза от нея. И все пак въпреки на вид безконечния поток от информация, събрана от семейство Валко, аз продължавах, без да се оплаквам, със съзнанието, че съществува далече по-важна цел. Напрежението от предстоящото напускане на училищните сгради и опасностите от войната само допълваха усещането колко неотложна е задачата ми.

В един сънлив следобед в началото на ноември, когато сивото небе бе надвиснало над големите прозорци на кабинета на д-р Серафина, нашата преподавателка пристигна и съобщи, че иска да ни покаже нещо интересно. Предстоеше ни толкова много работа и с Габриела така се бяхме заровили в документите, че се противопоставихме на това прекъсване.

— Елате — повика ни д-р Серафина и леко се усмихна. — Цял ден здравата сте работили. Една малка почивка ще прочисти мозъците ви.

Странна беше тази молба — д-р Серафина често ни предупреждаваше, че времето тече, а сега — почивка. Всъщност посрещнах с радост това прекъсване, а Габриела, която през по-голямата част от деня бе превъзбудена поради причини, за които само можех да гадая, изглежда също се нуждаеше от него.

Серафина ни изведе от кабинета и по виещ се коридор тръгнахме към най-отдалечената част на училището, където от редицата отдавна изоставени кабинети се стигаше до някаква притъмнена галерия. Вътре, под мъждивата светлина на електрически крушки, наемни помощници подреждаха в дървени сандъци картини, статуи и други предмети на изкуството. Мраморният под бе посипан със стърготини така, че на бледнеещия следобеден здрач помещението приличаше на развалини от експозиция. С характерното си отношение към подобни скъпоценни творби Габриела минаваше от предмет на предмет и внимателно разглеждаше всеки, сякаш да го запомни преди отпътуването му. Обърнах се към Серафина с надеждата да ни обясни защо сме тук, но тя беше изцяло погълната да изучава Габриела. Наблюдаваше всяко нейно движение и преценяваше реакциите й.

По масите, в очакване да бъдат опаковани, лежаха отворени безброй ръкописи. Гледката на толкова много безценни предмети, събрани на едно място, породи у мен желанието да бъда с Габриела, но с онази, която познавах до неотдавна. Тогава приятелството ни беше изградено върху усърдно учене и взаимно уважение. Преди една година с Габриела бихме спрели, за да обсъдим екзотичните животни, озъбени насреща ни от картините — мантикората с човешко лице и лъвско тяло, харпията, змиеподобната амфисбена и похотливия кентавър. Габриела щеше да обяснява всичко с точни подробности — как тези създания са художествени описания на злото, всяко едно — проявление на гротескните образи на дявола. Свикнала бях да се възхищавам на способността на Габриела да съхранява в съзнанието си енциклопедичен каталог по ангелология и демонология — академичният и религиозен символизъм често убягваше на моя по-математически ум. Само дето сега, дори и д-р Серафина да не присъстваше, Габриела щеше да запази наблюденията за себе си. Изцяло се беше отдръпнала от мен и копнежът ми по нейните прозрения беше всъщност копнеж по едно приключило приятелство.

Серафина следеше отблизо реакцията ни към заобикалящите ни предмети, обръщайки особено внимание на Габриела.

— Настъпил е моментът всички съкровища от нашата страна на линията Мажино^[8] да заминат — обади се накрая тя. — След като бъдат подредени в сандъците и включени в каталога, те ще бъдат преместени на безопасни места в провинцията. Безпокоя се само — каза тя и спря пред гравиран диптих от слонова кост върху възглавничка от синьо кадифе, с ветрило от бледа тънка хартия, намачкана около ръбчетата, — че няма да ги изнесем навреме.

Опасенията на д-р Серафина, че е възможно германците да нахлуят в Париж, проличаваха в поведението й — през последните месеци тя значително се беше състарила, красотата й носеше белезите на умора и тревожност.

— Тези тук — продължи тя и посочи няколко дървени сандъчета, всяко заковано с пирони — ще бъдат изпратени в една сигурна къща в Пиринеите. А тази прекрасна картина на архангел Михаил — продължи тя и издигна пред нас лъскава барокова картина на ангел в римски доспехи, с вдигнат меч и бляскав сребрист метален нагръдник — ще бъде тайно пренесена през Испания и, заедно с няколко други ценни неща, изпратена на частни колекционери в Америка.

— Продали ли сте ги? — попита Габриела.

— Във времена като днешните — отвърна д-р Серафина — притежанието им не е толкова важно, колкото запазването им.

— Но няма ли да липсват на Париж? — попитах аз, съзнавайки колко наивен е въпросът ми още в мига, в който го зададох. — Толкова ли е опасно вече тук?

— Скъпа моя — каза д-р Серафина очевидно озадачена от думите ми, — ако ги оставим да правят, каквото си искат, в Европа няма да остане нищо, да не говорим за Париж. Елате, тук има няколко предмета, които искам да ви покажа. Могат да минат години, преди отново да ги видим.

И като спря пред едно не съвсем пълно сандъче, д-р Серафина извади пергамент, притиснат между две стъклени плочи и избърса повърхността от стърготините. Накара ни да приближим и постави ръкописа върху една маса.

— Това е средновековна ангелология — каза тя, а лицето й се отразяваше в предпазното стъкло. — Изработена е добросъвестно до най-малките подробности, също като нашите най-добри съвременни ангелологии, но е малко по-украсена, според модата на онази епоха.

Разпознах средновековните белези върху ръкописа — строгата, подредена йерархия на хоровете и сферите, красивите изработки на златните крила, музикалните инструменти и ореолите, старателната калиграфия.

— А това миниатюрно съкровище — каза д-р Серафина и спря пред картина с размерите на разтворена длан — датира от края на века. Прелестна, според мен, тъй като е рисувана в модерен стил и се спира единствено върху представянето на престолите — ангелски ред, който в продължение на векове е привличал интереса на ангелолозите. Престолите са от Първата сфера на ангелите заедно със серафимите и херувимите. Те са връзката между физическите светове и имат огромна сила на придвижване.

— Невероятно — казах и се взрях в картината с явно страхопочитание.

Д-р Серафина се разсмя и каза:

— Така е — каза. — Нашите колекции са огромни. Изграждаме мрежа от библиотеки в целия свят. В Осло, Будапеща, Барселона — само и само да ги приютим. Надяваме се някой ден да се сдобием с читалня и в Азия. Манускриптите ни напомнят за историческите основи на нашата дейност. Всичките ни усилия се коренят в текстовете. Ние зависим от писменото слово. Това е светлината, която е създала вселената, и същата светлина ни води през нея. Без Словото не бихме могли да знаем откъде идваме и накъде отиваме.

— Затова ли толкова много държим да съхраним тези ангелологии? — попитах. — Те ли ни водят към бъдещето?

— Без тях сме загубени — отговори Серафина. — Йоан казва, че в Началото е било Словото и Словото е Бог. Онова, което не казва, е че за да има смисъл, Словото трябва да се тълкува. Именно в това е нашата роля.

— Значи сме тук, за да тълкуваме нашите текстове? — попита тихо Габриела. — Или да ги запазим?

Д-р Серафина насочи към Габриела хладен, изпитателен поглед.

— А ти как мислиш, Габриела?

— Според мен ако не застанем с традициите си срещу онези, които искат да ги унищожат, съвсем скоро няма да има какво да тълкуваме.

— Аха, значи ти си боец? — каза д-р Серафина предизвикателно. — Винаги има такива, които ще грабнат оръжието и ще влязат в битка. Само че истинският гений ще намери начин да вземе желаното, без да воюва.

— Във времена като днешните — каза Габриела и тръгна напред — не съществува избор.

Продължихме мълчаливо да разглеждаме, докато не стигнахме до дебела книга, поставена в средата на една маса. Д-р Серафина извика Габриела и изпитателно впери поглед в нея, сякаш гадаеше по жестовете й за нещо, макар и да нямах представа какво може да е.

— Генеалогия ли е това? — попитах, разглеждайки поредицата от таблици на корицата. — Пълно е с човешки имена.

— Не всички са човешки — каза Габриела и пристъпи по-близо, за да прочете текста. — Ето — Цафкиил, Сандалфон, Разпил.

Надзъртайки в ръкописа, установих, че е права: ангелските имена бяха размесени в човешките родословни линии.

— Имената не са подредени във вертикалната йерархия на сфери и хорове, а по някаква друга схема.

— Това са спекулативните таблици — промълви д-р Серафина с някаква сериозност в гласа, която ме накара да си помисля, че ни е превела през лабиринта на съкровищата, за да дойдем накрая точно на това място. — С времето се появили еврейски, християнски и мюсюлмански ангелолози — и трите религии отреждат за ангелите централно място в своята космология, — сред нас се появяват по-необикновени учени: гностици, суфисти, доста представители на азиатски религии. Ясно ви е, че дейността на агентите ни се е отклонила в драматични посоки. Спекулативните ангелологии са работа на група блестящи еврейски учени от седемнайсети век, които се задълбочили в проследяването на родословието на нефилимските фамилии.

Произхождах от семейство на католици и, възпитана в строга среда, не знаех много за доктрините на другите религии. Знаех обаче, че колежките ми в академията бяха с разнообразен произход. Габриела например беше еврейка, а д-р Серафина — навярно най-емпирично настроената и най-скептичната от всички мои преподаватели с изключение на съпруга й — твърдеше, че е агностичка, за съжаление на мнозина от колегите си. Сега обаче за пръв път осъзнах изцяло диапазона от религиозни пристрастия в историята и канона на нашата дисциплина.

Серафина продължи:

— Нашите ангелолози изучават много задълбочено еврейските генеалогии. Исторически погледнато, еврейските учени газят не само подробни генеалогични сведения заради законите за наследството, но и защото разбират същественото значение да се проследи до корен историята на всеки, така че за сведенията да се правят препратки и те да се препотвърждават. Когато бях на вашата възраст и амбицирана да изследвам ангелологията до най-големи тънкости, изучавах еврейските генеалогични практики. Всъщност препоръчвам на всички сериозни студентки да научат тези методики. Те са извънредно точни.

Д-р Серафина разлисти страниците и спря пред красиво изрисуван документ в рамка от златни листа.

— Това е генеалогията на родословното дърво на Исус, изработено през дванайсети век от наш учен. Според християнската схема, Исус бил пряк потомък на Адам. Тук имаме родословното дърво на Мария, направено от Лука — Адам, Ной, Сем, Авраам, Давид. — Показалецът на д-р Серафина проследи линията надолу по схемата. — А ето тук е семейната история на Йосиф, проследена от Матей — Соломон, Йозефат, Зерубабел и така нататък.

— Подобни генеалогии са нещо обичайно, нали? — попита Габриела. Със сигурност беше виждала поне сто такива генеалогии. Тъй като не бях имала досега опит с подобни текстове, реакцията ми беше съвсем различна.

— Разбира се — каза Серафина. — Съществували са много генеалогии, проследяващи как кръвните линии съответстват на пророчествата на Стария завет — обещанията, дадени на Адам, Авраам, Юда, Йесейи Давид. Това, обаче, е малко по-различно.

Имената се разклоняваха едно от друго и по този начин се създаваше огромна мрежа от родствени връзки. Изпаднах в някакво дълбоко смирение, като си представях как всяко име съответства на лице, което е живяло и умряло, молило се е и се е борило, навярно без изобщо да съзнава своята цел в по-необхватната мрежа на историята.

Серафина докосна страницата, нокътят и блестеше на спускащата се отгоре мека светлина. Стотици имена бяха написани с цветни мастила, множество от тънки разклонения, които излизаха от тънко стебло.

— След Потопа синът на Ной, Сем, дава начало на семитската раса. Исус, естествено, произхожда именно от тази линия. От Хам започват расите в Африка. Яфет — или, както сте научили миналата седмица от лекцията на д-р Рафаел, създанието, представящо се за Яфет — бил натоварен да стане родоначалник на европейската раса, включваща и нефилимите. Това, на което Рафаел не е наблегнал в своята лекция и което според мен е много важно за по-напредналите студентки да разберат, е че генетичната диаспора на човечеството и нефилимите е много по-сложна, отколкото на пръв поглед. Яфет създал множество деца със своята човешка жена, което довело до верига от потомци. Някои от тези деца били изцяло исполини, други били хибриди. Децата, които се родили от Яфет — тоест, от човека Яфет преди смъртта му, били абсолютно човешки. И така, потомците на Яфет били човеци, исполини и хибриди. От свързването помежду им възникнало населението на Европа.

— Толкова е сложно — обадих се аз, като се опитах да определя различните групи. — Едва ли бих могла да се ориентирам.

— Вие сега установихте самата причина да се запазят тези генеалогични схеми — каза д-р Серафина. — Без тях бихме изпаднали в същинска безизходица.

— Чела съм, че според мнозина учени кръвната линия на Яфет се е смесила с тази на Сем — намеси се Габриела и посочи клон от спекулативната генеалогия, като отдели три имена: Ебер, Натан и Амон. — Тук, тук и тук.

Наведох се по-ниско, за да прочета имената и попитах:

— Как може да са сигурни?

Габриела се усмихна, в поведението й имаше нещо жестоко, сякаш бе очаквала моя въпрос, и отвърна:

— Мисля, че съществува някаква документация, но фактически те не могат да са сто процента сигурни.

— Именно затова се нарича спекулативна ангелология — обясни д-р Серафина.

— Но много учени вярват в нея — отвърна Габриела. — Тя е достоверна и неизменна част от ангелоложката дейност.

— Със сигурност съвременните ангелолози не вярват в това — казах аз, опитвайки да прикрия вълнението, предизвикано от тази информация. Религиозните ми пристрастия бяха силни дори в момента и не приемах като доктрина подобно грубо разсъждение за рода на Христос по бащина линия. Схемата, която само преди секунди ми се беше сторила прекрасна, сега силно ме разтревожи. — Идеята Исус да има кръвна връзка с наблюдателите е абсурдна.

— Може би — каза д-р Серафина, — но има цял раздел от ангелоложките проучвания по този въпрос. Нарича се ангеломорфизъм и се занимава само с идеята, че Исус Христос изобщо не е човек, а ангел. В края на краищата фактът, че Дева Мария ражда, е пряка последица от посещението на ангела Гавриил.

Габриела каза:

— Мисля, че четох нещичко по въпроса. Гностиците също вярват в ангелския произход на Исус.

— В нашата библиотека има — или по-скоро, имаше — стотици книги по темата — каза д-р Серафина. — Мен лично не ме интересува кои са предците на Исус. Интересът ми е съвсем другаде. Ето например нещо, което намирам за крайно интригуващо, независимо дали е спекулативно или не — каза д-р Серафина и ни поведе към следващата маса, върху която беше отворена книга, сякаш в очакване да бъде разгледана от нас. — Това е Ангелология за нефилимите, която започва с наблюдателите, минава през семейството на Ной и се разклонява в големи подробности в управляващите фамилии на Европа. Нарича се „Книга на поколенията“.

Хвърлих поглед по страницата, следвайки родословната стълбица на имената, докато ангелологията минаваше през поколенията. Макар и да разбирах силата и влиянието на нефилимите върху човешката дейност, бях изумена, когато открих, че техните фамилни линии минават през почти всяко кралско потекло в Европа — Капетингите, Хабсбургите, Стюартите, Каролингите. Все едно четях историята на Европа по династии.

Д-р Серафина каза:

— Не можем да сме абсолютно сигурни, че в тези линии са проникнали, но има достатъчно доказателства, които да убедят повечето от нас, че големите европейски фамилии са били — и все още са — сериозно заразени с кръвта на нефилимите.

Габриела се замисли над всичко, казано от Серафина, сякаш запаметяваше графика на датите за изпит или, бях склонна да вярвам именно в това, изучаваше нашата учителка, за да открие мотивацията й да ни доведе до този странен текст. Накрая каза:

— Но тук са дадени имената на почти всички благороднически фамилии. Всички ли са замесени в ужасите, които са увековечили?

— Така е. Кралете и кралиците на Европа били нефилими, желанията им формирали живота на милиони хора. Те пазели своята крепост посредством бракове помежду си, наследяване на титлата или първородство, а също и с брутална военна мощ — каза д-р Серафина. — Кралствата им събирали данъци, роби, имоти и всевъзможно минерално и селскостопанско богатство, като атакували всяка група, която придобивала дори и най-нищожната степен на независимост. Влиянието им през средновековието било тъй несравнимо, че дори не ставало нужда да се крият, както едно време. Според сведения на ангелолози от тринайсети век съществували култове, посветени на падналите ангели, изцяло ръководени от нефилимите. Много от злините, приписвани на вещиците — обвиняваните почти винаги били жени — фактически били част от нефилимските ритуали. Те вярвали в преклонението пред предците и празнували завръщането на наблюдателите. Тези фамилии съществуват и днес. Всъщност — допълни д-р Серафина и погледна Габриела някак особено, почти с упрек, — ние ги следим много отблизо. Специално тези фамилии са под наблюдение.

Докато аз разглеждах страниците и виждах множество имена, нито едно от които не означаваше нищо по-особено за мен, ефектът от думите на Серафина върху Габриела беше силен. Както четеше имената, тя изведнъж отстъпи уплашена назад. Реакцията й ми напомни как изпадна в транс от ужас, на което бях станала свидетел по време на лекцията на д-р Рафаел, само че сега Габриела изглеждаше на ръба на истерията.

— Грешите — каза тя и с всяка следваща дума гласът й се извисяваше. — Не ние ги наблюдаваме. Те ни наблюдават.

След което се обърна и избяга от стаята. Гледах след нея и се чудех кое би могло да причини този емоционален изблик. Стори ми се, че е обезумяла. Обърнах се още веднъж към ръкописа и не видях нищо повече от една страница, пълна с фамилни имена, повечето от които неизвестни за мен, на някои от престижните древни фамилии. Беше също толкова обикновена колкото всяка друга страница във всяка от историческите книги, които бяхме изучавали заедно, нито една от които никога не бе станала причина за подобно разстройство у Габриела.

Д-р Серафина обаче изглежда разбра точно реакцията на Габриела. Всъщност от нейната увереност, с която оцени поведението на Габриела, долових, че нашата преподавателка не само бе очаквала от нея да се отдръпне от книгата, но и го бе предвидила. Като видя колко съм озадачена, д-р Серафина затвори книгата и я пъхна под мишница.

— Какво стана? — попитах изненадана както от държанието й, така и от необяснимата постъпка на Габриела.

— Тъжно ми е да го кажа — започна д-р Серафина и ме изведе от стаята, — но ми се струва, че нашата Габриела е попаднала в ужасна беда.

Първият ми импулс беше да призная всичко на д-р Серафина. Бремето от двойствения живот на Габриела, както и облакът, забулил дните ми, ми бяха дошли прекалено много. Но тъкмо се канех да заговоря, и замълчах. Пред нас изникна мрачна фигура, която изплува от сенчестия коридор като демон с черно наметало. Задържах дъх, мигновено изгубила равновесие от това прекъсване. Само за секунда разгледах фигурата и установих, че това е силно забулена монахиня — член на съвета, с която се бях запознала преди месец в атенеума. Беше застанала на пътя ни.

— Мога ли да поговоря за момент с вас, д-р Серафина? — Монахинята говореше с нисък глас и фъфлеше, което тутакси ми се стори, за моя изненада, отблъскващо. — Имаме някои въпроси по транспорта до Съединените щати.

Успокоих се, като видях, че д-р Серафина прие присъствието на монахинята в крачка и я заговори с обичайния си авторитет.

— Какви въпроси могат да възникнат в този късен час? Всичко беше уредено.

— Съвсем вярно — отговори монахинята. — Но искам да съм сигурна, че картините от галерията ще се транспортират до Съединените щати заедно с иконите.

— Да, разбира се — каза д-р Серафина и последва монахинята в салона, където голяма редица от сандъци и кутии очакваха транспортиране. — Ще бъдат получени от наш познат човек в Ню Йорк.

Погледнах към сандъците и видях, че много от тях вече са маркирани за заминаване.

Д-р Серафина каза:

— Корабът потегля утре. Искаме само да сме сигурни, че всичко е тук и че ще стигне до пристанището.

И докато монахинята и д-р Серафина продължиха да разговарят за пратката и как, във все по-натоварения график на корабите, напускащи френските пристанища, да осигурят евакуацията на нашите най-ценни предмети, аз се върнах в преддверието. Преглъщайки думите, които исках да изрека, си тръгнах в мълчание.

Вървях през тъмните, каменни коридори, минах край празните класни стаи и опустелите зали за лекции, а стъпките ми отекваха в натрапчивата тишина, спуснала се над стаите още преди месеци. Атенеумът се оказа също толкова тих. Библиотекарките си бяха отишли, бяха изгасили лампите и заключили вратите.

Използвах моя ключ — беше ми го дала д-р Серафина в началото на работата ни, за да мога да влизам там. Докато отварях вратата и оглеждах продълговатото, потънало в сенки помещение, усетих някакво върховно облекчение, че съм сама. Не за пръв път изпитвах благодарност, че библиотеката е празна — често се озовавах там след полунощ и продължавах работата си, след като всички други бяха напуснали училището, — но за пръв път бях дошла тук от отчаяние.

По стените имаше празни лавици, тук-таме по някой полегнал том, оставен случайно. От двете страни се намираха сандъци с книги в очакване да бъдат преместени от училището на безопасни места из цяла Франция. Къде щяха да бъдат тези места, не знаех, но проумявах, че ще имаме нужда от много мазета, където да скрием подобна огромна колекция. Ръцете ми се разтрепериха, когато прегледах един от сандъците. Книгите бяха така безразборно събрани, че започнах да се притеснявам дали някога ще намеря книгата, за която бях дошла. След няколко минути търсене, при което паниката ми растеше с всяко разочарование, най-накрая намерих сандъка с оригиналните творби и преводите на д-р Рафаел Валко. Точно в стила на д-р Рафаел нямаше никаква система, по която да са подредени. Открих фолио, съдържащо подробни карти на различни пещери и проломи, скици, правени по време на изследователски експедиции през планинските вериги в Европа — Пиринеите през 1923 година, Алпите през 1925 година, Урал през 1930 година и Балканите през 1936 година, заедно със страници от ръкопис, свързан с историята на всяка планинска верига. Разгледах анотираните текстове и свитъци с лекционни записки, коментари и педагогически напътствия. Гледах заглавията и датите на всяка от творбите на д-р Рафаел и установих, че е писал много повече книги и фолия, отколкото си бях представяла. И въпреки това, след като отворих и затворих всеки от текстовете на д-р Рафаел, не намерих единствената книга, която се надявах да прочета: преводът на пътешествието на Клематис до пещерата на непокорните ангели не се намираше в атенеума.

Оставих книгите пръснати по масата и се отпуснах на един твърд стол, опитвайки се да се отскубна от обвилата ме пелена на разочарование. И сякаш в контраст с усилията ми очите ми се напълниха със сълзи, разтопявайки сумрачния атенеум в някакъв размит блед цвят. Изтощена бях от амбицията си за напредък. В мислите ми тежко се беше загнездило чувството на несигурност в моите способности, за мястото ми в училището и за бъдещето. Исках да знам съдбата си, да я заключа в договор с печат, за да мога старателно да я следвам. И преди всичко друго, исках да имам цел и реализация. Самата идея, че не съм достойна за призванието си, че мога да бъда върната обратно на родителите си в провинцията, или че мога да не успея да си осигуря място сред учените, от които се възхищавах, ме изпълваше с ужас.

Наведох се над дървената маса и зарових лице в ръцете си, затваряйки очи, и мигновено изпаднах в състояние на отчаяние. Не знам колко дълго съм останала така, но скоро усетих някакво движение в стаята, едва доловима промяна в структурата на въздуха. Характерният парфюм на приятелката ми — ориенталски аромат на ванилия и смола — ми даде знак за присъствието на Габриела. Вдигнах очи и видях през завесата от сълзи неясно петно от ален плат, толкова лъскав, че приличаше на плащ с инкрустирани рубини.

— Какво става? — попита Габриела. Плащът, обсипан със скъпоценни камъни, се превърна, след като погледът ми се проясни, във веревно скроена копринена рокля без ръкави от материя, която сякаш се стичаше. Не можех да кажа нищо, освен да гледам в захлас. Неприкритото ми възхищение само раздразни Габриела. Тя се отпусна на един стол срещу мен и хвърли на масата обшита с мъниста чантичка. Около шията й имаше колие от шлифовани скъпоценни камъни, а ръцете й бяха до лактите в дълги черни ръкавици за опера и прикриваха белега на едната й ръка. В атенеума бе станало по-хладно, но това сякаш не засягаше Габриела — дори с тънката одежда без ръкави и прозрачните копринени чорапи кожата й запазваше някакво топло излъчване, докато аз се разтреперих.

— Казвай, Селестин! — започна Габриела. — Какво се е случило? Болна ли си?

— Нищо ми няма — отвърнах, като се съвзех, доколкото мога. Не бях свикнала да бъда обект на нейното любопитство — всъщност през последните седмици тя не проявяваше капчица интерес към мен, — затова, надявайки се да отклоня вниманието от себе си, попитах:

— Отиваш ли някъде?

— На вечеринка — каза тя, без да отвръща на погледа ми, ясен знак, че ще се среща с любовника си.

— Каква вечеринка? — попитах.

— Няма нищо общо с нашите занимания и не би представлявало интерес за теб — каза тя, приключвайки всяка възможност за повече въпроси. — Но кажи, какво правиш тук? Защо си толкова разстроена?

— Търсех един текст.

— Кой?

— Нещо, което да ми помогне за геоложките таблици, които съм се заела да направя. — Още докато ги изричах, осъзнах, че думите ми ще прозвучат неубедително.

Габриела погледна зад мен към книгите, които бях оставила на масата и като видя, че всичките са писани от д-р Рафаел Валко, се досети за целта ми.

— Дневникът на Клематис е в един екземпляр, Селестин.

— Току-що го установих — казах и ми се прииска да бях върнала книгите на д-р Рафаел в сандъка.

— Трябва да знаеш, че никога не биха държали подобен текст тук, на открито.

— Тогава къде е? — попитах аз и с всяка секунда вълнението ми все повече нарастваше. — В кабинета на д-р Серафина? В трезора?

— Текстът на Клематис от Първата ангелска експедиция съдържа много важна информация — каза Габриела и се усмихна самодоволно на предимството си. — Местоположението му е тайна, известна на малцина.

— Значи си го чела? — казах аз и ревността ми за достъпа на Габриела до скрити текстове ме накара да загубя всяко чувство за предпазливост. — Защо ти, която изглеждаш тъй малко ангажирана с нашите занимания, си чела Клематис, а аз, която съм подчинила всичко на каузата ни, не мога дори да го докосна?

Тутакси съжалих за казаното. Мълчанието, което си бяхме наложили, беше неудобно примирие, но лицемерието ми позволяваше да продължавам работата си.

Габриела стана, взе мънистената си чантичка от масата и с неестествено хладен глас каза:

— Мислиш, че разбираш това, което виждаш, но то е по-сложно, отколкото изглежда.

— Смятам за доста очевидно, че имаш връзка с по-възрастен мъж — казах. — И подозирам, че и за д-р Серафина не е тайна.

За миг реших, че Габриела ще се обърне и ще си тръгне, какъвто навик бе придобила, когато се почувстваше засегната. Вместо това тя застана пред мен в отбранителна поза.

— На твое място не бих говорила за това нито с д-р Серафина, нито с някой друг — каза тя.

Най-накрая усетих, че съм в силна позиция и проявих упорство:

— И защо не?

— Ако някой разбере какво ти си мислиш, че знаеш — каза Габриела, — голямо зло ще сполети всички ни.

Макар и да не разбирах напълно значението на заплахата й, настойчивият й глас и неподправеният ужас на лицето й ме поразиха и аз спрях. Бяхме стигнали до глуха линия — никой не знаеше как да продължи.

Накрая Габриела наруши мълчанието.

— Не е невъзможно човек да се добере до описанието на Клематис — каза тя. — Ако някой иска да го прочете, просто трябва да знае къде да го търси.

— Мислех, че текстът е в един екземпляр — казах.

— Не е — отговори Габриела. — И аз не би трябвало да ти помагам да го намериш, особено след като очевидно нямам никакъв интерес от това. Но както изглежда ти май искаш да ми помогнеш.

Срещнах вторачения й поглед и се зачудих какво ли би могла да има предвид.

— Ето предложението ми — каза Габриела и ме изведе от атенеума в тъмното преддверие на училището. — Ще ти кажа как да намериш текста, а ти, на свой ред, ще запазиш мълчание. Няма да споменаваш и думичка пред Серафина за мен, нито ще размишляваш за моите постъпки. Няма да говориш за идванията и излизанията ми от апартамента. Довечера ще остана малко навън. Ако някой дойде да ме търси, ще кажеш, че не знаеш къде съм.

— Искаш да лъжа преподавателите ни.

— Не — каза тя. — Искам да запазиш мълчание.

— Но защо? — попитах. — Защо го правиш?

По чертите на Габриела плъзна едва доловима умора, намек за отчаяние, което ме наведе на мисълта, че ще се разкрие пред мен и ще признае всичко. Надеждата обаче рухна в мига, в който се появи.

— Нямам време за това — каза тя нетърпеливо. — Съгласна ли си или не?

Не беше нужно да отговарям. Габриела прекрасно ме разбираше. Готова бях на всичко, за да се добера до текста на Клематис.

Редица от голи електрически крушки осветяваха пътя ни към средновековното крило на училището. Габриела се движеше бързо, високите й токчета потракваха отривисто в непостоянния ритъм на стъпките й и когато тя внезапно спря, аз се спънах в нея, останала без дъх.

Макар и видимо раздразнена от моята непохватност, Габриела не произнесе нито звук. Вместо това се обърна към вратата, една от стотиците еднакви врати из цялата сграда, подобни по размер и цвят, без номера и табелки, които да показват накъде водят.

— Ела — каза тя и погледна триъгълната арка над вратата, серия от ронещи се варовикови блокчета. — Ти си по-висока от мен. Сигурно ще можеш да стигнеш до средата на камъка.

Протегнах се, доколкото мога и пръстите ми опипаха грапавия камък. За моя изненада под натиска от докосването блокчето помръдна, леко се измести, плъзна се настрани и остави малък процеп. Както ми нареди Габриела, бръкнах вътре и извадих предмет от студен метал с размера на джобно ножче.

— Това е ключ — казах, държейки го изумена пред себе си. — Откъде знаеш, че е тук?

— С него ще стигнеш до подземния склад на училището — каза Габриела и кимна да върна камъка на мястото. — Зад тази врата има стълбище. Слизаш по него и ще се озовеш пред втора врата. Ключът е за нея. Тя е входът към личните стаи на семейство Валко — там се пази преводът на д-р Рафаел на текста на Клематис.

Опитах да си спомня дали съм чувала за подобно място, но не можах. Логично беше, естествено, да сме си създали сигурно скривалище за нашите съкровища и това отговаряше на въпроса къде бяха складирани книгите от читалнята. Искаше ми се да попитам Габриела още нещо — да поискам да ми обясни подробностите за това скривалище. Но тя вдигна ръка, за да пресече всякакви въпроси.

— Закъснявам и нямам време за обяснения. Не мога да те заведа до книгата, но съм убедена, че твоето любопитството ще ти помогне да намериш това, което търсиш. Отивай. И запомни, че когато свършиш, трябва да върнеш ключа на скришното му място и да не казваш на никого за тази вечер.

И с тези думи Габриела се обърна и тръгна по коридора. Червената й копринена рокля проблясваше на слабата светлина. Исках да я извикам да се върне, да ме насочи в подземието, но тя си бе тръгнала. Остана единствено лекото ухание на парфюма й.

Следвайки указанията на Габриела, отворих вратата и надникнах в мрака. На кука в горната част на стълбището висеше газена лампа с опушено от черния дим стъкло. Запалих фитила и вдигнах лампата пред себе си. Стръмно надолу водеха няколко стъпала от груб дялан камък. Всяка каменна плоскост бе обрасла с мъх, поради което имаше опасност човек да се подхлъзне. От влагата на въздуха и мириса на плесен ми се стори, че се спускам стъпало след стъпало в избата на каменната къща на моите родители, едно необятно влажно подземие с хиляди бутилки отлежаващо вино.

В долната част на стълбището открих желязна врата, залостена като вход към затворническа килия. От двете й страни тръгваха тухлени коридори, които тънеха в почти непрогледен мрак. Вдигнах лампата, за да видя какво има наоколо. Там, където тухлите се ронеха, съгледах куп избелял необработен варовик, камъкът, от който бяха изградени основите на нашия град. С ключа отворих с лекота вратата, така че единственото препятствие пред мен беше неистовото желание да се обърна и да изкача стълбите нагоре към познатия свят.

Не след дълго стигнах до поредица от стаи. Въпреки че лампата не ми позволяваше да виждам съвсем ясно, установих, че първата стая е пълна със сандъчета с оръжия — лугери, колт 45 и полуавтоматични пушки М1. Имаше кутии с медикаменти, одеяла и дрехи — нещата, от които със сигурност щяхме да се нуждаем при по-продължителен конфликт. В друго помещение открих множество от същите сандъци, които бях видяла да пълнят в атенеума преди няколко седмици, само че сега бяха плътно заковани. Да се опитам да ги отворя без инструменти, щеше да е почти невъзможно.

Продължих в мрака на тухления коридор. С всяка стъпка лампата ми натежаваше все повече, и започнах да осъзнавам неимоверния мащаб на преминаването на ангелолозите в нелегалност. Не си бях представяла колко усложнена и премислена е нашата съпротива. Бяхме преместили под града всички необходими битови вещи. Имаше легла и преносими тоалетни, водопроводни тръби и няколко малки газови печки. Оръжия, храна, лекарства — всичко ценно се намираше под Монпарнас, скрито в ниши и тунели, издълбани във варовика. За пръв път разбрах, че започнеше ли битката, мнозина нямаше да избягат от града, а щяха да се преместят в тези подземия.

След като разгледах няколко от тези килии, пристъпих в друго, издълбано в камъка влажно пространство, не толкова склад, колкото ниша, оформена в мекия варовик. Тук открих множество предмети, някои от които познавах от посещенията в кабинета на д-р Рафаел, и тутакси осъзнах, че съм се озовала в личните помещения на семейство Валко. В ъгъла под тежък памучен брезент имаше отрупана с книги маса. Над прашната стая се спускаше светлината от газена лампа.

Намерих текста без особени затруднения, макар че за моя изненада той приличаше не толкова на книга, колкото на свитък от подвързани записки. С размерите на ръчно подшита брошура с обикновени корици. Беше нещо леко като пергамент, прекалено нематериално, помислих си, за да съдържа нещо важно. Отворих го и съгледах текста, написан на ръка върху прозрачен лист с мастилени петна, всяка буква надраскана върху хартията с неравномерния натиск на небрежна ръка. Прокарах пръст по буквите, за да почувствам релефа на хартията и да изтрия праха от страниците, и прочетох следното: Записки по Първата ангелска експедиция от 925 г.сл.Хр. от блажения отец Клематис Тракийски, преведени от латински и анотирани от д-р Рафаел Валко.

Под тези думи, пресован в меката повърхност на страницата, се виждаше златният печат с изображението на лира — символ, който не бях виждала дотогава, но от този ден нататък щях да зная, че е в сърцевината на нашата мисия.

Притиснах брошурата до гърдите си, внезапно уплашена, че може да се изпари, преди да съм имала възможност да прочета съдържанието й, и поставих лампата на пода точно върху едно малко по-гладко място в камъка, а после седнах до нея. Светлината падаше върху пръстите ми и като отворих още веднъж брошурата, различих ясно почерка на д-р Рафаел. Когато започнах да чета, текстът на Клематис ме плени още от първата дума.

Записки от Първата ангелска експедиция през 925 г. след Христа от блажения отец Клематис Тракийски

Превод от латински и анотация от д-р Рафаел Валко

I.

Благословени да са слугите на Неговата Божествена проницателност на Земята!^[9] Дано Бог, който пося семената на нашата мисия, ги превърне в плодове!

 

 

II.

С нашите мулета, натежали от провизии, но с леки души, заради предстоящото, започнахме пътешествието си през провинциите на Елада, на юг от могъщата Мизия към римска Тракия. Пътищата, добре поддържани редовни връзки, изградени от римляните, бяха знак за навлизането ни в християнски земи. И все пак, въпреки позлатата на цивилизацията остава заплахата от разбойници. Много години са изминали, откакто за последен път стъпих в планинската родина на моя баща и бащата на неговия баща. Родният ми език сигурно ще ми прозвучи непознато, защото съм свикнал на езика на Рим. Тъй като започваме да изкачваме планината, аз се страхувам, че дори одеждите ми и печатите на църквата едва ли ще ни опазят, след като бъдем извън по-големите селища. Моля се да срещаме по-малко селяни, докато стигнем планинските пътеки. Не носим оръжие и не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на благоволението на странниците.

 

 

III.

Когато спряхме край пътя, преди да започнем изкачването на планината, брат Франсис, много ревностен учен, ми заговори за терзанията, които го измъчвали във връзка с мисията ни. Дръпна ме настрана и ми призна, че според него мисията ни е дело на тъмните сили, съблазън, с която непокорните ангели обсебват нашия разум. Безпокойството му не е изключение. Всъщност, мнозина от братята ни изразиха сдържаност относно експедицията, но признанието на Франсис вледени душата ми. Вместо да го разпитам за това негово чувство, вслушах се в страховете му и разбрах, че думите му са още един знак на растящата умора от диренето. Отваряйки слух за грижите му, аз ги поех върху себе си, за да облекча натежалото му сърце. Това е бремето и отговорността на по-стария брат, но ролята ми сега е още по-съдбоносна, защото се готвим за нашето, със сигурност, най-трудно пътешествие. След като се отърсих от изкушението да споря с брат Франсис, с мъка се катерих безмълвно през останалите часове на пътешествието.

По-късно, в самота, аз се помъчих да разбера терзанията на брат Франсис и се помолих за напътствие и мъдрост, за да му помогна да преодолее съмненията си. Известно е, че в предишните експедиции учените са били съвсем далече от истината. Убеден съм, че това скоро ще се промени. И все пак фразата на Франсис „братство на фантазьори“ гнети мислите ми. И най-незначителният лъх на съмнение започва да разклаща непреодолимата ми вяра в нашата мисия. Чудя се обаче какво ли ще бъде, ако сме били безразсъдни в нашето усърдие? Как да сме сигурни, че мисията ни е в едно с Бога? Цялото недоверие, растящо в мислите ми, лесно се стопява обаче, когато разсъждавам за нуждата от нашето дело. Битката се води от поколения преди нас и ще продължи с поколения след нас. Трябва да насърчим нашите млади хора въпреки последните загуби. Страхът е нещо очаквано. Естествено е нещастният случай в Ронсесвайес,^[10] който всички са изучавали, да занимава умовете им. И все пак моята вяра не ми позволява да се съмнявам, че Бог стои зад нашите действия, вдъхва живот на телата и духовете ни, за да се изкачваме все по-нагоре в планината. Ще продължа да вярвам, че надеждата скоро ще възкръсне сред нас. Трябва да имаме вяра, че това пътешествие, за разлика от последните грешни преценки, ще завърши с успех^[11].

 

 

IV.

На четвъртата нощ от пътешествието, докато огънят се превръщаше в жарава, а скромната ни група седеше заедно след вечеря, разговорът се насочи към историята на нашия враг. Един от младите братя попита как се е случило така, че нашата земя, от края на Иберия до планинската верига Урал^[12], се е оказала колонизирана от тъмната смесица от ангели с човешки жени. Как ние, смирени Божи слуги, сме били натоварени със задачата да прочистим земята на Господ? Брат Франсис, чиято меланхолия напоследък така гнети мислите ми, се зачуди на глас как Бог е разрешил на злите сили да заразят небесната му вселена с присъствието си. Как, запита той, може да съществува неподправено добро при наличието на неподправено зло? И докато вечерният въздух ставаше все по-хладен, а в нощното небе висеше замръзнала луната, аз разказах на групата как тези семена на злото са били посети в святата почва.

Когато Потопът свършил, синовете на Яфет и дъщерите на човеците се отделили от синовете на лъжливия Яфет и дъщерите с ангелски произход, като образували два клона на едно дърво — единият чист, а другият отровен, единият слаб, а другият силен. Разпилели се по големите морски простори на севера и юга, пускайки корени в богатите на наноси заливи. Преминали като вихър по алпийските вериги на огромни ята, прилепвайки се като прилепи по най-високите върхове в Европа. Акостирали край скалистите брегове и необятните плодородни равнини, потъвали в бреговете на речните пътища — край Дунав, Волга, Рейн, Днестър, Ибър, Сена, — докато всяка област се изпълнила със семето на Яфет. Там, където отседнали, възникнали селища. Въпреки общото родословие между двете групи останало дълбоко недоверие. Жестокостта, алчността и физическата сила на нефилимите довела до постепенното заробване на човешките им братя. Европа, твърдели исполините, била тяхна по рождение.

Първите поколения на нечистите наследници на Яфет живеели в охолство и щастие, владеели всяка река, планина и долина от континента с обезпечена власт над по-слабите им братя. В рамките на няколко десетилетия обаче в расата им се появил разрив, остър като пукнатина върху бляскавата повърхност на огледало. Родило се бебе, което изглеждало по-слабо от другите — мъничко, само скимтяло, не можело дори да поеме достатъчно въздух в немощните си дробове, за да заплаче. Когато бебето пораснало, забелязали, че е по-дребно от другите, по-бавно и по-възприемчиво към болести, непознати на тази раса. Детето било човешко, родено да прилича на своите прапрабаби, Дъщерите на Човека^[13]. Не било взело нищичко от наблюдателите — нито красота, нито сила, нито ангелски форми. Когато достигнало пълнолетие, пребили го с камъни.

Поколения наред смятали това бебе за аномалия. И тогава Бог пожелал да насели владенията на Яфет с негови собствени деца. Изпратил множество човешки деца на нефилимите, възраждайки Светия дух в пустеещата земя. При първата си поява тези същества често измирали още като бебета. С времето те се научили да се грижат за своите слабовати деца, като ги кърмели до третата им година, преди да им позволят да отидат при другите, по-силните деца^[14]. Оцелелите до юношеството, децата израствали с четири глави по-ниски от родителите си. Започнали да стареят и да деградират в третото десетилетие от живота си и да умират преди осмото. Човешките жени умирали при раждане. Слабостта и болестите изисквали развитието на медицината, но дори и лекувани, човеците живеели само частица от годините на братята си нефилими. Неразрушимата власт на нефилимите била накърнена^[15].

С времето човешките деца се бракосъчетали с подобните си и човешката раса започнала да нараства успоредно с нефилимската. Въпреки физическата си малоценност, чистите деца на Яфет оцелели под властта на своите исполински братя. Между групите се появили случайни кръстосани бракове, което довело до още по-голяма хибридизация на расата, но на тези съюзи не се е гледало с добро око. Когато на нефилим се раждало човешко дете, то било изпращано извън стените на града, където загивало сред стихиите, връхлитащи човеците. Когато пък нефилимско дете се раждало сред човешката цивилизация, то бивало взимано от родителите и асимилирано от господарската раса^[16].

Не след дълго нефилимите се оттеглили в замъци и имения. Построили гранитни укрепления, високопланински убежища, светилища на лукса и властта. Макар и от по-нисш ред, Божиите деца били благословени. Били с остри умове, укрепнали души и силна воля. И тъй като двете раси живеели редом, нефилимите се скрили зад богатството и укрепленията. А човешките същества, оставени да страдат под гнета на бедността и болестите, се превърнали в роби на невидими, могъщи господари.

 

 

V.

Призори станахме и вървяхме часове наред по стръмните пътеки към върха на планината, докато слънцето не се издигна иззад извисяващите се каменни чукари и не хвърли възхитително златно сияние над сътворението. Благословени с яки мулета, кожени сандали с дебели подметки и великолепно време, ние бързо напредвахме. До средата на утрото иззад една канара се показа село с каменни планински къщи — над скалната козирка се виждаха на пластове оранжеви керемиди. След като разгледахме картата, стана очевидно, че сме стигнали до най-високото място на планината в близост до пролом, който местните хора наричаха Гяурското върло. Намерихме убежище в дома на един селянин — изкъпахме се, нахранихме се и си починахме, след което потърсихме водач за пещерата. Тутакси доведоха при мен някакъв овчар. Нисък и набит, каквито бяха тракийските планинци, брадата му прошарена, но тялото му силно. Овчарят слушаше напрегнато, докато описвах нашата мисия в пролома. Стори ми се интелигентен, разумен и сговорчив, макар и да показа ясно, че ще ни отведе до дъното на пролома, но не по-нататък. След кратък спор се споразумяхме за цената. Овчарят обеща да ни донесе нужните принадлежности и каза, че ще тръгнем на другата сутрин.

Заговорихме за плановете си, докато вечеряхме с хляб и клин чорба, простичка, но чудесна храна, която да ни осигури сили за пътешествието на следващия ден. Положих пергамента върху масата и го разгънах, за да го видят останалите. Братята ми се надвесиха ниско, взрени в бледите щрихи на мастилената скица.

— Мястото е ей тука — казах и придвижих показалец по картата покрай планинските ридове, белязани с тъмносиньо мастило. — Няма да ни е трудно да стигнем.

— И все пак… — обади се един от братята, а рошавата му брада докосна масата, когато се наведе над нея. — Как да сме сигурни, че точно това е мястото?

— Виждали са ги — възразих аз.

— Виждали са ги в миналото — обади се брат Франсис. — Селяните гледат с други очи. Това, което виждат, често не води до нищо.

— Селяните твърдят, че са виждали създанията.

— Ако се вслушваме в измислиците на планинците, ще трябва да пътуваме до всяко селце в Анадола.

— Според скромното ми мнение, това заслужава внимание — отговорих аз. — А според братята ни в Тракия, от отвора на пещерата изведнъж се разкрива бездна. Дълбоко долу тече подземна река, точно както е описана в легендата. Според селяните при отвора откъм бездната са чуват звуци.

— Звуци?

— Музика — казах, стараейки се да остана предпазлив в своите предположения. — Селяните се събирали за празници на входа на пещерата, за да чуват звуците, които излизали от пещерата, макар и слаби. Говори се, че музиката имала необикновена сила над местните хора. Болните оздравявали. Слепите проглеждали. Сакатите прохождали.

— Чудо на чудесата — обади се брат Франсис.

— Музиката се издига от дълбините на земята и ще ни покаже пътя.

Въпреки убедеността ми в нашата кауза, ръката ми трепери пред опасностите на бездната. Годините подготовка крепят волята ми, но аз още се страхувам от обзелото ме предчувствие за провал. Миналите неуспехи са обсебили паметта ми. Погубените ми братя населяват мислите ми. Твърдата ми вяра ме води напред, а мехлемът на Божието милосърдие гали тревожната ми душа^[17]. Утре, при изгрев, се спускаме в пещерата.

 

 

VI.

Както светът се обръща отново към слънцето, така и покварената земя се връща към светлината на Божията благодат. Както звездите озаряват тъмното небе, така и Божиите деца един ден ще се издигнат през мъглата от несправедливост, най-накрая свободни от злите господари.

 

 

VII.

В мрака на отчаянието си аз се обръщам към Боеций, както очите се обръщат към пламъка — пещерата на Тартара печели пред моя Господар, моето величество^[18].

 

 

VIII.

Аз съм човек, останал без вяра. Говоря през обгорели устни, гласът ми кънти в ушите. Тялото ми лежи разбито; овъглената ми плът се стича в зеещи рани. Надеждата — този безплътен и небесен ангел, върху чиито крила полетях, за да срещна нещастната си съдба, завинаги рухна. Само волята ми да разкажа за ужаса, на който станах свидетел, ме подтиква да отворя моите гноясали, опърлени устни. На теб, бъдещи търсачо на свободата, бъдещи стороннико на правдата, ще разкажа за моята злочестина.

Утрото на нашето пътешествие настъпи студено и ясно. Както ми е навик, събудих се много часове преди изгрева и като оставих другите на сладката им дрямка, се отправих към огнището на малката къща. Господарката на къщата шеташе из скромното пространство и чупеше съчки за огъня. Гърне ечемик къкреше над огнището. В стремежа да бъда полезен, предложих да разбъркам яденето и така се стоплих на огъня. Както си стоях до огнището, връхлетяха ме спомени от моето детство. Преди петдесет години аз, момче с тънки като вейки ръце, помагах на майка ми за същата домашна работа и я слушах как си тананика, докато изцежда прането в коритото с бистра вода. Майка ми — колко отдавна не си бях мислил за нейната доброта? А баща ми, с неговата любов към Книгата и предаността му към нашия Господ — как бях живял толкова години, без да си спомня за неговото благородство?

Тези мисли се разпиляха, когато братята ми, навярно усетили миризмата на закуската, слязоха при огнището. Хапнахме заедно. В светлината на огъня стегнахме торбите си: въже, длето и чук, тънък пергамент и мастило, остър нож от фина сплав и топ памучен плат за превръзки. С изгрева на слънцето ние се сбогувахме с нашите домакини и тръгнахме да се срещнем с водача си.

В края на селото, където пътят се извива в една безкрайна стълба от каменни канари, ни чакаше овчарят с голяма тъкана торба на рамо и изгладена до блясък тояга в ръка. Кимна ни за добро утро, обърна се и тръгна към планината — тялото му стегнато и излято като на козел. Направи ми впечатление, че се държи много рязко, а изражението на лицето му бе толкова навъсено, че очаквах да зареже задълженията си и да ни остави сами на пътя. Но той не спря да върви, бавно и неотклонно, и нашата група вървеше подире му към пещерата.

Може би защото утрото се бе позатоплило и закуската ни бе вкусна, наченахме пътешествието си в добро настроение. Братята разговаряха помежду си, записваха дивите цветя, израснали край пътя и коментираха странното разнообразие на дървесата — брези, смърч и стройни кипариси. Лекият хумор ни успокояваше и прогонваше облаците на съмнение от мисията ни. Меланхолията от предците дни беше дотежала на всички ни. Започнахме утрото с обновен дух. Собствените ми тревоги бяха големи, макар и да ги прикривах. Буйният смях на братята обаче развесели и мен и скоро всички бяхме радостни и с олекнали сърца. Не можехме да предвидим, че това ще е последният път в живота на всеки от нас, в който чуваме смях.

Нашият овчар вървя половин час нагоре в планината, преди да навлезе в брезова горичка. През листака съгледах отвора на пещера, дълбок прорез в стена от твърд гранит. Вътре в пещерата въздухът беше хладен и влажен. По стените се спускаха ивици от живописна плесен. Брат Франсис посочи няколко изписани амфори, наредени до най-далечната стена на пещерата, стъкленици с тънки гърла и тумбести тела, които приличаха на изящни лебеди, кацнали на пръстения под. По-големите стъкленици бяха пълни с вода, по-малките — с олио, което ми подсказа, че пещерата е била използвана като примитивен и временен подслон. Овчарят затвърди предположението ми, макар и да не каза кой би искал да отдъхва толкова далеч от цивилизацията и кое би го принудило да го стори.

Без повече да се бави, овчарят свали торбата си. Остави на пода на пещерата два дебели железни пръта, чук и въжена стълба. Стълбата беше внушителна и по-младите братя се струпаха да я разгледат. Две дълги ленти от усукан коноп образуваха вертикалните оси на стълбата, докато металните плоскости, закрепени с клинове в зеблото, образуваха хоризонталните стъпала. Безпогрешна беше тази изкусно изработена стълба. Същевременно здрава, а и лесно се носеше. При вида й се възхитих на умението на нашия водач.

Овчарят взе чука и заби металните пръти в скалата. След това привърза въжената стълба към железните пръти с метални скоби. Тези дребни елементи, не по-големи от монети, осигуряваха стабилност на стълбата. Когато овчарят свърши, метна стълбата през ръба и отстъпи назад, сякаш удивен на какво разстояние е паднала. Там долу в скалите с грохот се разбиваше вода.

Нашият водач обясни, че реката тече под планината, а водата пробивала скалата, захранвана от водоеми и потоци, преди бурно да нахлуе под натиск в пещерата, като още веднъж се спуска в лабиринта на подземните каверни, точно преди да се появи над повърхността на земята. Местните хора, каза ни водачът, наричали реката Стикс и вярвали, че каменното дъно на пещерата е покрито с телата на мъртвите. Вярвали, че входът на пещерата е вход към ада и затова я наричали Тъмницата на неверниците. Докато говореше, по лицето му бе изписано притеснение — първият знак, че вероятно се страхува да продължи. Затова побързах да обявя, че е време да се спускаме в бездната^[19].

IX.

Едва ли може човек да си представи нашата радост, когато навлязохме в пропастта. Само Яков в своето видение на могъщата процесия на Светите пратеници може да е съгледал стълба, пожелана и величествена. Продължихме към заветната си цел в ужасяващия мрак на изоставената дупка, изпълнени с очакване на Неговата закрила и милосърдие.

Докато се спусках по твърдите стъпала на въжената стълба, в ушите ми бучеше водният грохот. Придвижих се бързо, предавайки се на мощното притегляне на дълбините, с плъзгащи се по влажния студен метал ръце, с удрящи се в грапавата повърхност на скалата колене. Сърцето ми се изпълни със страх. Зашепнах молитва за закрила, сила и напътствие срещу неизвестното. Гласът ми изчезна в завихрения оглушителен шум на водопада.

Последен се спусна овчарят, след няколко минути. Отвори торбата си и извади снопче восъчни свещи, кремък и парче прахан, с които да ги запали. Само след минути ни озари светъл кръг. Въпреки ледения въздух, в очите ми влизаха капки пот. Уловихме се за ръце и се помолихме с вярата, че дори и в тази най-дълбока, най-мрачна цепнатина, водеща към ада, нашите гласове ще бъдат чути.

Запретнах одежди и се запътих към края на реката. Другите ме последваха, оставяйки водача ни до стълбата. В далечината се лееше водопадът, завеси от буйна, безкрайна вода. Самата река течеше като плътна артерия насред пещерата, сякаш Стикс, Флегетон, Ахерон и Коцит — разклоняващите се реки на ада — се бяха слели в едно. Брат Франсис бе първият, който забеляза лодката, малък дървен съд, вързан на речния бряг, понесен в завихрения кръг на тънка мъглица. Скоро се струпахме около носа, обсъждайки накъде да потеглим. Зад нас, ивица плоска скала ни отделяше от стълбата. Напред, отвъд реката, отклонение в скалата очакваше нашата проверка. Изборът бе ясен: тръгнахме да открием какво има отвъд коварната река.

Бяхме петима и всичките със солидно тегло, затова първото ми притеснение беше, че няма да се съберем в коритото на тясната лодка. Стъпих вътре, задържайки се прав върху силно разлюляното дъно под краката си. Не се съмнявах, че ако съдът се обърне, безмилостното течение ще ме погълне в лабиринта на скалите. С малко маневриране съумях да запазя равновесие и да се настаня безопасно на кърмата. Другите ме последваха и скоро се отправихме по течението. Брат Франсис насочи бавно лодката към отсрещния бряг с дървено гребло, а реката ни повлече настрани от входа на пещерата към нашата участ.

 

 

X.^[20]

Когато наближихме, създанията засъскаха от своите каменни килии, злобни като змии, вперили изумителни сини очи в нас, а мощните им крила заудряха по решетките на тъмницата им — стотици непокаяли се черни ангели, разкъсващи бляскавите си бели одежди, молещи за спасение, настояващи ние, пратениците на Бога, да ги пуснем на свобода.

 

 

XI.

Братята ми паднаха на колене, вцепенени от ужасяващата гледка. Дълбоко в недрата на планината, докъдето виждаха очите, бяха разположени безброй килии със стотици величествени създания. Приближих и се опитах да проумея това, което съзирам. Създанията бяха от друг свят, така наситени със светлина, че погледнех ли в дълбините на пещерата, веднага трябваше да извърна очи. И все пак, както човек копнее да се взре в центъра на пламъка, изгаряйки зрението си върху най-бледата синкава сърцевина на огъня, така и аз пожелах да видя небесните създания пред себе си. Накрая осъзнах, че всяка тясна килия съдържа по един-единствен окован ангел. Брат Франсис сграбчи обезумял ръката ми и ме замоли да се връщаме при лодката. Но аз, изпаднал в някакъв унес, не го чувах. Обърнах се към другите и им наредих да станат и да ме последват във вътрешността.

Когато пристъпихме в тъмницата, стенанията секнаха. Създанията занадничаха иззад плътните железни решетки; очите им, изхвръкнали от орбитите, следяха всяко наше движение. Желанието им за свобода не можеше да ни изненада: хиляди години бяха стояли оковани така в планината, в очакване на своето избавление. И все пак, в тях нямаше нищо окаяно. Телата им излъчваха силно сияние, златиста светлина, която се вдигаше от прозрачната им кожа и оформяше златен ореол около телата им. Физически те бяха далече по-съвършени от човека — високи и изящни, с крила, които се виеха около тях от раменете до глезените, обгръщайки стройните им извисени тела като непорочно бели одежди. Такава красота не можеше да се сравни с нищо, което бях виждал или си бях представял дотогава. Разбирах как тези небесни създания бяха прелъстили човешките дъщери и защо нефилимите толкова се бяха възхищавали на своите праотци. Докато пристъпвах все по-навътре сред тях и с всяка стъпка моите очаквания нарастваха, се удивлявах, че като се бяхме насочили към бездната стигнахме до цел, която не бяхме предвидили. Мислех, че мисията ни е да намерим ангелското съкровище, но сега проумях ужасната истина: бяхме слезли на дъното, за да освободим Непокорните ангели.

От нишите на една мизерна килия напред пристъпи ангел с гъсти златисти коси. В ръцете си държеше излъскана лира с кръгло тумбесто тяло^[21]. Той взе лирата в ръце, дръпна струните и в пещерата проехтя изящна, небесна музика. Не мога да кажа дали заради особения резонанс на пещерата или поради качеството на инструмента, но звукът беше богат и плътен, пленителна музика, която въздействаше върху сетивата ми, та чак си помислих, че ще обезумея от блаженство. Не след дълго ангелът запя, гласът му се извисяваше и се снишаваше ведно с лирата. И сякаш поели знак от тази божествена хармония, останалите се присъединиха към хора — всеки глас се издигаше, за да създаде райската музика — сливане, подобно на събора, описан от Даниил, десет хиляди пъти по десет хиляди ангели. Стояхме като вцепенени, напълно обезоръжени от небесния хор. Мелодията се отпечата като клеймо върху ума ми. Чувам я дори сега^[22].

От мястото, където бях застанал, наблюдавах ангела. Той нежно вдигна дългите си тънки ръце и разпери необятните си крила. Отидох до вратата на килията му и отмахнах срасналата с камъка кука. В прилив на сила, която ме запрати на пода, ангелът блъсна вратата на килията и се втурна навън. Забелязах радостта, която създанието изпита от своята свобода. Пленените ангели зашумяха, всеки в своята килия, ревниви към победата на своя събрат, зли и гладни същества, които жадуваха свободата.

Хипнотизиран от ангелите, бях пропуснал да забележа въздействието на музиката върху моите братя. Изведнъж, още преди да установя, че умът му е обладан от магията на тази демонична музика, брат Франсис се втурна към ангелския хор. В някакъв пристъп на безумство той коленичи умолително пред създанията. Ангелът изпусна лирата, мигновено спря хора от върховната музика и докосна брат Франсис, хвърляйки тъй плътно сияние над зашеметения човек, сякаш го обля в бронз. Франсис ахна, падна на земята и покри очи, защото силната светлина обгаряше плътта му. За свой ужас видях как дрехите му се свлякоха от тялото и плътта му започна да се топи, оставяйки овъглени мускули и кости. Брат Франсис, който минути преди това ме беше сграбчил за ръката, молейки да се върна в лодката, бе умрял от отровната светлина на ангела^[23].

 

 

XII.

Минутите след смъртта на брат Франсис са напълно объркани. Спомням си как ангелите съскаха от килиите си. Помня и ужасяващия труп на Франсис пред мен, потъмнял и безформен. Но всичко друго е потънало в мрак. Кой знае как, но изведнъж лирата на ангела, самото съкровище, което ме беше довело в тази бездна, се озова в ръцете ми. Светкавично стиснах лирата с овъглените си ръце и я пуснах в торбата си, в безопасност от всичко лошо, което можеше да й се случи.

Озовах се седнал на носа на дървената лодка, с разкъсани и съсипани одежди. Навсякъде ме болеше. Плътта ми се свличаше от ръцете и падаше на нагънати, кървави, почернели люспи. Кичури косми по брадата ми бяха изгорели до корен. Едва тогава осъзнах, че също като брат Франсис, и аз бях попаднал под смъртоносните лъчи на ангела.

А също и останалите братя. Двама от тях стояха в лодката и отчаяно натискаха пръта, за да тръгнем срещу течението. Дрехите им се развяваха опърлени, кожата им силно обгоряла. Останалият член на групата лежеше мъртъв в нозете ми, ръцете му притиснати до лицето, сякаш бе умрял от ужас. Когато лодката доближи отсрещния бряг на реката, благословихме мъченически умрелия си брат и слязохме, оставяйки дървения съд да се носи въртеливо надолу по реката.

 

 

XIII.

За наше удивление, смъртоносният ангел ни чакаше на речния бряг. Красивото му лице беше ведро, сякаш току-що се беше събудил от сладка дрямка. Като видяха създанието, братята ми се хвърлиха на земята в отчаяни молитви и обладани от страх, защото ангелът беше целият от злато. Страховете им се оправдаха. Ангелът обърна смъртоносната си светлина към тях и ги уби, точно както беше убил Франсис. Паднах на колене и се замолих за избавлението на душите им, съзнавайки, че умират в достойно служение. Огледах се наоколо и установих, че няма никаква надежда за помощ. Само тъканата торба и стълбата напомняха за овчаря, напуснал поста си, изоставяйки ни в пещерата — предателство, от което изпитах горчивина. А бяхме го извикали да ни помага.

Ангелът ме заразглежда, ликът му изразяваше вялост, сякаш беше малко повече от пратеник на вятъра. С глас по-прелестен от всяка музика, той заговори. Въпреки че не можех да кажа какъв е езикът му, кой знае как разбрах ясно посланието му. Той каза: „Нашата свобода има много висока цена. Затова наградата ти ще бъде голяма както на небето, така и на земята.“

Кощунството на ангелските слова ме засегна повече, отколкото бих могъл да си представя. Не допусках, че подобен злодей ще дръзне да обещае небесна награда. В силен прилив на гняв аз се завтекох към ангела и го повалих на земята. Небесното създание не очакваше от мен подобна ярост, давайки ми по този начин преднина, от която се възползвах. Въпреки бляскавата му външност, той беше физическо същество от материя, не по-различна от моята и в миг аз замахнах към мощните му крила, устремявайки се към голата, нежна плът, където бяха прикрепени към неговия гръб.

Сграбчих топлата кост в основата на крилата и тръшнах сияйното създание върху студената твърда скала. Обзе ме някаква страст, защото не си спомням как точно постъпих, за да постигна целта си. Знаех само, че в стремежа да уловя здраво създанието, както и в усърдието да избягам от тази дупка, Бог ме благослови с неестествена сила срещу чудовището. Извих крилата с ярост, каквато едва ли можех да повярвам, че се изтръгва от старческите ми ръце, и повалих създанието. Под ръцете си усетих пропукване, сякаш бях счупил тънкостенна стъкленица. Внезапно тялото на ангела изпусна въздух като лека въздишка, която го остави безпомощен в нозете ми.

Разгледах разнебитеното тяло пред очите ми. Бях откъснал едното крило от основата му, разкъсвайки розовата плът така, че чисто белите пера се огъваха в асиметричен ъгъл върху тялото. Ангелът се гърчеше в агония и от раните, които бях отворил на гърба му, заструи бледосин секрет. От гърдите му се излъчваше обезпокоителен звук, сякаш всичките телесни течности, изпуснати веднъж от вътрешните си съдове, се бяха смесили в опустошителна алхимия. Не след дълго разбрах, че окаяното създание се задушава до смърт и че ужасяващото му давене се дължи на пострадалото му крило^[24]. Именно така умира дъхът. Необузданите ми действия срещу небесното създание ме угнетяваха извънмерно и накрая аз паднах на колене и помолих за Божията милост и прошка, защото бях погубил едно от най-върховните небесни творения.

Точно тогава чух слаб вик — овчарят, клекнал до скалата, ме викаше по име. Едва след като ми отправи поредица от знаци да го последвам, разбрах, че иска да ми помогне да се кача по стълбата. Запълзях бързо, доколкото позволяваше осакатеното ми тяло, оставих се в ръцете на овчаря, който, по милостта Божия, беше силен и телесно як. Той ме вдигна на гръб, усещах, как трепери, и ме изнесе от бездната?^[25]

 

 

Не можех да преценя напълно противоречивите си чувства, когато свърших да чета превода на д-р Рафаел на текста на Блажения Клематис за Първата ангелска експедиция. Ръцете ми трепереха от вълнение или страх, или някакво очакване — не можех да разпозная каква беше обзелата ме емоция. И все пак знаех, че едно е сигурно: Блаженият Клематис ме беше покорил с разказа за своето пътешествие. Едновременно благоговеех пред храбростта на неговата мисия и бях потресена от ужаса на неговата среща с наблюдателите. Че един човек е видял с очите си тези небесни създания, че е докоснал бляскавата им плът и е чул божествената им музика, беше истина, която не можех да възприема.

Вероятно кислородът в училищните подземия беше прекалено недостатъчен, защото скоро след като оставих брошурата, започнах да усещам, че се задъхвам. Въздухът в стаята натежа, по-мрачен и по-потискащ отколкото беше само преди минути. Малката, лишена от чист въздух стая от тухли и влажен варовик за миг се превърна в дълбините на подземната ангелска тъмница. Почти очаквах да дочуя грохота на реката или струните на небесната музика на наблюдателите. Макар и да знаех, че това е една зловеща фантазия, не можех да остана и минута повече под земята. И вместо да върна превода на д-р Рафаел на първоначалното му място, пъхнах брошурата в джоба на полата си и я отнесох със себе си далече от подземните складове в освежителния прохладен въздух на училището.

Въпреки че вече беше след полунощ и знаех, че в училището няма никой, не можех да рискувам да ме открият. Бързо извадих камъка от процепа в арката над вратата и като се вдигнах на пръсти, пъхнах ключа в теснината. След като върнах камъка на място, заглаждайки ръбчетата, докато стената се изравни, аз се отдръпнах назад да преценя какво съм направила. Вратата приличаше на всяка от стотиците подобни врати в цялото училище. Никой не би заподозрял какво се намира зад камъните.

Излязох от училището и закрачих в мразовитата есенна нощ по обичайната уличка от училището до апартамента ми на улица „Гасенди“, като се надявах да заваря Габриела в стаята й, за да я разпитам. Но апартаментът беше абсолютно тъмен. След като почуках на вратата на спалнята на Габриела и не получих отговор, върнах се към уединението на моята стая, където можех да препрочета някои страници от превода на д-р Рафаел. Думите ме привличаха все по-неудържимо и преди да се усетя, бях прочела текста на Клематис за трети, а после и за четвърти път. С всеки нов прочит установявах, че Блаженият Клематис ме обърква все повече и повече. Безпокойството ми започна като някакво неопределено чувство, неясно, но устойчиво усещане за нещо неловко, което не можех да идентифицирам, но с напредването на нощта бях потънала в състояние на ужасен смут. В ръкописа имаше нещо, което не съвпадаше с предварителната ми нагласа за Първата ангелска експедиция, елемент в разказа, който влизаше в конфликт с погълнатите от мен уроци. Макар и изтощена от изключителното напрежение през деня, не заспах. Вместо това направих дисекция на всеки етап от пътешествието, търсейки точната причина за моята тревога. Накрая, след като възстанових няколко пъти изпитанието на Клематис, осъзнах какво ме гложди. През всичките ми часове на учение, във всички лекции, които бях посещавала, в месеците на работа в атенеума, семейство Валко нито веднъж не бяха споменали за ролята на музикалния инструмент, който Клематис бе открил в пещерата. Той беше предмет на нашата експедиция, източник на страх заради настъпващите нацисти и въпреки това д-р Серафина бе отказала да обясни точното естество на неговото значение.

И все пак, както ставаше ясно от текста на Клематис, лирата беше в основата на първата експедиция. Спомням си легендата как архангел Гавриил подарил лирата на наблюдателите, спомената в една от лекциите на семейство Валко, но дори и в това любопитно свидетелство те бяха избегнали да споменат за значението на този инструмент. Озадачаваше ме как са могли да запазят в тайна подобен важен детайл. Объркването ми още повече се засили, когато разбрах, че Габриела вероятно беше прочела текста на Клематис дълго преди мен и следователно знаеше колко е важна лирата. Но и тя, също като семейство Валко, бе запазила мълчание по темата. Защо бях изключена от тяхното доверие? Започнах да се връщам с известно подозрение към времето, прекарано в Монпарнас. Клематис беше говорил за пленителна музика, с такова въздействие върху сетивата, че човек се чувства обзет от безумие, но какви последици имаше подобна божествена музика? И аз не можех да не се зачудя защо онези, в които най-много вярвах, онези, които бях дарила с най-пълна преданост, ме бяха измамили. Щом бяха пропуснали да ми кажат истината за лирата, със сигурност имаше и други сведения, които също не бяха споделили с мен.

Именно такива съмнения пълнеха главата ми, когато чух бръмченето на кола под прозореца на спалнята. Дръпнах завесата и с изненада открих, че небето е изсветляло до бледосиво, обагряйки уличката под прозореца ми с мъглявото предчувствие за зората. Нощта си бе отишла, а аз изобщо не бях заспивала. Но не бях единствената, прекарала безсънна нощ. В здрачината съгледах как Габриела се появява от колата, червен ситроен „Траксион Аван“. Макар да бе облечена със същата рокля, с която бе дошла в атенеума и коприната все още излъчваше целия си течен блясък, през изминалите часове Габриела драматично се беше променила. Косата й беше в безпорядък, прегърбила се беше от изтощение. Беше свалила черните си оперни ръкавици и се виждаха бледите й ръце. Тя се извърна от колата и погледна жилищната сграда, сякаш размишляваше какво да направи, а после се облегна на колата, зарови глава в ръцете си и се разрида. Шофьорът на колата, мъж, чието лице не виждах, също се появи и макар да не знаех какви са намеренията му, ми се стори, че иска някак да нарани Габриела още.

Въпреки гнева, който малко преди това бях изпитала, първият ми инстинкт беше да помогна на приятелката си. Втурнах се по стълбите с надеждата, че Габриела няма да си отиде, преди да съм стигнала до нея. Но когато се озовах на входа на сградата видях, че греша. Вместо да я нарани, мъжът я беше прегърнал, докато тя плачеше. Застанах на входа, загледана слисано в тях. Мъжът галеше Габриела по косата с нежност, говореше й според мен с вниманието на любовник. Макар и на петнайсет, мен никой и никога досега не ме беше докосвал по този начин. Бавно притворих вратата, така че присъствието ми да не бъде забелязано и се заслушах в думите на Габриела. Хлипайки, тя повтори: „Не мога, не мога, не мога!“, а гласът й бе изпълнен с отчаяние. Въпреки че имах някаква представа за онова, което предизвикваше угризенията на Габриела — навярно постъпките й най-накрая се бяха отразили в съвестта й, — моето изумление бе наистина огромно при думите, които изрече мъжът. „Трябва — каза той и я притисна още по-силно, — нямаме друг избор, освен да продължим.“

Познах гласа. И именно тогава, в усилващата се светлина на зората видях, че мъжът, който прегръщаше Габриела, е не някой друг, а д-р Рафаел Валко.

По-късно седях в стаята си и чаках да чуя стъпките на Габриела по стълбите. Ключовете й издрънчаха, когато тя отключи вратата и влезе в апартамента. Вместо да отиде в спалнята си, както очаквах, тя влезе в кухнята, където разместването на съдовете ми подсказа, че си прави кафе. Мъчех се да потисна желанието си да отида при нея и зачаках в сянката на спалнята. Ослушвах се, сякаш шумовете, които идваха откъм кухнята, щяха да ми помогнат да разбера онова, което се беше случило на улицата, а също и естеството на отношенията й с д-р Рафаел Валко.

 

 

Няколко часа по-късно почуках на кабинета на д-р Серафина. Още беше рано сутринта, нямаше и седем, но аз знаех, че тя е там и работи по обичайния начин. Д-р Серафина седеше пред писалище в стил Луи XIV, косата й бе прибрана в строг кок, писалката й — готова над отворен бележник, сякаш я бях заварила по средата на изречението. Въпреки че посещенията ми в кабинета се бяха превърнали в рутина — аз наистина се трудех всеки ден на кадифеното канапе в продължение на седмици и правех каталога на документите на семейство Валко, — умората и притесненията ми за дневника на Клематис сигурно са били очевидни. Д-р Серафина знаеше, че посещението съвсем не е обичайно. Тя мигом дойде до канапето, седна срещу мен и поиска да разбере какво ме е довело при нея толкова рано сутринта.

Поставих превода на д-р Рафаел помежду ни. Серафина се сепна и грабна брошурата, като разгърна тънките страници, поглъщайки думите, които мъжът й беше превеждал толкова отдавна. Докато четеше, видях — или си представих, че виждам — как искрица на младост и щастие се връща върху лицето й, сякаш наслоеното от времето падаше с обръщането на всяка страница.

Накрая д-р Серафина каза:

— Съпругът ми откри бележника на Блажения Клематис преди близо двайсет и пет години. Бяхме ръководители на едно изследване в Гърция, в малко село в подножието на Родопската планинска верига, място, което Рафаел беше набелязал, след като попадна на писмо от монах на име Деопус. Писмото било изпратено от малко планинско село, където Клематис умира скоро след експедицията, и от него се подразбира, че Деопус е записал последния разказ на Клематис за неговата експедиция. Беше само някакво мъгляво описание и все пак Рафаел повярва на интуицията си и предприе според мнозина донкихотова мисия до Гърция. Кариерата му беше навлязла в решителен момент — всъщност кариерата и на двамата. Откритието имаше огромни последствия за нас, носейки ни признание и покани за лекции във всички по-големи институти в Европа. Преводът затвърди репутацията му и осигури мястото ни в Париж. Спомням си колко щастлив беше той, че идва тук, колко оптимизъм имаше в нас.

Д-р Серафина изведнъж спря да говори, сякаш беше казала повече, отколкото й се искаше.

— Много съм любопитна да знам къде намери това?

— В складовете под училището — отвърнах, без миг колебание. Не можех да лъжа учителката си, дори и да исках.

— Нашите подземни складови бази са строго забранени — каза Серафина. — Вратите са заключени. Сигурно си имала ключ да влезеш там?

— Габриела ми показа къде да намеря ключа — казах. — Върнах го на скришното му място зад камъка.

— Габриела? — учуди се д-р Серафина. — Но как е разбрала Габриела за скришното място?

— Мислех, че вие знаете. Или… — казах, мерейки думите си, като внимавах да не разкривам повече от благоразумното — навярно д-р Рафаел знае.

— Аз със сигурност не знам и съм убедена, че и съпругът ми не знае нищо — отвърна д-р Серафина. — Кажете ми, Селестин, забелязали ли сте нещо странно в поведението на Габриела?

— Какво имате предвид? — попитах. Облегнах се назад в хладната коприна на канапето и зачаках с огромно нетърпение д-р Серафина да ми помогне да разгадая ребуса, който Габриела ми беше приготвила.

— Да ви кажа ли какво забелязах аз? — попита Серафина, стана и отиде до прозореца, където бледата светлина на утрото озари лицето й. — През изминалите месеци Габриела ми се струва неузнаваема. Изостанала е с курсовата си работа. Последните й две есета бяха написани значително под възможностите й — въпреки че е толкова напреднала, само преподавател, който я познава добре като мен, би го забелязал. Прекарва доста време извън училището, особено нощем. Променила е вида си и е заприличала на момичетата, които можете да видите около площад „Пигал“. И което е най-лошото, започнала е да се самонаранява.

Д-р Серафина се обърна към мен, сякаш очакваше да не се съглася с оценката й. И понеже замълчах, тя продължи:

— Преди две седмици я видях как се изгори по време на лекция на съпруга ми. Знаеш за кога говоря. Беше най-обезпокоителната случка в кариерата ми, а мисля, че имам опит. Габриела доближи пламъка до голата си китка и остана безчувствена, докато кожата й не се овъгли. Знаеше, че я гледам, и сякаш да ме предизвика, се взираше в мен, като че искаше да прекъсна часа и да я спася от самата нея. В постъпката й имаше нещо повече от отчаяние, повече от обичайното детинско желание за внимание. Беше изгубила контрол над действията си.

Поисках да възразя, да кажа на Серафина, че греши, че не бях забелязала обезпокоителните особености, които тя описваше и че Габриела се е изгорила случайно, но не можах.

— Не е нужно да ти казвам колко ме порази Габриела — продължи д-р Серафина. — Помислих дали не трябва незабавно да се срещна с нея — в края на краищата момичето се нуждаеше от лекарска помощ, — но реших друго. Поведението й говореше за редица болести, всичките на психиката, и ако наистина беше така, не исках да утежнявам проблема. Но се боях, че съществува и друга причина, която нямаше нищо общо с душевното състояние на Габриела, а с някаква съвършено друга сила.

Д-р Серафина прехапа устни, сякаш размишляваше дали да продължи, но аз я насърчих. Любопитството ми спрямо Габриела беше сигурно по-силно и от това на д-р Серафина.

— Вчера, както си спомняш, поставих „Книгата на поколенията“ сред съкровищата, които изпращаме за съхранение. Обаче „Книгата на поколенията“ няма да бъде изпратена в САЩ — прекалено е значима и ще остане при мен или при някой друг учен от високо ниво, — но аз я оставих там, при другите съкровища, така че Габриела да попадне на нея. Оставих книгата отворена на определена страница, на която ясно личеше фамилното име ГРИГОРИ. За мен беше от значение да изненадам Габриела. Тя трябваше да види книгата и да прочете имената върху страниците, без да прикрива чувствата си. И също толкова важно бе да стана свидетел на реакцията й. Ти забеляза ли я?

— Разбира се — казах, спомняйки си необузданото избухване, физическия й смут, когато бе прочела имената. — Беше плашещо и странно.

— Странно — каза д-р Серафина. — Но предвидимо.

— Предвидимо? — попитах още по-объркана. Поведението на Габриела беше за мен пълна загадка. — Не разбирам.

— Отначало книгата стана причина тя просто да се обезпокои. После, когато Габриела разпозна името Григори, а навярно и други имена, неудобството й се превърна в истерия, в неподправена животинска уплаха.

— Да, вярно — промълвих. — Но защо?

— Габриела показа всички характеристики на човек, разкрит като участник в непочтен заговор. Тя реагира така, сякаш се измъчваше от някаква вина. Виждала съм го и преди, само дето другите бяха много по-склонни да прикриват срама си.

— Нима смятате, че Габриела работи против нас? — попитах с глас, който издаваше колко съм озадачена.

— Не мога да съм сигурна — каза д-р Серафина. — Допускам, че е въвлечена в нещастна връзка, която я е обсебила. Откъдето и да се погледне обаче, тя е компрометирана. Човек започне ли да живее двулично, трудно ще избяга от това. Жалко, че Габриела превърна себе си в еталон, но аз искам ти да не повтаряш нейния пример.

Прекалено зашеметена, за да реагирам, аз загледах втренчено д-р Серафина с надеждата да каже нещо, което да облекчи безпокойството ми. Тя можеше и да няма доказателства за своите подозрения, но аз имах.

— Стаите под училището са напълно изоставени, входовете към тях са запечатани заради безопасността на всички нас. Не бива пред никого да разкриваш какво си намерила там. — Серафина отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и показа втори ключ. — За избата има само два ключа. Единият е при мен. Другият беше скрит от Рафаел.

— Възможно е д-р Рафаел да е показал на Габриела къде е ключът — осмелих се да се обадя аз. Спомних си думите, разменени сутринта между д-р Рафаел и Габриела и разбрах, че именно това беше отговорът, който сърцето не ми даваше да споделя с д-р Серафина.

— Невъзможно — каза д-р Серафина. — Съпругът ми никога не би разкрил подобна важна информация на ученичка.

Изпитах дълбоко неудобство от това, което вече подозирах, че има между д-р Рафаел и Габриела — интимна връзка — и се почувствах еднакво несигурна за естеството на престъпленията на Габриела. Но все пак, колкото и да ми беше мъчно, изпитах някакво перверзно удоволствие, че съм спечелила доверието на Серафина. Никога до момента мой преподавател не ми беше говорил толкова сериозно и приятелски, сякаш бях не просто помощничка, а колежка.

Затова ми беше още по-трудно да се замисля за измамите на Габриела. Ако впечатлението, което си бях създала, се окажеше правилно, Габриела не само работеше против ангелолозите — с връзката си с д-р Рафаел тя извършваше лично предателство към д-р Серафина. И макар дотогава да смятах, че Габриела се занимава с някакъв мъж извън училището, вече бях убедена, че връзката й е далече по-коварна отколкото предполагах. Всъщност д-р Рафаел навярно работеше заедно с Габриела против ангелолозите. Съзнавах, че трябва да кажа това на д-р Серафина, но не се осмелявах. Нужно ми беше време да разбера собствените си чувства, преди да разкрия каквото знаех.

И като установих, че е по-добре да разговарям по други въпроси, преминах към онова, което ме беше довело в кабинета на д-р Серафина.

— Простете, че сменям темата — казах плахо, преценявайки реакцията. — Има нещо, за което трябва да ви попитам относно Първата ангелска експедиция.

— Затова ли дойде при мен тази сутрин?

— Прекарах по-голямата част от нощта да чета текста на Клематис — казах. — Прочетох го няколко пъти и всеки път оставах все по-озадачена. Не можех да разбера защо така ме вълнува този текст и най-накрая разбрах защо: вие никога не сте ми говорили за лирата.

Д-р Серафина се усмихна — професионалната й ведрост я връщаше към нормалното й поведение.

— Защото моят съпруг се отказа от Клематис — каза тя. — Той прекара десет години в опити да намери информация за лирата — претърсваше библиотеки и антикварни магазини из цяла Гърция, пишеше писма на изследователи, дори тръгна да търси следите на брат Деопус. Без никаква полза. Ако Клематис наистина е видял лирата в пещерата — както беше според нас, — по-късно тя е била или загубена, или унищожена. След като нямахме средства самите ние да притежаваме лирата, споразумяхме се да запазим мълчание за нея.

— А ако разполагахте с необходимото?

— Нямаше да има нужда да мълчим — каза д-р Серафина. — С картата щяхме да бъдем в различна позиция.

— Но на вас не ви трябва карта — казах. Всичките ми притеснения за Габриела и д-р Рафаел, както и за подозренията на д-р Серафина се изпариха предвид на очакванията ми. Аз взех брошурата в ръцете си и я отворих на страницата, върху която толкова се бях чудила. — Не ви трябва карта. Всичко е записано тук, в текста на Клематис.

— Какво имаш предвид? — попита Серафина и ме изгледа така, сякаш току-що бях признала за извършено убийство. — Минали сме през всяка дума във всяко изречение от този текст. Никъде не се споменава за точното местонахождение на пещерата. Има само една несъществуваща планина някъде край Гърция, а Гърция е много голямо място, скъпа моя.

— Може и да сте минали през всяка дума — казах, — но тези думи са ви подвели. Съществува ли още оригиналният ръкопис?

— Оригиналният запис на брат Деопус? — попита д-р Серафина. — Да, разбира се. Заключен е в нашите трезори.

— Ако ми дадете оригиналния текст — казах, — аз съм сигурна, че ще мога да ви покажа местонахождението на пещерата.

 

 

Пещера „Дяволското гърло“,

планина Родопи, България

Ноември 1943 г.

Пътувахме през тесните планински пътища, катерехме се през мъгла и дълбоки, приличащи на процепи каньони. Бях изучавала геологията на региона още преди да се включа в експедицията и все пак пейзажът на планината Родопи не беше какъвто си го представях. От описанията на моята баба и от разказите на баща ми от неговото детство пред очите ми изникваха селца, затворени в едно безкрайно лято на овощни дръвчета и лозя, и нагорещен от слънцето камък. В детското ми въображение си представях планините като пясъчни замъци пред яростни морски вълни — ронещи се блокове надиплени и прорязани дълбоко в бледосивата им крехка повърхност. Но когато се спуснахме през валмата от мъгла, открих една масивна и страховита планинска верига с гранитни зъбери, напластени един подир друг като разядени зъби на фона на сивото небе. В далечината над заснежените долини се издигаха скални върхове с ледени шапки; остри канари сякаш бъркаха като с пръсти в бледосиньото небе. Планината Родопи се въздигаше мрачна и величествена пред мен.

Д-р Рафаел беше останал в Париж, за да подготви завръщането ни, деликатна процедура предвид окупацията, и така д-р Серафина бе станала ръководител на експедицията. За мое учудване, като че ли нищо не се беше променило в брака им след разговора ми със Серафина, или поне така изглеждаше на мен, която ги изучавах с жадно внимание, докато войната не връхлетя върху Париж. Макар и да бях подготвена за опустошенията, до които щеше да доведе това, нямаше откъде да зная колко бързо ще се промени животът ми, щом германците окупират Франция. По молба на д-р Рафаел се върнах у дома в Елзас, където учех по няколко учебника, които бях взела със себе си, и очаквах новини. Трудно поддържахме връзка и месеци наред не чувах нищичко за ангелологията. Въпреки спешния характер на мисията, всички планове за нашата експедиция бяха спрени до края на 1943 година.

Д-р Серафина се движеше пред джипа и говореше с Владимир — младият руски ангелолог, от когото се възхитих още при първата ни среща — на някаква смесица от развален руски и френски. Владимир караше бързо и толкова близо до ръба на пропастта, че сякаш всеки миг щяхме да последваме стремителното плъзгане на отражението на колата, да се спуснем по огледалната повърхност и да останем завинаги там. С изкачването нагоре пътят се стесни и се превърна в криволичеща пътека през шисти и гъста гора. Тук-там в ниското се мерваше по някое селце. Скупчени планински къщи изникваха в гънките на долчинките като упорити гъби. В далечината отвъд, изпод планината, наполовина зарити в сняг, израстваха каменните развалини на римски стени. Суровата, заплашителна красота на пейзажа, ме изпълваше със страхопочитание за страната на баба ми и баща ми.

Сегиз-тогиз, щом гумите попаднеха в преспа, ние слизахме от колата и изривахме снега. С дебелите си вълнени палта и груби ботуши от овча кожа в снежната буря можехме да минем за планинци. Издаваха ни единствено качествата на превозното ни средство — скъп американски К-51 джип на свързочни войски с радиовръзка и вериги на гумите — подарък от щедрия покровител на семейство Валко в Съединените щати, — както и скъпоценният товар, който бяхме разположили вътре, внимателно обезопасен с брезент и въжета.

Блаженият Клематис Тракийски с припасите му, натоварени на мулета, би завидял на колебливата ни скорост. Винаги съм вярвала, че Първата ангелска експедиция е била далече не тъй рискова, колкото Втората — възнамерявахме да се спуснем в пещерата посред люта зима, по време на война. И все пак пред Клематис бе имало опасности, каквито не съществуваха за нас. Основателите на ангелологията са били подложени на много по-голям натиск да прикриват усилията си и да опазят работата си в тайна. Понеже живеели в епоха на конформизъм, сигурно действията им били постоянно държани под око. В резултат на това напредвали бавно, трудно, без огромните пробиви на съвременната ангелологая. Проучванията им довели до колебливо развитие, което през вековете бе създало основа за всичко, което бях научила. Разкриели ли ги, щели да бъдат обявени за еретици, щели да ги отлъчат от църквата, навярно и да ги хвърлят в затвора. Знаех, че преследването не би спряло мисията им — основателите на ангелологията жертвали много, за да останат верни на каузата си, — но това щяло да ги върне далече назад. Те вярвали, че техните заповеди идвали от по-висше място, точно както аз вярвах, че съм призвана за моята мисия.

Докато експедицията на Клематис се сблъсквала със заплахата от кражби и злодейства от страна на местните хора, нашият най-голям страх беше да не бъдем спрени от нашите врагове. След окупацията на Париж през юни 1940 година бяхме принудени да се укриваме — ход, който отложи експедицията ни. Години наред се подготвяхме тайно за пътешествието, събирахме провизии и информация за терена, обграждахме се плътно с мрежа от доверени учени и членове на съвета, ангелолози, които след години на пълно посвещаване и саможертва бяха доказали своята преданост. Мерките за нашата безопасност обаче се промениха, когато д-р Рафаел намери покровител — богата американка, чието уважение към нашето дело я беше подтикнало да ни помогне. Приемайки помощта на човек извън нас, ние се поставихме в положение да ни наблюдават. С парите и влиянието на нашата благодетелка плановете ни се придвижиха напред, макар страховете ни също да нараснаха. Никога не можехме да знаем със сигурност дали нефилимите не са разкрили плановете ни. Не можехме да знаем и дали не са в планините и не ни следят стъпка по стъпка.

Треперех в джипа, чувствах се зле от силното клатушкане, докато се носехме по заледените неравни пътища. Съзнавах, че би трябвало да мръзна от липсата на топлина, но цялото ми тяло тръпнеше в очакване. Другите членове на групата — трима калени ангелолози — седяха редом и говореха за предстоящата мисия с увереност, която ми се виждаше невероятна. Мъжете бяха доста по-възрастни от мен и бяха работили заедно, откакто се бях родила, но именно аз бях разрешила загадката на местонахождението и това ми осигуряваше специален статут сред тях. Габриела, която навремето беше моят единствен съперник за това място, бе напуснала училището през 1940 година; изчезна, без дори да ми каже довиждане. Беше прибрала багажа си от апартамента и беше изчезнала. По онова време смятах, че е била по някакъв начин порицана, може би дори изключена, и че мълчаливото й заминаване е било от срам. Дали беше емигрирала или беше изчезнала, не знаех. Макар и да съзнавах, че мястото ми в експедицията се дължи именно на моето усърдие, бях останала със своите съмнения. Тайно в себе си се чудех дали причината да бъда избрана за мисията не беше именно отсъствието на Габриела.

Докато д-р Серафина и Владимир обсъждаха спускането в пещерата, аз не се присъединих към разговора, толкова много бях погълната от собствените си неспокойни мисли за пътешествието. Съзнавах с цялото си същество, че всичко може да се случи. И изведнъж пред мен се подредиха една по една всички възможности. Да приключим с лекота работата си в пролома или никога да не се завърнем в цивилизацията. В следващите часове можехме всичко да спечелим или всичко да загубим.

В далечината вятърът виеше над главите ни и се чуваше приглушеният рев на аероплан, а аз не можах да се сдържа да не помисля за ужасния край, сполетял Клематис. Помислих си и за съмнението, изразено от брат Франсис. Беше нарекъл групата на експедицията „братство на фантазьори“ и сега аз трябваше да се чудя, когато се появихме най-накрая на върха на планината и паркирахме джипа до един заледен гранитен зъбер, дали преценката на Франсис след толкова много векове не се отнасяше и за нас. Дали не преследвахме някакво съкровище фантом? Дали нямаше да загубим живота си заради някаква безплодна измислица? Пътешествието ни можеше да бъде, както вярваше д-р Серафина, кулминацията на всичко, към което се бяха стремили нашите учени. А можеше да бъде и нещото, от което брат Франсис толкова се беше страхувал: налудничавите заблуди на група мечтатели, които се лутат.

В огромното си въодушевление да разберат подробностите около текста на Блажения Клематис д-р Рафаел и д-р Серафина не бяха обърнали внимание на един много съществен факт: брат Деопус беше тракийски монах, който, макар и обучен на езика на църквата и абсолютно способен да запише думите на Клематис на латински, същевременно със сигурност е говорел местния език, вариация на ранен български, изкован в древната кирилица от Свети Кирил и Свети Методий през девети век. Блаженият Клематис също бил местен и говорел на същия български, след като се бил родил и учил в Родопите. Докато четях и препрочитах превода на д-р Рафаел в онази съдбоносна нощ преди четири години, бе ми хрумнало, че при безумния преразказ на Клематис за спускането му в пещерата той навярно се беше обърнал към по-удобния и по-лесен за него роден език. Клематис и брат Деопус със сигурност са разговаряли на общия за двамата език, особено когато е ставало дума за традиции, които не биха могли лесно да се преведат на латински. Навярно брат Деопус е записал казаното на кирилица, родното си писмо, изпълвайки ръкописа с ранни български думи. Ако е изпитвал срам от подобно лишено от елегантност литературно изпълнение като това — защото по онова време именно латинският бил езикът на образованите, — възможно е да е преписал своя вариант на по-уместния латински. А ако именно това се бе случило, лично аз се надявах да е запазена оригиналната версия. Ако ли пък д-р Рафаел беше използвал това копие, за да си помогне при превода на транскрипцията на брат Деопус, можех да проверя думите, за да съм сигурна, че при превода от латински на съвременен френски няма грешки.

След като направих това заключение, спомних си, че бях прочела в една от многобройните бележки под линия на д-р Рафаел, че ръкописът съдържал избелели петна от кръв, вероятно от раните, които Клематис получил в пещерата. Ако това беше истина, оригиналният ръкопис на Деопус всъщност не можеше да е унищожен. Ако ми бяха дали възможност да го погледна, без съмнение щях да открия бележки на кирилица, пръснати из текста — азбука, която бях научила от баба ми Славка, учена жена, която четеше руски романи в оригинал и пишеше томчета с поезия на родния си български език. С оригиналния ръкопис можех да извадя думите на кирилица и с помощта на баба ми да намеря правилния превод от ранен български на латински и след това, естествено, на френски. Беше просто игра да се върнеш от съвременния на древния език. Тайната за местонахождението на пещерата можеше да бъде разкрита, но само ако проучех оригиналния ръкопис.

Щом обясних заобиколните пътища, по които умът ми бе стигнал до това заключение, д-р Серафина — която все повече се вълнуваше, като слушаше разсъжденията ми — ме заведе право при д-р Рафаел и ме помоли отново да разясня теорията си. Също като д-р Серафина, и д-р Рафаел одобри логиката на идеята, но подчерта, че е превеждал с огромно внимание думите на брат Деопус и не е открил нищо на кирилица в ръкописа. Независимо от това моите преподаватели ме отведоха до трезора в атенеума, където се пазеха оригиналните ръкописи. Сложиха си бели памучни ръкавици, дадоха и на мен един чифт, за да направя същото, а после свалиха ръкописа от една лавица. След като го разопакова от плътната бяла памучна кърпа, д-р Рафаел го разположи пред мен, за да го разгледам. После отстъпи назад и погледите ни се срещнаха — нямаше как да не си спомня, че той беше с Габриела рано сутринта, а и нямаше как да не се зачудя какви ли тайни криеше от всички, включително и от жена си. И все пак, д-р Рафаел изглеждаше такъв, какъвто си беше винаги: чаровен, ерудиран и пределно загадъчен.

Ръкописът пред мен скоро погълна вниманието ми. Хартията беше тъй тънка, че се боях да не я повредя. Мастилото бе станало на ивици от попилата пот, а по редица страници имаше петна от почерняла кръв. Както бях очаквала, латинският на брат Деопус беше несъвършен — правописът му не навсякъде бе точен и той като че ли бъркаше склоненията, — но за мое огромно разочарование д-р Рафаел беше прав: в текста не можах да намеря нито една буква на кирилица. Деопус бе записал целия разказ на латински.

Обзелото ме чувство на безсилие можеше да вземе връх — бях се надявала да направя впечатление на преподавателите си и да си осигуря място в която и да е бъдеща експедиция, — ако д-р Рафаел не беше толкова гениален. Още докато бях започнала да губя надежда, лицето му придоби ликуващо изражение. Той обясни, че през месеците, когато превеждал записаната от Деопус част от ръкописа от латински на френски, попаднал на множество думи, които не му били познати. Решил, че Деопус, под изключителното напрежение да възпроизведе думите на Клематис, които вероятно били изречени с лудешка скорост, е латинизирал редица думи от родния си език. Това би било съвсем естествено, обясни д-р Рафаел, след като кирилицата е доста нова азбука, която се появила и била систематизирана само век преди раждането на Деопус. Д-р Рафаел си спомняше добре тези думи както и мястото им в текста. Извади от джоба си някакъв лист, отвъртя капачката на писалката си и започна да пише. Преписа няколко латинизирани български думи от ръкописа — думите „златен“, „свят“, „дух“, и на списъка накрая те бяха петнайсетина.

Д-р Рафаел обясни, че се наложило да разчита на речници, за да превърне българските думи от този списък в думи на латински, които след това превел на френски. Направил справки с няколко ранни славянски текстове и открил, че наистина има съответствие със звуците, представени в латинския. В стремежа си да изглади несъответствията, той ми даде правилните според него термини, проверявайки всеки с контекста, за да се увери, че смисълът е запазен. В онзи момент липсата на прецизност удивила д-р Рафаел като неприятна, но рутинна, догадки, които всеки трябва да прави, когато си има работа с ръкопис. Сега осъзнаваше, че методът му най-малкото е нарушил целостта на езика, а в най-лошия случай — че го е подвел да направи колосални грешки в превода.

Прегледахме заедно списъка и скоро отделихме неправилно преведените думи от ранния български. Тъй като те бяха доста елементарни, взех автоматичната писалка на д-р Рафаел и му посочих грешките. Деопус беше написал думата Злото, а д-р Рафаел я бе прочел като за Злато, и беше превел фразата „защото ангелът бе създаден от злото“ като „защото ангелът бе създаден от злато“. По подобен начин Деопус беше написал думата Дъх, която д-р Рафаел бе превел неправилно като Дух, превеждайки фразата „така духът умира“ като „така дъхът замира“. За нашата цел обаче най-интригуващият въпрос беше дали Гяурското бърло, името, което Клематил бе дал на пещерата, е ранно българско название на място, или пък беше преиначено по същия начин. Взех писалката на д-р Рафаел и транскрибирах Гяурското бърло първо на моята спасителна кирилица, а после и с латински букви.

Гяурското бърло

GYAURSKOTO BURLO

Вгледах се в листа, сякаш външната форма на буквите можеше да се разчупи и да излее върху страницата същността на смисъла. Въпреки цялото ми старание, не виждах как думата би могла да бъде погрешно разбрана. Макар въпросът за етимологията на Гяурското бърло да беше извън възможностите ми, знаех едно лице, което би могло да разгадае историята на думата и претърпените неправилни тълкувания от преводачите. Д-р Рафаел опакова ръкописа в кожения му калъф, уви го в памучния плат, за да го запази от повреди и до полунощ заедно със семейство Валко вече бяхме пристигнали в моето родно село да говорим с моята баба.

Привилегията да имам достъп до мислите на семейство Валко — без да споменавам ръкописите им — беше нещо, за което отдавна бях мечтала. Само преди няколко месеца аз бях извън полезрението им, най-обикновена студентка, желаеща да се докаже. Сега тримата стояхме в голямата стая на семейната ни селска къща, оставяхме си палтата на закачалката и си бършехме обувките, докато майка ми и баща ми се представяха. Д-р Рафаел беше вежлив и приветлив както винаги, демонстрирайки самото въплъщение на академично поведение и взех да се чудя доколко правилна беше представата ми за него и Габриела. Не можех съвсем да намеря равновесие между съвършения джентълмен пред очите ми и негодника, когото бях видяла да притиска в обятия своята петнайсетгодишна ученичка.

Седнахме пред гладката дървена маса в кухнята на каменната къща на моите родители, докато баба Славка разглеждаше ръкописа. Въпреки че тя живееше от много години във френското ни село, така и не бе заприличала на местните жени. Косата й бе скрита под ярка памучна забрадка; имаше големи сребърни обици и тежък грим на очите. По ръцете й проблясваха златни пръстени със скъпоценни камъни. Д-р Рафаел обясни въпросите ни и й показа текста и списъка с думи, извадени от преписа на Деопус. Баба Славка прочете списъка и след като поразмишлява известно време върху ръкописа, стана, отиде в стаята си и се върна със свитък листа, за които съвсем скоро установих, че са карти. Отвори една и ни показа Родопите. Прочетох имената на селата, написани на кирилица: Смолян, Кестен, Жребево, Триград. Имената бяха на селища, близо до родното място на баба ми.

Гяурското бърло, обясни тя на български, а аз преведох на френски за моите учители, означавало Скривалището на неверниците, или Тъмницата на неверниците, както д-р Рафаел правилно го беше превел от латински.

— Не е за чудене — продължи баба ми, — че място с име Гяурското бърло никога не е било намирано, тъй като такова място не съществува. — И като постави пръст до селището Триград, баба Славка посочи пещера, която отговаряше на описанието на търсената от нас; пещера, която дълго била смятана за загадъчна, мястото на пътуването на Орфей към подземния свят, геоложки феномен и източник на голяма загадка за селяните. — Тази пещера отговаря на вашето описание, но не се нарича Гяурското бърло — каза баба Славка, — а Дяволското гърло. — И като посочи към картата, тя добави: — Името не е написано тук, нито на друга карта, но въпреки това аз лично съм ходила до входа в планината. Чувала съм и музиката, която се носи от дълбините. Именно това ме накара да поискам да продължиш учението си, Селестин.

— Ходила си в Триград? — попитах аз, удивена, че отговорът на изследователската работа на семейство Валко през цялото време е бил толкова близо.

Баба ми се усмихна странно и загадъчно.

— Именно в древното село Трирал срещнах дядо ти и именно в Триград беше роден баща ти.

След моята роля за определяне местонахождението на пещерата, очаквах да се върна в Париж, за да помогна на семейство Валко в подготовката на експедицията. Но при заплахата от нашествие д-р Рафаел не искаше и да чуе за подобно предложение. Той разговаря с родителите ми и уреди вещите ми да бъдат изпратени с влак, след което семейство Валко отпътува. Гледах ги как си отиват и усетих как всичките ми мечти и цялата ми работа са отишли напразно. Изоставена в Алзас, зачаках новини за предстоящото ни пътешествие.

Най-накрая приближавахме Дяволското гърло. Владимир спря джипа пред избелял дървен знак, изписан с куп черни букви на кирилица. По съвета на д-р Серафина Владимир последва знака и потегли към селото по тесен заснежен път, който рязко се изкачваше нагоре. Склонът беше заледен и стръмен. Когато джипът леко се подхлъзна и се върна назад, Владимир превключи на първа и моторът изръмжа от лошото сцепление. Гумите на колата забоксуваха по отъпкания сняг, набраха скорост и с криволичене стигнахме горе в сумрака.

Когато изкачихме най-високата част на пътя, Владимир паркира джипа на едно уширение и пред очите ни се откри необятна снежна пустош. Д-р Серафина се обърна към нас с думите:

— Всички сте чели разказа на Клематис за това пътешествие. И всички сме минали през указанията за влизане в пещерата. Съзнавате, че опасностите, които са пред нас, не могат да се сравнят с нищо, с което сме се сблъсквали досега. Физическият процес на спускането в пещерата ще ни отнеме всичките сили. Трябва да влизаме прецизно и бързо. Няма място за грешки. Екипировката ще ни е от голяма полза, но има нещо повече от физическите предизвикателства. Щом влезем в самата пещера, трябва да сме готови да се изправим лице с лице срещу наблюдателите.

— Чиято сила е страховита — добави Владимир.

Д-р Серафина се вгледа внимателно в нас с цялата тежест на мисията, отпечатана върху лицето й, и каза:

— Думата „страховита“ не описва адекватно какво можем да заварим. Поколения ангелолози са мечтали един ден да се срещнат с пленените ангели. Успеем ли, ще сме постигнали нещо, което никоя друга група не е направила досега.

— Ами ако се провалим? — попитах, без изобщо да се замислям за подобна възможност.

— Техните способности — каза Владимир — и опустошението и страданията, които могат да донесат на човечеството, са невъобразими.

Д-р Серафина закопча вълненото си палто и си сложи кожени военни ръкавици, готова да се изправи срещу студения планински вятър.

— Ако не греша, пещерата е най-горе на този проход — каза тя и слезе от джипа.

Слязох и аз, отидох до планинската козирка и погледнах към непознатия свят от кристали, материализирал се около мен. Нагоре към небето се извисяваше вертикална черна скална стена и хвърляше сянка над нашата група, а напред по стръмното надолу се ширеше покрита със сняг долина. Без да се бави, д-р Серафина потегли към планината. Плътно след нея се заизкачвах и аз през снежните преспи, в които нагазвах с тежките си кожени ботуши. Стиснала здраво в ръка пълно с медицински принадлежности куфарче, аз се опитвах да фокусирам мислите си върху онова, което ни предстоеше. Знаех, че трябва на всяка цена да сме прецизни в усилията си. Не само щяхме да се срещнем лице в лице с неприятното спускане в пролома, но трябваше да се ориентираме и в пространствата отвъд реката, при пещерните галерии, в които Клематис се беше сблъскал с ангелите. Нямаше никакво място за грешка.

Когато влязохме в пещерата, над нас се спусна тежък мрак. Вътре мястото беше голо и студено, изпълнено със зловещия отекващ грохот на подземния водопад, описан от Клематис. Плоската скала на входа нямаше никакви белези и вертикални оси, каквито очаквах да видя според прочетеното в геологията на Балканите, но беше покрита с плътен равен слой от ледени отлагания. Количеството сняг и лед, натрупани върху скалата, правеха почти невъзможното да се познае какво има отдолу.

Д-р Серафина включи фенер и насочи лъча към вътрешността на отвора в скалите. По повърхността на скалата бяха провесени ледени висулки, а високо в купола на пещерата по камъка на плътни гроздове се бяха полепили прилепи. Лъчът освети остри като бръснач зъбери, затрептя по варовиковите гънки, по неравния каменен под и после, с лекичко наместване, се разтопи в чернотата, когато светлият сноп облиза ръба на ходника. Огледах се наоколо и се зачудих какво бе станало с предметите, описани от Клематис. Глинените амфори навярно отдавна се бяха разсипали от влагата, или пък бяха задигнати от селяните, за да държат в тях зехтин и вино. Така че в пещерата нямаше никакви амфори. Останали бяха само скали и дебел лед.

Хванах с две ръце куфарчето и тръгнах към скалната издатина, като с всяка стъпка водният грохот все по-отчетливо се чуваше. Когато д-р Серафина придвижи лъча от фенерчето пред себе си, мернах нещо малко и ярко. Приклекнах и като опрях ръка на замръзналата скала, усетих ледения метал на железен прът, забит докрай в пода на пещерата.

— Останало е от Първата експедиция — каза д-р Серафина и коленичи редом с мен, за да разгледа откритието ми. Докосвайки студения железен прът, аз бях обзета от огромно изумление: всичко, за което бях учила, включително желязната стълба, описана от отец Клематис, наистина съществуваше.

Въпреки това нямаше време за размишления по тази истина. Д-р Серафина бързо коленичи до пропастта и заразглежда отвесния проход. Шахтата се спускаше на около стотина метра в прав, мрачен вертикал. Когато д-р Серафина извади от раницата си въжена стълба, сърцето ми затуптя още по-бързо при мисълта да напусна издатината и да се предам на тъмния нематериален въздух и гравитацията. Напречните стъпала на стълбата бяха привързани към две ивици синтетично въже, каквото никога не бях виждала, най-вероятно последна технология, разработена за целите на войната. Приклекнах до д-р Серафина, докато тя спускаше въжето в прохода.

Използвайки чук, Владимир заби железните шипове в скалата и върза въжето с железни скоби. Д-р Серафина застана над него и загледа с огромно внимание движенията му. После дръпна силно и отривисто стълбата, за да провери дали е здрава. Доволна от проверката, тя нареди на мъжете — които носеха инструментите в тежки брезентови торби, по двайсет килограма всяка — да вземат нужното и да ни последват.

Заслушах се в дълбините и се опитах да разпозная какво се намира там долу. В търбуха на пещерата водата блъскаше по скалата. Погледнах навътре, но не можах да реша дали земята под мен е стабилна или съм започнала да треперя. Хванах д-р Серафина за рамото, за да не падна от световъртежа, който бездната бе предизвикала у мен.

Д-р Серафина ме хвана за ръката и като видя състоянието ми, каза:

— Трябва да се успокоиш, преди да се спуснеш. Дишай дълбоко и не мисли колко далече трябва да отидеш. Аз ще те водя. Дръж се с една ръка за напречното стъпало, а с другата за страничното въже. Ако по някакъв начин се подхлъзнеш, няма да загубиш напълно контрол, а ако започнеш да падаш, аз ще бъда точно под теб и ще те хвана. — И като не каза нито дума повече, тя започна да се спуска.

Стиснала студения метал с голи ръце, аз я последвах. В опит да намеря спокойствие си спомних колко весело беше описал Клематис стълбата. Простотата на неговата радост ме бе вдъхновила да запомня написаните думи: „Едва ли човек може да си представи насладата ни от навлизането ни в бездната. Само Яков със своето видение на могъщото шествие на Светите пратеници може да е виждал по-гостоприемна и по-величествена стълба. Заради божествената си цел ние продължихме в непрогледната чернота на изоставената дупка, изпълнени с очакването на Неговата закрила и милосърдие.“

Образувахме нишка, като всеки ангелолог се движеше бавно в мрака надолу по скалата, а със спускането звукът на разбиващата се вода ставаше все по-силен. Въздухът като че ли се вледени, докато се придвижвахме все по-надълбоко в земята. Крайниците ми започнаха озадачаващо да натежават, сякаш в кръвта ми бяха изсипали стъкленица с живак. Независимо колко често мигах, очите ми се пълнеха със сълзи. В обзелата ме паника си представих, че тесните стени на прохода ще се съберат и ще бъда хваната в гранитно менгеме, неподвижна в задушаващия мрак. Стиснала студеното мокро желязо, с водния грохот в ушите си, влизах все едно в сърцевината на някакъв водовъртеж.

Тръгнах бързо и се оставих на земното притегляне. Колкото по-дълбок ставаше проходът, толкова повече се сгъстяваше мракът, докато накрая не се превърна в студена непрозрачна супа. Вече не виждах нищо, освен побелелите кокалчета на ръцете си, стиснали стъпенката на стълбата. Дървените подметки на ботушите ми се хлъзгаха по метала и постоянно нарушаваха равновесието ми. Стиснах здраво стълбата до гърдите си, за да възстановя равновесието и забавих крачка. Мерех всяка стъпка и поставях краката си внимателно и предпазливо един след друг. Погледнех ли нагоре към губещия се край на стълбата, кръвта нахлуваше в ушите ми. Застанала така в центъра на нищото нямах никакъв друг избор, освен да продължа във воднистия мрак. В мислите ми нахлу някакъв пасаж от Библията и не можах да се сдържа да не си го прошепна, осъзнавайки, че разбиващият се водопад ще отмие гласа ми в мига, в който изрека словата: И Бог каза на Ной: краят на всяка плът е настъпил за мен; защото земята е пълна с насилие чрез тях; и виж, ще ги унищожа заедно със земята.

Когато стигнах до дъното, а подметките на ботушите ми се отделиха и от последната клатушкаща се стъпенка на въжената стълба и докоснаха твърдата земя, разбрах, че д-р Серафина е открила нещо забележително. Ангелолозите побързаха да разопаковат торбите от зебло и запалиха фенерите на батерия, поставяйки ги на разстояние един от друг по равния скален под на пещерата, така че мракът се разтвори пред премигващата, приличаща на олио светлина. Реката, описана от Клематис като границата с тъмницата на ангелите, продължаваше своя ход в далечината — черна, блещукаща, движеща се лента. Пред себе си виждах д-р Серафина, която високо нареждаше нещо, но шумът от водопада поглъщаше думите й.

Когато стигнах до нея, тя стоеше над тялото на ангела. Заех мястото си до нея и също попаднах под магията на създанието. Беше още по-красиво, отколкото си бях представяла, и известно време не можех да сторя нищо, освен да го гледам, дотолкова бях обладана от неговото съвършенство. Физическите черти на създанието напълно съвпадаха с описанието, което бях чела в литературата в ангелоложкия атенеум: удължен торс, изпити черти на лицето, масивни ръце и крака. Бузите му изглеждаха гъвкави като на живо същество. Одеждите му бяха непорочно бели, изтъкани от някакъв метален материал, който се увиваше около тялото в разкошни дипли.

— Първата ангелска експедиция се провежда през десети век, а тялото все още изглежда като живо — каза Владимир. Наведе се пред създанието и вдигна бялата метална роба, разтърквайки плата между пръстите си.

— Внимавайте — каза д-р Серафина. — Нивото на радиоактивност е много високо.

Владимир се взря в ангела.

— Винаги съм смятал, че не могат да умрат.

— Безсмъртието е дар, който може да бъде отнет толкова лесно, колкото лесно е бил подарен — отбеляза д-р Серафина. — Клематис вярвал, че Бог е поразил ангела като знак на отмъщение.

— И вие ли го вярвате?

— След като ролята му е била да доведе нефилимите на този свят, унищожаването на това дяволско творение е съвършено оправдано — каза д-р Серафина.

— Красотата му е неразбираема — обадих се аз, борейки се да преглътна факта, че красотата и злото могат така да се вплетат в едно и също тяло.

— Остава загадка за мен — каза Владимир и погледна зад тялото на ангела към далечната част на пещерата — защо на другите е било позволено да живеят.

Разделихме се на две групи. Половината останаха да документират тялото — извадиха от търбусите на тежките торби фотоапарати и обективи, както и алуминиева касета с апарат за биологичен тест, а другите се заеха да търсят лирата. Владимир поведе втората група, докато д-р Серафина и аз останахме при ангела. Край нас още останали членове на експедицията разглеждаха полузаровените кости на два човешки скелета. Телата на братята на Клематис бяха останали точно там, където се бяха строполили преди хиляда години. По нареждане на д-р Серафина сложих защитни ръкавици и повдигнах главата на ангела с ръце. Прокарвайки пръсти през лъскавите коси на създанието, докоснах челото, сякаш успокоявах болно дете. Докосването ми бе притъпено от ръкавиците, но ми се стори, че ангелът е още топъл. Приглаждайки металната дреха, откопчах две медни копчета при шията и подръпнах плата. Дрехата се свлече и разкри плоска гръд, гладка, без зърна. Наредените ребра напираха под опънатата прозрачна кожа.

От главата до петите създанието изглеждаше повече от два метра високо, ръст, който в античната система на мерки, използвана от отците основатели, се равняваше на 4.8 римски лакътя.

Освен златните къдрици, които се спускаха по раменете, цялото тяло беше без косми и за радост на д-р Серафина — беше заложила на карта професионалния си авторитет по този въпрос — несъмнено имаше полови органи. Ангелът беше мъж, каквито са били и всички пленени наблюдатели. Както свидетелстваше Клематис, едно от крилата беше откъснато от тялото и висеше под странен ъгъл. Беше ангелът, убит от Блажения Клематис.

Повдигнахме заедно създанието и го обърнахме на една страна. Съблякохме дрехата, за да разкрием кожата под острата светлина на фенера. Тялото беше гъвкаво, ставите — подвижни. По указания на д-р Серафина започнахме внимателно да го снимаме. Важно беше да уловим дребните детайли. Развитието на фотографската техника, по-специално многопластовия цветен филм, ни даваше надеждата, че ще постигнем голяма точност, навярно дори щяхме да уловим цвета на очите — твърде яркосини, за да са истински, сякаш някой беше настъргал лазурит в терпентин и го беше размазал върху огряло от слънцето стъкло на прозорец. Тези особености щяха да бъдат документирани в теренните ни бележки и прилежно добавени към съответните доклади от пътешествието, но по-съществено значение имаха фотографските доказателства.

След като приключихме с първата серия от снимки, д-р Серафина извади сантиметър от брезентовата чанта за фотоапарата и приклекна до създанието. Поставяйки сантиметъра по дължината на тялото, тя го премери и превърна резултатите в кубици, за да се съпостави с древната документация за исполините. Като изчисляваше мерките в лакти, тя съобщаваше на глас цифрите, за да ги запиша. Мерките бяха следните:

Ръце =1.57 лакътя

Крака = 2.88 лакътя

Обиколка на главата = 1.85 лакътя

Обиколка на гръдния кош = 2.81 лакътя

Стъпала = 0.76 лакътя

Ръце = 0.68 лакътя

Докато отбелязвах данните в бележника, ръцете ми трепереха, оставяйки следа от почти нечетливи вписвания, които едвам разгадавах, докато четях записаните цифри на д-р Серафина, за да бъдем сигурни, че няма грешка. По данните прецених, че създанието е с трийсет процента по-едро от нормално човешко същество. Два метра и тринайсет сантиметра бяха внушителен ръст, вдъхвайки страхопочитание дори и в съвременната ни епоха, но в древните времена подобен ръст навярно е изглеждал направо като нещо свръхестествено. Тази екстремна височина обясняваше ужаса, който в древните култури са свързвали с исполините, както и с всяващия страх нефилим Голиат, един от най-прочутите от тяхната раса.

От пещерата долетя звук, но когато се обърнах към д-р Серафина, тя като че не забелязваше нищо, освен мен. Наблюдаваше ме как си водя бележки, навярно притеснена, че няма да успея да изпълня задачата. Безпокойството ми все повече си личеше. Бях започнала да треперя, така че кой знае как съм й изглеждала. Чудех се дали случайно не бях заболяла заради пътуването из планините — по време на прехода беше студено и влажно, а никой от нас не бе облечен достатъчно добре, за да се предпази от планинските ветрове. Моливът трепереше в ръката ми, а зъбите ми направо тракаха. В един момент спрях да пиша и се извърнах към мрака, който се простираше в — както изглеждаше — бездънната бездна отвъд. И отново дочух нещо в далечината. От дълбините се издигна ужасяващ звук.

— Добре ли си? — попита ме д-р Серафина и се вторачи в треперещите ми ръце.

— Не чувате ли? — попитах на свой ред аз.

Тя спря работата си, отдръпна се от тялото и пристъпи към брега на реката. Послуша няколко минути, върна се при мен и каза:

— Чува се само шумът на реката.

— Има и нещо друго — казах. — Те са там и чакат. Очакват да ги освободим.

— Чакат от хиляди години, Селестин — каза тя. — И ако имаме късмет, ще чакат още толкова.

Д-р Серафина се зае отново с ангела и ми нареди да направя същото. Въпреки страха ми бях привлечена от странната красота на съществото — от кожата му, от мекото постоянно сияние, от изваяното като скулптура полегнало тяло. За ангелското излъчване се говореше много, като преобладаващата теория беше, че ангелските тела съдържат радиоактивен материал, причина за несекващата им яркост. Нашите защитни облекла само минимално намаляваха облъчването. Радиоактивността обясняваше и ужасната смърт, сполетяла брат Франсис по време на Първата ангелска експедиция, както и болестта, поразила Клематис.

Знаех, че по възможност не трябва да докосвам тялото — това беше едно от първите неща, които се научават при подготовката за подобна експедиция — и все пак не можех да се въздържа да не се приближа до това създание. Свалих ръкавиците си и коленичих редом, полагайки ръце върху челото му. Усетих кожата, студена и влажна под дланта ми, запазила еластичността на живите клетки. Все едно докосвах гладката, дъгоцветна кожа на змия. Макар и потопена в дълбините на пещерата от хиляди години, русата до бяло коса блестеше. Шокиращо сините очи, толкова смущаващи на пръв поглед, сега имаха обратния ефект. Погледнах в тях и усетих, че ангелът до мен ме успокоява със своето присъствие, поема всичките ми страхове и ме дарява с някакъв призрачен, опияняващ покой.

— Елате тук — извиках аз на д-р Серафина. — Бързо!

Очите на учителката ми се разшириха, като видя ръцете ми върху създанието — дори един млад и неопитен като мен ангелолог трябваше да знае, че физическият контакт нарушава нашите мерки за безопасност. И все пак, навярно привлечена също като мен, д-р Серафина приседна редом и постави длани на челото, с пръсти, заровени в косата. В миг видях промяната у д-р Серафина. Тя затвори очи и сякаш потъна в блаженство. Напрежението в тялото отстъпи на неподправено спокойствие.

Изведнъж по кожата на дланите ми покапа нещо топло и лепкаво. Вдигнах ръце, примижах и се опитах да разбера какво се е случило. Ръцете ми бяха покрити със смолист, златист слой, прозрачен и бляскав като пчелен мед, а когато ги поднесох на сиянието на ангелската кожа, светлината на субстанцията се пречупи, разпръсквайки отражението на бляскав прах по пода на пещерата, сякаш дланта ми беше покрита с милиони микроскопични кристали.

Бързо, още преди останалите ангелолози да видят какво сме направили, изтрихме ръце о каменната повърхност на пещерата и сложихме ръкавиците.

— Хайде, Селестин — подкани ме д-р Серафина. — Да довършим с тялото.

Отворих аптечката и я оставих до нея. Всичко в нея — скалпели, тампони, пакет ножчета за ампули, стъклени шишенца на винт — бе прикрепено вътре с ластици. Вдигнах ръката на създанието в скута си, придържайки лакътя и китката, докато д-р Серафина изстърга парченце от нокътя със скалпел. От нокътя се посипаха стърготини, които събрах в дъното на стъкленото шишенце, като крехък минерал, подобен на морска сол. Обръщайки скалпела под ъгъл, д-р Серафина направи два успоредни разреза по вътрешната повърхност на ръката под лакътя, внимавайки да не накълца кожата. Обели се кожна ивица, разкривайки оголена мускулатура. Притисната между две стъклени плочки, кожната проба пръскаше златисти отблясъци на слабата светлина.

При вида на оголения мускул ми се догади. От страх да не повърна, аз се извиних и се махнах оттам. Когато се отдалечих малко от групата, поех дълбоко дъх и опитах да се успокоя. Въздухът беше леден, изпълнен с плътна влага, която тежеше в гърдите ми. Пред мен се разгърна пещерата — поредица от безкрайни тъмни вдлъбнатини, които ме притегляха към себе си. Когато неприятното чувство на гадене отмина, на неговото място се появи учудване. Какво ли имаше там, скрито в мрака?

Извадих от джоба си метално фенерче и го насочих към черните дълбини. Докато пристъпвах навътре в пещерата, светлината ставаше все по-слаба и по-слаба, сякаш я поглъщаше лепкавата, гладна мъгла. Виждах едва на метър-два пред себе си в бездната. Зад гърба ми се чуваше силният, нетърпелив глас на д-р Серафина, който даваше указания на останалите как да работят. Друг глас пред мен — мек, настойчив, мелодичен — ме приканваше да вървя. Поспрях, оставяйки мрака да ме обгърне. Реката беше отпред и ме делеше от наблюдателите. Бях се осмелила да се отдалеча прекалено много от другите, подлагах се на риск. Но нещо ме очакваше в гранитните недра на пролома. Оставаше ми само да го открия.

Стоях на брега на реката. Черната вода се носеше буйно и връхлиташе в мрака отвъд. Докато пристъпвах покрай брега, от тъмното изникна някаква поклащаща се лодка, близнак на лодката, която Клематис беше използвал да се придвижи по реката. Образът му или навярно сянката на неговия глас ме подканяше да приближа. Краят на панталоните ми облиза водата, докато избутвах лодката от брега, тежкият вълнен плат потъмня от допира с повърхността. Лодката беше вързана с въже за скрипец на брега — доказателство, че други, може би местни историци, се бяха осмелили да плават по реката — и като я придърпах с въжето, аз се прехвърлих вътре без помощта на гребла. От по-високото място, където бях застанала, видях водопад в началото на реката. Гъстата мъгла се издигаше пред бездънната пустота на пещерата, и аз осъзнах защо легендата бе назовала реката Стикс, реката на мъртвите. Докато се носех с лодката, усетих как над мен се спуска смъртоносно присъствие, мрачна и дотолкова пълна празнота, че почувствах как животът ми като че ли ще бъде заличен.

Речното течение бързо ме отведе до отсрещния бряг. Оставих лодката, все още вързана здраво за скрипеца, и се покатерих на брега. Колкото повече се отдалечавах от водата, толкова по-впечатляващи ставаха скалните образувания: наоколо бе пълно с остри зъбци, купчини от минерали, израстъци от кристали и галерии. Неразбираемите призиви, които ме бяха откъснали от д-р Серафина, ставаха все по-ясни. Чувах вече отчетливо някакъв глас, ту по-висок, ту по-нисък, сякаш в такт със стъпките ми. Ако успеех да стигна до източника на музиката, знаех, че ще видя създанията, които от толкова отдавна живееха във въображението ми.

Внезапно изгубих скалния под под краката си и преди да успея да запазя равновесие, се строполих върху мокрия, гладък гранит. Насочвайки фенерчето си по земята, видях, че съм се спънала в малка кожена торба. Станах, взех торбата и я развързах. Вехтият плат сякаш щеше да се разпадне в ръцете ми. Осветих с фенерчето вътрешността на торбата и забелязах проблясването на метал. Като обелих слой окъсана телешка кожа, в ръцете ми остана лирата. Златото й блестеше, все едно току-що е било излъскано. Бях намерила точно предмета, който се молехме да открием.

Единственото, което помислих, бе да занеса лирата на д-р Серафина. Увих набързо съкровището в торбата и тръгнах в мрака, като внимавах да не падна отново на мокрия гранит. Реката бе наблизо и съгледах как лодката се надига и спуска по черната вода, когато вниманието ми беше привлечено от трепкаща светлинка откъм дълбините на пещерата. Отначало източникът на светлинката не се виждаше. Реших, че съм намерила членовете на нашата експедиция и светлината от фенерчетата им играе по скалните издатини. Но като се приближих, за да видя по-добре установих, че светлината е съвсем различна от яркостта на крушки, които бяхме донесли в пролома. С надеждата по-добре да разбера какво виждам, приближих до входа на галерията. Вътре имаше същество с чудновата външност, с разперени огромни крила, сякаш готово да отлети. Ангелът излъчваше толкова ярко сияние, че трудно можех да гледам право в него. За да предпазя очите си, погледнах настрани. В далечината видях хор от ангели. Кожата им излъчваше приглушено, прозирно сияние.

Не можех да сваля очи от тези създания. Бяха между петдесет и сто ангела, всеки величествен и прекрасен като този до него. Кожата им изглеждаше като излята от течно злато, крилата им — изрязани от слонова кост, очите им — съставени от парченца яркосиньо стъкло. Около тях се носеха сияйни мъглявини от млечна светлина и окръжаваха гъстите им златни къдри. Макар и да бях чела за техния величествен вид, и да се бях опитвала да си ги представя, никога не бих повярвала, че ефектът на създанията върху мен ще бъде такова изкушение. Въпреки уплахата ми, те ме привличаха към себе си с почти магнетична сила. Исках да се обърна и да побягна и все пак не бях способна дори да помръдна.

Ангелите запяха в радостна хармония. Хорът, който звучеше из пещерата, беше толкова различен от демоничната природа, която тъй дълго свързвах с пленените ангели, че страхът ми почти се стопи. Музиката им беше неземна и красива. В гласовете им долавях обещание за рая. Тази музика така ме привлече с магията си, че не бях в състояние да си тръгна. За мое удивление, прииска ми се да посвиря на лирата.

Като опрях долната част на лирата на коленете си, аз прокарах пръсти по опънатите метални струни. Никога не бях свирила на такъв инструмент — музикалното ми обучение се ограничаваше до една глава от „Небесна музикология“, но въпреки това звуците, които се изтръгнаха от лирата, бяха дълбоки и мелодични, сякаш инструментът свиреше сам.

При звука на лирата наблюдателите спряха да пеят. Огледаха пещерата и към ужаса, който изпитах, когато създанията съсредоточиха вниманието си върху мен, се прибави страх — наблюдателите бяха едни от най-съвършените Божии творения, физически излъчващи сияние, безтегловни като цветни листенца. Вкаменена, аз притиснах лирата до тялото си, сякаш тя можеше да ми даде силата да устоя на тези създания.

Когато ангелите опряха телата си в металните решетки на тъмницата си, бях заслепена от светлина, която наруши равновесието ми. Заля ме непосилна топлина, гореща и лепкава, сякаш ме бяха потопили във вряло олио. Изкрещях от болка, макар гласът ми да не приличаше на моя. Строполих се и покрих лице с торбата, когато ме заля втора вълна от изпепеляваща горещина, още по-мъчителна от първата. Имах чувството, че дебелите вълнени дрехи, предназначени да ме предпазват от студа, ще се стопят, както беше станало с одеждите на брат Франсис. В далечината ангелските гласове още веднъж се извисиха в сладка хармония. Именно омагьосана от ангелите аз изгубих съзнание, притиснала лирата в обятията си.

Изминаха няколко минути, преди да се изтръгна от дълбините на забравата, за да открия, че д-р Серафина се е надвесила над мен със загрижено лице. Тя шепнеше името ми и за миг помислих, че съм умряла и се появявам от другата страна на съществуването, сякаш бях заспала в нашия свят и се събуждах в друг, сякаш Харон ме беше превел през мъртвешката река Стикс. Но тъй като пристъп на болка облада сетивата ми, разбрах, че съм наранена. Усещах тялото си сковано и горещо и именно тогава си спомних как бях пострадала. Д-р Серафина взе лирата от ръцете ми и прекалено зашеметена, за да говори, я заразглежда. Помогна ми да седна, пъхна лирата под мишница и със стремителност, която копнеех и аз да имам, ме поведе към лодката.

Теглеше лодката по водата, стиснала въжето, закачено на скрипеца. Щом носа на лодката се надигна и попадна в течението, д-р Серафина извади восъчните тапи от ушите си. Подготвена както обикновено, моята учителка бе съумяла да се предпази от звуците на ангелската музика.

— Какво направи, за Бога? — попита д-р Серафина, без да се обръща към мен. — Добре знаеш, че не биваше да се разхождаш сама.

— А другите? — попитах аз с мисълта, че по някакъв начин съм застрашила участниците в експедицията. — Къде са?

— Изкачиха се нагоре до входа на пещерата и ще ни чакат там — каза тя. — Три часа те търсихме. Бях започнала да мисля, че сме те загубили. Другите със сигурност ще поискат да разберат какво ти се е случило. В никакъв случай не бива да им казваш. Обещай ми, Селестин. Не трябва да говориш за това, което си видяла от другата страна на реката.

Когато стигнахме до брега, д-р Серафина ми помогна да сляза от лодката. Видя, че изпитвам болка и поомекна.

— Запомни, нашата работа никога не е била в полза на наблюдателите, скъпа ми Селестин — каза тя. — Нашите задължения са към страната на света, в който живеем и към който трябва да се върнем. Има още много да се направи. Въпреки че съм дълбоко разочарована от избора ти да прекосиш реката, ти намери предмета, с което изпълнихме мисията си тук. Браво на теб!

Когато се връщахме при стълбата — тялото ме болеше при всяка стъпка, — минахме покрай останките на ангела. Робата му беше захвърлена настрани и на тялото бе направена грижлива дисекция. Макар и да не представляваше нещо повече от обвивка, съсипаното тяло излъчваше мътно, фосфоресциращо сияние.

Над земята всичко тънеше в мрак. Понесохме торбите си, пълни с ценните ни образци, през снега. След като внимателно опаковахме оборудването и го натоварихме, качихме се в колата и потеглихме надолу. Бяхме изтощени, целите изкаляни и изранени — Владимир имаше дълбока кървяща рана над окото от някаква остра скала, в която се бе ударил при изкачването, а аз се бях изложила на опасното сияние.

Докато се спускахме през планината, придвижвайки се бързо по заледените пътища, стана ясно, че от известно време е валяло. Край зъберите се бяха натрупали преспи, а от небето неспирно се сипеше нов сняг. Пред нас и зад нас пътят беше скован в лед и се налагаше да лъкатушим. Погледнах ръчния си часовник и с изненада установих, че е почти четири след полунощ. Престояли бяхме в Дяволското гърло над петнайсет часа. Толкова бяхме изостанали от графика, че не можехме дори да поспим. Можехме само да спрем, за да заредим колата с горивото от тубите в задната част на джипа.

Въпреки усилията на Владимир пристигнахме два часа след срещата за самолета, точно когато изгряваше слънцето. Един двумоторен „Електра Джуниър“ модел 12 стоеше готов за полет на пистата точно както го бяхме оставили предния ден. От крилата му като зъби на хищник висяха ледени висулки, доказателство за суровия студ. Трудно бяхме стигнали със самолета до местоназначението си, но пък да дойдем с кола бе направо невъзможно. Наложи ни се на няколко пъти да се отклоним при полета си до Гърция — кацнахме в Тунис, после в Турция, за да прикрием следите си, а и обратният ни път нямаше да бъде по-лек. В кабината имаше места за шест души и за оборудването и провизиите ни. Натоварихме материалите и скоро самолетът започна да се изкачва през снежната пелена във въздуха и се издигна в небето с вой и рев.

Дванайсет часа по-късно кацнахме на летище край Париж. Видях, че в далечината ни чака „Панхар и Левасор Динамик“, луксозно возило с полирана броня и зашеметяващи лайстни, предмет на удивление на фона на внушителните лишения по времето на войната. Можех само да гадая как се бяхме сдобили с подобно съкровище, но подозирах, че също като самолета и джипа ни, и това бе уредено с помощта на чуждестранни покровители. Даренията ни поддържаха живи през последните години и бях благодарна да видя колата, но как бяхме съумели да запазим това съкровище от германците, беше съвсем друг въпрос, който не се осмелявах да задавам.

Седях мълчаливо в колата, докато се носехме в нощта. Въпреки че бях поспала в самолета, още бях изтощена от пътешествието в пролома. Затворих очи. И преди да се усетя, бях заспала дълбоко. Гумите се удряха по разнебитените пътища; пътуващите си шепнеха — чувах ги с периферния си слух, — но смисълът на думите им се губеше. Сънищата ми бяха някаква смесица от образи на всичко, което бях видяла в пещерата. Пред очите ми се явяваха Клематис и Владимир, както и останалите членове на групата; под нас се отваряше дълбоката и ужасяваща пещера, а пред мен танцуваха легионите от сияйни ангели, бляскавата им бледност пръскаше искри около тях.

Когато се събудих, разпознах пустите павирани улици на Монпарнас, район на съпротива и крайна бедност по време на окупацията. Минахме покрай жилищни сгради и тъмни кафенета, голи дървеса, издигащи се от двете страни, със заскрежени от снега клони. Шофьорът намали и зави към гробищата на Монпарнас, спирайки пред голяма желязна порта. Натисна клаксона и портата се отвори с дрънчене, а колата пропълзя напред. Вътре цареше тишина и всичко бе замръзнало, обвито в лед, който светлееше пред фаровете и за миг изпитах чувството, че поне това блещукащо място е спасено от грозотата и лишенията на войната. Шофьорът изключи двигателя пред статуята на ангел, изправена на каменен пиедестал — Le Genie du Sommeil Eternel, Ангелът на вечния сън, бронзов ангел хранител, вперил поглед в мъртвите.

Слязох от колата, все още замаяна от изтощение. Въпреки че нощта беше ясна, а звездите грееха в небето, влажният въздух се спускаше по надгробните паметници и им придаваше едва-едва забележим ореол от мъгла. Някакъв мъж се подаде иззад една статуя, явно оставен да посрещне колата, но независимо от това аз се стреснах. Беше облечен като свещеник. Никога досега не бях виждала този мъж, на нито една от нашите срещи, нито на събрания, а вече бях тренирана да подозирам всеки. Само преди месец нефилимите бяха проследили и убили д-р Майкъл, един от старшите членове на съвета, професор по Небесна музикология, задигайки цялата му колекция от музиколожки произведения. Един пример как учен от висше ниво губи безценна информация. Врагът търсеше подобни възможности.

Д-р Серафина изглежда познаваше свещеника и веднага го последва. Като подкани групата да тръгне с тях, той ни поведе към разнебитена постройка в далечния край на гробището, една от запазените сгради на отдавна изоставен манастир. Преди години сградата служила като зала за лекции на семейство Валко. Сега стоеше празна. Свещеникът отключи подутата от влага дървена врата и ни въведе вътре.

Нито един от нас, нито дори д-р Серафина, която беше близка с повечето старши членове на съвета — всъщност д-р Рафаел Валко оглавяваше съпротивата в Париж, — не знаеше точно къде ще се срещаме през войната. Нямахме редовен график и всички съобщения се предаваха от уста на уста или — като това сега — в мълчание. Събранията се провеждаха на случайно подбрани места — забутани кафенета, градчета извън Париж, изоставени църкви. Дори и с подобни крайни предпазни мерки знаех, че във всеки момент ни наблюдават.

Свещеникът ни отведе до коридор отстрани на олтара, спря пред някаква врата и отривисто почука три пъти. Вратата се отвори и видях каменна стая, осветена от голи крушки — от по-ценните доставки, купени на черния пазар с долари от Америка. Тесните прозорци бяха покрити с плътен черен плат, за да не пропускат светлината. Изглежда събранието вече беше започнало — членовете на съвета седяха около кръгла дървена маса. Когато свещеникът въведе групата вътре, членовете, се изправиха и ни заразглеждаха с огромен интерес. Не ми бяха разрешавали да участвам в срещи на съвета, затова нямаше как да зная обичайните им процедури, но очевадно съветът очакваше завръщането на експедицията.

Д-р Рафаел Валко, който действаше като председател на съвета, седеше на челното място. За последно го бях видяла, когато отпътува от нашата ферма в Елзас и ме остави заточена, постъпка, която не бих могла да му простя, дори да съзнавах, че е за мое добро. Оттогава се беше променил значително. Косата му бе посивяла на слепоочията, а в поведението му се усещаше ново ниво на строгост. Ако го бях срещнала на улицата, щях да го взема за непознат.

Той ни поздрави енергично и посочи няколко празни стола, а после започна с това, което според мен беше първата от многото групи въпроси за експедицията.

— Имате много да ни разказвате — каза той и скръсти ръце на масата. — Започнете откъдето желаете.

Д-р Серафина направи подробно описание на пещерата: стръмното вертикално спускане, скалните ниши, пръснати из ниските места във вътрешността и ясно различимият грохот на водопада в далечината. Тя описа тялото на ангела и представи списък с точните измервания и очертания на характеристиките, които бе записала в теренния си бележник, отбелязвайки с очевидна гордост наличието на гениталии. Тя докладва, че снимките ще разкрият нови истини за физическата страна на ангелите. И обяви, че експедицията е постигнала огромен успех.

Докато другите членове на групата се изказваха, всеки с подробен доклад за пътешествието, аз усетих как се вглъбявам в себе си. Взирах се в ръцете си на неясната светлина. Бяха изранени до кръв от студа и леда в пещерата, и обгорени от ангела. Чудех се на чувството за дезориентация, което ме беше обзело. Нима бяхме в планината само преди часове? Пръстите ми трепереха толкова силно, че ги пъхнах в джобовете на дебелото си вълнено палто, за да ги скрия. В мислите ми аквамаринените очи на ангела бяха вперени в мен, ярки и лъскави като цветно стъкло. Спомних си как Серафина бе повдигнала дългите ръце и крака на създанието, претегляйки всеки крайник, сякаш беше парче дърво. Създанието изглеждаше толкова витално, така изпълнено с живот, че не можех да не помисля, че е било живо само няколко минути преди да пристигнем. Осъзнах, че никога не съм вярвала напълно, че тялото ще бъде там, и че въпреки цялото ми обучение не бях очаквала наистина да го видя, да го докосна, да пробода кожата му с игли и да взема течност. Навярно съм потискала в съзнанието си надеждата, че грешим. Когато кожата бе изрязана от ръката и телесната проба разглеждана на светлината, беше ме обзел ужас. Виждах всичко отново и отново: как острието, подпъхнато под бялата кожа, я изрязва и повдига; просветването на ципата на слабата светлина. Като най-младата от групата, налагаше се да се представя добре и да поема по-голям дял от моя. Винаги съм се мъчила да прекарвам повече часове в работа и учение от другите. Последните години се стараех да докажа, че съм достойна да бъда в експедицията — изучавах текстове, посещавах лекции, снабдявах се с информация за пътешествието и все пак това не ми беше помогнало да се подготвя за пещерата. За мое съжаление, бях реагирала като неофит.

— Селестин? — каза д-р Рафаел и ме извади от мислите ми. Стреснах се като видях как напрегнато ме гледат останалите, като че очакваха да заговоря. Очевидно д-р Рафаел ми беше задал въпрос.

— Извинете — прошепнах аз с пламнало лице. — Попитахте ли ме нещо?

— Д-р Серафина обясняваше пред съвета, че си направила жизненоважно откритие в пещерата — обясни д-р Рафаел и внимателно ме погледна. — Би ли ни запознала с подробностите?

От страх да не наруша обещанието, което бях дала на д-р Серафина, и също толкова ужасена да не се изпусна и да не разкажа за своята глупост да прекося реката, не казах нищо.

— Очевидно Селестин не се чувства добре — намеси се д-р Серафина, за да ме спаси. — Ако нямате нищо против, бих настояла засега да си почива. Позволете ми аз да опиша находката.

Д-р Серафина обясни какво представлява откритието пред членовете на съвета. Каза следното:

— Заварих Селестин до речния бряг, в ръце с овехтялата торба. Веднага разбрах по тъканта, че е много стара. За торба, ако си спомняте, се споменава в описанието на Блажения отец от Първата ангелска експедиция.

— Да — потвърди д-р Рафаел. — Права си. Спомням си точно написаното: „Колкото може по-бързо, отнех съкровището от падналото създание, взех предмета с овъглените си ръце и го пъхнах в торбата, за да не се повреди.“

— Едва след като отворих торбата и разгледах лирата, разбрах със сигурност, че е принадлежала на Клематис. Блаженият Клематис трябва да е бил прекалено тежко пострадал и не е успял да отнесе торбата до входа на пещерата — добави д-р Серафина. — Именно тази торба откри Селестин.

При тази новина членовете на съвета онемяха. Извърнаха погледи към мен, сякаш очакваха да им представя по-подробно историята, но аз не можех да говоря. Всъщност направо не ми се вярваше, че именно аз от всички членове на групата, бях направила толкова дългоочаквано откритие.

За момент д-р Рафаел запази мълчание, сякаш размишляваше какво значение има успехът на тази експедиция. После, с внезапен прилив на енергия, той се изправи и се обърна към съвета.

— Можете да тръгвате — каза д-р Рафаел и разпусна групата. — В стаите ни долу има храна. Серафина и Селестин, бихте ли останали за момент?

Докато другите излизаха, Серафина срещна погледа ми, като ми кимна мило, сякаш да ме окуражи, че всичко ще мине добре. Д-р Рафаел насочи останалите към изхода, излъчвайки някакво доверие и лъчезарност, на които се възхищавах, защото силата на характера му да сдържа емоциите си беше качество, което и аз исках да притежавам. Той попита следното:

— Кажи ми, Серафина — отговориха ли членовете на групата на очакванията ти?

— Според мен експедицията имаше голям успех — каза Серафина.

— А Селестин? — попита той.

Усетих как стомахът ми се свива: да не би експедицията да е била някакъв тест?

— Тъй като е млад ангелолог — започна Серафина, — бях впечатлена. Самото откритието достатъчно доказва уменията й.

— Чудесно — каза д-р Рафаел и се обърна към мен. — Доволна ли си от работата си?

Погледнах Серафина, а после и д-р Рафаел, без да съм сигурна как да отговоря. Да кажа, че съм била доволна от работата си, щеше да бъде лъжа, но да говоря подробно за това, което бях направила, щеше да е нарушаване на обещанието, което бях дала на д-р Серафина. Накрая прошепнах:

— Иска ми се да бях по-подготвена.

— Ние се готвим цял живот за подобни моменти — каза д-р Рафаел и скръсти ръце, отправяйки ми критичен поглед. — Когато му дойде времето, можем само да очакваме, че сме научили достатъчно, за да успеем.

— Ти си много способна — добави Серафина. — Работата ти беше превъзходна.

— Не мога да си обясня реакциите ми в пещерата — казах простичко. — Според мен мисията дълбоко ме обезпокои. Дори и сега още не съм дошла на себе си.

Д-р Рафаел прегърна Серафина и я целуна по бузата.

— Отиди при останалите, Серафина. Трябва да покажа нещо на Селестин.

Д-р Серафина се обърна към мен и взе ръката ми.

— Беше много смела, Селестин, и един ден ще станеш отличен ангелолог. — С тези думи тя ме целуна по бузата и излезе. Никога вече не я видях.

Д-р Рафаел ме изведе от стаята за срещи в коридора, където миришеше на земя и плесен.

— Последвай ме — каза той и бързо заслиза по стълбите към мрака. В дъното на стълбището имаше още един коридор, по-дълъг от първия. Докато вървяхме така, усетих рязък наклон в пода и настроих тежестта си, за да не се прекатуря. Докато бързахме напред, въздухът ставаше все по-студен, а миризмата — все по-остра. Влажният въздух се просмукваше в дрехите ми и проникваше през дебелия вълнен жакет, с който бях облечена в пещерата. Докосвайки с ръце мокрите каменни стени осъзнах, че неравните части не са камък, а кости, натрупани в нишата на стената. И тутакси установих къде се намирам: движехме се под Монпарнас през катакомбите.

Изкачихме се през втори коридор, минахме по стълби и се озовахме в друга сграда. Д-р Рафаел отключи цяла редица врати, последната от които се отвори към свежия студен въздух на алея. Във всички посоки се разтичаха плъхове, оставяйки наръфани огризки: гнили картофени обелки и цикория, военновременният заместител на кафето. Д-р Рафаел ме хвана за лакътя, завихме още веднъж и стигнахме улицата на няколко преки от гробището, където ни чакаше лимузината. Когато доближихме до колата, забелязах, че на прозореца е закачен четвъртит лист, изписан изцяло на немски. Макар и да не проумявах съдържанието, допуснах, че е немско разрешително или лиценз, който да ни позволи да минем контролните пунктове в града. Най-сетне проумях как сме успели да запазим подобна луксозна кола и да се сдобиваме с гориво: „Панхар и Левасор“ принадлежеше на германците. Д-р Валко, който надзираваше нашите подмолни операции сред немците, бе успял да се възползва от това — поне за вечерта.

Шофьорът отвори вратичката и аз се наместих на топлата задна седалка, а д-р Рафаел се настани до мен. Обърна се, пое лицето ми между студените си ръце и се взря в мен безпристрастно.

— Погледни ме — каза той, изучавайки чертите ми, сякаш търсеше нещо специално.

Отвърнах на погледа му и за пръв път го видях толкова отблизо. Беше поне на петдесет, кожата му цялата в бръчки, а косата дори повече прошарена, отколкото бях забелязала преди. Близостта на лицата ни ме стресна. Никога до момента не бях заставала толкова близо до мъж.

— Очите ти сини ли са? — попита той.

— Светлокафяви са — отвърнах, смутена от странния въпрос.

— И това върши работа — каза той и отвори малкия пътнически куфар между двама ни. Извади копринена вечерна рокля, копринени чорапи, колан и обувки. Веднага познах роклята. Беше същата червена копринена рокля, с която Габриела се бе появявала преди години.

— Облечи това — каза д-р Рафаел.

Удивлението ми трябва да е било изписано на лицето.

Д-р Рафаел добави:

— Съвсем скоро ще узнаеш защо е нужно.

— Но те са на Габриела — възразих аз, преди да успея да се сдържа. Не можех и да помисля да докосна роклята, давайки си сметка за всичко, което бях направила срещу онова, което тя вършеше. Спомних си д-р Рафаел и Габриела заедно и ми се прииска да не бях казвала нищо.

— И какво от това? — каза д-р Рафаел.

— Нощта, когато тя бе облякла тази рокля — казах, неспособна да го погледна в очите, — ви видях заедно. Бяхте на улицата под апартамента ни.

— И според теб си разбрала какво си видяла — заключи д-р Рафаел.

— Не е възможно да съм сбъркала — прошепнах и хвърлих поглед през прозореца към безрадостните сиви сгради, редицата от улични лампи, неприветливото лице на Париж през зимата. — Много ясно беше какво става.

— Облечи роклята — каза със строг глас д-р Рафаел. — Имай повече вяра в мотивите на Габриела. Приятелството трябва да е по-силно от едни напразни подозрения. Във времена като тези ни остава само доверието. Много неща не знаеш. Съвсем скоро ще разбереш с какви опасности се беше сблъскала Габриела.

Разкопчах бавно тежките вълнени дрехи. Свалих панталоните и съблякох дебелия плетен пуловер, който ме пазеше от ледения планински вятър, през главата, а после се пъхнах в роклята, като внимавах да не я скъсам. Роклята беше прекалено голяма, веднага го усетих. Преди три години, когато Габриела я носеше, роклята щеше да е прекалено малка за мен, но през войната бях свалила десет килограма и бях почти кожа и кости.

Подобно на мен, и д-р Рафаел Валко смени дрехите си. Докато аз се обличах, той извади от куфара черна куртка и панталони — нацистката униформа на генералния щаб на СС, и издърпа изпод седалката чифт твърди, лъскави черни ботуши за езда. Униформата беше в отлично състояние, без следи или миризма на черен пазар или втора употреба. Предположих, че е поредната полезна придобивка от някой от двойните ни агенти в СС с нацистки връзки. Униформата предизвика у мен ледени тръпки, защото коренно преобрази д-р Рафаел. Когато свърши с преобличането, той мацна някаква прозрачна течност на горната си устна и си залепи тънки мустачки. После зализа с помада косата си назад и закачи на ревера си значка на СС, малка, но точна добавка, която направо ме отврати.

Вече готов, той присви очи и ме разгледа, като старателно провери как изглеждам. Кръстосах ръце пред гърдите си, сякаш да се скрия от него. Очевидно не се бях превъплътила както той желаеше. За мое най-голямо безпокойство той подръпна роклята ми и пооправи косата ми, както майка ми обичаше да прави, преди да ме заведе на църква като дете.

Колата летеше по улиците и спря до Сена. Някакъв войник на моста почука по стъклото с дръжката на своя лугер. Шофьорът спусна прозореца и заговори с войника на немски, като му показа пакет с документи. Войникът надзърна в задната част на колата и спря погледа си на д-р Рафаел.

— Гутен абенд! — поздрави д-р Рафаел, както ми се стори, с перфектен немски акцент.

— Гутен абенд! — измънка войникът и прегледа документите, а после ни махна да прекосим моста.

Докато се изкачвахме по широкото каменно стълбище на общинската банкетна зала — пред класическата фасада се издигаха серия от колони, — минахме покрай мъже във вечерно облекло и красиви жени, хванали ги подръка. На пост пред вратата стояха немски войници. Ясно ми беше, че в сравнение с елегантните жени вероятно изглеждам болнава и изтощена, прекалено слаба и бледа. Бях събрала косата си на кок и си сложих малко руж — имаше в куфара на д-р Рафаел, — но така и не заприличах на тях, със стилните им прически и свежия тен. Топлите вани, пудрите, парфюмите и чистите дрехи за мен не съществуваха, нито за когото и да било от нас в окупирана Франция. Габриела беше оставила и флакон рязан кристал с „Шалимар“, скъп спомен от едно по-щастливо време, който пазех, откакто тя изчезна, но не бях използвала и капка от парфюма, за да не го хабя напразно. Спомнях си комфорта като нещо от детството ми, нещо, което бях изпитала веднъж завинаги, нещо като зъб, който се клати. Едва ли имаше някакъв шанс да бъда сбъркана с някоя от тези жени. И все пак, вкопчена в ръката на д-р Рафаел, аз се опитах да запазя спокойствие. Той вървеше бързо, уверено и за моя изненада войниците ни пуснаха да минем без никакъв проблем. Тутакси се озовахме в топлия, шумен, луксозен интериор на банкетната зала.

Д-р Рафаел ме поведе към края на залата и по едно стълбище стигнахме до уединена маса на балкона. Само след миг се настроихме към шума и необичайното осветление, но докато ставаше това, забелязах, че помещението е продълговато и дълбоко, с високи тавани и огледални стени, които отразяваха тълпата и улавяха ту голия гръб на някоя жена, ту проблясването на някой ланец на часовник. На равни интервали в помещението бяха окачени червени знамена с черни свастики. Масите бяха застлани с ленени покривки, с подходящ порцелан и украсени в центъра с букети разцъфнали цветя — рози посред зима по време на война, едно малко чудо. Кристални полилеи хвърляха треперлива светлина върху тъмния под и проблясваха по сатенените обувки. Шампанско, бижута и красиви хора се трупаха на светлините на свещите. Навсякъде в залата ръце вдигаха наздравици с чаши с вино — Цум вол! Наздраве! Изобилието от вино, което се сервираше от единия до другия край, направо ме озадачи. Докато по принцип беше трудно да се намира храна, хубаво вино можеха да намерят само хората, свързани с окупаторите. Чувала бях, че германците реквизирали хиляди бутилки шампанско, а избата на моето семейство направо била пресушена. За мен дори и една бутилка беше върховен лукс. И все пак, тук виното се лееше като вода. Тутакси установих колко различен е животът на победителите за разлика от този на победените.

От височината на балкона заразглеждах по-внимателно ликуващите. На пръв поглед приличаха на всяка друга тълпа, която може да посети един изискан прием. Но когато се взрях в тях изпитателно, открих, че доста от гостите приличат на ангелите, които бях срещнала в пещерата. Бяха слаби и кокалести, с високи скули и раздалечени като на котка очи, сякаш излезли от калъп. Русите коси, прозрачната кожа и необичайният ръст на гостите ги бележеха като нефилими.

Докато келнерите се движеха сред тълпата, раздавайки чаши с шампанско, до балкона стигаха гласове.

— Ето това исках да видиш — каза д-р Рафаел и посочи стотиците насъбрани долу.

Още веднъж погледнах хората и усетих някакво гадене.

— Какво веселие, докато Франция умира от глад!

— Докато Европа умира от глад — поправи ме д-р Рафаел.

— Откъде имат толкова храна? — попитах. — Толкова вино, такива красиви дрехи, толкова обувки?

— Вече го виждаш — продължи д-р Рафаел, леко усмихнат. — Исках да разбереш за какво работим, на какво залагаме. Млада си. Навярно ти е трудно да проумееш докрай срещу какво сме се изправили.

Облегнах се на огледално лъскавия месингов парапет — усещах голите си ръце горещи върху студения метал.

— Ангелологията не е просто някаква теоретична игра на шах — каза д-р Рафаел. — Знам, че в ранните години на учението, когато човек е погълнат от Бонавентура и Свети Августин, изглежда точно така. Но твоята работа не е единствено да печелиш спорове по хиломорфизъм^[26] и да чертаеш таксономията на ангелите-хранители. — И той посочи тълпата долу. — Работата ти протича тук, в реалния свят.

Забелязах страстта, с която говореше д-р Рафаел и колко точно думите му повтаряха предупрежденията на Серафина, когато се бях свестила в Дяволското гърло. „Нашият дълг е към света, в който живеем и в който трябва да се върнем.“

— Разбираш — каза той, — че това е не просто битка между шепа бойци от съпротивата и окупационните войски. Това е война на нерви. Още от самото начало става дума за непрестанна борба. Свети Тома Аквински вярвал, че черните ангели изгубили Божието благоволение двайсет секунди след сътворението — злият им нрав почти мигновено пропукал съвършенството на вселената и отворил ужасна пропаст между доброто и злото. Само двайсет секунди вселената била чиста, съвършена, непокътната. Представи си какво би било да съществуваш през тези двайсет секунди — да живееш без страх от смъртта, без болка, без съмнението, с което ние живеем. Само си представи.

Затворих очи и се опитах да си представя подобна вселена. Не можах.

— Имало е двайсет секунди съвършенство — повтори д-р Рафаел и взе от келнера за себе си, чаша шампанско и една за мен. — За нас е останалото.

Отпих глътка от студеното сухо шампанско. Вкусът му бе тъй прекрасен, че езикът ми се сви като от болка.

Д-р Рафаел продължи:

— В нашето време побеждава злото. И все пак ние продължаваме да се борим. Във всяка част от света съществуват хиляди като нас. Но онези са хиляди, може би стотици хиляди.

— Толкова могъщи са станали! — отбелязах, оглеждайки изложеното на показ благосъстояние в залата долу. — Но ми се иска да вярвам, че не винаги е било така.

— Отците основатели на ангелологията са изпитвали особена радост да планират изтребването на враговете си. Сериозно изследван е обаче фактът, че отците основатели са надценили способностите си. Според тях битката щяла да бъде светкавична. Не разбирали колко надменни можели да бъдат наблюдателите и децата им, какво удоволствие изпитвали от хитрините, насилието и опустошението. Докато наблюдателите били ангелски създания, запазвайки небесната красота на своя произход, децата им били белязани от насилие. И на свой ред оставяли белег на всичко, до което се докоснат.

Д-р Рафаел поспря, сякаш размишляваше върху някаква загадка.

— Прецени сама — каза накрая той. — Отчаянието, което Създателят навярно е изпитвал, докато ни унищожава, мъката на бащата, който убива децата си, екстремният характер на делата му. Милиони създания потънали, цели цивилизации изчезнали — и все пак, нефилимите взели връх. Икономическа алчност, социална несправедливост, войни — това са проявленията на злото в нашия свят. Явно унищожаването на живота на планетата не елиминирало злото. Въпреки цялата си мъдрост Блажените отци не отчитали подобни неща. Не били напълно подготвени за тази битка. Те са пример как дори най-всеотдайните ангелолози могат да сбъркат, ако пренебрегнат историята… В периода на Инквизицията работата ни претърпява сериозен удар, макар че скоро след това си връщаме изгубените позиции — продължи д-р Рафаел. — Също толкова тревожен е и деветнайсетият век, когато теориите на Спенсър, Дарвин и Маркс биват вплетени в системи за социална манипулация. Но в миналото ние винаги сме си връщали изгубените позиции. Сега обаче все повече се тревожа. Силите ни намаляват. Лагерите на смъртта са пълни с наши хора. Нефилимите спечелиха огромна победа с германците. От доста време чакаха за подобна платформа.

Усетих, че сега е моментът да задам въпроса, който от известно време се въртеше в ума ми.

— Значи според вас нацистите са нефилими?

— Не съвсем — отвърна д-р Рафаел. — Нефилимите са паразити, хранят се от човешкото общество. В крайна сметка те са смесица — отчасти ангели, отчасти човеци. Това им осигурява известна гъвкавост при влизане и излизане от цивилизациите. През различни периоди те са се прикрепяли към групи като групата на нацистите, помагали им да се издигнат, подпомагали ги финансово и военно и обезпечавали успехите им. Това е много стара и много успешна практика. Щом веднъж намерят победата, нефилимите поглъщат наградите, безшумно разпределят плячката и продължават да живеят без много шум.

— Но ги наричат Прочутите — вметнах аз.

— Да, и мнозина от тях наистина са прочути. Богатството им купува закрила и спокойствие — продължи д-р Рафаел. — Тук има доста от тях. Всъщност има един много влиятелен господин, с когото искам да те запозная.

Д-р Рафаел се изправи и се здрависа с висок, рус мъж в превъзходен копринен смокинг, който — въпреки че не знаех защо — ми изглеждаше много познат. Навярно се бяхме срещали преди, защото той започна да ме изучава с неподправен интерес, внимателно оглеждайки роклята ми.

— Хер Раймер! — каза мъжът. Фамилиарността на обръщението, съчетано с фалшивото име на д-р Рафаел, ме подсети, че мъжът няма представа кои сме. И наистина, той заговори с д-р Рафаел все едно, че бяха колеги. — Този месец май не ви виждам особено често в Париж — войната ли поглъща свободното ви време?

Д-р Рафаел се засмя и каза с премерен глас:

— Не, просто прекарвам времето си с тази прелестна млада дама. Моята племенница Кристина. Кристина — продължи д-р Рафаел, — това е Пърсивал Григори.

Станах и подадох ръка на мъжа. Той я целуна, студените му устни се притиснаха до топлата ми кожа.

— Прелестно момиче — каза мъжът, въпреки че почти не ме беше погледнал, само дето не можеше да откъсне очи от роклята ми.

После извади табакера от джоба си, предложи цигара на д-р Рафаел и, за мое удивление, подаде същата запалка, която Габриела притежаваше преди четири години, с гравирани от едната й страна инициали ПГ. В миг на ужасяващо прозрение пред мен се разкри истинското лице на мъжа. Пърсивал Григори беше любовникът на Габриела, мъжът, когото бях заварила в обятията й. Наблюдавах вцепенена, докато д-р Рафаел говореше небрежно за политика и театър, докосвайки се до най-забележителните събития от войната. Подир което, само с леко кимване, Пърсивал Григори ни напусна.

Седях на стола, неспособна да разбера как д-р Рафаел би могъл да познава този мъж, или как Габриела бе стигнала дотам да има връзка с него. В смущението си предпочетох да запазя мълчание.

— По-добре ли се чувстваш? — попита д-р Рафаел.

— По-добре?

— Разболяла си се по време на пътешествието.

— Да — казах и погледнах ръцете си, които бяха по-зачервени от когато и да било, сякаш сериозно бях изгоряла на слънцето. — Сигурно ще се оправя. Кожата ми е много бяла. След няколко дни ще оздравея. — И тъй като ми се прииска да сменя темата, казах: — Но вие не довършихте разказа си за нацистите. Нима са изцяло под контрола на нефилимите? Ако е така, как изобщо ще успеем да ги победим?

— Нефилимите са много силни, но когато биват победени — а досега винаги са били побеждавани, — те бързо изчезват и оставят човешките си приемници сами да се изправят пред наказанието, сякаш именно те са вършили злините. Нацистката партия гъмжи от нефилими, но тези с власт са сто процента човеци. Затова е толкова трудно да бъдат унищожени. Човечеството разбира, дори желае злото. Има нещо в нашата природа, което се блазни от злото. Лесно биваме убеждавани.

— Манипулирани — поясних аз.

— Да, навярно „манипулирани“ е по-точната дума. По-силната дума.

Отпуснах се на плюшения стол. Мекият плат галеше кожата на гърба ми. Струваше ми се, че от години не се бях чувствала толкова топла. В залата зазвуча музика и двойките започнаха да танцуват, изпълвайки балната зала.

— Д-р Рафаел! — започнах аз, явно шампанското ме бе направило по-смела. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отговори той.

— Защо попитахте дали очите ми са сини?

Д-р Рафаел ме погледна и за миг помислих, че ще ми разкаже нещо за себе си, нещо, което да разкрие вътрешния му живот, който той не споделяше със студентките си. Гласът му поомекна и той каза:

— Това е нещо, което трябваше да си научила в моите часове, скъпа. Външният вид на исполините? Генетичното им преобразяване?

Спомних си лекцията му и се изчервих от смущение. Разбира се, сетих се аз. Исполините имат сияйни сини очи, руса коса и ръст над средния.

— Ами да — казах. — Сега си спомням.

— Ти си доста висока — отбеляза той. — И слаба. Мислех си, че ще можем по-лесно да минем през охраната, ако очите ти са сини.

Довърших останалото шампанско на една бърза глътка. Не ми се искаше да бъркам, особено в присъствието на д-р Рафаел.

— Кажи ми — каза д-р Рафаел. — Разбираш ли защо те изпратихме в пещерата?

— С научна цел — отговорих. — За да изследвам ангела и да събера емпирични сведения. За да запазя тялото за нашата научна документация. И да намеря съкровището, оставено там от Клематис.

— Разбира се, лирата беше в основата на това пътешествие — каза д-р Рафаел. — Но не се ли учуди защо един неопитен ангелолог като теб е изпратен на мисия от такава величина? Защо точно Серафина, която е едва на четирийсет, ръководи групата, вместо някой от по-възрастните членове на съвета?

Поклатих глава. Знаех, че Серафина има своите собствени професионални амбиции, но ми се струваше странно, че д-р Рафаел не дойде в планината, особено след като навремето бе работил по Клематис. Разбирах, че включването ми е награда за разкриване на местонахождението на пещерата, но навярно имаше и нещо повече.

— Със Серафина искахме да изпратим млад ангелолог в пещерата — започна д-р Рафаел и ме погледна в очите. — Ти не си много позната в професионалните среди. Не би могла да оцветиш експедицията с предубеждения.

— Не зная какво имате предвид — казах аз и оставих празната кристална чаша на масата.

— Ако бях отишъл аз — обясни д-р Рафаел, — щях да видя само онова, което очаквах да видя. Ти, от своя страна, си видяла това, което е било там. Ти наистина си открила нещо, което другите не са успели да открият. Кажи ми истината. Как го намери? Какво се случи в пещерата?

— Вярвам, че д-р Серафина ви е дала нашия доклад — отговорих, внезапно притеснена какви можеха да са намеренията на д-р Рафаел, за да ме доведе тук.

— Тя описа физическите подробности, броя на снимките, които сте направили, времето, за което сте се спуснали от входа до дъното. Логистично, тя беше изчерпателна. Но това не е всичко, нали? Имало и още нещо, нещо, което те е изплашило.

— Извинете, но не разбирам какво имате предвид.

Д-р Рафаел запали цигара и се облегна на стола, а лицето му дяволито се озари. Обезпокоих се още повече, като видях колко красив ми се стори. Той каза:

— Дори и сега, вече в безопасност, в Париж, ти още се страхуваш.

Оправих копринената материя на дълбоко изрязаното деколте и казах:

— Не знам как точно да го опиша. Имаше нещо дълбоко ужасяващо около тази пещера. Когато се спуснахме в пропастта, всичко стана толкова… тъмно.

— Това изглежда напълно естествено — каза д-р Рафаел. — Пещерата е на стотици метри под повърхността на планината.

— Не физическа тъмнина — казах аз, без да съм убедена дали и с тези думи не предавам прекалено много. — Беше нещо от съвършено различно естество. Тъмнина, която е като природна стихия, неподправена тъмнина, както човек се чувства в средата на нощта, след като се е събудил в студена празна стая, а в далечината ехтят падащите бомби — кошмар, скрит някъде в съзнанието. От този вид тъмнина, която доказва естеството на нашия свят.

Д-р Рафаел се вгледа в мен в очакване да продължа.

— Ние не бяхме сами в Дяволското гърло — казах аз. — Наблюдателите бяха там и ни очакваха.

Д-р Рафаел продължи да гледа изпитателно и не можех да разбера дали това беше с удивление, със страх, или — тайно се надявах — с възхищение. После каза:

— Другите със сигурност щяха да го споменат.

— Бях сама — казах и наруших обещанието, което дадох на д-р Серафина. — Отделих се от групата и пресякох реката. Бях дезориентирана и не мога да си спомня точно и подробно случилото се. Това, което знам със сигурност, е, че ги видях. Бяха събрани заедно, точно както когато ги е срещнал Клематис. Имаше един ангел, който ме гледаше. Усетих желанието му да бъде освободен, да бъде сред човеците, да бъде пожален. Ангелът е бил там хиляди години и е очаквал нашето пристигане.

С д-р Рафаел Валко пристигнахме на спешната среща на съвета в ранните часове на сутринта. Местонахождението бе избрано набързо и съветът се беше преместил от мястото на предишната среща до центъра на нашата сграда в Монпарнас — до атенеума. В годините на окупацията внушителният и благороден атенеум беше изпаднал в забвение. Там, където навремето беше пълно с книги и студенти, с шума на разлистваните страници и шепота на библиотекарите, сега лавиците бяха празни, а ъглите — потънали в паяжини. Не бях стъпвала в библиотеката ни от години и промените ме накараха да закопнея за времето, когато притесненията ми бяха свързани единствено с учението.

Смяната на мястото, беше предприета като обикновена мярка за безопасност, но предпазливостта ни струваше време. Когато напускахме балната зала, получихме съобщение от млад войник с велосипед за мястото на срещата с молба за незабавното ни присъствие. Щом пристигнахме в Монпарнас, беше ни изпратено второ съобщение със серия от указания, предназначени да ни доведат до мястото, без да бъдем проследени. Беше вече почти два през нощта, когато заехме местата си на столовете с високи облегалки от двете страни на тясна маса в атенеума.

Две малки лампи в средата на масата хвърляха мъждива, разводнена светлина върху всички седнали. В помещението се усещаше някакво напрежение и енергия, което определено ми подсказваше, че се случва нещо много важно. Това прозрение се потвърди от сериозността, с която членовете на съвета ни поздравиха. Все едно че бяхме прекъснали погребение.

Д-р Рафаел седна начело на масата и ми кимна да седна на пейка до него. За моя голяма изненада, в другия край на масата седеше Габриела Леви-Франш. Близо четири години не я бях виждала. Външно Габриела бе останала почти същата, каквато си я спомнях. Черната й коса бе късо подстригана, устните й бяха с ярко червило, а лицето й изразяваше ведро внимание. И все пак, докато повечето от нас бяха изпаднали в някаква апатия от изтощението през войната, Габриела имаше вид на разглезена и добре закриляна жена. Беше по-добре облечена и явно по-добре хранена от всеки ангелолог тук, в атенеума.

Като забеляза, че пристигам с д-р Рафаел, Габриела вдигна вежди, а в зелените й очи пролича някакъв упрек. Ясно беше, че съперничеството ни още не е приключило. Габриела ме дебнеше, също както и аз нея.

— Разкажете ми всичко — каза д-р Рафаел, гласът му показваше, че се вълнува. — Искам да знам точно какво е станало.

— Колата бе спряна за инспекция на моста Сей Мишел — отговори една по-възрастна ангелоложка, монахинята, с която се бях запознала преди няколко години. Тежкото черно монашеско було и оскъдната светлина сякаш я превръщаха в придатък на потъналата в сенки стая. Не можех да видя нищо, освен възлестите й пръсти, сплетени върху лъскавия плот на масата. — Пазачите ги принудиха да слязат от колата и ги претърсиха. И ги отведоха.

— Отведоха ли ги? — попита д-р Рафаел. — Къде?

— Няма начин да разберем — каза д-р Леви-Франш, чичото на Габриела, с малките кръгли очила на носа. — Предупредихме явките ни във всеки район на града. Никой не ги е видял. За съжаление може да са навсякъде.

Д-р Рафаел попита:

— А багажът им?

Габриела стана и постави на масата тежък кожен куфар.

— Аз взех лирата — каза тя и положи малките си пръсти върху кафявата кожа. — Пътувах в колата зад тях. Когато видяхме, че арестуват агентите ни, наредих на шофьора да направи обратен завой и да кара към Монпарнас. За щастие куфарът с находките беше при мен.

Д-р Рафаел отпусна едва видимо рамене в знак на облекчение.

— Куфарът е в безопасност — каза той. — Но нашите хора са при тях.

— Така е — каза монахинята. — Те никога няма да пуснат на свобода такива ценни пленници, без да поискат в замяна нещо също тъй ценно.

— Какви са условията? — попита д-р Рафаел.

— Сделка — съкровищата срещу ангелолозите — отговори монахинята.

— И какво точно имат предвид под съкровища? — попита тихо д-р Рафаел.

— Не определиха какво именно — каза монахинята. — Но по някакъв начин знаят, че сме намерили нещо ценно в Родопите. Според мен трябва да се съгласим с условията им.

— Невъзможно — обади се д-р Леви-Франш. — И дума не може да става за това.

— Според мен те не знаят какво всъщност е намерила групата в планината, знаят само, че е ценно — каза Габриела и се намести на стола си.

— Възможно е пленените агенти да са им казали какво са изтръгнали от пещерата — предположи монахинята. — Това е естествено, ако са били изтезавани.

— Вярвам, че ангелолозите ще спазят кодекса ни — отговори д-р Рафаел и в реакцията му имаше намек за гняв. — Ако изобщо познавам Серафина, няма да позволи на останалите да проговорят. — И той се обърна, а аз видях едва-едва блещукащите капчици пот по челото му. — Тя ще удържи на въпросите им, макар и всички да знаем, че методите им могат да бъдат ужасяващо жестоки.

Атмосферата стана мрачна. Всички разбирахме колко брутални могат да бъдат нефилимите с нашите агенти, особено ако искаха нещо. Чувала бях разкази за методите им на изтезание и можех само да си представя какво биха направили на колегите ми, за да изтръгнат информация. Затворих очи и зашепнах молитва. Не можех да предвидя какво ще се случи, но разбирах колко важна бе станала тази вечер. Загубехме ли намереното в пещерата, работата ни щеше да отиде на вятъра. Находките бяха ценни, но бихме ли жертвали доброволно цял екип ангелолози заради тях?

— Едно е сигурно — каза монахинята и погледна ръчния си часовник. — Още са живи. Преди приблизително двайсет минути позвъниха. Самата аз говорих със Серафина.

— Можеше ли свободно да говори? — каза д-р Рафаел.

— Настоя да направим сделката — каза монахинята. — Специално помоли д-р Рафаел да се заеме с това.

Д-р Рафаел сплете пръсти пред себе си. Все едно разглеждаше нещо много дребно на повърхността на масата.

— Какво мислите за подобна сделка? — обърна се той към съвета.

— Нямаме кой знае какъв избор — отговори д-р Леви-Франш. — Подобна сделка е против нашия протокол. Никога досега не сме сключвали такива сделки и според мен и сега не бива да правим изключение, независимо колко ценим д-р Серафина. Не можем да им дадем материалите, взети от пещерата. От стотици години се правят планове за това.

Ужасих се, като чух как чичото на Габриела разговаря с моя учител с такава студенина. Възмущението ми беше леко туширано, когато улових Габриела да го гледа свирепо — поглед, който навремето пазеше единствено за мен.

— При все това — продължи монахинята — именно експертният опит на д-р Серафина ни донесе съкровището. Ако я загубим, как ще продължим нататък?

— Невъзможно е да сключим сделката — упорстваше д-р Леви-Франш. — Не сме имали възможност нито да проучим теренните записки, нито да проявим снимковия материал. Експедицията ще се окаже пълен провал.

Обади се Владимир:

— А лирата — изобщо не мога да си представя какви ще бъдат последиците за всички нас, а и за целия свят, ако я конфискуват.

— Съгласен съм — каза д-р Рафаел. — Инструментът трябва да бъде задържан далече от тях с цената на всичко. Със сигурност има някаква алтернатива.

— Съзнавам, че идеите ми не ви се харесват много — каза монахинята. — Само че този инструмент не струва колкото един човешки живот. Трябва на всяка цена да се съгласим на сделката.

— Но съкровището, което намерихме днес, е кулминация на неимоверни усилия — възрази Владимир с тежък руски акцент.

Порезната рана над окото му бе зашита и почистена. — Да не искате да кажете, че ще унищожим нещо, което толкова се трудихме да намерим?

— Именно това искам да кажа — каза монахинята. — Идва момент, когато трябва да осъзнаем, че това не е в нашата власт. Извън нас е. Трябва да го оставим на Господа.

— Нелепо е — каза Владимир.

Докато между членовете на съвета вървеше спор, аз изучавах д-р Рафаел, който седеше тъй близо, че можех да усетя кисело-сладкия аромат на шампанското, което бяхме пили само часове преди това. Виждах как мълчаливо формулира своите мисли и изчаква другите да изчерпят аргументите си. Накрая стана и направи знак на групата за мълчание. Каза „Тихо!“ с повече енергия, отколкото го бях чувала да използва досега.

Членовете на съвета се обърнаха към него, изненадани от внезапния авторитет в гласа му. Въпреки че председателстваше съвета и беше най-престижният ни учен, той рядко демонстрираше властта си.

Д-р Рафаел каза:

— Малко по-рано вечерта заведох тази млада ангелоложка на едно събиране. Беше бал, даван от нашите врагове. Мога да кажа, че беше бляскаво събитие, нали така, Селестин?

Загубила ума и дума, просто кимнах в знак на съгласие.

Д-р Рафаел продължи:

— Причините да постъпя така бяха от практическо естество. Исках да й покажа отблизо нашия враг. Исках тя да разбере, че силите, срещу които се борим, са тук, живеят до нас в градовете ни, крадат, убиват и плячкосват планетата ни, докато ние безпомощно гледаме. Мисля, че урокът й направи впечатление. И все пак сега виждам, че и на мнозина от вас сигурно би бил полезен подобен образователен епизод. За мен е очевидно, че сме забравили какво правим тук.

Той посочи кожения куфар между нас.

— Тази битка не бива да се загуби. Блажените отци, които рискували да бъдат обвинени в ерес, когато се заели с делото си и които съхранили текстовете въпреки гоненията и опожаряванията на църквата, които преписвали пророчествата на Енох и рискували живота си, за да предадат нататък информацията и източниците — именно тяхната битка продължаваме ние сега. Бонавентура, чийто „Коментар върху присъдите“^[27] така красноречиво доказва основната метафизика на ангелологията — че ангелите са едновременно материална и духовна субстанция. Отците схоластици. Дънс Скотус^[28]. Стотиците хиляди, които са се стремили да надделеят над машинациите на злодеите. Колко ли много са онези, жертвали живота си за нашата кауза? Колко ли много са хората, които отново с радост ще го сторят? Това е тяхната борба. И все пак всичките стотици години са ни довели до този единствен миг на избор. Така или иначе, товарът е още върху плещите ни. Ние притежаваме властта да решаваме бъдещето. Можем или да продължим борбата, или да се предадем. — Той стана, отиде до кутията и я пое в ръцете си. — Но трябва незабавно да решим. Всеки член ще гласува.

Още докато д-р Рафаел призоваваше съвета да гласува, членовете вдигнаха ръце. За мое удивление Габриела — на която никога не бяха позволявали да участва в съвета, а камо ли да помага в решенията — бе придобила пълното право да гласува, докато аз, прекарала години в работа за подготвянето на експедицията и рискувала живота си в пещерата, не бях поканена да участвам. Габриела беше ангелолог, а аз още бях начинаеща. Очите ми се напълниха със сълзи на гняв и чувство на поражение, замъглявайки стаята така, че успях само да видя, че се гласува. Габриела вдигна ръка за уреждане на сделката, както направиха д-р Рафаел и монахинята. Много от останалите обаче пожелаха да останат верни на кодекса. След като гласовете бяха преброени, стана ясно, че мнозина са гласували за извършване на сделката и същият брой са гласували против.

— Разделени сме по равно — обяви д-р Рафаел.

Членовете на съвета се спогледаха, учудени кой би могъл да промени вота си, за да се наруши съответствието.

— Предлагам — каза накрая Габриела и ми хвърли поглед, в който изглежда се криеше надежда — да позволим на Селестин да гласува. Тя беше член на експедицията. Нима не е спечелила правото да участва?

Очите на всички се извърнаха към мен, смирено седнала зад д-р Рафаел. Членовете на съвета се съгласиха. Въпросът щеше да се реши от моя глас.

Съветът зачака да направя своя избор.

След като дадох гласа си, помолих за извинение съвета, излязох в празното преддверие и побягнах колкото сили имах. През коридорите, надолу по широките каменни стъпала, през вратата и навън в нощта, тичах, а обувките ми отмерваха по паважа ритъма на сърцето ми. Знаех, че мога да намеря утеха в задния двор, място където често бяхме ходили с Габриела, точно там, където за пръв път бях мернала златната запалка, която онова нефилимско чудовище беше използвало пред мен малко по-рано същата нощ. Дворът беше винаги пуст, дори през деня, а аз имах нужда да остана сама. Сълзите придадоха мекота в края на полезрението ми — желязната ограда, заобикаляща древната структура се стопи, величественият бук с кора като слонска кожа в двора се размекна, дори изостреният сърп на месечината увисна в небето, замъглен в някакъв неясен ореол над мен.

Огледах се, за да съм сигурна, че никой не ме преследва, клекнах до стената на сградата, скрих лице в ръцете си и заридах. Плачех за Серафина и за останалите членове на експедицията, които бях предала. Плачех за товара, който вотът беше поставил върху моята съвест. Съзнавах, че решението ми е правилно, но жертвата ме раздираше отвътре, разбиваше вярата в мен самата, в колегите и в делото ни. Бях предала моя учител, моя ментор. Бях си измила ръцете с една жена, която обичах тъй дълбоко, колкото обичах собствената ми майка. Бях получила привилегията да гласувам, но правейки това, бях загубила вярата си в ангелологията.

Въпреки че бях облечена с дебел вълнен жакет — същият тежък жакет, който ме беше предпазил от влажните ветрове в пещерата — отдолу нямах нищо, освен тънката копринена рокля, която д-р Рафаел ми беше дал да облека за бала. Избърсах очи с опакото на ръката си и потреперих. Нощта беше мразовита, абсолютно тиха и спокойна, по-студена, отколкото преди няколко часа. Като овладях емоциите си, поех дълбоко дъх и се приготвих да се върна в стаята на съвета, когато отнякъде близо до страничния вход на сградата се дочу приглушен шепот.

Отстъпих в сянката и зачаках, учудена кой би излязъл от сградата през този странен изход — обичайното беше да се минава през преддверието на главния вход. Само след секунди Габриела влезе в двора, говорейки с нисък, почти беззвучен глас на Владимир, който я слушаше, сякаш тя споделяше нещо много важно.

Помъчих се да ги видя по-добре. Габриела беше изключително прекрасна на лунната светлина — черната й коса блестеше, а яркото й червило драматично подчертаваше устните на фона на бялата й кожа. Облечена беше с луксозно палто с цвят на камилска вълна, с прекрасна кройка и пристегнато в кръста с колан, очевидно ушито по поръчка. Не можех да си представя къде беше намерила такава дреха и как бе платила за нея. Габриела винаги се беше обличала красиво, докато за мен дрехи като тези на Габриела съществуваха само във филмите.

Дори след толкова години далече една от друга добре познавах израженията на Габриела. Бръчката на челото й означаваше, че размишлява върху някакъв въпрос, който Владимир й бе задал. Внезапен проблясък в очите й, придружен с нехайна усмивка, означаваше, че му е отговорила с обичайния си апломб, с някаква остроумна забележка, с афоризъм, с нещо хапливо. Той слушаше с цялото си внимание. Втренченият му поглед не я оставяше дори за миг.

Докато Габриела и Владимир говореха, аз едвам дишах. Събитията от вечерта сигурно бяха обезпокоили Габриела толкова, колкото и мен. Загубата на четирима ангелолози и заплахата да се лишим от находките от експедицията сигурно стигаха да убият всяка радост, дори и ако отношенията между д-р Серафина и Габриела да бяха повърхностни. Но независимо от всичко, навремето Габриела и д-р Серафина бяха изключително близки и аз знаех, че Габриела бе обичала нашата учителка. Все пак тук, на двора, Габриела изглеждаше — едва понасях мисълта за думата — радостна. Озаряваше я някакъв триумф, сякаш бе спечелила трудна победа.

Сноп светлина се разпиля по двора, когато една кола спря, фаровете й нахлуха през железните решетки на портата и осветиха огромния бук с разперени като пипала във воднистия въздух клони. От колата слезе някакъв мъж. Габриела погледна през рамо, черната й коса обрамчваше лицето й с формата на камбана. Мъжът беше възхитителен — висок, с красиво сако с двойно закопчаване и обувки, които лъщяха като полирани. Видът му ме порази като извънредно префинен. Подобно богатство беше екзотична гледка по време на война, а тази вечер видях много от него. Когато пристъпи по-близо, разпознах Пърсивал Григори — нефилима, с когото се бях запознала по-рано същата вечер. Габриела тутакси го позна. Даде му знак да остане до колата и като целуна набързо Владимир по двете бузи, обърна се и закрачи по паважа към любовника си.

Свих се още повече в сенките с надеждата да не бъде разкрито присъствието ми — Габриела беше само на метри от мен, тъй близо, че можех да й пошепна, докато минаваше. Именно при тази близост го забелязах: куфарът със съкровището от планината. Габриела го предаваше на Григори.

Това откритие оказа толкова силно въздействие върху мен, че моментално загубих контрол. Излязох на светлината на луната. Габриела рязко спря, изненадана да ме види там. Очите ни се срещнаха и аз осъзнах, че вече няма никакво значение дали съветът бе гласувал да спаси Серафина или да я жертва. През цялото време Габриела беше планирала да даде куфара на своя любовник. В този момент годините на странното поведение на Габриела — нейните изчезвания, неоснователното й издигане в ангелоложките среди, изпадането й от кръга на д-р Серафина, парите, които идваха при нея сякаш от небитието, — всичко това доби смисъл. Д-р Серафина се беше оказала права. Габриела работеше с враговете ни.

— Какво правиш? — попитах я аз и собственият ми глас прозвуча така, сякаш принадлежеше на друга жена.

— Прибирай се вътре — отвърна Габриела много ниско, сякаш се страхуваше да не ни чуят.

— Не можеш да постъпиш така — прошепнах аз. — Не сега, след всичко, което изстрадахме.

— Спестявам ти следващи страдания — каза Габриела и като се откопчи от втренчения ми поглед, отиде до колата, подаде куфара на мъжа, който я чакаше, и се качи отзад, а Пърсивал Григори веднага я последва.

Шокът от постъпката на Габриела направо ме парализира, но докато колата се скрие в заплетения лабиринт от тесни улички, аз се събудих. Затичах през двора и влязох в сградата, страхът ме гонеше все по-бързо през безкрайното, студено преддверие.

Изведнъж от края на коридора ме извика някакъв глас.

— Селестин! — пресече пътя ми д-р Рафаел. — Слава Богу, не си пострадала!

— Не — отвърнах, мъчейки се да си поема дъх. — Но Габриела избяга с куфара. Идвам от двора. Тя го открадна.

— Последвай ме — каза д-р Рафаел. И без повече обяснения ме поведе по изоставения коридор обратно към атенеума, където само преди половин час съветът се беше събрал за своята среща. Владимир също се беше върнал. Той ме поздрави троснато, със сериозно изражение на лицето. Погледнах отвъд него и видях, че прозорците в края на помещението са разбити и по обезобразените тела на членовете на съвета се носи студен и бръснещ бриз; труповете им лежаха на пода в локви кръв.

Гледката ме порази с такава сила, че не се оказах способна да реагирам другояче, освен да не повярвам. Облегнах се на масата, където бяхме гласували моята учителка да загуби живота си, без да мога да разбера дали гледката пред мен е реална или въображението ми е обладано от някаква порочна фантазия. Бруталността на убийствата беше ужасяваща. Монахинята беше застреляна от упор в главата, одеждите й бяха целите просмукани с кръв. Чичото на Габриела д-р Леви-Франш лежеше на мраморния под също окървавен, с разбити очила. Двама други членове на съвета бяха паднали върху самата маса.

Затворих очи и се извърнах от страшната гледка. Изпитах облекчение единствено, когато д-р Рафаел, чиято ръка обгърна раменете ми, ме задържа да не рухна. Облегнах се на него, мирисът на тялото му носеше горчиво-сладко успокоение. Представих си как ще отворя очи и всичко ще бъде както преди години: атенеумът ще е пълен със сандъци и документи, и пъргави помощници, които опаковат текстове. Членовете на съвета ще са насядали около масата и ще изучават картите на д-р Рафаел за военновременна Европа. В нашето училище ще има занимания, бъдещето ни ще е още неясно, членовете на съвета — живи. Но когато отворих очи, отново ме блъсна ужасът на касапницата. Нямаше никакъв начин да избягам от истината.

— Ела сега — каза д-р Рафаел и ме поведе през стаята, като ме насочи насила през преддверието и към главния вход. — Дишай. Изпаднала си в шок.

Огледах с чувството, че сънувам, и промълвих:

— Какво се е случило? Не разбирам. Габриела ли направи това?

— Габриела ли? — учуди се Владимир, когато ни настигна в коридора. — Не, разбира се.

— Габриела няма нищо общо с това — обясни д-р Рафаел. — Те бяха шпиони. От известно време знаехме, че наблюдават съвета. Беше част от плана да ги убием по този начин.

— Вие ли го направихте? — попитах удивена. — Как можахте?

Д-р Рафаел ме погледна и в израза му съгледах едва доловима сянка на тъга, сякаш бе обиден, че става свидетел на моето разочарование.

— Това ми е работата, Селестин — каза той накрая и като ме хвана за лакътя, ме поведе през преддверието. — Един ден ще разбереш. Ела, трябва да те изведем оттук.

Когато наближихме главния вход на атенеума, онемяването от сцената бе започнало да отшумява и ми се догади. Д-р Рафаел ме изведе на студения вечерен въздух, където луксозният „Панхар и Левасор“ ни чакаше да ни отведе. Слизайки по широките каменни стъпала, той ми подаде куфар. Беше същият като онзи, който Габриела държеше в двора — същата кафява кожа, същите бляскави закопчалки.

— Вземи го — каза д-р Рафаел. — Всичко е готово. Довечера ще те закарат до границата. После, боя се, ще трябва да разчитаме на приятелите ни в Испания и Португалия да те прехвърлят.

— Къде да ме прехвърлят?

— В Америка — отвърна д-р Рафаел. — Ще вземеш този куфар със себе си. Ти — и съкровището от пещерата — ще бъдете там в безопасност.

— Но аз видях как Габриела си отиде — казах и се вторачих в куфара, сякаш беше сътворен от илюзионист. — Тя взе инструмента. Вече го няма.

— Беше копие, скъпа Селестин, примамка — обясни д-р Рафаел. — Габриела отклонява врага така, че и ти да можеш да избягаш, и Серафина да бъде освободена. Ти й дължиш много, включително и за участието си в експедицията. Лирата сега е твоя грижа. Ти и Габриела тръгнахте по различни пътища, но винаги трябва да помниш, че работите за една кауза. Нейната ще бъде тук, а твоята — в Америка.