Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (5)

6. Планината на Черните магьосници

— Къде сме? — Жасмина, притисната към похитителя си, се опита да се изправи върху клатушкащото се седло. С лек срам тя забеляза, че допирът на неговото мускулесто тяло не й е чак толкова неприятен.

— Почти в Афгулистан — отговори той. — Това е заобиколен път, но конят ще ни заведе бързо дотам, ако не се натъкнем на твоите приятели или на враговете на моето племе. Сега, когато Яр Афзал е мъртъв, тия проклети вазули ще ни преследват по петите. Даже се учудвам, че не ги виждам още след нас.

— Кой е човекът, когото премаза в прохода? — попита тя.

— Не зная. Никога по-рано не съм го виждал. Сигурно не е афгулистанец. Дяволите да го вземат, какво ли правеше там? С него имаше и едно момиче.

— Да — Жасмина сведе клепачи. — Това бе моята придворна дама. Казва се Гитара. Мислиш ли, че е искала да ми помогне? А този човек може да е неин приятел… Вазулите ще открият и двамата.

— Какво да се прави — рече Конан, — не можем да помогнем. Върнем ли се, ще ни одерат живи. Но не разбирам как жената е могла да попадне тук, съпровождана само от един мъж, и то, ако съдя по дрехите, учен. Нещо не е наред. Този човек, когото Яр Афзал преби, а после го прати да огледа постовете, се движеше като лунатик. Виждал съм в Замора жреци, които правят своите ужасни обреди в тайните светилища на Езуд — техните жертви имаха подобен поглед. Щом жрецът погледне в очите някой от тях и промърмори своите заклинания, човекът се превръща в жив труп, гледа със стъклени очи, прави каквото му заповядат. Освен това аз видях какво имаше в ръцете на този човек, същото, което подаде на Яр Афзал. Приличаше на черните бисери, носени от девиците в Храма на Езуд, танцуващи пред каменния паяк, на когото се покланят. Яр Афзал държеше в ръката си точно такъв бисер. А когато се строполи мъртъв на земята, между пръстите му изскочи паяк, приличащ на божеството на Езуд, само че по-малък. После, когато вазулите стояха и не знаеха какво да правят, някакъв глас им каза да ме убият. Този глас не беше на никого от воините, стълпили се около къщата. Той като че ли прозвуча от небесата.

Жасмина не отговори нищо. Погледна към суровите очертания на високите хребети и потръпна. Печалният пейзаж изпълни душата й с отчаяние. В този мрачен пустинен край можеше да се случи какво ли не. На хората, родени в горещите долини на богатия Юг, многовековната традиция внушаваше, че тия земи са обгърнати от тайни и опасности.

Слънцето бе вече високо в небето и сипеше безпощадна жар, макар внезапните пориви на вятъра да приличаха на ледени милувки. В един миг Жасмина дочу странно свистене и се обърна към Конан, който внимателно оглеждаше небето и търсеше причината за необичайния звук. Стори й се, че в синевата нещо премина с вихрена бързина и прелетя над главите им, но не бе уверена във всичко това. Така и не го обсъждаха повече, макар Конан незабелязано да провери бързо ли се измъква кинжалът от ножницата.

Поеха по едва забележима пътечка, която се виеше в такъв дълбок каньон, че слънцето никога не достигаше дъното му. От време на време обаче тя се катереше и високо в планината или ги водеше по остри склонове, под които зееха бездънни, изпълнени със синкава мъглица пропасти.

Слънцето вече клонеше към залез, когато те излязоха на открит, макар и тесен път. Конан опъна поводите и насочи жребеца на юг, почти перпендикулярно на посоката, в която се движеха досега.

— Този път води в селото на галзаите — обясни той. — Техните жени идват тук за вода. Трябва да намерим други дрехи за теб.

Като погледна своите леки и ефирни одежди, Жасмина разбра, че Конан е прав. Платнените й пантофки бяха прокъсани, също както и роклята и коприненото бельо, които едва покриваха тялото й. Одеждите, удобни за улиците на Пешкаури, не бяха подходящи за каменистата Химелия.

Щом стигнаха до завоя, Конан слезе и помогна на Жасмина да скочи от коня. Чакаха дълго. Накрая кимериецът доволно кимна с глава, но девойката така и не разбра защо.

— Идва жена — каза той.

С внезапен порив Жасмина го сграбчи за ръката:

— Ти… ти ще я убиеш?

— Аз не убивам жени — отговори Конан, — макар че някои от тия планинки са същински вълчици. Не — ухили се той, сякаш току-що бе чул хубава шега, — няма да я убия! В името на Кром, даже ще й платя за дрехите. Така харесва ли ти?

Варваринът извади шепа златни монети, после ги прибра обратно, като остави само една от по-едрите. Деви доволно кимна с глава. На нея вече й се струваше нормално мъжете да убиват и загиват, но при мисълта, че би могла да бъде свидетелка на убийството на жена, тръпка бе разтърсила тялото й.

Най-накрая иззад завоя се показа висока и слаба галзайка, носеща голям празен мех. Щом ги видя, тя спря като вкаменена, а мехът падна от ръцете й. В следващия момент жената направи някакво движение, сякаш искаше да побегне, но мълниеносно съобрази, че Конан е прекалено близо до нея, за да се измъкне, и остана на мястото си, оглеждайки ги със страх и любопитство.

Кимериецът й показа златната монета.

— Ако дадеш на тази жена дрехите си — каза той, — ще получиш парата.

Планинката реагира моментално. С широка усмивка, в която се четеше едновременно учудване и удовлетворение, тя охотно съблече своето наметало без ръкави, сне широката си пола, панталоните и ризата и най-накрая — кожените сандали. Събирайки всичко това във вързоп, тя го връчи на Конан, който пък го предаде на Жасмина.

— Върви зад скалата и се преоблечи — властно каза варваринът.

— Парите! — пискливо поиска своето галзайката, протегнала жадна ръка. — Златото, дето ми обеща!

Кимериецът й хвърли монетата, която тя улови във въздуха, захапа я колкото за проба, после я скри в косичника си, пое своя мех и тръгна по пътя, лишена от срам така, както и от дрехи.

Конан чакаше с леко нетърпение, докато Деви за пръв път в живота си се обличаше сама. Когато тя се появи иззад скалата, той едва не извика от почуда и Жасмина усети прилив на странно вълнение от нескриваната възхита, изписана на неговото лице. Тя почувства едновременно срам, гордост и тщеславие, а през това време варваринът положи тежката си ръка на рамото й, обърна я и я огледа от всички страни.

— О, Кром! — възкликна той. — В своите неземни одеяния ти ми се струваше хладна, равнодушна и далечна като звезда! А сега си жена от плът и кръв! Скри се зад скалата като Деви на Вендия, а излезе като планинска девойка, ала хиляди пъти по-прекрасна от всички деви на Забар! Беше богиня — сега си жена!

Изведнъж доста силничко я шляпна отзад, но Жасмина, схванала това като своеобразен знак на уважение, не се разсърди. Със смяната на дрехите тя самата някак си се измени. Вече бе обзета от дълго сдържани чувства и желания, сякаш с отхвърлянето на кралските одежди се беше избавила и от предубежденията и условностите.

Но Конан през цялото време не забравяше грозящата ги опасност. Колкото повече се отдалечаваха от Забар, толкова по-неправдоподобна му изглеждаше срещата с кшатрийските отряди. И все пак той продължаваше да се вслушва във всички необичайни звуци, свидетелстващи за това, че отмъстителните вазули от Курум са по следите им.

Като настани Деви на седлото, варваринът сам скочи на коня си и го подкара на запад. Денкът с дрехите, които му даде Жасмина, той запокити в дълбоката пропаст.

— Защо направи това? — попита тя. — Защо не даде дрехите ми на жената?

— Конниците от Пешкаури обхождат планините — отвърна Конан. — Планинците ги нападат, а те унищожават селата, които не им се покорят. Могат да тръгнат и на запад. Ако открият жената с твоите дрехи, с мъчения ще я заставят да говори и тя ще ги изпрати по нашите следи.

— Но какво ще направи тя сега? — попита Жасмина.

— Ще се върне в селото и ще каже, че са я нападнали. По всяка вероятност след нас ще пратят потеря… но първо галзайката трябва да налее вода. Ако се върне с празен мех, ще я пребият. Това ни дава запас от време. Още преди залез-слънце ние ще сме пресекли границата на Афгулистан.

— Тук не се виждат следи от каквито и да било села — забеляза Жасмина. — Даже и за Химелия този район е прекадено безлюден. Досега не сме срещали хора по пътищата, като изключим галзайката.

Тя погледна на северозапад, където се виждаше връх, окръжен от остри скални зъбери.

— Това е Имш — рече Конан. — Планинските племена разполагат селата си, колкото е възможно по-далече от този връх.

Жасмина за миг почувства как дъхът й секва.

— Имш — прошепна тя. — Планината на Черните магьосници!

— Така говорят — отвърна варваринът. — Досега аз никога не съм приближавал толкова близко до нея. Ние се отклонихме на север, за да не се срещнем с кшатрийските воини. Пътят от Курум за Афгулистан минава по на юг. Това е стар път и рядко се използва.

Жасмина внимателно се вгледа в далечния връх и стисна дланите си така, че ноктите й се впиха в тях.

— Колко време е нужно, за да стигнем оттук до Имш?

— Остатъкът от деня и цялата нощ — отговори Конан с усмивка. Искаш да тръгнем натам? В името на Кром, горе не е за простосмъртни, ако съдим по онова, което разказват планинците.

— А защо те не се съберат и не убият демоните, които са се заселили там?

— С мечове срещу магиите? Ха-ха! Освен това магьосниците не се намесват в хорските дела, ако някой не ги предизвика. Аз никога не съм виждал нито един от тях, макар и да съм говорил с хора, които са се кълнели, че са ги срещали. Казват, че при изгрев или залез-слънце сред скалите се забелязвали жителите на Имш — високи слаби мъже с черни тоги.

— А ти? Би ли се страхувал да ги нападнеш?

— Аз? — кимериецът не скри, че е изненадан от въпроса. — Е, ако ми пресекат пътя, то е ясно: или аз, или те. Макар че засега нямам повод да се карам с тях. Дойдох тук, за да освободя хората си, а не за да воювам с магьосници.

Жасмина не каза нищо. Гледаше планината, както се гледа жив враг, и гняв и ненавист изпълваха гърдите й. В главата й започна да се оформя нов план. Тя се опитваше да измисли как да настрои срещу господарите на Имш човека, в чиято власт бе сега. Може би ще се намери някакъв начин? Не би могла да не забележи как се променят дивите сини очи на варварина, когато я гледаше. Не едно царство се е сгромолясвало, когато нежните женски ръце започнат да дърпат нишките на съдбата му…

Внезапно тя потръпна и посочи с пръст към Имш:

— Виж!

Над далечната планина се издигаше едва забележимо облаче с необичайна форма. Матово-алено, с искрящи златисти нишки, то се менеше непрестанно, въртеше се, трептеше и се смаляваше. След минута облачето се превърна във въртящ се конус, забоден сякаш в слънчевите лъчи. После се откъсна от снежния планински връх и като разноцветно перце заплува в небесната шир, преди да изчезне в нейната синя безкрайност.

— Какво ли би могло да е това? — неуверено попита Деви. — Макар и красиво, буди тревога…

— Тукашните го наричат Килима на Имш, но не знам какво точно представлява. Виждал съм как няколкостотин местни жители побягнаха така, сякаш дяволът ги преследваше по петите, и се криеха в дупки и пещери, щом видяха тази яркочервена мъгла да се откъсва от върха…

Току-що бяха минали покрай една скална цепнатина, която сякаш разсичаше струпаните наоколо камъни, и се озоваха на малка пътечка, изглеждаща като изоставена в пущинака; тя се спускаше надолу, изчезваше зад овразите и отново се появяваше през почти равни промеждутъци от пътя. Едва стъпил на пътечката, черният жребец изцвили и се закова на място. Конан го сръга няколко пъти в хълбоците, но конят само клатеше глава, пръхтейки и напрягайки мускули, сякаш се намираше пред невидима преграда.

Кимериецът скочи на земята, хванал Жасмина за ръка. Протегна напред пръсти, като че ли очакваше да се натъкне на някаква бариера. Но нищо не преграждаше пътя им, макар че когато се опита да дръпне след себе си коня, той отново пронизително изцвили и не се подчини. Внезапно Жасмина извика и Конан се обърна към нея, положил длан върху дръжката на кинжала си.

Той не бе усетил да се приближава някой и въпреки това до тях стоеше някакъв мъж, облечен в тога от камилска вълна, със зелен тюрбан на главата. Конан изръмжа удивено, защото пред него, кръстосал ръце на гърдите си, беше човекът, когото той сгази с коня си в прохода до селото на вазулите.

— Кой си ти, дявол те взел? — попита кимериецът.

Непознатият не отговори. Конан забеляза, че зениците му са необикновено разширени, неподвижни, блестящи и с магнетична сила притеглят чуждия поглед.

Уменията на Хемса се основаваха на хипноза, както и голяма част от източните магии. Безчислени поколения, живели и умрели с непоколебима вяра във възможностите и силата на хипнотичното изкуство, бяха създали такава угнетяваща атмосфера на страх, че всеки, възпитан в традициите на тези земи, оставаше безпомощен при сблъсъка с хипнозата.

Ала Конан не беше син на Изтока. Източните традиции не означаваха за него нищо особено и той се явяваше рожба на съвсем друга цивилизация. В Кимерия хипнозата не бе даже мит. Наследството, което предразполагаше източния жител да се подчинява на хипнотичните тайни, беше чуждо за Конан.

Той разбираше какво ще се опита да направи Хемса, но усещаше неговата необикновена сила само като слаб импулс, като невидими окови — толкова тънки, че могат да се разкъсат подобно на паяжина.

Схванал враждебните намерения на магьосника, той изкара от пояса си кинжала и нападна стремглаво.

Хипнозата обаче не бе единственото оръжие на Хемса. Макар да гледаше отстрани, Жасмина не забеляза каквато и да било магьосническа хватка, благодарение на която мъжът със зеления тюрбан успя да отклони страшния удар, нацелен в корема му. Тясното острие мина под мишницата му и на Жасмина й се стори, че Хемса само досегна с длан якия врат на Конан и кимериецът рухна с грохот на земята.

Но това не го уби. При падането той смекчи удара, като си помогна с лявата ръка и същевременно се опита да спъне Хемса. Магьосникът се обърна и без никакво усилие отскочи назад. Изведнъж Жасмина изкрещя, видяла как зад скалата излиза и застава редом с човека, омотан в зелен тюрбан, жена. В нея тя позна Гитара. Викът на радост замря в устните на Деви, щом зърна злобата, заляла лицето на младата красавица.

Конан бавно се изправи, потресен и замаян от страхотния удар, който бе нанесен по всички правила на изкуството, забравено доста преди потъването на Атлантида — такава атака би могла да прекърши врата на всеки обикновен човек. Хемса внимателно се взря в Конан. Магът се увери в своята сила, когато успя да се справи с ордата разярени вазули в прохода край село Курум, но твърдостта на кимериеца леко разколеба неговата новородена вяра. Магията все пак се основава на победите, а не на пораженията.

Хемса се хвърли напред, вдигна ръка… и така замря, с високо вдигната десница, широко отворил очи. Неволно Конан също погледна в тази посока, както и двете жени.

По планинските склонове се търкаляше аленият конусовиден облак, сякаш пумпал от блестящ прах, носен от вятъра. Лицето на Хемса стана пепеляво, ръката му затрепери и вяло се отпусна. Гитара, която стоеше близо до него, изпитателно го изгледа.

Аленият облак допълзя по склона и като описа голям полукръг, се приземи на скалата между Конан и Хемса, който със сподавен вик отскочи назад, увличайки след себе си и съпровождащата го жена.

Алената мъглица вися известно време на място, въртейки се с главозамайваща скорост, подобно на разярен стършел. После, без никакво предупреждение, неочаквано изчезна като спукан сапунен мехур. На скалата стояха четирима мъже. Това изглеждаше невероятно, невъзможно и все пак те не бяха духове или привидения, а четирима високи мъже с избръснати глави и черни тоги, покриващи ръцете и краката им. Стояха мълчаливо, кимайки в съгласие с птичите си глави. Всъщност наблюдаваха Хемса, ала застаналият зад гърбовете им Конан почувства как кръвта изстива в жилите му. Той се надигна и почна бавно да се оправя. Не бе казана нито дума — наоколо като тежък покров лежеше тишина.

Четиримата продължаваха да гледат Хемса. Техните лица с птичи черти нямаха индивидуален израз, а погледите им бяха неподвижно съсредоточени. Хемса трепереше като трескав, усещаше се огромното напрежение на мускулите му. Потта струеше по смуглото му лице. С дясната си ръка той с все сила стискаше нещо, скрито под кафявата тога, с лявата отчаяно държеше рамото на Гитара с жеста на удавник. Девойката не мръдна, нито издаде звук, макар че пръстите на Хемса се бяха впили в тялото й като нокти.

Изкарал неспокоен живот, Конан беше свидетел на стотици битки, но никога не бе виждал като тази, в която четирима обединени демони се сражаваха благодарение на дяволската си сила. Обаче кимериецът слабо схващаше характера на този кошмарен сблъсък. Притиснат до стената, обкръжен от своите бивши господари, Хемса се бореше за живота си.

Той беше по-силен, отколкото очакваше, а необходимостта да употреби тази мощ в собствена защита, освободи у него неочаквани запаси от енергия. Хемса се люшкаше под напора на четирите чифта очи, но не им отстъпваше полето на битката. Лицето му се изкриви в зверска гримаса на болка, тялото му се гърчеше. Това бе двубой на души, на извратени разуми, слезли в бездните на мрака и узнали там как се раждат кошмарите.

Жасмина проникваше по-надълбоко от Конан и се досещаше защо Хемса издържа насочения удар на четирите ума, чиято воля би могла да разцепи на парчета скалата, където стояха. Причината за това беше Гитара, която той притискаше към себе си с цялата сила на своето отчаяние. Тя носеше спасение за неговата измъчена душа. Силата на Хемса се криеше тъкмо в слабостта му. Любовта към девойката, макар внезапна и осъдителна, бе все пак нишката, свързваща го с остатъците от човещина, тя служеше като опорен лост за неговата воля, създаваше верига, която враговете не можеха да разкъсат.

Те разбраха това по-рано, отколкото той. Един от маговете прехвърли поглед към Гитара. Не срещна съпротива — девойката се сви като изсъхнал лист. Водена от повелителния зов, тя се откъсна от обятията на любовника си, преди той да проумее какво става. Тогава дойде най-страшното. Гитара започна да отстъпва към края на скалата, обърнала лице към своите преследвачи. Гледаше ги с разширени очи, пусти като прозорците на дом, в който светлината внезапно е угаснала. Хемса застена, потътри се след нея и така попадна в заложения му капан. Не успя да събере мислите си, за да атакува противниците. И в същия миг се превърна в победен, стана играчка в ръцете им. Девойката продължаваше да отстъпва неуверено като в сън, а Хемса вървеше след жертвата и напразно се опитваше да я хване, хлипайки от отчаяние. Той се движеше като жив труп.

Младата жена застина неподвижно на самия ръб на пропастта. Хемса коленичи, допълзя до нея и протегна ръце, за да я предпази от падане. Вече почти я бе докоснал с вдървени пръсти, когато единият от чернокнижниците изпусна звучен като бронзовия звън на адска камбана смях. Гитара се залюля и — о, връх на жестокостта! — съзнанието й за миг се върна и в очите й се появи смъртен ужас. Тя изкрещя, опита да се хване за протегнатата ръка на любовника си и като не можа, с глух вопъл падна.

Хемса се добра до пропастта и с безумен поглед се взря надолу, беззвучно мърдайки устни. Обърна се и гледа дълго своите мъчители с облещени очи, в които не беше останала нито една човешка искра. После с вик, от които пропукаха скалите, се хвърли към четиримата чернокнижници, стиснал нож във вдигнатия си юмрук.

Един от магьосниците направи крачка напред и тропна с крак. Раздаде се слаб трясък, преминаващ в оглушителен рев. На мястото, където удари с крака си, започна да се образува голяма пукнатина. Цялата скала се сгромоляса в нея. Сред падащите камъни се мярна и силуетът на Хемса, отчаяно размахал ръце. Скоро всичко изчезна под каменната лавина в бездънната пропаст.

Маговете съсредоточено гледаха надолу, сетне внезапно се обърнаха. В същото време Конан се опитваше да стане и да помогне на Жасмина. В този миг му се струваше, че се движи страхотно бавно и не по-малко бавно съобразява. Бе смаян. Знаеше, че незабавно трябва да сложи Деви на черния жребец и да се понесе като вихър, но тялото и мислите му бяха овладени от непонятна тежест.

Чернокнижниците го изгледаха, протегнаха ръце нагоре и Конан с ужас видя, че фигурите им се разтварят, стават мъгляви и безформени, после изчезват в пурпурен дим, който започва да се кълби около тях, скривайки ги от очите му. Пурпурният облак погълна матовете… И изведнъж Конан съобрази, че този облак обгръща и него. Чу вика на Жасмина и пронизителното цвилене на коня. Страшна сила откъсна Деви от обятията му и го захвърли в камъните като перце, когато той напосоки размаха кинжала си. Полуоглушен, варваринът забеляза, че конусообразният облак се възнася над върховете и бързо се отдалечава. Жасмина пропадна заедно с четиримата магьосници в черни одеяния. На скалата останаха само Конан и неговият изплашен жребец.