Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (3)

3. Хемса прибягва към магьосничество

В среднощната суматоха, когато стражниците се събираха на двора, никой не обърна внимание, че придворната дама на Деви се измъкна през главната порта и изчезна в мрака. Високо вдигнала поли, тя бягаше към града. И не по пътя, а напряко, през нивите и предградията, като заобикаляше оградите и прескачаше напоителните канали с ловкостта на професионален джебчия. Преди да достигне стените на Пешкаури, тропотът от копитата на потерята заглъхна в далечината. Младата жена не се отправи към главните врати, където, подпрени на копията си, стражите се взираха в мрака и се опитваха да разберат причините за паниката в крепостта. Тя продължи покрай градската стена, докато стигна малка кула, стърчаща между зъбците й. Долепи длани до устните си и нададе тих, но необикновено рязък звук.

Почти веднага от бойницата се показа нечия глава и покрай стената се плъзна дълго въже. Девойката го хвана, пъхна крак в примката на края му и махна с ръка. След минути вече стоеше върху плоския покрив на къща, плътно долепена до зъбците. Мъж, облечен в тога от камилска вълна, спокойно намотаваше въжето, сякаш бе дреболия да изтеглиш на петнадесетметрова височина зрялото тяло на една млада жена.

— Къде е Керим Шах? — запъхтяно прошепна тя.

— Спи долу. Носиш ли вести?

— Конан открадна Деви от крепостта и я отвлече в планините! — изрече в скороговорка тя.

Върху лицето на Хемса не трепна нито един мускул, той едва забележимо кимна и каза:

— Керим Шах ще бъде доволен, когато узнае това.

— Почакай! — девойката го прегърна през врата. Дишаше тежко не само от бягането. Очите й горяха в мрака като два черни елмаза. Тя приближи своето лице към лицето на Хемса, който, макар да бе приел обятията й, не беше им отвърнал с взаимност. — Нищо не казвай на хирканеца — страстно прошепна тя. — Ние сами ще използваме това известие. Губернаторът и неговите хора препуснаха към планините, но със същия успех биха могли да преследват някой дух. Чундер Шан не каза на никого, че са отвлекли именно Деви. Освен нас, в Пешкаури и в крепостта никой не знае за това!

— А каква полза имаме ние? — замислено рече мъжът. — Моите господари ме изпратиха заедно с Керим Шах, за да му помагам във всяко…

— Помогни на себе си! — извика яростно младата жена. — Отхвърли ярема!

— Искаш да кажеш… че аз трябва да проявя неподчинение към моите господари? — промърмори Хемса и девойката усети как цялото му тяло потръпна от ужас.

— Да! Ти също си магьосник. Защо трябва да бъдеш наемник и да употребяваш своето изкуство за възвеличаването на други? Време е сам да се възползваш от него!

— Не може! — Хемса трепереше като в треска. — Аз не принадлежа към Черния кръг. Само по заповед на моите господари мога да използвам знанията, които притежавам благодарение на тях.

— Но можеш да ги използваш много по-добре! — упорито го убеждаваше тя. — Направи каквото те моля! Без съмнение Конан похити Деви, за да я размени срещу своите воини. Убий ги, за да не може Чундер Шан да откупи Деви. След това ще отидем в планините и ще я отнемем от афгулите. Техните ножове са безсилни пред твоята магия. Ще вземем откуп — съкровищата на вендийските крале ще бъдат наши, а когато ги получим, ще излъжем кшатриите и ще продадем Деви на краля на Туран. Ще бъдем по-богати, отколкото можем да си представим! Ще платим на наемници, за да превземем Корбул, ще изтласкаме туранците от планините и ще изпратим нашите войски на юг. Ние ще бъдем господари на империята!

Хемса също започна да диша тежко и не преставаше да трепери като лист в нейните обятия. Едри капки пот се стичаха по пребледнялото му лице.

— Обичам те! — страстно извика тя, докато се притискаше още по-силно към него. — Ще те направя крал! От любов към теб измених на моята господарка, защо ти от любов към мен да не измениш на своите магистри? Защо се страхуваш от Черните магове?! Още когато ме обикна, ти наруши един от законите им. Наруши сега и останалите! Ти си така могъщ, както и те!

Дори човек, направен от лед, не би издържал огъня от страст и ярост, лъхащ от нейните думи. С нечленоразделен вопъл Хемса притисна към себе си девойката, отметна главата й назад и обсипа лицето й с град от целувки.

— Ще го направя! — каза той с внезапно пресипнал глас, олюлявайки се като пиян. — Силата, която ми дадоха магистрите, ще служи на мен, а не на тях. Ние ще завладеем света! Света…

— Да вървим! — тя ловко се измъкна от обятията му и го повлече за ръка към отвора върху покрива. — Трябва да сме сигурни, че губернаторът няма да може да размени седмината афгули с Деви.

Хемса вървеше след нея като в транс. Спуснаха се по стълбата и се озоваха в малка стая. Керим Шах лежеше върху кушетката, закрил лице със сгъната в лакътя ръка, сякаш му пречеше слабата светлина на медната лампа. Девойката стисна китката на Хемса и направи бързо движение с ръба на дланта си покрай гърлото. Хемса вдигна ръка, но после пребледня и поклати глава:

— Ял съм от неговата храна — прошепна той. — Освен това с нищо не може да ни попречи.

Мъжът и младата жена излязоха през вратата, която водеше към стръмната стълба надолу. Когато техните предпазливи стъпки затихнаха, Керим Шах стана от леглото и изтри потта от челото си. Той не се страхуваше от удар с нож, но от Хемса се боеше като от отровна змия.

— Хора, които правят заговори по покривите, трябва да внимават колко високо говорят — измърмори той. — Хемса се опълчи срещу своите магистри, а аз можех да поддържам връзка с тях само чрез него. От сега нататък трябва да действам на свой риск.

Бързо отиде до масата, извади от пояса си перо и пергамент и надраска няколко изречения:

„До Косра Хан, губернатора на Секундерам. Кимериецът Конан похити Деви Жасмина и се укри в афгулското селище. Има шанс да бъде пленена Деви, за което отдавна мечтае кралят. Без да отлагаш, изпрати три хиляди конници. Ще ги чакам с водачи в долината Гурашах.“

Отдолу той написа името си, което с нищо не напомняше името Керим Шах.

След това извади от златната клетка гълъб и с тънък конец привърза към крака му навития на тръбичка пергамент. Отиде до прозореца и пусна птицата в нощта. Гълъбът изпърха и изчезна в тъмнината като бърза сянка. Керим Шах сграбчи плаща, шлема и меча си и заслиза по стръмната стълба.

Тъмницата в Пешкаури се намираше зад масивна стена, прорязана само от една портална врата. В светилника горяха насмолени борини, а до вратата дремеше стражник с щит и копие — подпрян на оръжието си, той се прозяваше. Можеше да се закълне, че не е заспивал, а ето че пред него неизвестно откъде се бе появил човек. Беше облечен с тога от камилска вълна и зелен тюрбан. В мигащата светлина очите му странно горяха.

— Кой е там? — викна стражникът и насочи копието си. — Кой си ти?

Пришелецът не обърна внимание на острието, почти опряно в гърдите му. С немигащи очи гледаше стражата.

— Какво си длъжен да правиш? — попита той внезапно.

— Да пазя вратата! — машинално отвърна запитаният с прекъслив глас и застина като истукан — очите му станаха стъклени, а видът му отсъстващ.

— Лъжа! Ти трябва да ме слушаш! Щом те погледна в очите, твоята душа престава да ти принадлежи. Отвори тази врата!

Вцепенен, с разкривено от гримаса на изумление лице, копиеносецът се обърна, извади ключ и отвори вратата. След това се оттегли встрани, вперил пред себе си безжизнен поглед. От сянката се отлепи женска фигура и нетърпеливо сложи ръка върху рамото на хипнотизатора.

— Кажи му да ни даде коне, Хемса — прошепна тя.

— Защо? — попита мъжът. След това повиши глас към стража: — Ти направи това, което трябваше! А сега се убий!

Като в транс войникът опря края на копието в земята, а тясното острие — в корема си, малко под ребрата. Бавно и флегматично се отпусна с цялата си тежест така, че острието го прониза и изскочи между плещите му. Тялото се плъзна по копието, което остана да стърчи като някаква страшна фиданка, посадена в трупа.

Жената наблюдаваше всичко това с мрачен възторг, докато Хемса не я дръпна за рамото след себе си.

Факлите осветяваха тясно пространство между вътрешната и външната стена. Вътрешната бе по-ниска, в нея имаше много несиметрично разположени врати. Тъмничарят, който охраняваше това пространство, доближи с бавна крачка, дойде до вратата, без да подозира нищо, когато от тъмното внезапно изплуваха две фигури. Този път Хемса не губи време за хипноза на жертвата. Спътницата му отново реши, че е видяла магия, когато замахналият с копието страж вече бе отворил уста и с вика си несъмнено щеше да събере тук целия отряд, но Хемса с едно движение счупи като сламка копието, а дясната му ръка описа къса дъга, едва докосваща гърлото на войника. Копиеносецът беззвучно рухна върху каменните плочи.

Хемса дори не го погледна. Доближи се до първата врата и допря длан до масивната бронзова ключалка. Вратата се отвори с раздиращо скърцане. Влязла след него, девойката видя как дебелото тиково дърво е пронизано от пукнатини, а бронзовите гвоздеи са изтръгнати от гнездата си. Дори четиридесет войници, въоръжени с таран, не биха могли да предизвикат такива разрушения. Опиянен от мощта си, Хемса си играеше с магичната сила като млад великан, преливащ от мускулна енергия.

Счупената врата водеше към малко вътрешно дворче, преградено с решетка от железни пръти. Виждаха се космати ръце и блестящи в тъмнината очи.

Известно време Хемса стоя неподвижно взрян в тъмнината, откъдето му отвръщаха само погледите на множество пламтящи зеници. После пъхна ръка в пазвата си и изсипа върху каменния под шепа блестящ прах. Пламна зеленикав огън и светлината открои фигурите на седем души, застинали зад решетката.

Силният блясък освети всяка подробност от износените им гуралски одежди и орловите черти на брадясалите им лица. Никой от тях не каза нито дума, въпреки че в очите им имаше ужас, а косматите им ръце отчаяно стискаха решетките.

Огънят угасна, но блясъкът остана — трептящ блясък от някакво зелено кълбо, пулсиращо в краката на Хемса. Затворниците не откъсваха погледи от него. Сферата постепенно се издължи, превърна се в спирала от ярко светещ зелен пушек, който танцуваше като огромна безплътна змия. После се сгъсти в облак и запълзя право към клетката, зад която го гледаха разширени от ужас зеници. Нито звук не се отронваше от разкривените устни. Зелената мъгла стигна решетката, проникна отвъд и обви седемте тела. От кълбовидната светлина се раздаде един-единствен стон, като че ли някой потъваше под вода.

Хемса докосна рамото на жената, която гледаше с широко отворени от изумление очи. Тя машинално пое след него, като от време на време се обръщаше назад. Мъглата се беше разсеяла и до решетката се виждаха чифт обути в сандали крака, както и неясните силуети на седем неподвижни човешки тела.

— Сега ще оседлаем моя кон, по-бърз от който и да е жребец, отгледан в конюшните на смъртните — каза Хемса. — В Афгулистан ще бъдем още преди разсъмване.