Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (19)

Глава 17

„През изминалия борсов ден акциите на финансово-промишлената група «Чуд Inc» се вдигнаха с още четири пункта. Напомняме, че преди два дни беше извършено хулиганско нападение от неизвестни лица над офиса на тази компания, и това ни кара да се върнем към вечния въпрос: за какво плащаме данъци?“

(„РосБизнесКънсалтинг“)

„Кметът не вижда необходимост от смяната на ръководството на Московското полицейско управление и изрази увереност, че до края на седмицата ще бъдат получени конкретни резултати от разследванията на престрелките и случая с Вивисектора…“

(„Ехото на Москва“)

* * *

Супермаркетът на Гилдията

Москва, улица „Болшая Лубянка“,

28 юли, сряда, 09:13

 

След като поговори със Сантяго, Кортес прибра телефона и се огледа, обмисляйки какво да прави по-нататък. Гордостта не позволи на наемника да разкаже на комисаря за бедственото си положение: джобовете на Кортес бяха абсолютно празни, ножа се беше наложило да го остави на Чуя, картата „Тиградком“ му я бяха взели людовете, а мръсните панталони с кафяви петна на бедрата изглеждаха твърде подозрително на фона на чистите дрехи на московчаните. Освен това действието на наркотика скоро щеше да приключи, а без нова доза наемникът би могъл просто да изгуби съзнание.

След като се ориентира, Кортес се усмихна и въздъхна с облекчение — близо до метростанцията, през която беше излязъл на повърхността, блестяха под яркото утринно слънце огледалните витрини на супермаркета на Гилдията — най-голямата търговска мрежа в Тайния град. Там можеше да се намери всичко. Официално търговските площи на супермаркета заемаха само първия етаж на огромната сталинска сграда на „Болшая Лубянка“ и предлагаха на купувачите най-вече хранителни продукти. Шасите, създателите и собствениците на Гилдията, се бяха постарали да напълнят тази зала по възможно най-високите стандарти. Сред огромното количество стелажи и витрини посетителите можеха да намерят елда и скъпи деликатеси, жива риба и прясно месо, деветдесет вида сладолед и хиляди най-разнообразни вина. По всяко време — всички супермаркети на Гилдията работеха денонощно — се набиваше на очи и изобилието от шарени опаковки, и многобройните колички, с които купувачите маневрираха из залата. Търговията вървеше отлично, но главните стоки, предназначени за истинските клиенти на супермаркета, се намираха на втория и третия етаж, изкачването до които ставаше със специални асансьори. Именно горе шасите правеха основния оборот.

Без да обръща внимание на слисаните погледи, с които съпровождаха мръсните му дрехи блуждаещите из търговската зала домакини, Кортес отиде в далечния край на супермаркета, отвори незабележима врата без никакви надписи и се озова в голямото фоайе, където бяха вратите на асансьора. Седящият зад ниска масичка сънен охранител вдигна поглед и равнодушно съобщи:

— Това е служебен вход. Моля, върнете се в основната зала.

— Аз съм за третия етаж — промърмори Кортес. — При Биджар.

Биджар Хамзи беше управителят на супермаркета и изобщо — известен в града шас.

— Значи, знаете какво правите. — Охранителят кимна към магнитната ключалка на вратата на асансьора. — Къде ви е картата?

— Изгубих я — призна си Кортес. — Нека да направим идентифициране по пръстови отпечатъци, а? Нали виждаш, че си имам проблеми.

— Проблеми, проблеми — промърмори охранителят, неохотно надигайки се от креслото си. — Вие, човите, вечно имате някакви проблеми.

Съдейки по свадливостта му, охранителят беше чуд от ложата на Хермелините. Той измъкна от малкото си шкафче прибор с приятен тъмносин цвят, остави го върху масата и щракна с един бутон.

— Мушни си ръката и се представи.

Кортес пъхна дясната си ръка в процепа на прибора, подложи окото си под тънкия лъч, излизащ от обектива на горната стена на прибора, и каза:

— Кортес, наемник, човек.

На панела замига зелен диод. Охранителят измъкна от джоба си карта „Тиградком“, сложи я в ключалката и вратите на асансьора безшумно се отвориха.

На третия етаж мръсният и навъсен наемник беше посрещнат от Биджар Хамзи.

— Кортес, драги, радвам се да те видя отново!

Наемникът огледа елегантния костюм на шаса, усети лекия аромат на одеколона му, безмълвно взе от приближилия се сервитьор една чаша и отпи малка глътка коняк. По тялото му се разнесе приятна топлина.

Интериорът на третия етаж рязко се отличаваше от стандартните безлични търговски площи на долните етажи. Меките, притъпени тонове, финият аромат на скъпо кафе и разкошните дивани, на които толкова приятно се обсъждаше с мениджърите на супермаркета желаната покупка, превръщаха супермаркета в елитен салон. Собствениците на Гилдията създаваха всички условия на клиента да му бъде леко и приятно, докато се разделя с парите си. А срещу пари шасите можеха да предложат каквото и да е. В супермаркета можеха да се намерят разкошни дрехи и бижутерийни изделия, най-модерни оръжия и военни амуниции, медицински препарати на ерлийците и билкови лекарства на магьосниците от Зеления дом, всякакви документи (истинността им се гарантираше от полиграфическата компания „Шас-Принт“) и всякакви коли от подземния паркинг в същата сграда. Гилдията се занимаваше с всичко, което носи печалба. Кортес си допи коняка и блажено въздъхна.

— Добре.

— Изглеждаш удивително гадно — съобщи Хамзи, внимателно разглеждайки наемника.

— Благодаря, Биджар, ти винаги си бил честен.

— Честен? Няма нужда да ме обиждаш, Кортес. Какво ти се е случило? Попаднал си в трудна ситуация?

— Намерих си трудна работа.

— Разбирам. — Управителят кимна към телевизионния екран, тихо бърборещ на стената. — През последните два дни моите сътрудници не пропускат нито една новинарска емисия.

— А аз не съм видял нито една.

Кортес се приближи до телевизора и се заслуша.

„… нощната суматоха в Зеления дом изглежда още по-заплашително, ако се анализират предшестващите събития: щурмът на Замъка, повсеместният лов на Червени шапки и най-сетне, подозрителното мълчание на Тъмния двор. Пресслужбата на Великия дом Нав отказва коментари, а комисарят Сантяго извършва многобройни пътувания из Тайния град. Видели са го в Замъка и по непотвърдени засега сведения — в Зеления дом. Какво означава това? Към какво са насочени усилията на Тъмния двор? Не стои ли той зад настоящата криза? Засега все още няма отговори на тези въпроси, а междувременно паниката в града нараства. Буквално преди няколко минути ни стана известно, че Птиций, управителят на популярния клуб «Гущера», е излязъл в отпуска «по здравословни причини». Разбира се, той ще се лекува далеч от Тайния град. Конците са известни с изумителната си способност да предчувстват неприятностите, така че е възможно скоро да ни се наложи да последваме примера на предвидливия Птиций…“

— Глупости — промърмори Кортес. — Репортерите на „Тиградком“ обожават да преувеличават.

— Възможно е — усмихна се Биджар. — Аз повече се доверявам на хвановете.

— Аз също.

— През нощта дойдоха двама, трябваха им билети за Ню Йорк. Казаха, че в „Гущера“ пред очите им людовете са задържали наемници чови. Аз, естествено, се поинтересувах дали те не познават тези чови. Малко информация никога не е излишна…

— Между другото, загубих си картата — прекъсна го Кортес.

— Вече ти издадоха нова — шасът махна с ръка към пулта на „Тиградком“. — Тъмният двор потвърди неограничения ти кредит. Как си успял да навиеш Сантяго на подобна щедрост?

— Професионална тайна.

— Ще се обадя в Зеления дом да ги предупредя, че вече не могат да разчитат на старата ти карта.

— Биджар — рече уморено наемникът, — нали разбираш, че нищо няма да ти кажа, не си прави труда.

— Разбираш, не разбираш… — промърмори леко обидено Хамзи, у когото любопитството беше на второ място след алчността. — Какво мога да направя за теб?

Сервитьорът донесе на клиента на супермаркета нова чаша.

— Като начало… — Кортес се огледа в търсене на диван.

— Извинявай, че не ти предлагам да седнеш, но в този си вид ще изцапаш тапицерията.

За гнусливостта на шасите се носеха легенди.

— Тогава трябва да се преоблека.

— И да се измиеш не би попречило. — Биджар извади от джоба си ароматизирана кърпичка и я размаха пред себе си. — Стаята ми за отдих е на твое разположение. Докато се привеждаш в ред, продавачите ще ти подберат дрехи. Размерите ти нали са си същите?

— Да.

— Телефон?

— Непременно, със същия номер.

— Не е проблем. Ще се обадим в ОТМ, ще изключим стария ти телефон и ще прехвърлим номера ти на новия. Какво да бъде оръжието?

— Гюрза с презраменен кобур и резервен пълнител.

— Значи, леко яке отгоре — промърмори под носа си мениджърът.

Той хвърли бърз поглед към зениците на наемника.

— Бил ли си си стимулатори?

— Да, не съм напълно излекуван.

— Три дози ще ти стигнат ли?

— Една още веднага.

— Разбира се. Пропуснах ли нещо?

— Кола.

— Под наем? — оживи се шасът.

— По-добре да я купя. — Да се взима кола под наем от шасите, щеше да бъде абсолютен идиотизъм. — Какво имаш под ръка? Не мога да чакам.

— Мустанг, два бавареца и крузър.

— Ще взема джипа — реши Кортес. — Намерете ми полицейска значка и нов портфейл и сложете вътре малко пари в брой.

— Да ти кажа ли каква ти е сметката? — поинтересува се Биджар, след като приключи с изчисленията в бележника си.

— И без това се чувствам зле — промърмори наемникът, — освен това не ми пука.

— Разбирам.

— Отивам да се измия, а след двайсет минути трябва да тръгвам.

— Смятай, че вече си тръгнал.

 

 

Когато напускаше супермаркета на Гилдията с новия си джип, Кортес беше сигурен, че задачата, дадена му от Сантяго, няма да му създаде особени проблеми. Под мишницата му уютно се беше настанила гюрзата, в устата му отново беше скрит изкуствен зъб, а в портфейла му лежаха пари, карта „Тиградком“ и порядъчно протрита полицейска значка. Наемникът беше готов за всякакви изненади.

Започна издирването на Юшлаков от студиото му. След като отвори прецизно желязната врата и се увери, че фотографът не е там, Кортес отиде в Олимпийското градче, при апартамента на Юшлаков. Там му провървя повече — пред входа стоеше поддържаната „деветка“ на фотографа. След като паркира джипа така, че да й прегради пътя, Кортес се качи на нужния етаж.

— Александър Генадиевич вкъщи ли си е? — попита той отворилата вратата трийсетинагодишна начервена блондинка с небрежен синьо-бял халат.

— А вие кой сте? — попита жената, нацупвайки долната си устна.

— Приятел — отвърна Кортес, отмести блондинката от пътя си и влезе в антрето. — Вкъщи ли е?

Апартаментът на фотографа беше занемарен в умерена степен. Избелелите тапети, поовехтелите мебели и календарът с полуголи девойки на стената ясно показваха, че помещението е взето под наем и Юшлаков не възнамерява да влага пари в него. Миришеше на прах и на нещо готвено.

— Кой си ти? — Изскочилият от кухнята потен тип с раздърпан анцуг и лекьосана тениска с всички сили се стараеше да изглежда страшно. — Какво искаш?

— Гражданинът Юшлаков? — попита Кортес, лениво разтегляйки думите, като гледаше от горе на долу. Това не беше трудно, тъй като Алик стигаше едва до рамото на наемника.

— Да, какво има?

Кортес лениво размаха пред себе си полицейската значка.

— Във вашето студио, Александър Генадиевич, е открит трупа на обявен за издирване опасен престъпник. Облечете се, отиваме на „Плюшчиха“.

— Но аз нямам нищо общо — обърка се Юшлаков.

— Възможно е, но ще ви се наложи да дойдете. Колата ми е долу.

— Какво иска той, Алик? — В стаята нахълта разярената блондинка. — Незабавно ще се обадя в полицията.

Кортес демонстративно се прозина.

— Той е от полицията, скъпа — намръщи се фотографът и погледна раболепно наемника. — Мога ли да се облека?

— Разбира се. — Кортес измъкна от джоба си клечка за зъби. — Ще почакам.

— Благодаря. — Юшлаков бързо отиде в спалнята. — Лена, къде са ми дънките?

— Под дивана! — извика в отговор блондинката и изгледа тъжно Кортес. — Ще пиете ли нещо, полицай?

— С кола съм — промърмори наемникът, внимателно вглеждайки се в очите й. — Отдавна ли сте в Москва?

— Две години. — Лена беше опитна дама, но не издържа цинично изучаващия поглед на Кортес и нервно заоправя халата си.

— И с какво се занимавате?

— Модел съм — отговори предизвикателно жената.

— Професия или хоби?

— Професия — парира блондинката, — а вие трябва да се държите по-учтиво, господин ъъъ…

— Капитан.

— Трябва да се държите по-учтиво, капитане.

Блондинката се приближи до минибара, зае съблазнителна — както й се струваше на нея — поза и си наля шампанско от отдавна отворена бутилка.

— Всички мъже са такива грубияни. — В гласа й отново се появиха тъжни нотки. — Мисля, че това е признак на сила. Аз харесвам силните мъже, капитане.

Тя отпи от виното, оставяйки върху чашата яркочервена следа от червилото си, и се усмихна на Кортес.

— А документите ви в ред ли са? — поинтересува се наемникът, продължавайки да човърка зъбите си. — Предявявани ли са ви обвинения? Например в проституиране?

Професионалната моделка изсумтя и се изниза в антрето.

— Готов съм. — Юшлаков се върна в стаята. — Миличка, ще се върна скоро.

Миличката не отговори.

 

 

Вече на улицата, когато видя крузъра на наемника, фотографът се спря, недоверчиво поглеждайки към Кортес, и рече с подозрение:

— Хубава кола.

— Съвсем обикновена, господин Юшлаков, съвсем обикновена — отвърна успокоително наемникът. — Спирачка, волан, четири гуми, фарове.

— Служебна — досети се фотографът.

— Не, лична — честно си призна Кортес и леко, сякаш неволно, докосна с пръсти шията му.

На тръгване Биджар му беше предложил да купи аерозолно флаконче с „праха на Морфей“ — превъзходно средство за обездвижване, което ерлийците използваха за анестезия, — но наемникът отказа. По отношение на общуването си с хората Кортес се доверяваше само на професионалните си навици.

Той подхвана изгубилия съзнание фотограф под мишниците, качи го на задната седалка на джипа, седна зад волана и без да бърза, изкара колата от двора.

* * *

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

20 юли, сряда, 10:54

 

През последния половин час отрядът на Корнилов откровено бездействаше. Васкин вяло прехвърляше разни книжа, от време на време поглеждайки към пийващия си кафе Шустов, а потъналият в креслото майор внимателно изучаваше доставените от архива документи.

Те не бяха много — всичко, което бяха успели да намерят за половин час, — но момичетата обещаха, че вечерта ще има още; както се оказа, в Москва имаше достатъчно необясними неща.

„В нощта на двайсет и седми юли от полицейското хранилище са похитени веществените доказателства, събрани на мястото на голяма престрелка на Ленински проспект. В същата нощ от моргата на управлението са изчезнали докараните оттам трупове. Комендантът на сградата не е могъл да обясни случилото се, води се вътрешно разследване.“

Този случай вече беше попаднал в категорията на странните.

„Осми февруари. Потърпевшият И. Г. Фьодорчук, лесничей, е съобщил, че на една от алеите на Лосиний остров е бил нападнат от неизвестно чудовище, отдалеч приличащо на жена. Доказателство за нападението са три разкъсни рани върху гърба на потърпевшия. Пристигналата на мястото на произшествието патрулна група не е открила нищо подозрително. Фотороботът, съставен по думите на И. Г. Фьодорчук, е предизвикал недоверие у експертите, но потърпевшият продължавал да настоява, че е извършено нападение, и дори се е съгласил да му бъде направена съдебнопсихиатрична експертиза. В настоящия момент И. Г. Фьодорчук е преместен на работа в Подолското горско стопанство. Случаят не е закрит.“

Следващият случай беше най-ясен и тъжен. Към Коптевски полицейски участък се беше обърнала гражданката А. А. Шишкина, родена през 1931 година, и беше заявила, че е разпознала на улицата своята съседка, живяла заедно с нея в комунална квартира след 1956 година и починала през 1970 година. При това съседката й съвсем не се била изменила външно, макар че по всички изчисления би трябвало или да гние в гроба, или да бъде същата набръчкана и свита от артрита вещица, каквато е и подалата заявлението.

„За щастие ние живеем много дълго“, спомни си Корнилов думите на Сантяго.

В участъка, разбира се, не бяха приели заявлението на А. А. Шишкина, но старицата беше започнала война на два фронта: от една страна, бомбардираше полицейското началство с многобройни жалби, от друга, тровеше живота на проследената жертва, ту наричайки я „вещица“, ту умолявайки я да сподели тайната на вечната младост. Понастоящем А. А. Шишкина се намираше на принудително лечение и на Андрей му стана жал за клетата старица.

Сънното настроение на отряда беше прогонено от звънналия телефон. Сергей рязко вдигна слушалката.

— Капитан Шустов.

— При нас има промяна — съобщи следящият фотографа оперативен работник. — Юшлаков го откарват.

— Той наред ли е?

— В безсъзнание е на задната седалка. Какво да правим?

— Почакай минутка. — Сергей се обърна към Корнилов. — Отвлекли са фотографа.

— Отлично. — Майорът, без да бърза, загаси цигарата си и се измъкна от креслото. — Нека да продължат наблюдението и да не се намесват. Ние идваме.

* * *

Москва, улица „Болшая Молчановка“,

20 юли, сряда, 11:11

 

След като се убеди, че Секирата е откарал похитените момичета именно в тази сграда, комисарят незабавно позвъни на съюзниците си и зае позиция срещу служебния вход. Той не се съмняваше, че развръзката наближава.

Първи пристигна Мечеслав. Той паркира сааба си до ягуара на Сантяго, излезе от колата, поздрави се навъсено с нава и се накани да го попита нещо, но комисарят се оказа по-бърз.

— Как мина Големият кралски съвет? Надявам се, Нейно Величество не е имала проблеми?

— Внезапната смърт на Ярослава се оказа съвсем навременна — промърмори неохотно людът. — Убедихме бароните, че снижаването на мощността на Извора е станало по естествени причини, а проявата на Червените шапки не е нищо по-различно от другите идиотски постъпки, характерни за това семейство. Кралица Всеслава продължава да възглавява Зеления дом.

— Това е чудесно.

— Ъъъ… Сантяго, надявам се, че слухът за завръщането на Вестителя няма да се разпространи из Тайния град?

— Помня какво сме се договорили, бароне. Освен заинтересованите лица, за Любомир знаят само фюрерите на Червените шапки, а тях ще ги неутрализираме.

Баронът изхъмка доволно.

Делегацията на чудовете се оказа доста по-внушителна. От двата тъмночервени линкълна, пристигнали след няколко минути, се изсипаха четирима рицари отмъстители, включително желаещият да се отличи Бамбарда, двама узурпатори — мълчаливи и почти неуправляеми убийци с пламтящи алени очи, двама командори — воини с бойни шлемове и с дълги тояги, и накрая, самият Франц дьо Гир, майсторът на войната, в пълно бойно снаряжение. Дългите червени коси на капитана бяха разпуснати, тъмночервената камизола беше прихваната с кожен колан със задължителната тока, а широката верига на майстора на войната блестеше на слънцето. В дясната му ръка, защитена от ръкава на ризницата и стоманена ръкавица, Франц стискаше сложен жезъл, а на лявата, разголена до свивката на лакътя, се чернееха магически татуировки. Войнствените чудове носеха класическото облекло на бойните магове и Сантяго се зарадва, че е покрил с илюзия мястото на срещата.

Без да поздравява, капитанът огледа грамадната офиссграда, надвиснала над „Нови Арбат“, и недоверчиво се поинтересува:

— Сигурен ли си, че той е тук? Едва ли един люд би избрал за бърлогата си бетонна кутия.

— Повярвайте ми, Вестителя е тук — отговори Сантяго, небрежно облягайки се с лакът на ягуара си. — Вътре е мой наемник.

— Къде именно вътре? — попита Мечеслав.

— Сега ще узнаем. — Навът измъкна от джоба на сакото си златен медальон с изображението на гризяща орехи катерица, отвори го и внимателно измъкна един косъм.

— Отдалечено търсене? — обади се Дьо Гир с нещо средно между въпрос и твърдение.

Навът безмълвно кимна.

— А Любомир няма ли да го засече?

— Не. Избликът на енергия ще бъде минимален и страшно кратък.

Сантяго тихо, почти беззвучно прошепна кратко заклинание и щракна със запалка. Косъмът стремително пламна, оставяйки след себе си тъмносиво облаче. Продължавайки да шепне нещо, Сантяго внимателно се взря в него.

— Е, и какво? — прошепна нетърпеливо Мечеслав.

— Последният етаж. — Облачето се разнесе и комисарят се обърна към съюзниците си. — Координатите са точни.

— Да вървим. — Баронът решително пристъпи напред. — Вестителя е в ръцете ни.

— Малко търпение, приятелю. — Сантяго прехвърли поглед към Дьо Гир. — Капитане, изяснете, моля ви, подробностите за последните два етажа. Ще бъде прекрасно, ако успеете да се сдобиете с плана им. А аз, с ваше позволение, трябва да се обадя по телефона.

Баронът въздъхна тежко, но не взе да спори с нава. Комисарят се отдалечи встрани и измъкна мобилния си телефон.

— На мястото сме, княже, моля ви, бъдете готов.

— Добра работа, Сантяго.

— Благодаря ви, княже.

Навът скри телефона си в джоба, огледа се и се приближи към Дьо Гир, който беше разтворил върху капака на линкълна някаква схема.

— Планът на горните етажи — поясни чудът. — Местната охрана ми го подари.

— Какво знаем?

— Преди половин година горните етажи са били наети от някаква фирма. Оттогава насам не пускат никого там.

— Всичко се връзва — кимна навът, гледайки схемата. — Има два пътя догоре — стълбище и товарен асансьор.

— Асансьорът е блокиран — усмихна се тъжно Дьо Гир.

— Остава само стълбището.

— Какво има да му мислим — избухна Мечеслав, — вмъкваме се и изколваме всички.

— На предпоследния етаж най-вероятно има охрана — присви очи комисарят, — ще изгубим темпо.

— Голяма работа! — изрева людът. — Червените шапки няма да ни задържат дълго.

— Не забравяйте, уважаеми бароне, че Любомир е силен магьосник — възрази тихо Сантяго. — Ако му позволим да вземе инициативата, ще си имаме неприятности. Ударът ни трябва да е стремителен, насочен пряко към магьосника. А охраната трябва да я изолираме, за да не ни се мотае из краката.

— Може би през покрива? — попита замислено Дьо Гир.

— Никога не съм минавал през очевидно леките пътища — призна си навът, — това прекалено прилича на капан.

— Може би — съгласи се чудът и погледна комисаря. — Ти сигурно вече си измислил всичко?

— Мога да направя портал до последния етаж — заяви скромно Сантяго.

— А защо си мълча досега? — възкликна с ентусиазъм Дьо Гир. — Това решава всичко.

— Не всичко — въздъхна навът със съжаление. — Един голям портал изисква много време и сили. Магьосникът ще успее да ни забележи и ще атакува пръв. Ще направя бърз преход за максимум двама.

— Аз ще дойда с теб — рязко издиша Мечеслав. — Не спори, Дьо Гир, това е лично.

— Добре — вдигна длани капитанът, — а ние?

— Вие ще се качите по стълбата — сви рамене Сантяго — и ще ликвидирате охраната.

Чудът вирна глава.

— Двайсет и пет етажа пеша?

— Ние ще ви изчакаме — успокои го комисарят. — Необходимо е да ударим едновременно, затова, когато бъдете готови, се обадете.

— Разбрах.

Сантяго се огледа.

— А ето го и последния щрих.

Съюзниците се вторачиха в приближаващия се крузър.

— Какво е това? — попита Мечеслав.

— Не какво, а кой — поправи го навът. — Мой приятел.

Той силно стисна ръката на излезлия от джипа Кортес.

— Докарахте ли фотографа?

— Докарах го.

— Надявам се, че е жив? — намръщи се Сантяго, загрижено разглеждайки полулегналия на задната седалка Юшлаков. — Разбрахме се да не го убивате.

— Всичко е наред — увери го наемникът, — той просто спи.

— Прекрасно. Полицията проследи ли ви?

— От самата сграда — усмихна се Кортес. — Не съм се опитвал да се измъквам.

— Правилно. — Сантяго погледна внимателно човека. — Дьо Гир ще достави фотографа горе. Ще отидете ли с него?

Кортес почеса замислено върха на носа си.

— Яна там ли е?

— Там е.

— Тогава ще отида.

— Капитане — обърна се Сантяго към чуда, — позволете ми да ви представя моя приятел Кортес.

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

28 юли, сряда, 11:15

 

— Извънредно произшествие в Москва. Преди няколко минути неизвестен терорист съобщи по телефона за заложена на Киевската гара бомба с огромна разрушителна сила. В момента спецчастите от управлението на полицията са отцепили гарата и проверяват сградата, включително съдържанието на всички сейфове за съхранение…

Гласът беше тънък и противен. Той проникваше като свредел в мозъка, причинявайки почти физическа болка. Откъде се взе този глас? Последното, което помнеше Артьом, беше Лана. Прекрасната, омайваща Лана. Изглежда, тя беше духнала в лицето му някакъв прах. Или го беше целунала? Не, целуна го по-рано, устните му още носеха горчивия й вкус, и Артьом с ужас си спомни, че беше разказал на прелъстителката си всичко. И дори й беше дал Амулета.

— Стига си се занимавал с глупости — разнесе се раздразнен мъжки глас и тънкият глас утихна. — Кога ще дойде той на себе си?

— Скоро.

Приятният дълбок глас принадлежеше на Лана.

— Колко скоро?

— Той вече се преструва.

Артьом неохотно отвори очи.

— Как се чувстваш? — попита загрижено девойката.

— Отвратително.

Главата му буквално се разкъсваше на части.

— Пийни си. — Лана поднесе към устните на Артьом чаша, той с наслада отпи голяма глътка от ледената изворна вода и се огледа.

Седеше в резбовано дървено кресло с права неудобна облегалка, не беше завързан или окован, а до него, в същото такова кресло, съблазнително вдигнала крака на страничната облегалка, се беше разположила девойката. Огромните й изумрудени очи весело проблясваха под трепкащата светлина на факлите. Голяма част от стаята, в която се намираха, беше заета от масивна дървена маса, отрупана с някакви колби, реторти, ръкописи и други прашни вехтории. В далечния ъгъл на стаята имаше малък мангал, а всички стени бяха обвесени с рафтове с подозрителни на вид гърнета и стъкленици, изпълващи стаята с неприятна миризма. Малък светлокос магьосник с подигравателни яркозелени очи гледаше със съчувствие към Артьом от огромно кресло, разположено на централното място на масата, и зиморничаво се бе загърнал с бяла вълнена хламида, макар че в помещението беше доста топло. Фигурата му излъчваше скромния триумф на победител.

— Дълго време те преследвах, момче.

— Казвам се Артьом. И искам да те предупредя, че имам влиятелни приятели.

Светлокосият се усмихна с разбиране и се представи:

— Любомир, но някои предпочитат да ме наричат Вестителя. Така по-добре ли е?

— Още не знам.

Артьом още по-силно го заболя главата, сякаш я пробождаха хиляди малки иглички.

— Какви нежности — изсумтя Лана. — За какво ти е той, Вестителю?

Въпросът беше странен, като се има предвид, че феята знаеше цялата история, но Артьом реши да си замълчи.

— Защо? — бавно се усмихна магьосникът. — Той похити нещо ценно.

— От теб?

— Не, разбира се. От моите слуги.

— А, от Червените шапки? Защо изобщо се свърза с тях? Та ти си Вестителя!

— Не е твоя работа, фейо — изрече Любомир с тиха заплаха.

Лана сви рамене.

— Зеленият дом ще те послуша.

— Не се нуждая от услугите на Зеления дом. Той ме предаде.

— Но людовете дори не са знаели…

— Този въпрос не подлежи на обсъждане, фейо. Седи тихо и се моли на Спящия да се отнеса с добро към теб. А не така, както заслужават зелените вещици.

Девойката явно не беше очаквала подобна агресия. Тя свали краката си от страничната облегалка и нервно заоправя набедрената си превръзка.

— Мислех си, че ще се зарадваш. Ти си ни нужен, Вестителю, ние те чакахме…

— Да ти кажа ли какво виждам? — Магьосникът скочи от креслото и плътно се приближи към Лана. — Ти просто си се изплашила, мажа твар. Ти си била сред онези, които ме изгониха, спасявайки своята власт, жадуващи смъртта ми, а сега, предчувствайки собствената си гибел, падаш на колене! Къде беше, когато умирах в самота? Веселеше се на кралските балове? Отдаваше се на пияни войводи и тлъсти барони? С какво се завиваше, Всеслава, когато аз треперех от студ?

— Аз…

— Млъквай, боклук! — Звучният му шамар накара феята да замълчи. — Ти не можеш да се скриеш от мен, Всеслава, не можеш да ме излъжеш!!

Сърцето на Вестителя заби тежко — и Лана, и Артьом го чуха. От това бясно туптене лъхаше пронизващ студ.

— Не си си направила добре сметките, Всеслава! Псор!

От малката желязна вратичка, скрита сред многобройните рафтове и шкафове, се подаде странно, невъзмутимо същество с широка бяла риза.

— Псор, наглеждай я!

Съществото кимна, приближи се към девойката изотзад и надяна на шията й тънка примка. Магьосникът забележимо се успокои.

— Ще помисля как да постъпя с теб, Лана.

— Мерзавец!

В отговор последваха нови шамари. Любомир с видима наслада й нанесе три шумни удара и отстъпи назад. Върху бузите на феята пламтяха алени петна.

— Седи и мълчи, мажа твар.

Яркозелените очи на магьосника се прехвърлиха върху Артьом.

— А сега да се заемем с теб. Ти осъзнаваш ли какво става тук, чов?

— Не. Но докато се занимаваше с тази… девойка, ми беше доста по-спокойно.

— Не се и съмнявам — усмихна се Любомир. — Амулетът у теб ли е?

Артьом неочаквано осъзна, че Лана не е дала Извора на Вестителя и дори не е споменала за него. Защо? Какво беше замислила? Артьом се застави да издържи погледа на магьосника и се поинтересува:

— А нима не можеш да четеш мисли?

Любомир се намръщи.

— Чета, но някой е защитил много професионално мозъка ти от сканиране. Той е недостъпен дори за мен.

— Тоест ти не можеш да се ровиш в паметта ми?

— Точно така.

— Не знам кой е направил това, но съм му благодарен.

— Не бързай — усмихна се магьосникът. — Мозъкът ти е защитен, но не са ти изтрили паметта.

Артьом бързо превъртя в главата си последните събития и кимна.

— Така е.

— И ако поискаш, сам можеш да ми разкажеш всичко.

Неприятен обрат.

— А ако не поискам?

— Тогава ще ми се наложи да те убедя.

При десния крак на Любомир се дотътри ниска масичка с разположени върху нея лъскави инструменти. Скалпели, ланцети, куки… На Артьом му се заповдига.

— Нямам много време. — Магьосникът беше почти тъжен. — Но ще ти позволя да помислиш.

— Благодаря.

— Не си струва да ми благодариш. Помисли си засега за следното. — Любомир бавно подбираше каквото му трябва от лежащите на масичката хищни инструменти. — Ти се оказа в епицентъра на битка за власт и до момента, волно или неволно, си помагал на враговете ми, но аз не съм злопаметен. Лично на мен не си ми направил нищо лошо. А и едва ли би могъл. Така че можем да се договорим.

— А как ще реагират на това твоите приятели?

— Червените шапки? По отношение на тях предпочитам думата „слуги“.

— Те не вдъхват доверие.

— Допускам, но онези, които смяташ за свои приятели, лъжат и убиват не по-малко. Мен искат да ме убият откакто съм се родил. Аз съм Вестителя. На мен по право ми принадлежи короната на Зеления дом, а вместо това съм принуден да се забърквам с Червените шапки и да се изправям срещу всички Велики домове. Но скоро ще настъпи краят на всичко това. — Магьосникът възбудено се заразхожда из кабинета. — Ще поваля Тъмния двор, ще получа властта над Тайния град и ще се заема с цялата планета. Никой няма да може да ме спре, а онези, които са с мен, ще получат щедра награда. Искаш ли да бъдеш наместник на Западното полукълбо?

— А ти император ли ще бъдеш?

— Не е ли все едно? Титлите не ме вълнуват. Ще бъда главен.

— А правителствата, армиите и ядрените бомби?

— Повярвай ми, това са дреболии — въздъхна магьосникът. — Никой не може да се бори с мен. Твърде голямо е могъществото ми и единствената пречка е Тъмният двор.

— Сериозна пречка.

— Не разчитай, че навите ще ти помогнат. Те дори не знаят за нашето местонахождение.

— Не бива да подценяваш Тъмния двор.

— Може би — съгласи се магьосникът след кратък размисъл. — Но дори и да ни намерят, ще им бъде крайно трудно да проникнат тук. Ние сме на последния етаж, не могат да влязат при нас през покрива, а отдолу е пълно с охрана, която е способна да посрещне всякакви гости.

— Това да не са Червените шапки?

Пламенната реч беше разгорещила магьосника и той не обърна внимание на думите на Артьом. Зелените очи на дребосъка блестяха трескаво, раменете му се бяха изпънали и той беше започнал да прилича на възбуден хомяк.

— Ние сме в пълна безопасност! До победата са останали броени часове, така че постарай се да не вземеш погрешно решение.

В думите му имаше смисъл. Артьом се улови да мисли, че не му се иска да посрещне спасителния отряд, увиснал на въжето. А и предложението като че ли беше сериозно…

— Значи, наместник на Западното полукълбо?

— Ще имаш най-широка автономия, което открива широки възможности! Всяка твоя дума ще е закон, всеки жест — заповед, хиляди поданици ще са готови да умрат за теб. — Магьосникът си пое въздух. — И това ще стане!

Артьом почувства върху главата си стягането от скромната вицекралска корона, а на хоризонта започна да се оформя малък, но крайно луксозен дворец.

Артьом отърси от себе си вцепенението.

— Примамливо.

— Смятай, че ти е провървяло. — Магьосникът го потупа по рамото. — Възползвай се от шанса си.

* * *

Москва, улица „Болшая Молчановка“,

28 юли, сряда, 11:18

 

— Сигурен ли си, че не сме се объркали нещо? — попита Шустов шепнешком Корнилов. — Всичко това изглежда странно.

Джипът, с който бяха откарали Юшлаков, известно време обикаля из града, докато не излезе на малка невзрачна уличка, над която се извисяваше чепатата грамада на офиссграда. В сянката на това бетонно чудовище, около няколко западни коли, се бяха струпали петнайсетина възрастни лелки с шарени забрадки и басмени рокли. Бабките бурно обсъждаха нещо и приличаха на обикновени търговки, приключили работния си ден на близкия пазар. Към тях се присъедини излезлият от джипа широкоплещест здравеняк, кой знае защо сложил на окото си тъмен монокъл. Юшлаков беше останал в колата и не показваше признаци на живот. Полицаите следяха събитията от служебната волга, паркирана на стотина метра от джипа.

— Може би фотографа са го убили? — предположи Васкин.

— Този едва ли би се разкарвал из града с труп на задната седалка — отбеляза мрачно Корнилов. — Той изглежда як, но не и тъп.

По-нататъшните събития потвърдиха думите на майора. Лелките взеха някакво решение и се разпръснаха. Гигантът измъкна фотографа от джипа, накара го да дойде на себе си с помощта на няколко шамара и го помъкна към входа на сградата, накъдето се беше насочила по-голямата част от лелките. Две от бабките останаха на пресечката.

— Владик, викай спецчастите — нареди майорът. — Тук няма да се справим сами.

— Ти какво, бъзикаш ли се? — учуди се Шустов, но когато срещна твърдия поглед на майора, веднага млъкна.

— Веднага щом дойдат спецчастите — започваме щурма.