Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (17)

Глава 15

„… Количеството потребители на интернет в Русия се увеличава с всеки изминал ден. В интервю за нашия вестник Егор Бесяев, вицепрезидент на най-големия в страната доставчик «Тиградком», заяви, че в бъдеще според него ще се осъществи сливане на интернет, кабелната телевизия и останалите телекомуникации в единна мрежа…“

(„Ведомости“)

„… Паниката в Тайния град нараства. Кризата на Великите домове и техните неясни обяснения на събитията доведоха до предсказуем резултат: всички са сигурни, че наближава голяма война…“

(„Тиградком“)

* * *

Зеленият дом, щабквартирата на Великия дом Люд

Москва, Лосиний остров,

28 юли, сряда, 03:14

 

— Моля. — Сантяго галантно отвори вратата на колата и помогна на Яна да се настани на седалката. — Как ви се стори Зеленият дом?

— Твърде много заключени врати — усмихна се Яна, помаха с ръка на навъсения охранител, наблюдаващ отпътуването им, и продължи: — Но се държаха доста достойно.

— Людове — сви рамене навът. — В Цитаделата щеше да ви е доста по-сложно.

— Затова предпочитам да дружа с вас, комисарю — отново се усмихна девойката. — Имате прекрасна кола. Това ягуар ли е?

— Точно така. „Ягуар XL-220“.

Спортната кола прилягаше на собственика си — елегантна, мощна, предизвикваща уважение във всякаква компания. Суперскъпият ягуар предизвикваше завист дори у богатите шаси — отявлени любители на спортните автомобили — и Яна реши да поласкае самолюбието на комисаря на Тъмния двор.

— Разправят, че са ги свалили от производство?

— Твърде тесен пазар — обясни Сантяго, — но ако нямате нищо против, бих искал да се върнем към работата.

— Разбира се. — Девойката отвори върнатата й чанта и извади пудриерата. — Ще останете разочарован, комисарю. Артьом не каза къде е скрил Амулета.

— Тъжно — съгласи се навът. — Изглежда, напразно съм си изгубил времето, измъквайки ви от беда.

— Извинявайте, че попречих на плановете ви.

— Забравете — великодушно разреши Сантяго.

Меко ръмжащият ягуар се отдалечаваше все повече и повече от Зеления дом.

— Как мина срещата ви с кралица Всеслава? — попита Яна, изучавайки се в малкото огледалце. — Научихте ли нещо интересно?

— Чували ли сте за Вивисектора? — поинтересува се Сантяго вместо отговор. — Писаха за него по вестниците.

— Разбира се, че съм чувала — смръщи нослето си девойката и добави язвително: — По време на засадата четенето на вестници беше основното ми развлечение.

— Той убива жени?

— Девойки. При това само приходящи, които никой няма да търси. Намират ги в такъв вид, че да ти се смрази кръвта: изкормени до неузнаваемост. Затова и журналистите нарекоха този маниак Вивисектора.

— Полицията има ли някаква следа?

— Не знам, много е трудно да се хване психопатът. Защо ви заинтригува той?

— Любомир е бил влюбен в кралицата — тихо отвърна навът. — Искрено и по детски наивно. Тя е била всичко за него, а е станала най-големият му враг. Всеслава подозира, че Вивисектора и Вестителя са едно и също лице.

— Първата любов рядко е удачна — отбеляза Яна. — Ако всички неудачници ставаха маниаци, не биха останали нормални хора.

— По-късно ще обмисля думите ви. — Сантяго беше намалил скоростта и сега ягуарът се движеше бавно по пустата улица. — Но в случая с Вестителя има още едно обстоятелство. Както знаете, някои магове в стремежа си да увеличат своите възможности, запазват девствеността си цял живот.

— Това помага ли?

— Малко. Но Любомир не е получил класическо образование и е напълно възможно да е решил да не рискува силата си.

— Това косвено потвърждава версията на кралицата. Омразата към нея може да се е прехвърлила върху всички жени и тогава… — Яна изрече съвсем неподходяща за една дама ругатня.

Сантяго се намръщи.

— Може и да грешим.

— Лесно е да се провери.

— По какъв начин?

— Любомир не би тръгнал да търси жертвите сам — отвърна разсъдливо Яна, — той само се развлича с тях. Някой му доставя девойките.

— Червените шапки — предположи Сантяго. — Диваците правят всичко, което им каже.

— Не мисля — възрази Яна. — Червените шапки са глуповати. Те биха хващали жените право на улицата и непременно биха оставили следи. А жертвите са само приходящи, които дълго време няма да ги търси никой и дори няма да ги разпознаят веднага.

— Някой специално подбира жените — разбра Сантяго и погледна девойката с уважение. — Имате ли предположения кой може да бъде?

— Конците — рече уверено Яна. — Жените — това е в техния профил.

Сантяго няколко секунди обмисляше думите й, а после се усмихна.

— Познавате ли се с Птиций?

 

 

Общуването с разярен нав не е от най-приятните удоволствия. Когато към отвратителния характер на обитателите на Тъмния двор се прибави раздразнение или, още по-лошо, гняв, те се превръщат в крайно непривлекателни събеседници и разговорът става непредсказуем. По принцип в такива моменти навите ги избягваха, но благодарение на генетично обусловената си настойчивост те сами си намираха слушатели.

— Птиций. — Този път Сантяго не взе да размахва управителя във въздуха, а сложи уплашения дебелак върху масата и започна бавно да се разхожда из стаята. — Добре ли ви плаща Любомир?

— За какво? — искрено се учуди конецът. — Какво съм направил?

Не му се искаше да си признава за връзките си с магьосника.

— Птиций — спокойно продължи навът, без да обръща внимание на учудването му, — нямам доказателства, че работите за Любомир.

— Тогава защо си мислите…

— Не си мисля. Аз просто съм последователен в разсъжденията си. Освен това нямам време и съм в отвратително настроение. Усещате ли накъде бия?

— Не — изписука дебелакът.

— Вашето безумно поведение нанесе вреда на Тайния град. Полицията на човите може във всеки момент да попадне на следите на Любомир, а следователно и на вашите. Затова, ако продължите да се правите на глупак, ще ви убия.

— Ние сме под защитата на Зеления дом — измънка конецът. — Не можете да ме убиете просто така.

— Повярвайте ми, ще успея да потуля този малък инцидент.

Птиций погледна внимателно в дълбоките черни очи на нава и се предаде.

— Любомир плаща много добре. Той поръчва девойки за някакви опити. Човешки жени. Сантяго, заклевам се, нашите не ги пипам!

— Подработваш с търговия на роби? — подхвърли мрачно Яна. — Поне знаеш ли за какво му трябват, подлецо?

— А какво ми влиза в работата? Както казват, ако знаеш много, бързо остаряваш.

— Къде му ги откарвате? — прекъсна конеца Сантяго.

— Приготвям партида от две-три девойки, после се обажда Секирата, идва и ги прибира.

— Откъде взимаш девойките? — поинтересува се студено Яна. — Нали не му даваш от твоите курви?

Птиций я изгледа злобно и въздъхна.

— Каква умна девойка.

— Отговаряйте, Птиций, отговаряйте — подкани го Сантяго.

— Намирам ги чрез един чов, фотограф неудачник. — Конецът погледна мрачния Сантяго и добави умолително: — В началото не знаех за какво му трябват. А после се уплаших.

— Фотографът не се ли досеща?

— На него му е все едно. Стига да му плащат.

— А ако го притисне полицията?

— Е, и какво? — сви рамене конецът. — Не съм се здрависвал с него, общуваме само по телефона, така че каквото щат да му правят — той нищо не знае.

— Много благоразумно — похвали Сантяго дебелака. — Кога ще дойде Секирата?

— Днес. Любомир лично се обади.

— Намериха последната жертва вчера — обади се Яна. — Сигурно му липсват.

— А какви девойки си приготвил? Разумни? — попита комисарят Птиций. — Можем ли да поговорим с тях?

— Сантяго — меко провлачи Яна, — нали разбирате, че ви трябва подготвен професионалист, а не тези кокошки. Със сигурност се мятат истерично и проклинат всичко на света.

Навът бавно кимна.

— Ще отидете ли?

— Защо не? Предишният договор беше доста скучен.

— Предишният? — Щедростта никога не се беше числяла сред добродетелите на Тъмния двор. По-скоро се смяташе за голям недостатък. — А нима той вече е изпълнен?

— Не. — Яна извади пиличка за нокти. — Но в моите задължения влизаше само огневото прикритие. Никой не ми е казвал, че ще се наложи да се вмъквам в бърлогата на Вестителя.

— Тъмният двор няма да възразява срещу доплащане за риска — изсумтя Сантяго. — Сега съгласна ли сте?

— Напълно.

— Каква умна девойка — изписука забравеният от всички Птиций. — Ако си търсиш работа, ела при мен.

* * *

Москва, улица „Болшая Дмитровка“,

28 юли, сряда, 06:51

 

Артьом не помнеше как се е измъкнал на повърхността. Запазили му се бяха само откъслечни спомени за тесни, полутъмни коридори, ръждива стълба и лекото подухване на свеж въздух, което му помогна да намери люка. Извършеното от него убийство — а нямаше съмнения, че дребосъкът е умрял — дотолкова разтърси Артьом, че даже когато се озова на повърхността, той няколко минути броди безумно по сивите улици на пробуждащия се град.

Нещото, което накара Артьом да дойде на себе си, беше вик:

— Ей, младеж!

Грубият глас премина с лекота през пелената, обгърнала мозъка му, и го накара да се огледа. Артьом стоеше насред пуста улица, а край пътя приветливо проблясваше с буркана си полицейски джип.

— Хайде, приближи се — махна с автомата си облегнал се на предния калник полицай с бронежилетка. — По-бързо!

Колкото бързо, толкова. Артьом бавно се затътри към полицая.

— Напуши ли се? — поинтересува се строго онзи. — Имаш ли документи?

— Не.

— И какво правиш тук?

— Аз… от приятелката ми. Мъжът й се върна преждевременно.

Не най-оригиналната история, но Артьом не разполагаше с друга. Главата му работеше много зле.

— Сбихте ли се?

Измачканите дрехи ясно показваха как именно любовникът е разрешавал противоречията си с не навреме прибралия се съпруг.

— Не — глуповато се усмихна Артьом. — Те живеят на втория етаж. Скочих през прозореца и се скрих в храстите.

Никога през живота си не беше лъгал толкова убедително.

— Покажи си ръцете!

Полицаят делово разгледа дланите, особено кокалчетата на пръстите, опитвайки се да намери следи от сбиване, но напразно. Артьом беше убил дребосъка с червената кърпа с тръбата и от това не бяха останали следи върху кокалчетата, а само ръжда по дланите. Кръв също нямаше, но сержантът явно не искаше да пуска подозрителния човек и търсеше за какво да се хване. Историята не го убеди, Артьом започна леко да нервничи.

— Е, мога ли да си тръгвам?

— Къде ще тръгваш? — подразни го човекът с автомата. — Нямаш документи, изглеждаш подозрително. Ще ти се наложи да поседиш в участъка, докато разберем каква е работата.

Артьом потърси с поглед парче от някоя тръба, но наоколо нямаше нищо подходящо.

— Господин сержант…

— Замълчи.

Ръката на полицая бавно се протегна към белезниците на колана му, а Артьом окончателно се обърка. Пребиваването му в ареста не влизаше в плановете му, но не можеше да си представи как може да избегне тази участ.

— Ето къде си, глупчо! — възкликна в отговор мелодичен женски глас.

Мъжете едновременно се обърнаха.

Край джипа беше спрял сребрист мустанг, от който ги гледаше с усмивка девойка с бяла блузка, кокетно разкопчана на… Не, по-точно би било да се каже: кокетно незакопчана на… Накратко, блондинката от „Гущера“, Лана.

— Артьом, търся те из целия град. — Тя премести изумрудените си очи върху мъжа с автомата. — Къде го намерихте, сержант?

— Познавате ли го?

— Как да ви кажа… — Лана погледна нежно Артьом. — Разбира се, че го познавам.

Сержантът изсумтя, но махна ръката си от белезниците. Партньорът му, който до момента беше скучал зад волана на джипа, леко се надигна за подобряване на обзора. След като се убеди, че е в центъра на вниманието, девойката небрежно оправи косите си, предизвиквайки у всички куп положителни емоции.

— Сержант, нали нямате нищо против да прибера приятеля си? — поинтересува се тя. — Остана ни недовършена работа.

— Ако го наглеждате.

— Обещавам, че повече няма да го изпусна — отново се усмихна Лана. — Артьом, скачай в колата.

— Изчезвай — изсъска му полицаят.

Артьом се пльосна на седалката и помаха с ръка.

— Надявам се, момчета, някой ден да ви бъде толкова хубаво, колкото на мен.

Зъбите на полицаите изскърцаха, заглушавайки звука на двигателя, Лана очарователно се усмихна и мустангът потегли.

— Благодаря — обърна се към девойката Артьом. — Не можеш да си представиш колко навреме се появи.

— Представям си. — Лана завиваше почти без да намалява скоростта, явно бързайки да се отдалечи повечко от полицаите. — Тайният град не обича да привлича внимание. Какви си ги забъркал?

— Бях твърде мръсен и подозрителен.

— От теб вони на Лабиринта — демонстративно смръщи носле девойката. — Имаш ли къде да се измиеш?

— Не.

— Ти скитник ли си? Или се натрапваш да те поканя на гости?

Артьом с удоволствие би се натрапил на гости у Лана.

— Търсят ме.

— Значи, се натрапваш. Тогава защо не ме намери в клуба? Нали ми обеща?

— Защото мен ме намериха.

— Но ти избяга?

— Аха.

— От кого?

— От людовете.

— Охо.

Мустангът се спря в една малка пресечка и Лана се обърна към Артьом. Белият плат на блузката й се опъна, плътно притискайки гръдта й, ярките й устни се изкривиха в полуусмивка.

— Толкова ли си як?

— Не, просто те ме разочароваха.

— Достоен отговор — присви очи Лана. — Отскоро ли си в Тайния град?

— Защо реши така?

— Един Велик дом не може да разочарова, Артьом. Той може да предизвика уважение или страх, но самохвалството и пренебрежението струват скъпо.

— Колко скъпо?

Небрежната поза на Лана беше необичайно прелъстителна: полуразголена гръд под тънката блузка, стройни крака, пълни, леко отворени устни и огромни очи. Вълшебни, омайващи очи, обещаващи, зовящи, каращи го да забрави за всичко на света… Артьом се наведе напред и впи устни в устните на девойката. Меките й, нежни устни бяха леко горчиви на вкус и ставаха все по-горчиви и по-горчиви с всеки изминал миг от страстната целувка. Нещо тук не беше наред. Артьом усещаше, че нещо непонятно обгръща мозъка му, прониква все по-надълбоко в душата му, получава власт над него. Той чувстваше, че отслабва, и не намираше сили да сложи край на тази страстна, отровна целувка. Напротив, той притискаше девойката все по-силно и по-силно към себе си, сякаш бързайки да попадне под действието на магията й, и се наслаждаваше с порочна сладост на поражението си.

Мозъкът на Артьом беше надеждно защитен — когато осъзна това, Лана, феята от Зеления дом, приложи старинното, изключително женско заклинание „целувката на русалката“, овладя чувствата му, подчини го на себе си и сега се готвеше да узнае интересуващата я информация.

Артьом се облегна назад в седалката, продължавайки да преживява горчивата целувка на феята. Сега той жадуваше само едно — още една упойваща, самоубийствена целувка. Той отново се протегна към девойката, но тънката й ръка меко го върна в седалката.

— Трябва да поговорим, Артьом — усмихна се Лана, избърсвайки от устните си остатъка от червилото. — Защо те преследват Червените шапки и Зеленият дом?

Тихият глас в дълбините на защитения от навите мозък се опитваше да подскаже на Артьом, че не бива да отговаря на този въпрос, но чувствата му изискваха да разкаже на прелъстителката си всичко.

— Трябва им моята плячка.

— Която ти открадна от Червените шапки?

— Да.

— А те откраднаха от чудовете?

— Да.

Лана помълча, явно обмисляйки струва ли си да задава следващия въпрос.

— Каква е тя?

— Картагенският амулет.

— Опс! — Без да обръща внимание на Артьом, Лана тихичко изруга.

— Той у теб ли е?

— Не.

Артьом отново се протегна към девойката и отново беше спрян.

— Ти си го скрил?

— Да.

— За какво им е Амулетът на Червените шапки? Изворът не е лъжица за тяхната уста.

— Те работят за Вестителя.

— Ето, значи, каква е работата. — Лана нервно приглади косите си. — Вестителя е жив?

— Да.

— Да ме разкъсат моряните, ако Всеслава не е излъгала Зеления дом!

Това не се побираше в главата на феята. Картагенският амулет е в ръцете на едно момче чов, Вестителя е жив, кралицата е предала народа си, смутът в Тайния град нараства и само тя, Лана, феята от Зеления двор, може да разреши… Или не може? Девойката се обърна към предано гледащия я Артьом.

— Вестителя е тръгнал срещу Великите домове?

Това беше сложен въпрос и на Артьом му се наложи да се напрегне и да си спомни всичко, което е чул в последно време.

— Вестителя е тръгнал към голяма война, но не разбира, че тя ще стане последната за този свят. Той мисли само чрез насилието. Той е закъснял.

— За кого работиш, чов? — тихо попита феята, вече без да се съмнява в отговора.

— За Сантяго.

* * *

В плен

Москва, 28 юли, сряда, 07:24

 

Яна я избутаха в мазето, където бяха четирите похитени девойки, малко преди пристигането на Секирата. Стараейки се да запазва изплашен вид, тя тихо се притискаше до вратата, докато Червените шапки не ги натовариха в черен фургон, и едва тук проявиха интерес към новата пленница.

— Как се озова тук? — попита я шепнешком дребна девойка със сиви очи. — Алик ли ти помогна?

— Аха — също толкова тихо отвърна Яна.

— Гад — прошепна от ъгъла една брюнетка. — Гад, гад.

Гласът й секна и до девойките достигнаха странни нечленоразделни звуци с елементи на ридания. Брюнетката се готвеше да изпадне в истерия.

— Как мислиш, къде ни карат? — обърна се към Яна сивооката.

— Какво значение има? Карат ни, значи, сме им нужни.

— Нали няма да ни убият?

— Ще ни убият! Всичките ще ни убият! — заизвива брюнетката.

— Млъкни, глупачке! — скастри Яна истеричката, обърна се към сивооката и се усмихна ободряващо. — Ако искаха да ни убият, вече да са го направили. По-скоро ще се озовем в някакъв вертеп.

— Ти си смела — прошепна сивооката с уважение. — Как се казваш?

— Яна. А ти?

— Марина. — Сивооката въздъхна. — Бих искала да съм като теб. Аз съм ужасна страхливка.

— Мен също ме е страх — призна си Яна след кратък размисъл.

Девойката наистина не се чувстваше в свои води. Единственото снаряжение, което Сантяго й позволи да вземе със себе си, беше малка пластмасова капсула с шестпроцентен разтвор от разковниче (номер 14 в каталога „Съвременни средства за освобождаване“, стопроцентова гаранция за избавяне от всякакви окови, белезници и катинари, изпраща се по куриер), а единствената й гаранция беше неговата дума. В обикновена ситуация това би било повече от достатъчно, но Вестителя не беше обикновена ситуация и девойката нервничеше.

Колата спря. В настъпилата тишина Марина въздъхна конвулсивно и стисна здраво ръката на Яна, сякаш опитвайки се да почерпи от нея кураж. Брюнетката шумно изхлипа, закривайки лицето си с ръце, а другите две девойки изплашено се притиснаха една към друга. Вратата се отвори и в купето надникна кръгла глава, превързана с яркочервена кърпа.

— Ти си първа — кимна главата към Яна. — Излизай.

Това беше Секирата, девойката го позна по зелената фюрерска татуировка на скулата. Тя скочи върху асфалта и делово се огледа. Фургонът се намираше в подземен гараж, до товарен асансьор. Портата към улицата беше затворена и не беше възможно да се определи къде се намира сградата.

— Стой мирно! — извика стоящият до нея охранител и грубо я дръпна за лакътя. — Не се върти!

Окопитилата се Яна настръхна изплашено и изохка нещо.

— Ей, не я плаши — провлачи лениво Секирата и се обърна към застаналите до фургона бойци. — Е, какво се мотаете? Подкарвайте останалите към асансьора!

Следваща от фургона се показа брюнетката.

— Не ме пипайте! Не ме пипайте!

— Ако крякаш, кучко, ще те убием право тук — промърмори равнодушно Секирата.

Пленницата послушно замълча.

Асансьорът се изкачи на двайсет и четвъртия етаж и когато вратите се отвориха, девойките се озоваха в стаята на охраната. Грубо подкарвани от Червените шапки, те преминаха в сводеста зала с масивни, звуконепроницаеми врати. Стените и подът на залата бяха облицовани с плътно допрени една до друга гранитни плочки, в центъра й се извисяваха шест мраморни колони, а в далечния ъгъл нагоре се издигаше лека вита стълба. Воините примъкнаха девойките към колоните и ги оковаха ловко с тънки, но здрави вериги. Яна не се съпротивляваше.

— Браво на теб — похвали я един от конвоиращите, виждайки с какво усилие съучастниците му мъкнат към стълба дърпащата се, изпаднала в истерия брюнетка. — Каква си тиха.

Това беше нетърпимо. Яна ловко се извъртя и вряза коляното си в слабините на любителя на спокойни жени. Воинът изрева и извади ножа си.

— Ще те убия!!

— Да не ти се е приумирало? — Един от колегите му хвана ръката му. — Знаеш ли какво ще направи Любомир, ако пипнеш тази кучка?

Посърналият боец прибра ножа си и изгледа злобно Яна.

— Това е последното ти своеволие, дребна твар. Предай поздрави на Вивисектора.

Прикованата към съседната колона Марина шумно се разрида. Яна гордо седна на пода — дължината на веригата позволяваше това — погледна към воина и отговори не по-малко злобно:

— Изнеси от тук това, което все още ти е останало, тъпако, докато не съм се ядосала наистина.

Воинът пламна.

— На Любомир ще му хареса тази кучка — изхили се вторият охранител.

Червените шапки излязоха, факлите догоряха и залата бавно се потопи в тъмнина.

* * *

Лабиринтът

Москва, някъде под земята,

28 юли, сряда, 07:41

 

Болеше го всичко. Ръцете, краката, главата, особено главата. Веднага щом наемникът дойде на себе си, той почувства върху слепоочията си натиск като от нагорещен обръч, пронизващ мозъка му сякаш с игла. Болката се разпростря по раненото тяло на Кортес, вряза се в костите му, накара го рязко да се извие върху бетонния под и сподавено да изхрипти кратка ругатня. Наркотикът беше прекратил действието си и наемникът беше останал насаме с раните си. Той не знаеше дали ще му стигнат силите да си бие още една инжекция или дори просто да си отвори очите. Да си отвори очите. Кортес бавно повдигна клепачи и изкриви лице. От полумрака на пещерата със съчувствие го гледаше Чуя.

— Мислех, че си умрял.

— Не се и съмнявам — промърмори наемникът, повдигайки се на лакътя си. Покрай стената беше застинала редица плъхове. — Какво, време за закуска?

— Нее, глутницата е сита — успокои го ловецът. — Ножът е добър.

Чуя извади бойния нож на Кортес и погледна с копнеж черното острие.

— Много хубав нож. Навски.

— Знам.

Кортес откъсна едно от копчетата на ризата си и промърмори някакво заклинание. Копчето се превърна в спринцовка.

— Зле ли ти е? — поинтересува се Чуя.

— Не съм много добре — процеди наемникът, докато си инжектираше наркотика.

— Прегледах те. Нямаш счупвания и раните не са дълбоки. Ще се оправиш.

— Въпреки това ми е лошо.

— Затова пък имаш хубав нож — заключи ловецът. — А ножът на Чуя е лош. Счупи се.

Помълчаха. Кортес чакаше въздействието на стимулатора, а плъхоловецът със завист въртеше в ръка черния навски нож. Всеки мислеше за своите си неща.

— Бзик също видя ножа — съобщи последните новини Чуя. — Хареса му. Така и каза: „Хубав нож“. Много ми завидя.

— А защо пък на теб? — поинтересува се Кортес, без да отваря очи.

Той вече беше разбрал, че ще му се наложи да даде ножа, но се опитваше вяло да се съпротивлява.

— Ти нали си ми приятел — обясни неясно Чуя. — Освен това аз пръв видях ножа. Бзик ми завидя.

— Колко е часът?

— Скоро ще стане осем сутринта — отговори осът и с въздишка прехвърли погледа си върху мръсните стени на Лабиринта.

Кортес бавно се надигна и донякъде високопарно изрече:

— Ние се бихме заедно, заедно проливахме кръв. Приеми този нож, воине, в знак на моята признателност и уважение към твоето мъжество.

Колкото по-просто е устроен мозъкът, толкова повече помпозност му е необходима, за да съществува. Лицето на ловеца се разтегли в детска усмивка и той победоносно разпори въздуха с ножа.

— Това е постъпка на велик воин, Кортес. Искаш ли да ти подаря най-хубавото си копие?

Кортес се намръщи.

— По-добре ми дай малко пари, трябва да се обадя по телефона.

— Да се обадиш? Моля.

Чуя измъкна от торбата си мобилен телефон.

— Плячка!

За няколко минути осът доведе Кортес до най-близката станция на метрото и след като му помаха с ръка, се разтвори в тъмните коридори на Лабиринта. Когато остана сам, наемникът бързо набра един номер.

— Аз съм. — Кортес беше свикнал от другата страна на линията да го разпознават по гласа.

„По-скоро по маниера на говорене“, мислено го поправи Сантяго, но на глас попита:

— Амулетът у вас ли е?

— Не. Артьом го е оставил в сейф на Киевската гара.

Сантяго се намръщи.

— А къде е самият той?

— Имаше битка — отговори сухо Кортес, на когото не му се искаше да разказва как е изгубил Артьом, — мен ме раниха…

— Той на гарата ли отива?

— Най-вероятно.

— Ясно. — Сантяго се замисли за миг. — Има нова задача за вас.

— Сега не мога — отвърна мрачно Кортес, — трябва да намеря Яна.

— Не се безпокойте за нея. Аз я измъкнах от Зеления дом и тя продължава да работи по договора.

— Какво трябва да направя?

— Трябва да намерите един чов, фотограф. — Сантяго бързо продиктува на Кортес името и два адреса: на студиото и домашния. — Когато го намерите, обадете ми се. Ще ви кажа къде да го докарате.

* * *

Москва, Киевска гара,

28 юли, сряда, 07:59

 

— Ще те почакам тук — каза Лана, намалявайки скоростта край сградата на гарата. — А ти ще отидеш до сейфа и ще ми донесеш Амулета. Ясно ли е?

— Да.

— Бъди внимателен, там може да има засада. Първо се поогледай и едва след това извади Амулета. Ако видиш някой подозрителен, веднага се връщай. Ясно?

— Да.

— И недей да нервничиш.

— Добре.

Девойката нежно прекара ръка по лицето на Артьом.

— Тръгвай. Когато се върнеш, ще те целуна.

Страстта избухна в него с нова сила.

— Веднага се връщам!

Окриленият Артьом излезе от мустанга и се насочи към гарата, живееща обичайния си, суетлив живот. Понеделник или събота, сутринта или през нощта — тук нищо не се променяше. Тълпи обезумели от предстоящото пътуване хора, щедро примесени с цигани, скитници, просяци, джебчии и полицаи, сновяха насам-натам, въртяха се, блъскаха се, развикваха се, препречваха си пътя и шумно ругаеха. И миризмата. Миризмата на гарата трудно можеше да се сбърка с нещо: хубавите гари миришат на потеглящите влакове и вагон-ресторантите, а лошите — на тоалетна и несменяни от три години чорапи.

Пред сейфа Артьом се огледа, не забеляза никой подозрителен, извади раницата и се насочи към изхода. Всичко се оказа страшно просто.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се Лана, когато той хвърли раницата на задната седалка на мустанга.

— Аха.

За награда Артьом получи още една целувка. Феята уверено поддържаше жертвата си в необходимото емоционално състояние.

Тя изведе колата на крайбрежната улица, бързо стигна до Воробьови хълмове, спря и извади от чантата си мобилния телефон.

— Ало, искам да говоря с Варията. Това е единственият от Червените шапки, с когото може да се разговаря — обясни Лана на Артьом. — Останалите са пълни кретени, освен това са твърде обременени. Вария? Здрасти, Лана е… Вария, при мен е твоят приятел… Да, същият… Не, скъпи, не ми трябват пари, искам да се срещна с твоя господар… Не, Вария, няма да стане така. Предай на Вестителя, че с него иска да се срещне една фея от Зеления дом… Да, в противен случай нищо няма да се получи… Запиши си мобилния ми…

Лана прекъсна връзката, отвори чантата си, измъкна пудриера и съобщи:

— Варията ще звънне след десет минути и ще ни даде адреса. Трябва да успея да се приведа в ред преди срещата с Вестителя.

Артьом кимна и се поинтересува:

— Може би да се целунем, а?