Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Ч. Дж. Бокс

Заглавие: Синята зона

Преводач: Венера Атанасова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Тодор Пичуров

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1010-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15140

История

  1. — Добавяне

Неделя, 22:55 часа

— Спря да вали — каза Нюкърк на Гонзалес.

— Без майтап — отвърна мургавият.

Бяха на терасата в дома на Суон и седяха на метални градински столове под козирката. Роб още трепереше, но гледаше червеното огънче в края на пурата на Гонзо. Наблюдаваше го как става по-ярко, когато бившият сержант дръпваше от нея — достатъчно ярко, за да освети очите му.

Лейтенант Сингър и Суон бяха вътре и Оскар говореше нещо. Нюкърк чуваше как прасетата грухтят и квичат от глад. Тези проклети свине щяха да го издадат. Ако Гонзо отидеше там и не намереше трупа…

— Този тип от Аркадия трябва да е вкусен — каза Денис и Роб почувства да го залива вълна на облекчение, тъй като Гонзо бе объркал повода за грухтенето. — Той създаде ли ти някакъв проблем?

— Не.

— Не мога да разбера това, особено от един бивш полицай. Аз щях да се боря до последния си дъх. Щях да бъда като онзи рицар от Монти Пайтън[1], знаеш ли? Отсечи ръката ми и аз пак ще напредвам, отрежи крака ми. Няма да ми пука. Няма да оставя някой просто да ме изведе и да ме застреля в главата.

Нюкърк изсумтя.

— Един изстрел в главата, нали?

— Да.

— Чух само един изстрел. Обаче валеше.

Роб Нюкърк беше пиян, но не толкова много. Силни тръпки разтърсваха тялото му. Той се опитваше да не мисли за Виляторо и за случилото се. Искаше му се да може да направи това, което правеше в полицията, когато ставаше напечено.

Както в случая, когато за първи път се озова на мястото на гангстерско убийство — четири, завързани с електрически кабели тела с множество огнестрелни рани в главите. Тогава бе успял да мисли за себе си в трето лице. Не той се разхождаше сред кръвта в склада, беше някой друг, който се обади за подкрепление със спокоен глас. Точно както тази вечер не той спечели доверието на пенсионирания детектив, като му разказа всичко, с единствената цел да го доведе в дома на Суон. Беше друг човек, който се правеше на него, който играеше роля и четеше дадения му от някого сценарий.

Не беше Боби. Той не беше зъл. Имаше съпруга и деца и беше треньор по футбол. Дори бе започнал да харесва този детектив от малко градче. И да върне Виляторо на човека в тъмнината без бой, а после да запази мълчание по този въпрос? Е, това също не беше той. Онова, което не можеше да реши, бе дали действията му се дължаха на добродетел, малодушие, или на нещо друго. Може би на депресия. Но край на тези размисли.

— Какво планира Сингър там вътре? — попита Боби, като отпи голяма глътка от бутилката, която бе взел със себе си.

— Преценява нещата — отговори раздразнено Гонзалес. — Той е стратегът. Знаеш това. Зададе ми същия въпрос преди пет минути. Започваш да ме изнервяш, Нюкърк. Просто мълчи, ако няма какво да кажеш.

Роб се радваше, че Гонзо не може да го види в тъмното, че не може да види смесицата от омраза и отвращение към себе си, която със сигурност бе изписана на лицето му.

— По-добре намали и пиенето — каза бившият му шеф, като в гласа му прозвуча загриженост. — Тази нощ може да се наложи отново да действаме. Трябва да си трезвен.

— Смятах да оставя ти да го убиеш — каза Нюкърк, изненадан, че го е изрекъл. Мислеше си го, разбира се, но нямаше намерение да го казва на глас.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Гонзо, станал веднага враждебен.

— Нищо.

Мургавият мъж се обърна на стола си и подпря масивните си ръце на масата между тях двамата.

— Смяташ, че това ми харесва? Така ли мислиш?

На Роб му се искаше да върне думите си назад, но не можеше.

— Не, не мисля така. Забравѝ, че съм казал нещо.

— Но го каза, задник — повиши глас Гонзалес. — Значи си го имал предвид. Точно това си мислиш — че обичам да застрелвам хора в главите. Смяташ, че ми харесва, нали?

Нюкърк кимна енергично, опитвайки да се вземе в ръце. Обаче в организма му имаше твърде много алкохол.

— Не, аз наистина…

Гонзо се наведе през масата и ръката му се стрелна напред. Преди Роб да успее да се отдръпне, той мушна палеца си в устата му, между зъбите и бузата, и като стисна с другите си пръсти, направи въртеливо движение, сякаш се опитваше да разкъса бузата му. Нюкърк изпъшка и се задави, главата му се извъртя по посока на усукването и бе притисната към масата.

Сержантът се надвеси над него, като доближи устата си на сантиметри от ухото му. Палецът му още бе в устата на Боби. Натискът и болката бяха ужасно мъчителни.

— Не смей да ми се правиш на по-добродетелен от мен, Нюкърк — изсъска Гонзалес. — Да не си посмял, копеле. Затънал си в тинята, колкото и аз, колкото всички нас. На никого не му харесва случилото се. Нямах нищо против този човек… Освен факта, че искаше да ме вкара в затвора. Искаше да отнеме новия ми живот. Харесвам живота си, Нюкърк. Ще направя всичко, за да го запазя. И ако това означава да застрелям в главата някой лицемерен боклук като теб, ще го направя.

Роб премигваше, за да прогони сълзите, и се мъчеше да не издаде и звук. Палецът в устата му имаше вкус на метал и тютюн. Искаше да остане неподвижен, да остави мига да отмине, да даде възможност на Гонзо да се успокои.

— Съжалявам — каза Нюкърк след миг. Или поне се опита да го каже. Обаче с палеца в устата думите му прозвучаха като дрезгав стон.

Мургавият го пусна и Роб остана на стола си.

— Казах, че съжалявам — повтори той. — И наистина го мисля. Онова бе пиянски брътвеж.

— Да — отвърна Гонзалес, като изтри мократа си ръка в панталоните си. Гневът му се уталожваше.

Откъм стаята се чу шум от преместване на стол.

— Някой идва — каза Нюкърк.

— По-добре да е Сингър — рече Гонзо и се изправи.

Лейтенантът излезе на терасата.

— Разреши ли нашия проблем? — обърна се той делово към Боби.

— Разрешен е — обади се Гонзалес. — Прасетата са щастливи.

Лицето на Сингър стана непроницаемо, докато слушаше.

— Насече ли го на парчета?

Нюкърк отговори задавено:

— Не.

— Казах ти да го насечеш.

— Като го застрелях, той падна назад в кочината — излъга Боби. — Прасетата се нахвърлиха върху него. Не исках да влизам там.

Сингър погледна настрана, видимо ядосан.

— Какво направихте с колата му?

— Засега е в гаража — обади се Гонзалес, — точно до камиона на Ю Пи Ес. — По-късно можем да я закараме в магазин за авточасти втора употреба.

— Той създаде ли някакъв проблем? — обърна се лейтенантът към Нюкърк.

— Не, дойде с колата право дотук.

— Някой видя ли ви?

— Не — отговори Боби. Нямаше нужда да усложнява още повече нещата.

Сингър го изгледа с присвити очи.

— Какво се е случило с лицето ти?

Нюкърк вдигна ръка и разтърка челюстта си. Можеше да каже на лейтенанта какво е станало или да извади пистолета си и веднага да застреля Гонзалес като превантивна мярка. Или можеше да премълчи, което и направи.

Гонзо отстъпи назад и го прегърна през рамо, смачквайки го в яката си прегръдка.

— Страстите малко се разгорещиха, лейтенант. Двамата се посчепкахме, но сега всичко е наред, нали, Нюкърк?

Роб кимна утвърдително, като сведе очи, за да избегне втренчения поглед на Сингър, и отвърна:

— Да. Всичко е наред.

Лейтенантът погледна от Нюкърк към Гонзалес, после обратно към Нюкърк. Невъзможно бе да се разбере какво си мисли.

— Добре, хайде да се съберем — каза Сингър, извърна се и влезе вътре.

 

 

Лейтенантът мина зад кухненската маса и се обърна към тях, като влязоха. Суон изглеждаше зле.

— Носът, едната скула и челюстта му са счупени — каза Сингър. — Някой го е пребил и е отвел Моника Тейлър.

— Мамка му — изруга Гонзалес.

Нюкърк си помисли, че знае кой го е направил.

— Шерифът се е паникьосал — продължи лейтенантът. „Говори толкова спокойно, сякаш разказва приказка за лека нощ“, помисли си Боби. — Свързал се е с щатския отдел за криминални разследвания и с федералните. Опитах се да го убедя да не го прави, но без успех. Шерифът смята, че трябва да се оправя с две отвличания. Федералните ще пристигнат утре сутринта с хеликоптер.

Нюкърк се опита да се съсредоточи върху това, което казваше лейтенантът, да го свърже с обстановката и да мисли в перспектива.

— Кой го направи? — обърна се Гонзалес към Суон.

Лицето на Оскар беше възвърнало нормалните си размери само наполовина. Беше му трудно да говори, но отвърна:

— Висок слаб мъж, около шейсет — шейсет и пет годишен, с каубойска шапка. Носеше „Уинчестър“, който използва срещу мен.

Роб си помисли: „Да, прилича на него“.

— Защо е отвел жената? — попита той, което му спечели пронизващ като лазер поглед от страна на Сингър.

— Не знам защо я е отвел — отговори лейтенантът, — но имам доста добро предположение. Да не си пил, Нюкърк?

Роб усети, че лицето му почервенява.

— Малко — отвърна той.

— Годен ли си за работа?

— Да — отговори шепнешком Нюкърк.

— Ще се оправи — намеси се Гонзалес, опитвайки се да заглади нещата между тях по своя грубоват начин. — Може да изпълнява заповеди и да пусне куршум в задника на някой стар каубой, ако това се изисква от него.

Сингър отново премести очи от Гонзо към Боби. Анализираше ги, изследваше ги подробно, стигайки до някакъв неразгадаем извод.

— Спомняте ли си Фиона Притцел? — попита той и продължи, преди да успеят да отговорят. — Жената, возила децата, когато са отивали за риба. Тя е клюкарка, тукашното „инфобюро“, но се появи с интересна история в дома на шерифа по-рано тази вечер. Каза, че видяла в супермаркета местен фермер да купува храна, която ядат само децата, а той няма такива. Каза също, че живеел в долината, на около тринадесет километра от къмпинга „Санд Крийк“. Шерифът познава този жител, чиято фамилия е Ролинс. Джес Ролинс — нашият каубой. Във всеки случай Притцел смята, че Ролинс може би държи децата. Тя мисли, че е стар перверзник. Тогава шерифът не повярва, обаче съм сигурен, че ще го каже на федералните.

— Ролинс — изрече бавно Гонзалес. — Днес се натъкнах на това старо копеле. Той ме изгони от ранчото си, каза, че не мога да го претърся без съдебна заповед. Нямам нищо против да се видя отново с него. Имаме проблеми за разрешаване.

Нюкърк мълчеше.

За момент Сингър остана неподвижен, загледан в някаква точка зад Боби. Но той не гледаше нещо конкретно, а размишляваше, съставяше план.

— Те са при него — заяви накрая. — Той крие децата, както и Моника Тейлър.

Лейтенантът замълча, оставяйки ги да осмислят този факт.

— Очевидно — каза той със сериозен, леденостуден тон — трябва да го хванем, преди да пристигнат федералните и щатските ченгета. Трябва да предизвикаме конфликт. Какво ще се случи? Фермерът ще бъде застрелян, а семейство Тейлър ще загинат под кръстосания огън. По-късно убитият фермер ще бъде обвинен за всичко: отвличане, сексуално престъпление, убийство. Няма да убием децата с нашите оръжия, а ще ги застреляме с пушката на фермера.

— Исусе! — прошепна Гонзалес.

Нюкърк не можеше да каже нищо, дори и да искаше. Беше твърде зает да потиска киселините от бърбъна, които се надигаха от стомаха му.

— Какво правим, когато имаме случай със заложник? — попита Сингър.

Никой не отговори.

Лейтенантът стовари длан по масата толкова силно, че стъкларията в шкафовете иззвънтя.

— Господа — повтори той с остър като бръснач тон, — какво правим, когато имаме случай със заложник?

Роб запуши с ръка устата си, отиде, залитайки, до кухненската мивка и повърна. Усети погледите им, вперени в гърба му, но не се обърна, докато не изгълта две чаши вода.

Най-накрая изфъфли:

— Прекъсваме телефонната връзка и електрическото захранване. Опитваме се да ги накараме да излязат навън, на открито.

— Правилно — каза доволно лейтенантът.

Нюкърк се обърна, подпря се на шкафа и избърса с ръкав устата и очите си.

Сингър се наведе към Гонзалес.

— Спомняш ли си от първото си посещение къде са електропроводите, които водят към ранчото?

— Да. Край шосето.

— Да започнем от най-важното — каза лейтенантът. — Гонзо, идете със Суон в гаража и вземете куфарчето с инструменти, после идете бързо до портата на онова ранчо. Използвайте вашата кола да блокирате изхода, така че да не могат да излязат, нито да ви заобиколят през дърветата. Открийте къде са телефонните линии. Сигурен съм, че минават край шосето заедно с електропроводите. Тръгвайте!

— Вече съм излязъл — отвърна Гонзалес, като се отправи бързо към вратата.

Суон се запрепъва след него.

— Ще се срещнем там — каза Сингър и се обърна към Боби: — Искам да караш след мен с камиона на Ю Пи Ес.

Нюкърк поклати глава, озадачен.

— Защо?

— Трябва да е наблизо — отговори лейтенантът. — Достатъчно близо до ранчото, за да го вземем оттам, когато всичко приключи. Той ще ни помогне да изградим версията за Джес Ролинс.

Бележки

[1] „Монти Пайтън и светият Граал“ — комедия от 1975 г., написана, изиграна и режисирана от английската комедийна трупа „Монти Пайтън“.