Ч. Дж. Бокс
Синята зона (10)

Събота, 10:45 часа

Оскар Суон паркира пикапа си пред къщата на Моника Тейлър и бързо слезе от него. Колата му бе по-близо от необходимото до бял новинарски ван, обозначен отстрани с надписа „Фокс Нюз Куя Спокан“. Той виждаше ясно какво се случва и бе там да го спре.

Моника стоеше на моравата и изглеждаше объркана и измъчена. Млад мъж в развлечени дрехи монтираше видеокамера на статив пред нея, с къщата на заден план. Близо до вана стройна блондинка, която приличаше на току-що закършила колежанка, като се изключи вълчият поглед на изгарящата я амбиция, държеше с едната си ръка огледало пред лицето си, а с другата енергично рошеше косата си, за да изглежда, че е тичала към мястото на събитието. Устата й, очертана с яркочервено червило, изглеждаше като рана от нож на гримираното й лице, помисли си Суон.

Едва не бе закъснял. Не трябваше да губи време да взема душ, да се бръсне и да се преоблича, преди да тръгне от къщи. Сингър щеше да го разкъса на парчета, ако знаеше това. Ала бе изпитал желание да изглежда прилично след дългата нощ, прекарана в обикаляне с пикапа по пътищата близо до дома му и оглеждане на периметъра, което бе изцедило силите му.

Освен това още изпитваше нещо към Моника. Спомняше си първия път, когато я видя зад щанда на магазина. Тя беше най-красивата жена, на която се натъкваше, откакто се бе преместил тук. След кратък непринуден разговор научи, че е неомъжена. Инстинктът на ченге му подсказа, че ще бъде негова, ако действа правилно. За разлика от Сингър и Гонзалес, Суон не можеше да стои безкрайни часове в дома си, в единствената компания на прасетата си. Той имаше нужда да излиза и обичаше да скита из града, като говореше малко, но наблюдаваше всичко. Обаче не и колкото Нюкърк. Суон смяташе Роб за наивен и неразумен, задето се преструваше, че се е приспособил.

Оскар бе по-умен и се стараеше да не пришпорва нещата. Разбира се, той изглеждаше подходящо. Беше добър наблюдател и само година след пристигането си се бе научил как да се облича, за да прилича на местен жител: тениска, разкопчана памучна риза, грейка без ръкави, сини дънки, бейзболна шапка. Може би и двудневна брада.

Беше стигнал до заключението, че макар да бе възможно хора от провинцията да се преместят в големия град и в крайна сметка да се приспособят, това не действаше в обратната посока. Той не можа да свикне да живее без огромния избор на ресторанти, хранителни магазини, бутици, приятната анонимност на големия шумен град. Тук те забелязваха, заговаряха те без колебание, питаха те откъде си. За да се справи с това, Суон си бе измислил самоличност и си я „носеше“, както бе свикнал да носи синьо.

Местните го познаваха като вежливия Оскар Суон, пенсиониран полицай, който се стреми към простичкия живот, отглежда няколко прасета, дъвче тютюн и се възхищава на непокварената доброта на местните жители. Те никога нямаше да узнаят, че дълбоко в себе си той ги смяташе за такива, каквито преситените европейци смятаха американците: непринудени, експанзивни, шумни, доста ограничени, за да ценят това, което имат, твърде простодушни, за да осъзнаят колко лесно им е било. Въпреки това те като че ли го приемаха, макар да бе разбрал твърде късно, че отглеждането на прасета не е нещо много обичайно. Но дотогава вече бе взело да му харесва.

Щом се запозна с Моника, усети, че тя е прозряла същността му, интуитивно е разбрала, че това е поза. Той се бе отдръпнал, преди тя да се конфронтира с него и да затвърди подозренията си, но това не му пречеше още да я желае и да се възползва с готовност от тази възможност. В крайна сметка той имаше потребности.

— Не, не — каза Суон на репортерката, която спря да роши косата си, когато той тръгна решително към нея. — Няма да има интервю.

Тя го изгледа кръвнишки.

— Какво искате да кажете с това, че няма да има интервю? Аз я попитах и тя се съгласи. Жената иска да отправи апел за своите деца.

— Съжалявам, това няма да стане.

Репортерката реагира така, сякаш я бе зашлевил, и се приготви да отвърне на удара.

— И кой, по дяволите, сте вие?

— Оскар Суон — отвърна той, като протегна ръка, но погледна към другия край на моравата, за да се увери, че камерата не работи.

Блондинката не подаде ръката си.

— Името ви не ми говори нищо — присви очи тя.

— Аз съм от специалния отряд към шерифството — каза Суон, като й показа висящата на шнур пластмасова значка, от онези, които си бяха направили тази сутрин. — Упълномощени сме да помогнем за разследването. Ако искате интервю, трябва да получите разрешение от шериф Кери. Всъщност той ще проведе пресконференция след няколко часа. Обаче искаме засега да оставите на мира госпожа Тейлър.

Репортерката се поколеба, погледна пластмасовата му значка, после лицето му. Оскар знаеше, че изглежда бащински загрижен и доброжелателен. Благонадежден. Винаги изглеждаше така.

— Ченге ли сте? Никога не съм ви виждала наоколо.

— Пенсионер съм — отговори Суон по начин, който смяташе за стегнат и официален, както Сингър говореше пред медиите. — Двадесет години служба в полицейското управление на Лос Анджелис.

— Не знам… — поколеба се блондинката. — Жената вече се съгласи да говори с нас.

— Считайте разрешението за отменено — заяви Оскар. — Нека да поговоря с нея.

— Хей — извика репортерката след него, но той вече се бе отдалечил.

Суон застана между камерата и Моника, която бе наблюдавала цялата сцена.

— Оскар — обърна се тя към него, — какво става?

Той отговори тихо:

— Моника, трябва да те помоля да не говориш пред камера. Това не е добра идея. — Обясни й за сформирания към шерифството специален отряд, как са се събрали и са решили всички искания за интервюта да минават през шерифа, за да се упражнява известен контрол над информацията.

— Но защо? — попита тя, ококорила неразбиращо очи.

Той я изгледа мълчаливо. Беше уморена, бледа, съсипана. Под очите й имаше черни кръгове и не носеше грим. Въпреки това мислеше, че е прекрасна.

— Не искаме нещата да се превърнат в циркова атракция — отговори Суон. — Виждали сме го милион пъти. Тези хора живеят от слухове и спекулации — всичко, с което могат да запълнят ефирното време. Те ще анализират всяка казана от теб дума и ще я изопачат, така че да я използват срещу теб. Ако искаме да постъпим правилно, трябва да държим под контрол информацията, която даваме, и да се убедим, че тя е точна и вярна. Може случайно да кажеш нещо, което да даде основание на всички гостуващи в телевизионното студио експерти да заподозрат теб. Виждал съм това да се случва.

Тя очевидно не разбра какво й каза, защото сви рамене и попита:

— Мен ли? Защо биха си помислили това?

— Още нещо… Човекът, който държи децата ти, може да гледа новините. Всъщност най-вероятно ще ги гледа. Не искаме той да разбере какво знаем или по каква следа вървим. Може по невнимание да изречеш нещо, което да ни попречи да го намерим. Решихме, че само шерифът трябва да говори пред медиите, че те трябва да фокусират вниманието си върху него. Това ще задържи репортерите на едно място — сградата на Градския съвет — и ще им попречи да киснат пред дома ти. Ако знаят, че ти няма да даваш интервюта, а само шерифът, те ще се съсредоточат върху него, а не върху теб.

— Не съм сигурна, че разбирам. Просто искам да намеря децата си.

— Моника, ти си в ръцете на професионалисти. Ние вече сме се занимавали с подобни неща.

— Това не ми говори нищо.

Суон се опита да остане спокоен, да запази властния си тон и държание. Усети как операторът зад него придвижи камерата, за да снима Моника. За да му попречи, Оскар се премести вдясно, така че да остане между тях.

— Още не знаем къде са Ани и Уилям — каза той. — Ако лицето, което ги държи, реши да ги върне или да се свърже с теб, не искаме да го изплашат телевизионните бусове и репортерите. Трябва също да помислим как изглеждат нещата за престъпника. Искаме лицето на разследването да е шерифът, а не жертвата. Това звучи ли ти смислено?

Тя го разгледа изучаващо, после поклати отрицателно глава.

— Не, не съвсем.

Оскар посочи към репортерката, която бе престанала да разрошва косата си и стоеше с ръце на кръста, гледайки злобно.

— Виж я. Единственото, което иска, е някаква история. Изобщо не я е грижа за теб или за децата ти.

Това сякаш подейства. „Сега Моника преценява репортерката в друга светлина“, помисли си той.

— Трябва да ми се довериш, да се довериш на нас — каза Суон. — Тук съм, за да ти помогна и да те защитя. Повярвай ми, вече съм преживявал подобни ситуации, всички сме минавали през това. Има начини те да се разрешат правилно и един от тях е да не се превръщат в медийна истерия. Моника, ние мислим само за твоите интереси и благото на децата ти.

Тя го погледна, сякаш не беше сигурна във високопарните му думи, но извика на репортерката, че може би по-късно ще разговарят, и тръгна към къщата си. Суон я последва, влезе заедно с нея през входната врата й я затвори и заключи. През предния прозорец Моника видя репортерката и операторът да говорят разпалено, блондинката размахваше ръце. Оскар пусна пердето, скривайки ги от погледа й.

И си помисли за онова, което беше премълчал пред нея: „Не искаме децата ти да видят по телевизията, че плачеш за тях“.