Розамънд Лъптън
После (2)

1

Ти прекара следобеда на онази твоя важна среща в Би Би Си, така че не си усетил силния топъл вятър. „Като манна небесна за спортен празник“, казваха си родителите един на друг. Помислих си, че дори Бог да съществуваше, щеше да е малко зает покрай гладуващите хора в Африка или изоставените сирачета в Източна Европа, за да се занимава с осигуряването на безплатен климатик за надбягването с чували в „Сидли Хаус“.

Слънцето блестеше върху белите линии, очертани по тревата; свирките, окачени на вратовете на учителите, лъщяха; косите на децата бяха лъскаво ярки. Затрогващо големите стъпала на малките крачета отскачаха от тревата по време на състезанието на сто метра, надпреварата с чували, бягането с препятствия. През лятото училището не може да се види, тъй като огромните корони на дъбовете го скриват от поглед, но аз знаех, че децата от предучилищната група все още имаха занятия, и си помислих, че е срамота най-малките да не могат да излязат навън и също да се насладят на летния следобед.

Адам носеше значката с надпис „Вече съм на осем!“ от картичката, която му бяхме подарили сутринта — едва тази сутрин. Той се спусна към мен, а малкото му личице сияеше, защото отиваше да вземе тортата си от сградата на училището ей сегичка! Роуина трябваше да донесе медалите, така че щеше да отиде с него; Роуина, която учеше в „Сидли Хаус“ заедно с Джени преди толкова много луни.

Когато двамата тръгнаха, се огледах да видя дали Джени се е появила. След пълния й провал на зрелостните изпити смятах, че би трябвало незабавно да започне да преговаря за поправителните, но тя искаше да продължи да работи в „Сидли Хаус“, за да плати заплануваното си пътуване до Канада. Странно е, като си помисля колко много възразявах срещу това.

Мислех, че е достатъчно предизвикателство на седемнадесет години да заемаш временно място на помощник-учител, а този следобед я бяха натоварили и със задълженията на училищна сестра. Двете нежно бяхме кръстосали шпаги по време на закуската.

— Просто си прекалено млада, за да поемаш такава голяма отговорност.

— Говорим за спортен празник на учениците от начален курс, мамо, не за кървава катастрофа на магистралата.

Но сега смяната й почти беше свършила — без никакви инциденти — и тя скоро щеше да излезе и да се присъедини към нас. Сигурна бях, че няма търпение да напусне онази малка задушна стая, забутана на последния етаж на училището.

На закуска бях забелязала, че е облякла онази червена пола с волани и един прилепнал топ, и й бях казала, че не изглежда много професионално, но кога ли Джени се е вслушвала в съветите ми относно дрехите?

— Благодари на съдбата, че не съм в свлечени дънки.

— Имаш предвид онези, които момчетата носят по средата на задниците си?

— Да.

— Винаги ми се е искало да отида и да им ги издърпам нагоре.

Тя избухва в смях.

А дългите й крака наистина изглеждат прекрасно под прекалено късата прозрачна пола и пряко волята ми ме обзема лека гордост.

Макар че е наследила дългите си крака от теб.

Мейси се появи на игрището, сините й очи блестяха, цялото й лице представляваше една огромна усмивка. Някои хора я подценяват, смятайки я за превзета и фалшива представителка на висшата класа, облечена в блузи със забавни щампи (и с дълги ръкави в различен цвят), но повечето я обичаме.

— Грейси — каза тя и ме прегърна. — Дойдох да закарам Роуина у дома. Изпрати ми съобщение преди малко, каза, че метрото не работело. И така, майката шофьор идва да спаси положението!

— Отиде за медалите — казах й. — Адам е с нея, ще си вземе тортата. Трябва да се върнат всеки момент.

Мейси се усмихна.

— Каква торта избрахте тази година?

— Правоъгълна шоколадова от „Маркс енд Спенсър“. Ади издълба окоп с една лъжица, махнахме всички дражета и ги заменихме с войници. Така че стана торта, изобразяваща Първата световна война. Което звучи малко жестоко, но е в тон с обучението във втори клас, така че се надявам никой да не възрази.

Тя се засмя.

— Страхотно.

— Всъщност не е, но той вярва, че е така.

— Тя най-добрата ти приятелка ли е, мамо? — попита ме Адам неотдавна.

— Вероятно да — отвърнах.

Мейси ми подаде „нещо дребно“ за Адам, красиво опаковано пакетче, което знаех, че ще съдържа възможно най-подходящия подарък за сина ми. Невероятна е, що се отнася до подаръците. Това е едно от многото неща, заради които я обичам. Друго такова е, че докато дъщеря й учеше в „Сидли Хаус“, Мейси всяка година вземаше участие в надбягването на майките и винаги пристигаше последна, на цяла миля зад другите, но не й пукаше! Никога не беше притежавала спортен екип и за разлика от буквално всички останали майки в „Сидли Хаус“, кракът й никога не беше стъпвал във фитнес зала.

Знам. Задържам се на това слънчево игрище с Мейси по-дълго от необходимото. Съжалявам. Но ми е трудно. Онова, за което ми предстои да говоря, е дяволски трудно.

Мейси тръгна към училището, за да намери Роуина.

Погледнах часовника си; наближаваше три.

Все още нямаше следа нито от Адам, нито от Джени.

Учителят по физическо наду свирката си за последното състезание — щафетата — и призова през мегафона отборите да заемат позиция. Разтревожих се, че Ади ще си има проблеми, задето не е на определеното му място.

Хвърлих поглед назад към училището, като си мислех, че всеки момент ще ги видя да приближават.

От сградата се извиваше дим. Гъст черен дим, като от огромен лагерен огън. Повече от всичко друго си спомням спокойствието. Отсъствието на паника. Но знаех, че тя приближава с бясна скорост към мен, подобно на мощна непобедима стихия.

Трябваше да се скрия. Бързо. Не. Аз не бях в опасност. Този ужас, който ме беше обзел, не е за самата мен. Децата ми бяха застрашени.

Действителността ме блъсна в гърдите с пълна сила.

Имаше пожар и те бяха насред него.

Те бяха насред него.

И в следващия миг вече летях със скоростта на един писък. Бягах толкова бързо, че нямах време да дишам.

Един препускащ писък, който не можеше да престане, докато не прегърнех и двамата.

Когато прекосявах шосето, чух сирени откъм моста. Но пожарните не се движеха. До светофара имаше изоставени коли, които блокираха пътя им, други коли спираха насред шосето — от тях изскачаха жени и хукваха по моста към училището. Но всички майки бяха на спортния празник. Какво правеха всичките тези жени, защо изритваха настрана обувките си с високи платформи и се спъваха в джапанките си, и крещяха, докато тичаха — също като мен? Познах една от тях, детето й беше в предучилищната група. Майките на четиригодишните, дошли, както обикновено, да приберат децата си. Една беше зарязала малко дете в изоставения си джип и мъничето удряше по прозореца, докато наблюдаваше как майка му взема участие в това ужасяващо майчинско надбягване.

Пристигнах първа, преди всички останали майки, защото на тях все още им предстоеше да прекосят шосето и да пробягат автомобилната алея.

Освен това четиригодишните малчугани вече бяха наредени в редица пред училището заедно с учителката им; Мейси беше там, прегърнала учителката. Забелязах колко стресирана изглеждаше младата жена. Черният дим се виеше от сградата зад гърба им — все едно бълван от фабричен комин — и опушваше лятното синьо небе.

И Адам беше навън — навън! — до онази бронзова статуя. И ридаеше, притиснат към Роуина, а тя крепко го прегръщаше. И в този момент на облекчение усетих как от гърдите ми се излива любов, насочена не само към моето малко момченце, но и към момичето, което го успокояваше.

Позволих си да изпитам това свиващо стомаха облекчение за секунда, може би две, после се огледах за Джени. Руса коса, подстригана на черта, слабичка фигура. Навън нямаше никой, който дори слабо да наподобява Джени. Сирените виеха откъм моста.

И четиригодишните започнаха да плачат, когато видяха как майките им тичат с пълна скорост към тях, с лъснали от сълзи лица и протегнати ръце, копнеещи да прегърнат децата си.

Обърнах се към горящата сграда. От класните стаи на втория и третия етаж се виеше черен пушек.

Джени!