Розамънд Лъптън
После

Пролог

Не можех да помръдна дори малкото си пръстче, нито да трепна с клепачи. Не можех да отворя уста, за да изкрещя.

Мъчех се с все сили да поместя огромната тежка коруба, в която се беше превърнало тялото ми, но лежах затисната под корпуса на потънал на океанското дъно гигантски кораб и движението беше невъзможно.

Клепачите ми бяха заварени. Тъпанчетата — спукани. Гласните струни — скъсани.

На дъното беше много тежко и тъмно като в рог; над мен се простираше цяла миля черна вода.

Трябва да се боря, казах си, мислейки за теб. Изплъзнах се от разбитата коруба на тялото си и се озовах в черния океан.

Заплувах нагоре към дневната светлина с всичка сила.

Оказа се, че в крайна сметка дълбочината не е цяла миля.

Защото изведнъж се озовах в бяла, ярко осветена стая, изпълнена с острата миризма на антисептик. Чух гласове, някой спомена името ми.

Видях телесната си обвивка, която беше част от моето „аз“, в болнично легло. Един доктор повдигна клепачите ми и светна с фенерче в очите ми; друг изправи горната част на леглото ми, трети заби система в ръката ми.

Няма да повярваш на това. Ти си мъж, който строи бентове и изкачва планини; мъж, който познава природните и физичните закони. „Глупости!“, възкликваш, когато някой говори за паранормални явления по телевизията. Макар че ще си по-мил с жена си и няма да се подиграваш на думите й, все пак ще си помислиш, че е невъзможно. Но човек наистина може да се отдели от тялото си. Във вестниците пишат за подобни случаи; хора разказват за тях по „Радио 4“.

Но ако случващото се е реално, какво би трябвало да направя? Да си проправя път сред докторите и да изблъскам сестрата, която бръсне главата ми? „Извинете! Направете път! Извинявам се! Това е моето тяло, струва ми се. Всъщност аз съм си тук!“

През ума ми преминаха невероятни неща, понеже ме беше страх. Страх, от който ми се повръщаше, страх, от който ме побиваха тръпки и който ме караше да треперя.

И когато изпитах страха, си спомних.

Непоносимата жега, гневните пламъци и давещия дим.

Училището гореше.

1

Ти прекара следобеда на онази твоя важна среща в Би Би Си, така че не си усетил силния топъл вятър. „Като манна небесна за спортен празник“, казваха си родителите един на друг. Помислих си, че дори Бог да съществуваше, щеше да е малко зает покрай гладуващите хора в Африка или изоставените сирачета в Източна Европа, за да се занимава с осигуряването на безплатен климатик за надбягването с чували в „Сидли Хаус“.

Слънцето блестеше върху белите линии, очертани по тревата; свирките, окачени на вратовете на учителите, лъщяха; косите на децата бяха лъскаво ярки. Затрогващо големите стъпала на малките крачета отскачаха от тревата по време на състезанието на сто метра, надпреварата с чували, бягането с препятствия. През лятото училището не може да се види, тъй като огромните корони на дъбовете го скриват от поглед, но аз знаех, че децата от предучилищната група все още имаха занятия, и си помислих, че е срамота най-малките да не могат да излязат навън и също да се насладят на летния следобед.

Адам носеше значката с надпис „Вече съм на осем!“ от картичката, която му бяхме подарили сутринта — едва тази сутрин. Той се спусна към мен, а малкото му личице сияеше, защото отиваше да вземе тортата си от сградата на училището ей сегичка! Роуина трябваше да донесе медалите, така че щеше да отиде с него; Роуина, която учеше в „Сидли Хаус“ заедно с Джени преди толкова много луни.

Когато двамата тръгнаха, се огледах да видя дали Джени се е появила. След пълния й провал на зрелостните изпити смятах, че би трябвало незабавно да започне да преговаря за поправителните, но тя искаше да продължи да работи в „Сидли Хаус“, за да плати заплануваното си пътуване до Канада. Странно е, като си помисля колко много възразявах срещу това.

Мислех, че е достатъчно предизвикателство на седемнадесет години да заемаш временно място на помощник-учител, а този следобед я бяха натоварили и със задълженията на училищна сестра. Двете нежно бяхме кръстосали шпаги по време на закуската.

 

 

— Просто си прекалено млада, за да поемаш такава голяма отговорност.

— Говорим за спортен празник на учениците от начален курс, мамо, не за кървава катастрофа на магистралата.

 

 

Но сега смяната й почти беше свършила — без никакви инциденти — и тя скоро щеше да излезе и да се присъедини към нас. Сигурна бях, че няма търпение да напусне онази малка задушна стая, забутана на последния етаж на училището.

На закуска бях забелязала, че е облякла онази червена пола с волани и един прилепнал топ, и й бях казала, че не изглежда много професионално, но кога ли Джени се е вслушвала в съветите ми относно дрехите?

 

 

— Благодари на съдбата, че не съм в свлечени дънки.

— Имаш предвид онези, които момчетата носят по средата на задниците си?

— Да.

— Винаги ми се е искало да отида и да им ги издърпам нагоре.

Тя избухва в смях.

А дългите й крака наистина изглеждат прекрасно под прекалено късата прозрачна пола и пряко волята ми ме обзема лека гордост.

Макар че е наследила дългите си крака от теб.

 

 

Мейси се появи на игрището, сините й очи блестяха, цялото й лице представляваше една огромна усмивка. Някои хора я подценяват, смятайки я за превзета и фалшива представителка на висшата класа, облечена в блузи със забавни щампи (и с дълги ръкави в различен цвят), но повечето я обичаме.

— Грейси — каза тя и ме прегърна. — Дойдох да закарам Роуина у дома. Изпрати ми съобщение преди малко, каза, че метрото не работело. И така, майката шофьор идва да спаси положението!

— Отиде за медалите — казах й. — Адам е с нея, ще си вземе тортата. Трябва да се върнат всеки момент.

Мейси се усмихна.

— Каква торта избрахте тази година?

— Правоъгълна шоколадова от „Маркс енд Спенсър“. Ади издълба окоп с една лъжица, махнахме всички дражета и ги заменихме с войници. Така че стана торта, изобразяваща Първата световна война. Което звучи малко жестоко, но е в тон с обучението във втори клас, така че се надявам никой да не възрази.

Тя се засмя.

— Страхотно.

— Всъщност не е, но той вярва, че е така.

 

 

— Тя най-добрата ти приятелка ли е, мамо? — попита ме Адам неотдавна.

— Вероятно да — отвърнах.

 

 

Мейси ми подаде „нещо дребно“ за Адам, красиво опаковано пакетче, което знаех, че ще съдържа възможно най-подходящия подарък за сина ми. Невероятна е, що се отнася до подаръците. Това е едно от многото неща, заради които я обичам. Друго такова е, че докато дъщеря й учеше в „Сидли Хаус“, Мейси всяка година вземаше участие в надбягването на майките и винаги пристигаше последна, на цяла миля зад другите, но не й пукаше! Никога не беше притежавала спортен екип и за разлика от буквално всички останали майки в „Сидли Хаус“, кракът й никога не беше стъпвал във фитнес зала.

Знам. Задържам се на това слънчево игрище с Мейси по-дълго от необходимото. Съжалявам. Но ми е трудно. Онова, за което ми предстои да говоря, е дяволски трудно.

Мейси тръгна към училището, за да намери Роуина.

Погледнах часовника си; наближаваше три.

Все още нямаше следа нито от Адам, нито от Джени.

Учителят по физическо наду свирката си за последното състезание — щафетата — и призова през мегафона отборите да заемат позиция. Разтревожих се, че Ади ще си има проблеми, задето не е на определеното му място.

Хвърлих поглед назад към училището, като си мислех, че всеки момент ще ги видя да приближават.

 

 

От сградата се извиваше дим. Гъст черен дим, като от огромен лагерен огън. Повече от всичко друго си спомням спокойствието. Отсъствието на паника. Но знаех, че тя приближава с бясна скорост към мен, подобно на мощна непобедима стихия.

Трябваше да се скрия. Бързо. Не. Аз не бях в опасност. Този ужас, който ме беше обзел, не е за самата мен. Децата ми бяха застрашени.

Действителността ме блъсна в гърдите с пълна сила.

Имаше пожар и те бяха насред него.

Те бяха насред него.

 

 

И в следващия миг вече летях със скоростта на един писък. Бягах толкова бързо, че нямах време да дишам.

Един препускащ писък, който не можеше да престане, докато не прегърнех и двамата.

 

 

Когато прекосявах шосето, чух сирени откъм моста. Но пожарните не се движеха. До светофара имаше изоставени коли, които блокираха пътя им, други коли спираха насред шосето — от тях изскачаха жени и хукваха по моста към училището. Но всички майки бяха на спортния празник. Какво правеха всичките тези жени, защо изритваха настрана обувките си с високи платформи и се спъваха в джапанките си, и крещяха, докато тичаха — също като мен? Познах една от тях, детето й беше в предучилищната група. Майките на четиригодишните, дошли, както обикновено, да приберат децата си. Една беше зарязала малко дете в изоставения си джип и мъничето удряше по прозореца, докато наблюдаваше как майка му взема участие в това ужасяващо майчинско надбягване.

 

 

Пристигнах първа, преди всички останали майки, защото на тях все още им предстоеше да прекосят шосето и да пробягат автомобилната алея.

Освен това четиригодишните малчугани вече бяха наредени в редица пред училището заедно с учителката им; Мейси беше там, прегърнала учителката. Забелязах колко стресирана изглеждаше младата жена. Черният дим се виеше от сградата зад гърба им — все едно бълван от фабричен комин — и опушваше лятното синьо небе.

И Адам беше навън — навън! — до онази бронзова статуя. И ридаеше, притиснат към Роуина, а тя крепко го прегръщаше. И в този момент на облекчение усетих как от гърдите ми се излива любов, насочена не само към моето малко момченце, но и към момичето, което го успокояваше.

Позволих си да изпитам това свиващо стомаха облекчение за секунда, може би две, после се огледах за Джени. Руса коса, подстригана на черта, слабичка фигура. Навън нямаше никой, който дори слабо да наподобява Джени. Сирените виеха откъм моста.

И четиригодишните започнаха да плачат, когато видяха как майките им тичат с пълна скорост към тях, с лъснали от сълзи лица и протегнати ръце, копнеещи да прегърнат децата си.

Обърнах се към горящата сграда. От класните стаи на втория и третия етаж се виеше черен пушек.

 

 

Джени!

2

Хукнах по главното стълбище към училището и отворих вратата към малкия вестибюл. За момент всичко ми се стори нормално. На стената висеше онази поставена в рамка снимка на учениците от първия випуск на „Сидли Хаус“, ухилени широко с усмивки, разкриващи млечните им зъбки. (Тогава Роуина беше изключително красива, а Джени — нашето недодялано малко пате.) Видях дневното обедно меню, украсено с картинки — рибен пай с грах. И ме заля вълна на сигурност. Всичко беше както всяка обикновена сутрин.

Опитах се да отворя вратата от вестибюла към самата сграда. За първи път осъзнах колко е тежка. Противопожарна врата. Ръцете ми трепереха прекалено силно, за да успеят да хванат дръжката както трябва. А и тя беше гореща. Бях навила ръкавите на ризата си. Спуснах ги надолу и ги придърпах над дланите си. После отворих вратата.

Закрещях името й. Отново и отново. И всеки път в устата, гърлото и дробовете ми нахлуваше пушек. Накрая вече не можех да викам.

Пукот от горящ огън, съскане и плюене; гигантска огнена змия, вилнееща из сградата.

Над мен нещо се срути. Едновременно и чух, и почувствах думтенето.

И после — гневен рев на огън, открил свежа доза кислород.

Пожарът беше над мен.

Джени беше над мен.

Едва виждах пътя към стълбите. Започнах да ги изкачвам. Топлината ставаше все по-силна, димът — все по-гъст. Стигнах до първия етаж.

Горещината ме удари с все сила в тялото и лицето.

Нищо не виждах — беше по-черно от ада.

Трябваше да се добера до третия етаж.

До Джени.

 

 

Димът проникна в дробовете ми, все едно вдишвах бодлива тел.

Паднах на ръце и колене, спомняйки си от някакъв отдавнашен училищен курс по безопасност, че именно там може да се открие кислород. Установих, че по някакво мъничко чудо можех да дишам.

Запълзях напред като слепец без пръчка, пръстите ми опипваха пода пред мен, опитваха се да открият следващата серия стъпала. Май се движех през читалнята с нейния огромен килим в ярки цветове. Усещах грубата материя под пръстите си, найлонът се топеше и свиваше от топлината, а върховете на пръстите ми изгаряха. Страхувах се, че скоро ще бъдат прекалено обгорени, за да усещат каквото и да било. Бях като онзи герой от книгата с митове на Адам, който държеше нишката на Ариадна, за да намери пътя си из лабиринта; само дето моята нишка беше един топящ се килим.

Стигнах до края на килима и усетих как материята се промени, после напипах първото стъпало.

Започнах да изкачвам пълзешком стълбите към втория етаж, като държах лицето си наведено надолу, към кислорода.

И през цялото време отказвах да повярвам, че всичко това наистина се случва. Това място за мен се олицетворяваше от деца със закръглени бузки, от тичане по стълбите и въжета за простор, опънати през класните стаи, с окачени като флагчета по тях детски рисунки. Беше място на адаптирани книжки и детски поредици, на пуф-фотьойли и нарязани на парчета плодове за закуска през междучасията.

Беше безопасно.

Още една стъпка.

Навсякъде около себе си чувах и усещах как се сриват парчета от детството на Джени и Адам.

Още една стъпка.

Чувствах се замаяна, отровена от нещо, което се сливаше с дима.

Беше битка. Между мен и този жив дишащ огън, който искаше да убие детето ми.

Още една стъпка.

Знаех, че никога няма да се добера до третия етаж; че пожарът ще ме убие, преди да стигна до Джени.

 

 

Ръцете ми напипаха тялото й в края на стъпалата. Бе успяла да слезе до площадката на втория етаж.

Беше моето малко момиченце, а аз бях там и всичко щеше да е наред. Сега всичко щеше да е наред.

— Джени?

Тя нито отвърна, нито помръдна, а ревът на огъня приближаваше все повече и повече, и аз си дадох сметка, че нямаше да мога да дишам още дълго време.

Опитах се да я вдигна, сякаш пак беше малко дете, но тя се оказа твърде тежка.

Повлякох я надолу по стъпалата, като се опитвах да използвам тялото си, за да я предпазя от горещината и пушека. Нямаше да мисля колко лошо е ранена. Не още. Не и преди да стигна до края на стълбите. Не и преди Джени да е в безопасност.

Безмълвно изкрещях към теб, сякаш по телепатичен път можех да те извикам да дойдеш да ни помогнеш.

И докато я влачех, стъпка след стъпка, надолу по стъпалата, опитвайки се да се отдалеча от изгарящата жега и бушуващите пламъци и дим, си мислех за любовта. Държах се здраво за тази мисъл. Тя беше хладна, чиста и тиха.

Може би между мен и теб наистина съществуваше телепатия, защото в онзи момент ти трябва да си бил на срещата си с изпълнителните редактори на Би Би Си за продължението на твоята поредица „Враждебна среда“. Вече беше отразил горещите, изпускащи изпарения джунгли и нажежените сухи пустини, и искаше следващите епизоди да бъдат посветени на контрастиращите им замръзнали полета на Антарктика. Така че може би именно ти ми помогна да си представя тихото, обширно, бяло поле на любовта, докато влачех Джени надолу по стълбите.

Но преди да стигна до края, нещо ме удари, запрати ме напред, и всичко потъна в тъмнина.

Докато загубвах съзнание, говорех с теб.

Казах ти: „Едно неродено бебе изобщо не се нуждае от въздух, знаеш ли това?“. Мислех, че най-вероятно не знаеш. Когато бях бременна с Джени, научих всичко, което можах, но ти очакваше появата й прекалено нетърпеливо, за да се интересуваш от пролога на историята й. Така че не знаеш, че едно неродено бебе, заобиколено от околоплодните води, не може да си поеме дъх, защото ще се удави. Не съществуват никакви временни хриле, които да му дадат възможност да диша, подобно на риба, докато се роди. Не, бебето получава кислорода си чрез пъпната връв, която го свързва с майка му. Чувствах се като кислородна машина, прикачена към мъничък, безстрашен гмуркач.

Но в мига, в който Джени се роди, кислородната тръба беше прерязана и дъщеря ни навлезе в новата си въздушна среда. Имаше един момент на тишина, една рязка секунда, през която Джени сякаш стоеше на ръба на живота и се мъчеше да реши. Едно време са плясвали бебето, за да чуят окуражителния писък при изпълването на дробовете с въздух. Днес наблюдават внимателно, за да не пропуснат едва забележимото повдигане на меките бебешки гърдички, и се вслушват в тихото като шепот вдишване и издишване, за да разберат, че в новата въздушна среда е започнал живот.

После аз заплаках, а ти радостно изръкопляска — наистина изръкопляска! — и количката с помощната апаратура бе избутана навън, тъй като от нея вече нямаше нужда. Нормално раждане. Здраво дете. Което да се присъедини към милиардите други хора на планетата, които дишат и издишат, без да се замислят.

На следващия ден сестра ти ми изпрати букет от рози и гипсофила, известна като „бебешки дъх“ — фонтан от красиви бели цветчета. Но дъхът на едно новородено е по-нежен от парашутче на издухано глухарче.

Веднъж ти ми каза, че когато човек губи съзнание, последното сетиво, което го напуска, е слухът.

В тъмнината ми се стори, че чух как Джени си поема нежен като парашутче на глухарче дъх.

3

Вече ти казах какво се случи, когато се събудих — бях затисната под корпуса на огромен кораб, потънал на океанското дъно.

Казах ти, че се изплъзнах от развалината, която представляваше тялото ми, и заплувах в мастиленочерния океан, нагоре към дневната светлина.

Че видях телесната си обвивка в болнично легло.

Че изпитах страх и в същия момент си спомних.

Прогаряща плътта горещина и бушуващи пламъци, и задушаващ дим.

Джени.

 

 

Изтичах навън, за да я потърся. Мислиш ли, че трябваше да се опитам да се върна обратно в тялото си? Но какво щеше да стане, ако отново се озовях безполезно затворена в него и втори път не успеех да изляза? Как щях да я намеря тогава?

В горящото училище я бях търсила сред тъмнина и дим. Сега се намирах в ярко осветени бели коридори, но отчаяното желание да я намеря беше същото. И граничеше с паника. Забравих за онази част от себе си, която лежеше отпусната в болничното легло, и приближих до един доктор. Попитах го къде е тя: „Дженифър Коуви. На седемнадесет. Моята дъщеря. Пострада при пожар“. Докторът се извърна. Тръгнах след него, крещейки: „Къде е дъщеря ми?“. Той продължи да се отдалечава.

Прекъснах разговора между две сестри. „Къде е дъщеря ми? Пострада при пожар. Джени Коуви.“

Двете продължиха да си говорят.

Бях игнорирана отново и отново.

Закрещях с все сила, закрещях като побъркана, но всички около мен бяха глухи и слепи.

Тогава си спомних, че аз съм тази, която е няма и невидима.

Никой нямаше да ми помогне да я намеря.

Хукнах по един коридор, далеч от отделението, в което се намираше тялото ми, към други отделения, и после пак — в отчаяно търсене.

„Не мога да повярвам, че си я изгубила! — каза бавачката, която живее в главата ми. Тя пристигна точно преди раждането на Джени, а критичният й глас замени хвалбите на преподавателите ми. — Така никога няма да я откриеш, нали?“

Беше права, разбира се. Паниката ме беше превърнала в хаотично стрелкаща се молекула от Брауновото движение — насам-натам, без логика или ясна посока.

Помислих си за теб, запитах се какво би направил ти, и си наложих да забавя ход.

Ти би почнал от най-долния етаж, от дъното вляво, както правиш вкъщи, когато нещо е загубено, после ще продължиш към дясната страна, после нагоре, към следващия етаж, методично претърсвайки и откривайки липсващия мобилен телефон, обеца, карта за градския транспорт, брой осми от поредицата „В търсене на звяра“. Мисля си за „В търсене на звяра“ и липсващи обеци, защото дребните детайли от живота ни ми помагат, макар и в съвсем слаба степен, да се успокоя.

Така че продължих по-бавно по коридорите, въпреки че отчаяно ми се щеше да хукна. Опитвах се да чета табелките, вместо да притичвам покрай тях. Имаше табели за асансьорите, онкологията, външните пациенти и педиатрията — едно миниатюрно царство от отделения и клиники, и операционни зали, и поддържащи дейности.

Една табела за моргата се вряза в зрението ми и се заби в него, но аз нямаше да поема нататък. Нямаше дори да си го помисля.

Видях табелата за спешното отделение. Може би още не бяха я прехвърлили другаде.

Хукнах с все сила натам.

Влязох вътре. Покрай мен избутаха носилка с кървяща жена. Някакъв лекар притича, стетоскопът му се удряше в стомаха; вратите към мястото за спиране на линейки се отвориха и белият коридор се изпълни със звук от виеща сирена; паниката отскачаше от стените. Място на напрежение и болка.

Поглеждах от легло към легло — леки сини завеси разделяха интензивните сцени от индивидуалните драми. На едно от леглата видях Роуина, почти в безсъзнание. Мейси ридаеше до нея, но аз се спрях съвсем за малко — колкото да се уверя, че момичето на леглото не е Джени — после продължих.

В края на коридора имаше отделна стая. Бях забелязала докторите да влизат в нея, но никой не излизаше.

Пристъпих вътре.

Върху заобиколеното от лекари легло по средата на стаята лежеше някакъв тежко ранен човек.

Не знаех, че е Джени.

Бях в състояние да разпозная плача й сред плача на всички други бебета още от мига на раждането й; писъците, с които викаше „мама“, звучаха уникално, невъзможно беше да бъдат сбъркани сред писъците на останалите дребосъци; можех да открия лицето й веднага, независимо колко претъпкана с деца беше сцената. Познавах я по-добре, отколкото познавах самата себе си.

Когато беше бебе, познавах всеки квадратен сантиметър от нея; всяко косъмче от веждите й. Наблюдавах как сякаш някой ги рисуваше с молив — резка след резка — през първите дни след раждането й. В продължение на месеци я бях съзерцавала — час след час, ден след ден, докато я кърмех от гърдите си. Беше се родила през мрачен февруарски ден и докато пролетта преминаваше в лято, внасяше нарастваща яснота в начина, по който я опознавах.

В продължение на девет месеца сърцето й беше тупкало в тялото ми; два удара на всеки мой.

Как можах да не разбера, че е тя?

Обърнах се да изляза от стаята.

Забелязах сандалите на жестоко ранения човек на леглото. Сандалите с блестящи камъчета, които й бях купила от „Ръсел енд Бромли“ като абсурдно ранен коледен подарък.

Много хора имат такива сандали, наистина много; сигурно бяха произвели хиляди бройки от тях. Те не означават, че това е Джени. Не може да означават, че това е Джени. Моля те, Господи!

Лъскавата й руса коса беше овъглена, лицето й — подпухнало и ужасно обгорено. Двама лекари говореха за процента телесна повърхност и аз осъзнах, че обсъждат какъв процент от тялото й е пострадало от огъня. Двадесет и пет.

— Джени? — извиках. Но тя не отвори очи. И тя ли беше оглушала за мен? Или беше в безсъзнание? Надявах се да е второто, защото болката със сигурност щеше да е непоносима.

Излязох от стаята, само за момент. Удавник, изплувал на повърхността за глътка въздух, преди отново да се върне в дълбините на състраданието. Застанах в коридора и затворих очи.

— Мамо?

Бих познала гласа й навсякъде.

Погледнах надолу към момичето, клекнало в коридора и обгърнало колене с ръце.

Момичето, което бих разпознала сред хиляди други.

Вторият удар на моето сърце.

Прегърнах я.

— Какво сме сега, мамо?

— Не знам, скъпа.

Може да звучи странно, но аз дори не се бях замислила върху този въпрос. Пожарът беше изгорил всичко, което някога бях смятала за нормално. Вече никъде не виждах логика.

Покрай нас премина носилка с тялото на Джени, заобиколено от медицински персонал. Бяха я покрили с чаршаф, повдигнат като палатка над нея, за да не докосва изгарянията й.

Усетих я как трепва.

— Видя ли тялото си? — попитах я. — Преди да го покрият, искам да кажа.

Опитах се да произнеса думите деликатно, но те се стовариха с трясък на пода, оформяйки непохватен, брутален въпрос.

— Да, видях го. „Завръщането на живите мъртви“ в известна степен обобщава ситуацията, нали?

— Джен, скъпа…

— Тази сутрин се притеснявах за черните точки по носа си. Черни точки. Колко ненормално е това, мамо?

Опитах се да я успокоя, но тя поклати глава. Искаше да се направя, че не забелязвам сълзите й и че вярвам в сцената, която ми разиграва. Имаше нужда от това. Да виждам онази Джени от времето, когато все още е била забавна, жизнена, весела.

Подминаха ни две жени в бели престилки.

— Бащата пътува насам, бедничкият — каза лекарката на сестрата.

И двамата бързахме да те намерим.

4

Големият болничен атриум бе пълен с представители на пресата. Беше ги привлякла телевизионната слава, която си беше спечелил с поредицата „Враждебна среда“. „Не слава, Грейси — беше ме поправил веднъж. — Разпознаваемост. Като консервна кутия боб.“

Появи се някакъв костюмиран мъж и бръмчащите наоколо с камери и микрофони хора се насочиха към него. Чудех се дали и Джени се чувства уязвима и изложена на показ пред цялото това човешко гъмжило, но ако беше така, тя не го показа. Винаги е имала твоя кураж.

— Ще направя кратко изявление — каза костюмираният мъж, раздразнен от тяхното присъствие. — Грейс и Дженифър Коуви бяха приети в болницата в четири часа и петнадесет минути следобед. Сериозно са пострадали. В момента ги лекуват в нашите специализирани отделения. Роуина Уайт също беше приета с незначителни изгаряния и заради вдишаното количество дим. За момента нямаме повече информация. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате отвън, вместо да стоите вътре.

— Как е започнал пожарът? — попита един журналист.

— Този въпрос задайте на полицията, не на нас. А сега ме извинете.

Те продължиха да крещят въпросите си, но двете с Джени гледахме да те видим през стъклената стена на атриума. Търсех с поглед нашата тойота приус, но Джени те зърна първа.

— Ето го.

Слизаше от непозната кола. Сигурно те бяха докарали с някоя от служебните коли.

Понякога, когато те гледам в лицето, имам чувството, че се оглеждам в огледало — толкова ми е познато, че се е превърнало в част от мен. Но сега обичайното ти изражение беше заменено от маската на тревогата и ми изглеждаше странно. До този момент не бях осъзнавала, че почти винаги се усмихваш.

Ти влезе в болницата и на мен ми се стори съвсем нередно, че те виждам сред това оживено, плашещо, стерилно място. Мястото ти е в кухнята, за да извадиш бутилка вино от хладилника, или в градината — за нова офанзива срещу охлювите, или в колата, заедно с мен, на път за ресторанта — мърмориш заради задръстванията и хвалиш сателитните навигатори. Мястото ти е на дивана до мен, от дясната страна на леглото ни, а докато нощта преваля, бавно се преместваш все по-близо до мен. Дори когато се появяваш по телевизията в някоя джунгла в другия край на света, децата и аз те гледаме от нашия мек диван; възприемане на чуждото с помощта на познатото.

Но мястото ти не е в болницата.

Джени се спусна към теб и те прегърна, но ти не знаеше, че е там, и забързано продължи напред, почти затича към регистратурата с рязка крачка.

— Жена ми и дъщеря ми са тук, Грейс и Джени Коуви.

За момент жената на рецепцията се изненада — трябва да те беше виждала по телевизията — после те погледна съчувствено.

— Ще се свържа с доктор Гауанде и той веднага ще дойде да ви вземе.

Пръстите ти забарабаниха по плота, очите ти се стрелнаха наоколо; приклещено в ъгъла животно.

Журналистите все още не те бяха забелязали. Може би онази маска върху предишното ти лице ги беше заблудила. И тогава Тара, моята изключително неприятна колежка от „Ричмънд Поуст“, закръжи към теб. Когато те приближи, се усмихна. Усмихна се.

— Тара Конър. Познавам жена ви.

Ти я игнорира, огледа се наоколо и забеляза забързания към теб млад доктор.

— Доктор Гауанде? — попита.

— Да.

— Как са те? — Тихият ти глас сякаш крещеше.

Другите също те забелязаха и се насочиха към теб.

— Специалистите ще могат да ви дадат по-пълна картина — отвърна доктор Гауанде. — Отведоха жена ви за ядрено-магнитен резонанс, после ще я върнат в спешното неврологично отделение. Дъщеря ви е в отделението по изгаряния.

— Искам да ги видя.

— Разбира се. Първо ще ви заведа при дъщеря ви. Можете да видите жена си веднага щом приключат с резонанса, тоест след около двадесет минути.

Докато излизаше от фоайето, придружен от младия лекар, журналистите изостанаха леко назад, демонстрирайки неочаквано съчувствие. Но Тара нахално те последва.

— Какво мислите за Сайлъс Хайман? — попита те тя.

За момент ти се обърна към нея, регистрира въпроса й, после бързо се отдалечи.

 

 

Младият лекар те преведе бързо покрай клиниката за приходящи пациенти, която в момента беше празна и тъмна. Но в една от чакалните бяха забравили да изключат телевизора.

Ти се спря за момент.

На екрана вървяха двадесет и четири часовите новини на Би Би Си. Един журналист стоеше с микрофон в ръка пред портата на училището. Разказвах на Ади, че сградата сигурно е била крайбрежна къща, разраснала се прекалено много за морския бряг, затова е трябвало да бъде преместена навътре в сушата. Сега пастелносинята й гипсова фасада беше почерняла и овъглена; бежовите рамки на прозорците бяха изгорели, за да разкрият картината на разрухата вътре. Тази изящна стара сграда, която така осезаемо свързвах с топлата ръка на Адам, стиснала моята в началото на деня, и с изпълненото му с облекчение мъничко личице след часовете, докато тичаше към мен, беше брутално обезобразена.

Ти изглеждаше силно шокиран и аз знаех какво си мислиш, защото бях изпитала същото, докато мокетът се топеше под ръцете ми и сградата се сриваше около мен — ако огънят беше способен да причини подобно нещо на тухлите и мазилката, какви ли поражения би нанесъл на едно живо момиче?

— Как се измъкнахме оттам? — попита Джени.

— Не знам.

Един репортер изреждаше фактите по новините, но шокирана от образа на екрана, аз долових само фрагменти от речта му. Не мисля, че ти изобщо слушаше, просто гледаше втренчено в трупа на училището.

— … частно училище в Лондон… за момента причината е неизвестна. За щастие повечето деца са били на спортен празник. В противен случай нараняванията и смъртните случаи… Службите са били възпрепятствани да достигнат до местопроизшествието, тъй като отчаяни родители… Едно нещо, което предстои да бъде обяснено, е пристигането на представителите на пресата преди пожарните…

После на екрана се появи госпожа Хийли и камерата се фокусира върху нея, милосърдно блокирайки по-голямата част от гледката отзад.

— Преди час — започна репортерът — разговарях със Сали Хийли, директорката на училище „Сидли Хаус“…

Ти продължи нататък с младия доктор, но Джени и аз останахме за малко, за да чуем Сали Хийли. Беше перфектна в розовата си ленена риза и бежов панталон, лакираните й нокти от време на време влизаха в кадър. Забелязах, че гримът й е безупречен; сигурно го беше поставила наново.

— Имаше ли някакви деца в училището, когато пожарът започна? — попита репортерът.

— Да. Но нито един от учениците ни не пострада. Искам да подчертая това.

— Не мога да повярвам, че се е гримирала — каза Джени.

— Тя е като онези дами от френския парламент — отвърнах. — Нали се сещаш, които държат гланц за устни наред с държавните документи. Грим в случай на непредвидено нещастие.

Джени се усмихна; сладко, храбро момиче.

— По време на пожара в сградата на училището се намираше предучилищна група от двадесет деца — продължи Сали Хийли. — Класната им стая е на първия етаж.

Използваше гласа си за събрания — властен, но същевременно предразполагащ.

— Подобно на всички наши деца, и тези от предучилищната група са преминали през обучение как да се евакуират в случай на пожар. Бяха изведени от сградата за по-малко от три минути. За щастие, другата ни предучилищна група беше на посещение в зоологическата градина по случай края на срока.

— Но все пак има сериозно пострадали, нали така? — попита репортерът.

— Не мога да коментирам, съжалявам.

Доволна бях, че нямаше да говори за нас с Джени. Не бях сигурна дали наистина не разполагаше с информация; дали се опитваше да бъде дискретна заради нас, или просто поддържаше фасада от розов лен, с която искаше да внуши, че всичко е минало по план.

— Вече имате ли някаква представа как е започнал пожарът? — попита репортерът.

— Не, все още не. Но мога да ви уверя, че сме взели всички възможни противопожарни мерки. Нашите детектори за топлина и пушек са свързани директно с пожарната и…

Репортерът я прекъсна:

— Но пожарните коли не успяха да стигнат до училището?

— Нямам представа каква е логистиката им, само знам, че алармата веднага е иззвъняла в пожарната. Преди две седмици някои от същите тези пожарникари дойдоха да говорят пред най-малките ни ученици и им позволиха да разгледат пожарната кола. Никога не сме предполагали — никой от нас — че…

Гласът й замря. Гланцът за устни и гласът за събрания не действаха както трябва. Сали Хийли започваше да се разпада под внимателно изградената фасада. Изпитах симпатия към нея поради този факт. Докато камерата се откъсваше от нея, за да се насочи обратно към почернялото училище, за кратко се спря върху непокътнатата бронзова статуя на дете.

 

 

Двете с Джени забързахме по коридора, водещ към отделението по изгаряния. Виждах как се напрягаш, как се опитваш да се подготвиш за онова, което ти предстои, но знаех, че нищо не може да те подготви за гледката вътре. Почувствах как Джени се дръпва назад.

— Не искам да влизам.

— Разбира се.

Ти премина през летящата врата към отделението заедно с младия доктор.

— Ти би трябвало да си с татко — обърна се Джени към мен.

— Но…

— Все в някой момент ще разбере, че си с него.

— Не искам да те оставям сама.

— Нямам нужда от детегледачка, наистина. Аз съм детегледачката напоследък, забрави ли? Освен това искам да ме информираш за прогреса ми. Или за липсата на такъв.

— Добре. Но няма да се бавя. Не отивай никъде. Не бих понесла да ми се наложи отново да я търся.

— Добре — отвърна тя. — И няма да разговарям с непознати. Обещавам.

 

 

Влязох с теб в малкия кабинет, благодарна, че всичко става стъпка по стъпка. Един лекар ти протегна ръка. Помислих си, че изглежда почти скандално здрав — кафявата му кожа блестеше на фона на белите стени на кабинета, тъмните му очи светеха.

— Казвам се доктор Санду. Аз съм специалистът, който ще се грижи за дъщеря ви.

Забелязах, че докато разтърсваше ръката ти, другата му ръка те потупваше по рамото, и разбрах, че той също е родител.

— Влезте, моля. Седнете, седнете…

Ти не седна, остана прав, както винаги, когато си напрегнат. Веднъж ми каза, че това е атавистична, животинска черта, която разкрива, че човек е готов за незабавна борба или бягство. До сега не бях разбрала какво имаш предвид. Но къде бихме могли да избягаме и с кого бихме могли да се борим? Със сигурност не с доктор Санду с неговите блестящи очи и меко авторитетен глас.

— Ще започна с положителните неща — каза той и ти кимна в знак на пълно съгласие; мъжът говореше на твоя език.

„Колкото и да е трудна за понасяне заобикалящата ви среда — казваш насред някое забравено от бога място, — винаги можете да намерите стратегии за оцеляване.“

Още не беше я видял, за разлика от мен, затова заподозрях, че „започването с положителното“ е като поставянето на няколко възглавници в основата на хълма, преди да бъдем бутнати от върха му.

— Дъщеря ви е постигнала най-трудното — продължи доктор Санду. — Измъкнала се е жива от пожар с подобен интензитет. Сигурно се отличава с огромни по сила дух и характер.

В гласа ти се прокрадна нотка на гордост:

— Така е.

— И това само по себе си вече я поставя в изгодна позиция, защото всичко ще зависи от нейната борбеност.

Отместих поглед от него към теб. Бръчиците от смях около очите ти все още бяха там; твърде дълбоко врязани от изживяното в миналото щастие, за да бъдат изтрити от случващото се в момента.

— Трябва да съм честен с вас за състоянието й. Няма да разберете цялата медицинска терминология, затова ще ви обясня с прости думи. По-късно може да поговорим отново — със сигурност ще поговорим отново.

Забелязах как кракът ти трепери; ти сякаш се бореше с инстинкта си да прекосиш стаята, да избягаш от нея. Но трябваше да чуем всичко.

— Дженифър е претърпяла значителни изгаряния по тялото и лицето. Заради изгарянията вътрешните й органи са под силен стрес. Освен това има поражения и на дихателната система. Това означава, че дихателната й тръба, както и част от белите й дробове, са обгорени и не функционират.

Значи освен това имаше и вътрешни поражения.

Освен това.

— Страхувам се, че в момента шансовете й за оцеляване са по-малко от петдесет процента.

Изкрещях към доктор Санду:

— Не!

Крясъкът ми не причини дори миниатюрно движение във въздуха.

Обгърнах ръце около тялото ти, имах нужда да се опра на теб.

За момент ти наполовина се обърна към мен, сякаш почувствал присъствието ми.

— Държим я тежко упоена, за да не изпитва никаква болка — продължи доктор Санду. — И сме я включили на командно дишане. Разполагаме с високоспециализиран екип, който ще направи всичко възможно за нея.

— Искам да я видя сега — каза ти с глас, който не познах.

* * *

Докато гледахме Джени, стоях съвсем близо до теб.

Правехме същото и когато беше малка, след прибирането й от някое детско парти. Отивахме в стаята й и я гледахме, докато спи — меките й розови стъпала стърчаха изпод памучната й нощничка, копринената й коса се стелеше по разперените ръчички, на които им трябваше още време, за да стигнат над главата. „Ние я бяхме създали“ — мислехме си. Някак си заедно бяхме създали това удивително дете.

Ти ги наричаше шоколадови моменти, компенсация за безсънните нощи, умората и битките над чинията с броколи. После всеки от нас я прегръщаше или целуваше, и с гордо самодоволство се отправяхме към нашата стая.

Заради теб бях доволна, че лицето й е покрито с превръзка. Виждаха се единствено подпухналите клепачи и обгорените устни. Изгорените й крайници бяха поставени в някаква пластмаса.

Докато я гледахме, изречението, произнесено от доктор Санду, се сви в душите ни като усойница. „Шансовете й за оцеляване са по-малко от петдесет процента.“

Тогава ти изправи рамене и гласът ти се засили.

— Всичко ще бъде наред, Джен. Обещавам ти. Ще се оправиш.

Обет. Защото като неин баща работата ти е да я предпазваш; и когато не си успял в това — да оправиш нещата.

После доктор Санду ти обясни за интравенозните вливания, мониторите, превръзките и въпреки че едва ли си даваше сметка, че го прави, бързо даде да се разбере, че ако състоянието на Джен се подобри, то това ще бъде благодарение на него, а не на теб.

Но ти не приемаш поражение. Не предаваш просто така властта над дъщеря си. Затова започна да задаваш въпроси. Какво точно прави тази тръба? А онази? Защо се използва това? Заучаваше термините, техниките. Сега това беше светът на дъщеря ти, следователно и твоят, и ти щеше да научиш правилата му; да се усъвършенстваш. На шестнадесетгодишна възраст беше разглобил двигател на кола и после го беше сглобил с помощта на приложеното ръководство — мъж, който иска да знае в какво точно влага доверието си.

На шестнадесет аз сигурно съм четяла Джордж Елиът — също толкова безполезно в момента, колкото и ръководството за сглобяване на двигател.

— Колко лоши ще са белезите? — попита.

И оптимизмът ти беше великолепен! Куражът ти пред лицето на цялото това нещастие — забележителен. Знаех, че не ти пука изобщо за това как ще изглежда Джени, стига да оживее. Въпросът ти целеше да изрази вярата ти, че тя ще живее. Че проблемът с белезите е реален, защото един ден дъщеря ти реално — реално — ще се изправи отново лице в лице с външния свят.

Ти винаги си бил оптимистът, а аз — песимистът (прагматикът, както често те поправях.) Но сега оптимизмът ти беше животоспасяващ и аз се вкопчих в него.

Добрият доктор Санду се направи, че не забелязва надеждата във въпроса ти.

— Претърпяла е втора степен частично дълбочинно изгаряне. Този вид изгаряния могат да бъдат или привидни, което означава, че кръвоносните съдове не са засегнати и кожата ще се излекува, или дълбоки, което означава неизбежни белези. За съжаление трябва да минат няколко дни, преди да се разбере какъв точно тип са изгарянията.

Една сестра влезе в стаята.

— Уреждаме ви семейна стая, където можете да прекарате нощта. Жена ви вече е върната в спешното неврологично отделение, което е от другата страна на коридора.

— Мога ли да видя жена си?

— Ще ви заведа при нея.

 

 

Джени ме чакаше в коридора.

— Е…?

— Ще оздравееш. Предстои ти дълга борба, но ще се оправиш.

Все още се държах здраво за твоя оптимизъм, не можех да й предам думите на доктор Санду.

— Още не знаят дали ще ти останат белези — продължих. — Дали изгарянията са от вида, който оставя белези.

— Но може и да не останат? — попита ме тя с надежда в гласа.

— Да.

— Мислех, че вече завинаги ще изглеждам така. — Звучеше почти еуфорично. — Е, може би не чак толкова зле, както сега — като някоя маска за Хелоуин — но нещо от този род. Но наистина е възможно да нямам никакви белези, така ли?

— Така каза консултантът.

Лицето й светна от облекчение; засия.

Понеже гледаше към мен, не те видя как излизаш от отделението. Ти извърна лице към стената, после удари с юмруци по нея, сякаш така можеше да накараш онова, което беше видял и чул, да си отиде. И тогава разбрах колко трудно спечелена беше твоята надежда; храбростта и усилието, което ти беше коствала. Джени нищо не видя.

Надолу по коридора се разнесоха стъпки. Сестра ти бързаше към теб. Полицейското радио на колана й съскаше.

Веднага се почувствах непълноценна. Ако кучето на Павлов беше имало зълва като Сара, това щеше да е признат емоционален рефлекс. Знам. Не съм съвсем справедлива. Но злобната емоция ме кара да се чувствам малко по-жива. Между другото, не е толкова изненадващо, нали така? Това бе най-важната жена в живота ти от десетгодишната ти възраст до срещата ти с мен; зълва/свекърва в едно; нищо чудно, че се чувствам потисната в нейно присъствие.

Гласът й звучеше задъхано.

— Бях в Барнс, помагах им да се справят с техните проблеми с наркотиците… О, за бога, няма значение къде съм била, нали? Толкова съжалявам, Майки.

Останалото от детството ти име, с което се обръща към теб. Но кога го беше използвала за последно?

Тя те прегърна силно.

Помълча за известно време. Видях как лицето й се стяга, как Сара събира смелост да ти каже онова, което имаше да ти казва.

— Било е умишлен палеж.

5

Всяка дума на Сара е като бръснарско ножче, което трябва да бъде преглътнато. Някой го беше направил нарочно. Мили Боже. Нарочно.

— Но защо? — попита Джени.

На четиригодишна възраст й дадохме прякора „Джени Защото“.

„Но защо луната не пада върху нас?“, „Но защо съм момиче, а не момче?“, „Но защо Маугли яде мравки?“, „Но защо дядо не може да оздравее?“ (Отговори: „Гравитация“, „Гени“, „Те са кисели и хранителни“. В края на деня, вече изтощени: „Просто така става в живота, скъпа“. Уморен отговор, но все пак — отговор.)

На „защото“ в този неин въпрос няма отговор.

— Помниш ли нещо, Джен? — попитах я.

— Не. Спомням си, че Айво ми изпрати съобщение на мобилния в два и половина. Но това е всичко. Не помня нищичко след това. Нищичко.

Сара те докосна леко по ръката; ти потръпна и се наклони към нея.

— Ще убия негодника, който го е направил.

Никога преди не те бях виждала толкова гневен — все едно се бореше за оцеляване. Но бях доволна от твоя гняв; емоция, която посрещна тази информация бурно и реагира в отговор.

— Сега трябва да видя Грейс. И после искам да ми кажеш всичко, което знаеш. След като я видя. Всичко.

 

 

Избързах към моето отделение, исках да разбера преди теб в какво състояние се намирам, сякаш можех да те подготвя за действителността по някакъв начин.

Към тялото ми вече имаше прикачени разни тръбички и монитори, но дишах без никаква апаратура и си помислих, че това може би е добър знак. Да, бях в безсъзнание, но наистина изглеждах почти незасегната, с изключение на спретнато превързаната рана на главата ми. Може би положението не беше чак толкова зле.

— Ще остана отвън — каза Джени.

Никога преди не ни беше давала възможност да се усамотим; никога не й беше хрумвало, че може да имаме нужда от подобно нещо. Адам е онзи, който изхвръква от кухнята, когато с теб се прегръщаме и целуваме. „Уф! Гадост!“ Но радарът на Джени не беше уловил никаква срамна проява на родителска любовна страст. Може би, подобно на повечето тийнейджъри, и тя си мислеше, че това нещо отдавна е изчезнало, докато тя го открива и го запазва цялото само за себе си. Затова сега се трогнах от реакцията й.

Чаках те; вслушвах се в шума от количките, пискащите машини и меките стъпки на сестрите в обувки с гумени подметки; исках да чуя твоите стъпки, твоя глас.

Секундите отлитаха и трябваше да бъда с теб. Веднага! Моля те.

И тогава ти се затича по хлъзгавия балатум към леглото ми, една сестра избута количка от пътя ти. Обви своите силни ръце около мен, притисна ме силно към себе си; мекотата на ленената ти риза за важни срещи се сблъска с моята намачкана колосана болнична нощница. За миг в стаята замириса на „Персил“ и на теб, а не на болница.

Целуна ме: една целувка по устата и после по една върху всеки от затворените ми клепачи. За момент си помислих, че твоите три целувки ще развалят злата магия и подобно на принцесата от една от старите книжки с приказки на Джени, ще почувствам устните ти, а брадата ти, вече набола по това време на деня, ще одраска кожата ми.

Но вероятно на тридесет и девет години вече съм твърде стара, за да бъда спяща красавица.

И може би е по-лесно да върнеш назад във времето зла магия, направена от вещица, отколкото удар в главата.

После си спомних — как можех да забравя, пък дори и след три целувки! — че Джени е отвън; че ме чака.

Знаех, че не бива да се събуждам, че не бива дори да се опитвам, още не, защото не можех да я оставя сама.

Разбираш го, нали? Защото, ако твоята работа като баща е да предпазваш детето си и да му помогнеш да се съвземе, когато нещо не е наред с него, моята работа като майка е да бъда до нея.

— Моята храбра жена — каза ти.

Беше ме нарекъл така и точно след като бях родила Джени. Тогава се почувствах толкова горда — все едно бях престанала да бъда обикновената „аз“ и вместо това се бях спуснала с въже от луната.

Но не го заслужавах.

— Не стигнах до нея навреме — казах ти с глас, в който високо вибрираше чувството за вина. — Трябваше по-бързо да разбера, че нещо не е наред; трябваше да стигна до там по-рано.

Но ти не можа да ме чуеш.

Мълчахме — нима някога сме мълчали, когато сме били заедно?

— Какво стана? — попита ме ти и гласът ти леко се пропука, сякаш се опитваше да се върнеш години назад, обратно към твоята тийнейджърска същност. — Какво стана, за бога?

Като че ли ако разбереше истината, нещата биха станали по-добри.

Започнах със силния топъл вятър по време на един спортен празник.

* * *

Сега очите ти са затворени. Като че ли би могъл да се присъединиш към мен, ако също затвориш очи. Разказах ти всичко, което знаех. Но ти, разбира се, не можа да ме чуеш.

„Защо тогава го правиш? — казва ми онзи глас на деспотичната бавачка. — Загуба на време! Загуба на дъх!“

Един психотерапевт би я изпратил да си стегне багажа, но аз съм свикнала с нея и освен това мисля, че за една майка е добре да има кой да я командва напред-назад, за да не забравя какво е усещането.

А и тя донякъде е права, нали?

Защо да ти говоря, след като не можеш да ме чуеш?

Защото думите са като изречен кислород помежду ни; въздухът, който диша един брак. Защото двамата с теб сме си говорили един на друг в продължение на деветнадесет години. Защото бих била изключително самотна, ако не ти говоря. Така че никой терапевт на света, каквато и логика да ми изкарва, не може да ме накара да замълча.

Към нас решително приближава една лекарка. Фактът, че е някъде около петдесетте, както и излъчващият се от нея уморен професионализъм, ми действат окуражаващо. Под прилично дългата й тъмносиня пола се виждат заострени червени обувки на висок ток. Знам, глупаво е, че го забелязвам. Ти гледаш към табелката с името и ранга й; важните неща.

„Доктор Анна-Мария Бейлстрьом. Невролог“

Дали червените обувки са израз на същността й на Анна-Мария, а не на доктор Бейлстрьом?

— Мислех, че ще изглежда по-зле — обръщаш се към доктор Бейлстрьом. Невролог. — Та тя почти не е ранена, нали?

Облекчението в гласа ти свързва думите ти в едно цяло.

— Страхувам се, че раната на главата й е изключително сериозна. Един пожарникар ни каза, че част от тавана се срутил върху нея.

Онова, което свързва думите на доктор Бейлстрьом в едно цяло, е напрежението.

— Няма еднакъв рефлекс на двете зеници и не реагира на стимулиране — продължава лекарката, а гласът й е опнат като струна. — Ядрено-магнитният резонанс, който ще повторим, показва значително мозъчно увреждане.

— Тя ще се оправи. — Гласът ти е яростен. Пръстите ти се стягат около моите. — Ще се оправиш, скъпа.

Разбира се, че ще се оправя! Мога да цитирам средновековна поезия и да ти разкажа за Фра Анджелико или за здравната реформа на Обама и за героите от поредицата „В търсене на звяра“ — колко души са в състояние да направят същото? Дори моята строга бавачка си седи кротко на мястото. Мислещата ми същност няма нищо общо с телесното ми „аз“, но аз съм тук, до теб, скъпи, умът ми е недокоснат.

— Трябва да ви предупредим, че съществува вероятност тя никога да не се върне в съзнание.

Ти се извръщаш от мен, езикът на тялото ти казва: „Глупости!“.

И аз смятам, че си прав. Напълно сигурна съм, че ако се опитам, ще мога да се върна обратно в обвивката си. И тогава — може би не веднага, но скоро — отново ще се събудя. Ще се върна в съзнание, ако трябва да се изразя на езика на доктор Бейлстрьом.

Лекарката си тръгва, покачена на високите си червени токчета, тракащи по хлъзгавия под. Вероятно ти дава малко време, за да асимилираш информацията. Татко, с неговата увереност на личен лекар, беше твърд поддръжник на идеята за необходимостта от време за възприемане на реалността.

Много приказвам. Проблемът със съществуването извън собственото ти тяло е, че нямаш нужда да си поемаш въздух за новите изречения и затова естествените физически паузи не съществуват. А ти си толкова смълчан. Мисля, че напълно си престанал да ми говориш. Толкова се страхувам, че ти крещя.

— Джени е лошо пострадала, скъпа — казваш ми. И страхът ми се изпарява, изтласкан от състраданието, което изпитвам към теб. Казваш ми, че тя ще оздравее. Казваш ми, че аз също ще се оправя. Отново ще сме свежи като репички.

Докато говориш, гледам към ръцете ти: силни ръце, които преди години пренасяха по три кашона с книги наведнъж от първия етаж на общежитието до стаята ми на последния; които във вторник пренесоха новия скрин на Джени горе, до нейната стая.

И характерът ти ли е толкова силен? Наистина ли е възможно човек да е толкова храбър, колкото си ти в момента — толкова оптимистично изпълнен с надежда?

Разказваш ми за ваканцията, на която ще отидем, когато всичко това приключи.

— Остров Скай. И ще сме на палатки. На Адам много ще му хареса. Ще кладем огън и ще ловим риба, за да се храним. Двамата с Джени можем да изкачим хълмовете на Куилинс. Ади вече ще може да се справи с най-ниския. А ти можеш да вземеш цял куп книги и да четеш край някое езеро. Как ти се струва?

Струва ми се, че ми описваш рай на земята, за съществуването на който никога не съм подозирала.

Мисля, че докато главата ми се рее из облаците, ти си готов да изкачиш връх, за да стигнеш до тях.

Както по-рано до леглото на Джени, се хващам здраво за надеждата ти; оставям се да бъда понесена от нея.

Виждам Сара в отдалечения край на отделението; говори по телефона. Заетата, ефективна Сара. Първия път, в който ни представи една на друга, изпитах усещането, че съм на разпит, че трябва да отговарям за някаква своя грешна стъпка, която съм сторила, без да знам. Но за каква? За престъплението, че те обичам и кроя планове да те отвлека от нея? Или, по-лошо — че чувствата ми са измамни и не те обичам достатъчно? Или може би — онова, на което аз се спрях — че не съм достойна за теб; че не съм толкова интересна, красива и сто процента забележителна, колкото би трябвало да бъда, ако имам намерение да предявя претенции над любимия й брат и да стана част от вашия клан.

Но дори още преди тази наша първа среща се виждах как седя в гумена лодка и цапам в кръг из малко езерце, докато сестра ти направлява живота си бързо, възприела директен курс към ясно маркирана дестинация. И ето ме сега тук, неспособна да продумам, да гледам, да помръдна, какво остава да помогна на теб, на Джени или на Адам с наполовина обръсната глава, в нелепа болнична нощница. А Сара беше влязла, компетентна и способна, беше поела контрол над ситуацията.

Гласът на бавачката в мен би бил много по-щастлив, ако повече приличах на нея. Навремето ти ме беше уверил, затрогващо, че ме предпочиташ такава, каквато съм.

До нея стои една сестра и й прави забележка за телефона. Сара показва полицейската си карта, но сестрата очевидно е непреклонна и сестра ти отново излиза. Ти виждаш това, но оставаш с мен.

Връщаме се обратно към плановете за ваканция на палатки на остров Скай — към извитите като арка синьо-сиви небеса и неподвижната синьо-сива вода, и огромните синьо-сиви планини; техните меки цветове са толкова подобни, че почти не могат да бъдат различени един от друг. Връщаме се към Джени, и към Адам, и към теб, и към мен — нежно оцветени, неразделни. Семейство.

 

 

Излизаме от моето отделение и остров Скай и виждам, че Джени ме чака в коридора.

— Е, какво става с теб? — пита ме разтревожено тя.

— Правят ми скенери и какво ли още не — отвръщам.

Осъзнавам, че уединението, което ни беше осигурила, не беше романтично, а медицинско — същото, което й давам аз, оставяйки вън от кабинета на личния й лекар, когато я водя на преглед.

— И това е всичко? — пита.

— Засега, да.

Не ме разпитва по-подробно — мисля, че се страхува да научи повече.

— Леля Сара е в семейната стая — информира ме тя. — Говори с някакъв свой колега от полицейския участък. Смешно е, но ми се струва, че знае, че съм тук. Не спря да поглежда в моята посока. Сякаш ме е зърнала за момент.

Ще бъде голяма ирония на съдбата, ако единственият човек, който има някаква реална представа за присъствието ни с Джени наоколо, се окаже сестра ти.

 

 

Вече е късно вечерта. Някой — кой? — ти е донесъл четка за зъби и пижама и ги е поставил прилежно в единия край на единичното легло. Когато те вижда, Сара затваря телефона.

— Адам е в дома на един свой приятел от училището — информира те Сара. — Джорджина е тръгнала от Оксфорд и ще отиде да го вземе. Помислих си, че за него ще е най-добре да спи в своето легло тази вечер, а и е особено близък с майката на Грейс, нали?

В цялата тази суматоха Сара бе намерила пространство и време, за да помисли за Адам. Беше проявила добрината да се притеснява за него. Никога преди не бях изпитвала благодарност към нея.

Но ти не можеш да вземеш Адам на борда, не и след като двете с Джени вече сме те притиснали надолу с цялата си тежест.

— Говори ли с полицията? — питаш я.

Тя кимва и ти я изчакваш да ти разкаже.

— Вземаме показания. Ще ме държат в течение. Знаят, че Джени ми е племенница. Екипът, който се занимава с разследването на пожара, в момента е на местопроизшествието.

Гласът й е глас на офицер от полицията, но виждам, че протяга ръка към теб и ти я поемаш.

— Казаха, че пожарът е започнал от кабинета по изобразително изкуство на втория етаж. Тъй като сградата е стара, в нея е имало кухини между стените, тавана и покрива — на практика тези кухини са свързвали отделните стаи и части от училището — което означава, че димът и огънят са могли да се придвижат изключително бързо. Противопожарните врати и другите предпазни средства не са били в състояние да спрат разпространението им. Което е една от причините пожарът да погълне цялата сграда с такава скорост.

— А подпалвачът? — питаш и усещам как думата сякаш се забива като острие в устата ти.

— Вероятно — дори повече от вероятно — е използван разредител, може би терпентин, при който се отделя особен пушек, разпознат от един от първите пристигнали пожарникари. Нормално е в един кабинет по изобразително изкуство да има известно количество терпентин, но експертите смятат, че става дума за повече от нормалното. Учителката по изобразително изкуство твърди, че държи разредителя заключен в един шкаф в дясната част на кабинета. Смятаме, че пожарът е започнал в лявата. Утре ще получим допълнително информация от детектора за измерване на хидрокарбоновите изпарения.

— Значи няма никакво съмнение? — питаш.

— Съжалявам, Майк.

— Какво още? — продължаваш. Трябва да разбереш всичко. Мъж, за когото е напълно необходимо да разполага с всички факти.

— Екипът, който разследва пожара, е установил, че всички прозорци на горните етажи са били широко отворени — обяснява Сара. — Което е допълнително доказателство за наличието на умисъл, защото създаденото течение е разнесло огъня още по-бързо нагоре из училището; особено при такъв силен вятър като днешния. Директорката ни каза, че прозорците никога не се оставят широко отворени, защото съществува опасност децата да паднат през тях.

— Какво още? — питаш и тя разбира, че имаш нужда да знаеш.

— Мислим, че кабинетът по изобразително изкуство е избран нарочно — продължава Сара. — Не само защото така подпалвачът е имал шанс да се измъкне — разредителят, който е използван, лесно би могъл да се замаскира сред останалите материали — но и защото това е възможно най-подходящото място за започване на пожар. Учителката по изобразително изкуство е описала всички материали, които са държани вътре. Купчините хартия и материали за ръчен труд лесно са подхванали огъня и са го разпространили наоколо. Имало е също така и различни бои и лепила, които са отровни и леснозапалими. Била донесла и мостри от стари тапети за някакъв колаж, които по всяка вероятност са били покрити със силно токсичен лак.

Докато сестра ти описва един ад от отровни пари и задушаващ пушек, аз си мисля за колажи на балони и динозаври от папиемаше, изработени от детски ръце.

Ти й кимаш да продължи и тя енергично го прави:

— В кабинета е имало и спрейове с лепило. Когато бъдат изложени на топлина, напрежението в тях се увеличава и те избухват. Изпаренията от подобни спрейове могат да изминат дълги разстояния, движейки се ниско над земята, и да достигат до източник на искра. До кабинета по изобразително изкуство е имало малък килер, в който са държали материалите за почистване. Те също може би са съдържали запалими и отровни субстанции.

Сара млъква, поглежда те; вижда колко си пребледнял.

— Ял ли си нещо?

Въпросът й те ядосва.

— Не, но…

— Нека да продължим разговора си в лавката. Не е далеч.

Тонът й не търпи възражение. И когато си бил малък ли те е подмамвала така, за да се храниш? С някое любимо телевизионно предаване, ако си доядеш пая с месо и картофи?

— За всеки случай ще ги информирам къде си — добавя тя, отнемайки ти изцяло възможността за отказ.

Доволна съм, че те кара да ядеш.

Сара се запътва да уведоми персонала в моето отделение; ти информираш лекарите в отделението по изгарянията.

Щом излизате, Джени се обръща към мен.

— Госпожа Хийли е казала истината за прозорците. Държат ги затворени. След онзи инцидент с противопожарния изход направо са обзети от параноя, че някое дете може да падне и да се нарани. Госпожа Хийли през цялото време лично обикаля да ги проверява.

Тя млъква за момент и виждам, че се чувства неловко. Дори сякаш е малко засрамена.

— Нали се сещаш, че отидох до леглото ти? Преди татко да дойде?

— Да.

— Ти изглеждаше толкова… — Гласът й замира. Но знам какво иска да ме попита. Как така моите наранявания са толкова по-малко от нейните.

— Ти прекара вътре много по-дълго време от мен. Освен това аз не бях толкова близо до пожара. И бях по-защитена.

Не й обяснявам, че съм била облечена в памучна риза с дълги ръкави, които съм могла да смъкна надолу, в дебели джинси, чорапи и маратонки, а не в къса прозрачна пола, прилепнал разголен топ и оскъдни сандали; но тя и без това се досеща.

— Значи съм типична жертва на модата.

— Не съм сигурна, че съм в настроение за черен хумор, Джен.

— Добре.

— Позитивен и дори тъп — става. Даже е чудесно. Мрачен хумор също мога да приема. Но когато стане черен — това е моя задача.

— Схванах намека, мамо.

Все едно седяхме край кухненската ни маса.

 

 

Тръгваме след вас към лавката с абсурдното име „Палмово кафене“; изкуствените плотове на масите отразяват светлините на неоновите лампи отгоре.

— Страхотна атмосфера — отбелязва Джени и за момент не схващам дали тази забележка е проява на вечния й наследен от теб позитивизъм, или на взетото от мен чувство за хумор. Бедната Джен, не може да е дори позитивна или забавна, без някой от двама ни да си припише заслугата за това.

Сара сяда при теб с чиния с храна, на която ти не обръщаш внимание.

— Кой го е направил? — питаш я.

— Все още не знаем, но ще разберем. Обещавам ти.

— Но някой сигурно е видял извършителя? — настояваш. — Някой трябва да го е видял.

Тя слага ръка върху твоята.

— Не може да не знаеш нещо — казваш.

— Не много.

— Знаеш ли какво правеха на Джени, когато я оставих преди малко?

— Джен, отдалечи се, моля те — казвам й, но тя не помръдва.

— Миеха очите й — миеха очите й, за бога!

Усещам как Джени се напряга. Очите на Сара се пълнят със сълзи. Никога не съм я виждала да плаче.

Още не е питала как е Джени. Виждам как събира сили. Ще ми се да не го прави.

— Казаха ли ти какви са шансовете…? — пита тя, а гласът й замира, неспособен да продължи. Животът й минава в разпити на хора, но този въпрос не може да изрече докрай.

— Шансовете й да оцелее са по-малко от петдесет процента — повтаряш думите на доктор Санду; може би така е по-лесно, вместо да ги преведеш на своя собствен език.

Виждам как Сара пребледнява, буквално става бяла като платно, и по цвета на лицето й разбирам колко много обича Джени.

— Защо не ми каза? — пита те тя и думите й сякаш са думите, които дъщеря ми отправя към мен.

— Защото тя ще се оправи — казваш с почти гневен тон. — Тя ще се оправи.

— Само още двама души от персонала, като изключим Джени, не са присъствали на спортния празник — казва Сара. — Мислим, че е малко вероятно да е някой от тях. Портата на училището е постоянно заключена и е подсигурена с код за достъп. Секретарката пропуска хората, след като се свърже с тях на входа и натисне бутона за отключване на вратата. Никой от децата или родителите не знае кода; всички те трябва да звънят, за да бъдат пуснати вътре. Някои от учителите и служителите го знаят, но всички са били на стадиона заради спортния празник. Така че извършителят вероятно е външно лице.

— Но как са успели да влязат? — Нужен ти беше виновник, но сега не ти се иска този човек да е имал достъп; сякаш, ако докажеш, че това е невъзможно, ще промениш случилото се.

— Тя или той може да са се промъкнали вътре по-рано през деня — обяснява Сара. — Вероятно след някой легитимен посетител. Може би по някакъв начин извършителят се е смесил с тълпата и не е бил забелязан, а родителите са го помислили за служител в училището и обратното. Училищата са оживени места, много хора влизат и излизат. Може подпалвачът да е видял как някой от персонала набира кода и да го е запомнил, а после, докато всички са били на спортния празник, да се е върнал.

— Не е възможно да влезеш просто ей така, нали? Със сигурност…

— Преминеш ли веднъж през главната порта, по-нататък можеш да се движиш безпрепятствено. Входната врата не се заключва, няма камери или друга охранителна апаратура. Това наистина е всичко, с което разполагаме до момента, Майк. Още не сме обявили официално, че става дума за умишлен палеж. Но разследването тече с пълна пара; към него са пренасочени толкова колеги, колкото е възможно. Случаят се ръководи от детектив Бейкър. Ще видя дали ще се съгласи да се срещне с теб, но той не е от хората, които са склонни да проявяват съчувствие.

— Просто искам полицията да открие човека, който го е направил. И после аз ще го смачкам. Ще го нараня така, както той нарани семейството ми.

6

— Значи твоята дефиниция за „добре“ е повече от петдесет процента вероятност да се умре? — пита Джени и в гласа й долавям нещо като шеговито подкачане. Но нима би могла да се шегува в такъв момент?

— Съжалявам.

— Не искам да се гледам, но искам да знам какво става. Имам нужда от истината, разбра ли? Щом питам за нея, значи мога да я понеса.

Кимам и за момент замълчавам засрамена.

— Белезите — казвам. — Онова, което ти казах за тях, е вярно.

Забелязвам облекчението й.

— Ще се оправя — казва ми тя. — Както татко каза, знам, че ще се оправя. Ти също. Двете ще оздравеем.

Бях се притеснявала от оптимизма й, мислейки, че се крие зад него, вместо да погледне фактите.

„В известен смисъл това е добре, мамо — беше ми казала след провала си на финалните изпити. — По-добре още сега да разбера, че не ставам за университета, отколкото това да се случи след три години, когато ще имам да изплащам голям студентски заем.“

— Разбира се, че ще се оправим — казвам й.

От дъното на коридора се задава Тара. Спомням си, че я видях по-рано в мелето на пресата.

— Това не е ли онази същата, която си въобразява, че „Ричмънд Поуст“ е „Уошингтън Поуст“? — пита Джени, спомняйки си нашата шега.

— Точно тя е.

Тара стига до теб и ти объркано я поглеждаш.

— Майкъл…? — пуска в ход мъркащото си гласче тя.

Мъжете обикновено се заблуждават от розовото й като на момиче лице, от слабото й тяло и красивата й лъскава коса, но не и ти. А и жена ти е в безсъзнание, а дъщеря ти — в критично състояние. Отбягваш я, опитваш се да я прецениш. Сара идва при теб.

— По-рано ме пита за Сайлъс Хайман — казваш на Сара.

— Познаваш ли я?

— Не.

— Приятелка съм на Грейс — спокойно се намесва Тара.

— Съмнявам се — отвръщаш троснато.

— Е, по-точно колежка. Работим с нея в „Ричмънд Поуст“.

— Значи журналистка — отбелязва Сара. — Време е да си вървите.

Тара няма намерение да помръдне. Сестра ти й показва служебната си карта.

— Детектив сержант Макбрайд — чете Тара самодоволно. — Значи от полицията все пак са въвлечени. Предполагам, че онзи учител, Сайлъс Хайман, ще е една от линиите на разследването?

— Вън. Веднага! — изрича Сара със своя униформен глас.

Двете с Джени гледаме как буквално изтиква Тара към асансьорите.

— Страхотна е, нали? — казва Джени и аз кимвам неохотно.

— Но по-рано сгреши — добавя Джени. — Или по-скоро, госпожа Хийли сгреши, когато й каза, че хората не знаели кода на портата на входа. Някои родители си влизат безпроблемно, ако Анет се забави да натисне бутона за отключване. Някои от децата също го знаят, макар че не би трябвало.

Аз не знам кода, но пък не съм приятелка с онези майки, които разполагат с вътрешна информация.

— Значи някой родител би могъл да влезе — казвам.

— Всички бяха на спортния празник.

— Може би някой си е тръгнал.

Опитвам се да си спомня следобеда. Дали не съм видяла нещо, без да съм си дала сметка?

Първото, което си спомням, е, че насърчавах Адам по време на първия спринт. Лицето му беше тревожно и напрегнато, кльощавите му крачка бягаха толкова бързо, колкото можеха, отчаяно опитвайки се да не провалят отбора на зелените. Притеснявах се, че може да завърши последен, че ти не си там, а също и за поправителните изпити на Джен. Изобщо не си давах сметка за най-важното — че всички сме живи, здрави и невредими. Защото, ако си бях дала, щях да тичам около онова игрище и да крещя до прегракване колко фантастичен и чудесен е животът ни. Живот със сини небеса, зелена трева и бели линии; огромен, подреден и пълен.

Но трябва да се съсредоточа. Да се съсредоточа.

Спомням си как група родители от класа на Адам ме попитаха дали ще се включа в състезанието на майките.

— О, хайде, Грейс! Ти винаги си била участничка!

— Да, бавна участничка — отвърнах им.

Поглеждам отново към усмихнатите им лица. Дали някой от тях не се е отправил към училището малко след този разговор? Може би той или тя са държали контейнер с терпентин в багажника на колата си. И запалка в джоба си. Но усмивките им със сигурност бяха твърде спокойни и искрени, за да криеха някакви зли намерения, нали така?

Малко по-късно Адам се втурна към мен, за да ми каже, че ще отиде да донесе тортата си ей сегичка! Роуина трябваше да вземе медалите, затова тръгна с него. И когато двамата се отдалечиха, аз си помислих колко пораснала изглеждаше тя в ленените си панталони и снежнобялата си блуза; сякаш бе минала само минута от времето, когато беше малко нежно момиченце на възрастта на Джени.

Съжалявам, отплеснах се. Трябва да се постарая повече.

Извръщам се от Адам и Роуина, отмествайки погледа си надясно, после наляво, но човек не може да превърти и пусне наново спомените си; в полезрението ми не попада нищо.

Но в онзи момент аз оглеждах игрището — един широк поглед от единия край до другия; търсех Джени с поглед. Може би, ако се концентрирам върху този спомен, ще видя нещо важно.

„Толкова ще е отегчена — мислех си, докато оглеждах района на игрището. — Сама горе в стаята за оказване на първа помощ. Със сигурност ще напусне смяната си по-рано.“

Фигура в края на игрището, наполовина закрита от стигащия до гърдите й бордюр от азалии.

Фигурата е неподвижна и именно тази нейна неподвижност е привлякла вниманието ми. Но задържах погледа си върху нея само колкото да се уверя, че не е Джени.

Сега се опитвам да доближа, но не мога да видя детайли. Просто една мъглява фигура в края на игрището; споменът не ми разкрива нищо повече.

Въпросната фигура не ми дава покой. Представям си я как влиза в стаите на горните етажи на училището, как отваря широко прозорците; представям си как рисунките на децата, закачени с щипки на опънатите през класните стаи въжета, плющят като знаменца на силния вятър.

Обратно на игрището. Мейси дойде да търси Роуина и аз й казах, че дъщеря й е в сградата. Спомням си как я изпроводих с поглед, докато се отдалечаваше. И нещо прорязва спомена ми. Нещо друго, което видях в края на игрището и което тогава си отбелязах; то трябва да има някакво значение. Но то се изплъзва от хватката ми и колкото по-упорито се опитвам да се хвана за него, толкова повече ми убягва.

Но няма смисъл да се задълбочавам толкова. Защото в същия момент подпалвачът вече е отворил прозорците, излял е терпентина и е подредил кутийките със спрейовете. Скоро живителният силен вятър щеше да засмуче огъня нагоре към третия етаж.

Учителят по физическо надува свирката си и след минута — все още не, но съвсем скоро — ще видя черния пушек, гъст и тъмен, като от лагерен огън.

Скоро ще хукна.

 

 

— Мамо?

Разтревоженият глас на Джени ме връща в ярко осветения болничен коридор.

— Опитвах се да си спомня — казва тя. — Дали съм видяла някого или нещо. Но когато си мисля за пожара, не мога…

Тя млъква разтреперана. Хващам ръката й.

— Когато се връщам към престоя ми в стаята за оказване на първа помощ, всичко е наред — продължава тя. — Двамата с Айво си разменяхме съобщения. Казах ти го, нали? Последното изпратих в два и половина. Знам го със сигурност, защото по същото време в Барбадос беше девет и половина сутринта и той ми каза, че току-що е станал. Но после… сякаш вече не мога да разсъждавам, само чувствам. Просто чувствам.

Спазъм от страх, а може би болка, разтърсва тялото й.

— Не е нужно да се връщаш назад — казвам й. — Екипът на леля Сара ще открие какво се е случило.

Не й казвам за зърнатата от мен неясна фигура в края на игрището, защото тя наистина не означава много, нали така?

— Притеснявах се, че ще ти доскучае там горе — казвам й небрежно. — Трябваше да се сетя, че двамата с Айво ще си разменяте съобщения.

Редовете, които до момента си бяха изпратили един на друг, сигурно се равняваха по обем на романа „Война и мир“.

Когато бях на нейната възраст, момчетата не си говореха кой знае колко с момичетата, нито пък им пишеха, но мобилните телефони издигнаха играта между двата пола на по-високо ниво. Някои мъже сигурно се чувстват притиснати, но си мисля, че на нейния приятел му харесва да изпраща любовни сонети и романтични японски строфи хайку по въздушните вълни.

Но аз съм единствената, според която изпращането на стихове по телефона е малко женствено от страна на Айво; докато ти — за моя огромна изненада — си твърдо на негова страна.

 

 

Джени си е тръгнала, за да е с теб, докато аз отскачам до моето отделение, за да видя дали има някаква промяна при мен — все едно че отивам до супермаркета да си купя поредния брой на „Ивнинг Стандарт“.

Мейси седи до леглото ми и държи ръката ми в своята. Говори ми. Трогната съм от вярата й, че мога да я чуя.

— И Джен-Джен ще се оправи — казва тя. — Разбира се, че ще се оправи.

Джен-Джен — това име използвахме, когато беше мъничка, и то понякога се изплъзва случайно по време на разговорите ни дори и сега.

— Ще оздравее напълно! Ще видиш. Ти също. Виж се, Грейси. Съвсем не изглеждаш зле. Всички ще бъдете добре.

Усещам топлината в гласа й и в ума ми изниква друг ярък спомен от спортния празник. Не може да послужи на детективите, но пък ми действа успокояващо, затова ще си позволя да му се насладя за момент — таблетка парацетамол за болезнено пулсиращия ми мозък.

 

 

Мейси вървеше забързано към мен през яркозелената трева, облечена в своята блуза със забавна щампа, прекрачваше белите линии по игрището, а небето горе беше синьо като делфиниум.

— Грейси… — каза и ме прегърна с истинска мечешка прегръдка, която нямаше нищо общо с онези превзети разменени целувки във въздуха.

— Дойдох да закарам Роуина у дома — каза ми усмихната тя. — Преди малко ми изпрати съобщение, че метрото не работело. И така, майката шофьор идва да спаси положението!

Казах й, че Роуина е отишла за медалите и че Ади също е вътре, за да си вземе тортата; шоколадова правоъгълна торта от „Маркс енд Спенсър“, която бяхме превърнали в осеяна с траншеи сцена от Първата световна война.

— Страхотно! — каза тя през смях.

Мейси, моята удивителна сродна душа. Нашите дъщери, две пълни противоположности, никога не станаха приятелки, но ние с Мейси — да. Срещахме се без децата и си споделяхме дребни детайли от техния живот: сълзите на Роуина, когато не успя да влезе в отбора по нетбол, и предложението на Мейси да осигури на господин Кобин нови екипи за отбора или пък секс, стига да сложи дъщеря й на поста атакуващо крило — и уточнението, че това за секса е майтап! Ужасът на Роуина, когато големите й зъби израснаха и настояването й зъболекарят да й върне предишните малки бели зъбки; в отговор на моята зъболекарска история с Джени, в която дъщеря ми бе отказала да яде или да се усмихва, когато й сложиха скоби, докато не й намерихме такива, които бяха яркосини на цвят.

Именно към Мейси се бях обърнала, когато започна третият ми спонтанен аборт по време на партито по случай седмия рожден ден на Джени и ти беше някъде на снимки.

„Чуйте ме сега, дечковци! Майката на Джени трябва да отиде при Дядо Коледа. Да, вярно, че е три месеца по-рано, но е нужно той предварително да бъде информиран за НАИСТИНА ДОБРИТЕ деца. И понеже всички вие сте толкова ФАНТАСТИЧНИ днес, тя иска да е сигурна, че ще получите по един допълнителен специален подарък в чорапчетата си.“

Обърна се към мен и каза: „Материализмът в комплект с Дядо Коледа обикновено върши работа.“

„Значи сега аз ще съм тази, която ще отговаря за «Най-бавният отпада», става ли? Готови ли сте всички?“

И всичко беше наред. И никой не разбра. И тя остана да забавлява двадесет деца, а аз отидох в болницата; и после взе Джени да пренощува у тях.

Три години по-късно заедно с мен изчака онези дванадесет седмици, след които Адам вече беше в безопасност в корема ми и имаше шанс да се роди на термина си. Подобно на най-близките ни, тя разбираше колко скъп е Адам за нас; нашето спечелено с много усилия бебе.

И сега моята стара приятелка седи до мен и плаче.

Тя плаче непрекъснато. „Сантиментална до глупост!“, би казала по време на коледна служба, но в момента сълзите й са породени от болка. Стисва по-силно ръката ми.

— Вината е моя — казва. — Бях вътре, отивах към тоалетната, когато алармата запищя. Но не знаех, че Джени е в сградата. Не знаех, че трябва да я извикам. Просто отидох да потърся Роуина и Адам. Но те бяха добре, излязоха навън за нула време.

На спортния празник й бях казала, че Адам и Роуина са в училището. Ако бях добавила: „И Джени“, тя щеше да потърси и нея, да се увери, че е излязла навън, преди пожарът да е обхванал цялата сграда.

Две думички.

Но вместо това се бях впуснала да обяснявам за тортата на Адам.

Гласът й звучи като шепот.

— После те видях да бягаш към училището. И знаех какво облекчение ще изпиташ, когато видиш, че Адам е в безопасност.

Спомням си как Мейси стоеше навън и успокояваше учителката на предучилищната група, как Роуина прегръщаше Адам до бронзовата статуя на дете, докато черният, подет от вятъра пушек оставяше петна по синьото небе.

— Тогава ти изкрещя името на Джени и аз разбрах, че тя трябва да е в училището. И ти се втурна вътре. — Мейси замълчава за момент, лицето й е бледо. — Но аз не ти се притекох на помощ. — Гласът й е насечен от чувство за вина.

Но как може да си мисли, че я обвинявам? Просто съм трогната, че, макар и само за миг, си е помислила да се втурне след мен в горящата сграда.

— Знаех, че трябва да ти помогна — продължава тя. — Разбира се, че трябваше. Но не бях достатъчно смела. Вместо това хукнах към пожарните коли, които продължаваха да стоят на моста. Далеч от пожара. Казах им, че вътре има хора. Мислех, че ако знаят, ще стигнат по-бързо до там, че ще действат по-експедитивно. И те го направиха. Искам да кажа, веднага, щом им съобщих, една от пожарните изблъска към тротоара паркирана кола. И тогава хората, които бяха паркирали зад тях, разбраха какво става и излязоха от колите си, а пожарникарите им закрещяха, че в училището има хора, и тогава всички започнаха да избутват колите от пътя. Всички отместваха колите от пътя, за да направят път на пожарните.

Виждам, че спомените й са обсебили настоящето й, че всичко се случва сега, пред очите й, и усеща миризмите и чува звуците — бензинови пари, крещящи хора, свирещи клаксони, миризмата на огън, стигаща до моста.

Искам да я изтръгна от спомените й, да я спася от тях. Искам да я попитам дали дъщеря й е добре, защото се сещам, че я видях в спешното отделение, докато търсех Джени. Помня също, че костюмираният мъж, който говореше с журналистите, спомена, че и Роуина е в болницата. Но от онзи момент насам не се бях спряла, за да помисля и за нея; тревогата за собственото ми дете егоистично беше заела цялото място в душата ми и не бе оставила пространство за никой друг.

Но защо Роуина е ранена, след като я бях видяла заедно с Адам навън, в безопасност до статуята?

Доктор Бейлстрьом пристига на своите високи червени обувки и Мейси трябва да си тръгне. Струва ми се, че се оттегля неохотно, сякаш има още нещо, което трябва да ми каже.

* * *

Вече е късно и копнежът ми по дома е непоносимо силен. Моето легло. Моята къща. Моят живот, върнат ми обратно, за да мога и утре да го живея така, както обикновено.

Ти говориш по телефона с Адам и аз изоставам назад за няколко минути, сякаш след миг ще дойде моят ред да се чуя с него. После бързам да приближа, ослушвам се за гласа му.

— Ще прекарам нощта тук с мама и Джени. Но ще те видя веднага щом мога, става ли?

Чувам дишането на сина ни в телефона. Кратки, забързани дихания.

— Става ли, Ади?

Все още само дишане, дишане, изпълнено с ужас.

— В момента трябва да си силен като войник, Ади, става ли?

Адам продължава да мълчи. И аз чувам бездната помежду ви, онази, която преди ме натъжаваше, а сега ме плаши.

— Лека нощ тогава. Пожелавам ти спокойни сънища и предай поздравите ми на баба Джи.

Трябва да го прегърна, веднага, в този момент; да почувствам топлото му малко телце, да разроша меката му коса и да му кажа колко много го обичам.

— Сигурна съм, че утре баба Джи ще го доведе да те види — казва ми Джени, сякаш прочела мислите ми. — Аз вероятно ще го уплаша до смърт, но ти изглеждаш добре.

 

 

Ти искаш да прекараш нощта до мен и до Джени — разкъсвайки се на две, за да бдиш и над двете ни. Една сестра се опитва да те убеди да си легнеш в осигуреното ти легло. Обяснява ти, че щом съм в безсъзнание, нямам представа дали си до мен, или не, и че на Джени са й сложили прекалено силни болкоуспокояващи, за да усеща каквото и да било. При тези нейни последни думи Джени й се изплезва и аз избухвам в смях. Тук наистина има големи възможности за разиграване на комедийни фарсове и си мисля, че Джени ще се опита да ме надмине в тях.

Сестрата ти обещава, че ако моето състояние или това на Джени „се влоши“, веднага ще те събудят.

Уверява те, че никоя от двете ни няма да умре, без ти да присъстваш. Вероятно прибързах със заключението, че има голям потенциал за комедии в това място.

Ти отново отказваш да си легнеш.

— Късно е, Майк — твърдо изрича сестра ти. — Изтощен си. А утре трябва да си в състояние да функционираш нормално. Заради Джени. И заради Грейс.

Мисля, че именно съветът й да си починеш, за да функционираш утре нормално, е онова, което те кара да отстъпиш — оптимистично е да си легнеш в леглото, демонстрирайки вярата си, че на сутринта все още ще сме живи.

Двете с Джени стоим до леглото ти в семейната стая, разположена точно до отделението по изгарянията. Спиш неспокойно, със здраво стиснати юмруци.

Представям си Адам в неговото легло на два етажа.

— Сред менажерията му от плюшени играчки има няколко лъва — казвам ти. — Но любим му е Аслан и той не може да заспи без него. Ако е паднал от леглото, трябва да го намериш. Понякога се налага да издърпваш цялото легло, защото Аслан пада отстрани.

— Мамо? — казва Джени. — Татко спи.

Сякаш, когато си буден, можеш да ме чуеш. Трогната съм от това разграничение.

— Пък и — продължава тя — той сигурно знае за Аслан.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

Но аз не съм убедена, че е така. Ти смяташ, че ще е по-добре Адам да надрасне любовта си към плюшените играчки, след като вече е на осем. Но той ги е навършил току-що.

— Скоро ще можеш сама да слагаш Адам в кревата — казва Джени. — Да намираш Аслан. Всичко това.

Мисля си как държа ръката на Ади в своята, докато той се унася в сън. Всичко това…

— Да.

Защото аз, разбира се, отново ще си бъда у дома. Трябва да бъда.

— Става ли да отида да се поразходя? — пита ме Джени. — Страдам от лека клаустрофобия.

— Добре.

Бедната Джени; и тя като теб е човек, който обича да прекарва времето си навън, за нея е ужасно да бъде затворена в болница.

Сами сме. Гледам заспалото ти лице.

Помня как наскоро след като бяхме започнали да излизаме, те бях гледала, докато спиш, и си бях спомнила онзи цитат от „Мидълмарч“. Знам, не е честно, сега мога да ти цитирам, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса!

Както и да е, става въпрос за момента, в който бедната героиня разбира, че в главата на застаряващия й съпруг има само прашни коридори и плесенясали стари тавани. Но аз си представях, че в твоята глава има планини, реки и прерии — широки безгранични пространства с вятър и небе.

Още не ми беше казал, че ме обичаш. Но това трябва да приемем за даденост, нали? Нещо, което се разбира от само себе си, както е през последните няколко години. В началото на връзката ни изписваше тези думи след бръснене върху запотеното огледало в банята, за да ги намеря, когато вляза след теб да си мия зъбите. Обаждаше се просто за да ми ги кажеш. Сядах пред компютъра си и откривах, че си сменил скрийнсейвъра с такъв, през който преминава надпис „Обичам те!“. Никога не го беше правил за друга преди мен и сякаш имаше нужда да продължиш да се упражняваш.

Знам, че емоциите всъщност не се намират в сърцето. Но в нас трябва да има място, което да ги съхранява. Мисля, че докато някой не те обикне, то е грапаво и тревожно бодливо. И тогава, както става при докосването на някой ръбест камък от пръстите на пилигрими, то се изглажда в резултат на деветнадесет години практика.

 

 

Някой току-що подмина семейната стая. Зърнах фигурата за момент в стъкления панел на вратата; една сянка бързо прелетя покрай прага й. По-добре да проверя.

По коридора на отделението по изгарянията върви забързана фигура. По някаква причина се сещам за неясния силует в края на училищното игрище.

Насочва се към онази част, където се намира Джени.

Влиза в стаята й и през открехнатата врата виждам как се надвесва над нея.

Изкрещявам беззвучно.

Виждам как една сестра приближава. Гумените подметки на обувките й проскърцват по балатума и предупреждават за присъствието й. Непознатият се измъква.

Сестрата проверява състоянието на Джени. Аз самата не виждам никаква разлика; не че бих разбрала какво казват мониторите, но на мен положението ми изглежда същото. Но сестрата със скърцащите подметки преглежда апаратурата, с която е свързана Джени.

Тъмната фигура е изчезнала по коридора.

Не приближих достатъчно, за да видя лицето, забелязах само дългото тъмносиньо палто на натрапника. Но вратата на отделението е заключена, така че на него трябва да му е разрешено да влиза вътре. Сигурно е някой лекар или санитар; вероятно бе приключил смяната си, поради което не беше в бяла престилка или синя униформа, а с палто. Може би просто е искал да провери как е пациентката, преди да си отиде у дома.

Виждам, че Джени се връща, и й се усмихвам.

Но се страхувам.

Кой носи дълго тъмно палто посред юли?

7

Светват ярки изкуствени светлини; докторите вече са предупредени и прииждат на групи; шумно блъскане на носилки; сестрите бързо разчистват таблите със закуската и изваждат медицинските картони. Господи, мисля си, човек трябва да е наистина пълен с енергия, за да е в състояние да се изправи лице в лице с болничните сутрини. Но тази шумна, ярка, агресивна заетост поне превръща едва зърнатата снощи фигура в едно спокойно нищо.

Когато влизам в моето отделение, виждам, че мама вече е пристигнала и седи с доктор Бейлстрьом в един кабинет. За един ден е остаряла с няколко години; лицето й е прорязано от дълбоките бръчки на нещастието.

— Грейс не спираше да бъбри, когато беше малко момиченце, такава умница беше — казва мама, а гласът й е по-забързан от обичайното. — Винаги съм знаела, че ще порасне наистина умна, и така стана. На зрелостните изпити изкара три максимални оценки и получи стипендия за Факултета по история на изкуството в Кеймбридж с възможност да се прехвърли Английска литература, защото наистина я искаха в техния университет.

— Мамо, моля те! — възкликвам напразно. Допускам, че иска да им каже какъв мозък съм имала — върховен, както обичаше да казва татко — за да са наясно към какво да се стремят. Снимката отпреди произшествието.

— Забременя преди последните изпити — продължава мама. — Затова трябваше да напусне. Беше малко разочарована, ние също, но в същото време беше щастлива. Заради бебето. Джени.

Никога преди не бях чувала житейската си история, разказана от друг, и това изживяване ми се струва малко притеснително. Наистина ли е толкова обикновена?

— Знам, че я изкарвам голяма многознайница, но тя съвсем не е такава — продължава мама. — Много мило момиче е. Вярно, почти на четиридесет е, но за мен все още си е момиче. И би направила всичко за всеки. Прекалено добра, което не е добре за самата нея, така й казвах. Но когато съпругът ми почина, разбрах, че никой не може да е прекалено добър, не и ако ти си човекът, на когото помага.

Мама никога не бърза, когато говори. И почти никога не изрича повече от две или три изречения едновременно. Сега препуска из параграфите, сякаш й засичат времето. И на мен ми се приисква наистина да беше така, защото е ужасно да слушам всичко това.

— Не знам какво бих правила без нея; тя пренастрои целия си живот заради мен. Но не казвам, че трябва да оздравее заради мен. Не бива да си мислите подобно нещо. Обичам я повече, отколкото бихте могли да предположите, но хората, които наистина се нуждаят от нея, са децата й и Майк. Хората си мислят, че Майк е силният, той изглежда така, но в действителност силната е Грейси. Тя е сърцето на семейството.

Мама млъква за момент и доктор Бейлстрьом казва:

— Ще направим всичко възможно. Мога да ви уверя в това. Но понякога, когато става въпрос за тежка черепно-мозъчна травма, не може да се направи кой знае какво.

Мама я поглежда.

И за момент доктор Бейлстрьом се превръща в онзи лекар, който съобщи на родителите ми, че татко страда от болестта на Калер.

„Все трябва да има някакъв лек!“ — беше възкликнала тя тогава.

Сега не го казва. Защото, когато татко умря, й се беше случило невъзможното, немислимото и вече нищо не можеше да бъде немислимо отново.

Отмествам очи от лицето й към червените обувки на доктор Бейлстрьом — същите от вчера. Обзалагам се, че и самата лекарка поглежда към тях от време на време.

— Ще ви информираме какво сме установили, когато приключим със следващата серия от тестове — казва доктор Бейлстрьом. — По-късно днес имаме събрание на специалистите, на което ще се обсъжда случаят на дъщеря ви.

Едно време мама би им казала, че татко е лекар.

Едно време би си помислила, че това ще промени нещата.

Сега благодари на доктор Бейлстрьом — твърде добре възпитана е, за да пропусне да благодари на хората както подобава.

 

 

Адам седи свит до леглото ми.

Мама се втурва към него.

— Ади, сладурче? Мислех, че ще изчакаш при сестрите за пет минути?

Той лежи, опрял лице в моето и хванал ръката ми; плаче. Отчаян, ужасен звук.

Прегръщам го и му казвам да не се разстройва, уверявам го, че съм добре. Но той не може да ме чуе.

Докато синът ми плаче, галя меката му копринена коса и отново, и отново, и отново му повтарям, че всичко е наред, че го обичам. Но той продължава да не ме чува и аз не мога да издържа на това напрежение нито минута повече; трябва да се събудя заради него. Намирам обратния път към тялото си, през слоевете плът, мускули и кости. И изведнъж съм тук. Вътре. Мъча се да помръдна натежалото си тяло, но отново съм притисната под корубата на потънал на океанското дъно кораб и движението е невъзможно.

Но Адам е тук, плаче за мен и аз трябва да си отворя очите заради него. Трябва. Само че клепачите ми са заключени и ръждясали.

В тъмното проехтява фрагмент от стихотворение.

Душа, която все едно е окачена

на вериги от нерви, артерии и вени.

Оставих Джени сама. О, боже! Ами ако не успея да изляза от тялото си отново?

Чувам паническите удари на сърцето си.

Оглушала от барабаненето в ухото.

Но аз мога с лекота да се откъсна от тялото си, просто ще се плъзна навън, в тъмния океан, и после с мъка ще си проправя път нагоре към светлината.

Мама прегръща Адам, успява да измайстори една усмивка върху лицето си заради него, успява да каже с безгрижен тон:

— Ще се върнем пак, млади момко, става ли? Сега ще си вървим у дома, а когато си починеш, ще дойдем пак.

Грижи се за мен чрез грижите за детето ми. Извежда Адам навън.

 

 

Няколко минути по-късно Джени се връща при мен.

— Опитвала ли си се да влезеш обратно в тялото си? — питам я.

Дъщеря ми поклаща отрицателно глава. Каква идиотка съм. Та тя дори не може да погледне тялото си, камо ли да се опита да влезе обратно в него. Искам да й се извиня, но ми се струва, че така само ще влоша нещата. Тъпачка! Дума, която Джени използва. Тя не ме пита дали аз съм се опитала да го направя. Мисля, че се страхува от отговора, който може да е или че не съм успяла, или че съм го сторила, но това не е променило нищо.

Съвсем нищо.

Онова мрачно стихотворение, което някога смятах за толкова умно, все още отеква в нашата тишина.

… с резета от кости,

окована в крака и заклещена в ръце…

— Мамо?

— Мислех си за поетите метафизици.

— Господи, все още ли искаш да се явя на поправителните изпити?

Усмихвам й се.

— Сто процента.

Предстои ти среща с шефа на Сара в един кабинет на долния етаж. Идваме при теб.

— Истинската шефка на леля Сара е в отпуск по майчинство — осведомява ме Джени. — Помниш ли я? Роузмари, ексцентричката?

Не си спомням Роузмари ексцентричката. Никога не съм чувала нищо за никаква Роузмари.

— Леля Сара не понася този Бейкър. Мисли, че е идиот — продължава Джени. От шестгодишна е запленена от онази страна от полицейския живот на Сара, която е изпълнена с мигането на светлини и виенето на сирени. Разбираемо е. Нима е възможно моята работа на половин щат, която се изразява в писане на художествени критики за „Ричмънд Поуст“, да се сравнява с тази на детектив сержант от лондонската полиция? Нима има филм, книга или изложба, които да са по-вълнуващи и готини от даване на инструкции на хеликоптер при разбиването на някоя мрежа за наркотици? Разбиване на мрежа за наркотици. Можех да отпиша това състезание в самото му начало. Но размяната на шеги за сметка на колеги е нещо, което правим ние двете с Джени. Добре де, Сара не се е шегувала зад гърба на ексцентричката Роузмари и на Бейкър, който и да е той, но определено разказва на Джени клюките от работното си място.

Стигаме до кабинета за срещата едновременно с теб и Сара.

Защо, за бога, си стиснал този вестник? Знам, че през почивните дни ти мърморя за навика ти да четеш вестниците, вместо да обръщаш внимание на семейството. Но сега? Тук?

Влизаме след теб и Сара. Таванът е прекалено нисък, хваща в капан топлината. Няма прозорци. Нито дори вентилатор, който да раздвижи задушния тежък въздух наоколо.

* * *

Детектив инспектор Бейкър ти се представя, без да става от стола. Потното му подпухнало лице е непроницаемо.

— Искам да ви дам малко обща информация във връзка с нашето разследване — казва инспекторът, а гласът му е толкова скучен, колкото и физиката му. — Умишлените пожари в училищата са много често срещано явление. По шестнадесет случая седмично във Великобритания. Но пострадалите при подобни атаки са рядкост. Не е обичайно и пожарите да избухват посред бял ден.

Почваш да се дразниш — давай по същество, човече.

— Подпалвачът може да си е мислил, че училището ще е празно заради спортния празник — продължава инспектор Бейкър. — А може и да е направил умишлен опит да нарани някой от хората в сградата.

Той се привежда напред, потната му полиестерна риза леко залепва за гърба на пластмасовия му стол.

— Знаете ли за някой, който да е искал да стори зло на Дженифър?

— Не, разбира се — отвръщаш рязко.

— Това е нелепо — казва ми Джени, гласът й леко трепери. — Беше чиста случайност, че бях вътре, мамо. Чиста случайност, това е всичко.

Сещам се за снощния посетител в стаята й, надвесен над леглото й.

— Тя е на седемнадесет години, по дяволите! — казваш.

Сестра ти стяга пръсти около твоите.

— По дяволите! — повтаряш. Никога не ругаеш пред сестра си, нито пред децата си.

— Била е жертва на анонимни нападки, нали? — пита те детектив Бейкър; безизразният му глас е станал някак рязък.

— Това престана — отвръщаш. — Преди месеци. Няма връзка. Психическият тормоз над нея няма нищо общо с пожара.

Джени стои като вдървена.

Тя така и не ни каза как се е чувствала, когато я наричаха курва, уличница, малолетна проститутка и дори по-лоши неща. Или когато в пощенската ни кутия пристигаха кучешки изпражнения и използвани кондоми, адресирани до нея. Беше ни изключила от случващото се и вместо това се беше обърнала към Айво и приятелите си.

 

 

— Тя вече е на седемнадесет, скъпа, разбира се, че ще се обръща към тях.

Ти беше толкова вбесяващо разбиращ, толкова рационален — по „чел съм ръководството за тийнейджъри“ начин.

— Но ние сме нейни родители — казах аз. Защото родителите са на първо място, преди всички други.

 

 

— Не е имало нищо от почти пет месеца — казваш на инспектор Бейкър. — Това е приключило.

Детектив Бейкър прехвърля някакви бележки пред себе си, сякаш открива доказателства, които му дават основание да не се съгласи с теб.

Помня колко отчаяно искахме тормозът да приключи. Онези ужасни неща, които й пишеха. Беше шокиращо. Гротескно. Грозният жесток свят беше нахлул с трясък през нашата пощенска кутия в живота на дъщеря ни. И мисля, че в това е ключът — ти не беше успял да го предотвратиш. Мислеше, че не си свършил работата си като баща, че не си я защитил.

Часовете, които прекара в изследване на листовете голям формат в опит да определиш източника, от който бяха изрязани буквите… Кой вестник? Кое списание? Разглеждаше внимателно пощенското клеймо, когато имаше такова, агонизираше над смисъла на пратките, доставени на ръка — негодникът е бил тук, точно пред нашата врата, за бога, а ти не беше успял да го хванеш.

Скоро се досетих, че искаш ти да си човекът, който ще го залови и ще го накара да спре. За компенсация пред Джени или за да докажеш нещо на самия себе си? Смятам, че двата мотива се преплитаха взаимно.

Две седмици по-късно — две седмици, Майк — в деня, в който пристигна доставеният на ръка плик с употребяван презерватив, ти се обади на Сара. Както беше предвидил, тя ни посъветва да отидем в полицията — и защо, по дяволите, не го бяхме сторили още в самото начало? Покорно последвахме съвета й, но ти беше прав. В полицията — като изключим сестра ти — не сметнаха случая за важен. Поне не толкова важен, колкото бе за теб и за мен. Все пак никой не беше умрял, нали така? И не откриха нищо. Ние също не можахме да им помогнем; нямахме представа кой би могъл да нарочи Джени по този начин, нито пък защо.

Бедната Джен. Беше така вбесена и засрамена, когато от полицията разпитаха приятелите и гаджето й. Най-висша форма на тийнейджърска параноя, че възрастните не одобряват избора им. Но ти вече беше разпитал повечето от тях, спираше ги, когато Джени се опитваше да ги накара да минат бързо покрай нас на път за стаята й. Онези дългокоси и източени глуповати момичета не изглеждаха като вероятни автори на грозните писания. Ами някое от момчетата, с които дружеше? Дали някой от тях не е хранел омраза? Несподелена любов, прераснала в разпространявана чрез отровни писма горчилка? И Айво. Никога не съм му имала доверие — не го подозирах в авторство на анонимните писма, но се съмнявах в качествата му на мъж. Момче. Може би защото е толкова различен от теб, с неговата крехка физика и фактът, че на седемнадесетгодишна възраст се интересува от Уистън Хю Одън вместо от двигатели на коли. Мисля, че му липсва дълбочина. Но ти не си съгласен с мен. Според теб Айво е добро момче; страхотен младеж. Вероятно защото не желаеш да бъдеш ревнивият баща от клишетата? Защото не искаш да настройваш Джени срещу себе си? Каквито и да са причините ни, ти подкрепяш връзката на Джени с Айво, а аз имам възражения.

Но въпреки предубежденията си спрямо него не вярвам той да е изпращал въпросните писма. Освен това е гадже на Джени и тя го обожава, така че какъв мотив може да има да го прави?

— Кога точно е бил последният случай? — пита те инспектор Бейкър.

— На четиринадесети февруари — отвръщаш. — Преди месеци.

На Свети Валентин. Сряда. Адам се притесняваше за предизвикателството, което представляваше за него таблицата за умножение; Джени, както обикновено, закъсня да слезе за закуска. Но ние с теб вече бяхме будни от около час в очакване на шума откъм пощенската кутия. Повдигаше ми се дори от самото щракване на металния капак.

Беше писмото с думата П… изписана по цялата дължина на листа. Не мога да произнеса тази дума във връзка с Джени. Просто не мога. Но на следващия ден не пристигна нищо. Мина цяла седмица, без да получим нито едно от онези писма. После две седмици. Докато не минаха над четири месеца — и вчера прибрах пощата, без дори да си направя труда да я проверя.

— Сигурен ли сте, че не е имало нищо след четиринадесети февруари? — пита инспектор Бейкър.

— Да. Казах ви…

Той те прекъсва:

— Възможно ли е да е скрила от вас?

— Не, разбира се — казваш раздразнено. — Пожарът няма нищо общо с автора на онези писма. Предполагам, че все още не сте го разбрали?

Тръшваш вестника, който държиш, пред инспектор Бейкър. „Ричмънд Поуст“. Заглавието крещи:

УМИШЛЕН ПАЛЕЖ В МЕСТНО ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ!

Статията е от Тара.

Инспектор Бейкър не обръща внимание на вестника ти.

— Имало ли е и други форми на изразена агресия към дъщеря ви, за които не сте ни казали? — продължава той. — Съобщения на мобилния й телефон, например, писма в електронната й поща или коментари в социалната мрежа?

Ти се втренчваш в него.

— Питах Джени и тя отрече да е имало нещо такова — намесва се Сара.

Ти започваш да кръстосваш из кабинета; пет крачки от едната стена до другата — сякаш можеш да изпревариш онова, което те преследва.

— Би ли го споделила с теб? — обръща се инспектор Бейкър към Сара.

— Да. С мен или с родителите си — отвръща сестра ти.

Но ние не се бяхме задоволили само с думата на Джени. Търсехме; ти — пренебрегвайки всичките закони от книгите с правила за родители на тийнейджъри, аз — оставайки си нормална майка.

— Май спейс? Фейсбук? — пита пак инспекторът, сякаш ние не знаем какво означава „социална мрежа“, но ти го прекъсваш.

— Авторът на онези писания няма нищо общо с пожара. За бога, колко пъти още да го повторя? — Забиваш показалец във вестника. — Онзи учител, Сайлъс Хайман, е човекът, когото би трябвало да разследвате.

— Не сме чели вестника, Майк — казва Сара. — Ще го направим, ако ни дадеш минута.

Сигурно се шегува с теб, мисля си. В края на краищата, нима Тара би могла да знае за пожара нещо, което тя — полицайка и твоя сестра — да не е чувала?

 

 

Снимката на изгореното училище доминира на първата страница, на преден план е учудващо непокътнатата бронзова статуя на дете. Под нея има снимка на Джени.

— Взели са я от страницата ми във Фейсбук — казва Джени, като гледа към снимката. — Айво я направи на Великден, когато бяхме на онзи курс по кану. Не мога да повярвам, че го е направила. Трябва да е влязла в профила ми и да я е копирала от там. Това не е ли кражба?

Гневът й ми допада. Насред цялата тази трагедия възразява, че снимката й е била използвана.

Но контрастът между нашата дъщеря в отделението по изгарянията и това енергично, здраво, красиво момиче от снимката е болезнен.

Може би Джени също го усеща. Отдалечава се към вратата.

— Авторът на онези гнусни писма не е подпалил училището, а идеята на татко, че Сайлъс Хайман има нещо общо с пожара, е напълно нелепа, така че отивам да се поразходя.

— Добре.

— Не ти искам разрешение! — тросва се тя. И после излиза. Просто изразът „автор на гнусни писма“ отново бе натиснал старите бутони.

 

 

Почти веднага след излизането на Джени Сара отваря вестника и показва материала, поместен на две съседни страници, през които минава заглавие „ПРОКЪЛНАТОТО УЧИЛИЩЕ“.

На лявата страница се чете подзаглавие: „Пожарът е умишлен“, има и един параграф, посветен на това „популярно и красиво“ момиче.

Тара е превърнала страданието на Джени в източник на развлечение.

„Красиво седемнадесетгодишно момиче… се бори за своя живот… ужасно обгорено… жестоко обезобразено.“ Не новина, а воайорска порнографска бележка; гъделичкащ въображението боклук.

Мен ме изкарва някаква супермайка, която се втурва безстрашно в пламъците. Но твърде скапана супермайка, която пристига прекалено късно, за да спаси красивата героиня.

Статията завършва с апломб:

Полицията продължава спешното издирване на човека, отговорен за пожара и вероятно — за двойно убийство.

Моята смърт и тази на Джени биха добавили повече драматизъм в историята й.

Точно отсреща, на втора страница, Тара е препечатала една своя статия от март, към която е добавила нов увод:

Само преди четири месеца „Ричмънд Поуст“ публикува материал за Сайлъс Хайман, тридесетгодишен учител в „Сидли Хаус“, уволнен след трагичен инцидент на детската площадка в двора на училището, при който едно дете се е наранило сериозно. При този предполагаем „инцидент“ седемгодишното момче е скочило от външен противопожарен шлюз и си е счупило и двата крака.

Точно както и първия път, тя не споменава нищо по въпроса, че по същото време господин Хайман изобщо не е бил в района на въпросната площадка. И кавичките около думата „инцидент“ намекват за противното. Но кой би я осъдил заради някакви си кавички? Хлъзгава е като чантата си от лачена кожа „Миу Миу“.

И все пак заявката й за журналистическа слава, измерена в отпуснати сантиметри от страниците на вестника, продължава:

Разположено в зелено лондонско предградие, основаното преди тринадесет години училище с годишна такса дванадесет хиляди и петстотин паунда е рекламирано като осигуряващо здравословна среда, в която „всяко дете е уважавано и високо ценено“. Но още преди четири месеца изникнаха въпроси относно неговата безопасност.

По време на нещастната случка разговарях с родители.

Майката на едно осемгодишно момиченце ми каза: „Смятахме, че в това училище се полагат огромни грижи за децата, но този човек очевидно не им е обръщал никакво внимание. Възнамеряваме да отпишем дъщеря си от там“.

Друг родител сподели: „Много съм ядосан. Подобни инциденти не бива да бъдат допускани. Напълно неприемливо е“.

През март Тара беше кръстила статията си „Скок на детска площадка!“, но сега беше сменила заглавието с „Уволнен учител!“.

Така че в дясната страна на вестника е „Уволнен учител!“, а в лявата — „Умишлен палеж“. И между тях се прокрадва връзка, невидим намек за вина — уволненият учител си отмъщава с пожар.

Мобилният телефон на детектив Бейкър иззвънява и той го вдига.

„Ричмънд Поуст“ лежи на масата, подобно на хвърлено върху ринга предизвикателство: твоят кандидат за подпалвач Сайлъс Хайман срещу автора на анонимните писма на детектив Бейкър.

Знам, че никога не си харесвал господин Хайман. Преди да го уволнят, прекарвахме седмици в спорове около неговата персона. Според теб аз абсурдно пренадценявах ефекта на господин Хайман върху Ади.

— „Надценяване“ няма нужда от приставка като „пре-“ към себе си — бях изрекла с леден тон.

— Не всички сме с диплом по английски от университета — отвърна засегнато ти.

— Само половин диплом, забрави ли?

Карахме се заради господин Хайман. А обикновено двамата с теб не се караме.

— Преди да се появи господин Хайман, Ади беше нещастен. Не помниш ли?

Подиграваха му се, не можеше да се справя с учебната работа, на практика нямаше никакво самочувствие.

— Значи вече е преодолял тази фаза — подхвърли ти.

— Да, благодарение на господин Хайман. Той избра до кое дете да настани Ади, посочи кои от момчетата биха могли да му станат приятели и сега те наистина са такива. Канят го да си играят. Този уикенд ще спи в дома на едно от тях. Кога някога се е случвало подобно нещо? Господин Хайман организира и как да седят децата, когато отиват на екскурзия. Някога Ади се ужасяваше, че никой няма да иска да седи до него в автобуса. Освен това го накара да повярва, че е добър по математика и английски.

— Просто си върши работата.

— Нарича Ади „сър Коуви“. Това е страхотно, нали? Рицарско име?

— Това вероятно ще предизвика другите деца да почнат да го дразнят.

— Не, той е измислил подобни имена за всяко едно от тях.

Защо не го харесваше повече?

Привлекателен млад учител с искрици в очите. Чудех се дали антагонизмът ти към него не се дължеше на факта, че ме беше целунал по бузата, когато отидохме на родителска среща през първия срок.

— Напълно недопустимо! — беше възкликнал ти, без да разбираш, че господин Хайман е просто човек на физическия контакт. Разрошваше косите на децата, докато минаваше покрай чиновете им, прегръщаше ги бързо и топло, когато станеше време да си вървят у дома. И да, ние, майките, се усмихвахме леко, когато станеше дума за него, но това не беше нещо сериозно.

После, когато уволниха господин Хайман и аз се прибрах у дома вбесена от случилото се, ти просто се подразни. Каза, че плащаш училищните такси, че работиш ужасно много, за да го правиш, и преди да потеглиш на изтощително пътуване на другия ден, не ти се слуша за някакъв неадекватен учител, който сам си е виновен, че са го уволнили.

Вчера следобед бих влязла в разгорещен спор с теб, задето го подозираш. Подобно на Джени, бих заявила, че е напълно нелепо! Но всичката ми предишна вяра е изгорена до основи. Вече нищо не е такова, каквото беше вчера. Не вярвам на никого. Дори на господин Хайман. На никого.

Детектив Бейкър привършва разговора си по телефона и поглежда към „Ричмънд Поуст“.

— Има нещо странно — казва той на Сара, — и то е скоростта, с която пресата се е озовала на местопроизшествието. Пристигнали са дори преди пожарните коли. Трябва да разберем кой им е казал или как са разбрали. В случай че се окаже от значение.

Ти си разгневен от спокойната му тривиална забележка.

— Не е само тази статия — казваш, но радиото на детектив Бейкър те прекъсва. Той натиска бутона, за да отговори, но ти продължаваш: — Видях го да реагира остро няколко седмици след като беше уволнен. При раздаването на училищните награди. Хайман нахлу в салона и започна да се заканва. С жестоки заплахи.

8

— Мислиш ли, че ще спечеля награда, мамо? — попита ме Адам. — За каквото и да било?

Беше сутринта на раздаването на наградите. Адам, който тогава още беше на седем, ядеше шоколадов корнфлейкс и гледаше „Том и Джери“.

Бяха уволнили господин Хайман три седмици и половина по-рано и Адам вече мразеше ходенето на училище, затова се опитвах да компенсирам. Ти отсъстваше, снимаше филм, и аз си бях позволила малко да го поглезя. Разговорът ви като мъж с мъж можеше да се състои по-късно. Моето вълнение от прибирането ти у дома беше помрачено от притесненията за него.

— Би трябвало да спечелиш награда — казах му, почти сигурна, че това няма да се случи. — Но ако не стане, не бива да се разочароваш. Помниш ли какво каза госпожа Хийли на събранието? Накрая всеки ще спечели награда, дори твоят ред да не е точно тази година.

— Това са пълни глупости — подметна Джени, все още по нощница, макар че трябваше да тръгнем след десет минути. — Погледни на нещата от математическа гледна точка — продължи тя. — Броят на децата, броят на наградите, броят на официалните раздавания на наградите. Сметката не излиза, нали?

— И винаги печелят едни и същи хора — добави Адам.

— Сигурна съм, че не е…

Адам ме прекъсна разгорещено, раздразнен:

— Вярно е.

— Той е прав — подкрепи го Джени. — Знам, че твърдят, че всички деца са еднакво ценени и така нататък, но това са пълни глупости.

— Джен, не помагаш.

— Всъщност помага — каза Адам.

— Училището трябва да вкара поне няколко от учениците си в някое от най-престижните средни училища от рода на „Уестминстър“ за момчетата и „Сейнт Пол“ — за момичетата — продължи Джени, сипвайки си от зърнената закуска. — Иначе няма да има нови кандидати, които да запишат четиригодишните си деца за следващата учебна година. Така че най-умните получават наградите, за да им помогнат да влязат във въпросните престижни училища.

— Антъни вече е спечелил награда за най-добър ученик в класа — каза нещастно Адам. — Както и за математика, и за лидер.

— Той е на осем. На кого точно се очаква да бъде лидер? — попита с подигравателен смях Джени, което накара Адам да се усмихне. Благодаря ти, Джен.

— Когато аз ходех в това училище, наградите се печелеха от Роуина Уайт — продължи Джени. — Обираше ги всичките. — Изправи се мързеливо. — Церемонията все още ли се провежда в църквата „Свети Суитън“?

— Да.

— Истински кошмар. Винаги се оказвах завряна зад някоя колона. Защо не използват онази напълно подходяща съвременна църква до училището?

Адам погледна към часовника и се паникьоса.

— Ще закъснеем! — Втурна се да си вземе чантата. Страхът му от закъснението временно надделя над страха от училището.

— Ще бъда много бърза — обеща Джени. — Ще си изям закуската в колата, ако мама може да кара малко по-гладко от последния път. — На излизане от стаята се спря. — О, и нали се сещаш за всичките онези сребърни купи и щитове? Целта им е училището да изглежда по-старо и по-утвърдено, отколкото в действителност е. Така че родителите на настоящите ученици също са щастливи.

— Мисля, че си малко цинична — казах.

— Работила съм там, забрави ли? — възрази Джени. — Така че знам и имам основания да бъда цинична. Става дума за бизнес. И раздаването на наградите е част от него.

— Била си там само три седмици. А има и награда за положителен напредък — отвърнах малко неубедително.

Адам вдигна очи от ципа на раницата си. Погледът му беше същият като този на Джени.

— Това не означава нищо, мамо. Всички го знаят.

— Но въпреки това би искал да я спечелиш, нали? — попита го Джени.

Той кимна малко засрамено.

— Но няма да стане. Никога нищо не печеля.

Джени се усмихна.

— Нито пък аз.

 

 

Осем минути по-късно бяхме в колата. Адам е единственият човек, заради когото Джени би си направила труда да се разбърза.

Щяхме да пристигнем в училището по-рано, както всяка сутрин. Знам какво си мислиш — че не трябва да се поддаваме на това нервно напрежение — но пристигането пет минути по-рано от необходимото е нещо, което човек трябва да приеме, щом се грижи за Адам. Просто е факт.

— След колко време ще почнеш отново работа в училището? — попита Адам Джени, когато наближихме „Сидли Хаус“. Той толкова се гордееше, че сестра му беше помощник-учителка там предишното лято, макар и не на неговия клас.

— След като си взема изпитите — отвърна Джени. — Само след още два месеца.

— Това наистина е съвсем скоро — рекох, изпадайки в паника при мисълта за наближаващите зрелостни изпити. — Тази вечер трябва най-после да си направиш графика за преговора.

— Ще ходя у Дафни.

— Но татко се връща — напомни й Адам.

— Той ще е с теб вечерта, на церемонията по раздаването на наградите, нали? — отвърна Джени.

— Предполагам — съгласи се Адам, без да вярва напълно, че ти ще се появиш. Това не е критика; той се притеснява така за всеки.

— Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че няма да отидеш — казах на Джени. — Поне направи графика тази вечер, ако няма да преговаряш.

— Мамо…

Слагаше си спирала, оглеждайки се в огледалото за обратно виждане.

— Ако работиш по-упорито сега, за в бъдеще ще си подсигуриш много повече възможности за избор.

— Предпочитам да си живея живота в настоящето, отколкото да преговарям заради някакво бъдеще, нали така?

Не, помислих си, не е така. Защо не можеше да насочи умствените си способности, демонстрирани при тази размяна на реплики, в работата си по зрелостните изпити!

Последната част от пътя — покрай опасаната с дъбове алея — извървяхме пеша, както винаги. Адам ме държеше за ръката.

— Добре ли си, Ади?

Очите му вече се насълзяваха и той се опитваше да се овладее.

— Наистина ли трябва да отиде? — попита Джени. Аз си мислех същото. Но Адам стоически пусна ръката ми и се отправи към портата. Натисна бутона и секретарката го пропусна да влезе.

 

 

Ти беше заминал на снимки в деня след уволнението на господин Хайман и оттогава отсъстваше, така че не беше видял последствията от това уволнение. В кратките ни разговори при лоши телефонни връзки ти повече се тревожеше за Джени, проверяваше дали не са пристигнали още от онези отвратителни писма — които, слава богу, бяха престанали да идват — и за Адам не оставаше много време. А аз не бях ти казала; вероятно се страхувах да не запаля искрата на някой спор помежду ни. Така че ти все още не знаеше, че за Адам това си беше истинска трагедия. Не само бе загубил любимия си учител, но и светът на възрастните се беше оказал жесток, несправедлив и съвсем различен от приказките и историите, които четеше. Поредицата „В търсене на звяра“, книгите за Хари Потър, легендите за крал Артур и Пърси Джаксън — цялата негова литературна култура до този момент — не завършваха по този начин. Той беше подготвен за нещастен, но не и за несправедлив край. Учителят му беше уволнен. За нещо, което не беше направил.

И училището отново се трансформираше във враждебното за него място от времето преди господин Хайман да му стане учител.

 

 

В шест без четвърт, след една „светкавично бърза закуска“ и преобличането в чиста униформа, пристигнахме рано на раздаването на наградите. Обувките на Адам бяха лъснати до блясък, блейзърът му беше изчеткан, за да си няма проблеми. Аз бях в избелели скъсани джинси в знак на протест, което се хареса на Ади.

— Страхотно, мамо! — Някъде дълбоко у Адам тлее бунтарска искра.

Останалите майки щяха да се появят в дизайнерските си тоалети и скъпите си лъскави ботуши.

Бяхме дошли петнадесет минути по-рано отчасти защото Адам е в хора и трябваше да се присъедини към него навреме, но също така заради паниката му да не закъснее, която се бе засилила ужасно много през последните три седмици.

Зърнах Мейси, беше пристигнала по-рано и от нас и ми махаше от една пейка отпред. Адам отиде в страничната стая, за да изчака останалите от хора, а аз се присъединих към приятелката си.

— Запазих за теб и за Майк по едно хубаво място — каза тя и се отмести, за да седна. — Роуина съжалява, че не може да присъства, но изпитите са съвсем скоро, нали?

Значи Роуина преговаряше, въпреки че вече й бяха предложили условно, но на практика гарантирано място във Факултета по природни науки в Оксфорд. Докато Джени, на която никой не беше предлагал никакво място, бе на гости в дома на приятелка. Когато бяха малки, Джени мърмореше, че Роуина е прекалено амбициозна, състезава се с всички и иска да бъде най-добрата във всичко. На мен ми се щеше и тя да притежава поне мъничко от тези качества. И все още ми се ще.

— Ади и тази година ли е в хора? — попита ме Мейси. — Обичам да го слушам как пее.

Толкова е тактична и чувствителна; никога не пита: „Мислиш ли, че Адам ще спечели награда?“, вместо това хвали дребните му постижения.

Видях как Мейси приглади кафявата си памучна рокля, като се опита да глътне корема си. Очите й се наляха със сълзи.

— Мислиш ли, че приличам на някоя свиня булимичка в това? — попита ме тихо, почти заговорнически. Това никак не беше в неин стил и в първия момент се запитах дали съм я чула добре.

— Разбира се, че не, скъпа! — отвърнах. — Изглеждаш прекрасно. Сексапилна и сладка.

Тя се изкикоти.

— Като Лъскава мама ли?

Името, което бяхме дали на майките с лъскавите ботуши, скъпите копринени дрехи и блестящите коси с професионално направени днес следобед прически.

— По-лъскава — отвърнах.

Погалих с ръка избелелите си джинси и посочих към скъсаното по тях. Дали да я питам откъде й хрумна това със свинята булимичка?

После пристигна Доналд, стиснал в ръка купата, която щеше да връчва.

— Просто излъсквам среброто — рече той и по добродушното му лице се разля усмивка.

Когато Джени за първи път тръгна в това училище, и двамата бяхме с левоцентристки убеждения, срамувахме се, че детето ни учи в частно училище, и намирахме „Доналд и неговата купа“ за абсурдни и смешни. Но сега вече сме по-малко лицемерни и критично настроени. Намирам за трогателно неговото желание да продължава да поддържа тясна връзка с училището. Никога не успях да опозная Доналд добре. Двете с Мейси обикновено се срещахме през деня, когато той беше на работа, а Роуина — на училище, но от приятелката си знам, че мъжът й обожава както нея, така и дъщеря им. Наблюдавах как Доналд хваща ръката на Мейси, как сяда до нея малко по-близо от необходимото и изпитвах ревност, че ти не си там.

 

 

В малкия задушен кабинет детектив Бейкър най-накрая е приключил със своя разговор по съскащата радиостанция.

— Раздаването на наградите се състоя в църквата „Свети Суитън“, на около миля от училището — казваш ти. — Самолетът ми закъсня, затова пристигнах по-късно, някъде към шест и петнадесет. Дори не бяха поставили пазач при вратата. Влязох без проблеми. Политиката на училището във връзка с безопасността на мероприятието беше небрежно лоша.

Не споменаваш нищо за светкавично бързите закуски и изчетканите дрехи; подобни домашни детайли не съществуват в паметта ти.

— Забелязах, че директорката изглежда напрегната — продължаваш. — Още преди Хайман да се появи в църквата.

Съгласна съм с теб. Госпожа Хийли изглеждаше по-напрегната от обикновено, но сигурно бе така, защото вечерта училището се представяше на парад и тя искаше всичко да мине като по мед и масло, нали?

— Сякаш очакваше нещо да се случи — казваш.

Радиостанцията на детектив Бейкър отново изсъсква и той отговаря. Вбесен си, но какво можеш да направиш?

 

 

Видях те да стоиш отзад с една група бащи, които също бяха закъснели. Ти улови погледа ми, но блъсканицата на летището и важната ти всепоглъщаща кариера все още кръжаха около теб, така че усмивката ти не беше напълно ангажирана с мен.

Госпожа Хийли беше по средата на раздаването на купите, накъсано от кратки музикални изпълнения. Училището уж трябваше да „подхранва и развива самочувствието на всяко дете“, но аз бях забелязала, че всички важни купи отново отиваха при най-способните ученици.

Може би в крайна сметка Джени беше права. Може би купите бяха тук, за да добавят сребърен блясък към бъдещите дипломи и да помогнат на най-добрите ученици да влязат в най-добрите училища. Инвестиция в сребро, която щеше да се изплати чрез приема на нови деца. Не ми харесваше да си мисля, че през въпросната пролетна вечер сме по-скоро част от този бизнесмодел, отколкото от задушевно празненство с раздаване на награди.

Потърсих с поглед Адам сред редиците еднакво облечени деца. Опитвах се да реша какво да му кажа по-късно, в часа за лягане, след поредното му усещане за претърпян провал. Забелязах и други майки като мен — тези на Себастиан и на Грег — да седят малко по-вдървено, стиснали здраво програмите в ръце, чудейки се как ще убедят децата си, че наградите нямат никакво значение; че онова, което има значение, са самите те. Но очите на майките на училищните герои — децата, които винаги заемаха първите места и бяха начело на отборите, и вече притежаваха щита „Спортист на седмицата“ и трофея „Музикант на седмицата“ — се срещаха над пейките, усмихнатите им лица намираха други усмихнати лица, без да имат представа за мислите, които измъчваха нашата седнала с изправени гърбове бригада.

Бащите на тези деца винаги пристигаха навреме. Не, това не е натякване. Самолетът ти закъсня. Извинявай.

 

 

Детектив Бейкър най-накрая приключва разговора си по съскащата радиостанция.

— Към шест часа и четиридесет минути — продължаваш ти — през вратата нахлу Сайлъс Хайман. Подмина родителите.

 

 

Църковната врата се затръшна зад гърба му, прекъсвайки неравномерното соло на един кларинет. Всички се извърнахме назад и го загледахме втренчено, докато той си проправяше път сред родителите отзад. Забелязах, че костюмът му е изгладен, обувките — лъснати, момчешкото му лице — гладко избръснато. Но докато вървеше към олтара, леко залиташе и обилно се потеше.

Тишината край него звучеше така самотно.

— Отиде до директорката отпред — продължаваш. — И й се разкрещя. Нарече я кучка. Обвини я, че го е превърнала в проклет жертвен агнец. И после каза — това си го спомням много добре! — каза: „Не можете да причинявате подобно нещо на хората, чувате ли ме? Всички вие? — и махна с ръка по посока на пейките. — И всички вие отзад? Схванахте ли? Това няма да ви се размине“.

Звучеше отчаяно, помислих си, на ръба на отчаянието; беше избрал да излее гнева си, вместо да подсмърча мекушаво.

— Двама бащи отидоха и го хванаха — продължаваш ти. — И го издърпаха настрани от директорката.

Единственото нещо, което се чуваше, бе шумът, който се вдигаше, докато се опитваха да го изхвърлят от църквата. Дори децата — всичките двеста и осемдесет на брой деца — мълчаха. И тогава, в тишината, чух детски глас.

— Пуснете го!

Гласът на Адам.

Извърнах се и видях Адам — Адам от всички хора на света! — застанал прав сред морето от седнали ученици и учители. Сега гласът му звучеше по-силно.

— Оставете го!

Цялата църква притихна, всички погледи бяха втренчени в сина ни. Виждах, че е обзет от ужас, но въпреки това продължи, като през цялото време гледаше към господин Хайман:

— Не е честно! Той не е направил нищо лошо. Не беше честно да го уволнявате. Вината не беше на господин Хайман.

Беше изключителна постъпка. Геройска. Едно срамежливо малко момченце, изправено срещу облечените в тъмни костюми бащи в дъното на църквата, както и срещу всички учители и директорката, които го ужасяваха; срещу всички тях. Момченцето, което се страхуваше, че ще си изпати, ако не си напише домашното или ако закъснее с пет минути, същото това момченце се беше изправило в защита на своя любим учител. Винаги съм знаела, че е добър — не от онези прекалено добри хора, които са готови да лазят, за да угодят на някого, просто добър. Но въпреки това се удивих.

И после сякаш между Адам и господин Хайман се установи някаква невидима връзка. Сякаш накара господин Хайман за първи път да осъзнае какво всъщност прави. Учителят отблъсна ръцете на двамата бащи, които го държаха, и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Адам, му се усмихна нежно и за сина ми това беше сигнал да седне. Вече не виждах Адам, но знаех, че изключителната сериозност на онова, което току-що беше сторил, трябва да го е ударила подобно на парен локомотив. Но почти всички негови съученици също обичаха господин Хайман, така че сигурно щяха да го подкрепят, нали?

На вратата господин Хайман се обърна.

— Не съм навредил на никого.

Видях как лицето на Мейси пребледня и как по него се изписа изражение, което никога преди не бях виждала.

— Този човек изобщо не биваше да бъде допускан до децата ни — изрече злобно тя. И аз разбрах, че тя го мрази, дори го ненавижда — милата Мейси, която винаги е готова да прояви добрина.

* * *

— Беше открита заплаха — казваш на инспектор Бейкър. — Жестока. Личеше колко много мрази директорката. И всички нас.

— Но тогава не сте сметнали случилото се за достатъчно притеснително, за да го докладвате? — пита детектив Бейкър, тонът му е безстрастно саркастичен.

— Просто подцених склонността му към жестокост. Всички я подценихме. В противен случай това никога нямаше да се случи. Значи ще го арестувате?

По-скоро изявление, отколкото въпрос.

— Снощи говорихме с господин Хайман — отвръща инспектор Бейкър. По тона му личи, че е раздразнен.

— Значи сте го подозирали достатъчно, щом сте го разпитали?

— Бихме разпитали незабавно всеки, който може да е таял лоши чувства към училището — обяснява Сара. — Това се разбира от само себе си.

Детектив Бейкър многозначително я поглежда, не желае колежката му да издава професионални тайни. Но Сара продължава:

— Директорката или някой от членовете на управителния съвет и без това веднага щяха да ни дадат информацията, че е бил уволнен.

— Господин Хайман не настоя да говори пред адвокат. И нямаше нищо против да ни позволи да вземем ДНК проба от него — казва детектив Бейкър. — От опит знам, че това не е поведение на виновен човек.

— Но със сигурност…

Детектив Бейкър те прекъсва:

— Нямаме никакви причини да смятаме, че господин Хайман има нещо общо с пожара. Никакви обвинителни и неточни журналистически писания не могат да променят това. А вашият разказ за поведението му по време на раздаването на наградите е по-скоро интерпретативен, отколкото фактологичен. Но аз разбирам вашите тревоги, господин Коуви. И като се има предвид през какво преминавате, както и за да ви успокоя, ще се свържа с някой от офицерите ни, за да ви осветля за най-новото около разследването ни.

Той претенциозно изважда радиостанцията си за пореден път, намеквайки, без да го произнася на глас, че му създаваш излишни главоболия.

— Ще бъда при дъщеря си — казваш и се изправяш. — Можете да ме „осветлите“ там.

Напускаш кабинета. Евтината тънка врата се затваря с трясък зад гърба ти.

 

 

Тръгвам след теб по коридора. Докато гледам широкия ти гръб, ме обзема силен копнеж да ме прегърнеш; и си спомням какво радостно вълнение ме беше обзело, когато те видях онази вечер на раздаването на наградите — колко дълги ми се бяха сторили трите седмици и половина раздяла.

Когато влезе в църквата и срещна погледа ми разсеяно, бързо се опитах да си спомня дали някое от онези умни и атрактивни момичета от Би Би Си не е било част от екипа ти. Правила го бях и преди, през седмиците, в които теб те нямаше. Но бях напълно сигурна, че в групата сте само мъже. Не, не че те подозирах. Просто се чувствах малко несигурна, това е всичко. Никога не бях те питала, нито дори бях произнесла на глас това разяждащо ме малко притеснение.

„Върни се в кутията си и остани там!“ — заповяда ми властният глас на бавачката. Понякога и от нея има полза.

Когато излязох от църквата, обходих с поглед огромната група родители, опитвайки се да те открия. Тълпата от бащи най-отзад беше първата, която се беше изляла навън, повечето от тях вече разговаряха по мобилните си телефони, но не успях да те видя в здрача. Децата още не бяха излезли.

Притеснявах се, че Адам си беше навлякъл неприятности и че това сигурно ужасно го тормози. Исках да му кажа колко се гордея с него; че онова, което беше сторил, изискваше огромна смелост. Навсякъде около себе си чувах съскането на клюката, докато инцидентът се превръщаше в анекдот.

Доналд и Мейси бяха на няколко стъпки след мен. За момент си помислих, че се карат, но гласовете им бяха тихи и спокойни, затова реших, че сигурно ми се е сторило. Пък и Мейси твърди, че те двамата никога не се карат. „Понякога си мисля, че имаме нужда от един хубавичък скандал, от раздухването на някои паяжини, но Доналд просто е прекалено добродушен.“

Доналд държеше цигара, дърпаше силно от нея, а краят й блестеше в мрака. Мейси никога не ми беше казвала, че е пушач. Той хвърли угарката на земята, размаза я с върха на обувката си.

Видях Адам да върви към мен. Дребното му лице изглеждаше отнесено в опита му да се откъсне от околния свят. Когато приближи, той подмина Доналд, който палеше нова цигара, и трепна от пламъка на запалката.

— Всичко е наред, млади момко — каза Доналд, щраквайки капачето на запалката.

— Добре ли си, Ади? — попита го Мейси.

Той кимна и аз го прегърнах.

— Да вървим да намерим татко.

Вече не търсех съпруга си, а бащата на Адам — нашата родителска идентичност винаги узурпираше тази на съпруг и съпруга.

Най-накрая те видях да стоиш встрани от главната група родители. Ти ме хвана за ръката, другата ти ръка прегърна Адам.

— Здравей, лъвчето ми.

Нито дума за онова, което беше направил. Беше забелязал сигнала, закодиран в погледите, които родителите си бяха разменили над главите на децата си — от онези, които се появяваха, когато някой стореше нещо нередно.

— Вие двамата си вървете у дома — каза ти, игнорирайки знаците, които ти правех. — По-късно ще говоря с вас.

Дори не бяхме се целунали за „здравей“ и нашето разногласие относно Адам засили напрежението от неувереността ми покрай завръщането ти у дома.

— Ще се прибера възможно най-бързо — каза ти с мъжкарски, нетърпящ възражение тон. Бях доволна, че по време на снимките около теб не се навъртат красиви, умни и млади жени, но негативната страна на това е, че прекарваш прекалено много време в изцяло мъжко обкръжение; обикновено преодоляваш сексисткото си поведение за такъв период от време, колкото ти е необходимо, за да се възстановиш от часовата разлика.

 

 

Когато се прибра у дома, приготвях късна лека вечеря. Адам беше заспал половин час по рано.

Ти ме доближи изотзад и ме целуна. Усетих миризмата на бира в дъха ти. За момент се срещнахме като двойка.

— Джени не е ли тук? — попита ме.

— Бащата на Дафни ще я докара с колата. Току-що се обади.

— Много мило от негова страна.

Прегърна ме.

— Извинявай, че ми отне известно време, но трябваше да се погрижа да огранича пораженията. Бях в онзи бар до църквата, подмазвах се на учителите. И особено на госпожа Хийли. Наистина можех да мина и без това тази вечер. — Не виждаше лицето ми. — Помолих я да не го наказва, а да остави на нас да се справим с проблема и тя се съгласи.

Извърнах се към теб и тогава започнахме да се караме.

Ти мислеше, че Адам се беше изправил в защита на господин Хайман не заради лоялност и кураж, а защото „онзи мъж му е промил мозъка по някакъв начин“. Смяташе, че влиянието на Сайлъс Хайман върху Адам е „неестествено силно“.

После Джени влезе в кухнята и сложи край на спора ни.

Никога не сме се карали пред децата, нали? Не и когато става дума за нещо сериозно. Те са нашият договор за преустановяване на огъня.

„По дяволите Обединените нации — беше казал веднъж ти. — Воюващите страни трябва просто да вкарат някоя дъщеря тийнейджър в стаята.“

 

 

Вече сме в отделението по изгарянията и ти щателно измиваш ръцете си, следвайки точно картинките от инструкциите. Сара прави същото. После една сестра ви пуска през заключената врата.

Когато стигаме до стаята на Джени, се опитвам да се взема в ръце. Ти се обръщаш към Сара.

— Човекът, който й го е причинил, не е авторът на анонимните писма.

Гласът ти е гневен и я стряска.

Една сестра сваля последните бинтове от лицето на Джени.

Мехурите я правят неразпознаваема. Изглежда много по-зле, отколкото в спешното отделение. Бързо се извръщам настрана. Защото не мога да понеса тази гледка. И защото ще трябва да кажа на Джени какво съм видяла, а не какво съм зърнала за секунда, а човек може да задържи всяка информация за себе си, ако е видял нещо само за миг, нали така? И не е погледнал втори път, за да се увери?

Но ти не отместваш поглед встрани.

Сестрата забелязва отчаянието ти.

— Мехурите на следващия ден са нещо напълно нормално — обяснява ти тя. — Те не означават, че раните й са се влошили.

Ти се навеждаш към Джени, лицето ти е близо до нейното, после целуваш въздуха над главата й, сякаш целувката ти ще се понесе надолу и ще се приземи върху нея.

И тази целувка ми разкрива причината, поради която така упорито отказваш да приемеш, че извършителят може да е авторът на анонимните писма.

Защото, ако е той, това би означавало, че ти не беше успял да защитиш дъщеря си. Не беше го спрял и той й беше причинил и това. И следователно, вината е твоя. Ти щеше да си отговорен за това, че очите и устата й трябва да бъдат изкуствено промивани; за покритото й с мехури лице; за обвитите й в бог знае какво крайници; за прекратения й полет.

За възможната й смърт.

Товар, който не можеш да вдигнеш.

— Вината не е твоя — казвам ти, като приближавам към теб и те прегръщам. — Наистина, скъпи, който и да го е направил, ти нямаш вина за това.

Сега разбирам защо не просто подозираш господин Хайман, а си се вкопчил в него, сигурен, че той е виновникът.

Всеки друг, само не и авторът на отвратителните писма.

И може би си прав.

Спомням си отново думите на Мейси: „Този човек никога не трябваше да бъде допускан до децата ни“. Омразата й към него. Мейси, която винаги мисли най-хубавото за всеки и е добра до глупост.

Мейси също трябва да беше видяла нещо лошо в него.

„Винаги си била наивна“ — чувам гласа на бавачката.

А може би просто съм била сляпа.

9

Докато чакаме детектив Бейкър до леглото на Джени, мислено се връщам към остатъка от вечерта на раздаването на наградите и завръщането ти у дома. Не мисля, че ще се сетя за нещо полезно, но имам нужда да избягам от тук и да се озова обратно в светилището на нашия предишен живот; споменът като временна почивка от случващото се.

 

 

Джени беше на компютъра на долния етаж, ровеше из Фейсбук. Беше подстригала дългата си коса по време на твоето отсъствие и тя вече не скриваше лицето й, когато се привеждаше напред.

— Роуина преговаря — казах й, докато минавах покрай нея.

— Мислех, че мястото й в Оксфорд е сигурно — отвърна Джени, без да долавя критичния ми намек.

— Въпреки всичко държи да изкара възможно най-високи оценки на изпитите. Те наистина са важни не само за университета, но и за цялата ти автобиография.

— Е, нейна работа, мамо — отвърна тя. — Лека нощ! — извика след теб, докато ти се качваше нагоре по стълбите.

— Лека нощ, сладък принце — отвърна й по същия начин, по който й отвръщаше, откакто бе навършила пет годинки. Само дето сега ти си този, който си ляга преди нея.

Дойдох при теб в стаята ни.

— Би било добре, ако знаеше откъде идва този цитат. След около седем седмици е изпитът й по английски, а тя няма ни най-малка представа.

— Мислех, че вече е минала „Отело“.

— Не е в това въпросът. Тя би трябвало да познава трагедиите си.

Ти избухна в смях.

— Просто искам да се представи добре. За да може поне да се опита да кандидатства в университет.

— Да, знам — каза разнежено ти. Целуна ме.

И общите неща помежду ни бяха повече, отколкото различията ни.

Спорът ни относно Адам все още витаеше из въздуха, така реален, както топлото му заспало телце в съседната на нашата спалня. Също както и притеснението ми за Джени се носеше из къщата, докато тя се ровеше из социалната мрежа, вместо да отвори някой учебник. Но бях толкова доволна, че си си у дома.

Ти ми разказа за пътуването си, а аз — за дребните детайли по време на отсъствието ти, като избегнах темата за господин Хайман и Адам. Просто исках да се насладя на времето, което имах насаме с теб.

Малко по-късно, докато ти си вземаше „горещ душ, който не идва от кофа“, заспалото безпокойство, витаещо из къщата, отново ме намери. Сетих се за Роуина. В „Сидли Хаус“ тя беше отличничка по всички предмети, беше включена в почти всички отбори, бе звезда на събранията, а сега щеше да замине за Оксфорд, за да изучава природни науки, докато нашата дъщеря би била голяма късметлийка, ако изкараше поне един зрелостен изпит.

Притеснението ми започна да избива на повърхността под формата на ревност. От Мейси знаех, че Доналд направо обожава семейството си. Бях сигурна, че ако Роуина беше на мястото на Адам, ако тя се беше изправила храбро в църквата, Доналд щеше да я подкрепи и да бъде горд с постъпката й. Идеалното семейство.

Свалих грима, който толкова внимателно си бях сложила по-рано. С течение на годините твоето лице е станало по-известно, докато моето единствено остарява, и аз винаги си давам сметка за това след всяко твое отсъствие, при всяка предстояща среща след раздяла.

Спомних си странното изказване на Мейси относно вида й. Вероятно защото се гледах в огледалото. Или може би защото търсех някакъв недостатък в идеалното семейство. Както и да е, по някаква причина аз отново се сетих за нейния израз „свиня булимичка“, който бях забравила, докато не го бях свързала с други очевидно безобидни инциденти — начина, по който се оглеждаше в огледалото ни в коридора на излизане, бързото отместване на погледа. „Господи, каква дърта вещица — казваше. — Дори ботоксът не би помогнал!“ Синината на лицето й от: „Блъснах се в градинската барака — така става, когато човек е с два леви крака!“. Спуканата кост на китката: „Втурнах се навън по заледения тротоар с обувки на висок ток. Вината си е изцяло моя. Направо полетях, каква тъпачка!“.

Сам по себе си никой от въпросните инциденти не ми се беше сторил притеснителен, но сега, докато стоях пред огледалото на тоалетката си и мислех за всичките тях, взети заедно, те се превърнаха в плътна мъглява мрежа от нещо зловещо. Принудих се да спра. Умишлено търсех недостатъци, но фантазията ми беше сътворила нещо далеч по-лошо. Защото това със сигурност беше просто продукт на въображението.

Така че стига, заповядах си строго. Грозната ревност води до рисуването на грозни картини. Достатъчно.

 

 

Бях се надявала, че спомените ще ми послужат като малко спокойно убежище, но не беше станало така. Защото този неудобен спомен за Мейси и сега продължава да е с мен, сякаш умът ми не иска да ме остави да го сгъна прилежно и да го сложа настрана. И ме дърпа към друг спомен — спомен, който не успявах да си върна по-рано, онзи, който беше избледнял точно когато бях посегнала да го хвана.

Споменът за Мейси, когато тръгна от спортното игрище към училището, но после за момент се спря, за да погледне лицето си в джобното си огледалце. Жест, който, без да си давам сметка, бях започнала да асоциирам с нея. Жест, който ми даде да разбера колко неуверена е тя напоследък в сравнение със стилната Мейси от състезанието на майките в нейните „хич не ми пука!“ дни. Такова дребно нещо, не важният спомен, на който се надявах. Затова се чудя защо въпреки всичко не иска да ме напусне.

 

 

Детектив Бейкър пристига и трепва, щом вижда Джени. Затова ли искаше да го накараш да дойде тук? За да разбере? Ако е така, бил си прав. Аз също искам Бейкър да осъзнае защо е всичко това.

— Надявам се, че ще се успокоите, когато разберете — започва той с безизразния си дразнещ глас, — че алибито на господин Хайман бе проверено от един от моите офицери. Не би могъл да бъде в училището по времето, когато е започнал пожарът.

Надолу по врата ти плъзва гневна червенина.

— Кой му е осигурил алибито?

— Нямам право да ви кажа. Ще определя офицер, който да държи връзка с вас и да ви осведомява при всяка нова информация.

— Не ми трябва никакъв офицер — казваш. — Просто искам да бъда уведомен, когато арестувате Хайман.

Детектив Бейкър се спира за момент и се обръща с гръб към Джени.

— Ще проведем спешно разследване във връзка с анонимните писма — казва той. — И ще разглеждаме пожара като опит за убийство на дъщеря ви.

Сара слага длан на ръката ти, но ти я отблъскваш.

— Трябва да отида на една среща — казваш. Прошепваш нещо на Джени, твърде тихо, за да те чуе друг, освен тя, после излизаш от стаята.

Детектив Бейкър се обръща към Сара:

— Значи сме разпитали приятелите й, но не сме направили никакви тестове, освен ДНК тест на използвания кондом, така ли? Предполагам, че си запозната добре с делото, като се има предвид личната ти заинтересованост.

— Да. Но не открихме съответствие.

— Не са ли взети проби от гаджето или приятелите й? — пита детектив Бейкър.

— Не, нямахме…

— Сега ще го направим. Разбрахме ли от пощенските клейма откъде са изпращани писмата?

— От случайни места — отвръща Сара. — Но всички са в Лондон. Една от пощенските кутии е в обсега на улична наблюдателна камера. Има незначителен шанс подателят да е заснет, докато пуска писмото, но навремето не разполагахме с достатъчно хора, за да…

— Ще наредя на някой да се заеме с въпроса.

 

 

Намирам Джени в коридора, завърнала се е от разходката си.

— Видях Тара — информира ме тя, избирайки за момент неутрална тема на разговор. — Мотаеше се из приземния етаж.

— Това е начинът, по който един мързелив журналист провежда разследване. Чака новините да дойдат при него.

— Леля Сара вярва ли, че подпалвачът е авторът на анонимните писма? — пита ме Джени, слагайки край на изкуствено нехайния ни разговор.

— Мисля, че ще провери всяка възможност. Що се отнася до писмата, има ли нещо, което ти…

— Не, не започвай. Моля те. Достатъчно зле беше, когато двамата с татко ме подлагахте на кръстосан разпит покрай тази история.

— Просто…

— Никой от познатите ми не би ми сторил подобно нещо — казва тя. Същото беше твърдяла и на кухненската маса, по времето, когато пристигаха отвратителните писма.

— Нито за минута не намеквам, че може да е някой от приятелите ти. Наистина. Просто искам да знам има ли нещо, което не си ни казала.

Тя отмества поглед встрани и аз не мога да разчета изражението на лицето й.

— Доста ти беше писнало от факта, че искахме да знаем всяка твоя крачка — добавям.

— Вие направо ме надзиравахте като ченгета — поправя ме тя. — Татко ме следеше, за бога! Виждах го.

— Той просто искаше да се увери, че си в безопасност. Това е всичко. И когато отказа на предложението му да те закара до…

— На седемнадесет съм.

Да, само на седемнадесет. И толкова хубава. И толкова наивна.

— После… партито на Мария. Не ме пуснахте да отида — продължава Джени. — Защото не започвало преди девет. Девет. Всички останали бяха там, но вие ме наказахте да си остана у дома заради нещо, което дори не бях направила. Карцирахте ме.

Преди две години Джени на майтап ми беше съставила речник, за да разбирам какво ми говори. (Трябваше да обещая, че самата аз всъщност няма да използвам думите и изразите от него.)

„Карцирам“ беше дума, която вече знаех.

Но все пак тя е права. Не беше честно, нали? Не беше сторила нищо, за да заслужи онова, което в нейните очи беше наказание, а в нашите — мярка за сигурност. Нашата нарастваща нужда да я предпазваме просто беше подсилила желанието й да се откъсне от нас. Сега като си мисля, „писма на омразата“ е правилният термин, не само заради съдържанието на бележките и ужасните неща, които й изпращаха, но и поради факта че докато всичко това се случваше, то изсмукваше толкова много от щастието в нашето семейство.

— Отидох на партито на Мария — признава Джени. — То се състоя същата вечер, в която бях останала да преспя в къщата на Одри след състезанието по скуош. Тя също беше поканена.

Защо си го признаваше точно сега?

Да не би да се беше случило нещо на онова парти? Изчаквам, но тя не казва нищо повече.

— Има ли нещо, каквото и да е, което не си ни казвала във връзка с писмата? — питам отново. — За да не засилим още повече „полицейските“ си мерки?

Тя леко се извръща от мен.

— Понякога отново съм там, в училището — тихо казва. — Не мога да избягам. Не мога да изляза навън. Нищо не виждам. Искам да кажа, че не е като спомен. Не. Представям си само болката. И страха.

Джени се свива в себе си, става възможно най-малка.

Прегръщам я.

— Хей, това е приключило. Приключило е напълно.

Трябва да има нещо, което да не ни е казала. Защото, когато я попитах, тя се върна към пожара, почувства го отново, все едно че беше направила връзка между двете неща. Но сега трепери и не мога да я попитам пак. Не мога. Не още.

Но си мисля, че ще ми каже. След време.

Когато беше малка и я прибирах от училище, Джени имаше обичай да ми казва — също както прави Адам сега — „беше добре, мамо“. Но често тревогите й бяха скрити в някой джоб на униформата, страховете й — пъхнати под пуловера. Трябваше да се чака търпеливо, докато джобът се изпразни по пътя към дома; някой смачкан проблем излизаше на бял свят при писането на домашното; страхът най-сетне изскачаше изпод пуловера на дивана, докато гледахме телевизия. Трябваше да чакам до къпането, за да разбера дали имаше нещо наистина важно. Предполагам, че въпросното нещо вече нямаше как да бъде крито.

Джени махва към отделението по изгарянията.

— Е, как съм?

Бях си подготвила отговора.

— Не те видях добре. Но сестрата казва, че правиш всичко, което очакват от теб. Трябва да минат няколко дни, за да се разбере за белезите.

Това поне е вярно.

— Татко там ли е?

— Не, трябваше да отиде на среща с лекарите.

Срещата е с моите лекари, за мен. Вече разполагат с резултатите от скенера на мозъка ми. Решавам отново да прибягна към фалшиво-небрежния тон.

— Да отидем ли да видим какво прави Тара? — предлагам.

— Не трябва ли да сме с татко?

— Ще се оправи и сам за малко.

Не искам Джени да чуе какво ще ти кажат докторите. Аз не искам да чуя.

Още не.

Още не.

— Помниш ли, когато получих кучешките изпражнения? — пита ме тя.

— Бяха в кутия, от онези, в които се изпращат книги — отвръщам, изненадана, че иска да мисли за това.

— Помниш ли какво каза Ади?

— Мисля, че е лайно от териер — каза той, надничайки в кутията.

Бях ужасена, че е видял.

— Адам, наистина не мисля, че ти…

— Искам да кажа, че ако погледнеш размера му, трябва да е излязло от дупето на малко куче.

Джени започна да се усмихва.

— Може би от йоркширски териер? — продължи да разсъждава той.

— Или от шотландски? — добави Джени, а усмивката й стана по-широка.

— Не, знам! — извика Адам. — Това е лайно от пудел!

В продължение на няколко минути кискането им изпълваше цялата къща.

10

Тара е до болничния магазин, извършва две дейности едновременно — отмята косата си и изпраща съобщения.

— Мислиш ли, че планира отново да сгащи татко? — пита Джени.

— Вероятно.

Прилича на лъскав красив лешояд, изчакващ допълнително новинарска леш.

През стъклената стена на магазина до добрите стари плодове и плюшени играчки се вижда купчина броеве на „Ричмънд Поуст“. Представям си как хората прочитат вестника, после, във вторник, го изхвърлят в контейнера си за рециклиране. Усмихнатото лице на Джени гледа служителите на чистотата, преди да изпразнят контейнерите в задната част на камиона си.

— Не е честно, че може да публикува всичко това за Сайлъс — казва Джени. — А той не е в състояние да направи нищо по въпроса, по дяволите. Извинявай.

Намирам за мило, че все още се извинява, когато ругае пред нас. Може би е настъпил моментът да бъдем откровени и да й кажем, че правим същото зад гърба й, през цялото време.

Беше се запознала с господин Хайман, когато постъпи на работа в „Сидли Хаус“ миналото лято, но не бе успяла да го опознае добре. В края на краищата тя беше само една помощник-учителка. Лоялността й към него се дължи на всичко, което е сторил за Ади. Мисля, че използва малкото му име — „Сайлъс“ — за да подчертае, че е преминала от редиците на учениците в тези на учителите. Въпреки че ние, майките, подобно на децата си, винаги го наричаме господин Хайман.

Наивно ли е от нейна страна да продължава да е лоялна към него? Не искам да омърсявам възгледите й за света със своето грозно универсално подозрение. Не и ако не се налага.

Никога не разказах на Джени или на теб за конфронтацията си с Тара през март, когато беше написала първата си статия „Скок на детска площадка!“.

Тара просто ми се подигра, че го наричам господин Хайман.

„За бога, къде живееш, Грейс? В роман на Джейн Остин ли?“

„А, значи не си пропуснала телевизионната адаптация?“ — не й останах длъжна. Наум. Десет минути по-късно.

Когато отидох да говоря с редактора, Тара омаловажи защитата ми на господин Хайман; според нея ставало въпрос не за него, а за мен и завистта ми към нея. Бях на тридесет и девет години, работех на половин бройка и пишех рецензии. Какво не бих дала да съм на мястото на двадесет и три годишната Тара с нейния истински журналистически талант и с бляскавата й кариера, след като моята беше ударила дъното преди толкова много години?

Тя, разбира се, не каза всичко това директно; не беше необходимо. Подобно на прозата си, тя можеше да каже всичко, което си поиска, без никога да се изрази направо.

И статията й беше публикувана.

Как бих могла да кажа на Джени — или на теб — че съм толкова мекушава? Сара не би изтърпяла подобно отношение за секунда.

Някъде по същото време гласът на бавачката в мен стана особено остър.

Защото в известен смисъл Тара имаше право. Бях се задоволила с работата си в „Ричмънд Поуст“. На практика се преструвах пред всички, като изключим Мейси, че не си струва да започвам истинска работа и да градя кариера — парите, които щях да изкарвам, щяха да са толкова, колкото да покрият таксата за детска градина или за наемане на бавачка. Казвах на себе си, а също и на теб, че ако съм изправена в ситуация да избирам, винаги бих избрала да съм с Джени и Адам. Но гласът на бавачката в мен се намесваше и ми напомняше, че именно аз съм тази, която създаде сценария, в който трябваше да избирам. „Много други жени успяват да жонглират между деца и кариера и не позволяват на въртящите се на пръчки чинии да спрат.“

„Животът ми не е цирково представление“ — отвръщах завидно бързо на самата себе си.

Но гласът винаги печелеше, предприемайки атаката със списъка.

Казваше ми:

Липсват ти:

Стремеж;

Амбиция;

Фокусиране;

Талант;

Енергия.

Именно споменаването на липсата на енергия забиваше последния пирон в ковчега. Вдигах ръце, в знак, че се предавам. Да! Права си! Сега трябва да вървя да помогна на Адам с домашното и да проверя дали Джени още виси във Фейсбук.

Тара чете някакво съобщение на мобилния си. Отправя се надолу по коридора с плъзгаща се стъпка. Двете с Джени я следваме.

Джени се усмихва:

— Старски и Хъч или Кагни и Лейси?

Но всъщност в преследването на някого има нещо — макар и малко — вълнуващо.

 

 

Тара отива в лавката и приближава до една маса, на която седи мъж. По-възрастен от нея, с леко закръглено бирено коремче. Познавам го.

— Пол Презнър — казвам на Джени. — Журналист на свободна практика. Всъщност не е лош. От години пише главно за „Телеграф“.

— Да не се е сдобила с ексклузивното право да отразява случая?

И двете се притесняваме, че е така, понеже си познато от телевизията лице; твоята слава ще привлече по-голям „читателски интерес“. Виждам как Презнър похотливо оглежда Тара и ме изпълва облекчение, вместо отвращение. Значи това е причината, поради която е тук.

Приближаваме, за да можем да подслушаме разговора им.

— Фактът, че пожарът е училищен, е без значение — казва Презнър. — Главното е, че става дума за бизнес. Бизнес за милиони паунда. Който е изчезнал в пламъци. Ето това трябва да разследваш. Този е ъгълът, от който трябва да погледнеш на нещата.

Джени слуша напрегнато.

— Ъгълът е, че изгорялата сграда е училище — възразява Тара и пъха в розовата си уста лъжичка с пяна от капучиното си. — Добре, няма ранени деца, но едно седемнадесетгодишно момиче е пострадало. Красиво, популярно сред връстниците си седемнадесетгодишно момиче. Именно за това искат да четат хората, Пол. За човешката драма. Много по-интересно е от някакви си сухи цифри за финансови загуби.

— Нарочно се правиш на наивна.

— Просто знам от какво се интересуват читателите. Дори онези, които купуват „Телеграф“.

Той се привежда към нея.

— Така че ти задоволяваш потребностите им?

Тя не се отдръпва от него.

— Накрая всичко ще се сведе пак до парите, Тара. Винаги става така.

— Колумбийският университет? „Тексас Хай“? Техническият във Вирджиния? В никой от изброените случаи не е имало финансов мотив, нали? Знаеш ли колко много училища са станали обект на жестоки нападения през последните десет години?

— Но атаките в университетите, които спомена, са били с огнестрелно оръжие.

— Същата работа. Става дума за насилието в нашите училища.

— Нашите училища? Празни приказки. И абсолютно неточно. Всичките ти примери идват от Америка.

— Имаше атаки и в Германия, Финландия, Канада.

— Но не и тук.

— Дънблейн?

— Едно изключение. Преди петнадесет години.

— Може би насилието в училищата е нещо ново, което сме внесли отвън. Нежелан имигрант в нашите зелени предградия.

— Тема за следващата ти статия?

— Може да се окаже начало на една нова вълна.

— Човекът, когото сочиш с пръст, не е някакъв пропаднал настоящ или бивш ученик, а учител.

— Соча с пръст? Прекалено много полицейски сериали гледаш. Освен това става дума за бивш учител. Тъкмо тук е разковничето.

— Е, признавам ти, че си се натъкнала на добра история. Щеше да е фалшива, измислена и напълно невярна, ако не се беше изхитрила да я изложиш по своя си начин, но все пак — добра история.

Той й се усмихва. Не мога да понасям повече този флирт, от който ми се повдига.

— Освен това харесвам снимките. Бронзова статуя на дете на преден план, след като не си намерила истински деца, които да ти позират, и фотография на Дженифър — всичките на една страница.

— Да отидем ли да потърсим татко? — предлага Джени.

Излизаме от кафенето и аз се сещам, че детектив Бейкър се чудеше как пресата бе успяла да стигне до училището толкова бързо. Дали Тара имаше нещо общо? Но ако да, как точно е станало?

 

 

— Той е прав — казва Джени. — За това, че училището е бизнес. Вече ти го казах, нали?

За момент зървам проблясването на сребърните купи по време на раздаването на наградите; отново си спомням неудобното чувство, че сме част от един успешен бизнесмодел.

— Дори да е бизнес — казвам, — не виждам защо някой ще иска да го изгори до основи.

— Застрахователна измама? — предполага тя.

— Не виждам защо. Училището е претъпкано. Таксите не спират да се покачват. Трябва да е преуспяващо като бизнеспредприятие. Така че не виждам логика да го изгарят.

— Може би има нещо, което не знаем — казва Джени и аз разбирам, че се хваща за тази вероятност така, както ти се беше вкопчил в Сайлъс Хайман. Всичко или всеки, само да не е авторът на анонимните писма; стига да не е атака лично към нея.

Когато пристигаме в спешното неврологично отделение, чувам забързания тропот на токчетата на доктор Бейлстрьом по балатума.

Лекарката се обръща към една главна сестра:

— Къде ще се състои обсъждането на случая на Грейс Коуви?

— В кабинета на доктор Роудс. Целият екип е там.

— Отдавна ли чакат?

— От петнадесет минути.

— По дяволите.

Доктор Бейлстрьом се втурва към един от кабинетите толкова бързо, колкото й позволяват токчетата.

— Да изчакаме ли татко тук? — обръщам се към Джени.

Тя не отговаря.

— Джен…?

Нищо. Обръщам се да я погледна.

Става нещо. Нещо изобщо не е наред. Очите на Джени блестят, тя цялата излъчва светлина — прекалено ярка, прекалено жива и цветна. От нея струи пулсираща топлина.

Онемявам от ужас. Не мога да помръдна.

— Разбери какво става с мен — проронва Джени, а гласът й е толкова тих, че едва го чувам. Сега лицето й е толкова светло, толкова заслепяващо, че трябва да отместя очи встрани.

Ти излизаш от кабинета, където се провежда обсъждането на състоянието ми, и хукваш с все сила по коридора. Вратите се затръшват зад гърба ти, хората се отдръпват от пътя ти.

Тичам след теб, опитвам се да не изоставам.

Стигаш до отделението по изгарянията и почваш да удряш с юмруци по вратата, но една сестра вече те очаква и забързано ти отваря. Казва, че Джени е претърпяла сърдечен арест. Сърцето й внезапно е спряло и сега се опитват да го накарат да заработи отново. Но арестът е за престъпниците, не за сърцата. Не и за сърцето на Джени. Защото то не трябва да спира, трябва да продължи да бие — всяка секунда, всяка минута, всеки час от всеки ден, дълго след като моето и твоето са спрели. Много след това. Сещам се за онези стихове на Силвия Плат:_ Любовта те накара да затиктакаш като масивен златен часовник_, и си мисля, че наистина нашата любов доведе до това — сърцето на дъщеря ни да се появи на бял свят и да заработи. Но в момента онова, което има нужда от поправка, не е някакъв си проклет часовник. Разсъждения… за думи, неща, поезия, с които да изтласквам настрана мислите за състоянието на Джени. Непотребен семантичен екран. Разкъсан в мига, в който те настигам до леглото й.

Наоколо има твърде много хора, действията им са забързани, машините пискат и примигват, а по средата на целия този хаос е Джени. Не можеш да стигнеш до нея; хората около леглото й блокират пътя ти. Усещам вътрешната ти агония, желанието ти да си проправиш път към нея. Но ако бъде спасена, ще я спасят именно тези хора, не ти.

А аз знам, че Джени е отвън, в коридора, ослепително ярка, сякаш изтъкана от светлина, и започвам да крещя.

Линията на сърдечната честота е равна. Изображение на смъртта.

Тя още ли е там, вън, в коридора?

Не може да е мъртва. Не може.

Те упорито се опитват да ни я върнат обратно, разменят си бързо неразбираеми за нас думи; действията им са светкавични и отработени; съвременен езически ритуал, включващ и високотехнологична магия, която може да върне дъщеря ни от царството на мъртвите.

Трепване на линията на екрана на монитора за сърдечната честота.

Сърцето й бие! Не като дебел златен часовник, а като сърце на момиче.

Жива е.

И аз, и всички наоколо преливаме от щастие и за момент сме извън нормалния, въздържан, прагматичен свят. Джени идва при мен; вече не е прекалено искряща.

— Все още съм тук — казва тя и ми се усмихва.

Не може да види закритото си от доктори и сестри тяло.

Доктор Санду се обръща към теб. Кафявото му лице вече не изглежда скандално здраво, а изтощено. Какво ли е усещането да държиш нечий живот в ръцете си? Колко ли тежък му се струва животът на Джени, натоварен с любовта ни към нея?

— Веднага ще я закараме в интензивното отделение — казва ти той. — Страхувам се, че е възможно сърцето й да се е увредило. И то много. Незабавно ще започнем тестове.

Опитвам се да изблъскам Джени навън, но тя не помръдва.

— Ще се справиш — говориш на безжизненото й тяло. — Ще оздравееш.

Сякаш знаеш, че Джени може да те чуе.

— Аз съм госпожица Логан, кардиологът на Джени — казва една млада жена, която беше в предните редици при борбата за живота на Джени. — Нека да поговорим, след като излязат резултатите от тестовете. Но трябва да ви предупредя, че ако това, което предполагаме, се окаже вярно, тогава…

Но ти излизаш от стаята, отказвайки да чуеш края на изречението й.

Джени също излиза. Защото медицинският персонал напуска леглото й и тя не може да понесе гледката на лицето и тялото си.

 

 

Сара чака отвън.

— Жива е — казваш.

Тя те прегръща. Цялата трепери.

Застигам Джени по коридора.

— Невероятно е, мамо.

— Невероятно? — питам я. Това ли ще е единственото прилагателно, което ще използва, за да опише своята близка среща със смъртта? Същото прилагателно, с което тя и приятелите й описват сладоледа, например. Навремето се притеснявах, че деликатните нюанси във вербалните прилагателни са вандализирани през телевизионните и компютърните екрани; понякога дори й четях конско по този въпрос.

— Все едно цялата светлина, цвят, топлина и любов напуснаха тялото ми и после отново бяха върнати в него — обяснява тя. — Беше красиво. Чувството. И аз самата. Красива. — За момент млъква в търсене на точните думи. — И мисля, че онова, което се случи, всъщност беше раждането на душата ми.

Поразена съм от описанието й. Не само от съдържанието, но и от начина, по който го прави; нашата дъщеря, която в миналото никога не беше използвала повече от една описателна дума в изречение.

— Но това няма да се повтори — казвам й. — Не и докато не остарееш, разбра ли?

 

 

Доктор Санду идва при теб и Сара.

— Една от сестрите ни каза, че елемент от апаратурата, която използваме, за да помагаме на Джени да диша — ендотрахеалната тръба, която се свързва с кислородния апарат, — снощи се е разхлабила. Съществува вероятност някой да я е пипал. Трябвало е да докладва за това незабавно, но се страхувам, че за инцидента стана ясно едва след настъпилото преди малко усложнение.

Притеснението ми за Джени от снощи прераства в ужас.

— Затова ли спря сърцето й? — пита Сара.

— Няма как да сме сигурни — отвръща доктор Санду. — Вече имахме опасения, че може да настъпи органна недостатъчност.

Видях я. Фигурата с палтото. Видях я.

— Някой й го е причинил нарочно? — питаш. Трудно ти е да повярваш.

— Понякога се случва части от апаратурата да дадат дефект — отвръща доктор Санду. — Рядко, но все пак се случва. И ни е много трудно да си представим как някой би могъл да го направи нарочно. Ние сме едно от малкото отделения в болницата, където почти липсва текучество на персонала. Повечето от нас работим тук от дълго време. И никога не се е случвало подобно нещо.

— Възможно ли е външно лице да е влязло по някакъв начин? — пита Сара.

— Вратата към отделението се държи заключена, влиза се само с код. Единствените запознати с кода са членовете на персонала, посетителите трябва да бъдат пропускани.

Точно както в училището. Защо не се бях сетила по-рано?

Точно както в училището.

Виждам как лицето на Сара се сгърчва от тревога.

— Благодаря ви — казва тихо тя. — Ще се наложи някой от колегите ми да поговори с вас.

— Разбира се. Всъщност ние вече сме спазили протокола и директорът на клиниката уведоми полицията. Но исках лично да ви съобщя.

Джени се е напрегнала, по лицето й е изписан страх.

— Чу го, мамо. Апаратурата може да е била дефектна.

Не иска да повярва в другата възможност.

— Да — кимам, защото как бих могла да й кажа какво видях миналата вечер? Как бих могла да я изплаша дори още повече?

Ти се отдалечаваш по коридора и аз се притеснявам, че всъщност бягаш от онова, което току-що са ти казали. Дори от самия намек за него. Оставям Джени и тръгвам след теб.

— Някой се опитва да я убие, Майк — казвам ти. Но ти не можеш да ме чуеш.

— Ще стоя при Джени — обръщаш се към Сара. — Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще направя всичко възможно копелето да не се доближи до нея.

Обичам те!

 

 

Около час по-късно. Джени е на разходка из болницата, което ме притеснява. Каза ми: „За бога, мамо, на седемнадесет съм! А и между другото, нима би могло да ми се случи нещо по-лошо от онова преди малко?“.

С теб съм, до леглото на дъщеря ни. Светът на интензивното отделение е толкова далечен, толкова напълно чужд на всичко, с което сме свикнали в предишния ни живот, че в момента присъствието на полицай до Джени не ни изглежда по-странно от групата монитори, които я заобикалят. Мисля, че си благодарен за униформеното присъствие, но въпреки това се навърташ наблизо, воден от желанието си сам да я защитиш.

Макар описанието на Джени на нейната среща със смъртта — на раждането на нейната душа — да ме удиви, то не е напълно точно. Любовта не може да напусне тялото ти, тъй като тя поначало не е там. Защото сега, докато гледам към теб и към обгореното тяло на Джени, съм напълно сигурна, че любовта се съдържа в това, което представлявам в момента.

— Господин Коуви?

Госпожица Логан, младата кардиоложка.

— Вече разполагаме с резултатите от изследванията на Дженифър — казва тя. — Да отидем ли в кабинета ми?

Но как е възможно тази хубава госпожица Логан, тази шепа кокали, както би я нарекъл татко, изобщо да знае какво се случва в сложните дебри на сърцето на Джени? Та тя със сигурност е твърде млада, за да бъде истински кардиолог; да знае за какво точно говори. И дори в мига, в който през ума ми преминава всичко това, съм наясно, че се опитвам да отхвърля думите, които младата специалистка би могла да каже, още преди да ги е изрекла.

 

 

Влизам след теб в лекарския кабинет, въздухът е натежал от жега. Доктор Санду ви чака. Взема ръката ти в своята, потупва я и аз се опитвам да не си мисля, че жестът му е предварителен израз на съчувствие.

Никой не сяда.

И аз се изпълвам с омраза към тази институционална стая с нейния евтин мокет, пластмасови столове и календар на фармацевтична компания. Искам да съм в кухнята с току-що върналите се от училище наши деца, да отворя широко френските прозорци, да правя чай за Джени и да разреждам плодов сироп за Адам, докато слушам оплакванията от предстоящите домашни. За момент си се представям там с такава яснота, че почти чувам тръшването на чантата на Джени върху масата и гласът на Адам, който ме пита дали са останали някакви шоколадови минирула. Не може да не съществува някоя дупка на червей, в която да стъпиш и да се озовеш в паралелна вселена, където старият ти живот, твоят истински живот, продължава по същия начин, както преди, стига да успееш да намериш обратния път към него.

Пръв взема думата доктор Санду, той е човекът, който поема отговорността да ти съобщи новината. Съдържанието на думите му е отровно и разяждащо, унищожава пътя към дома.

— Направихме обстойни тестове на Джени. И се страхувам, че опасенията ни се оказаха верни — сърцето й е претърпяло катастрофални увреждания.

Поглеждам доктор Санду в лицето и бързо се обръщам настрани, но е прекалено късно. По изражението му разбирам, че е настъпил моментът, в който един доктор разбира, че животът, който държи в ръцете си, е прекалено крехък за медицината, която той познава.

— Сърцето й ще е в състояние да функционира само още няколко седмици — казва той.

— Колко точно? — питаш го, а всяка сричка изисква огромно физическо усилие. Езикът ти се притиска към небцето, звукът е горчив като пелин.

— Невъзможно е да бъдем напълно точни — отвръща докторът. Мрази задачата, която трябва да изпълни.

— Колко? — питаш отново.

— Предположението ни е три седмици — отвръща госпожица Логан.

 

 

„По това време след три седмици ще сме в Италия! Само три седмици до Коледа, Ади! Само три седмици до изпитите ти, не осъзнаваш ли колко скоро е това?“

Когато Джени се роди, животът й се измерваше първо в часове, после в дни, после в седмици. Към шестнадесетата седмица преминахме към месеци — четири месеца, пет месеца, осемнадесет месеца. И така до две години, когато започваш да измерваш възрастта на детето си с половинки от годината. После постепенно измерването на живота й стана в пълни години. Сега отново измерват онова, което е останало от него, в седмици.

Няма да позволя това да се случи.

Отгледах я от две клетки до сто шестдесет и осем сантиметрова тийнейджърка. Тя продължава да расте и не може да спре точно сега. Не може.

— Трябва да сте в състояние да направите нещо — казваш, убеден, както винаги, че не може да няма решение на проблема.

— Единствената възможност е трансплантация — отвръща госпожица Логан. — Но се страхувам, че…

— Тогава ще й се направи трансплантация — прекъсваш я.

— Вероятността да се намери навреме донор, чийто органи да са съвместими с тези на Дженифър, е изключително малка — отвръща тя. Младостта й дава надмощие, което я издига над информацията, която предоставя. — Трябва да ви кажа, че шансовете да намерим донор са почти нулеви.

— Тогава аз ще й осигуря сърце — казваш. — Ще отида до онова място в Швейцария, Дигнитас или както там му е името. Там ти помагат да умреш, ако искаш. Трябва да има начин да го направят така, че сърцето ми да й бъде присадено.

Гледам техните лица, не твоето; твърде мъчително ми е да погледна към твоето. Вместо удивление забелязвам състрадание. Явно не си първият родител, който предлага подобно нещо.

— Страхувам се, че съществуват ред причини, поради които не можете да го направите — казва доктор Санду. — Предимно от законова гледна точка.

— Чух, че съпругата ви все още е в безсъзнание… — започва твърдата госпожица Логан, но ти отново я прекъсваш.

— Какво, по дяволите, намеквате? Да даря нейното сърце ли?

Усещам как надеждата се връща в мен. Мога ли аз да го направя? Възможно ли е?

— Просто искам да ви изразя съчувствието си — казва госпожица Логан. — Трябва да ви е изключително трудно да приемете състоянието на Дженифър. Във всеки случай, дори да се установи, че съпругата ви има изключително ограничена мозъчна дейност, тя диша самостоятелно, така че…

— Освен това и ме чува — прекъсваш я енергично. — И мисли, и чувства. Все още не може да го покаже. Но и това ще стане. Защото състоянието й ще се подобри. Също и това на Джени. И двете ще се възстановят.

И аз ти се възхищавам изключително много, защото, въпреки че си изправен пред лицето на „катастрофалното“, и на „трите седмици“, и на „нулевия шанс“, и на безуспешния си план за самоубийство, отказваш да приемеш поражение — както за Джени, така и за мен.

В главата ти виждам стената на надеждата, стена, построена от силата на твоя дух, защитавана от един-единствен човек.

Доктор Санду и младата кардиоложка не казват нищо.

Искрено ужасяващо мълчание в едно място, където принципно се постига съгласие или се вдъхва надежда.

Излизаш от нямата стая. Малко след теб излиза и госпожица Логан.

Искам да се втурна към твоята стена на надеждата, но не мога, Майк. Просто не мога да се добера до нея.

Изобщо не мога да помръдна.

Защото съм заобиколена от острите шипове на информацията и дори една стъпка в каквато и да е посока е равносилна на това да бъда прободена. А ако не помръдна, мога да направя така, че всичко да престане да бъде истина.

Доктор Санду си мисли, че е сам. Бързо избърсва сълзите си. Какво го е довело в тази стая? Предполагам, че някой учител по биология е забелязал интелигентността му и го е посъветвал да кандидатства медицина; че родителите му гордо са го окуражавали; последвал е пътя на кариерата, с десен завой тук и право напред — там, за да го доведе тук, сега.

Но размислите за пътя, по който вероятно се е развила кариерата на доктор Санду, не успяват да ме разсеят. Остриетата на пиките приближават към мен и дрънчат; дрънченето, което не е престанало от произнасянето на думите „три седмици“ — дрън, дрън, дрън, над всяка мисъл, всяко действие, всяка дума, докато не замрат.

И така, сърцето на Джени в крайна сметка наистина се е превърнало в часовник.

Бие или тиктака към един мълчалив край.

11

Излизам от интензивното отделение. Джени ме чака.

— Е? — пита тя.

— Ще се оправиш — отвръщам. Хладнокръвна лъжа. Заблуда. Шал, изплетен от неистини, в който една майка завива детето си.

Изглежда толкова облекчена.

— Но те не могат да са напълно сигурни, нали? — пита ме.

— Не напълно.

Не мога да си позволя да стигна по-близко до истината. Виждаме те как излизаш от интензивното и се отправяш към моето отделение. Сара е останала при Джени.

 

 

Сядаш до изпадналото ми в кома тяло и ми предаваш какво са ти казали докторите. Уверяваш ме, че Джени ще получи сърце. Че ще е добре. Разбира се, че така ще стане!

Притискам се към теб и усещам смелата ти надежда за Джени.

Вкопчвам се в нея така, както съм се вкопчила в теб.

Поне засега мога да вярвам в твоята надежда, че Джени ще бъде спасена, и ужасното обратно броене в живота й е превключено на пауза.

* * *

Джени е в коридора.

— Да отидем ли в градината? — предлага тя. Сигурно забелязва изненадата ми, защото се усмихва с нотка на триумф. — Открих една.

Отвежда ме в коридор със стъклена стена. Все още здраво сграбчила надеждата ти, поглеждам през стъклото и виждам една малка вътрешна градинка. В самото сърце на болницата, със стени, издигащи се от четирите й страни. Сигурно я бяха направили не за да бъде използвана, а да се вижда през обърнатите към нея прозорци. Входът към нея представлява една невзрачна необозначена врата, вероятно използвана единствено от човека, който се грижи за растенията.

През стъклото градината изглежда невероятно красива с изобилието от английски цветя: пастелнорозови рози, кичест бял жасмин и кадифени божури. Отстрани се виждат пейка от ковано желязо и фонтан; и каменна ваничка за птички.

Излизам навън заедно с Джен, мисля си, че ще е успокояващо да поседим в градината.

Заобикалящите я стени са впримчили жегата, натискат я надолу. Водата от ваничката за птички се е изпарила. Краищата на розовите листенца са сгърчени и сухи; божурът е провесил глава под тежестта на влажния въздух.

Лято, вкарано в кутия.

— Поне в известна степен може да се каже, че е навън — обяснява Джени.

През стъклената стена, която се простира по протежението на едната страна на градината, се виждат стаи и коридори. Гледаме движещите се из тях хора. И сега разбирам защо на Джени й харесва това място — макар и да не е съвсем навън, все пак в него сме отделени от болницата.

Докато седя до нея, лъжата, която й казах, се забива в мен като бръснач.

Продължаваме да наблюдаваме хората през стъклената стена. Това занимание изглежда успокоява Джен, доста хипнотично е — все едно да наблюдаваш тропически риби в аквариум.

— Това е бащата на Роуина, нали? — пита ме Джени.

Сред блъсканицата на рибите хора съзирам Доналд.

— Да.

— Но защо е тук?

— Роуина е в болницата.

— Защо?

— Не знам. Видях я с Адам пред училището, изглеждаше ми добре.

След посещението на Мейси отново бях забравила за Роуина: притеснението ми за Джени продължаваше да ме прави егоистка, така че не намирах достатъчно място в сърцето си и за дъщерята на приятелката ми.

— Мейси ще е при нея — казва Джени. — Да отидем ли да я видим?

Много мило от нейна страна да си помисли, че може да искам да съм със старата си приятелка.

— След като прекара известно време тук, на човек му доскучава — добавя дъщеря ми.

 

 

Вече сме близо до отделението по изгарянията, настигаме Доналд. Придружава го една сестра. Докато ги следваме, изпитвам задоволство, че поне за малко двете с Джени не сме се фокусирали върху нейното или моето състояние.

Доналд е облечен в тъмен костюм. Не е свалил сакото си въпреки горещо-влажния ден, и носи куфарче в ръка.

Усещам миризмата на цигари, която се излъчва от дрехите му. Никога преди не я бях забелязвала, но сега обонянието ми се е изострило неимоверно много.

Вече сме достатъчно близо, за да чуваме какво му говори сестрата. Гласът й звучи рязко, но компетентно.

— … и когато някой е престоял в затворено пространство по време на пожар, е необходимо да го наблюдаваме изключително внимателно, в случай че са настъпили дихателни увреждания. Понякога минава известно време, преди да се появят каквито и да било симптоми, затова е добре да се застраховаме.

Лицето на Доналд е намръщено, няма почти нищо общо с лицето на усмихнатия добродушен човек, когото за последно видях на раздаването на наградите. Вероятно само ми се струва така заради тези ужасни, втренчени надолу неонови лампи по тавана на коридора, които хвърлят сенки върху лицата на хората и изострят чертите им.

Сестрата набира кода за достъп до отделението по изгарянията и задържа вратата пред Доналд.

— Леглото на дъщеря ви е насам — казва тя.

Но той не може вече да не е идвал да я види, нали така? Не би чакал да мине цял ден, преди да се изправи до леглото й. Мейси ми е казвала безброй пъти за силния му инстинкт да защитава семейството.

„Би убил крокодил с голи ръце заради нас! Добре че в Чизик няма толкова много крокодили!“

Двете с Джени стигаме до стаята на Роуина малко преди баща й и надзъртаме през стъклото на вратата. Момичето е включено на системи, ръцете му са бинтовани. Но лицето му е непокътнато. Как е възможно да съм мислела, че не е хубава? До нея седи Мейси. Чакам Доналд да пристигне, да прегърне Роуина и тримата да се съберат.

Събирам сили да понеса контраста, който ще ме жегне в сърцето.

Доналд влиза, подминавайки застаналата на прага Джени. Забелязвам, че дъщеря ми е силно пребледняла.

— Джен?

Тя се извръща към мен, сякаш съм я изтръгнала от някакъв транс.

— Знам, че звучи налудничаво, но за момент… ами, все едно се върнах обратно в училището. Наистина бях там и… — Замълчава. — Чух противопожарната аларма да се включва. Чух я, мамо.

Прегръщам я.

— Видението ти вече изчезна ли?

— Да — отвръща с усмивка. — Може просто да е била звукова халюцинация — като при шизофрениците.

Поглеждаме в стаята на Роуина. Доналд приближава към дъщеря си и на мен ми се струва, че тя изпада в паника. Но това не може да е вярно, нали? Обърнат е с гръб към нас, затова не виждам изражението на лицето му. Мейси бързо смъква ръкавите си надолу, за да прикрие ярките синини по ръцете си.

— Казах ти, че скоро ще дойде — обръща се тя към Роуина с изкуствено приповдигнат нервен глас.

Доналд вече е до Роуина. Сграбчва бинтованите й длани; тя остро изписква от болка.

— Каква малка героиня, а?

В гласа му звучи омраза. Грозна, неприкрита и шокираща.

Мейси се опитва да го дръпне от дъщеря си.

— Причиняваш й болка, Доналд. Моля те. Престани.

Сега съм в стаята, искам да помогна, но не мога да направя нищо, освен да гледам. Той продължава да стиска бинтованите ръце на Роуина, а тя прави опит да не заплаче.

Сещам се за уплашеното трепване на Адам, когато Доналд беше щракнал със запалката си на раздаването на наградите; как стъпалото му беше размазало угарката в земята.

Той пуска ръцете на Роуина и се обръща към вратата. Роуина плаче.

— Татко…

Става от леглото и тръгва несигурно към него. Изглежда крехка и тъничка в памучната болнична нощница, много по-дребна от Доналд в неговия строг тъмен костюм.

— Отвращаваш ме — казва й той, когато дъщеря му стига до него.

Мейси слага ръка върху неговата, опитва се да го задържи в стаята.

— Синините ти — поглежда я той. — Показала ли си ги на някого?

Мейси провесва глава, избягва погледа му. Ръкавите на „забавната й блуза“ сега прикриват синините; същата блуза, която, въпреки жегата, носеше и в деня на спортния празник.

— Беше нещастен случай — уверява го Мейси. — Просто нещастен случай. Разбира се, че така беше. А и почти не личат. Наистина.

Доналд напуска стаята.

— Той не искаше да каже това, скъпа — обръща се Мейси към Роуина.

Дъщеря й мълчи.

Аз се обръщам с гръб и също излизам навън, сякаш са твърде разголени, за да ги гледам; скелетът на семейството им е изложен на показ.

Отивам при Джени, която е наблюдавала цялата сцена през стъклото на вратата.

— Никога не съм предполагала — признава шокирано тя.

— И аз.

Но отново се сещам за коментара на Мейси, за определението „свиня булимичка“, за охлузената й буза, за спуканата й китка, за липсата й на самочувствие. Отново виждам образа, който бях зърнала в огледалото на тоалетката си вечерта след раздаването на наградите — онази плътна неясна мрежа от нещо зловещо.

Тогава бях отхвърлила подозренията си, смятайки ги за плод на фантазиите ми. Но малко по-късно същата онази вечер, точно преди заспиване, когато мислите започват да се реят свободно, без цензура, отново се бях зачудила.

Но не бях попитала Мейси; дори не й осигурих възможност сама да започне подобен разговор. Не само защото на дневна светлина подозрението ми изглеждаше абсурдно, но и защото си мислех, че това надхвърля границите на нашето приятелство. Не исках — не знаех как — да направя крачка извън нашия прозаичен домакински пейзаж, в който двете се чувствахме така удобно и стабилно стъпили на земята.

Но Мейси не поставя подобни ограничения пред нашето приятелство; не е страхливка като мен. Смята, че е трябвало да влезе в горящата сграда заради мен. А аз дори не я попитах дали е добре. Дали има нещо, което би искала да сподели с мен; нещо, за което да поговори.

И Роуина.

Дори да бях пропуснала да видя какво се случва с Мейси, трябваше да забележа какво се случва на нея. На едно дете. Защото, когато Доналд я сграбчи за изгорените ръце, това със сигурност не беше първият път, в който й причиняваше болка.

Спомням си я в предучилищната група и в първи клас в „Сидли Хаус“; това красиво като елфче дете. И тогава ли се е случвало? Може би е започнало по-късно, в трети или четвърти клас?

— Мислех я за разглезена малка принцеса — казвам на Джени. Думите виновно горчат в устата ми.

— И аз.

Може би тя също си спомня ръчно бродираните калъфки за възглавници, ръчно изработения люлеещ се стол, приказното легло с балдахин и разкошните рокли. Притеснявах се, че когато малката принцеса порасне, животът й със сигурност ще бъде истинско разочарование за нея.

Нито веднъж не бях допуснала, че се случва нещо подобно.

— Тя все трябваше да е най-добрата — отбелязва Джени. — Във всичко. Това ме вбесяваше.

Спомня си я като малко по-голяма, може би на девет или на десет.

Да, на мен наистина ми се щеше Джени да е малко по-амбициозна, но понякога намирах за отблъскваща нуждата на Роуина да бъде първа във всичко. И не беше само стипендията за престижната частна гимназия за момичета „Сейнт Пол“, но и фактът, че беше две години преди всички останали в класа по цигулка, капитан на отбора по плуване, изпълнителка на главните роли във всички училищни пиеси, водеща на ученическите събрания.

— Опитвала се е да го накара да я обича, нали? — пита Джени.

Нима е толкова просто? Възможно ли е едно седемнадесетгодишно момиче да съзре зад всичките тези години на домашно насилие такава проста причина за едно детско поведение?

Но мисля, че е брутално очевидно, направо се навира в лицето на човек.

— Да — кимам.

Бях я заклеймила заради нейната свръхамбициозност. Не бях разбрала, че тя всъщност представлява опит на едно подложено на тормоз дете да спечели любовта на баща си.

Затова ли беше работила толкова упорито да я приемат в Оксфорд? Все още ли се опитваше да спечели обичта му?

„Отвращаваш ме.“

Сега Роуина отново лежи в леглото си, извърнала лице към стената. Мейси е сложила ръка върху тялото й, но Роуина не се обръща към майка си.

Мейси. Моята приятелка. Защо не е напуснала Доналд? Заради дъщеря си, ако не заради самата себе си. Сигурно се съсипва, като гледа как нараняват Роуина. Защо беше играла тази ужасна пиеса и беше защитавала мъжа си?

Двете с Джени се отдалечаваме от стаята на Роуина.

— Отбягвах я — признава Джени. — Когато бяхме деца. Искам да кажа, че не просто не я харесвах. Направо ме побиваха тръпки от нея. Божичко, като се връщам назад във времето… Мислех я за странна, а тя просто е била различна заради всичко, което й се е случвало у дома. И жестокостта, която проявяваше, вече не ме изненадва.

— Проявявала е жестокост?

— „Жестокост“ е прекалено силна дума. Беше просто… ами, както казах, странна. Веднъж например отряза опашката на Таня. За Таня дългата й коса беше най-голямата й гордост. Всички й завиждахме за нея, през междучасията я сплитахме. Така че това беше доста насилствен акт. Особено когато си на девет години.

— Бях забравила за този случай.

— Мисля, че просто си го е изкарала на някой друг и че този акт е бил възможно най-близко до физическото насилие, което можеше да си позволи.

— Да.

— След това я избягвах. Всички я избягвахме. Божичко! Само ако знаех!

— А напоследък? Докато работехте като помощник-учителки в „Сидли Хаус“?

Надявам се, че Роуина е била една от тайфата, щастлива и обичана, че е започнала да се откъсва от зависимостта си от Доналд.

— Почти не я виждах. По време на часовете бяхме в различни стаи, а през обедните почивки тя отиваше в парка.

— Ти не правеше ли същото?

— Ами пред кръчмата има приятна градинка, повечето сядахме там.

 

 

Джени изчаква пред интензивното отделение, а аз влизам вътре, при теб.

Седиш до леглото й. От другата страна стърчи униформен полицай, който се преструва на невидим, докато тихичко говориш на дъщеря ни.

Твоята нежност, преданост и любов са в огромен контраст с поведението на Доналд.

Защо не бях прозряла през маската му на прекалено грижовен родител? И дали не си беше наложил тази маска не само за да заблуждава околните, но и да обърква Роуина? Защото как е възможно татенцето, което купува рокли за принцеси и ненужно щедри подаръци за рождените дни, и ръчно изработен люлеещ се стол на сърчица, в същото време да бъде толкова жесток?

Докато момичетата учеха в „Сидли Хаус“ си мислех, че Мейси се държи прекалено меко с Роуина. Роуина й отговаряше и езикът й беше доста остър. Освен това рядко вършеше онова, което Мейси мило я молеше да направи. Но нима майка й би могла да я наказва заради някакви дребни прояви на лошо поведение, след като у дома Доналд я е подлагал на системен тормоз? След като същият този тормоз най-вероятно е бил причината за въпросното „лошо държане“ на Роуина?

Когато най-после опасностите покрай бременността ми с Адам бяха отминали, Мейси ми довери, че отчаяно искала още едно дете. Беше го отлагала поради най-различни причини, но беше почти на четиридесет, така че бе изправена пред дилемата сега или никога. Шест месеца по-късно, все още незабременяла, ми каза: „Роуина абсолютно ми забрани!“. Бях го взела за поредната проява на емоционално изнудване от страна на разглезената принцеса над добросърдечната й майка. Мислех, че е ужасно едно дете на девет да диктува на един възрастен какво да прави. Но сега смятам, че Роуина може би се е опитвала да предпази другото неродено дете.

Съскащата радиостанция изпраща съобщение на полицая в стаята. Той те уведомява, че детектив инспектор Бейкър иска да се срещне с теб и те чака в офиса на приземния етаж. Почти момче е, но не пропуска да забележи тревогата ти.

— Всичко е наред, господине. Ще стоя при нея.

Двете с Джени идваме с теб на срещата с инспектор Бейкър (вече не ни се струва, че те следим).

— Мислиш ли, че са открили нещо? — Джени ми звучи притеснена.

— Не знам, скъпа. Но трябва да има нещо.

И аз съм притеснена — страхувам се, че на тази среща с детектив Бейкър тя ще разбере какво са казали лекарите за сърцето й.

Не мисля, че ти ще кажеш на някого, защото произнасянето на думите ще накара фактите да прозвучат солидно в собствените ти уши. Според мен ти би определил това като изчакване, преди да настъпи моментът, в който ще можеш да кажеш на всички, че е намерен подходящ донор. Че всичко ще бъде наред. Че няма нужда от притеснения. Винаги си ми казвал за евентуални беди едва след като си стигнал до някакво разрешение на ситуацията. Беди. Сякаш преждевременното излизане от зрелостен изпит или блъсването на колата могат да се наредят на каквото и да е място в графата с бедите.

Но аз продължавам да вярвам в надеждата, която имаш за Джени; все още съм вкопчена здраво в нея.

* * *

Щом стигаме до офиса на приземния етаж, Джени спира.

— Мислиш ли, че пожарът може да е запален от Доналд? — пита тя.

— Не — отвръщам веднага.

— По това време Мейси и Роуина бяха почти единствените хора в училището. Може би мишената са били те.

— Няма откъде да го е знаел — възразявам.

В спора не влагам логика, а емоция. Не мога да приема мисълта, че един баща и съпруг би могъл да е толкова зъл. А и има огромна разлика между няколко синини и опит да изгориш някого жив.

Но си спомням фигурата, която вчера следобед видях в периферията на игрището: невинен минувач, най-вероятно, но е възможно, макар малко вероятно, да е бил и Доналд.

И по-рано, докато вървеше със сестрата. Възможно ли е да се е преструвал, че за първи път влиза в отделението по изгарянията? Може ли да е дошъл и снощи, облечен в дълго тъмно палто? Макар само един бог да знае защо ще му е да наранява Джени.

Минали са едва осем седмици от мига, в който бях погледнала в огледалото на тоалетната си масичка и бях видяла връзката между отделните възможни прояви на домашен тормоз. Едва осем седмици.

Щеше ли сега нещо да е по-различно, ако тогава не се бях извърнала настрана?

 

 

Влизаме в офиса, в който е потискащо горещо и задушно. Подобно на стаите за близките и лекарските кабинети и неговите стени са покрити с лющеща се зелена боя, налепени по пода грозни мокетени квадрати и часовник. Винаги и часовник.

Когато влизаш, детектив Бейкър не става от стола си.

— Знам, че не искате да се отделяте от дъщеря си и съпругата си — казва ти той. — Поради което провеждаме срещата си тук.

Кимаш в знак на благодарност, изненадан от тази демонстрация на загриженост. Подобно на мен и ти си мислиш, че може да сме го преценили погрешно.

— Скоро след като се срещнахме, се появи нов свидетел — продължава инспекторът.

Сара влетява в стаята, нетипично нервна. Не, нервна не е точната дума. Тя е ядосана, очевидно е тичала. Ризата й е с тъмни петна под мишниците, челото й блести от пот.

— Току-що пристигам от гарата — обръща се тя към Бейкър. — Казаха ми…

— Никой не трябва да ти казва каквото и да било — грубо я прекъсва той. — Дадох ти една седмица отпуск по семейни причини, така че се възползвай.

— Грешка е — настоява тя. — Или умишлено подвеждане.

— Показанията на свидетеля са напълно достоверни.

— Защо тогава е чакал досега, а не се е свързал с нас по-рано?

— Защото този човек е наясно през какво преминава семейство Коуви и не е искал да увеличава страданията им. Но след обвиненията, излезли в пресата, е почувствал, че е негов дълг да се намеси.

Сара е по-емоционална, отколкото съм я виждала някога.

— Кой е „този човек“? — пита тя.

Той я поглежда с мълчаливо неодобрение и после продължава:

— Помоли идентичността му да остане скрита и аз му гарантирах това. Няма да има процес, така че няма нужда от идентификация. Нито ние, нито училището ще повдигнем обвинение.

Изглеждаш поразен. Но струва ми се, и облекчен. Също като мен. Щом няма да бъдат повдигнати обвинения, значи пожарът не е целял да нарани някого. Вече не е необходимо да подозираме целия свят. Извършителят не е авторът на онези анонимни писма, нито Сайлъс Хайман, нито Доналд. Слава богу!

Но защо Сара е толкова разстроена?

Лицето на детектив Бейкър е безстрастно. Той замълчава за момент, преди да се обърне към теб.

— Синът ви е видян да излиза от кабинета по изобразително изкуство миг преди включването на автоматичния детектор за дим. Държал е кибрит. Изобщо не се съмняваме, че Адам е запалил пожара.

Адам? За бога, как е възможно да твърди подобно нещо? Как?

— Това някаква извратена шега ли е? — повишаваш глас.

— Който ви го е казал, лъже — намесва се Сара. — Познавам Адам откакто се е родил, и той е най-нежното и добро дете, което можете да си представите. В него няма и следа от жестокост.

Детектив Бейкър изглежда раздразнен.

— Сара…

— Той обича да чете — продължава сестра ти. — Играе с рицарите си и има две морски свинчета. В това се заключава неговият свят. Той не бяга от училище, не рисува графити, не се забърква в неприятности. Четене, рицари, две морски свинчета. Схванахте ли?

Нашето добро момченце е обвинено за пожара!

Истинска лудост.

— Бил е Хайман, не дете — възразяваш.

— Господин Коуви…

— Как, по дяволите, е успял да ви убеди?

— Свидетелят няма нищо общо с господин Хайман.

— Казвате, че терпентинът е занесен в кабинета по изобразително изкуство от дете?

— Мисля, че от прекалено бързане пропуснахме да обърнем подобаващо внимание на отделни важни събития. Освен това учителката по изобразително изкуство може да се е объркала за количеството терпентин в кабинета. В края на краищата, ако не е спазвала наредбите до последната буква, едва ли ще си признае, нали така? По-рано поговорих с нея накратко и тя призна, че е възможно да е сгрешила. Съвсем не е сто процента сигурна.

Мисля си за госпожица Пърки — чувствителната, артистична госпожица Пърки — която много лесно би се свила под строгия поглед на детектив Бейкър.

— Разбира се, че не е сто процента сигурна — казва Сара. — Вие сто процента сигурен ли сте, че не сте оставили фурната включена, когато тръгвате за почивка? Или когато се блъснете с колата, сто процента сигурен ли сте, че първо сте погледнали в огледалото за обратно виждане, преди да вземете завоя? Всичко това означава само едно — че тази учителка притежава съвестта и куража да си признае, че и тя може да сгреши. Особено когато един полицай й втълпява, че може да е направила нещо нередно.

— Разбирам лоялността ти към племенника ти, но…

Сара го прекъсва, от устата й се сипят огън и жулел:

— Не може да вярвате, че едно дете знае толкова много за пожарите, че да се сети предварително да отвори прозорците на горния етаж на училището!

— Денят беше горещ — отвръща детектив Бейкър. — Нищо чудно някой учител или дете да са открехнали прозорците, за да пропуснат малко ветрец вътре, противно на правилата.

До момента, поразен от чутото, ти мълчеше, без да помръдваш, но сега приближаваш към инспектор Бейкър и ми се струва, че се каниш да го удариш.

— Някога виждали ли сте Адам? — питаш го, после посочваш към гърдите на инспектора, под джоба на униформеното му сако. — Ще ви стигне до тук. Той е на осем, по дяволите, само на осем. Рожденият му ден беше вчера. Съвсем малко момченце.

— Да, знаем за рождения му ден.

Думите му звучат заплашително, но защо ли?

— Хайман ви е излъгал за него — казваш.

Сара се обръща към теб.

— Свидетелят не може да е Сайлъс Хайман, Майк. Би изглеждало много странно, ако бъде засечен в училището по време на инцидента.

— Значи трябва да е имал съучастник и…

— Разбирам, че е трудно да се повярва, че едно осемгодишно дете е способно да извърши подобно нещо — прекъсва те инспектор Бейкър. — Но според данните от противопожарните служби за деветдесет и три процента от училищните пожари, станали по време на учебната година, са отговорни именно деца. Малко над четвърт от тези деца са под седемгодишна възраст.

Но какво общо има статистиката с Адам?

— Мислим, че най-вероятно става дума за обикновена беля, малка шега, която е завършила зле.

— Но Адам знае, че не бива да си играе с огън — казва Сара. — Би се замислил за ужасните последствия, до които би могло да доведе това. Той е ужасно зрял и отговорен за дете на неговата възраст.

Не бях разбрала, че сестра ти познава Адам толкова добре. Винаги съм смятала, че е прекалено критична към него, че го смята за мамино детенце, напълно различно от нейните високи атлетични синове.

— Освен това той е знаел, че Джени е в училището — продължава тя в отчаян опит да убеди шефа си. — Собствената му сестра е била вътре, за бога!

— Между двамата съществува ли някаква вражда? — пита детектив Бейкър.

— Какво намеквате? — питаш и гласът ти звучи заплашително.

— Сигурен съм, че не е имал намерение пожарът да доведе до ужасни щети…

— Не го е направил той. — Твоят глас се преплита с този на Сара с еднаква убеденост.

— Какво ще кажете за неизвестния нападател? — питаш. — Онзи, който си е играл с кислородния апарат на Джени. И за него ли смятате, че е малко момче?

— Няма абсолютно никакви доказателства, че изобщо съществува такова лице — безизразно отвръща детектив Бейкър. — Разговаряхме с медицинския директор. Апаратурата понякога дава дефекти. Не е важно.

— Имаше такъв човек! Видях го! — изкрещявам, но никой не ме чува.

— Джени сигурно е видяла Хайман в училището — казваш. — Или съучастника му. Нещо, което го уличава. Затова е дошъл тук, да…

Детектив Бейкър те прекъсва:

— Наистина няма никакъв смисъл да се впускате в теории, които не почиват на никакви факти.

— Адам не би го направил — повтаря Сара с овладян гняв. — Което означава, че някой друг е отговорен за пожара.

— Значи сега и ти вярваш в теориите на брат си? — Тонът на Бейкър е подигравателен.

— Мисля, че трябва да изследваме всяка вероятност.

Лицето му изразява пренебрежение.

— Казахте, че Сайлъс Хайман доброволно е дал ДНК проба? — пита Сара и Бейкър изглежда раздразнен. — Но разполагаме ли всъщност с някакъв ДНК материал от сцената на пожара?

— Наистина не помага, когато…

— Така си и мислех. А сега няма да търсим такова доказателство, нали така?

— Сара…

— Ако Хайман стои зад това, е напълно естествено да предостави своята ДНК проба с готовност. Много добре е знаел, че двадесет и четири часа по-късно съучастникът му ще обвини едно дете и разследването ще бъде прекратено. Сигурно се е надявал, че през първото денонощие няма да бъде открито нищо.

Детектив Бейкър я гледа неумолимо.

— Единственото важно нещо в случая е, че имаме свидетел, който е видял Адам Коуви да излиза с кибрит в ръка от кабинета по изобразително изкуство, откъдето е тръгнал пожарът. Само няколко секунди по-късно са се включили автоматичните детектори за пушек и топлина. Но както вече казах, ние няма да продължим с разследването. Приемаме, че не е имал намерение да доведе до такива ужасни последици с действията си и че и така е достатъчно наказан. Само ще го разпитаме и…

— Не — възразяваш разпалено.

Няма да разпитват Адам. Не могат да му го причинят.

— Не можем да го обвиним за пожара — намесва се Сара. — Не бива да допускаме да разбере, че някой го е сметнал за способен да извърши подобно нещо.

— Не е необходимо да идва в участъка. Можем да го разпитаме тук. За да присъства и баща му. Ти също, ако искаш. Но се налага да го разпитам. Знаеш го много добре, Сара.

— Онова, което знам, е, че едно напълно невинно и уязвимо дете е било натопено.

— Наредих на един полицай да доведе Адам и баба му в болницата. Трябва да пристигнат след около половин час. Предлагам да се срещнем отново, когато дойдат.

 

 

Бейкър излиза от стаята и аз забързвам след него.

— Не познавате Адам — казвам му. — Не сте го виждали. Затова не сте виновен, че не разбирате защо не е възможно той да е причинил пожара. Адам е добър, разбирате ли? Не добър до глупост, а морален.

— Мамо, моля те, той не може да те чуе — опитва се да ме прекъсне Джени.

— Обича да чете легенди за крал Артур и рицарите му — продължавам. — Любима му е „Сър Гауейн и Зеленият рицар“. Такъв иска да бъде. Не попзвезда или футболна звезда като останалите момчета, а рицар като сър Гауейн и се опитва да намери съвременен еквивалент. На вас това може да ви се стори странно или смешно, но за него не е така; става дума за морален код, по който иска да живее.

— Дори да можеше да те чуе — казва ми Джени, — не мисля, че има представа кой е Гауейн.

Тя е права, този човек сигурно наистина няма ни най-малка представа.

— Също така харесва исторически предавания — продължавам. — И пита не само защо хората са лоши и правят лоши неща, но и защо хората позволяват да бъдат водени от подобни хора. Той разсъждава по тези въпроси.

Как да накараш някого да разбере момче като Адам?

Детектив Бейкър бърза, ускорява крачката си; не изоставам от него.

— Вероятно смятате, че всички майки говорят такива неща за синовете си, но грешите. Наистина. Те се хвалят колко фантастично е момчето им в някой спорт, как играе навън, колко безстрашно е — как е счупило ръката си, понеже е било твърдо решено да се покатери до горе! Такива работи. Не се хвалят, че синовете им са добри и мили. Хвалят се с това, че не са такива като Адам.

Може да ви се струва, че в момента аз съм тази, която се хвали, но не е така. Защото не живеем във век на рицари, нали? Не живеем във време, когато качества като тези у Адам биха били оценени.

И единственото, което искам, е той да бъде щастлив. Просто щастлив. И ако това би го направило щастлив, без да се замислям, бих заменила неговата доброта с място в училищния отбор по футбол и скромността му — с популярност сред останалите деца. Но той няма избор, а следователно и аз. Защото просто е такъв, какъвто е.

И въпреки че тези негови качества са причината да бъде нещастен и въпреки че ми се иска да е по-малко самотен, аз се гордея с него.

— Адам се страхува от пламъци — присъединява се към мен Джени. — Дори не би докоснал бенгалски огън — продължава тя зад гърба на детектив Бейкър. — Когато беше малък, го изгори една искра от камината и оттогава се страхува.

Ако можеше да направи така, че да бъде чута, тя би изброила пред детектив Бейкър редица логични причини, поради които брат й не би могъл да запали пожара.

И е права. Адам се страхува от огън. Отново се сещам как трепна от запалката на Доналд.

Детектив Бейкър стига до изхода на болницата и аз изкрещявам след него:

— Не му причинявайте това! Моля ви! Не му го причинявайте!

За момент той сякаш усеща моето присъствие. За секунда съм като леко течение в гърба му, тръпка по скалпа, нещо, което докосва мислите му. Майка. Ангел хранител.

Дух.

12

Седиш до леглото на Джени. Полицаят е отзован, тъй като се смята, че повече не е необходим.

Според теб обаче е необходимо някой да пази.

Сара пристига.

— Ади идва насам — казва ти тя.

— Не мога да оставя Джени сама, след като Бейкър освободи охраната й.

— Тук има многоброен медицински персонал, Майк. Далеч повече, отколкото в отделението по изгарянията.

Не вярва ли, че съществува реален риск?

— Кажи на Бейкър защо не мога да оставя Джени.

— Мисля, че ще схване причината.

Защото, бдейки над Джени, ти заявяваш своята увереност, че истинският престъпник все още е на свобода и представлява заплаха. И този престъпник не е осемгодишно момче. С тази телесна демонстрация показваш, че детектив Бейкър греши и че Адам е невинен.

Знам, че искаш да си с него; че се чувстваш разкъсан на две. И аз съм се чувствала така безброй пъти, макар и в по-слаба степен. Когато имахме само Джени, беше много просто, но с две деца в прозаичното спокойствие на нашия живот се настани хаос.

„За бога! — скарва ми се гласът на бавачката. — Тук съвсем не става дума да избираш между това дали да помогнеш на Джени да си напише домашното, или да заведеш Адам на среща на скаутите; нито дали да заведеш Джени на тренировки по водни спортове, вместо Адам — на обиколка из замъците в Уелс.“

Но аз мисля, че става дума за едно и също нещо, само че пренесено в по-голям мащаб. И тази нужда да бъда едновременно с двамата се усеща като физическо разкъсване.

— Погрижи се за него — поръчваш на Сара.

Когато сестра ти излиза, тръгвам след нея. Отчаяно искам да й кажа, че съм видяла нападателя.

Преди Адам да бъде обвинен, полицията работеше по случая и бях сигурна, че ще открият престъпника. Но сега полицаите ни изоставиха и тази жизненоважна информация ръждясва, колкото по-дълго я задържам неизречена в себе си.

 

 

В подобния на аквариум атриум Сара изважда мобилния си телефон. Джени и аз чакаме появата на Ади.

Младият полицай, който доскоро охраняваше Джени, влиза през главния вход. Мама и Адам са непосредствено зад него. Сара целува Адам и нежно отмята бретона от очите му. Трябваше да го скъся в събота, както възнамерявах, но вместо това двамата предпочетохме да гледаме историческия канал.

Адам изглежда тъничък, блед и объркан.

Сара се обръща към мама; гласът й е тих.

— Казал ли е нещо? — интересува се тя.

— Нищо. Опитвах, но той все още не може. Не е произнесъл нито дума от пожара насам.

Снощи Ади не разговаря с теб по телефона; не каза нищо и когато дойде до леглото ми. Но наистина ли никак не може да говори? И ти като мен още нямаш представа за това, защото — колкото и невероятно да ни се струва — пожарът избухна едва вчера следобед.

— Знае ли какво му предстои? — обръща се Сара към майка ми.

— Да. Можеш ли да го предотвратиш? Моля те.

Сара се обръща към младия полицай.

— Дай ми пет минути. — Говори като негова началничка, не като роднина на Адам.

Джени и аз тръгваме след нея.

— Татко защо не е тук? — пита Джени. — Трябва да е с Ади.

— Иска да е при теб.

— Но аз нямам нужда от него.

Струва ми се, че е уплашена, но е твърдо решена да го скрие.

— Татко знае, че леля Сара ще е с Ади — казвам, изненадана, че намирам това за успокояващо.

— Да.

 

 

Влизаме със Сара в потискащо горещия офис. Детектив Бейкър седи на прекалено малък за размерите му пластмасов стол. Сара застава колкото е възможно по-далеч от него, сякаш го намира за физически отблъскващ.

— Този разпит е безсмислен — започва тя. — Адам не може да говори.

— Или не иска — подхвърля Бейкър.

— Страда от посттравматичен стрес. Потърпевшите могат да онемеят и…

— Има ли поставена диагноза? — прекъсва я инспекторът.

— Сигурна съм, че можем да издействаме такава — отвръща Сара. Не може да не е забелязала неприкрития скептицизъм по лицето на шефа си. — Помагала съм шест месеца на една благотворителна организация, която работеше с жертви на тормоз. Травмата е в състояние да…

— Наистина не смятам, че ситуациите са сравними.

— Разговарях с много от родителите, станали свидетели на пожара.

— Изобщо не е твоя работа да…

— Като леля на Адам и Джени и зълва на Грейс, не като полицай. Господи, половината училище ми се обади, за да ме пита как са. Адам е видял как майка му се втурва в училището, чул е как вика името на сестра му. И е чакал. Гледал е горящата сграда. Много от родителите са се опитали да го отведат настрана, но той не е помръднал от мястото си. После е видял как пожарникарите изнасят майка му и сестра му. И двете в безсъзнание. Помислил ги е за мъртви. Смятам, че това може да бъде определено като травма, нали така? Не можете да го подложите на този разпит. Просто не можете.

— Къде е брат ти?

— При Джени. Тъй като вече няма полицейска охрана.

Детектив Бейкър се ядосва. Знае за какво намекваш.

— Те тук ли са?

Враждебното мълчание на Сара го вбесява още повече.

— Ако имаш желание да помогнеш, можеш да останеш с него, но ако…

Тя прекъсва заплахата му.

— Адам е отвън.

Сара излиза в коридора.

 

 

— Сега трябва да дойдеш с нас, Ади — казва му тя. — Искам да знаеш, че с изключение на моя шеф, който е идиот, никой друг не вярва, че ти си го направил. Дори за минута.

Младият полицай я гледа слисано. Тя се обръща към мама, която цялата трепери.

— Защо не отидеш да поседиш за малко с Грейс? Аз ще се погрижа за него.

Може би се страхува, че нервите на майка ми няма да издържат. Прегръща я бързо и неочаквано, после въвежда Адам в офиса.

— Седни, Адам — казва детектив Бейкър. — Трябва да ти задам няколко въпроса, става ли?

Адам мълчи.

— Попитах те дали си съгласен, Адам. Ако ти е трудно да говориш, тогава кимни.

Адам седи напълно неподвижен.

— Искам да си поговорим за пожара.

Думата „пожар“ кара Ади да се затвори още повече в себе си. Прегръщам го, но той не може да усети допира ми. И тогава Сара го слага да седне на коленете й. Дребен за възрастта си, той все още може да седи на нечии колене. Тя сключва ръцете си пред корема му, обвила го в безопасен обръч.

— Да започнем с вчера сутринта — казва детектив Бейкър. — Беше рожденият ти ден, нали?

Може би това е неговият опит да предразположи Адам и да го успокои.

— Съжалявам, Ади — произнася Сара. — Лоша леля съм. Винаги забравям, а?

Навремето си мислех, че просто не й се занимава с нашите деца.

— Аз винаги отварям подаръците си на закуска — продължава Бейкър. — И ти ли направи така?

 

 

Бях струпала подаръците му по средата на кухненската маса, за да изглеждат колкото се може повече; нашият беше завързан със синя сатенена панделка за по-тържествено. Вътре — площадка за игра за морските свинчета на Адам.

— Все едно е проклетият „Хилтън“ — беше възкликнал ти във вторник сутринта, когато опаковах подаръка.

— По-скоро е като увеселителния комплекс „Алтън Тауърс“ за морски свинчета — поправих те.

Бях му купила картичка със значка, на която пишеше: „Вече съм на осем!“, за да може да я носи в училище, тъй като беше важно всички да разберат, че днес е рожденият му ден. На картичката имаше ракета, макар че Ади не си пада много по Космоса, но когато търсиш картичка за осемгодишен рожденик, тези с изписаните години на тях вече почти са се изчерпали и на практика човек няма кой знае какъв избор.

Аромат на кафе, препечени филийки и шоколадови кроасани, защото все пак е рожден ден.

Адам бързо се спусна по стълбите, прескачаше по две стъпала наведнъж. Когато видя подаръците, изненадата му беше толкова голяма, че закъснялата му реакция бе достойна за някой комедиен филм.

— Всичките за мен ли са? Наистина ли?

Извиках на теб и на Джени, че малкият рожденик вече се е появил. Знаех, че му харесва да го наричат така, и си помислих, че на следващата година вероятно това ще се промени.

Джени слезе долу много по-рано от обичайното и — за всеобща изненада — напълно облечена. Тя прегърна Адам и му подаде своя подарък.

— Помощник-учителите не трябва ли да са изискано облечени? — подхвърлих. — Да изглеждат професионално?

Беше си сложила късата прозрачна пола и прилепналия топ.

— Всичко е наред, мамо, наистина. И между другото, тоалетът ми си подхожда с обувките ми.

Протегна напред покафенелите си от слънцето голи крака и камъчетата по сандалите й проблеснаха на утринното слънце.

— Просто мисля, че трябва да си малко по-…

— Да, знам — прекъсна ме тя и пусна онази шега за смъкнатите дънки.

После ти също влезе в кухнята. Пееше „Честит рожден ден!“ — високо и фалшиво. Наистина високо. И Адам избухна в смях. Ти каза, че вечерта ще направим нещо специално.

Гласът му прозвуча тихо:

— Мразя да ходя на училище на рождения си ден.

— Но там ще са приятелите ти — успокои го ти. — Освен това ще имате спортен празник, нали? Така че няма само да учите.

— Предпочитам да уча.

По лицето ти светкавично премина вълна на раздразнение — а дали не беше тъга? — прикрита бързо, понеже беше рожденият му ден. Ти се обърна към Джени.

— Не убивай никого, сестра Джени — поръча й.

— Работата на училищна сестра е нещо сериозно, не бива да се шегувате с нея — намесих се троснато.

— Ще е само за този следобед, мамо.

Но какво ще стане, ако някой си удари главата? Освен това тя не знае, че когато някое дете има мозъчно сътресение, се появяват симптоми като сънливост и гадене. На глас казах:

— Човек на седемнадесет е прекалено млад, за да поема такива отговорности.

— Става дума за спортен празник в начално училище, мамо, не за катастрофа на магистралата.

Опитваше се да ме иронизира, но аз не поех подхвърлената ми топка.

— Децата могат да се наранят сериозно, ако паднат зле. Могат да изникнат всякакви непредвидени инциденти.

— В такъв случай ще набера деветстотин и единадесет и ще извикам професионалистите, разбра ли?

Не продължих да споря с нея. Нямаше смисъл. Защото и аз щях да съм на спортния празник под непоклатимото алиби, че трябва да викам за Адам, и щях да държа нещата под око — появеше ли се случай на сънливост у ударено дете, щях да се намеся.

Тя извади от фурната горещите шоколадови кроасани, купени от „Уейтроуз“ преди две седмици и чакащи във фризера до тази сутрин.

— Изкарала съм курс за оказване на първа помощ, мамо — успокои ме тя. — Не съм съвсем некомпетентна, нали?

Повишаването на тона в края на изречението по начин, типичен за всички тийнейджърки — сякаш животът е един дълъг въпрос.

Ти взе един горещ кроасан и подхвърляйки го от ръка в ръка, за да го охладиш, се отправи към вратата.

— Бягай супер бързо — пожела на Адам. — И ще се видим тази вечер. — А към мен: — Довиждане. Забавлявай се.

Не мисля, че се целунахме на сбогуване. Въобразявахме си, че разполагаме с огромен запас от целувки, и бяхме станали нехайни по отношение на онези, които не използвахме.

* * *

— Майка ти направи ли ти торта, Адам? — пита детектив Бейкър.

Мълчание.

— Адам?

Но Адам нито помръдва, нито продумва.

— Тортата беше страхотна — обръща се Джени към мен. Прегръща ме. — Ще разберат, че е грешка.

 

 

Спомням си как Джени и Адам търсеха къщичката на дребния скелет от легото на Адам, за да я сложат на ничията земя върху тортата, и как им бях казала, че според мен това вече е прекалено, но тайно бях доволна, че синът ми се занимава с нещо типично момчешко.

Спомням си как отброих осем сини свещи (три от които щяха да отидат върху артилерийските топове), мислейки си, че сякаш беше вчера, когато бях извадила само две свещички от целия пакет и това ми се беше сторило затрогващо. Как е възможно вече да има нужда от цяла шепа свещи?

Тортата сякаш беше покрита с някаква пастелносиня ужасяваща четина.

 

 

— Така, да продължим тогава — казва детектив Бейкър на Адам. — Занесе ли тортата си в училище?

Адам не отговаря. Не може да отговори.

— Срещнах се с твоята класна, госпожица Мадън — продължава детектив Бейкър и на мен ми се струва странно, че е разговарял със злобната и скучна госпожица Мадън.

— Тя ми каза, че на децата винаги им позволяват да носят торта в училище на рождените си дни, така ли е?

Спомням си как сложих кутията с тортата в торбата с квадратно дъно, която е идеална за носене на торти, понеже в нея те не се преобръщат на една страна. И тогава…

— О, боже!

— Мамо? — поглежда ме въпросително Джени, но детектив Бейкър продължава.

Моля се Сара да сложи край на този разпит, преди да е стигнал до крайната си цел. Но Сара не може да ме чуе.

— Госпожица Мадън ни каза, че държи тортите заедно със свещите и кибрита в един шкаф до бюрото си. Обикновено ги вади в края на деня, точно преди децата да си тръгнат от училище. Но вчера имахте спортен празник, нали?

Адам продължава да мълчи неподвижен.

— Тя каза, че ако има спортен празник, рожденикът може да изнесе тортата си на игрището, за да почерпи накрая?

Адам не помръдва.

Спомням си колко се притесняваше, че ще забравят за тортата му и че ще изпусне онова случващо се само веднъж в годината специално пеене в негова чест; с всички деца, скупчени наоколо му.

— Тя ни каза, че си отишъл до класната стая, за да си вземеш тортата?

Адам се спуска към мен, а лицето му грее в огромна широка усмивка. Ще отиде да си вземе тортата ей сегичка!

— И така, отишъл си в класната стая, която е била празна? — продължава с въпросите детектив Бейкър, вече без да очаква какъвто и да било отговор. — И после си занесъл кибрита в кабинета по изобразително изкуство?

Адам е ням.

— Използва ли кибрита за свещите, за да запалиш пожара, Адам?

Тишината в стаята е толкова крещяща, че тъпанчетата ми ще се пръснат от силата й.

— Трябва само да кажеш „да“ или „не“, младежо.

Но той е неподвижен като мъртвец; замръзнал.

 

 

Адам стои до статуята на бронзовото дете, гледа ме как се втурвам в горящото училище, от което се вие дим на кълбета, чува ме как крещя името на Джени.

 

 

— Не мислим, че си искал да нараниш някого, Адам — добавя инспектор Бейкър.

Но как очаква Ади да говори сред тези викове, вой на сирени и неговите собствени крясъци? Нима е възможно гласът му да се извиси над цялата тази какофония?

— Какво ще кажеш просто да кимнеш или да поклатиш глава?

Той не чува писъците на Адам. Така, както не може да чуе и мен, когато му крещя да остави детето ми на мира.

— Адам?

 

 

Но Ади гледа втренчено към училищната сграда, чака аз и Джени да излезем. Димът, сирените, чакането. Едно вкаменило се дете.

 

 

— Отправям ти предупреждение, Адам. Това е нещо сериозно. Ако още веднъж направиш подобно нещо, няма да сме толкова снизходителни. Разбираш ли?

 

 

Но Адам гледа как пожарникарите изнасят мен и Джени навън. Мисли, че сме мъртви. Вижда овъглената коса на сестра си, сандалите й. Забелязва как един пожарникар се тресе.

* * *

Ръцете на Сара са здраво сключени около Ади.

— Това ли ви е доказателството? Че е занесъл кибрит в училището? И че някой го е видял?

— Сара…

Тя го прекъсва, обзета от студен гняв:

— Някой го е превърнал в идеалната изкупителна жертва.

13

Адам излиза замаян от офиса. В коридора започва да се дави и после хуква, опитвайки се да открие тоалетна, но понеже не успява, повръща на пода. Прегръщам го, но той не ме усеща.

Мама се задава отдолу. Когато вижда Ади, намира сили да извика върху лицето си онази своя усмивка.

— Бедничкият ми той — казва тя и го прегръща.

Сара също е излязла от офиса. Изважда от джоба си кърпичка, избърсва устата му с нея, после се навежда така, че лицето й да се изравни с неговото.

— Наистина съжалявам, че инспекторът ти наговори онези неща. Някой го е излъгал и ти обещавам, че ще открием този човек. И тогава, предполагам, инспекторът ще пожелае да дойде и лично да ти се извини. Аз така бих сторила на негово място. А сега ще отида да си поговоря с него.

Мама хваща Адам за ръката.

— Хайде да излезем малко на чист въздух.

Повежда го към изхода на болницата и Джени тръгва с тях.

 

 

Докато ги гледам как се отдалечават, си спомням едно историческо предаване, което гледахме с Ади, докато теб те нямаше. (Водещият беше от онзи тип телевизионни звезди, които флиртуват с камерата и сякаш „ще се нахвърлят да я целуват!“, което не понасяш.) По време на рекламите показаха един трейлър на криминална програма. Ади така се уплаши, че след това Джени или аз трябваше да грабваме дистанционното и да превключваме на друг канал, докато не мине съответната реклама. Знам, че звучи малко налудничаво, но имам чувството, че нашият стар сигурен живот е на предишния канал, а ние сме засмукани в друг — жесток и ужасяващ, от който не можем да избягаме.

 

 

Връщам се със Сара в онзи отвратителен горещ офис.

Детектив Бейкър драска някакви бележки в един формуляр; успешно завършен формуляр, предполагам, в който се споменават Адам, отправеното му предупреждение и свършената работа.

Ядосва се, че я вижда.

— Трябва да знам кой ви е казал, че е видял Адам — казва Сара.

— Не. Не трябва. Ти не участваш в това разследване.

— Който ви го е казал, е излъгал.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя. Повярвай ми, не ми доставя никакво удоволствие да отправям предупреждение към дете, още по-малко, ако това дете е племенник на офицер от полицията.

— Казахте, че когато има спортен празник, рожденикът изнася тортата си заедно с кутийка кибрит на игрището, нали?

Детектив Бейкър се навежда напред; ризата му е измъкната от колана на панталоните му, по гърба му личат мокри петна от пот.

— От този разговор няма никакъв смисъл.

— Тоест, детето трябва да влезе обратно в училището, за да си вземе тортата.

— Накъде точно биеш?

— Мисля, че извършителят е искал да подпали училището именно по време на спортния празник, защото тогава училището на практика е щяло да бъде пусто. Избрал е детето, което е имало рожден ден в същия този ден, защото е знаел, че въпросното дете ще се върне обратно в сградата, за да вземе тортата и кибрита — и така би могло да се превърне в жертвен агнец.

— Тази история, която съчиняваш…

— Не е измислица. Всяка година в училището изготвят календар със снимки на децата, които имат рождени дни през съответните месеци.

Адам й подари такъв за Коледа. Всички роднини получиха по един.

— И така, този месец е със снимките на Адам и на още три деца — продължава Сара. — На вчерашната дата с големи печатни букви е написано „Спортен празник“, а с по-малки — „Адам Коуви става на осем“. Календарът виси на стената в кухнята ми. Погледнах го миналата седмица, а после забравих за него.

Инспектор Бейкър затъква ризата си обратно в панталоните.

— Всеки, който има такъв календар, може да забележи, че рожденият ден на Адам съвпада със спортния празник. Включително подпалвачът. Планирал е вината да падне върху него.

Детектив Бейкър се обръща, навъсен и обзет от неудобство.

— Нека само за момент да допуснем, че си права. Защо тогава Адам не отрича? Виновни са, когато мълчат, нали? Не го ли знаеш от личен опит?

Харесва му да я иронизира.

— „Те“ са зрели престъпници, не осемгодишни деца.

— Единственото, което племенникът ти трябваше да стори, бе да поклати глава. Дори му го предложих. Но той не го направи.

— Мисля, че е много вероятно да страда от амнезия.

— О, хайде стига.

— Това е друг типичен симптом на посттравматичния стрес.

— Очевидно си научила много по време на онази твоя служба в благотворителната фондация.

— Спомените от травмата, а често и тези малко преди или след нея, се изключват от съзнанието с цел самосъхранение.

— Значи е изтрил цялото това нещо от мозъка си, а? Колко удобно за него. — Сега наистина изпитва удоволствие от сарказма си.

— Не, споменът е там. Но самозащитните механизми са блокирали достъпа до него.

Детектив Бейкър отива до вратата, обърнал гръб на Сара.

— Това обяснява защо не отговаря на въпросите ви — продължава тя. — Не може. Защото просто не си спомня. А той е честно дете, така че не би могъл да отрече нещо, за което няма спомен. Само се надявам да не повярва в присъдата ви над него.

Детектив Бейкър се обръща.

— Единствените случаи, в които съм наблюдавал истинска амнезия, са били, когато някой е бил дрогиран до козирката или ударен по главата. Това са празни приказки и ти много добре го знаеш.

— Дисоциативната амнезия е доказано психологическо състояние.

— Глупости, запазени за хитри съдебни защитници, не за офицери от полицията.

— Нарича се ретроградна амнезия вследствие на травматично събитие.

Доколкото познавам Сара, тя вероятно е изучила всичко по въпроса. Но със сигурност е опреснила знанията си, за да са й подръка всички тези термини. Вероятно поради тази причина ровеше из мобилния си, докато чакаше пристигането на Адам. Някога се дразнех от многото време, което прекарва с това нещо в ръка. Но не мисля, че Адам страда от амнезия, точно обратното. Смятам, че не е забравил травматичното събитие; заключено е в него и именно поради този факт не може да говори.

Трябва да го намеря.

Излизам от офиса, спомняйки си, че мама беше тръгнала да го извежда на чист въздух — нейният лек за повечето болести. „Ако зависеше от теб, Джорджи — подкачаше я татко, — щяха да ми предпишат по половин километър здравословна разходка.“

 

 

Джени е в големия атриум при входа на болницата и гледа през стъклената стена.

— Той е с баба Джи и леля Сара — осведомява ме и посочва към едно малко тревисто островче в далечината, където едва ги виждам.

— Опитах се да изляза с тях — продължава тя, — но когато съм навън, ме боли. Наистина ме боли.

Копнея да отида при него, но при Джени няма никой, освен това виждам колко е нещастна.

Наблюдаваме Ади, стъклото ни разделя от него.

— Може би в крайна сметка няма да е толкова зле — казва Джени и аз се сещам как когато беше на шест и бях болна от грип, ми носеше хладък чай; сладък, безполезен жест, с който се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре.

— И ти, и татко, и аз, и леля Сара, и баба Джи — всички ние знаем, че Адам не го е направил — продължава тя. — Щом семейството му вярва в него, значи…

— Ще трябва да расте с това клеймо — прекъсвам я, без да искам. — Той ще е момчето, което се е опитало да убие сестра си и майка си. В училище. В университета. Където и да отиде, тази информация ще го изпреварва. Това ужасно нещо, което му приписват.

Известно време Джен мълчи и наблюдава Ади.

— Има нещо, което не ти казах — признава накрая. — За автора на анонимните писма. Той изсипа кутия с боя върху мен.

Мили боже! Преследвал я е.

— Видя ли кой е? — питам я, опитвайки се да запазя спокойствие.

— Не. Хвърли я изотзад. Не помня нищо, което може да бъде от полза. Само, че една жена започна да пищи и не млъкна. Боята беше червена. И тя я беше взела за кръв. Изцапа целия гръб на палтото ми. И цялата ми коса.

Такова ли е било намерението на злосторника — боята да прилича на кръв? Отвратително грозно предупреждение за предстоящ акт на по-голяма жестокост?

— Случи се на десети май.

Едва преди няколко седмици. Преди няколко седмици. Тормозът изобщо не беше престанал. Беше станал по-лош. Не само й изпращаха противни писма, но и я преследваха и я заливаха с боя. Дали и сега негодникът продължава да я преследва? Да я напада наистина?

— Ако бях съобщила в полицията, можеше и да го хванат — казва тя. — Да го спрат навреме. И Ади…

Лицето й се гърчи от чувство за вина; в момента изглежда по-скоро на десет, отколкото на седемнадесет.

Слагам ръка върху нейната, но тя я отблъсква, сякаш проявеното от мен съчувствие само влошава нещата.

— Опитах се да убедя сама себе си, че човекът, подпалил училището, не е авторът на атаките срещу мен. Но сега, след като обвиниха Адам, не мога…

Признава тази ужасна възможност единствено от любов към Адам.

— Защо не ни каза, Джен?

— Защото си мислех, че така трябва — тихо отвръща тя.

Преди пожара й бях обяснила, че е правилно да бъде отговорна и да споделя с нас и с полицията. Бях се идентифицирала с моя вътрешен глас на бавачка и бях й заявила, че не става дума за това тя да е „надзиравана“ от нас, а за нейната собствена сигурност, и че ако не споделя за подобни случки с нас, се излага на риск.

— Кой друг знае? — питам я.

— Само Айво. Накарах го да ми обещае, че няма да каже на никого.

Вероятно ще си помислиш, че в момента никак не е честно да мразя Айво, но наистина смятам, че той трябваше да ни каже.

— Той кога се връща у дома? — питам.

— След десет дни. Но сигурно ще научи за случилото се и ще се прибере по-рано.

Кимам. Но се съмнявам, че ще долети обратно, за да е до нея. А ти си мислиш, че и съмненията ми в него също са нечестни.

Докато гледам през прозореца, покрай мен минава някакъв мъж.

Господин Хайман.

Направо съм потресена. Треперя. Какво прави той тук?

Облечен е в къси панталони и тениска, изглежда силно загорял от слънцето в това бяло място. В училище трябваше да носи сако и панталон и сега изложените му на показ ръце и крака ми се струват като излагане на нещо прекалено интимно. Застава пред автомата за паркинга, взема си билет. Тръгвам след него.

Той минава през една врата, която не бях забелязала преди.

— Мамо?

— Искам да разбера какво е намислил.

— Сигурна съм, че не е намислил нищо.

Но въпреки това Джени идва с мен.

Вратата отвежда към стръмни циментови стъпала. Затваря се след нас.

Съпровождаме господин Хайман до подземния паркинг. След ярката слънчева светлина в атриума това подземие ми се вижда потискащо тъмно. Горещият въздух е наситен с миризма на бензин и изгорели газове. Циментът е на петна, таванът е прекалено нисък. Автоматично се оглеждам за изходите.

Тук долу сме само ние и господин Хайман.

— Тази работа не ми харесва — казвам.

— Това е само паркинг, мамо. Взе си билет за паркиране.

„Невидима си — сгълчава ме гласът на бавачката, много по-остро от този на Джени. — А вероятно вече и наполовина мъртва. Така че какво толкова може да ти се случи?“

Господин Хайман приближава до някакъв стар жълт фиат и поставя билета за паркиране на предното стъкло. В колата са наблъскани три столчета с предпазни колани за деца.

— Какво прави той тук?

— Най-вероятно е дошъл да си разчисти сметките с Тара — отвръща Джени. — Тя си го заслужава.

— Но откъде знае, че тя се навърта наоколо?

— Може да е добър в логическите заключения. Не знам. Или просто се опитва да се отърве от жена си. Преструваше се, че ръководи кръжока по изработване на албуми след часовете, за да си осигури повече време далеч от нея.

Джени се усмихва, сякаш това й се струва забавно, но аз оставам сериозна.

— Човек не може да го обвинява, наистина. Тя се държи ужасно с него — продължава тя. — Казала му, че е некадърен нещастник, и то още докато имаше работа. Че се срамува от него. Но не искала да се развежда. Твърдяла, че ако я напусне, никога няма да му позволи да види децата.

Поглеждам към трите седалки в колата, към едно захвърлено мече и към комикса за Пощальона Пат.

— Казал ти е всичко това?

— Е, и?

Е, и! Миналото лято си била на шестнадесет, а той — на тридесет, искам да й отвърна, но не го правя.

— Може да е дошъл да види някоя от нас — продължава Джени. — Да донесе цветя или нещо подобно. Не забравяй, че е наистина мил човек, мамо. Не си го забравила, нали?

Предизвикателство беше да си го спомня такъв, за какъвто го мислех навремето.

Изкачваме заедно с него циментовите стъпала. Не откъсвам очи от гърба му, сякаш мога да проникна през тялото му и да видя какво представлява човекът отвътре. На господин Хайман му е горещо, поти се. Тениската е залепнала за тялото му и виждам колко мускулесто е то.

Изпитвам облекчение, когато се озоваваме обратно в атриума с неговата дневна светлина, хора и шум.

Забелязвам Адам да приближава към нас с мама и Сара. Докато го гледам, загубвам от поглед господин Хайман.

Майка ми е преметнала ръка през рамото на Адам.

— На мама й предстои да й направят още някакви там работи — казва му тя, свеждайки ядрено-магнитния резонанс и компютърната томография до израза „някакви там работи“, и на мен ми иде да я разцелувам. — Така че да отскочим да си вземем нещо за пиене, за да успокоим стомаха ти, и после можем да отидем да я видим.

Когато татко почина, разбрах, че родителите ми са били покривът, който ме е защитавал. През мястото, което някога беше топло и сигурно, проникнаха ледени ветрове; ужасът проправи с нокти път навътре. Сега мама издига палатка над Адам и аз високо оценявам силата й, докато се опитва да защити сина ми.

Приближавам към Сара, отчаяно искам да я заговоря. Защото разполагам с информация, която със сигурност ще оневини Ади. Сега знам, че авторът на анонимните писма е нападнал Джени с червена боя. Тормозът не бе престанал през февруари, както всички смятахме, последният случай е бил през май, само преди няколко седмици. И може би негодникът я напада и сега, но не символично, с кутия червена боя, а наистина — като се опитва да я убие.

Защото знам, че някой умишлено е повредил кислородния апарат на Джени — видях го с очите си.

Но също така си мисля, че имаш право да подозираш Сайлъс Хайман, защото за какъв дявол му е на един тридесетгодишен мъж да плюе жена си пред едно шестнадесетгодишно момиче? И какво прави тук? Сега!

Освен това видях колко жестоко се отнесе Доналд с Роуина и мисля, че вероятно се е държал така и с дъщеря си, и с Мейси в продължение на години. И двете бяха в училището по време на пожара. Но след като до този момент не бяха казали на никого за постоянния тормоз, на който бяха подложени, едва ли някога щяха да го направят.

Имам чувството, че съм станала пазителка на ключовете и че един от тях със сигурност ще отвори вратата към истината.

Сега моята работа е да разбера каквото мога.

После ще направя всичко, за да оневинят Адам.

Трябва.

До това се свежда всичко, наистина.

14

Стоиш до леглото на Джени, гледаш към мониторите около нея. Едва удостояваш Сара с поглед, когато тя влиза.

— Сега Бейкър ще хване ли онова копеле? — питаш я.

— Продължава да мисли, че е Адам.

Все едно те е зашлевила.

— Не разбирам.

— Той не проговори, Майк. Не може да говори.

— Но сигурно е кимнал или…

— Не. Нищо. И аз не можах да направя нищо. Толкова съжалявам!

— О, господи. Бедният Ади. — Изправяш се. — Как може Бейкър да вярва на лъжите на Хайман?

— Не е възможно Сайлъс Хайман да е човекът, който е казал, че е видял Адам — възразява Сара. — Не е имал никаква работа в училището.

— Вече го каза. Значи е накарал някой да излъже вместо него.

— Майк…

— И кой, по дяволите, му е дал алиби?

Сара не отговаря.

— Знаеш, нали?

Гледаш я и накрая тя среща погледа ти.

— Жена му.

— Ще се срещна с тях.

— Наистина не мисля, че…

— Не давам пукната пара кой какво мисли.

Никога преди не съм те чувала да й говориш троснато. Това я разстройва, но ти не го забелязваш.

— Ще останеш ли тук? Да я пазиш?

— Не вярвам, че ще постигнеш нещо, Майк.

Ти мълчиш.

— Един приятел докара колата ти до паркинга на болницата — казва тя. — Открития. Платил е за продължителен престой. Ето.

Подава ти билет за паркиране. Докато го гледам, зървам хора, застанали на брега на нашия предишен живот, махат ни с нови четки за зъби, жетони за паркиране и нощници за мен, и храна, оставена на прага за мама и Адам.

Сара заема мястото ти до Джени.

— Няма никаква промяна от сутринта до сега — осведомяваш я. — Казват, че засега състоянието й е стабилно.

Когато Джени ми каза, че я е заболяло, когато е излязла навън, аз се бях притеснила, че това се бе отразило на тялото й по някакъв начин, но слава богу, явно не беше така.

— Ако нещо се случи, каквото и да е, веднага ме уведоми — поръчваш.

— Разбира се.

Напускаш интензивното отделение и аз искам да ти кажа, че Сайлъс Хайман е тук, в болницата. Но може би ще е по-добре, ако видиш жена му насаме, без него. Може би така ще разбереш повече.

Сара е при Джени. Мама е с Адам. И двете ни деца са в безопасност.

* * *

Джени стои пред интензивното отделение.

— Къде отива татко?

— В къщата на Сайлъс Хайман.

Тя се извръща настрана, за да не виждам лицето й.

— Джен?

— Ако можех да си спомня повече за онзи следобед, тогава може би от полицията нямаше да обвиняват Ади; ти и татко нямаше да обвинявате Сайлъс. Но не мога. Не мога да си спомня!

— Вината не е твоя, скъпа.

Докосвам я, но тя отблъсква ръката ми, сякаш е ядосана сама на себе си, че има нужда от успокояване.

— Може да е от лекарствата, които са ти дали — подхвърлям. — Детектив Бейкър каза на леля ти Сара, че медикаментите могат да се отразят на паметта.

Онова, което в действителност беше казал, бе следното: „Единствените случаи, в които съм наблюдавал истинска амнезия, са били, когато някой е бил дрогиран до козирката…“.

— Но лекарствата не се отразяват на нищо друго — отбелязва Джени. — Сега мога да разсъждавам съвсем ясно, нали така? Мога да разговарям с теб.

— Кой знае какъв ефект могат да имат? И ако не са лекарствата, тогава може да има друга причина. Съществува така наречената ретроградна амнезия. Поне мисля, че така се нарича.

Не искам да се самообвинява; искам да има причина, която да може да разбере. Затова продължавам:

— Случва се тогава, когато мозъкът ти блокира достъпа до някой травмиращ спомен, така че да не можеш да стигнеш до него. Може да засегне времето преди и след случката.

Макар да съм съвсем сигурна, че не такъв е случаят на Адам, може да се окаже, че е валидно за Джени.

— Значи нещо като защитен механизъм?

— Да.

— Но споменът продължава да е там?

— Така мисля, да.

— В такъв случай просто трябва да съм по-смела.

Спомням си тръпката на страх, която премина през нея, когато се опита да се върне към вчерашния следобед.

— Не още, скъпа, става ли? Може би леля Сара и татко ще открият какво се е случило, без да се налага да си спомняш.

Обзема я облекчение.

— Имаш ли нещо против да отида с баща ти? — питам я.

— Не, разбира се. Но няма ли да те заболи, когато излезеш навън?

— О, аз съм жилава стара птичка — отвръщам. Един от изразите на мама.

— Да бе! И това ми го казва човек, който ляга на леглото, когато хване настинка.

 

 

Излизам от болницата заедно с теб. Горещият въздух пари по кожата ми, чакълът е като парчета стъкло под нозете ми, все едно болничната сграда с нейните бели стени и хладен хлъзгав балатум ми е осигурявала защита, която сега е разкъсана.

Хващам те за ръката. Ти не усещаш присъствието ми, но все пак това действа на мен успокояващо.

Стигаме до нашата кола и забелязвам книгите на Адам, напъхани в джоба на гърба на предната седалка, едно червило на Джени се мъдри на поставката за чаши, на задната седалка лежи чифт мои ботуши, които имат нужда от смяна на капачките на токовете — археологически находки от отдавна минал живот; шокиращо затрогващи.

Отдалечаваме се от болницата. Болката ме удря, подобно на юмрук, така че трябва да се фокусирам върху нещо друго. Но какво?

В колата е тихо. В колата никога не е тихо. Или разговаряме, или слушаме музика (която е надута до дупка, ако Джени е тази, която я е пуснала). Или Радио 4, ако съм сама и съм прекарала твърде дълго време с осемгодишни момченца или тийнейджърки. Гледам те, докато караш. Хората винаги се отнасят топло с теб. Понякога ми е чудно. Нито си толкова висок, нито невероятно красив — всъщност, изобщо даже не си красив. Какво тогава е това, което предизвиква тези топли чувства? Когато съм те питала, ти ми отговаряш, че след като са те виждали по телевизията, мислят, че вече те познават. Но аз винаги съм смятала, че се дължи на харизматичната ти самоуверена натура. В края на краищата, аз не те бях виждала по телевизията, когато си паднах по теб.

Неволно протягаш лявата си ръка към съседната седалка, за да докоснеш моята, както винаги правиш, когато караш. „Едно от предимствата на автоматика.“ И за момент сякаш сме потеглили за вечеря у приятели и ти възхваляваш изобретателя на сателитния навигатор, защото благодарение на него можем да си приказваме, вместо да следим маршрута си по картата, а бутилката с вино, която сме купили, се търкаля напред-назад в багажника. После отдръпваш ръката си.

В нашата тиха кола си спомням стария ти познат глас, топъл, плътен и уверен. Гласът, който имаше до вчера сутринта.

До този момент винаги си бил щастлив — по онзи непосредствен мъжки начин; понякога — дори вбесяващо щастлив. „Всичко ще е наред, спокойно!“ — това ще е надписът на надгробния ти камък, бях ти се подиграла. Но това твое качество — да си щастлив от самия себе си и от света — е привлекателно. Да гледаш уверено навън, вместо тревожно навътре.

„Винаги е бил щастлив“ — иронизира ме гласът на бавачката, напомняйки ми, че колата на родителите ти се е разбила, когато си бил малко по-голям, отколкото е Адам в момента.

„Като малкото сираче Ани — беше се пошегувал, когато за първи път ми беше разказал за инцидента. — Само дето ми липсват къдриците.“

В миналото си преживял ужасни, ужасни неща, дори сега да не носиш белезите от тях.

„Имах Сара, така че го преодолях — беше ми обяснил, след като се бяхме опознали по-добре. — Човешката версия на швейцарското джобно ножче.“

* * *

Свиваш от главното шосе.

Болката е като силна пронизителна вибрация, разрушава бариерите около мислите, които се опитвах да държа под контрол.

Мисля си за Джени и нападението с червена боя над нея. Представям си как някакъв човек отива в хипермаркет за строителни материали няколко дни по-рано; огромно място, където никой няма да го запомни. Представям си го как върви покрай рафтовете с кутии, как подминава по-меките бои на аодна основа, докато открива полиуретановите лакове. Във въображението ми той бързо подминава изобилното количество кутии с бяла и бежова боя, за да стигне до наситените цветове; от тях няма голямо разнообразие, защото кой би искал да боядиса рамките на прозорците си в по-ярък цвят? Избира червено.

Представям си как момичето на касата не намира за странно това, че е купил червена боя и терпентин. Защото единственият начин да се махне такава боя е, като се използва терпентин — и да, количеството е голямо, но пък зад гърба му се натрупва опашка, а почивката й е само след минута…

В къщата на някоя приятелка ли е отишла Джени, за да си измие косата? Без да знае, че е невъзможно да се измие подобна боя. Дали след това е отишла при фризьор или приятелката й, а може би Айво, са отрязали с няколко клъцвания вещественото доказателство?

Дали е изтъркала палтото си, преди да го занесе на химическо чистене? Сигурно са цъкали, поклащали са глава и накрая са й казали, че не могат да й обещаят да изчистят петното напълно.

Защо не се беше обърнала към мен?

 

 

Завиваш по една улица на три пресечки от нашата. Улицата на господин Хайман.

Не знаех, че си ме чул, когато ти казах, че често изпреварваме господин Хайман на път за училище.

Спираш, без да си направиш труда да паркираш както трябва. Затръшваш вратата с такава сила, че колата се разтриса.

Мисля, че за да не се удавиш в това ужасно състрадание, предизвикано от обичта ти към Джени, ти е нужно да изпитваш уравновесяваща ярост.

Останала в колата, гледам как натискаш звънец след звънец и разпитваш на кой номер живее Сайлъс Хайман. Болката се усилва с напредването на времето, прекарано далеч от болницата. Опитвам се да я визуализирам, както бях правила по време на раждане, да я превърна в разбиващи се вълни и танцуващи светлини. Мислех, че телата са тези, които изпитват болка, но може би кожата, плътта и костите са създадени, за да защитават нещо изключително нежно под себе си.

Заставам до теб, когато натискаш звънеца на господин Хайман и задържаш плътно пръста си на бутона.

Жена му отваря. Разпознавам я и се сещам, че се казва Наталия. Запознах се с нея на едно училищно соаре преди две години (ти отказа да присъстваш на „нещо, наречено «соаре», за бога!“). Тогава приличаше на героиня, излязла от роман на Толстой, и аз се бях зачудила дали не беше сменила името си от Натали. Но сега забелязвам, че поразителната красота на Наталия едва забележимо е загрубяла; нещо — тревога? умора? — бе накарало кожата на лицето й да увисне, а зелените й котешки очи да загубят идеалната си изписана форма; предвестник на остаряването, когато котешката й красота ще изчезне без следа. Гледам към лицето й и си го представям как ще изглежда в бъдеще, защото не искам да поглеждам към твоето. Ти вече не си човек, към когото хората могат да изпитат топли чувства и симпатия.

— Къде е съпругът ви? — започваш направо.

Наталия те гледа; котешките й черти се напрягат пред осезаемата заплаха.

— А вие сте…?

— Майкъл Коуви. Бащата на Джени Коуви.

* * *

Адам бързо и с апломб смъква пластмасовия си шлем, преструвайки се, че е римски гладиатор като Ръсел Кроу.

— Името ми е Максимус Децим…

— Меридий — подсеща го Джени.

— Максимус Децим Меридий. Командир на армиите на Севера. Генерал на…

— И така нататък, и така нататък.

— Армиите не са „и така нататък, и така нататък“.

— По-хубавата част е следващата.

— Добре, добре. Аз съм Максимус Децим Меридий. Прескачам онази част за армиите. Баща на убит син, мъж на убита жена. Но аз ще си отмъстя — в този живот или в следващия.

— Направо ме побиват тръпки — казва Джени. — Всеки път.

Адам, придържайки шлема си, кима сериозно в знак на съгласие. Ти отчаяно се опитваш да не се изсмееш, а аз не смея да срещна погледа ти.

Още не сме му разрешили да гледа филма. В него има твърде много насилие. Но Джени го е научила на всичките най-въздействащи реплики. Да, знам, твоята ситуация съвсем не е като тази на Максимус Децим Меридий, защото детето и жена ти са все още живи.

 

 

— Моят съпруг не е тук — казва Наталия, като леко натъртва на думата „моят“; намек за лоялност.

— Къде е?

— На един строеж.

Излъгал я е. Залива ме тревога за Адам и Джени. Но Сара е с Джени. Мама е с Адам. Никоя от двете няма да изостави поста си.

— Къде се намира въпросният строеж?

— Не знам. Всеки ден е на различно място. Общите работници не се радват на лукса да имат редовна работа. — Звучи разстроена.

— Четох за жена ви и дъщеря ви — продължава тя. Чакам да изрази съчувствие, но това не се случва.

Вместо това Наталия се обръща с гръб към теб, като оставя вратата отворена, и влиза.

Следвам я в потискащо задушната къща. Вътре виждам три малки деца, мръсни и извън контрол; двете се бият. Къщата им е почти същата като нашата, намира се на две преки от нас, но една врата блокира входа към другия етаж. Всъщност, това тук е апартамент, не къща. Никога преди не съм се замисляла за финансовите различия между учителите и родителите на децата от „Сидли Хаус“.

Наталия влиза в малката кухня. Училищният календар виси на стената, върху страницата му се виждат трите снимки на рождениците за месец юли. На единадесети юли с голям шрифт е отбелязано „Спортен празник“, с малък — „Адам Коуви става на осем“. Датата е заградена с червено.

Адам беше толкова щастлив, че господин Хайман му е изпратил поздравителна картичка.

Помня думите на Сара към детектив Бейкър.

„Всеки, който има такъв календар, може да забележи, че рожденият ден на Адам съвпада със спортния празник. Включително подпалвачът. Планирал е вината да падне върху него.“

Наталия вдига един брой на „Ричмънд Поуст“. Връща се при теб с вестника в ръка. Пръстите й са върху снимката на Джени.

— Заради това ли сте тук? — пита. — Заради всичките тези проклети тъпотии?

Шокирана съм, че използва подобен език пред децата си. Знам, че е абсурдно. Ако в някой вестник бяха написали нещо подобно за теб, аз също щях да ругая.

— Лъжа̀ — казва тя. — Всичко е лъжа̀.

— Алибито, което му осигурихте — казваш й. — Какво беше?

— Какво ще кажете да ви разкажа какво знам? После ще отговоря на въпросите ви.

Изненадващо си поставен в уязвима позиция, виждам го. Ти си Максимус Децим Меридий, който търси да си отмъсти на господин Хайман. Не си сигурен какво да правиш с предложения ти дебат в стил Би Би Си, като се има предвид, че трябва да изкажеш мнението си само след минута.

— Сайлъс е най-добрият човек, когото можете да срещнете — продължава Наталия, възползвайки се от колебанието ти. — Честно казано, понякога дори се дразня, че е толкова добър. Малко дисциплина би се отразила добре на момчетата ни. Но той не би го направил. Дори не им повишава глас. Така че идеята, че той би могъл да подпали училище… ами, направо е смешна.

— А по време на раздаването на наградите? — подхвърляш. — Тогава той изобщо не можеше да се нарече „добър“. Видях го с очите си.

— Искаше да каже на всички, че вината не е негова — отвръща Наталия. — Можете ли да го обвините за това? Че е потърсил шанс да заяви истината? Не му дадохте такава възможност, преди да го уволните, нали?

Сега усещам враждебността й, приклекнала зад думите.

— Той се облече с костюм за случая — продължава Наталия. — Сложи си вратовръзка и сако, за да изглежда изискано, така че да накара хората да го чуят. Но не е голяма изненада, че преди това се е спрял в кръчмата, нали? Обърнал е няколко питиета, за да събере кураж. Сайлъс е емоционален. Понякога дори леко се напива, но никога не би разрушил нещо, не би подпалил нещо, камо ли да поеме риска да нарани някого.

По време на училищното соаре северняшкият й акцент едва се долавяше, но сега е подчертан. Дали го е крила преди, или сега нарочно набляга на него, за да ти покаже колко е различна от тебе — един родител на ученик от „Сидли Хаус“?

— Тук не се казва, че Сайлъс се захвана с учителската професия, за да си осигури време за написването на книга. Всичките тези ваканции, които се дават на учителите — а в частните училища те са дори по-дълги — това е причината, поради която избра да стане учител. Така щеше да има време за писане.

Опитваш се да я прекъснеш, но тя продължава:

— Не се казва, че той всъщност не написа книгата си, в което беше смисълът на цялата работа, а прекарваше свободното си време в разработването на учебни планове и в търсене на нови начини да събуди интереса на класа си към историята, английския и дори към проклетата география. Откриваше маршрути за разходки, методи на обучение и дори видове музика, които да помагат на децата да се концентрират възможно най-добре. Все още не спира да говори за всички тях. Все още ги нарича „моя“ клас.

Ръцете й се потят.

— А ето ги и нашите деца, за които е малко вероятно да стъпят в частно училище, освен ако не извадят късмета да преподават в някое, а още по-вероятно — да бъдат наети за чистачи там. Най-големият ни син тръгва на училище през септември — в местното училище с лоша репутация, където в класовете са събрани по тридесет деца. Но въпреки всичко аз се гордея със Сайлъс. За това, че беше най-добрият учител, който проклетото училище някога е имало и ще има.

Думите й тежат от гняв.

— Всичките му приятели от Оксфорд се радват на престижни, високоплатени длъжности в медиите и правото — продължава Наталия. — Докато той е — беше — начален учител. Не че е спечелил нещо от това. Става дума за частно училище, така че дори не го смятат за някой, който заслужава внимание. Мислите, че е чудно, задето се е появил на раздаването на наградите и се е изказал?

Едно от децата е при нея. Тя стиска ръката на малкото момченце.

— Срещнах го именно там. В Оксфорд. Работех като проста секретарка там. Бях толкова горда, че съм с него. Не можех да повярвам, когато избра мен; ожени се за мен; произнесе брачните клетви пред мен.

За това ли е всичко? В богатство и в бедност; да лъжем и да се прикриваме.

Такава незаслужена и несподелена лоялност.

— Той е добър човек — продължава жената на Сайлъс. — Всеотдаен. И свестен. Не са много хората, за които може да се каже същото.

Дали вярва в своята версия на съпруга? Или и тя, подобно на Мейси, представя един образ пред външния свят, независимо какво й струва това?

— Вината за случилото се с онова дете на площадката за игра не беше на Сайлъс. Беше на…

Прекъсваш я; чул си достатъчно.

— Къде беше съпругът ви вчера следобед?

— Не съм свършила с…

— Къде беше? — Гласът ти е ядосан, висок; стряска детето.

— Трябва да ви кажа истината. Трябва да я чуете.

— Просто ми отговорете.

— С мен и децата — отвръща Наталия след няколко секунди. — През целия следобед.

— Казахте, че работи по строежите. — Тонът ти намеква, че е лъжкиня.

— Когато има работа, да. Но вчера нямаха нужда от него. Така че си направихме пикник в парка. Каза, че след като не ходи на работа, можем поне да се възползваме да прекараме повече време с него. А вътре беше толкова горещо. Излязохме от тук заедно към единадесет часа и се прибрахме към пет.

— Доста време. — Недоверието ти е явно.

— Нямаше за какво да бързаме да се прибираме. А и Сайлъс обича да се забавлява с децата навън, носи ги на конче, играе на футбол с тях, привързан е към тях.

Джени каза, че се е преструвал, че ръководи кръжок след часовете, за да отложи прибирането си у дома. Този образ на семеен мъж, който рисува Наталия, не съществува в действителност.

— Той ли ви помоли да го кажете, или сама си го измислихте? — питаш и аз си отдъхвам, че я предизвикваш.

— Толкова ли ви е трудно да повярвате, че семейство като нашето може да прекара един следобед заедно?

Мисля, че под „семейство като нашето“ разбира семейство, което живее в апартамент, а не в къща; семейство без пари, в което бащата работи по строежите. И не, разбира се, съвсем не е трудно да си представи човек, че подобно семейство може да прекара един приятен следобед в парка. Но тя премълчава нещо. Сигурна съм. Още от мига, в който ти отвори вратата.

— Някой видял ли ви е в парка? — питаш я.

— Много хора, беше претъпкано.

— Някой, който би могъл да си спомни?

— Имаше каравана, в която продаваха сладолед. Може онзи човек да се сети за нас.

Горещ юлски следобед в парка. Колко ли семейства с малки деца е видял сладоледаджията вчера? Каква е вероятността да си спомни?

— Кого накара съпругът ви да излъже заради него? — питаш. — Да каже, че е видял Адам?

— Сър Коуви?

Това обръщение те вбесява, но на мен ми се струва, че изненадата й е искрена.

— Кого е накарал да хвърли обвинения върху сина ми? — Гневът ти запраща с все сила думите към нея.

— Нямам представа за какво говорите.

— Кажете му, че искам да говоря с него. — Обръщаш се да си вървиш.

— Чакайте. Не съм свършила! Казах ви, че трябва да чуете истината.

— Трябва да се върна при дъщеря си.

Ти потегляш, но Наталия те следва по петите.

— Нещастната случка на детската площадка беше по вина на Робърт Флеминг. Нямаше нищо общо със Сайлъс.

Ти бързаш, без да я слушаш. Но аз за момент си представям осемгодишния Робърт Флеминг, който така ужасно тормозеше Адам.

Отваряш вратата на колата и един от пластмасовите рицари на Адам се изплъзва от страничния джоб.

— Децата наистина могат да бъдат малки копеленца — казва тя, настигайки те. — Злобни. — Задържа вратата на колата, за да не я затвориш. — Вие накарахте госпожа Хийли да уволни Сайлъс, задето не е наглеждал площадката както трябва, нали? Вие искахте той да бъде отстранен.

— Нямам време за това. Нападайте други родители, ако искате, но не и мен. Не сега.

Подушвам враждебността й. Витае около нея подобно на силен евтин парфюм.

— Вие уредихте в „Ричмънд Поуст“ да отпечатат тези глупости за него, за да сте сигурен, че ще бъде изхвърлен.

Издърпваш вратата от хватката й и я затръшваш с все сила. Потегляш, а Наталия тича след колата. Удря с юмрук по багажника, после двамата с тебе излизаме от улицата.

Може би тя би трябвало да ми изглежда по-скоро като жертва. В края на краищата, в отговор на нейната любов и вярност, Сайлъс я лъже и я оплюва пред разни тийнейджърки. Но остротата и агресията й ми подсказват, че не може да бъде категоризирана като такава толкова лесно. Дали гневът й е поради факта, че искрено вярва в несправедливостта спрямо Сайлъс? Или е по-скоро гняв на жена, която знае, че е направила ужасна грешка в преценката си за мъжа, за когото се е омъжила?

15

Болката я няма. Спря в мига, в който прекрачих прага на болницата; сякаш тази бяла сграда ми предлага собствената си кожа.

Майка ми седи до Джени. Знам, че не би оставила Адам сам; с него сигурно е някоя приятелка или сестра. Облечена в памучната си пола и блуза на цветя, мама изглежда съвсем крехка сред бляскавата твърда апаратура. Неспособна да я докосне, ръката й — както често прави и твоята — се движи над Джени.

Приближаваш към Сара, застанала малко по-встрани — дава на майка ми възможност да прекара известно време с Джени и същевременно изпълнява поетото пред теб задължение да бди над дъщеря ти. Все още не съм сигурна дали го смята за необходимо, или просто го прави, за да те накара да се почувстваш по-добре.

— Хайман не беше у тях — уведомяваш я. — А жена му ще направи всичко, което копелето й каже.

Мама те забелязва.

— Има ли новини за Грейси? — пита те тя.

— Още не. Трябваше да присъствам на една среща с лекарите малко по-рано днес, но ме извикаха. — Не уточняваш, че те извикаха, защото сърцето на Джени е спряло. Не си казал на мама за триседмичния срок.

— Казаха, че днес може да не им се отвори друга възможност — продължаваш.

— Но те със сигурност трябва да намерят време, нали? — казва мама, сякаш времето е като един от нейните гоблени — минути, пришити върху платно с разноцветни конци.

— Явно е станала някаква ужасна автобусна катастрофа, така че всички са заети.

За момент тази болница не съществува единствено заради нас. Има и други, един бог знае колко на брой; всичката агония и тревога, притисната между тухлените и стъклените стени на една-единствена сграда. Чудя се дали тези чувства излизат през прозорците и покрива; дали птиците се издигат малко по-високо, когато прелитат над нея.

Опитвам се да се концентрирам върху този образ, за да избегна грозните ужасни мисли.

Но предполагам, че ти си мислиш за същото като мен.

Дали някой от пострадалите в катастрофата с автобуса ще умре? Дали някой от тях няма да се окаже подходящ донор за Джени? Колко странно, че безкористната любов може да те превърне в морално отвратителен човек. Дори — в лош.

— Сигурен съм, че ще проведат срещата веднага щом могат — казваш.

Мама кимва.

— Адам е в стаята за роднини — казва ти тя.

— Ще отида да го видя след минута. Първо искам да постоя малко при Джен.

 

 

Отивам в стаята за роднини. Един вентилатор раздвижва горещия въздух. Ади се е притиснал силно в господин Хайман, който е преметнал ръка през рамото му и му чете някаква история.

Вледенявам се.

Джени е в другия край на стаята.

— Сайлъс видя баба Джи и Адам в кафето — спокойно ми казва тя. — Предложи да наглежда Адам, за да може баба Джи да дойде при мен.

Мама никога не би заподозряла нищо. Безброй пъти ни е чувала как двамата с Ади хвалим господин Хайман. През бръмченето на вентилатора го чувам как чете. В краката му лежи букет цветя.

— Казал на жена си, че отива да работи на някакъв строеж.

— Бедничкият! Това ли е единствената работа, която може да си намери?

— Излъгал е жена си, Джен.

— Вероятно защото е искал да се махне от нея.

Джени ме поглежда и вероятно улавя изражението на лицето ми, когато зървам раздразнението по нейното.

— Казах ти за автора на анонимните писма. За червената боя. Не може да продължаваш да мислиш, че е Сайлъс.

— Не може ли да има връзка? — питам, но по-скоро размишлявам на глас.

— Не. Няма начин той да е свързан с писмата. Като оставим настрана факта, че не е такъв човек, защо му е да се замесва в подобно нещо?

Аз също не вярвам, че Сайлъс Хайман е авторът на анонимните писма, превърнал се в преследвач. Дори да е имал причина да изпраща онези противни писма — а такава в действителност няма — един високообразован бивш студент от Оксфорд някак не се връзва с анонимни заплахи и червена боя. Просто не мога да си го представя да изрязва думи от вестници или списания и да ги лепи на бял лист хартия. Прекалено умен и интелигентен е, за да направи подобно нещо.

Но пожарът може да няма нищо общо с автора на писмата. Би могъл да е просто акт на отмъщение от страна на Сайлъс Хайман, както смяташ ти.

— Опита се да поговори с Ади — казва Джени. — Но той не се включи в разговора. Не каза нищо. Именно тогава Сайлъс започна да му чете историята за Пърси Джаксън. Идеален избор, нали?

— Да.

Ти пропусна по-голямата част от Пърси Джаксън-фазата на Ади; героят, за когото става дума, е ученик, способен да победи злите чудовища дори при невъзможни обстоятелства. Господин Хайман знае, че Адам обича легенди за крал Артур, но може би рицарите са твърде големи и им липсва детска уязвимост, за да се идентифицира Адам с тях в този момент. Те не биха могли да му предложат никакъв фантастичен изход от случващото се. Пърси Джаксън е по-добрият избор.

Притеснена съм от факта, че Сайлъс Хайман така добре познава Ади.

Някога физическият му контакт с учениците ми беше допадал, но сега не искам ръката му да прегръща сина ни, освен това предпочитам да го виждам в панталони и сако, а не в шорти и прилепнала тениска.

Господин Хайман. Сайлъс.

Две имена. Двама различни мъже.

 

 

Вечерта преди зрелостния й изпит по английски, двете с Джени седяхме във всекидневната. Тя беше по пижама, с все още мокра от душа коса.

— И така, знаеш ли как Драйдън е наричал Шекспир? — попитах я.

Джен поклати глава и водата покапа по листовете в ръцете ми.

— Поетът Янус — осведомих я. — Защото…?

— Е бил двуличен?

— Представял е две лица — поправих я, докато тя люлееше чехъла на единия си пръст. — Също така Янус е бил бог на вратите и портите, на началото и края. Името на месец януари идва от Янус, защото с него започва новата година.

— Наистина не е нужно да съм чак толкова информирана, мамо.

— Но е интересно, нали?

Тя ми се усмихна.

— Разбирам защо някои го намират за такова — отвърна. — А също и защо ти си следвала в Кеймбридж, а аз ще съм истинска късметлийка, ако изобщо ме приемат някъде.

* * *

Гледам янусовото лице на Сайлъс, толкова близко до това на Адам.

Отново си спомням думите на Мейси по време на раздаването на наградите: „Този човек изобщо не биваше да бъде допускан до децата ни!“.

И аз искам той да се махне от децата ми. Да се махне!

Тогава влиза мама. Отново е успяла по някакъв начин да вкара насила цвят в страните си и енергия в гласа си, а по лицето й играе онази извикана като с магия усмивка.

— Хубава ли беше историята, Ади? Благодаря ви, че ми дадохте възможност да остана за малко при внучката си — обръща се тя към Сайлъс Хайман.

— Разбира се. Беше страхотно да съм с Ади. — Той се изправя. — Сега по-добре да тръгвам.

Струва ми се, че Адам се кани да го последва.

— Татко ще е тук след минутка — казва мама. — Какво ще кажеш да го изчакаме?

Сайлъс вдига букета от пода и излиза от стаята. Тръгвам след него. Цветята са жълти рози — стегнати пъпки, които никога няма да се разтворят, увити в целофан, без никакъв мирис. Сигурно ги е купил от магазина в болницата, защото липсваха, когато по-рано двете с Джени го следяхме. Той натиска бутона на вратата на интензивното отделение.

Отваря му красива руса сестра.

Виждам, че забелязва колко е хубав. А може би просто жизнеността и здравето му изпъкват по-силно на това място.

Сестрата му обяснява, че не е разрешено да се внасят цветя поради риск от инфекция. Тонът й е леко закачлив, но флиртуването не носи риск от инфекции, нали така? Колкото и не на място да изглежда.

— Тогава са за вас — усмихва й се Хайман.

Тя поема цветята и го пуска да влезе.

Усмивка и цветя.

Толкова просто.

Влизам след него.

В интерес на истината, красивата сестра го придружава през цялото време, кара го да я изчака, докато остави цветята в стаята на сестрите, далеч от пациентите. Но всички сестри ли са толкова предпазливи?

Отвежда го до онази част от отделението, където лежи Джени. През стъклената стена те виждам седнал до нея; Сара е малко встрани.

Сайлъс Хайман не разпознава Джени. Красивата сестра трябва да му я посочи.

— Онова там е Дженифър Коуви.

Той вече не изглежда здрав и красив. Пребледнява и сякаш всеки момент ще повърне. Челото му се покрива с капчици пот. Поразен е от видяното.

Струва ми се, че го чувам как прошепва:

— О, господи.

Извръща се и поклаща глава към сестрата. Няма да приближи повече.

Или може би се преструва, че я вижда за първи път след пожара? Брилянтно изпълнение, целящо никой да не заподозре, че именно той е човекът, повредил кислородния й апарат?

Може би усеща, че е наблюдаван.

Ти го виждаш как се обръща да си тръгне. Спускаш се бързо след него. Вратите на интензивното отделение се затварят зад гърба му, но ти го следваш.

Настигаш го в коридора, гневът ти се плъзва по лъскавия балатум и отскача от стените.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Видях Адам и баба му, и…

— Жена ви каза, че сте на някакъв строеж.

За момент господин Хайман загубва ума и дума; хванат е в крачка.

— Пълни глупости, нали? Също като алибито ви. Лъжливо копеле!

Сега вече крещиш. Звукът прониква през отворената врата на семейната стая, където те чака Адам.

Той и майка ми излизат навън, но ти не ги забелязваш, вниманието ти е гневно фокусирано върху Сайлъс Хайман.

— Кой натопи сина ми заради теб?

— Какво искате да кажете?

Майка ми се опитва да влезе в ролята на помирител.

— Някой е излъгал, че е видял Адам да пали училището — обяснява тя.

— Но това е нелепо — възкликва господин Хайман. — За бога, от всички хора да обвинят точно него! — Обръща се към Адам. — Знам, че ти не би направил подобно нещо, сър Коуви.

Навежда се към Адам, вероятно да го погали по косата или да го прегърне.

— Стой настрана от него! — изреваваш и пристъпваш напред с намерението да го удариш.

Но тогава Адам се изправя между двама ви и те изблъсква встрани от Сайлъс Хайман; защитава го; ядосан ти е. Докато го бута, в малките му ръчички се е събрала всичката му сила.

Забелязвам ужасната обида върху лицето ти.

Това е първият път, в който виждаш Адам от пожара насам.

Сайлъс се обръща и се отдалечава.

Мама хваща Адам за ръката.

— Ела, миличък, време е да си вървим у дома. — Отвежда го надолу по коридора.

— Върви с него! — извиквам ти. — Трябва да му кажеш, че вярваш в неговата невинност.

Сайлъс Хайман го каза, без да се замисля.

„Знам, че ти не би направил подобно нещо, сър Коуви.“

Но ти се обръщаш. Мислиш, че Адам трябва да е наясно, че го смяташ за невинен.

Моля се на бога наистина да е така.

 

 

Връщаш се при леглото на Джени. Сара няма представа за случилото се в коридора.

— Можеш ли да останеш тук? — питаш я.

Нещо в гласа ти я кара да не се съгласи автоматично.

— Защо?

— Хайман е казал на жена си, че е на някакъв строеж — обясняваш. — Но през цялото време копелето е било тук, с Адам.

— Ади добре ли е?

— Да.

Поколебаваш се за момент, но не споделяш със Сара, че Ади те е изблъскал.

— Трябва да разбера кой е човекът, когото Хайман е накарал да излъже за Адам — въздъхваш. — Трябва да го направя заради Ади.

Но онова, от което синът ни има нужда в момента, е да бъдеш с него. Да издигнеш защитна стена около него. Много ми е тъжно, че не разбираш това.

— Откриването на самоличността на въпросния свидетел, както и тази на подпалвача, би трябвало да е моя работа — възразява Сара. — Аз съм офицер от полицията; с това си изкарвам хляба.

— Мислех, че Бейкър те е накарал да излезеш в отпуск по семейни причини?

— Така е. — Тя млъква за момент. — Добре, знаем, че само двама души от персонала, с изключение на Джени, не са присъствали на спортния празник — една учителка от началния курс и една секретарка. Трябва да говорим с двете и особено със секретарката, защото работата й е да контролира достъпа до училището.

— Тръгвам — изправяш се.

Сара слага ръка върху твоята.

— Той ми е син — добавяш.

— Именно. Какво ще стане, ако тя те познае? Мислиш ли, че появата ти ще помогне, ако е забъркана във всичко това?

Мълчиш, ядосан от логиката й.

— Най-полезното, което можеш да направиш, е да останеш тук и да пазиш Джени — продължава Сара.

Не съм сигурна дали наистина мисли, че Джени има нужда от охрана с всичкия този медицински персонал наоколо, или просто осъзнава, че в момента си неконтролируем и иска да те върже до леглото й, за да не забъркаш някоя каша.

— Ето какво ще направим — казва тя, използвайки един от твоите любими изрази (а може би първо е бил неин, а ти си го усвоил, докато си растял покрай нея). — Ще ти казвам абсолютно всичко, ще те уведомявам за всяко ново нещо, което науча.

Не мисля, че й вярваш. Години наред ти е давала само ограничено количество информация — не повече, отколкото й е позволено да разкрива пред пресата — и само намеци за по-голямата и по-драматична картина. Такава стриктно смазваща правилата полицайка; такава изнервяща те по-голяма сестра!

— Мислиш, че подпалвачът е Сайлъс Хайман и че има съучастник, който е излъгал за Адам. Ще се върнем обратно към него, но трябва да се занимаем и с автора на анонимните писма.

Чака да възразиш. И тя като мен е чула как категорично отказа да приемеш версията на детектив Бейкър, че авторът на писмата може да е лицето, подпалило училището. И може би също като мен се досеща, че ако двамата се окажат един и същи човек, ти ще се чувстваш виновен за станалото.

Но ти не се възпротивяваш. Искаш истината да излезе наяве заради Ади, така че ще си отворен за всяка възможност; любовта ти към Ади е по-силна от ужаса ти да поемеш вината за случилото се върху себе си.

— Авторът на анонимните писма е проявявал агресия под формата на обидни нападки — продължава Сара. — И има мотив за пожара — да нарани Джени по неизвестна за нас причина.

Освен това я е залял с червена боя, добавям мълчаливо. Едва преди няколко седмици.

— Тъй като според закона изпращането на анонимни заплахи е престъпление, то може да бъде из основи разследвано от полицията.

— Не стигнаха далеч последния път — възразяваш.

— Детектив Бейкър поиска много по-сериозно разследване.

— Мислиш, че все пак ще го направи?

— Колегите ми няма да му дадат възможност за избор. Ще искат да направят нещо, за да помогнат на семейството ни, независимо дали смятат Адам за виновен, или не. В разследването ще се вложи много повече енергия и всеотдайност от последния път. Ще се прегледат записите на уличните камери; ще се направят повече ДНК тестове.

— А Хайман?

— След като разследването по пожара е приключило, полицията няма повече причини да се занимава с него.

— Но ти ще го направиш?

Тя се поколебава за момент.

— Всеки разпит, който проведа отсега нататък, ще бъде незаконен. Затова трябва много внимателно да преценим какво искаме да постигнем; ще стъпвам върху тънък лед и той ще се пропука. Въпросът е какво ще успея да разбера, преди това да се случи.

— Казваш, че няма да говориш с него?

— Не. Казвам, че трябва да съм много добре информирана, преди да го направя. Преди да говоря с когото и да било, в това число и Сайлъс Хайман, трябва да се запозная с показанията на свидетелите, с информацията, събрана от тях непосредствено след пожара. Трябва да се въоръжим с възможно най-много сведения, преди да тръгнем след който и да е заподозрян.

Удивена съм какъв огромен брой правила се кани да наруши Сара.

— Сайлъс Хайман е бил класен на Ади, нали? Двамата не са ли много близки?

— Адам не би подпалил каквото и да било, независимо колко много обича даден човек — казваш.

Чувам как думата „обича“ проплаква на излизане от устата ти.

Спомням си ужасната болка, изписана върху лицето ти, когато синът ти те отблъсна от Сайлъс Хайман, и едва сега разбирам, че ревнуваш.

Именно поради тази причина смяташе, че влиянието му върху Ади е неестествено голямо. Заради това го мразеше — дори преди пожара. Нищо чудно, че не ти харесваше да си „скъсваш задника от работа“, за да плащаш училищните такси, след като друг мъж прекарваше по цял ден със сина ти. Нищо чудно, че не беше разстроен, когато го уволниха.

Но тогава не го разбирах.

Много съжалявам.

— Влизал ли си в контакт със Сайлъс Хайман преди раздаването на наградите? — пита те Сара. — Има ли нещо друго, което те настройва така враждебно срещу него?

— Онова, което ти казах, не е ли достатъчно?

Тя не отговаря.

Бих сторила всичко, за да мога да кажа на Сара, че човекът, за когото се представя Сайлъс Хайман, е фалшив. Че човекът, когото Адам обича, ако наистина го обича, не съществува.

Отново го виждам като Янус. Не само двулик като оня бог, но и също като него — начало и край. Защото, ако Сайлъс Хайман е сложил началото на този ужас, той ще бъде там и в неговия край.

Потропване на високи токчета — звук, внасяш дисхармония в едно интензивно отделение. Обръщам се и виждам доктор Бейлстрьом с нейните червени обувки — може би ги носи, за да предупреждава пациентите и близките им за приближаването си.

След час е срещата с моите лекари.

16

Познатите ми дълги отривисти крачки са преминали в къси стъпки — намираш се на неизвестна, враждебна територия.

Но когато приближаваш до леглото ми, забързваш.

Сядаш до мен, но не казваш нищо.

Не казваш нищо.

Спускам се към теб — говори ми!

— Грейси, скъпа — казваш. Сякаш усещаш кога наистина съм стигнала до теб. Или е просто съвпадение?

Би могъл да отвориш цветарски магазин от букетите на шкафчето до главата ми.

Само една от вазите е грозна — пълна с купени в последната минута рози без бодли и без мирис. „За госпожа Коуви, с най-добри пожелания, от господин Хайман.“

Но ти не обръщаш внимание на цветята, гледаш единствено към мен.

— Все още няма новини за сърцето на Джени. — Мисля, че съм единственият човек, с когото си споделил за оставащите три седмици от жизнения й цикъл. — Но те ще намерят донор. Знам, че ще намерят.

„Жизнен цикъл.“ Господи. Как можах да използвам този израз? Сякаш Джени е попова лъжичка или муха еднодневка. Кошничка с узрели у дома праскови. Децата нямат проклет жизнен цикъл. Панически се опитвам да удавя във възможно най-гръмогласни мисли тиктакането, което е започнало отново — тихо, но доловимо; един зловещ неспирен ритъм.

— Сара ти е казала за Ади — продължаваш.

Спомням си застаналата до леглото ми Сара.

„Имаш правото да знаеш, Грейс. Може да намразиш полицията заради това. Разбирам го. Но ти обещавам, че ще оправим нещата.“

Държеше се толкова неловко пред мен, без да разбира колко много я харесвам вече.

Ти се притесняваше, че когато науча за обвиненията срещу Ади — като капак на случващото се с Джени — ще изгубя и последните си остатъци от жизнени сили. Но Сара разбира, че когато децата й са заплашени, жизнените сили на една майка не изчезват, а се галванизират.

Ставаш. Не си тръгвай! Но ти просто дръпваш тънките грозни завеси около нас, за да ни отделиш от цялата суматоха в отделението. И по някакъв начин, противно на всички физични закони, шумът сякаш също е блокиран.

Хващаш ръката ми.

— Ади не ме иска край себе си.

Това не е вярно. Трябва веднага да отидеш при него и да му кажеш, че знаеш, че не го е направил той и че ще бъдеш до него. Сара може да остане при Джен за известно време. Сигурна съм, че детективските задачи могат да почакат малко.

Мълчиш.

Ти си негов баща и никой друг не може да изпълни тази роля вместо теб.

Но ти не ме чуваш, нито пък можеш да предположиш какво ти казвам. Гледаш втренчено лицето ми, сякаш това ще ме накара да отворя очи.

— Винаги го правим, нали, Грейси? — питаш ме. — Говорим за Ади или Джен. Но на мен ми се ще да си поговорим за нас двамата, поне за няколко минути, става ли? Наистина искам да го направим.

Трогната съм. И да, на мен също ми се иска да прехвърлим темата на разговора върху нас, само за няколко минути.

— Помниш ли първата ни среща?

Чувствам се добре — не толкова заради промяната на темата, колкото заради връщането на времето с двадесет години назад, към едно безопасно минало. Оставяме далеч зад гърба си тази белостенна лондонска болница и се озоваваме в една чайна в Кеймбридж.

За кратко ще си позволя да се присъединя към теб там.

Навън вали като из ведро; вътре — задушно от разговори и влажни анораци.

По-късно сподели, че си мислел, че ще бъде романтично, но някой сигурно беше разлял мляко, което беше забравил да почисти, защото миризмата на вкиснало витаеше из задушната чайна. Евтините памучни завеси на ярки щампи бяха специално подбрани като за туристи. Ръцете ти изглеждаха абсурдно големи около глупаво малката порцеланова чашка.

Беше твоята първа „първа среща“.

— Единственото момиче, което някога съм канил на среща — казваш.

Призна си го сред ярките щампи и порцелана.

По-късно разбрах, че обикновено си се прибирал у дома с момиче, с което си се запознал на някое парти. Понякога дори си я откривал да лежи под ужасния ти юрган и на следващата сутрин — мисля, че Сара беше избрала тази завивка с надеждата да действа като контрацептив — ако момичето ти е харесвало, нещата се запазвали така за известно време. Хубавите работи просто са ти се случвали — като хубави момичета под грозната ти завивка.

— Ухажвах те — казваш.

Разговаряхме за привличането.

Ти се занимаваше с природни науки (какво правех с някакъв учен?). Беше целият феромони и биологични императиви, докато аз бях обсебена от изкуствено срамежливи любовници и „очи, нанизани и закрепени на зрителните си лъчи“, както ги описваше Джон Дън.

Ти мислеше, че Марвъл е заглавие на комикс. Цитира ми нещо за някакъв мъж, който прекарал цял век в съзерцание на всяка женска пазва, и аз схванах намека ти.

В тази малка целомъдрена чайна ми призна, че отчаяно искаш да се измъкнеш от пазвите на университета и да „излезеш навън, за да вършиш разните му там работи“.

Не познавах човек, който да използва израза „разните му там работи“. Бях учила една година история на изкуството, после бях изкарала един семестър английска литература и нито веднъж не бях използвала тези думи. Всичките ми приятели бяха облечени в черно, амбициозни студенти по изкуствата, които ходеха с тълковен речник под мишницата.

Изразът „разните му там работи“ ми хареса. Хареса ми и това, че не си студент с бледи страни, който изучава Кант, а мускулест и жизнен младеж, изпълнен с мечти да изкачва планини, да кара кану, да ходи на рафтинг, да се занимава с алпинизъм и да лагерува в биваци — да изучава света по този начин, вместо да чете и философства за него.

— Хареса ми идеята за изкачването на вулкан — казвам. — Налудничава, но по някакъв привлекателен начин.

— Исках да те впечатля. Беше толкова дяволски хубава.

— Много благодаря.

— Извинявай. Ти си толкова дяволски хубава.

Все едно си ме чул, но това просто ти се изплъзна неволно, нали така?

— Изяде две рулца с канела и стафиди — казваш. Помниш го? — И на мен ми хареса, че ядеш толкова много.

Не исках да се досетиш, че съм нервна, ядях, за да докажа, че приемам случващото се за напълно нормално.

— Валеше.

Дъждът се блъскаше в ексцентрично малките прозорци и звукът беше прекрасен.

— Бях взел чадър.

Попита ме дали можеш да ме изпратиш до общежитието ми.

— Знаех, че трябва да се сближим.

Забелязах колелото ти и ти сякаш се ядоса, че съм го видяла.

— Онова проклето колело! Трябваше да го заключа някъде зад ъгъла.

Изпрати ме до колежа „Нюнам“ през дъжда, като буташе колелото си по шосето с една ръка и вървеше по тротоара до мен, стиснал чадъра в другата.

— Изобщо не можах да те докосна.

По време на първата нощ, която прекарахме заедно — две седмици по-късно, като аз бях съвсем далеч от ролята на изкуствено срамежлива любовница — преминахме отново през първата ни среща, създавайки своя собствена митология. Но това беше преди много, много години, а сега би трябвало да говорим за децата си. И двамата го знаем. И ще го направим, след няколко минути. Те са винаги с нас. Но във времето преди те да се появят, просветва мъничка искрица щастие и ние искаме да я задържим още малко. Съвсем за малко. Така че продължавам да вървя до теб през леденостудения дъжд на равнината — крачките ти са много по-големи от моите — и да се чудя какво ще се случи, когато стигнем до „Нюнам“.

Но аз, разбира се, знам какво се случи.

Покани ме на втора среща още същата тази вечер и аз танцувах (танцувах!) — абсурдно автоматично действие, което кара хората да те гледат втренчено — по целия път по втория най-дълъг коридор в Европа.

Споменът ме дърпа към теб, за да те настигна точно тук и сега, в тази стая; някак по-близко съм до теб от преди. Толкова близко, че усещам как храбрият ти оптимизъм за Джени се влива у мен; слива се любовно с храбрата надежда.

И докато ти ме прегръщаш силно, аз също започвам да вярвам, че Джени ще се оправи.

Тя ще се оправи!

Завесите рязко се дръпват, появява се доктор Бейлстрьом.

— Можете ли да дойдете на срещата? — пита те тя.

— Ще се върна малко по-късно, скъпа моя — казваш ми; намек към доктор Бейлстрьом, че мога да чувам и да разбирам.

 

 

Стигам до вратата на кабинета, където чака медицинският персонал, и си представям как доктор Бейлстрьом си слага черна съдийска шапка, преди да прочете присъдата ми. Мисля, че преобличането ще й хареса. Но след като разполагам с достатъчно богат речник, за да съставя саркастично изречение по адрес на доктор Бейлстрьом, значи очевидно не съм жив труп и тя няма нужда от черна шапка.

Наясно съм с нещата, включена съм на режим „действие“, все още мога да разсъждавам, напълно в ред съм. Същата Грейс като вчера. Но по някакъв начин съм се откъснала от самата себе си.

Когато всичко това приключи, ти ще ми заявиш, че тази идея за раздвояването е „пълна глупост, Грейси!“. Но това е, защото се катериш и лагеруваш из живота, вместо да черпиш знанията си за него от втора ръка. Защото, ако беше чел повече и се беше катерил по планините по-малко, щеше да знаеш за картезианския дуализъм, и за „То“-то и „Аз“-а, и за тялото срещу душата. Щеше да знаеш за цяло течение в литературата, основаващо се на концепцията за „раздвоението на личността“. Наистина. Затова, докато ми се подиграваш, ще ти напомня за приказките, които четеше на Джени, когато беше съвсем малка — за принцесите, които по цяла нощ танцуват в света на феите, и за жабите, които в действителност са принцове, и за момичетата, които се превръщат в лебеди. Може да започна да ти цитирам и „Хамлет“: „Има на небето и земята повече неща, Хорацио, отколкото са мечтани в твоята философия“.

Ти ще вдигнеш ръце: стига! Но аз ще те игнорирам. Видимият свят не е единствен и авторите на приказки и истории за духове, мистиците и философите, от векове насам са наясно с този факт. Джени, лежаща в безсъзнание в леглото си, и аз — в моето, не сме това, което в действителност сме; това не е единственият възможен за съществуването ни начин.

Сега трябва да вляза вътре с теб.

Вместо да си представям черна шапка на главата на доктор Бейлстрьом, ще гледам в краката й и ще си мисля за рубинените обувки на Дороти. Кой знае, доктор Бейлстрьом може да тракне със своите и аз отново да се върна в реалния свят.

Извинявай, това беше лекомислено. Знаеш, че имам склонност да развалям важните моменти. Работата е там, че ще бъда с теб и Ади отново. Защото Джени ще оздравее и аз ще съм свободна да се върна в тялото си и да се събудя.

Но когато бях в тялото си, не бях в състояние да сторя нищо. Съвсем нищо. „Незабавно изхвърли тази мисъл от главата си! — заповядва ми гласът на бавачката. — В нея няма място за негативизъм!“ И е права. Просто не бях готова. Но отново ще се присъединя към вас.

 

 

Никога преди не съм те виждала да изглеждаш смален. Но тук вътре, сред превъзхождащите те по численост лекари, сякаш си опразнен от съдържание. Докато говори, доктор Бейлстрьом избягва да те гледа.

— Проведохме серия от тестове, Майк. Много от тях са повторение на онези от вчера.

Дали използва малкото ти име, защото така звучи по̀ приятелски, или защото обръщението „господин Коуви“ ще подчертае връзката ти с мен, „госпожа Коуви“, а в момента е за предпочитане да не се набляга на това?

— Страхувам се, че трябва да започнете да се подготвяте за вероятността Грейс никога да не излезе от комата.

— Не, грешите — казваш.

Разбира се, че греши! Самият факт, че аз го знам, е доказателство за това. Мислещата, чувстващата част от мен ще се свърже с тялото ми и аз ще се събудя.

— Знам, че в момента ви идва в повече — продължава доктор Бейлстрьом. — Но при нея се наблюдават единствено първични реакции като давене и дишане. И не мислим, че ще има каквото и да е подобрение.

Ти поклащаш глава, отказвайки да позволиш на тази информация да проникне в съзнанието ти.

— Онова, което се опитва да ви каже колежката ми — намесва се един по-възрастен доктор, — е, че заради пораженията върху мозъка на жена ви тя не може да говори, да вижда или да чува. Нито може да мисли и чувства. Това е значението на израза „когнитивна функция“ — при жена ви тя липсва. И състоянието й няма да се подобри. Тя няма да излезе от комата.

Очевидно принадлежи към онази школа в медицината, която поддържа теорията, че истината трябва да се набива директно, без заобикалки, в главите на засегнатите. Напълно погрешна теория.

— Ами онези нови скенери? — питаш. — На хора, които са били напълно отписани, им се казва да си представят, че играят тенис, ако искат да отговорят с „да“, и скенерът е уловил реакция в мозъка.

Бях го чула в едно предаване по Радио 4, докато пътувах в колата, и ти го бях разказала просто като интересна информация. Беше ми харесала идеята да си представям, че играя тенис, за да отвърна с „да“. Удар над глава, представях си, или сервис. Такова позитивно и жизнено „да“. Бях се чудила дали има значение може ли човек изобщо да играе тенис и съвсем честно да си представи как запраща топката над мрежата или просто жалко я прехвърля над нея. Дали биха си помислили, че този отговор е „не знам“?

— Ще опитаме всички възможни тестове — казва раздразнено лекарят. — Вече сме провели много. Но трябва да сме честни с вас. Всичко се свежда до факта, че състоянието й няма да се подобри.

— Вие май не схващате, а? — възкликвам. — Съществува нещо, което се нарича майчинско чувство.

— Казано с прости думи, всичките ни скенери показват масивна и непоправима травма на мозъка й.

— Синът ми има нужда от мен. И не само за важните неща като това — да се докаже невинността му. Сутрин му помагам да си изгради невидим щит, който да сложи пред сърцето си, за да не го боли чак толкова, ако хората се държат злобно с него.

— Мозъчната й тъкан е прекалено увредена, за да може да бъде възстановена.

— А някои вечери заспива единствено ако държи моята ръка.

— Нищо не можем да направим. Съжалявам.

— Но всичко това може да се окажат и пълни глупости, нали? — разнася се един глас откъм прага. За секунда го обърквам с гласа на бавачката в главата ми, който за разнообразие е решил да се скара на някой друг, макар че тя никога не използва изрази като „пълни глупости“. Обръщам се. Сара. Нея също не съм я чувала някога да казва „пълни глупости“.

Тя влиза в стаята. Зад нея е майка ми. Двете очевидно са чули лекарите.

— Доктор Санду е при Джени — успокоява те Сара. — Обеща да не се отделя от нея нито за секунда.

И ти вече не изглеждаш смален, защото Сара е при теб.

— Сара Коуви. Сестрата на Майк — представя се Сара. — Това е майката на Грейс, Джорджина Джестофесън. Известни са случаи на пациенти, които са излизали от кома след години, нали така?

Възрастният лекар е непоколебим.

— Да, в пресата от време на време се появяват истории за подобни случки, но ако се погледне по-отблизо, ще се види, че са били по-различни в медицинско отношение.

— А терапията със стволови клетки? — питаш ти. — Стимулирането на растеж на нови неврони или каквото е там?

Продължаваш да се вкопчваш в информация, дочута случайно по новините на път за дома или зърната повърхностно в някой неделен вестник. Но аз също се вкопчвам в нея — представям си как тежкотоварна техника повдига онази потънала на океанското дъно коруба на тялото ми; как остъргват ръждата от клепачите ми.

— Няма доказателство, че която и да е от тези терапии ще подейства. Те са използвани главно върху пациенти с дегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер, а не върху такива, претърпели масивна травма.

Той се обръща от Сара към теб.

— Трябва да ви уведомим колко време състоянието й ще остане непроменено. Отговорът е, че е възможно това да се проточи дълго. Няма причина вашата жена да умре. Диша самостоятелно и я храним през тръба, което ще продължим да правим. Така че това състояние може да продължи до безкрай. Но не съм сигурен, че такъв вид съществуване може да бъде квалифицирано като живот по начина, по който го разбираме. И въпреки че в момента може да изпитвате облекчение, че тя няма да умре, това може да доведе до много проблеми за семейството.

Сега, след като съм определена като дългосрочна тежест, вече съм „вашата жена“, което подчертава твоята отговорност.

— Да не би да намеквате за издействане на съдебна заповед, с която да се преустанови подаването на храна и течности към Грейс? — пита Сара и аз си мисля, че ако един тигър би могъл да се прероди в офицер от полицията, то той би приличал на сестра ти.

— Не, разбира се — отвръща доктор Бейлстрьом. — Все още е съвсем скоро след инцидента и ще бъде прибързано да…

— Но натам вървите? — прекъсва я Сара; обикаля я дебнешком, ръмжи.

— Адвокат ли сте?

— Полицай.

— Тигрица, която защитава брат си, за когото е била майка — добавям, за да се опитам да изясня ситуацията пред лекаря. Обичам Сара заради тази нейна реакция.

— Просто искаме да сме пределно искрени с вас — продължава възрастният доктор. — След време може и да се проведе разговор дали това ще е в интерес на Грейс…

Сара отново го прекъсва:

— Стига. Съгласна съм с брат си, че Грейс може да мисли и да чува. Но не в това е въпросът. — Тя замълчава, после, подобно на капки вода, пуска дума по дума в смълчания басейн, в който се е превърнала тази стая. — ТЯ Е ЖИВА.

Осъзнал, че е срещнал достоен съперник в лицето на Сара, възрастният лекар се обръща обратно към теб. Забелязвам, че Джени се е вмъкнала в кабинета.

— Господин Коуви, мисля, че…

— Тя е по-интелигентна от мнозина от вас — прекъсваш го, а аз се свивам — говориш на консултанти невролози, скъпи, на мозъчни хирурзи.

Не ми обръщаш внимание.

— Знае много за книги, за картини, всякакви работи; интересува се от всичко. Не разбира колко е умна, но наистина е най-умният човек, когото някога съм срещал.

„Какво става в тази твоя глава?“ — беше ме попитал с възхищение и привързаност година след началото на романа ни. Докато в твоята се ширеха безкрайни прерии, в моята бе пълно с претъпкани до горе библиотеки и галерии.

— Това не изчезва просто така — продължаваш. — Всички тези нейни мисли, чувства и знания; всичката топлота, добрина и чувство за хумор. Не може просто да си отидат.

— Господин Коуви, като невролози, ние…

— Вие сте учени. Да. Знаете ли, че преди четири милиарда години е валяло в продължение на сто години и така са се образували океаните?

Те любезно те слушат; този път ще ти позволят да се държиш неадекватно след научаването на съкрушителната новина. Но аз знам накъде биеш. Беше разказал същото нещо на Ади преди няколко месеца; описваше му нагледно водния цикъл, за да му помогнеш с домашното.

— Водата, която е валяла преди четири милиарда години, е същата вода, която имаме и днес — продължаваш. — Може да е замръзнала в глетчери или да се намира в облаците, в реките или в дъжда. Но си е същата вода. И точно същото количество. Нито повече, нито по-малко. Не е отишла никъде. Не би могла.

Доктор Бейлстрьом потропва с нетърпеливо червено токче по пода — или не схваща, или не иска да се опита да разбере. Но на мен идеята да съм разтопено парче от глетчер, вливащо се в океана, ми харесва; да съм същата, но външно променена. Или, при по-оптимистичния вариант, част от облак, вода, която отново ще падне на земята с дъжда, обратно там, откъдето е дошла.

— Ще продължим с тестовете — казва ти доктор Бейлстрьом. — Но наистина няма никакъв шанс жена ви някога да дойде в съзнание.

— Казахте, че би могла да живее в продължение на години — отвръщаш. — Така че един ден ще измислят лечение. Просто ще трябва да изчакаме, независимо колко дълго.

„Да имахме, милейди, свят и време“ — както казва Андрю Марвъл.

След време всеки облак се влива обратно в океана.

Чакаш ли достатъчно дълго, скучната песъчинка се превръща в искряща перла. Усещам я как се стопля, кръгла и гладка, в дланта ми; ръката на Адам в моята, докато синът ми заспива.

17

Малко по-късно при леглото ми пристига мама. За разлика от теб и Сара тя не се впуска в спорове с лекарите. Бях станала свидетел на това как всеки медицински факт — предполагаем медицински факт — подобно на летящо стъкло я беше удрял в лицето, прорязвайки нови бръчки в него.

— Една сестра е с Ади — казва тя. — Само за малко. Не мога да го оставя сам за дълго. Но трябва да поговоря с теб. — Млъква за момент. — Някой трябва да му каже, че няма да се събудиш.

— По дяволите, мамо, не можеш да го направиш!

Никога, ама никога не съм ругала пред майка си.

— Просто искам онова, което е най-доброто за него — тихо обяснява тя.

— Как може това да е добре за Ади? Господи!

Не сме спорили от години, а и последният път не беше караница, а по-скоро — проява на несъгласие. Тук и сега не бяха най-подходящото място и време тепърва да започваме.

— Знам, че ме чуваш, Грейси, ангелчето ми. Където и да си.

— Тук съм, мамо. Тук. И скоро тестовете им ще го регистрират. Ще стана като проклетият Роджър Федерер и ще запратя топката над мрежата със скорост сто мили в час, за да им кажа: „ДА, МОГА ДА ВИ РАЗБЕРА!“. А щом веднъж им стане ясно, че все още разсъждавам, тогава ще се опитат да намерят начин да ме излекуват.

— По-добре да се върна при Ади.

Тя дръпва обратно завесата. Джени е отвън и очевидно е чула всичко; в края на краищата, завесите все пак се подчиняват на законите на физиката. Изглежда ми силно притеснена.

— Баба Джи греши — уверявам я. — Също и докторите. Мога да мисля и чувствам, нали така? Ето и в момента разговарям с теб. Скенерите им не са достатъчно добри, това е всичко. Така че един ден — съвсем скоро, надявам се — ще им сервирам огромна изненада.

— Проклетият Роджър Федерер? — поглежда ме въпросително тя.

— Абсолютно. Винъс Уилямс, ако не ти харесва смяната на пола. Честно, скъпа, щом ми направят правилните тестове, ще разберат, че съм добре.

Но Джени продължава да се притеснява; главата й е провесена надолу, тесните й раменца са свити.

— Беше толкова смела, когато влезе в училището заради мен.

— И баща ти каза същото, което е много мило от ваша страна, но това изобщо не отговаря на истината и ме кара да се чувствам като измамница.

Джени леко се усмихва.

— Така значи. И какво, в такъв случай, се смята за смелост? Щом като втурването в горяща сграда, за да спасиш нечий живот, не е?

— Беше просто инстинкт, това е всичко. Наистина. Нещо, което всяка майка би сторила за детето си.

Но не съм напълно искрена. Повечето майки — може би всички, с изключение на мен — инстинктивно биха рискували живота си, за да спасят своето дете. И в началото аз също се втурнах, без да се замислям. Просто видях училището да гори, знаех, че Джени е вътре, и хукнах натам. Но щом се озовах вътре…

Вътре.

Във всеки един момент, прекаран в онази горещина и задушаващ дим, любовта ми към Джени трябваше да се бори с непреодолимия импулс да избягам. Вълната егоизъм се опитваше да ме изпрати вън от сградата. Преди се срамувах да ти го призная.

— Каза, че можеш да се върнеш в тялото си? — пита ме тя.

— Да. Точно така.

— Мисля, че щом е така — продължава Джени, — значи няма да умреш. Когато сърцето ми спря и предполагам, че на практика бях мъртва, от тялото ми се отделиха топлина и светлина и се вляха в мен, а не обратното. Мисля, че обратното се случва, когато си жив.

— Абсолютно.

Защото тя трябва да е права.

Прекъснати сме от пристигането на Сара, придружена от жена с вдървено изправена стойка и стоманеносива коса, някъде към шестдесетте, която съм виждала, но в първия момент не мога да разпозная.

— Госпожа Фишър — изненадано възкликва Джени.

Старата секретарка от „Сидли Хаус“.

Донесла ми е огромен букет от миризливи секирчета, обвит във вестник, и вълшебният им аромат временно надделява над миризмата на антисептик в отделението.

Сара оглежда вазите ми с цветя, после бързо и решително хвърля в коша грозните жълти рози на Сайлъс Хайман. Усмихва се на госпожа Фишър.

— Мисля, че надпреварата за пространство тук се печели от вашия букет — казва тя небрежно, но виждам, че забелязва картичката на господин Хайман и я пъха в джоба си.

— Не вярвах, че в действителност ще успея да я видя — казва госпожа Фишър на Сара. — Просто исках да й донеса цветя. Понякога с нея си говорехме за градинарство. Но почти не я познавам.

Сега си спомням, че старата секретарка е единственият човек от нейната редица извънградски парцели под наем, която отглежда миризливи секирчета, вместо ядливия им братовчед — зеления грах. Разказа ми за това през първия ден, в който Джени тръгна на училище, разсейвайки ме с приказки за цветя, и към края на нашия градинарски разговор Джени беше спряла да плаче и се беше озовала на килима за четене.

— Имате ли нещо против да си поговорим? — пита Сара. — Аз съм офицер от полицията и зълва на Грейс.

Зълва. Никога преди не съм се замисляла по въпроса, че си имаме наша собствена, отделна връзка в семейната матрица.

— Разбира се — отвръща госпожа Фишър. — Но наистина не мисля, че мога да помогна с нещо.

Сара я отвежда в стаята за близки.

— Преди да ме питате каквото и да било — казва старата секретарка, — искам да ви уведомя, че имам полицейско досие.

Двете с Джени се споглеждаме поразени. Госпожа Фишър?

— Бях активистка в „Грийнпийс“ и в организация за ядрено разоръжаване, все още съм, но в днешно време не ме арестуват.

Сара изглежда малко осъдително настроена, но вече съм се научила да не се подвеждам от това нейно изражение.

— Казахте, че сте били секретарка в „Сидли Хаус“?

— В продължение на почти тринадесет години. През април трябваше да напусна.

— Защо?

— Оказа се, че съм прекалено стара за работата. Казаха ми, че ако погледна договора си, ще видя, че в него има клауза „политика на принудително пенсиониране за персонала на възраст над шестдесет години“. Аз съм на шестдесет и седем. Директорката беше чакала седем години, преди да се позове на тази клауза.

— А вие наистина ли бяхте прекалено стара за работата?

— Не. Продължавах да се справям изключително добре. Всички го знаеха, в това число и Сали Хийли.

— Знаете ли защо се е отървала от вас?

— Не си мерите приказките. Не. Нямам представа.

Сара извади бележник с малки бухалчета върху кориците и записа нещо в него.

— Ще ми дадете ли данните си? Пълното ви име е госпожа…?

— Елизабет Фишър. И не съм точно госпожа. Мъжът ми ме напусна преди шест месеца и смятам, че при това положение е необходимо да се простя с титлата „госпожа“. Халката не иска да излезе. Очевидно ще трябва да отида да я срежат. В момента тази символика ми се струва малко брутална.

Сара я гледа съчувствено, но аз не се трогвам. Госпожа Хийли изпрати писма до всички родители, в които пишеше, че съпругът на госпожа Фишър е на смъртно легло и че поради тази причина секретарката трябвало да напусне училището. Бях организирала подписването на картичка, а Мейси беше отишла до някакъв свръхмодерен цветарски магазин в Ричмънд, за да й купи букет и — по моя идея — луковици за цветя.

— Можете ли да ми запишете адреса си?

Докато Елизабет го прави, искам да кажа на Сара как госпожа Хийли е излъгала родителите. Защо го беше направила?

— Познавате ли Сайлъс Хайман? — пита я Сара. Въпросът е логичен, но не него се бях надявала да чуя.

— Да. Беше учител в „Сидли Хаус“. Беше уволнен за нещо, което не беше сторил. Месец преди мен. От тогава сме говорили един-два пъти по телефона. Еднакви съдби и така нататък.

— Защо са го уволнили?

— Накратко ли? Едно осемгодишно момче на име Робърт Флеминг искаше да го махне от пътя си.

— А по-дългата версия?

— Робърт Флеминг мразеше Сайлъс, защото той беше първият учител, който се опълчи срещу него. Още през първата седмица, когато пое класа, Сайлъс се обади на родителите на Флеминг и им каза, че синът им е „лош“; не „страдащ от някакъв дефицит на внимание“ или „проблем със социализацията“. Лош. Но за нещастие, с родители, които плащат такса, не се говори по този начин. През март, когато Сайлъс беше дежурен на детската площадка, дошъл Флеминг и му казал, че едно единадесетгодишно момче се е заключило в тоалетните с петгодишно момиченце и че момиченцето пищяло. Флеминг твърдял, че не успял да намери никакъв друг учител. Затова Сайлъс отишъл да помогне на момиченцето. Независимо от всичките му недостатъци, той е добра душа. И Робърт Флеминг го знаеше. Когато разкарал Сайлъс от площадката, Флеминг набутал едно момче, Даниъл, в противопожарния изход и после успял да го накара да се подаде до самия ръб на шахтата. Един бог знае какво точно е казал на малкото глупаче, за да го накара да се изкатери до горе. След това го бутнал. Детето беше лошо ранено. Счупи и двата си крака. Извади късмет, че не беше вратът му. Част от задълженията ми включваха работа като училищна сестра. Погрижих се за Даниъл, докато пристигне линейката. Бедното мъниче изпитваше ужасни болки.

Бях чула единствено версията на Адам за случилото се, както и слуховете, които се разпространяваха между възрастните. С течение на времето случката се изкриви — превърна се в ужасна злополука, а не в умишлен злостен акт, и вината бе насочена от Робърт Флеминг към господин Хайман, задето беше оставил площадката без наблюдение. Защото кой иска да повярва, че едно осемгодишно дете може да бъде така притеснително манипулативно, така жестоко, така злонамерено?

Но ние вече знаехме от Адам, че Робърт Флеминг е точно такъв. Синът ни живееше във физически страх от него. Знаехме, че не става дума за обикновеното детинско дразнене. Разбрахме го, когато Флеминг така силно беше дръпнал вратовръзката на Адам, че бе оставил червена следа около шията му, която не изчезна цяла седмица след това, и му казал, че ще го убие, ако „не целуне задника му“. Или пък случаят с въжето за скачане — когато беше завързал Адам с него и беше изрисувал свастики по тялото му.

Джени го беше нарекла „детето психар“ и ти се беше съгласил с нея.

„Това не са неща, които едно дете трябва да прави — каза ти. — Ако беше възрастен, щяхме да го определим като социопат. Дори като психопат.“

След инцидента със свастиките, точно преди междусрочната ваканция, ти си беше уредил среща с директорката и беше получил гаранции от госпожа Хийли, че Робърт Флеминг няма да се върне в „Сидли Хаус“ през септември.

— Госпожа Хийли знаеше, че инцидент, подобен на този от детската площадка, не би трябвало да се случва в едно начално училище — продължава госпожа Фишър. — Трябваше й виновник, така че обвини Сайлъс Хайман. Не мисля, че искаше да го уволнява. Тя не е глупава. Беше в състояние да разпознае надарения учител, щом го види — ако не като друго, то поне като бизнеспридобивка. Но после се появи онази вулгарна статия в „Ричмънд Поуст“ и телефонът не спря да звъни с родителски настоявания да бъдат взети мерки. Така че, от нейна гледна точка, тя нямаше избор. В едно частно училище, особено ако е ново, родителите разполагат с голяма власт. А най-отвратителното нещо бе, че ако онова злобно момче беше обвинено и смъмрено както подобава, може би щеше да има някакъв шанс да бъде спряно, преди да е станало прекалено късно.

Но Робърт Флеминг не беше смъмрен, нали? Госпожа Хийли му беше позволила да напусне тихо и кротко.

— Мислите, че отново ще направи нещо? — пита Сара.

— Разбира се. Щом като на осем е в състояние да планира да счупи краката на едно момче и да осъществи плана си, какво ли ще направи, когато стане на осемнадесет?

Дали Робърт Флеминг се отдели от игрището по време на спортния празник? Не. Не мога да повярвам. Знам, че според статистиките почти всички училищни пожари са подпалени от деца, но не и пожари, които да доведат до сериозно наранени хора. Не и пожари като този. Отказвам да бъда като детектив Бейкър и да си мисля, че едно дете е способно на подобна постъпка.

— Казахте, че след излизането на статията в „Ричмънд Поуст“ телефонът не престанал да звъни? — повтори Сара.

— Точно така. И Сали Хийли беше принудена да уволни Сайлъс Хайман.

— Знаете ли кой е уведомил пресата?

— Не. Не знам.

— Господин Хайман има ли врагове?

— Не знам за такива.

— По-рано използвахте израза „въпреки всичките му недостатъци“. Какво имахте предвид?

— Не биваше да го казвам.

— Но имате причина?

— Просто е арогантен. Мъжете учители са рядкост в едно начално училище. Беше като петел в кокошарник.

Тя млъква за момент и забелязвам, че се опитва да преглътне сълзите си.

— Как са те? — пита. — Джени и госпожа Коуви?

— И двете са в критично състояние.

Изправената като струна снага на госпожа Фишър леко се привежда и бившата секретарка извръща лице от Сара, сякаш засрамена от емоцията си.

— Бях там от самото начало, също и Джени. Децата от предучилищната група идваха в офиса ми, за да ми показват какво са направили. Джени Коуви влизаше, прегръщаше ме и си излизаше. Ето това идваше да ми покаже. В първи клас се запали по конструкторите. Другите деца редяха прецизни геометрични мотиви, а тя сътворяваше нещо напълно различно, без дизайн или математика в него — и се получаваше прекрасно. Всичките тези цветни елементи, свързани в едно безгрижно цяло. Просто толкова… енергично и без притеснение.

Сара се усмихва. Дали си спомня фазата на Джени с конструкторите? Вероятно е получила някоя анархистка подложка като коледен подарък.

— А Адам е прекрасно малко момченце — продължава Елизабет Фишър. — Гордост за госпожа Коуви. Ще ми се да й го бях казала, но не го направих. Не че щеше да има някакво значение какво мисля, но въпреки това ми се ще да й го бях казала.

Сара изглежда трогната и това е достатъчно окуражаване за госпожа Фишър, за да продължи.

— Някои от децата дори не си правят труда да поздравят майките си в края на учебния ден, а последните са твърде заети да клюкарстват една с друга, за да обърнат внимание на децата си. Но Адам изхвърча навън като самолет, наближаващ земята, протегнал ръце към госпожа Коуви, и тя изглежда така, сякаш в целия свят не съществува никой друг, освен малкото й момче. Обичах да ги гледам през прозореца на офиса си.

Осъзнавам, че няма с кого да разговаря за нас, след като съпругът й си е отишъл. А и едва ли може да се свърже с някого от училището след болезнено срамния инцидент с цветята за уж умиращия й мъж.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да подпали училището? — пита Сара.

— Не. Но ако бях на ваше място, щях да потърся някой пораснал Робърт Флеминг, при когото никой не се е намесил навреме.

 

 

Докато двете с Джени вървим към отделението ми, се сещам за срещата ти с госпожа Хийли по случая с Робърт Флеминг.

Бях ядосана, че е изслушала теб, след като не беше чула моите многократни оплаквания. Бях решила, че на теб е обърнала внимание, защото си мъж, а аз бях просто поредната майка с трохи от кит-кат в джоба и резервен чифт чорапи за физическо в чантата. Ти смяташе, че е заради статуса ти на известна личност: „Мога да вдигна такъв скандал, че да се развони още повече“.

Мейси пристига до леглото ми. Дръпва грозните тънки завеси около нас.

— Още една посетителка — казвам на Джен. — Тази вечер тук е като някой салон от седемнадесети век, не смяташ ли?

— Салоните са били във Франция, мамо. — Тя махва към кафявите завеси на геометрични мотиви около леглото ми. — И са имали стени. Както и маслени картини и огледала в пищни рамки.

Бяхме говорили по темата преди един-два месеца. Трогната съм, че ме е слушала.

— Несправедлива критика. Вътре е имало легло, нали? Както и жена, която е била в центъра на вниманието. N’est ce pas?

Добре, значи й е било съдено да бъде падаща си по блестящите дрешки остроумна интелектуалка…

Джен се усмихва.

Вместо на стола за посетители, Мейси сяда на ръба на леглото ми и взема ръката ми в своята. Сега вече знам, че самоуверената, бликаща от ентусиазъм Мейси, на която от нищо не й пука, не съществува. Но някога е съществувала. Сигурна съм в това. Не знам кога е започнала да имитира някогашното си „аз“; жената, която все още трябваше да бъде. Но добрината и топлотата й са искрени.

— Изглеждаш много по-добре — казва ми тя и ми се усмихва, сякаш мога да я видя и чуя. — Страните ти са порозовели! И дори не използваш руж, нали? Не като мен. Аз трябва да се цапам с това нещо, но при теб цветът е естествен.

От френския салон се пренасям в затоплената от кахлената печка кухня на Мейси.

Сигурна съм, че когато дойде да ме види последния път, се канеше да ми каже нещо, но беше прекъсната. Може би сега ще сподели с мен за проблемите си с Доналд. Надявам се. Едно от нещата, които намирам за изключително трудни в цялата тази история, е, че не се е обърнала към мен или не е могла да го направи.

Мейси рови из джоба на жилетката си. Изважда мобилния телефон на Джени с малката висулка, която Адам й беше подарил за Коледа.

— Тили, учителката на предучилищната група, ми го даде.

Джен мълчаливо гледа телефона си. Вътре са съобщенията за партита, плановете й за пътувания, всекидневните разговори с приятели; животът на една тийнейджърка в осем сантиметра пластмаса. Телефонът е лъскав и непокътнат.

— Тили го е намерила на чакъла край училището — продължава Мейси. — Даде ми го, когато влизах в линейката с Роуина. Искаше да й обещая, че ще го върна на Джени. Сякаш беше много важно. Предполагам, че просто е искала да помогне с нещо. Ами… всички искахме. После просто забравих за него. Съжалявам.

— Как е могла просто да забрави? — пита Джени.

— Беше голяма суматоха — отвръщам, чудейки се как мога така да омаловажавам ситуацията.

— Трябваше да го върна по-рано, съжалявам — казва Мейси, сякаш чула репликата на Джени. — Пълна тъпачка.

Открива едно празно местенце между вазите.

— Малко са прекалили с климатика в стаята на Ро — подхвърля тя. — Затова си облякох жилетката. Намерих телефона в джоба й и исках да го върна на Джени. Знаеш какви са момичетата с техните телефони.

— Но как съм го изпуснала? — пита Джени. — Двамата с Айво си разменяхме съобщения, докато стоях в стаята за оказване на първа помощ. После избухна пожарът и аз бях вътре. Как така го е открила навън?

— Не знам, скъпа.

— Може подпалвачът да го е откраднал от мен и после да го е изпуснал по погрешка?

— Но защо ще му е да го краде?

— Ако е бил авторът на анонимните писма — бавно произнася Джени, — може да е искал да се сдобие с някакъв трофей?

Направо ми се повдига от мисълта за подобна вероятност.

— Или може да си излязла навън по някаква причина — казвам. — И после да си се върнала обратно в училището.

— Но защо ми е било да го правя?

Нямам представа. И двете мълчим.

Мейси отново сяда на леглото ми, бъбри със сладкия си глас, опитва се да се държи така, сякаш ситуацията е възможно най-нормална, сякаш иска да се престори, че отново сме заедно в нейната кухня — и че е толкова уютно, колкото изглежда. Заблуда в заблудата.

До днес бях вярвала, че бъбренето на Мейси е в резултат на изобилието от неща, които има да казва, приятелско топло излияние. Сега си мисля, че може би по-скоро е нервен тик, вербален изблик, който се плъзга по лежащото отдолу нещастие.

Също като торбестата мека жилетка, която в момента прикрива синините й.

— Не позволиха да оставя телефона при Джени, в интензивното отделение — продължава приятелката ми. — За да не пречи на апаратурата или нещо от този род. Казах, че ще е изключен, просто ще стои до главата й, за да го види, когато се събуди. Но дори изключен, пак не става, защото може да внесе микроби вътре, а ние, разбира се, не искаме това! Затова ще го оставя при теб и ще кажа на Майк, че е тук, защото той може да реши да го прибере на сигурно място вкъщи.

Джени продължава да гледа втренчено телефона си.

— Все още не мога да си спомня. Ако можех…

Гласът й замира. Бясна е на себе си.

Мейси леко се е извърнала настрани.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Грейси. Но не искам да ме намразиш за това. Моля те.

Завесите около леглото ми се отместват. Обичайната честа лекарска проверка. Единият от двамата пристигнали лекари се обръща към Мейси:

— Моля ви, не дърпайте завесите около леглото й. Трябва да можем да я виждаме през цялото време, дори от разстояние.

— О, да, разбира се, съжалявам.

Лекарите си тръгват, но шумът и напрежението в отделението са навсякъде около нас; сега вече дори не мога да си представям, че съм в салон или кухня.

— Доналд дойде да види Роуина — казва Мейси.

Най-накрая ще сподели. И искам да го направи. Може би поне малко ще й олекне.

— Толкова се гордее с нея.

— О, за бога! — възкликва Джени; раздразнението и тревогата й са съвсем близо до повърхността. Но аз се опитвам да разбера.

Може би Мейси има нужда да запази този филм за щастливото семейство и да го върти пред някой, който е свикнал да го гледа в продължение на години, за да подхранва илюзията, понеже реалността, която се състои в издевателстващия над и без това нараненото им дете Доналд, е прекалено трудна за преглъщане.

— Знаеш, че бих направила всичко за Роуина — тихо казва тя. — Нали, Грейси?

— Освен да напуснеш мъжа си, за да не може повече да я тормози! — троснато подхвърля Джени.

— Не е толкова просто, Джен.

— О, мисля, че е.

— Не довърших онова, което бях почнала да ти казвам — продължава Мейси. — Затова не знаеш защо е толкова горд.

— Това е абсурдно — вметва Джени все така троснато. Моля я да замълчи, за да можем да чуем Мейси.

— Казах ти, че когато ти хукна към сградата, аз затичах настрани, към моста. Отидох да съобщя на пожарникарите, че в училището има хора, и всички избутахме колите встрани от пътя. Това ти казах…

Спомням си крясъците на хората и воя на клаксоните, миризмата на бензинови изпарения и огън, достигащи до моста, сякаш споменът на Мейси по някакъв начин е станал също така и мой. Този път никакви неубедителни илюзорни филми.

— Докато бях там, на моста, а може би преди това, още когато съм се обръщала, за да тръгна натам, Роуина е влязла в училището.

— Не разбирам — казва Джени; нито пък аз.

— Беше те видяла да се спускаш вътре — продължава Мейси. — Чула те да викаш Джени. Но не избягала. Намерила една хавлиена кърпа в пристройката до физкултурния салон и я намокрила. Сложила я пред лицето си. После влязла в училището, за да ти помогне.

Мили боже! Роуина беше влязла в горящата сграда. Заради Джени. Заради мен.

— Мислят, че може да е пострадала от пушека. Когато пожарникарите стигнаха до нея, беше в безсъзнание. Не е лошо ранена, но се притесняват, че може да има някакви вътрешни поражения; продължават да следят за такива.

Никога не съм предполагала, че Роуина се отличава с подобна смелост.

Героизмът й е изключителен.

Не мисля, че ще ме разбереш напълно, но аз знам какво е да влезеш вътре. Загрей фурната на възможно най-високата температура, после пъхни лице в нея. После цялото си тяло. Добави към това давещ пушек и липса на кислород. Затвори вратата. Инстинктът и любовта ме бяха накарали да вляза в онази сграда, после пак те ме тикаха навътре. Да, бях обладана от егоистичното желание да избягам, точно както ти казах. Но имах нужда да усетя Джени в ръцете си повече от всичко друго, от което съм се нуждаела в живота си. На практика повече, отколкото имах нужда да спася себе си. И в онова задушно горящо училище открих, че инстинктът за самосъхранение не може да победи у една майка, защото детето й е част от нея самата.

Но Роуина е влязла вътре, без да следва инстинкта си. Без да е водена от любовта.

Почти не бях я виждала, откакто беше постъпила в средното училище, а двете с Джени никога не са били приятелки. Но по някакъв начин тя беше успяла да превъзмогне ужаса. И само куражът й я е тикал напред. Като героично безкористните рицари от артурианските легенди на Адам.

Адам.

Роуина го успокояваше, когато хукнах към сградата, без дори да се спра и да говоря с него. Нещастието на Адам ли я беше подтикнало да го направи?

— Дори не разбрах, че я няма — казва Мейси. — Когато пожарната стигна до училището, наоколо имаше толкова много хора — родители, учители, деца, представители на пресата — и аз си мислех, че тя е сред тях. Просто смятах…

— Според мен за пореден път се е опитвала да накара баща си да се гордее с нея — казва Джени.

— И тогава един пожарникар я изнесе навън и тя беше в безсъзнание — продължава Мейси. — Когато казах на Доналд…

Тя млъква разстроена. После с усилие продължава:

— Не бива да заклеймяваш някого, нали? Ако го обичаш, ако е част от семейството ти, трябва да се опиташ да видиш доброто у него. Искам да кажа, че в известен смисъл в това се заключава любовта, нали така? Да вярваш в добротата на някого.

— Тя наистина ли си вярва? — чуди се Джени.

— Мисля, че да.

— Божичко!

Мейси стиска ръката ми още по-силно.

— Странно е как за един следобед ти става ясно от какво тесто си замесен. И също така разбираш от какво тесто е замесено детето ти. И изпитваш такъв срам и такава гордост едновременно.

Но Роуина иска баща й, а не майка й да се гордее с нея. Именно заради него е влязла в горящата сграда. Но е било напразно.

Спомням си грозната омраза в гласа на Доналд: „Каква малка героиня, а?“.

Викът й от болка, когато пръстите му стискат обгорелите й ръце.

18

Сара пристига до леглото ми, енергично ефективна, както винаги, и аз съм благодарна за нейната компетентност; каква полза бихме имали от един мекушав човек в момента? Мейси седи мълчаливо до мен, сякаш изцедена до краен предел; пръстите й треперят.

— Здравей, Грейс, пак съм аз — казва Сара. — Тази вечер тук е като на Пикадили Съркъс.

— И вие ли мислите, че ви чува? — пита Мейси.

— Абсолютно. Аз съм Сара, зълвата на Грейс.

Струва ми се, че по лицето на Мейси пробягва безпокойство. Вината е моя. Описвала съм й Сара като истински дракон.

— Мейси Уайт. Приятелка.

— Значи вие сте майката на Роуина? — пита Сара, компетентен офицер от полицията, който мигновено прави връзката между имена и хора.

— Да.

— Тук някъде има отворена лавка. Искате ли да пийнем по чаша чай? Или поне нещо, което минава за чай?

Не дава голяма възможност за избор на Мейси.

Силно се надявам, че ще успее да предразположи приятелката ми да й разкаже за насилието в дома им, така че Сара да вкара Доналд в списъка си със заподозрени. Но през всичките години на приятелството ни Мейси никога не беше дори намеквала за него. Или може би го беше правила, но аз не съм била достатъчно бдителна — или достатъчно чувствителна — за да я чуя.

Когато тръгват, Сара зърва телефона на Джени.

— На Джен-Джен е — осведомява я Мейси. — Една учителка го е открила край училището. Знаеше, че ще си го иска.

Може би нарича Джени „Джен-Джен“, за да покаже на Сара колко близка е до семейството ни, да затвърди правото си да е тук, и това ме трогва; намек за старата, по-дръзка и самоуверена Мейси.

Сара взема телефона и Джени застава на нокти. Но леля й го пуска в джоба си.

— Ще бъда в градината — осведомява ме Джени; раздразнението и недоволството й са очевидни. — И сега съм Джени, не Джен-Джен. И телефонът ми би трябвало да е у мен, не у леля Сара.

По необясними причини съм доволна от зрелия й ропот, от гневната й енергия.

 

 

Тръгвам след Сара и Мейси към кафенето. Мислиш ли, че някой ще разбере, че Сара превръща стаите за близки на пациентите и кафенетата в зали за разпит?

„Палмовото кафене“ е празно и неоновото осветление е изключено, но вратата е отворена и машината за топли напитки работи. Сара пълни две картонени чаши с някакво подобие на чай и двете сядат на една пластмасова маса.

Единствената светлина, която прониква вътре, идва откъм коридора и придава сенчест и странен вид на това институционално помещение.

— Опитвам се да разбера малко повече за случилото се — започва Сара.

— Грейс ми е казвала, че сте полицай.

Някога Сара рязко би я поправила — „офицер от полицията“.

— В момента съм просто зълва на Грейс и леля на Джени. Имате ли нещо против да ми кажете какво си спомняте от вчерашния следобед?

— Не, разбира се. Но не съм сигурна, че ще ви помогна кой знае колко. Искам да кажа, вече разказах на полицията.

— Както споменах, говоря с вас просто като член на семейството.

— Бях отишла да взема Роуина от училището. Би трябвало да кажа „от работа“, защото тя е помощник-учителка там, вече не е ученичка. Бях наистина радостна, когато ме помоли да я взема с колата. Напоследък не я виждах много често. Знаете какви са момичетата на тази възраст. — Гласът й замира. — Извинете, това не е важно. Съжалявам.

Сара й се усмихва, окуражавайки я да продължи.

— Мислех, че ще е на игрището и ще помага за провеждането на спортния празник. Но Грейси ми каза, че е влязла вътре с Ади, да вземат тортата му. Торта с окопи, която бяха направили заедно… — Тя внезапно спира, притиска свитата си в юмрук ръка към устата си, за да заглуши едно ридание. — Просто не мога да мисля спокойно за случилото се, за Ади и майка му, която е толкова… Просто не мога…

— Няма нищо. Не бързайте.

Мейси разбърква чая си, сякаш прозрачната пластмасова бъркалка е нещо, в което може да се вкопчи; решена е да продължи.

— Отидох да я търся. Когато стигнах до училището, се отбих в тоалетната за възрастни. Тъкмо бях влязла вътре, когато чух някакъв шум, наистина силен, подобен на сирена за въздушно нападение или нещо такова. Не приличаше изобщо на противопожарните аларми, които някога имахме в училище, затова ми отне няколко мига да разбера какво е. Втурнах се навън, притеснена за Роуина. Тогава я видях да излиза от кабинета на секретарката.

Чаят се разплисква по пластмасовата маса.

— През прозореца на офиса видях, че Адам е в безопасност навън, до статуята. Помислих, че всичко е наред. Но не знаех за Джени. Дори не я повиках. Не знаех, че се налага да го направя.

— На кой етаж е офисът на секретарката? — пита Сара.

— На първия. Точно до главния вход. Поръчах на Роуина да се погрижи за Ади и отидох да помогна на децата от предучилищната група. Според госпожа Хийли те са прекалено малки, за да участват в спортния празник. Съжалявам. Онова, което искам да кажа, е, че знаех, че ще са в сградата.

Сара бърше разплискания от Мейси чай със салфетката си и този простичък акт изглежда действа успокояващо на приятелката ми. Драконите не забърсват чая, който си разплискал.

— И после? — подканя я Сара.

— Слязох на партера, където е класната им стая. Там не беше много задимено, а и те разполагат със собствен изход с рампа. Тили — госпожица Роджърс — извеждаше всички деца навън. Помогнах й да ги успокои. Познавам ги всичките. Чета им веднъж седмично, така че можех да им въздействам.

Гласът й внезапно става топъл и знам, че си мисли за онези четиригодишни дечица; контурите им са все още някак неясни, сякаш първо ще докоснеш аурата им, преди ръката ти да опре в спокойствието на копринената им коса или нежните като праскова личица. Все още красиви бебета. Мислех, че Мейси продължава да им чете и след като Роуина порасна, защото й липсва времето, когато дъщеря й беше малко момиченце. Но може би всъщност един следобед седмично се е опитвала да се върне назад във времето, преди да стане обект на насилие; към времето, когато тя и Роуина са били щастливи; към времето, когато наистина не й е пукало!

— Видяхте ли някой друг, освен Роуина, Адам и учителката?

— Не. Или поне не в училището, ако това питате. Но около пет минути по-късно новата секретарка излезе навън. Тогава вече беше ужасно задимено, но тя се усмихваше, сякаш случващото се й харесваше, или поне изобщо не беше разстроена. Дори си беше сложила червило. Извинете. Глупаво е.

— Значи е излязла навън пет минути след алармата? Сигурна ли сте?

— Не. Искам да кажа, че не мога да бъда сто процента сигурна. Никога не съм била особено добра в определянето на времето. Но бяхме извели децата навън, бяхме ги подредили в редица и ги бяхме преброили поне пет пъти. Тя донесе на Тили дневника, за да може официално да отбележи всяко дете в него, но ние и така бяхме сигурни, че нито едно от тях не липсва. Точно след като секретарката излезе, огънят пламна още по-страшно. Чу се силен гръм и от прозорците започнаха да се извиват пламъци и дим.

— Видяхте ли още някой?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да. Опитвах се да си спомня, но наистина не мисля, че съм видяла някой друг. Но не е изключено вътре да е имало и други хора. Сградата е голяма.

Сара още не е вкусила от чая си, концентрирала е цялото си внимание върху Мейси, без да й позволява да го усети.

— И после?

— Мисля, че няколко минути по-късно видях Грейси да тича към училището. Струва ми се, че крещеше, но алармата беше толкова силна, че не мога да съм сигурна.

Тя млъква за миг, сякаш и в момента ме вижда как с пълна скорост тичам към училището.

— Знаех какво облекчение ще изпита, когато види Адам, така и стана. Казах си, че всичко е наред. Но тогава тя закрещя името на Джени, отново и отново, и разбрах, че Джени трябва да е вътре. И Грейси се втурна натам.

Забелязвам как очите на Мейси се наливат със сълзи. Тя силно притиска пръсти към слепоочията си, сякаш да не допусне сълзите й да се излеят.

Сара я гледа напрегнато.

— Знаете ли, че Адам е обвинен за пожара?

Мейси е поразена. Затова ли й го каза Сара — за да проследи реакцията й? Сега трябва да й е напълно ясно, че удивлението на Мейси е искрено.

— О, божичко, бедното семейство!

Сълзите рукват свободно по страните й.

— Извинете ме. Колко егоистично от моя страна! Нямам право да плача, нали, не и когато Грейси и Джени…

Сара взема чашата й.

— Да ви сипя ли още един чай?

— Благодаря.

Тази поредна дребна проява на доброта отново кара Мейси леко да се отпусне.

— Какво знаете за Сайлъс Хайман? — пита Сара, отправяйки се към кафемашината.

— Той е опасен — веднага отвръща Мейси. — Склонен към насилие. Но човек никога не би го допуснал. Искам да кажа, че е лицемер. И прави така, че хората да го обикнат. Младите хора. После експлоатира чувствата им към него.

Изненадана съм от яростта й и от това колко сигурна е в мнението си за него. Откъде знае?

— В какъв смисъл е лицемер? — пита Сара.

— Мислех, че е мил, че наистина му пука — обяснява Мейси. — Всъщност смятах го за прекрасен. Когато чета на малките деца, извеждам по едно от тях от класната стая, отвеждам го на първия етаж, където са книгите, и сядаме заедно на килима.

Мейси говори на Сара — сякаш изпитва облекчение, че може да разговаря за това; думите й се леят от устата.

— Господин Хайман преподаваше в другата стая на същия етаж. Чуваше се как класът му се смее. А също и музика. Винаги им пускаше нещо. Накрая схванах схемата: Моцарт за часовете по математика, джаз по време на преобличането за физическо, защото това ги караше да ускорят темпото. Веднъж го чух да се кара на Робърт Флеминг, но не му крещеше. Нямаше нужда да затваря вратата на класната стая, подобно на други учители, в случай че някой родител мине и чуе. И имаше специални имена за всяко дете. Децата сякаш бяха целият му фокус. Не се стремеше да напредне в кариерата, нито окачваше впечатляващи постижения по стените, за да направи впечатление на родителите. Целта му бяха просто децата — да ги вдъхновява и да ги прави щастливи. Така че разбирате защо успя да ме заблуди, нали? Мисля, че заблуди всички нас.

Сара сяда при нея с две нови чаши чай. Откакто познавам сестра ти, тя никога не пие чай, само кафе, и то истинско, а не разтворимо. Може би полицейското й „аз“ сега пие чай, защото, въпреки че за пред Мейси разговаря с нея като член на семейството ни, тази Сара, която наблюдавам, е професионалистката Сара.

— Кога осъзнахте, че сте се заблудили в преценката си? — пита тя.

Мейси взема чая и известно време мълчи, докато се занимава с отварянето на едно розово пакетче изкуствен подсладител.

— По време на раздаването на училищните награди — отвръща накрая. — Всяка година връчваме награди. За учебни постижения. Роуина ще учи естествени науки в Оксфорд, в колежа „Света Хилда“. Извинете. Искам да кажа, че затова бяхме там. — Тя млъква за момент, сякаш се опитва да си спомни. — Сайлъс Хайман влетя в залата, побеснял от ярост, и после изруга директорката. Заплаши всички ни. Но никой не го прие на сериозно. По-скоро сметнаха поведението му за срамно, отколкото за заплашително.

— Според вас обаче беше сериозно?

— Да.

По време на раздаването на наградите Доналд седеше притиснат плътно до нея. Мейси от личен опит знае, че заплахите могат да се трансформират в истинска жестокост. А може би Доналд не действа с предупреждения.

— Споделихте ли притеснението си с някого?

— Да. По-късно същата вечер позвъних на Сали Хийли, директорката, и й казах, че трябва да се обърне към полицията, за да е сигурна, че той няма повече да се вясва покрай училището. Мисля, че го наричат ограничителна заповед, нали така? Не съм сигурна. Нещо, което означава, че не му е позволено да доближава до децата.

— А тя направи ли го?

Мейси поклати глава, по лицето й разбрах, че е разстроена.

— Казахте, че карал младите хора да го обикнат — продължава Сара. — И че експлоатирал чувствата им?

Но Мейси вече се е затворила в черупката си, потънала в собствените си мисли.

— Мейси? — пита Сара, но приятелката ми продължава да мълчи.

Сара изчаква търпеливо, дава й време.

— Грейс ми каза, че Ади го обожавал — отвръща по едно време събеседничката й. — Но до деня на раздаването на наградите не бях разбрала до каква степен.

— Какво се случи там?

— Никой ли не ви е казал?

— Не.

Ти не беше казал нищо на Сара, а аз не бях достатъчно близка с нея, за да рискувам с тази болна тема.

— Ади се изправи пред всички и защити Сайлъс Хайман. Каза, че не бивало да го уволняват.

— Смела постъпка — отбелязва Сара.

Трябваше да рискувам и да й кажа.

— Но е нередно да караш някого да те обожава — възразява Мейси, а гласът й трепери от емоция. — Особено когато са толкова малки и не могат да разсъждават самостоятелно. Това е експлоатация. Лошо е. И можеш да ги накараш да правят онова, което си поискаш.

Гневът й едновременно ме трогва и удивлява. Знам за какво намеква, а също и Сара. Но никой не би могъл да принуди Ади да запали огън.

Не обвинявам Мейси, задето смята сина ми за лесно манипулируем. Той винаги е бил срамежлив пред възрастните, дори пред нея. А след раздаването на наградите изглеждаше толкова уплашен; трепна стреснато, когато Доналд цъкна запалката си.

— Трябва да се връщам при дъщеря си — казва Мейси. — Обещах й, че няма да се бавя.

— Разбира се — кимва Сара и става. — Един от колегите ми разговаря с пожарникар, присъствал на сцената на пожара. Разказа ми за смелостта й.

— Да.

— Бих искала да си поговоря с нея, ако не възразявате? Просто да си изясня нещата за самата себе си.

— В момента е разстроена — отвръща Мейси със страх. — Искам да кажа, че е разбираемо, нали, след всичко, което се случи. Така че имате ли нещо против да изчакате?

Дали не се страхува, че Роуина ще каже на Сара за Доналд?

— Съвсем не — отвръща Сара. — Беше много мило от ваша страна, че ми отделихте от времето си. Ще се отбия утре. Да проверя дали е в настроение да разговаря с мен.

— Още не съм й казала — подхвърля Мейси — колко лошо са пострадали и двете.

— Разбирам.

Мейси тръгва и Сара прилежно записва нещо в бележника с бухалчетата.

 

 

— Погрижи се веднага да даде нови показания — заявяваш яростно.

Сара вече е при теб, до леглото на Джени.

— Кажи на Бейкър, че още някой е знаел за склонността на Хайман към насилие — продължаваш. — За бога, щом Мейси мисли така за него, ще има и други хора на същото мнение.

— В момента няма никакъв смисъл — търпеливо отвръща Сара. — Не и докато не разбием алибито му. Освен това трябва да проверя още няколко възможности.

Кара те да си легнеш и заема мястото ти до леглото на Джени.

А аз се връщам в градината, където ме чака дъщеря ми.

 

 

Тук е по-различно в хладния здрач. Някой е полял цветята и е напълнил с вода ваничката за птиците. Ако погледнеш право нагоре, над обсипаните със стъклени прозорци стени, можеш да зърнеш небето — това копринено тъмносиньо, което човек вижда в късна лятна вечер, със звезди, бродирани в нежната материя.

Тук не чувстваме никаква болка и си мисля, че е така, защото въпреки че сме навън, градината е по средата на болницата и тези перпендикулярни стени, които се издигат навсякъде около нас, ни предлагат защита.

В момента чувствителността ми е толкова по-изострена от обикновено — мога да помириша най-дребното, най-недоловимо нещо, сякаш липсата на телесна обвивка е оставила сетивата ми разголени и трептящи.

Аз, която не мога да подуша дори когато препечените филийки загарят — „Грейс, за бога, станали са на въглен!“.

Сега въздухът е нежно наситен с тежкия летен парфюм на разцъфнал жасмин, рози и орлови нокти; пласт от аромати, наслоени във въздуха, подобно на цветните слоеве пясък в буркана на Адам.

Има и друг парфюм. По-сладък от останалите. Мирис, който разпалва емоции, които не би трябвало да изпитвам, не и сега — вибрираща нервност и огромно безгранично вълнение. Времето пред мен се отваря без граници; река, която пресича Гранчестър^[2], после продължава напред, подминава часовници, показващи три без десет, и се отдалечава към Лондон и отвъд него; към още по-необятни възможности.

Шибой. Ароматът на нощен шибой. Намирам се в градината в „Нюнам“, в една късна лятна нощ, а главата ми е изпълнена с книги, картини и идеи. С теб съм. А нощният шибой пръска аромата си, подобно на конфети, над любовта ми към теб, над притеснението ми от наближаващите изпити и вълнението ми от бъдещето.

Обикновено спомените са като филм, който сте пуснали на плейъра си; те не са свързани със стаята, в която се намирате, докато си спомняте.

Но аз всъщност наистина съм там, Майк. Чувствата ми са осезаемо реални. Любовта ме удря в слънчевия сплит.

После всичко приключва и аз се връщам обратно в това затворено в кутия късче от лятото.

Чувството от загубата е студено и безцветно.

Но няма време за екстравагантности. В това, което току-що се случи, има нещо значително, нещо, което мога да използвам, за да помогна на децата си. Но мисълта ми убягва и аз трябва да я сграбча за крайчеца на балтона, преди да си е отишла.

Става дума за Джени в момента, в който е чула воя на противопожарната аларма в училището. „Сякаш бях обратно в сградата, наистина бях.“

Обръщам се към нея.

— Когато видяхме Доналд Уайт заедно с Мейси и Роуина, спомняш ли си да си усетила някаква миризма?

Защото сега си спомням миризмата на одеколон и цигари, която се излъчваше от него.

— Може би. Да — отвръща Джени.

— Мислиш ли, че това е причината, поради която си чула противопожарната аларма?

— Моята собствена шизофренна звукова халюцинация? Предполагам, че е възможно. Не съм го анализирала.

Чувам писъка на дете.

Адам.

Рязко извръщам глава. Няма го.

— Не! Не е мъртва. Не е!

Прекалено мъничък гласец за такива огромни думи.

Хуквам към него.

 

 

Той мълчи, надвесен над леглото ми. Никога не бе изкрещявал скръбта си, но аз го бях чула. Ръцете на мама са около него.

— Тук съм! — казвам му. — Ето тук! Още никой не знае, но ще го разберат. И аз ще се събудя, скъпи! Разбира се, че ще се събудя! Целувам те и ти не ме усещаш, но аз съм тук. И в момента те целувам.

Нямам глас.

Крещя като в кошмар, без от устата ми да излиза какъвто и да е звук.

Напъхвам се с мъка обратно в тялото си, но гласните ми струни са все така прекъснати и безполезни, а затворените ми клепачи са като заварени. С все сила се опитвам да го докосна, но усещам ръцете си като непосилно тежки греди. В това черно, отвратително, инертно място няма нищо, което да мога да сторя, за да го достигна.

А там, навън, той се дави в тъмен гневен океан.

Обзета от паника, започвам да дишам по-ускорено. Опитвам се да забавя дъха си и не мога! Поемам глътките въздух бързо, навън-навътре, навън-навътре — и после нарочно забавям; няма как мама да не разбере, че се опитвам да комуникирам с тях! Както и Адам!

Мога да направя нещо! Може би това означава, че няма да се налага да чакаме с години, за да се събудя!

Докато поемам нарочно забавени дълбоки глътки въздух, си мисля как надувах оранжевите поплавъци за ръце на Адам, преди да се беше научил да плува, докато се стегнат плътно около тънките му бели ръчички, и как той щастливо се поклащаше на повърхността на водата, без да изпитва никакъв страх; дъхът ми го държеше в безопасност.

Изплъзвам се от тялото си — няма начин мама да не извика някой доктор, да му посочи този сигнал от мен, че съм тук; и Адам повече няма да плаче.

Но мама стои заедно с Адам до леглото ми, с пребледняло лице се опитва да го успокои. Може би трябва да й се ядосам. Но това я разкъсва и аз знам какъв кураж се изисква.

Ади се изтръгва от ръцете й и хуква. Тя поема след него, сграбчва го и двамата за кратко се сборичкват. После той се отпуска омаломощен и тя го прегръща; ръката й е като въздушна възглавница срещу агонизиращата болка. Изнася го на ръце от отделението и аз отивам с тях.

Лицето му изглежда толкова бледо, под очите му тъмнеят сенки. Отдръпнал се е дори още по-навътре в себе си и сега сякаш цялото му тяло е онемяло. Прегръщам го силно.

 

 

— Следващия Хелоуин ще се изкъпя в невидимо мастило, мамо! И ще стана невидим.

— Не мисля, че става по този начин.

— Защо не?

— Ами…

— Ще си сложа една ръкавица, за да знаят, че все пак има някой наоколо. Иначе как ще получа сладкиши и бонбони?

Хелоуин беше след цели четири месеца. Дотогава щеше да е сменил тази идея с някоя нова.

— Идеята с ръкавицата е добра.

— Да.

 

 

Той не може да види, нито да усети ръцете ми около себе си.

Ще се събудя. Един ден ще се събудя.

 

 

Вече се свечерява. През стъклената стена от едната страна на градината се вижда, че повечето от отделенията са полуосветени. През прозореца с дръпнати пердета на една от стаите виждам дете на легло, просто мъничък силует с малки ръчички. Друг силует, по-голям, вероятно на бащата, приглажда косицата на детето и чака. Малката фигурка в леглото става все по-неподвижна, детето заспива. Сега бащата просто стои прав в стаята, с вдървено изправени рамене, сам и размахва ръце нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш може да полети и да отведе и двама им надалече оттук.

19

По прозорците от четирите ни страни се появяват примигващи електрически светлини; изкуствено създадено болнично утро два часа след нормалното навън.

Изглежда ми нереално как онзи ден слагах замразените кроасани с шоколадов пълнеж във фурната. Сякаш е станало някакво земетресение във времето, при което пожарът е разделил необратимо тектоничните плочи на нашето минало и настояще.

Малко претенциозно, прощавай, но на кого другиго бих могла да го кажа?

Бедната Джен най-вероятно би си помислила, че я подготвям за поправителен изпит или нещо подобно.

 

 

Веднага щом виждам лицето ти, разбирам, че не са намерили сърце за нея. Приближавам до теб и ти ме уверяваш, че още има време! Че всичко ще бъде наред! Да не бъдем пораженци! Тя ще се оправи. Разбира се, че ще се оправи. Няма нужда да ми говориш, за да чуя силния ти непоклатим оптимизъм. Защото, въпреки че вече не изпитваме онази удряща в слънчевия сплит любов, сега се радваме на брачна любов, при която гласът ти — ти самият — сте се превърнали в част от съзнанието ми.

Сара пристига.

Дрехите й са намачкани, по лицето й няма следа от грим. Снощи се беше редувала с теб да дежури до леглото на Джени.

— Свързах се с Айво — казва. — Опитва се да си смени полета.

Просто кимваш.

Ти си знаел, Майк? Трябва да си знаел, след като Сара разполага с номера му. И си мислел, че в това няма нищо нередно? Моят глас очевидно не звучи в твоята глава така, както твоят — в моята, защото идеята е ужасна. А може би гласът ми е в главата ти, но ти просто си ме игнорирал. Да, ядосана съм. Разбира се, че съм ядосана, по дяволите!

Сара казала ли му е как изглежда Джени сега?

Може ли някой да опише лицето и тялото й?

Миналата събота двамата ходиха заедно до парка „Чизик Хаус“.

„Какво правихте?“ — попитах я същата вечер, като предполагах, че са седели в някое кафене или са си направили пикник, а може би са чели нещо. Когато Джени не отговори, си представих един куп притеснителни неща. Накрая, малко засрамена, тя ми призна — двамата просто са се гледали, в продължение на дълги, слънчеви часове.

Може би, ако знаеше как бяха прекарали онзи следобед, щеше да се сетиш, че идеята не е добра.

Защото какво ще си помисли той сега, когато я види?

И как ще понесе отхвърлянето му тя?

Съжалявам. Мислиш си, че е в безсъзнание и изобщо няма да усети присъствието му. Нямаш представа колко лошо може да бъде наранена от цялата тази работа.

Ядове и извинения. Както в предишния ни съвместен живот, децата ни разделят толкова често, колкото и ни събират; причиняват напрежение, за съществуването на което дори не подозирахме, когато се оженихме — макар в момента само аз да си давам сметка за това.

Сара нахвърля пред теб плана си за деня — да говори с Роуина, а после да отиде до полицейския участък. Но ти ще останеш; единствената ти мисия е да пазиш Джени. Независимо от многобройния персонал в интензивното отделение, нямаш намерение да напускаш поста си.

 

 

В коридора Джени се усмихва.

— Ще си смени полета. Леля Сара му се обадила.

— Той… — Как да задам въпроса си?

— Не. Не му е казала как изглеждам в момента, ако това те притеснява. Но видът няма да има значение. Прозвуча глупаво. Разбира се, че ще има значение. Онова, което искам да кажа, е, че няма да промени нищо.

Какво мога да отвърна? Че само здравата, изпитана в брака любов е способна да устои на подобно изпитание, не и техният крехък петмесечен романс; че стихът на Шекспир „любовта не е любов, когато се променя, намери ли промяна“ не важи за момчета в тийнейджърска възраст.

„Младежка любов“, обичаше да казваш с усмивка, а на мен ми идваше да запратя по теб някой картоф или каквото белех или миех в момента — сякаш такъв вид връзка би могла да премине в бръчки от старост и смях. Защото онова, което Айво изпитваше към Джени, беше обречено дори без пожара.

— Мислех, че ще се зарадваш — казва Джени леко засегната. — Знам, че не го харесваш много. — Съвсем кратка пауза, колкото да ми даде възможност да възразя, но аз нищо не казвам и тя продължава: — Сега той ще каже в полицията за червената боя, нали така?

— Да. Разбира се.

Сара ни подминава, притиснала телефона към ухото си.

— Това е по-важно — казва тя, после млъква. — Не знам. — (Пауза.) — Не, ти си вземи почивка от работата. — (Пауза.) — Точно сега нямам време за това.

Сигурно говори с Роджър. Опитваме се да го харесваме от лоялност към сестра ти, но аз не понасям пренебрежителната му физиономия, която ми се налага да гледам всяка година, докато, седнал на коледната трапеза, сериозно се опитва да спечели при гърмящите късмети, въпреки че е единственият човек, отказващ да носи хартиена корона на масата. Прекалено амбициран да спечели в състезание със собствените си деца, изпълнен с пренебрежение към нашите; честно казано, отвращавам се от него и вероятно една от причините, поради които не харесвах Сара, бе, че той й е партньор.

Тя не ти е споменала нищо за семейството си, нито за работата си, поставила е нас в абсолютния център на вселената. Едва сега откривам, че ежедневното поведение на човек не дава никаква представа за това как ще се прояви, когато това има значение. Може би при подходящите условия Роджър би носил хартиена корона и би оставил Ади да спечели при гърмящите късмети. Макар че в момента едва ли може да се каже, че блести с нещо, ако се съди по репликите на Сара. Мисля, че по лицето й забелязвам разочарование, но не и изненада.

— Двамата с чичо Роджър вече не се разбират особено — казва Джени, сякаш прочела мислите ми. Значи Сара е разговаряла с нея за личните си проблеми. Мили боже, има ли някой, който да не е говорил с дъщеря ми за брака си? Може би присъствието на дъщеря тийнейджърка в стаята всъщност не изглажда връзките между възрастните, а точно обратното — изостря ги.

Сара рязко слага край на разговора с думите, че трябва да върви.

Двете с Джени тръгваме с нея.

 

 

Една сестра отваря вратата на отделението по изгарянията, изненадана да види Сара.

— Отведоха Джени в интензивното, никой ли не ви…?

— Да, всъщност искам да видя Роуина Уайт. Тя е приятелка на Джени още от началното училище, а знаете как постепенно хората стават приятели и с останалите членове на семейството.

Докато говори, заеква; казването на половинчати истини, също както и смачканите дрехи, никога не е било в стила на Сара.

Сестрата я пуска да влезе и ние я следваме до страничната стая, в която е настанена Роуина. Покрай нас минава носилка с жена.

— Не мога да го направя точно сега, мамо — казва Джени и аз се проклинам, че съм я довела тук. — Ще се върна след малко, става ли?

— Става.

Тя изчезва.

В стаята една сестра сваля превръзките от ръцете на Роуина.

Сара застава малко встрани от отворената врата, изчаква сестрата да приключи.

— Изгореното е разранено — изненадано казва сестрата на Роуина. — Някои от мехурите са се спукали…?

— Да, знам. Съжалявам.

— Вината не е твоя, скъпа. Но как е станало?

Виждам как Сара внимателно се вслушва в разговора край вратата, но сестрата и Роуина още не са я забелязали. Спомням си, че сестра ти беше работила две години в отдела за борба с домашното насилие.

— Вчера обясних на колежката ви — казва Роуина.

Сестрата преглежда закачения на леглото картон.

— Така е. Казала си, че си се подхлъзнала…?

— Да. Просто съм много непохватна.

Потръпвам, като я чувам да използва речника на Мейси.

— Но нараняванията са не само по долната, а и по горната част на дланите ти — отбелязва сестрата.

Роуина мълчи и отбягва погледа й.

— Докторът прегледал ли те е? — продължава сестрата.

— Да. Това означава ли, че ще остана тук по-дълго?

— Може да се наложи. Трябва много да внимаваме да не развиеш инфекция. Знаеш за това, нали? Мисля, че вече достатъчно съм те предупреждавала за подобна опасност, нали?

— Да. Благодаря ви.

— След малко пак ще мина да те видя.

Сестрата излиза и на нейно място се появява Сара.

— Здравей, Роуина. Аз съм Сара, лелята на Джени. Майка ти не е ли тук?

— Отиде да ми донесе някои неща от къщи.

Роуина изглежда спокойна, няма как да знае, че Сара е подслушвала.

— Как се чувстваш? — пита Сара.

— Добре. И състоянието ми все повече се подобрява.

— Беше много смело от твоя страна. Онова, което направи.

Роуина изглежда смутена.

— Прочели сте във вестника? — пита тя.

Спасителните усилия на Роуина са скрити в средните страници на „Ричмънд Поуст“. Не съм сигурна, че си имал търпението да стигнеш чак до там. История в тона на „Много слабо земетресение, малко загинали“ — невзрачно момиче се спуска да помогне, но не спасява никого и е леко пострадало. Тара не би позволила на нищо да отклони вниманието от красивата, умираща Джени.

— Да, видях статията. Но и един колега ми каза. Офицер в полицията съм.

— Разбира се. Мама спомена за това. Каква съм глупачка. Но не беше смелост, искам да кажа, нямах време да бъда смела. Всъщност изобщо не разсъждавах.

— Не съм съгласна — възразява Сара. Сяда до момичето.

— Мама ми каза за Адам. Толкова е ужасно! Искам да кажа, Адам е такова мило момченце. Е, вие сте му леля, знаете го какъв е.

Говори срамежливо, като потиснат човек, дори когато се опитва да каже нещо значително. Младото й лице е образец на искреността.

— Ти очевидно познаваш Адам? — пита Сара.

— Да. Той беше бебе, когато двете с Джени учехме в „Сидли Хаус“. Но миналото лято, когато си карах стажа в училището, го опознах по-добре. Бях помощник-учителка в неговия клас и той беше толкова… ами, добър. И внимателен. Наистина мил. А това е доста рядко срещано сред момчетата на неговата възраст. И онова, което казват за него, е просто нечестно. Ужасно.

Не бях разбрала, че Роуина е смела, нито бях забелязала, че е станала добра и интуитивна; сякаш върху добротата на Мейси бяха положили оризова хартия и Роуина бе станала нейният прекопиран образ.

— Освен това всеки би могъл да влезе вътре — продължава разпалено Роуина. — Анет, училищната секретарка, е доста небрежна по отношение на безопасността. Натиска бутона, за да пуска хората вътре, без дори да погледне към монитора на бюрото си. Не искам да й навличам неприятности, но след като обвиняват Адам, е важно да се каже истината, нали така?

Сара кимва.

— Можеш ли да ми кажеш какво си спомняш от срядата?

— Да, но коя част по-точно?

— Какво ще кажеш да започнеш от момента, в който влезе в училището заедно с Адам?

— Добре. Той искаше да си вземе тортата. Знаех, че малко ще го е срам, ако майка му отиде с него. Той много обича майка си, знам, че е така, но ако отидеш да си вземеш тортата заедно с майка си, ще се изложиш пред приятелите си, нали така? Затова го попитах дали иска аз да го придружа. И без това трябваше да взема медалите. Не го хванах за ръката, докато не стигнахме до шосето. Държах го само докато пресечем. Извинете, това не е важно, нали? Както и да е, влязохме в училището и аз се запътих директно към офиса на секретарката, а Адам отиде да си вземе тортата.

— Сам?

— Да. Щяхме да се срещнем отново в офиса, за да се върнем заедно на спортния празник. Трябваше да отида с него, нали? Ако го бях направила… — Гласът й замира разстроено.

— На кой етаж е класната стая на Адам?

— На втория. Но е от отсрещната страна на коридора, не от онази, в която се намира кабинетът по изобразително изкуство. Откъдето казват, че е започнал пожарът, нали? И тя е на втория етаж, но не е близо. — Изглежда твърде млада и не звучи особено убедително, докато се опитва да помогне на Адам.

— Значи си била в офиса, а Адам е отишъл в класната си стая? — подканва я да продължи Сара.

— Да. Анет беше вътре и се разбъбри пред мен за някаква глупост. Както обикновено. И после се включи алармата. Беше наистина силна. Излязох от офиса и започнах да викам Адам. И тогава чух, че мама ме вика.

— Значи си била в офиса с Анет, когато алармата се е задействала?

— Да.

Сара вероятно зачерква хора от списъка си със заподозрени. Офисът е два етажа под кабинета по изобразително изкуство. Нито Роуина, нито Анет биха могли да бъдат свидетелят, за който се предполага, че е видял Адам. И никоя от двете не би могла да е подпалила училището. Въпреки че не мога да си представя Анет — какво остава Роуина! — като подпалвачка.

— Видях Адам да излиза тичешком навън — продължава Роуина. — Мама ми каза да отида с Ади и после се зае да помага с децата от предучилищната група.

— Помниш ли дали Адам е държал нещо в ръцете си?

— Не. Сигурна съм, че нищо не държеше. Щях да забележа. Искате ли да го кажа на някого? Важно ли е?

Сара поклаща отрицателно глава. Инспектор Бейкър вероятно би й отвърнал, че Адам е имал достатъчно време да се отърве от кибрита.

— Видя ли някой друг? — пита Сара.

— Не съм сигурна. Искам да кажа, че не гледах. Мисля, че може и да съм видяла. По-скоро зърнах нещо за кратко. Съжалявам, с това изобщо не ви помагам, но не мога да си спомня повече.

— Ако се сетиш…

— Да, разбира се. Ще съобщя на полицията. Веднага. Опитвам се да си спомня, но колкото повече се напрягам, толкова по-слаб става споменът и накрая не съм сигурна дали изобщо съм видяла някого, или просто съм си го измислила.

— Добре — кимва Сара. — Значи си излязла навън при Адам. Можеш ли да ми кажеш какво стана после?

— Той се беше паникьосал, оглеждаше се за Джени. Каза, че не присъствала на спортния празник. Когато видях Анет да излиза, я попитах дали е взела присъствената книга от офиса. Нали се сещате, книгата, в която човек се разписва на влизане и на излизане? Но тя не я беше взела. Каза, че няма проблем, защото вътре нямало никой друг. Попитах я дали е сигурна и тя отвърна утвърдително. Дотогава огънят вече наистина се беше разгорял лошо. Искам да кажа, че вече се беше чул онзи оглушителен бумтеж и имаше страшно много пламъци и пушек. — Изглежда разстроена. — Дори за секунда не ми мина през ума, че е възможно Джени още да е в сградата.

— Защото Анет е казала, че всички са навън?

— Не само заради това. По принцип не бих допуснала, че е вътре. Не я познавам особено добре, всъщност никога не съм я познавала, което е глупаво, като се има предвид, че ходехме в едно и също училище, но бих си помислила, че е излязла. Там горе сигурно е било горещо като в пещ, а следобедът навън беше толкова прекрасен. Не мисля, че някой би очаквал от нея да седи в стаята за оказване на първа помощ цял следобед в такава жега. Но тя го е направила.

Дали защото й бях намекнала, че не е достатъчно отговорна за работата на училищна сестра?

— После Адам видя майка си да се втурва в горящата сграда и да вика името на Джени — продължава Роуина. — Опита се да я последва. Трябваше да го спра. Беше ужасно.

— Ти тогава ли влезе?

Тя кимва. Сара сякаш се кани да каже още нещо, после забелязва странното изражение върху лицето на Роуина.

— Преди да влезеш вътре, докато все още стоеше на посипаната с чакъл алея заедно с Адам, спомняш ли си точното време, в което Анет излезе и се присъедини към вас?

— Предполагам, че да, тя не излезе веднага след нас. Помня, че мама помагаше на Тили, учителката на предучилищната група, а аз бях с Ади. Ако трябва да предположа, бих казала, че се е появила няколко минути след като ние излязохме.

— Майка ти спомена, че е била с току-що сложено червило.

— Това не си го спомням. Важно ли е?

— Малко странно е да си сложиш червило в такъв момент, не мислиш ли? — пита Сара.

Опитва се да спечели поне малко доверието й, да я предразположи да й се довери още повече. Може би е усетила, че крие нещо от нея.

— Не знам дали е странно — вдървено казва Роуина. — И не съм забелязала. Честно казано, не съм много добра, когато става въпрос за гримове и подобни неща.

Толкова е непохватна, че ми става жал за нея. Преди два месеца случайно се сблъсках с нея и Мейси в търговския център „Уестфийлд“. Дрехите й бяха раздърпани и безвкусни и въпреки пъпките си не беше сложила никакъв грим на лицето си. Помислих си, че е безлично момиче, което не полага никакви усилия да изглежда поне малко по-красиво. Надявах се, че Мейси ще се опита да й избере някои хубави дрехи или грим. Потръпвам, като се сетя на какви повърхностни неща съм обръщала внимание.

— Каза, че миналото лято си била помощник-учителка в класа на Адам — казва Сара. — Това означава ли, че всъщност си асистирала на Сайлъс Хайман?

— Не. Тогава Ади все още беше във втори клас. Господин Хайман преподава на трети.

— Успя ли да го опознаеш?

Роуина поклаща глава.

— Той не би разговарял с момиче като мен. Не би ме забелязал.

— Но ти си го забелязала?

— Ами, той е много красив, нали?

— Какво ти беше мнението за него?

Роуина се колебае за момент, после отмества поглед встрани от Сара.

— Смятах, че може да бъде жесток.

— Заради онова, което е казал на награждаването ли?

— Не присъствах на церемонията.

— Какво тогава те накара да си мислиш подобно нещо?

Смятам, че годините претърпяна жестокост от страна на баща й са я направили по-интуитивна за подобен тип хора — така, както насинената кожа е по-чувствителна на допир.

— Понякога го наблюдавах — признава Роуина. — Беше лесно, понеже той никога не поглеждаше към мен и затова не се усещаше.

— Проникнала си под външната му обвивка?

— Не мисля, че господин Хайман крие истинската си същност дълбоко в себе си. По-скоро сякаш е двама различни мъже.

— Един добър и един лош?

— Знам, че звучи странно и глупаво, но ако човек се поразрови в литературата, ще установи, че това се е случвало в продължение на столетия. Нали се сещате за моралните истории от Средновековието, за добрия ангел и злия дявол? Същото е и в якобинските пиеси, където се води борба за нечия душа. Човекът не е виновен, че дяволът е вътре в него. Затова трябва да му се помогне да се отърве от него.

Сайлъс Хайман ли имаше предвид, или баща си? Не се явяваше на зрелостен изпит по литература, така че трябва по собствена инициатива да е ровила из книгите, за да си обясни всичко — за да направи така, че нещата да й изглеждат по-приемливи. Защото, ако в баща й има дявол и ангел, тогава един ден дяволът можеше да бъде прогонен и ангелът да спечели, а баща й да я обикне.

— Каза ми, че всъщност не си разсъждавала — връща я към основната тема Сара. — Когато си влязла в горящото училище.

— Точно така.

— Но си разсъждавала достатъчно, за да вземеш хавлиена кърпа и да я накиснеш във вода.

— Трябваше да взема три, нали? А и не постигнах нищо. Не помогнах. — Започва да плаче. — Извинете. Голяма тъпачка съм.

Същата дума, която Мейси използва за себе си; дума на жена на средна възраст, която се самоукорява.

— Не го казвай, моля те, недей — прошепвам й. — Това не е дума, която трябва да бъде използвана от една тийнейджърка, за да опише себе си. Особено пък ти. Та ти си влязла в горяща сграда, за бога!

— Мамо?

Забелязвам, че Джени е вътре.

— Направила го е. И не ми казвай, че всичко е било заради Доналд и заради някакво си желание да накара баща си да се гордее с нея.

— Добре…

— Чуй ме, Роуина, ти не си жертва! Ти си храбра и изобретателна. И каквото и да те е накарало да го направиш — каквато и да е причината — ти си удивителна. Няма да позволя на това, което преживяваш заради баща насилник, да ме заслепи — мен или когото и да е било — и да не забележим твоята смелост.

— Божичко, мамо, наби й го в главата. В добрия смисъл на думата.

— Жалко, че не може да ме чуе.

— Сигурна съм, че един ден и това ще стане. Всички ще те чуят. На стерео. Защото и аз ще им кажа същото.

Сара преглежда бележките си.

— Ако може само за момент да се върна на секретарката? Сигурна ли си, че е казала, че всички са навън?

— Да. Напълно. По-късно, когато изнесоха Джени, тя каза, че Джени се била разписала за излизане. Помнела, че го е направила.

— Това обяснява защо телефонът ти е открит навън — обръщам се към Джен.

— Може би — кимва тя, гласът й е необичайно тих. Забелязвам, че е преплела пръсти, бледа и напрегната. — Не мога да си спомня, мамо. Не мога да си спомня, по дяволите! Съжалявам. Но това просто не ми се връзва. Защо ще се разписвам, че излизам, а после пак ще влизам вътре? Но пък, от друга страна, не виждам защо й е на Анет да лъже?

20

Сара открива сестрата, която по-рано бе превързвала Роуина.

— Вярвате ли, че нараняванията по ръцете на Роуина Уайт са в резултат на инцидент? Искам да кажа — по-новите наранявания?

Значи се е усъмнила.

— Вие сте лелята на Джени, нали?

— Да. А също така съм и офицер от полицията.

— Имате ли идентификационна карта?

Сара бръква в чантата си и показва картата си — „Детектив сержант Макбрайд“.

— Фамилията след брака ми — обяснява.

— Добре. Не мисля, че нараняванията са случайни. Или поне не виждам как е могла да се сдобие с тях, ако наистина се е спънала.

Спомням си как Доналд брутално беше стиснал бинтованите ръце на дъщеря си. Тихият вик от болка на Роуина.

— Знаете ли кога са станали тези наранявания?

— Не. Но вчера в четири и половина мехурите не бяха спукани, защото лично смених превръзките. После, в пет часа, смяната ми свърши.

— Знаете ли кой е застъпил след вас?

— Белинда Едуардс. Ще я намеря.

Десет минути по-късно Сара е с Белинда, експедитивната компетентна сестра, която вчера беше въвела Доналд в стаята на Роуина. Тя внимателно проверява служебната карта на Сара.

— Случи се след посещението на баща й — обяснява тя.

— Сигурна ли сте?

— Не казвам, че е бил той. Но когато застъпих на смяна, говорих с нея и тя беше добре, дори весела. Малко след това баща й дойде да я види — някъде към пет и петнадесет. Не остана дълго при нея. Когато си тръгна, влязох да й дам лекарствата, както обикновено. Двете с майка й бяха разстроени. Роуина се опитваше да скрие колко много я боли, но беше очевидно, че болката се е усилила. Свалих превръзките й и видях, че мехурите и на двете длани са спукани.

— Казала ви е, че се е спънала…? — пита Сара.

— Да, и че е протегнала ръце напред, за да се подпре. Но това не обяснява нараняванията по горната част на ръцете й. Помолих лекарят да я прегледа и тя му разказа същата история.

— Разполагате ли с медицинската история на момичето?

— Все още не сме компютризирани — поне не успешно, така че ще трябва да издиря папката й сред документите на останалите пациенти.

— Можете ли да донесете и тези на Мейси Уайт и на майка й?

Погледите на Белинда и Сара се пресичат и между двете преминава неизречено единомислие.

— Ще ги издиря — отвръща.

— Благодаря.

— Притесняваме се заради риска от инфекция — добавя Белинда. — Затова ще задържим Роуина при нас още няколко дни.

* * *

Сара се кани да се върне в участъка. Двете с Джени я придружаваме до изхода на болницата. Не искам Джен да излиза навън.

— Трябва да знаем всичко, ако на нас се падне да навържем нещата — казвам й. — Можеш ли да останеш тук, в случай че Доналд се върне? Трябва да наблюдаваме и него.

Поставям й задача, както правех преди години — като например да пресява пудрата захар, за да не се сърди, че аз съм тази, която изважда формата с блата за торта от прекалено горещата за деца фурна.

— Сигурна ли си, че не те боли? — пита ме Джени.

— Почти нищо не усещам.

Тя ме поглежда подозрително.

— Като изключим предразположението ми към настинка, всъщност съм много устойчива.

— Не биваше да го казвам, съжалявам. Господи, та ти влезе в горяща сграда и…

— Няма нищо, Джен, наистина.

Тя ме поглежда. Има и нещо друго. Изчаквам.

— Колко време, според теб, трае полетът от Барбадос до тук?

— Около девет часа — отвръщам.

Тя се усмихва свенливо и щастливо, а аз се изпълвам с неприязън към Айво, задето я кара да се усмихва по този начин и заради онова, което ще се случи, когато той най-сетне се появи тук.

 

 

Излизам заедно със Сара и губя защитата на болничните стени, но за известно време, може би за около минута или малко повече, се чувствам добре. После болката ме удря. Чакълът от алеята, водеща към паркинга, се врязва в незащитените ми стъпала. Все още е рано, но яркото слънце се отразява от колите със зашеметяваща, болезнена интензивност.

В колата Сара си слага слушалките на телефона и провежда разговор с Роджър — завършва започнатия по-рано спор; остри думи, напрегнати гласове. Той я обвинява, че е забравила, че тази седмица е крайният срок за курсовата работа на „сина ти“. Тя му отвръща, че в момента брат й повече се нуждае от нея. Той й казва, че ще трябва да започне да си разпределя времето „по-внимателно“. Тя го прекъсва с думите, че някой я търси по телефона. Затваря и натиска клаксона — прекалено силно, прекалено продължително — към микробуса, препречил пътя й към една отбивка. Остатъка от маршрута изминава в мълчание.

За първи път се чувствам като шпионин или клюкарка, която подслушва.

Сара паркира и двете тръгваме по нажежения тротоар към полицейския участък в Чизик. До участъка се намира екомагазинът с неговия обрасъл с трева покрив и покрити с растителност стени. Искам да спра отвън, да вдъхна свежия кислород около него и да разгледам еклектичната му витрина, както често правим с Джени. Бях убедена, че в съседната сграда Сара сигурно се чувства във вихъра си. Беше напълно подходяща, мислех си, за работа с униформи, числа и табелки с ясно изписани по тях имена и рангове. С поставен етикет на всеки и всичко; стриктни протоколи, които да се следват; правила и закони, които да се спазват и прилагат. Мислех си, че ако Сара не беше станала офицер в полицията (беше ми набила този израз в главата след първата ми злополучна грешка да я нарека „полицайка“), то със сигурност щеше да е офицер в армията на някаква организационна длъжност.

Защото не ми се искаше да я смятам за храбра, целеустремена и вършеща нещо добро и полезно.

И ми беше лесно да си вярвам, понеже до този момент полицията не ми се беше струвала важна, нито по някакъв начин е била свързана с нас. Да, държаха престъпниците далеч от улиците, но по разширените наскоро и приспособени за бебешки колички тротоари на Чизик рядко можеше да се види някакъв боклук, камо ли крадци и убийци. Най-страшното престъпление, на което сме ставали свидетели, е било разпространението на рекламни листовки за музикални фестивали и по някоя и друга обява за изгубена котка. От вестниците и телевизията си бях изградила представа, че като цяло полицаите главно разбиват врати, когато убийците и бомбаджиите вече са свършили най-лошото и са отпрашили с откраднатите коли нанякъде.

Сега обаче престъплението не е „някъде там“, а е експлодирало в семейството ми и полицията е от решаващо значение в нашия живот.

Влизаме в участъка и тръгваме по коридор с олющени стени и циментов под, който силно мирише на почистващ препарат — същият, какъвто използват в болницата; типичната миризма на обществена институция; само дето функцията на конкретно тази институция е да се занимава с престъпления, а не с болести.

Подминаваме стаи с продължително звънящи телефони и високи мъжки гласове, и листове хартия, забодени безразборно върху старите коркови дъски за съобщения. Такова разхвърляно хаотично място за Сара; далеч от подреденото организирано кътче, което си бях представяла.

Една млада жена приближава по коридора. Прегръща Сара и я разпитва за Джени и мен. После, докато минава покрай нея, някакъв по-възрастен офицер взема ръката й в своята, казва й колко много съжалява за случилото се и я пита дали може да помогне с нещо. С каквото и да е.

 

 

Влизаме в някакво помещение, което прилича на главен офис и в което вони на дезодорант и пот. Вентилаторите на тавана се въртят шумно и неефективно в опита си да се преборят с жегата. И всички идват да питат как сме двете с Джени, да предложат съчувствие, да прегърнат Сара или да задържат ръката й в своята за момент. Всички я познават. Всички са загрижени за нея. Разбирам, че тук е обичана и ценена. Била съм права, когато съм си мислела, че това е идеалното място за нея, но причините, поради които бях смятала така, са били напълно погрешни.

Сара влиза в един страничен офис и привлекателен мъж на около тридесет години с карамелен цвят на кожата на практика прелита през тясното пространство, обвива ръце около нея и силно я прегръща. Не носи униформа, сигурно е следовател. Под мишниците на бежовата му памучна риза се тъмнеят мокри петна от пот. Тук дори няма вентилатор.

— Здрасти, Мохсин — казва Сара, докато той я прегръща.

— Значи получи всичкото полагащо ти се съчувствие? — пита я.

— Нещо такова.

— Бедничката ми.

Бедничка? Сара? Зад тях млада, около двадесетгодишна жена се преструва, че гледа в монитора на компютъра си. Ъгловатото й лице е обрамчено от късо подстригана червеникавокестенява коса. Тя е единственият човек, който не е изразил съчувствие.

— Пени? — казва Сара и младата жена със строгите черти се обръща към нея. — Докъде сме стигнали с разследването на анонимните писма?

— В момента преглеждам оригиналните показания. Тони и Пийт се опитват да намерят запис от охранителната камера на Общонационалната строителна компания, инсталирана миналата година близо до пощенската кутия, в която е пуснато третото писмо.

— Мисля, че е много вероятно анонимните писма да са свързани с пожара — казва Сара.

Пени и Мохсин не казват нищо.

— Добре — процежда Сара през стиснатите си устни. — Може да е някакво невероятно съвпадение, че Джени е получавала анонимни заплахи, а след това мястото, където е работела, е било подпалено и тя е единственият служител, който е лошо пострадал.

— Но злонамерената кампания срещу нея е била прекратена, нали? — пита Пени и аз се надявам, че Айво — ако изобщо си направи труда да се появи — ще им разкаже за атаката с червената боя едва отпреди няколко седмици.

— Ако се окаже, че има някаква връзка с пожара — продължава Пени. — Засега ще се наложи да я смятаме за странична следа, с която сме извадили късмет. Не може пожарът да се разглежда като част от разследването на анонимните заплахи.

— Трябва ни връзка, скъпа — казва Мохсин. — Нещо, което да свързва кампанията с анонимните писма и пожара.

— Възможно е някой да е повредил кислородния апарат на Джени — казва Сара.

Очите на Пени светкавично скачат към нейните.

— Възможно е?

— Случката е омаловажена от болницата и от Бейкър — продължава Сара. — Но аз смятам, че някой се е опитал да довърши започнатото.

— Омаловажена? — повтаря Пени и аз забелязвам раздразнението, което се изписва по лицето на Сара.

— На всички ни е известно, че Бейкър е мързелив.

— Но не е чак толкова некомпетентен — възразява Пени. Обръща се към екрана на компютъра си.

— Кой е свидетелят, за който се предполага, че е видял племенника ми? — приближава Сара до колежката си.

— Детектив инспектор Бейкър даде съвсем ясни разпореждания самоличността на свидетеля да бъде запазена в тайна.

Напомня ми за Тара с този неин рязък тон. Но при нея поне твърдостта е изписана и във външния й вид, така че предварително предупреждава.

Сара се обръща към Мохсин.

— Името на въпросния анонимен свидетел не е ли в досието?

— Не — отвръща Пени. — Детектив Бейкър се сети, че може да попиташ. Доста добре те познава.

— Но това не може да се каже за други неща — троснато отвръща Сара. — Значи го е скрил?

— Просто уважава правото на свидетеля на анонимност.

— Колко удобно, че някой се появява и свършва работата вместо него.

Мохсин отново се опитва да я прегърне, но тя се дръпва назад.

— И е скръндза. Колко извънредни работни часове е одобрил напоследък? Сумата по едно пълно разследване на умишлен пожар и опит за убийство ще бъде твърде висока за бюджета. Така че свидетелят му е направил страхотен подарък. По този начин на Бейкър няма да му се налага да харчи нито време, нито пари за подобно разследване, но затова пък нивото на разкритите престъпления в ръководения от него участък ще се повиши. Модел на полицейска работа през двадесет и първи век.

Пени се отправя към вратата.

— Ще ти кажа какво са открили Тони и Пийт, когато постигнат някакви резултати.

— Някой проверил ли е алибито на Сайлъс Хайман? — пита Сара.

— Вземи си отпуск по семейни причини — заръчва й Пени на излизане. Характерът й е също толкова ъгловат, колкото и подстрижката й — само остри ръбове.

Сара остава насаме с Мохсин.

— Господи — въздъхва тя. — Винаги ли трябва да говори така, сякаш има затъкната коркова тапа в задника?

Той се смее, а честно казано, аз съм малко шокирана. Сара не говори по този начин. И никога преди не съм я виждала да проявява такава физическа близост с някого, като изключим теб — нейното малко братче. Но не мога да повярвам, че има извънбрачна връзка, не и Сара, нали така? Та тя твърде стриктно спазва закона, за да си позволи да наруши първата брачна клетва.

— Знаеш ли кой е свидетелят?

— Не, не знам. Може да не харесваш Пени, но тя е добра в работата си.

— Значи Пени е колегата, взел свидетелските показания? Така си и мислех. Но това е законът на Мърфи, нали така? Единственият човек, който със сигурност не би ми помогнал.

— Вярно е. Но ако свидетелят е бил дори малко съмнителен, Пени щеше да го усети. Надушва като хрътка. Тази жена е кръстоска между човек и ротвайлер.

— Можеш ли да я накараш да ти каже името на свидетеля?

— Не мога да повярвам, че ме караш да направя такова нещо.

— Е, можеш ли?

— Никога не си нарушавала дори едно правило, да не говорим за закон. Какво остава пък да караш някой друг да го прави заради теб.

— Мохсин…

— Дори никога не си записвала нещо погрешно.

Тя се извръща от него.

— Знаеш, че досиетата си стоят на онези рафтове, след като бъдат попълнени — продължава той. — И хората винаги си намират нещо по-важно за правене, вместо да ги преместят там, където им е мястото? Онова помещение е ужасно по отношение на сигурността. Вероятно е в пълно противоречие с правилника за защита на данните. Сигурен съм, че показанията на анонимния свидетел не са оставени така на открито, та да може всеки да ги види. Но други копия…

— Да, благодаря. — Тя леко го целува по бузата с цвят на карамел.

— Е, как е онзи твой съпруг? — интересува се Мохсин.

Сара замълчава за момент.

— Мислиш си, че когато наистина има значение, някой може да се окаже нещо повече от онова, което е през останалото време. Някак по-добър. Надяваш се, че във важен момент този някой ще стане такъв заради теб.

— Значи ще изчакаш, докато Марк навърши осемнадесет?

— Не знам.

— Идеята беше налудничава.

— Може би. Но никой от двама ни не иска момчетата да преживяват един развод. Не и преди да са пораснали. Казах ти го.

— Ех, вие, размножаващите се. Толкова много усложнения.

— Ех, вие, перверзниците. Толкова малко отговорности.

Сара се отдалечава към вратата.

— Може ли да те помоля за една услуга?

Мохсин кимва.

— Има една печатница, „Прескос“, в която преди Коледа е бил отпечатан училищният календар на „Сидли Хаус“. Името е отпечатано на гърба на календара, но липсва телефон за контакт. Можеш ли да се свържеш по някакъв начин и да разбереш колко бройки са отпечатали?

— Няма проблем. Внимавай, чуваш ли?

— Да.

— Обади ми се. Ако имаш нужда. По всяко време.

— Благодаря.

Значи Сара има най-добър приятел, за когото не съм и подозирала и с когото разговаря на език, който никога не използва пред друг — или поне не го е използвала, когато аз съм била в нейната компания. Радвам се за нея.

Не съм сигурна дали знаеш, че бракът й с Роджър си има крайна дата. Но не мисля, че ще се изненадаш колко много мисъл е вложена в плана. Това се покрива с образа на организираната, практична жена, която познавам от толкова много години. Както и с добрата и емоционално щедра жена, с която се запознах през последните два дни.

Отиваме с нея до една стая, в която има кутии с документи. Сара изважда една папка и я пъхва скришом под сакото си. Ръцете й треперят.

Знам, че Сара е вършила множество опасни неща — преследвала е въоръжени престъпници и е залавяла жестоки тъмни субекти, много по-едри от нея самата — но си мислех, че това нейното е претенциозна проява на кураж, с цел да привлича вниманието. „Вижте ме всички!“ Не бях подозирала за тази нейна тиха смелост.

Тя отива в една стая с копирна машина и започва да преснима страница след страница. Вратата зад нея внезапно се отваря. Тя се стряска. Появява се по-възрастен мъж. От нашивките му личи, че е по-старши от нея.

— Сара? Какво, за бога, правиш тук?

Изпълнена съм с ужас заради нея.

— Не те ли пуснахме в отпуск по семейни причини? — продължава той.

— Да.

— Ами в такъв случай престани да се занимаваш с онова, с което се занимаваш, и си върви у дома. Или в болницата. Работата ще те чака и когато се върнеш. Може да си въобразяваш, че е по-добре да се заровиш в нея, но честно казано, това не е най-мъдрото нещо, което можеш да направиш.

— Прав сте. Благодаря ви.

— Съжалявам. За племенницата и снаха ти.

— Да.

— И за племенника ти. Всички съжаляваме.

Той излиза. Сара бързо напъхва копираните листове в чантата си — мачка ги, няма време да ги сгъва. Не знам дали е успяла да копира всички документи, които са й необходими.

Сгъва папката отляво под сакото си, притиска я с ръка и така я връща на мястото й. Цялата е в пот, косата й е залепнала за челото.

Когато оставя папката, тръгва бързо надолу по коридора.

Почти сме стигнали до изхода и аз изпитвам егоистично облекчение, защото болката ми е станала непоносима — все едно че съм изтъкана от нея.

— Хей, ти!

Някакъв млад мъж забързано върви към нея. Забелязвам нежните му черти, сивите му очи и младостта му; едва ли е на повече от двадесет и пет. Удивително красив е. Красив и грациозен. По някаква причина се сещам за онзи цитат, който ти държеше да прочетат на сватбата ни: „Любимата ми прилича на сърна или млада газела“ от „Песен на песните“. (Бременна в шестия месец, бях се притеснила, че публиката ще умре от смях, като го чуе.)

— Забрави нещо — казва й той.

Двамата са сами в коридора на тази обществена сграда, пропит с миризма на почистващ препарат.

Целува я страстно по устата, мощна сексуална целувка, която разтапя костите й и насища момента, защото, докато се целуват, Сара си позволява да се откъсне от реалния свят и да се потопи в този. Извръщам се настрана. Спомням си първия път, когато те целунах; устата ти покри моята и се превърна в отворена врата към различно, изключително физическо място.

Знам, че докато я целува, в продължение на тези дълги секунди, Сара забравя за Джени и за мен, за Адам и за твоята мъка. Забравя за незаконните копия, натъпкани в чантата й, и за обещанието, което е дала пред теб. Дарът на една целувка.

После Сара се отдръпва.

— Повече не можем да продължаваме с това — казва му тя. — Съжалявам.

Докато се отдалечава, виждам, че го е наранила по-остро от всякога; усещам колко силно го боли. Забелязвам, че независимо от възрастовата разлика, както и от факта, че той е красив, а тя — не, младият мъж е влюбен в нея. Чудя се дали Сара го знае.

Никога не съм се замисляла много-много какво ли трябва да й е било на Сара, когато родителите ви са умрели, а ти си бил още дете. Бях приела за даденост, че тийнейджърката Сара е била отговорна — също както зрялата Сара. Но дали не е била принудена да стане такава? Защото под подчиняващата се на правилата отговорна и чувствителна персона се крие личност, способна да рискува и да граби с пълни шепи от живота. Може би е трябвало да прехвърли четиридесетте, за да пусне на свобода своята младежка същност.

Нищо чудно, че бракът й с Роджър е приключил.

Двете излизаме от участъка и на мен ми се приисква да я бях познавала такава. Ще ми се да бяхме излизали заедно за по питие, да бяхме станали приятелки. Ти винаги си искал да прекарвам повече време насаме с нея, но подобно на своенравно дете, аз не понасях да ме карат да играя с някого, когото не мислех, че харесвам.

Истината е, че ревнувах от нея. Знам, никога не съм ти го признавала, и ти не разбираш защо. Ами отчасти защото не съм се осмелявала да го призная дори пред самата себе си — особено пред самата себе си! — само от време на време се осмелявах крадешком да хвърля по някой крив поглед.

Но сега го виждам съвсем ясно. Не се притеснявай, не става дума за теб. Не се случва нещо странно като между Антигона и непогребания й брат (знам, че знаеш за Антигона, защото аз съм тази, която те принуди да изгледаш тричасовата продукция в Барбикан. Съжалявам!). Тази ревност е породена от кариерата на Сара. Защото онова, което тя върши, си струва. Сега съм напълно наясно с този факт.

Освен това знам, че завистта е нестабилна основа, върху която да градиш мнение за някого. Нищо чудно, че се срива.

 

 

Джени чака във вестибюла аквариум.

— Добре ли си? — пита ме.

— Да.

Веднага щом се завърнах тук, болката престана. Но подът в полицейския участък сякаш беше обрасъл с шипове, а въздухът в колата изгаряше моята безплътна същност.

Разказвам й за незаконните копия.

— Видя ли го? — пита ме Джени.

— Кого?

Джени свива сконфузено рамене и аз разбирам, че има предвид грациозния любовник на Сара.

— Значи знаеш за него? — питам я.

Тя кимва.

Изненадващото е, че ревнувам от Джени. Сара никога не би споделила подобно нещо с мен.

Тръгваме след нея по коридора към кафенето.

— Защо не отива при татко? — пита Джен.

— Вероятно първо иска да го прочете насаме.

 

 

„Палмовото кафене“ е ярко осветено, но аз все още усещам в него да витае сянката от снощния разговор на Сара и Мейси за Сайлъс Хайман. „Жесток… склонен към насилие… Но кара хората да го обикнат.“

Сара изважда един лист от чантата си и се опитва да приглади гънките му. Най-отгоре се вижда черно-бялата, подобна на шахматна дъска, лента на полицията. Под нея, върху черния фон на един правоъгълник, с бели букви е написано: СЕКРЕТНО — САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.

21

Името и професията на Анет Дженкс — училищна секретарка — са на началната страница, заедно с детайли за контакт. Анет е била с Роуина, когато алармата се е включила; не може тя да е отговорна за пожара. Но е отговаряла за хората, които са влизали в сградата.

— Това е незаконно, нали? — пита Джен.

Кимвам.

Докато Сара обръща страницата, за да продължи, вътре влиза жена в униформата на чистачка.

— Ще ядете ли?

За да оправдае седенето си на масата, Сара отива да си купи сандвич, като взема показанията със себе си. Чакаме. Чистачката пръска съседната маса с някаква силно миризлива течност, после избърсва пластмасовия плот.

— Познаваше ли Анет Дженкс? — обръщам се към Джен.

— Моята сродна душа?

Никога не си срещал Анет, затова в главата ти не съществува образът на обилно гримирана двадесет и две годишна млада жена с орлови нокти, която в осем и двадесет сутринта има вид на човек, който се гласи да ходи на клуб.

— Опитвам се да я избягвам — продължава Джен. — Но тя често ме сгащва в някой ъгъл. Винаги е подготвена с някой голям драматичен номер.

Подканям я с поглед да продължи.

— О, нали се сещаш — приятелка на нейна приятелка е била убита или се омъжила за мормон със седем жени, който е забременил някоя от шаферките на собствената си сватба. Не съм сигурна това последното дали се отнасяше за мормона. Но в историите на Анет винаги има по някоя звездна роля за самата нея.

Дали не се наслаждава и на случилото се с нас, разбърквайки го, подобно на сос с черен пипер в скучния си монотонен живот?

— Помниш ли онзи мъж от Щатите, който се престори, че детето му се намира в откъсналия се въздушен балон? — казва Джени. — Ако Анет имаше дете, тя сама щеше да го сложи вътре в коша.

Усмихвам се, но се чувствам неловко.

— Опитваше се да се сближи с мен заради татко — продължава Джени. — Отчаяно копнее да се появи по телевизията. Явявала се е на всички кастинги за риалити програми.

— Мислиш ли, че тя и Сайлъс може да са имали връзка?

Джени ми отправя един от онези свои убийствени погледи.

— Анет е много… ами, предизвикателна — казвам. Изложеното й на показ дълбоко деколте беше повод за дежурна шега сред нас, закопчаните догоре майки. — А и ти сама каза, че Сайлъс бил нещастен в брака си.

— Дори да е изневерявал на жена си, предполагам, че най-малкото би потърсил някоя с наличието на няколко мозъчни клетки. Освен това той си тръгна, преди Анет да започне работа в училището.

— Да, но…

Млъквам, тъй като Сара се връща със сандвича. Тя обръща началната страница. Най-отгоре се вижда съкращението П. П. — замества детектив сержант Пени Пиърсън. Сещам се за младата жена с острите черти, която току-що бях видяла в полицейския участък. А. Дж. е съкращение на името на Анет Дженкс.

Времето на вземането на показанията е шест часът следобед, сряда.

— Вярно е, че не се суетиха много-много, преди да започнат да разпитват хората — казва Джени. — Но защо са говорили с Анет толкова скоро?

— Вероятно защото тя е човекът, който пропуска посетителите в училището.

Аз също искам да разбера кого е пуснала вътре в сряда следобед. И дали казва истината, че Джени се е разписала на излизане.

Четем документа заедно със Сара.

П. П.: Можете ли да ми разкажете накратко в какво се състоят задълженията ви в училището?

А. Дж.: Да. Секретарка съм, така че сортирам пощата, отговарям на телефонните обаждания, такива работи. Куриерите оставят пратките си в моя офис, аз се подписвам срещу тях, обичайните неща. Освен това събирам дневниците и изпращам писма от името на госпожа Хийли. И пропускам хората през главния вход, макар че сутрин там понякога застава някой учител. Целта ни е да създадем усещане за гостоприемство, което от своя страна означава, че аз няма нужда да стоя на входа, а това е голям късмет, защото именно сутрин родителите идват да питат за най-различни неща, сякаш и без това си нямам достатъчно работа.

П. П.: Нещо друго?

(А. Дж. поклаща глава.)

Елизабет Фишър е била освен секретарка и училищна сестра. Защо тази роля не е влизала в задълженията на Анет Дженкс? Така на Джени нямаше да й се налага да стои в онази стая за оказване на първа помощ. И нямаше да пострада.

Да, на нейно място щеше да е Анет. Да, предпочитам да е била Анет, а не Джени. Всеки друг, но не и Джени, с изключение на Адам. Майчинството не е меко, удобно и сладко, то е егоистично и брутално, с червени зъби и нокти.

П. П.: Искам да ви попитам кого пуснахте вътре по-рано днес.

А. Дж.: Мислите, че е нарочно? Искам да кажа — умишлен палеж? Малко е странно, нали? Ей така, изведнъж, от нищото, да започне пожар? Да, горещо е. Но не чак толкова, колкото в Австралия, нали така? Искам да кажа, че тук не страдаме от неконтролируеми горски пожари и такива работи. Не и в една сграда.

— Казах ти — подхвърля Джени, забелязала изражението ми. — Бас държа, че направо си е умирала от кеф, задето я разпитват от полицията.

Кралицата на драмата най-после се сдобива със своята сцена.

П. П.: Ако можем да се върнем на въпроса за хората, които сте пуснали?

А. Дж.: Просто обичайните, искам да кажа, никой, когото да не познавам.

П. П.: По-късно ще ви помоля за списък. Кой влезе днес следобед, по време на спортния празник?

А. Дж.: Две деца искаха да ползват тоалетните и госпожа Банкс, учителката на втори клас, беше с тях. В училище трябва да наричаме хората „господин“ и „госпожа“. Много е снобарско. Но те не се задържаха вътре за дълго. Имаше още двама учители, които бяха забравили да вземат по нещо. И те не се задържаха дълго. После се появиха Адам Коуви и Роуина Уайт, а после и майка й. Тя винаги е много любезна. Госпожа Уайт. Все помахва в знак на благодарност към камерата, за да я видя на екрана. Почти никой друг не го прави.

П. П.: Някой друг?

А. Дж.: Не.

П. П.: Сигурна ли сте?

А. Дж.: Да.

П. П.: Казахте, че разполагате с екран.

А. Дж.: Да, свързан е с камера на входа, за да мога да виждам кой натиска звънеца.

П. П.: Винаги ли гледате към него, преди да натиснете бутона за отваряне на вратата?

А. Дж.: Да. Няма голям смисъл от него, ако не го правя, нали така?

П. П.: Но когато сте заета, може да е голямо изкушение просто да натиснете бутона и да пуснете дошлите вътре, без да поглеждате.

А. Дж.: Разбира се, че гледам към проклетия екран. Извинете. От стреса е. Искам да кажа, просто е трагично, нали? Това, което се случи. Трагично!

— Това са пълни глупости — казва Джен. — Виждала съм я да натиска бутона и да не поглежда към екрана. Правила го е, докато е разговаряла с мен, за бога! Нима не схваща колко важно е всичко това?

И Роуина беше казала същото, но по по-мек начин.

Отново поглеждам към думата „трагично“. Сякаш Анет е мислила известно време и е открила подходящия драматичен етикет.

П. П.: А по-рано през деня?

А. Дж.: Искате да кажете, че някой е влязъл и се е скрил?

П. П.: Бихте ли ми отговорили на въпроса, моля?

А. Дж.: Не, просто обичайните хора. Които са част от училището. Един-двама доставчици, които донесоха разни неща.

П. П.: Познавате ли тези доставчици?

А. Дж.: Да, един доставчик на храна и един от фирмата за почистване. Те влизат през страничния вход на училището, сградата, искам да кажа. Всички останали трябва да влизат през главния вход.

П. П.: Мислите ли, че е възможно някой да се е промъкнал?

А. Дж.: Не знам. Но ако го е направил, не съм аз тази, която го е пуснала.

П. П.: Сега бих искала да поговорим за случилото се непосредствено около времето на избухването на пожара. Къде бяхте, когато се включи противопожарната аларма?

А. Дж.: В офиса. Както обикновено.

П. П.: Сама?

А. Дж.: Не, Роуина Уайт беше с мен. Беше дошла в офиса да вземе медалите за спортния празник.

П. П.: Сигурна ли сте, че Роуина Уайт е била с вас?

А. Дж.: Да, разказвах й за проблемите на една моя приятелка, когато алармата зави. Божичко, какъв шум вдигна само!

Както и Сара по-рано, Пени вероятно зачеркваше имена от списъка със заподозрени.

П. П.: Казахте, че в служебните ви задължения се включва събирането на дневниците. Можете ли да ми обясните как става това?

А. Дж.: Ами, да. В осем и четиридесет и после пак, след обедната почивка, учителите отмятат всичките деца от класовете си в дневника на класа. Всяко отсъствие се отбелязва. Дневникът се носи при мен, в офиса — обикновено възлагат тази задача на някое дете, като награда. Както и да е, ако някой ученик пристигне, след като дневникът вече е взет, то това трябва да се впише в една друга книга, която държа на полицата в офиса. Всеки, който си тръгне преди края на учебния ден, също трябва да се впише вътре.

П. П.: Какво означава „всеки“?

А. Дж.: Ами, най-вече децата, които си тръгват по-рано, защото имат час при зъболекар или нещо от този род. Но понякога се разписват и възрастни, като например родители, които идват да четат на малките.

П. П.: И учители?

А. Дж.: Да, но това почти не се случва. Искам да кажа, те пристигат преди мен и си тръгват по-късно. Госпожа Хийли ги кара да работят като кучета. Но помощник-учителите, ами, те са друго нещо. Искам да кажа, като мен са. Работното им време е от осем и тридесет до пет и те винаги си намират оправдание да си тръгнат по-рано. Така че те също се отбелязват в книгата.

П. П.: Какво направихте, когато алармата се включи?

А. Дж.: Излязох навън.

Не е казала на Пени, че е изчакала пет минути, преди да излезе. Нито какво е правила през това време. Вероятно Пени не е знаела, затова не я е питала.

А. Дж.: Дадох на Тили Роджърс — това е учителката на предучилищната група — дневника на нейния клас, но нямаше нужда. Тя знаеше, че всички деца са там. После видях едно момченце да изпада в истерия. До онази статуя. Роуина се опитваше да го успокои, но напразно.

П. П.: Знаете ли името на детето?

А. Дж.: Сега да, искам да кажа, че сега разбирам защо е бил в такова състояние. Както и да е, Роуина ме попита дали съм видяла Джени. Отвърнах й да не се притеснява, бях сигурна, че не е вътре. Знаех, разбирате ли? Всички ме гледат по този странен начин, но аз знаех.

П. П.: Откъде знаехте?

А. Дж.: Защото се беше разписала, че излиза. В онази книга, за която ви казах. Онази, в офиса ми. Сама вижте, ако не ми вярвате.

П. П.: Мислите, че една книга може да оцелее по време на пожар?

Страниците не пресъздават тона на говорещия, но си представям, че при последната реплика този на Пени е бил пренебрежителен. Дървените рамки на прозорците, замазката по стените и мокетите не са оцелели в пожара, какво остава за хартия?

А. Дж.: Разписа се, че излиза, разбрахте ли? В книгата. Помня, че го направи.

П. П.: По кое време стана това?

А. Дж.: Предполагам, че някъде около три. Не си погледнах часовника.

П. П.: Тя не отбеляза ли времето в книгата?

А. Дж.: Видях я, че се разписва, но не проверих какво е написала. Защо ми е да го правя?

П. П.: Защо не изнесохте книгата навън?

А. Дж.: Не мислех, че е необходимо. Мислех, че само дневникът на предучилищната група е важен.

П. П.: Но сигурно самият смисъл на съществуването на онази книга е да се знае кой е бил в сградата в случай на пожар?

А. Дж.: Вижте, аз съм нова, разбирате ли? Работя в училището само от един срок. Преди няколко седмици имаха тренировка за това как да се реагира по време на пожар, но аз отсъствах по болест. Дори да бях изнесла присъствената книга навън, нямаше да помогне кой знае колко, нали така? Вътре щяхте да прочетете, че Джени е излязла от сградата. Подписано лично с нейния проклет подпис. Което щеше да докаже, че това, което ви казвам сега, е вярно. Че се е разписала, че излиза.

Хвърлям поглед към Джен, достатъчен, за да разбера, че все още не може да си спомни и че това я измъчва.

— Може би просто не иска всички да си мислят, че вината е нейна — казвам.

Защото защо, за бога, Джени би се върнала отново вътре?

П. П.: Кога разбрахте, че Дженифър Коуви все още е в сградата?

А. Дж.: Видях майка й да се втурва вътре, крещейки името й. И после онази тъпа крава също влезе.

П. П.: Роуина Уайт ли имате предвид?

А. Дж.: Да. По това време пожарните вече се задаваха по шосето. Трябваше да остави спасителните дейности на тях, а не само да им усложнява още повече работата. Накрая трябваше и нея да спасяват. Не съм сигурна какво се е опитвала да докаже. Сигурно е искала да бъде в центъра на вниманието.

Долавям завистта на Анет Дженкс, без дори да се налага да слушам гласа й. Защото в крайна сметка кралицата на драмата е пропуснала шанса си да направи нещо, с което дори слабо да привлече внимание. Почти усещам горчивия вкус в думите й. Сигурно в момента кипи от гняв заради краткото споменаване на името на Роуина на страниците на „Ричмънд Поуст“.

(Детектив сержант Бейкър вика П. П. да излезе от стаята. П. П. се връща след три минути.)

П.П.: Познавате ли Сайлъс Хайман?

Помня как Сара ти каза, че „първото нещо“, което директорката или някой член на управителния съвет биха направили, е да дадат информация на полицията за всеки, който може да храни лоши чувства към училището. Така че някой, вероятно Сали Хийли, е разказала на полицията за Сайлъс Хайман.

Перфектна мисъл и логика, а мен смятат за вегетиращо създание!

А. Дж.: Нямам представа кой е Сайлъс Хайман. Пък и що за име е това Сайлъс?

П. П.: Бил е учител в училището, напуснал през април.

А. Дж.: Тогава няма как да го познавам, нали така? Аз започнах през май.

П. П.: Никога ли не сте чували за него?

А. Дж.: Както казах, започнах работа през май.

П. П.: И никой не ви е казал някоя клюка по негов адрес?

А. Дж.: Не.

П. П.: Един учител е уволнен само две-три седмици по-рано и не е имало клюки?

(А. Дж. поклаща глава.)

П. П.: Трябва да призная, че ми е трудно да повярвам.

Респектът ми към П. П. със строгото лице леко нараства.

— Виждаш ли — казва Джени. — Сайлъс и Анет дори не са се познавали. Какво остава да са били любовници.

Сара изважда друг смачкан документ от чантата си. Телефонът й иззвънява и тя трепва, сякаш някой я е хванал на местопрестъплението. Приближавам и чувам гласа на Мохсин от другата страна.

— В „Прескос“, печатницата, са отпечатали триста копия от календара на „Сидли Хаус“. Това помага ли ти?

— Триста души са знаели, че в сряда е рожденият ден на Адам. А също и че е ден за спортен празник, което означава, че училището на практика е щяло да бъде празно. А какво става със свидетеля?

— Съжалявам, скъпа, но Пени не се поддава на натиск, пък и никой друг не ми казва нищо. Вероятно ми нямат доверие. Един бог знае защо.

Сара му благодари и затваря. После приглажда с ръка следващия смачкан лист.

Този път съкращението е С. Х. — Сали Хийли. Разпитът се води от А. Б. — детектив инспектор Бейкър. Часът, посочен за начало, е 17:55. Двата разпита са проведени почти едновременно.

22

Спомням си как изглеждаше Сали Хийли по телевизията вечерта след пожара — розовата й ленена блуза и бежовият й панталон, официалният й тон и безупречният й грим. И как внимателно изградената й фасада бе започнала да се разпада.

А. Б.: Можете ли да ми кажете за кого имахте информация, че е бил в сградата по време на пожара?

С. Х.: Да. Имаше една предучилищна група. Другата беше в зоопарка. Имената на всички са в дневника, който ви дадох. Вътре беше и Анет Дженкс, училищната секретарка, Тили Роджърс, учителката на предучилищната група, и разбира се, Дженифър Коуви, която е назначена временно на мястото на помощник-учител.

А. Б.: Всички останали служители бяха ли извън сградата?

С. Х.: Да. Присъстваха на спортния празник. Имахме нужда от всички. Броят на провежданите състезания беше доста амбициозен и щеше да настъпи истински хаос, ако не разполагахме с достатъчно персонал, който да се грижи за гладкото протичане на нещата.

— Господи — възкликва Джени. — Дори и в такъв момент се опитва да прави реклама на училището.

А. Б.: Видяхте ли някой от служителите да се връща в училището?

С. Х.: Да, Роуина Уайт. Или по-скоро не я видях лично, но ми казаха, че е отишла да вземе медалите.

А. Б.: Някой друг?

С. Х.: Не.

А. Б.: Зная, че един от офицерите ни ви е задал този въпрос на мястото на пожара, но ако нямате нищо против, бих искал да се върнем отново на него.

С. Х.: Разбира се.

А. Б.: Как е организиран достъпът на външни лица в училището?

С. Х.: Имаме един вход към сградата, порта, която се заключва. До нея е монтиран механизъм с бутони. Само членовете на персонала знаят кода за достъп. Всички останали трябва да позвънят, за да им бъде отворено от офиса. За съжаление в миналото сме имали случаи, в които някои родители са проявявали безотговорност и са задържали вратата отворена, за да пропуснат някого, без да проверят самоличността му. За да избегнем това, монтирахме камера и монитор и училищната секретарка трябва да вижда кого точно пуска вътре.

А. Б.: Мислите ли, че училището ви е обезопасено?

С. Х.: Разбира се, сигурността на децата е наш най-важен приоритет.

— Все едно Анет си дава зор да гледа към монитора — казва Джени. В гласа й долавям горчивина.

— Не вярвам госпожа Хийли да не знае каква е.

— Да. Но едва ли е знаела, когато я е наемала на работа.

— Освен това е наясно, че някои родители и деца също знаят кода, нали?

— Наистина се ядосва от този факт.

Ако лъже за охраната при портата, какви ли още лъжи говори?

А. Б.: Познавате ли някой, който би могъл да храни лоши чувства към училището?

С. Х.: Не, разбира се.

А. Б.: Трябва да ви кажа, че на този етап, изглежда, става дума за умишлен палеж. Така че бихте ли помислили дали има някой, който да е искал да си отмъсти на училището?

(С. Х. мълчи.)

А. Б.: Госпожо Хийли?

С. Х.: Как е възможно някой да направи подобно нещо?

В този момент липсват уточнения за нейното настроение. Мъка? Гняв? Паника?

А. Б.: Можете ли да отговорите на въпроса ми, моля?

С. Х.: Не мога да се сетя за някой, който би направил такова нещо.

А. Б.: Може би някой служител, който…

(С. Х. го прекъсва.)

С. Х.: Никой не би го сторил.

А. Б.: Някой от подчинените ви да е напускал работа напоследък? Да речем — в рамките на последните шест месеца до една година?

С. Х.: Това няма нищо общо с пожара.

А. Б.: Моля ви, отговорете на въпроса ми.

С. Х.: Да. Двама. Елизабет Фишър, нашата бивша секретарка. И Сайлъс Хайман, учител на трети клас.

А. Б.: При какви обстоятелства са напуснали?

С. Х.: Елизабет Фишър вече беше прекалено стара за тази работа. Затова, за съжаление, трябваше да я освободя. Не се разделихме с лоши чувства. Макар да знам, че децата много й липсват.

А. Б.: Ще ми трябват нейни телефон и адрес, ако е възможно?

С. Х.: Да. Имам номера и адреса й в джобния си компютър.

А. Б.: Споменахте и Сайлъс Хайман, учител на трети клас?

С. Х.: Да. Обстоятелствата покрай освобождаването му бяха много неприятни. Докато беше дежурен, на площадката за игра стана инцидент.

А. Б.: Кога се случи това?

С. Х.: През последната седмица от март. Трябваше да го помоля да напусне. Както казах, здравето и безопасността на децата са наш най-важен приоритет.

А. Б.: Всъщност казахте, че охраната е най-важният ви приоритет.

С. Х.: Всичко се свежда до едно и също нещо, нали? Предпазването на учениците от физически травми или криминални прояви на насилие.

Думите „или и двете“ сигурно са висели във въздуха, но не бяха записани.

А. Б.: Телефонът и адресът на Сайлъс Хайман също ли са в джобния ви компютър?

С. Х.: Да.

А. Б.: Можете ли да ми ги запишете?

С. Х.: Сега ли?

А. Б.: Да.

(С. Х. записва детайлите на Сайлъс Хайман.)

А. Б.: Ако може да ме извините за момент.

(А. Б. излиза от стаята и се връща шест минути по-късно.)

Бейкър по всяка вероятност е отишъл да каже на Пени за Сайлъс Хайман. Вероятно също така е изпратил и някой да го открие — беше ти казал, че полицията е разговаряла с него още същата вечер.

А. Б.: Говорехме за училищната охрана. Можете ли да ми разкажете за противопожарните регулации в училището?

С. Х.: Разполагаме с отговаряща на изискванията екипировка за борба с пожарите — маркучи с пяна и вода, както и одеяла и кофи с пясък на всеки етаж и в местата, където вероятността да избухне пожар е по-голяма — в кухнята, например. Разстоянието до най-близкия маркуч не надхвърля тридесет метра. Персоналът е обучен да използва нужната екипировка. Във всяка класна стая, а също и в кабинета по изобразително изкуство, трапезарията и кухнята, разполагаме с обозначени изходи — и с картинки, и с думи. Освен това редовно провеждаме практически тренировки по евакуация на сградата. Монтирали сме сертифицирани детектори за дим и топлина, които са свързани директно с пожарната. Проверяват се и се поддържат на всеки три месеца, една година и три години, и се тестват от квалифициран инженер, както е според изискванията на закона.

— Звучи така, сякаш го е научила наизуст — казва Джен и аз съм съгласна с нея. Но защо?

А. Б.: Разполагате подръка с всичките тези факти?

Значи и А. Б. го е забелязал.

С. Х.: Аз съм директорка на начално училище. Както току-що ви казах, сигурността е наша първа грижа. Нагърбих се доброволно с функцията на отговорник по противопожарната безопасност. Така че — да, разполагам с фактите от първа ръка.

А. Б.: Пожарникарите са докладвали, че прозорците на горния етаж на училището са били широко отворени. Можете ли да го коментирате?

С. Х.: Не. Това не е възможно. На прозорците са монтирани ключалки, които да предотвратяват отварянето им с повече от десет сантиметра.

А. Б.: Къде се държат ключовете?

С. Х.: В бюрото ми. Но със сигурност…

На това място гласът й сигурно беше замрял. Отново си представих фигурата, която се качва на горния етаж на училището, но сега от нея се изисква повече — тя трябва да отвори прозорците и да даде възможност на вятъра да разнесе пожара.

А. Б.: Казахте, че служителите ви са обучени как да действат в случай на пожар.

С. Х.: Да. Очевидно разполагането с ясна стратегия, както и евакуацията, е най-добрият метод за минимизиране на последствията от един пожар.

А. Б.: Но целият персонал е взимал участие в спортния празник? С изключение на тримата, за които ми казахте?

(С. Х. кимва.)

А. Б.: Защо Дженифър Коуви е била вътре в училището, вместо и тя да вземе участие в провеждането на спортния празник?

С. Х.: Беше дежурна в стаята за оказване на първа помощ. В случай на дребни наранявания.

А. Б.: Къде се намира тази стая?

С. Х.: На третия етаж.

А. Б.: На върха на сградата?

С. Х.: Да. Преди използвахме офиса на секретарката. Елизабет беше квалифицирана медицинска сестра. Вътре имаше диван, както и одеяло. Колкото да удържаме фронта до пристигането на родителите, които да отведат пострадалото дете у дома. Но новата секретарка не е минала през каквото и да било медицинско обучение, така че нямаше смисъл въпросният кабинет да продължи да се помещава в офиса й. Господин Дейвидсън, директорът на по-горните класове, премести стаята за първа помощ на своя етаж. Той е преминал през квалифициран курс по оказване на първа помощ, но беше нужен навън по време на спортния празник.

А. Б.: Откога знаехте, че Дженифър Коуви ще изпълнява функциите на медицинска сестра през този следобед?

С. Х.: „Медицинска сестра“ е малко пресилено. Очевидно не съм очаквала момиче на нейната възраст да се справи дори с най-леките случаи.

— Преминах през курс на обучение към болница „Сейнт Джон“, вещица такава! — възкликва Джени, докато чете, и аз съм доволна, че се е съсредоточила върху отговора на Сали Хийли, а не върху въпроса на Бейкър. Защото съвсем в началото беше намекнал, че пожарът е бил насочен към нея самата. Предполагам, че е вкарал името на Джени в компютъра и случаят с анонимните заплахи веднага е изскочил на екрана.

А. Б.: Ако можете, отговорете на въпроса ми. От колко време знаехте, че Дженифър Коуви ще бъде сестра през този следобед?

С. Х.: Съобщих го на учителския съвет миналия четвъртък. Първоначалният ми план беше друг, но реших, че заради постоянната поява на Дженифър в неподходящо облекло ще бъде по-добре да не се мярка пред родителите.

— Тя е истинска вещица, мамо — казва Джени.

А. Б.: Първоначалният план?

С. Х.: Първоначално бях възложила тази задача на Роуина Уайт. Роуина е преминала курса за оказване на първа помощ към „Сейнт Джон“. Тя се разстрои от промяната, но според мен така беше по-добре.

Джени се обръща към мен:

— Мислиш ли, че Роуина може да е казала на баща си, че ще бъде сестра, за да го накара — както обикновено — да се гордее с нея, но после е пропуснала да му спомене, че аз ще я заместя?

— Може би — отвръщам.

Дали не е пострадало погрешното момиче?

А. Б.: Кой присъстваше на съвета в четвъртък, когато сте обявили промяната?

С. Х.: Главните учители. После те предават информацията на останалите служители.

(С. Х. млъква.)

А. Б.: Госпожо Хийли?

С. Х.: Джени… Тя дали ще умре?

(С. Х. Започва да плаче.)

Не се уточнява колко време траят сълзите на Сали Хийли.

Сара изважда последното копие от чантата си. Бях се надявала, че в него ще се съдържа разпитът на Сайлъс Хайман, но се оказва този на Тили Роджърс, архетипът на учителка в предучилищна група — розови страни, дълга руса коса и усмихнато лице с бели перлени зъби. Здраво, чисто, мило момиче, което ще се занимава с тази работа в продължение на няколко години, преди да се омъжи и да създаде свое собствено семейство. Децата от класа й я обичат, бащите си мечтаят за нея, а майките са настроени майчински към нея.

Не мога да си представя, че е възможно да има нещо общо с пожара.

Разпитът на Тили е започнал в шест и половина, значи след този на госпожа Хийли. Интервюирал я е отново А. Б., инспектор Бейкър. Погледът ми набързо пробягва по листа, колкото да улови основното. По време на включването на алармата е била с класа си и е провеждала групово занимание. Мейси Уайт й е помогнала да евакуира децата, които са я познавали, защото им е четяла. Тили не е споменала забавянето на Анет преди изнасянето на дневника на класа й, може би защото не го е забелязала, или защото не го е сметнала за съществено. Никой не беше забелязал тази подробност и не я беше питал за нея. Чак след две страници виждам въпрос, който ми се струва важен.

А. Б.: Познавате ли Сайлъс Хайман?

Т. Р.: Да. Беше учител на трети клас в „Сидли Хаус“. До април. Но не го познавах много добре. Преподавахме на различни етажи. Аз съм на най-долния — вече знаете това. А предучилищните групи не общуват с останалите деца от училището, не и преди да минат в първи клас.

Дали казва истината, когато твърди, че не е познавала Сайлъс Хайман добре? Възможно ли е да е негова съучастница? Дали Тили Роджърс със свежото лице и роклята на цветя не е оставила своя клас с книжки с приказки и Мечо, който да ги наблюдава, за да се качи на последния етаж, да открие ключовете за прозорците и да ги отвори вместо него? Дали не е изляла терпентина и не е извадила кибрита?

Някога бих казала, че е немислимо дори да си го представи човек. Но вече не ми е невъзможно да си представя каквото и да било.

Само че не виждам как би могла да се върне навреме в класната си стая. Защото, ако тя е подпалила пожара, то Мейси със сигурност би видяла, че учителката липсва, когато е отишла да помогне с евакуацията на малките.

А. Б.: Има ли нещо друго, което според вас може да е от значение?

Т. Р.: Роуина Уайт. Не знам дали е важно, но е изключителна постъпка.

А. Б.: Продължавайте.

Т. Р.: Бях пред училището с децата, но повечето от майките им бяха вече дошли, така че имах възможност да се огледам наоколо. Видях Роуина да тича към пристройката към физкултурния салон и да излиза оттам с хавлиена кърпа. Голяма синя кърпа за басейн. Понякога децата ги оставят вътре. На чакъла отстрани на училището, до входа на кухнята, имаше две бутилки с вода. Нали се сещате, от онези, големите, от по четири литра? И тя изсипа вода върху кърпата. Видях я да я слага пред лицето си. Беше толкова смело от нейна страна.

Сара тръгва. Джени и аз изчакваме за момент. И двете мълчим разочаровано. Никакво магическо изречение, което да освободи Адам от вината.

— Може би леля Сара ще забележи нещо, което ние сме пропуснали — казвам. — Или нещо, което поне ще я насочи към някаква следа.

— Да.

 

 

Малко по-късно се присъединяваме към теб и Сара в коридора на интензивното отделение. Ти гледаш през стъклото към Джени, стиснал някакъв лист в ръка.

Джени е малко по-настрани, така че не може да види тялото си през стъклото.

— Мислиш ли, че и този лист е като мобилния ми телефон? — пита ме тя. — Че крие риск от инфекции?

— Сигурно.

Но се чудя дали копираните документи наистина крият риск от инфекция, или по-скоро Сара се опитва да бъде възможно най-дискретна и избягва леглото на Джени, около което се навърта многобройният медицински персонал.

Държиш показанията на Анет Дженкс. Надявам се, че ще чуя тълкуването на Сара за казаното от секретарката, за което преди това можех само да се досещам.

— Но как, по дяволите, е възможно Джен да се е разписала, че излиза? — възкликваш, докато четеш. — Не разбирам.

— Все още не съм убедена, че го е направила — отвръща Сара. — Може просто Анет Дженкс да иска да предотврати насочването на обвинения към себе си. На принципа „удряй и бягай“.

— Значи вътре няма нищо полезно.

— Не бих казала точно това. От показанията й става ясно, че всъщност тя не е запалила пожара. Казва, че когато алармата се е включила, е била в офиса си с Роуина Уайт, а по-рано Роуина ми каза същото. Офисът е на първия етаж; кабинетът по изобразително изкуство — на втория. Така че никоя от двете не би могла да драсне клечката.

— Възможно ли е да е пуснала Хайман да влезе?

— Тя твърди, че не го познава и че дори не е чувала за него, но на мен ми се струва странно, че до нея не са стигнали никакви клюки по негов адрес. Струва ми се, че си пада клюкарка. Смятам, че по някаква причина ни лъже. Освен това от Мейси и Роуина Уайт знаем, че се е забавила няколко минути, преди да излезе навън. В показанията си тя не споменава нищо за това. Трябва да разберем какво е правила вътре.

Както очаквах, Сара улучва право в целта.

Ти прочиташ показанията на Сали Хийли, спираш, когато стигаш до изброените от нея противопожарни регулации, с които е така удобно запозната в подходящия момент.

— Звучи така, сякаш е научила ръководството наизуст — отбелязваш.

— Съгласна съм. На Бейкър също му е направило впечатление. Мисля, че Сали Хийли се е притеснявала от реалната възможност в училището да избухне пожар. Сякаш е знаела, че подобно нещо ще се случи, и се е опитала да минимизира последиците. — Тя улавя изражението по лицето ти. — Никакви регулации не биха имали шанс срещу използването на запалителна течност, широко отворени прозорци и стара сграда.

— Може би го е знаела?

— Не мога да разбера защо би изгорила собственото си училище. Но нещо не е наред. Освен че е отлично запозната с цялата информация, тя твърди, че когато Елизабет Фишър, предишната секретарка, е напуснала, между тях не е имало лоши чувства. Но е очевидно, че поне от страна на Елизабет такива съществуват.

— Това от значение ли е? — питаш малко нетърпеливо.

— Все още не знам.

Повдига ми се, докато препрочитам показанията на директорката. Защото този път ме удря право в лицето обяснението й пред Бейкър, че медицинската стая е на третия етаж, на върха на сградата. Както и обявяването на решението й, че Джени ще изпълнява ролята на сестра и че тази информация е щяла да се разпространи сред всички останали служители.

Всички са знаели, че Джени ще е на последния етаж, сама в една на практика опустяла сграда.

— Това ли е всичко, с което разполагаш? — питаш.

— Страхувам се, че да.

— Не можеш ли…

— Успях да се сдобия с тези копия единствено защото документацията временно се намираше в неохраняема зала. Досега вече всичко ще е прибрано в секретни папки.

— Но ще говориш със Сайлъс Хайман?

— Да. Освен това вече си уредих среща с директорката и с Елизабет Фишър. И докато го правя, ти можеш да се прибереш у вас и да видиш Ади.

Мълчиш.

— Интензивното отделение е пълно с персонал, Майк. Ако продължаваш да се притесняваш, мога да уредя Мохсин да остане при нея.

Ти все още мълчиш и Сара тълкува мълчанието ти погрешно.

— В момента Ади има само теб, Майк. Има нужда да бъдеш с него.

Ти поклащаш глава.

Сиво-сините й очи се вглеждат надълбоко в твоите, сякаш търсят отговор някъде там. Защото ти си загрижен баща; не човек, който би игнорирал осемгодишното си дете, особено в такъв момент. Със сигурност някъде там, зад твърдото изражение на лицето ти, се крие момчето, което е познавала цял живот.

Ти отместваш поглед встрани, докато говориш, за да не може сестра ти да вижда лицето ти, нито мъжа зад него.

— Казаха ми, че на Джени й остават само три седмици, ако не се намери сърце за трансплантиране. Сега вече е с един ден по-малко.

— Божичко, Майк…

— Не мога да я оставя.

— Не.

— Тя ще получи сърце… — започваш, но аз съм впила поглед в лицето на Джени. Тя чува носещата се с бясна скорост насреща й кола. Смъртта не е тиха, а шумна, оглушителна, приближаваща. Лети по тротоара право към нея и тя няма къде да избяга.

Джени излиза от стаята и аз се втурвам след нея.

— Джен, моля те…

В коридора тя спира и се обръща към мен.

— Трябваше да ми кажеш. — Лицето й е пребледняло, гласът й трепери. — Имах право да знам.

Искам да й обясня, че се опитвах да я предпазя, че съм изплела шал от лъжи, с който да я загърна; че вярвам в твоята надежда за нея.

— Вече не съм дете. Твоя дъщеря — да. Винаги. Но…

— Джен…

— Не можеш ли да схванеш, мамо? Моля те? Вече съм голяма. Не можеш да управляваш живота ми вместо мен. Или онова, което е останало от него. Имам си своя собствен живот. Своята собствена смърт.

23

Представям си я шестгодишна, в банския й на розови и оранжеви цветя. Гмурка се под водата, преди да изскочи отново на повърхността и ухилено да помаха с ръка — нашата малка рибка! И аз я гледам, а очите ми оплитат спасително въже около нея, защото ще скоча вътре — пляс! — и ще я спася в мига, в който се появи някакъв проблем. После е на дванадесет години, самоуверена в скромния си тъмносин спортен бански, проверява дали всичко е на мястото си, докато плува; и после металическият сребрист бански от две части върху перфектното младежко тяло, който кара всички да се обръщат към нея, а тя усеща погледите им, наслаждаващи се на нейната красота, като слънце по кожата си.

Но за мен тя продължава да си е малкото момиченце в оранжево-розов бански и моето невидимо въже продължава да стои около кръста й.

— Можеш да вземеш моето сърце — казвам й.

Тя ме поглежда за момент, усмихва ми се и от усмивката й разбирам, че ми е простила.

— О, за бога — измърморва.

— Ако не се появи ничие друго.

— Ако не се появи? — иронизира ме.

— Имаме тъканна съвместимост — казвам.

Преди все съм си мислела, че тъканите ни са от напълно различен вид; костният мозък и на двете ни беше еднакво безполезен, когато трябваше да се помогне на баща ми да надмогне болестта на Калер.

— Наистина много мило от твоя страна — казва Джени. — И този израз изобщо не отдава дължимото на жеста ти. Но в плана ти има няколко пукнатини. Като начало, ти си жива. А дори татко и леля Сара да позволят, което те няма да направят, лекарите няма да престанат да ти дават храна и вода за неограничен период от време.

— Тогава просто ще трябва да намеря начин да го направя сама.

— И как по-точно?

Всичките тези усмивки! Сега, от всички възможни моменти! По-рано сгреших, тя изобщо не беше осъзнала колко отчаяна всъщност е ситуацията. Навремето ми се щеше да приема живота „малко по-сериозно“.

 

 

— Изобщо не е забавно да си излезеш по средата на зрелостен изпит.

— Не се смея на това.

— На какво тогава се смееш?

— Докато се занимаваш с всичките тези курсови работи, преговори, есета и развиваш способностите си за учене, никой не ти казва, че това е просто въпрос на избор.

— Но всъщност не е въпрос на избор.

— Въпрос на избор е, защото аз току-що се възползвах от него.

И това й се струваше забавно, сякаш не беше захлопнала вратата пред своето бъдеще, а я бяха освободили от някой затвор.

 

 

Бях се отчаяла от тази нейна черта да се крие зад чувството си за хумор, вместо да се изправи очи в очи с истината. Сега се радвам, че е такава. Но въпросът й как всъщност възнамерявам да извърша самоубийство, наистина е логичен. Не мога да повдигна клепачите си, нито да помръдна дори един-единствен пръст, така че как бих могла да организирам поемането на свръхдоза лекарство или да се хвърля под влак? (Винаги съм го смятала за много егоистичен вариант — всичките онези бедни машинисти!) По ирония на съдбата, трябва да си поне малко във форма, за да се самоубиеш.

Сара ни подминава, а ти си с нея, изоставил за първи път своя пост.

— Ще й осигурят сърце навреме — казваш. — Тя ще живее.

Но сега ми е още по-трудно да слушам думите ти. Силната ти надежда отслабва, докато стигне до мен. Опитвам се отново да се вкопча в нея в търсене на опорна точка.

— Разбира се, Майк — съгласява се Сара.

Гласът й се добавя към твоя, увереността се удвоява и хватката ми отново е стабилна. По някакъв начин Джени ще се оправи. Трябва да се оправи. Разбира се, че ще се оправи.

 

 

Връщаш се в отделението и Сара поема към изхода на болницата.

— Ти върви с леля Сара — казва Джени. — Аз ще чакам тук, в случай че Доналд Уайт се върне.

— Ще остана с теб.

— Но нали каза, че трябва да знаем всичко, в случай че на нас остане да навържем нещата в едно цяло.

Тя иска да отида със Сара.

Иска да остане сама.

Някога мразех това — затворената врата на спалнята й, лекото отдалечаване от мен, докато говори по мобилния си телефон. И все още го мразя. Не искам тя да иска да остава сама.

 

 

„Трябва да й позволим да прави своите собствени грешки — каза ми ти само преди няколко седмици. — Да разпери криле. Напълно естествено е.“

„Бубонната чума е «естествена» — троснато отвърнах. — Това не значи, че е добра за човек.“

Ти преметна ръка през рамото ми.

„Трябва да я оставиш да се откъсне, Грейс.“

Но аз не мога да пусна въжето, което съм вързала около кръста й. Все още не. Развивала съм го постепенно от нея, докато краката й се удължаваха, фигурата й ставаше по-женствена, погледите й — по-зареяни в далечината, но ще продължа да го държа, докато тя е в състояние безопасно да изплува от своята дълбочина, без да се удави, и да стигне невредима от брега на детството до този на зрелостта.

Дотогава няма да я пусна.

 

 

Вървя със Сара през чакълената алея към паркинга, но камъчетата вече не са остри като игли, а яркото обедно слънце все още не е започнало да ме изгаря. Сякаш съм започнала да си изграждам някаква защитна броня.

Сара спазва ограничението на скоростта, придържа се към един дребен закон, докато пътува към нарушаването на далеч по-важни.

Гласът на бавачката в мен ми натяква, че образът на момиченцето в банския костюм на цветя е „тотално остарял“! Джени ми е казала да отрежа въжето; пораснала е! Вече не го иска! Аз отвръщам, че дълбоко в себе си дъщеря ми все още се нуждае от мен така силно, както винаги, особено сега. Всички тийнейджъри трябва да направят опит да избягат от детството само за да се почувстват по-добре пред самите себе си, но мисля, че подобно на Джен, повечето се надяват да бъдат хванати, преди да са стигнали прекалено далеч.

„Тя не потърси теб след случая с червената боя, нали? — напомня ми гласът на бавачката, удряйки ме силно по кокалчетата на пръстите с този нелицеприятен факт. — Тогава не се обърна към теб, нямаше нужда от теб.“

Може да не съм си била вкъщи онзи ден.

Десети май. Помня тази дата.

Екскурзията на Адам. И въпреки че се бях освободила от всички ангажименти, не ми разрешиха да се включа.

„Вече сте били на три екскурзии тази година, госпожо Коуви, по-добре да дадем шанс на някоя друга майка.“ Сякаш се беше натрупала цяла опашка от майки, пъхнали компаси в чантите си „Прада“, горящи от желание да отидат на туристическо ориентиране в проливния дъжд! Просто гадната госпожа Мадън не ме искаше наоколо. (Бях я изгледала критично, когато се беше развикала на децата в музея „Виктория и Албърт“.)

Така че си останах у дома и се притеснявах, че Адам няма да успее да намери север и ще бъде без компания. Не се тревожех за Джени. Защото мислехме, че анонимните писма са престанали.

Бях си у дома през целия ден.

Вечерта Джени се прибра по-късно от обещаното, дългата й коса беше подстригана на къса черта. Стори ми се притеснена и си помислих, че е заради новата й прическа. Опитах се да я уверя, че й отива.

Дори за собствените си стандарти, тя прекара абсурдно дълго време на телефона и макар да не чувах какво говори (вратата й беше затворена), гласът й звучеше напрегнато.

Ако беше дошла при мен, щях да измия косата й, да сваля боята по някакъв начин и тогава нямаше да й се налага да се подстригва.

Щях да занеса палтото й в някое добро и скъпо химическо чистене в Ричмънд, където можеха да отстранят почти всякакъв вид петна.

Ако беше дошла при мен, щях да съобщя в полицията за нападението и може би сега Джени нямаше да е в болницата.

Тя все още се нуждае от въжето ми около себе си, въпреки че не го съзнава.

„Каква е тази фобия от удавяне? — настоява да разбере гласът на бавачката. — Адам и надуваемите му плувки за ръце, Джени и въжето?“

Може би се дължи на факта, че в прекалено защитения съвременен живот плуването е единственото занимание, криещо потенциална опасност за живота, което позволяваш на децата си да правят редовно, всяка събота. Психоаналитиците влагат сексуален подтекст в представите за водата; майките си представят опасност.

И след това си ги представям на сигурно място.

Погълната от мисли за Джени и в спорове със самата себе си, шокирана осъзнавам, че караме към училището. Страхувам се да видя мястото на пожара; чак ми се гади от тревога.

Сара завива по малкото шосе, водещо към игрището, и паркира до него.

 

 

Сега на игрището са издигнати три временни постройки. Заради тях то изглежда съвсем различно, не като в деня на спортния празник, и аз изпитвам облекчение. Не искам да си спомням. Но докато излизаме от колата, забелязвам, че очертаните с бяла боя линии все още са тук, отразяват силното слънце над главите ни. Бързам да отместя поглед встрани.

Долавям мириса на трева — горещият въздух е пропит с него и аз пряко волята си отново се връщам обратно в сряда следобед, свирките на учителите блестят на слънцето, малките крачета трополят по земята, а Адам тича към мен ухилен до уши.

Дали онези зимни стъклени топки, пълни с изкуствени снежинки, ги има и в летен вариант — със зелена трева, разцъфнали азалии и синьо небе? Защото аз съм затворена в една такава топка. Ако я разтърсиш, вероятно ще се изпълни с черен пушек, а не с танцуващи снежинки.

Сара почуква на вратата на една от постройките и звукът ме изтръгва от стъклената топка на спомена.

Отваря госпожа Хийли. Лицето й, обикновено изкусно гримирано, сега е зачервено; ленената й пола е намачкана и покрита с прах.

— Детектив сержант Макбрайд — представя се Сара и протяга ръка, скривайки неволно факта, че ни е роднина. Така и не разбрах защо не е запазила моминското си име, но сега ми се струва, че е искала един публичен образ — този на отговорния зрял детектив сержант Макбрайд, омъжена за разумния скучен Роджър — да държи тийнейджърката Сара Коуви скрита на сигурно място.

Влизаме в задушната барака. Изветрели частици от парфюма на госпожа Хийли, „Шанел 19“, се носят подобно на утайка из горещия задушен въздух.

— В понеделник ще ни докарат още десет временни постройки плюс мобилни тоалетни — казва госпожа Хийли. Гласът й звучи забързано, с нехарактерна за него нервна енергичност. — От общинския съвет ни дадоха временно разрешително. Децата ще трябва да си носят пакети с храна, но съм сигурна, че родителите ще проявят разбиране. За щастие сме запазили цялата информация в интернет — адрес, телефон, планирани уроци, характеристиките на децата.

— Много сте организирани.

Сара звучи учтиво заинтересована, но аз се питам дали забележката й не е провокирана от по-сериозна причина.

— Един от родителите ни е изпълнителен директор на компютърен гигант; миналия срок направи резервни файлове на цялата ни информация. Родителите обичат да помагат. Сега това ни идва като дар от бога. Вече успях да отпечатам адресите на всички семейства. Утре сутринта всички ще получат информация за случващото се и ще бъдат уверени, че всичко ще е наред.

Един принтер затраква и изплюва още писма. На пода се вижда купчина с адресирани пликове.

— Няма ли да ви е по-лесно просто да изпратите имейли на родителите? — пита Сара.

— Изглежда по-добре, когато се изпрати истинско писмо, напечатано на хубава хартия. То демонстрира, че сме надмогнали онова, което се случи. Много ли време ще ни отнеме? Както виждате, имам още доста работа, а и вече говорих с полицията.

— Ако искате, можете да работите, докато си говорим — казва Сара. Уж проявява разбиране. Но аз си спомням как веднъж двете миехме чиниите след неделния обяд и тя ми каза, че би искала да може да направи същото с някой заподозрян — тя ще мие, той ще подсушава; докато е зает със задачата си, той ще е много по-благоразположен да говори и да й каже истината. Тогава се бях притеснила какво ли иска да измъкне от мен.

— Казали са ви, че Адам Коуви е обвинен за пожара? — пита Сара.

— Да. Решението ми да не повдигам обвинения или да продължа да се ровя в нещата има пълната подкрепа на управителния съвет. Доколкото разбирам, става дума за пакост, която е взела лош обрат, и бедният Адам вече е наказан повече от достатъчно. Сигурно се чувства отчаян и виновен.

— Добре ли го познавате?

— Не. Мога да го разпозная по физиономия, разбира се. Но не го познавам отблизо. В днешно време директорите са по-скоро нещо като мениджъри, а не учители, така че, за съжаление, не познавам много от учениците ни.

По времето, когато Джени учеше в „Сидли Хаус“, вратата на госпожа Хийли беше винаги отворена, а в офиса й непрекъснато влизаха и излизаха деца; тя лично преподаваше във всички класове веднъж седмично, за да поддържа връзка с учениците. Но Адам едва я вижда.

— Не мислите ли, че е странно едно осемгодишно дете — едва осемгодишно! — да извърши умишлен палеж? — пита Сара.

— Очевидно се случва доста често. От времето, което съм прекарала като учителка в компанията на деца на същата възраст, мога да кажа, че не съм изненадана. Ужасяващо е, като си помисли човек на какво са способни децата.

Сещам се за Робърт Флеминг.

— Адам не е такова дете — казва Сара.

— Не го ли е извършил той? — пита госпожа Хийли.

— Изглеждате притеснена.

— Добре де, да. Притеснена съм. Искам всичко да приключи. Да бъде уредено. За да можем всички ние да продължим напред. Е, затова ли сте тук?

— Имам няколко въпроса. Извинявам се, ако ще се наложи да минете през същото още веднъж.

Госпожа Хийли кимва в знак на съгласие. Сега вече сгъва писмата и ги пъха в пликовете; хартията й се сгъва на идеални, остри гънки.

— Къде бяхте вие самата, когато избухна пожарът?

— На спортния празник, ръководех състезанието по надбягване с чували на второкласниците. Веднага щом разбрах какво става, направих всичко по силите си децата, за които отговарях, да бъдат предадени на един учител, после възможно най-бързо се отправих към училището. Когато пристигнах, всички деца от предучилищната група вече бяха успешно евакуирани.

— А Дженифър Коуви?

Госпожа Хийли забързано сгъва лист хартия; без прилежни перфектни линии.

— Тя не е изпълнила процедурите ни. Подписала се е, че излиза, но не се е подписала, че се връща обратно в сградата. Нямаше как някой да знае, че е все още вътре.

— Вие видяхте ли книгата, в която се е разписала на излизане?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че го е направила?

— Училищната секретарка, Анет Дженкс, ми каза.

— И вие й повярвахте?

— Аз не съм полицай, а директор. Обикновено вярвам на онова, което хората ми казват.

— Защо не ни казахте за поведението на Сайлъс Хайман на церемонията по раздаването на наградите?

Госпожа Хийли изглежда поразена от тази внезапна смяна на темата. Или може би от споменаването на името на Сайлъс Хайман?

— Защо не казахте на полицията, че Сайлъс Хайман е заплашил да си отмъсти на училището?

— Защото той не говореше сериозно.

— Едно училище изгаря до основи, двама души са критично пострадали и един човек е заплашвал да си отмъсти, но…

— Знам, че не го е мислил.

— Разполагате ли с някакви доказателства за това?

Госпожа Хийли мълчи. Острата хартия е порязала единия й пръст и по всеки бял плик се вижда тънка червена ивичка кръв.

— Някой родител обади ли ви се след раздаването на наградите?

— Да.

— Настояха ли да информирате полицията и да изискате ограничителна заповед срещу него, за да е сигурно, че няма повече да припари до училището?

— Мейси Уайт ли имате предвид?

— Отговорете на въпроса ми.

— Да.

— Защо тогава не го направихте?

— Защото час по-късно ми се обади съпругът й и ми каза, че жена му преигравала и че нямало нужда да звъня в полицията. И той като мен, останалите служители и всички родители знаеше, че Сайлъс просто беше изпуснал парата, че не мислеше сериозно нищо от онова, което беше казал.

Защо Доналд се беше обадил да анулира обаждането на Мейси? Защо му е било да защитава Сайлъс Хайман?

— Значи дори не сте съобщили за случилото се?

— Не.

— И изобщо не сте се разтревожили?

— Да, разтревожих се. Но не за това, че Сайлъс може да направи нещо, за да си отмъсти. Бях прекарала месеци — месеци! — във възстановяването на добрата репутация на „Сидли Хаус“ след фиаското на площадката за игра и си мислех, че в резултат на петминутна пиянска идиотщина тя може да бъде разрушена отново. Но с изключение на госпожа Уайт никой друг не го прие на сериозно. Беше просто един глупав спектакъл от негова страна, това е всичко.

— Можете ли да ми разкажете за споменатото „фиаско на площадката за игра“?

— Едно дете пострада сериозно при падане от противопожарния изход. Счупи и двата си крака. Извадихме късмет, че не беше нещо по-сериозно. Сайлъс Хайман трябваше да наблюдава площадката, но не беше го направил.

— Затова го уволнихте?

— Нямах никаква алтернатива.

— Кога го уволнихте — преди или след излизането на онази статия за инцидента в „Ричмънд Поуст“?

— Ясно е, че статията засили натиска от страна на родителите. — Тя млъква за момент, сякаш споменът й причинява болка. — Трябваше да го уволня три дни по-късно. Без статията можеше да остане на мястото си до края на учебния срок.

— Имате ли система за отправяне на предупреждения?

— Веднъж вече го бях предупредила, когато беше нарекъл едно дете „лошо“. Родителите, естествено, се оплакаха. Езикът и отношението му към въпросното дете бяха неприемливи.

Мисля си за безчувствената жестокост на Робърт Флеминг.

— Знаете ли как от „Ричмънд Поуст“ са разбрали за инцидента?

— Не.

— Дали не е от някой от училището?

— Наистина не знам кой е съобщил на пресата.

— Сайлъс имал ли е врагове в училището?

— Не знам за такива, не.

— Какъв ефект оказа инцидентът на детската площадка върху репутацията на училището?

— За известно време беше доста тежко. Не мога да го отрека. Родителите оставят децата си на нашите грижи и едно от тях пострада лошо. Разбирах техния гняв и притесненията им заради случилото се. Напълно разбирах защо някои искаха да отпишат децата си. Разговарях с всички родители, клас по клас, на специални срещи. Ако продължаваха да се притесняват и след това, се срещах индивидуално с тях и лично им гарантирах, че подобно нещо никога повече няма да се повтори. Успяхме да овладеем бурята, никой не отписа детето си — никой. На спортния празник в училището имаше двеста седемдесет и девет деца. Има само едно свободно място в трети клас, защото в края на миналия срок едно семейство се пресели в Канада.

Знам, че казва истината. На спортния празник във всеки клас имаше по двадесет деца — максималната бройка, позволена в „Сидли Хаус“.

— Какво е личното ви мнение за Сайлъс Хайман?

— Невероятен учител. Надарен. Най-добрият, на когото съм попадала през цялата си кариера. Но прекалено нестандартен за едно частно училище.

— А като мъж?

— Не го познавах извън работата.

— Поддържал ли е любовна връзка с някой от училището?

Тя се поколебава за момент.

— Не знам за такова нещо.

Внимателно преценен отговор.

— Имало ли е някакви клюки?

— Не давам ухо на клюките. Опитвам се да ги обезкуражавам с личния си пример.

— Можете ли да ми кажете какъв е бил кодът за отваряне на портата в сряда?

— Седем-седем-две-три — отвръща госпожа Хийли. Мисля, че вече е нащрек. — Казах го на друг ваш колега.

— Исках да си го потвърдя за самата себе си — отвръща спокойно и овладяно Сара и за момент госпожа Хийли се успокоява. Но няма начин да не заподозре нещо, докато това незаконно интервю продължава. Ледът, за който Сара ти каза, изглежда опасно тънък.

— Защо се освободихте от Елизабет Фишър?

Сали Хийли е притеснена, но се опитва да го скрие. Мълчи, докато Сара я гледа, и шумът откъм принтера отеква високо из портативната постройка, докато изплюва поредното писмо върху прашния под.

— Госпожо Хийли?

24

Лицето на директорката, обикновено матирано с пудра, сега се поти обилно и потта блести в силно осветената стая.

— Беше твърде стара за работата. Вече го казах на полицията.

Госпожа Хийли коленичи на пода, но вече не пъха писмата в пликовете — дали защото не може да го прави и едновременно с това да лъже?

— На мен ми се стори компетентна — подхвърля Сара.

— Имаме политика за пенсиониране на всички от помощния персонал при навършване на шестдесет години.

— Но сте изчакали седем години, за да приложите това правило.

— Просто проявих добрина. Но училището не е благотворителна организация.

— Не, бизнес е, нали така?

Сали Хийли не отговаря.

— Анет Дженкс по-добра ли е? — пита Сара, на пръв поглед без да влага ирония в думите си.

— Управителният съвет и аз направихме грешна преценка при наемането на Анет Дженкс на работа.

— Управителният съвет ли се занимава с назначаването на помощния персонал?

— Да, членовете му присъстват на интервютата.

— Забелязах колко безупречни са мерките ви за противопожарна безопасност — казва Сара, отново сменяйки рязко темата. Може би го прави умишлено, с цел да обърка събеседничката си и да я накара да изплюе повече, отколкото последната възнамерява.

— Както вече казах на колегата ви, сигурността на децата е моят приоритет номер едно.

— Значи сте покрили всички законни изисквания?

— Направили сме повече от онова, което се изисква по закон. — Тя изтрива с длан потното си лице. — Но при старите сгради е невъзможно да се ограничи разпространението на вече започнал пожар. Всички го научихме за наша сметка. И как е възможно човек да се подготви за индивидуален разрушителен акт? Някой пали пожар във възможно най-лошото място в цялото училище, когато вътре на практика няма никой, който да го овладее? Как можем да се подготвим за подобно нещо?

— Кога започна? — пита Сара. Изобщо не се е трогнала. — Това правене на повече, отколкото изисква законът?

— Точно преди началото на втория срок проведохме събрание на управителния съвет. В края на май. Една от точките в дневния ред беше да проверим противопожарната безопасност и да обновим екипировката. Всички гласувахме „за“ и аз се заех с изпълнението на решението.

— Този съвет след раздаването на наградите ли се състоя?

— Да. Но няма връзка с него. Както всички училища, и ние редовно търсим начини за осъвременяване и подобряване на системите за сигурност.

— И само шест седмици по-късно следва катастрофален пожар. Изглежда така, сякаш сте го очаквали?

— Разработихме план за подобна ситуация, да. Трябва да сме подготвени за ужасни сценарии. Предварително планираме какво да правим с децата, ако Лондон стане обект на терористична атака или над града пуснат атомна бомба; планираме действията си, в случай че някой луд успее да преодолее всички предохранителни мерки и нахлуе в училището с оръжие. Планираме подобни ситуации. Трябва да го правим. Но за бога, това не означава, че сме мислели, че нещо такова наистина ще се случи.

— Има едно нещо, което намирам за леко изненадващо — казва Сара, отново останала равнодушна пред речта й. — Постарали сте се всички противопожарни мерки да бъдат спазени — сложили сте правилните надписи и пожарогасители навсякъде, в коридорите не висят леснозапалими рисунки и апликации. Взели сте всичките тези разумни предпазни мерки.

— Да.

— Защо тогава позволявате на децата да внасят кибрит в училището?

В първия момент госпожа Хийли не отвръща. После става, опитвайки се да изтупа прахта от полата си, но ръцете й са прекалено потни и прахта оставя тъмни следи по тънкия лен.

— Това е само когато има рождени дни. Освен това кибритът се предава директно на класните ръководители за съхранение.

— И те го слагат в някой шкаф?

— Да. Очевидно по време на спортен празник един учител би трябвало да се подсигури… — Тя намръщено поглежда към мръсните петна по полата си. — За съжаление се случват и човешки грешки. Учителката на Адам е трябвало да се погрижи кибритът да е прибран на безопасно място.

Съмнявам се, че госпожица Мадън е знаела за това свое задължение.

— Предполагам, че сградата е застрахована?

— Разбира се.

— И от застрахователната компания ще искат да се уверят, че всички мерки за противопожарна безопасност са били спазени, преди да ви обезщетят?

— Вече говорих със застрахователите за кибрита и за щастие това не обезсмисля нашите претенции за обезщетение. Беше погрешна преценка от страна на наш служител, човешка грешка. Всичките ни системи си работеха добре. И между другото, сега ми казвате, че не Адам Коуви е запалил пожара. В такъв случай допускам, че внесеният кибрит вече не е от такова огромно значение.

— Преди малко казахте, че по време на събранието на управителния съвет сте взели решение за по-стриктни противопожарни мерки?

— Да.

— Членовете на управителния съвет разполагат ли с акции от училището?

— Да, те го притежават.

— Значи в такъв случай те са едновременно и настоятели, и собственици на дялове от бизнеса?

— Да.

— И не се избират?

— Да. Системата е напълно различна от тази в едно държавно училище. Или в някое, издържано от благотворителна фондация.

— Вие също ли притежавате акции?

— Дадоха ми такива, когато постъпих на длъжността директор. Като бонус при полагането на основите на едно ново училище. Но делът ми е относително малък. Само пет процента.

— При един бизнес, чиято стойност е, да предположим, няколко милиона, това е значителна сума.

— Какво намеквате? Божичко, пострадаха хора! Ужасно пострадаха.

— Но въпреки това няма как да не изпитвате облекчение, че парите от застраховката не могат да ви бъдат оспорени, заради безупречните ви противопожарни мерки.

— Да, изпитвам облекчение, но само дотолкова, доколкото ще мога да продължа да ръководя едно отлично училище. Училище, което отглежда и подготвя деца при възможно най-висок стандарт и което едновременно с академичните постижения им внушава и чувство за висока самооценка.

Звучи разпалено и аз си я спомням като всеотдайната учителка от времето, когато записахме Джен в училището. Тя махва с ръка, докато крачи из стаята.

— Очевидно е, че това е временно и незадоволително разрешение на проблема, но през лятната ваканция ще намеря алтернативна сграда и на осми септември ще сме готови да започнем нашата нова учебна година. Изгорялото е една сграда, а не училище. Учителите, децата, фундаменталните ценности, родителите са онова, което прави едно училище и ние просто ще се прехвърлим на друго място и по възможно най-добрия начин ще започнем оттам, откъдето сме спрели. Ще го направим.

— Може ли да ми дадете имената на членовете на управителния съвет?

Забелязвам как лицето на Сали Хийли се сгърчва от подозрение.

— Вече ги казах на полицията.

Тази информация липсва в показанията й. Вероятно е станало по време на телефонен разговор, когато някой се е опитвал да навърже събитията. Ледът изтънява под краката на Сара, но тя предпочита да игнорира този факт.

— Разбира се. Ще говоря с колегите си.

— И вече ми зададоха всички възможни въпроси във връзка с това, че притежателите на акции са едновременно с това и членове на управителния съвет.

— Да — казва Сара, отправяйки се към вратата. — Благодаря ви за отделеното време.

Излиза от бараката.

Сали Хийли я наблюдава, докато се отдалечава. А ледът проскърцва под краката й.

В края на игрището, до полото на Сара, блести, подобно на гигантска лакирана хлебарка, черната спортна кола на госпожа Хийли. Жената, която срещнах преди всичките онези години, когато Джени започваше в „Сидли Хаус“, ходеше на училище с велосипед. Не можем да оставим на нашите деца една съсипана планета, нали така? — казваше, закопчала предпазната лента около крачола на панталоните си, за да не й пречи при карането.

Тогава в училището имаше само шестдесет деца — то беше такова чудесно място, в което те да растат. Когато девет години по-късно записахме и Адам в него, не бях пожелала да видя промяната. Но Джени беше описала училището като бизнес. А ти всяка година се гневеше заради непрекъснато покачващите се такси и се кълнеше, че децата ще тръгнат на държавно училище, което не е частна собственост и което има независими настоятели, на които човек да може да се оплаче. Дори не знаехме имената на настоятелите на „Сидли Хаус“. Но имайки предвид факта, че същите тези хора бяха и инвеститори, дори и да ги знаехме, беше малко вероятно те да заемат страната на родителите и да гласуват за по-малка печалба за самите себе си.

Когато виждам грозната снобарска спортна кола, осъзнавам, че представата ми за училището е също толкова остаряла, колкото и тази за Сали Хийли с предпазна лента за крачол. Онази благотворна среда бе заменена от закостеняла учителска йерархия и правила, там вече се грижеха повече за униформите, отколкото за децата под тях, тъй като учениците се бяха превърнали в жив бизнесплан.

Извръщам се настрана от лъскавата спортна кола и всичко, което олицетворява. Азалиите покрай игрището са клюмнали от жегата, а някога ярките им цветове сега лежат покафенели на земята.

Знам, че съществува кълбо на спомените от онзи следобед и че вътре в него аз продължавам да прегръщам Адам, а значката му с надпис „Вече съм на осем!“ се впива в тялото ми; все още се оглеждам да зърна Джени; все още си мисля, че скоро тя ще излезе и ще дойде при нас. Небето е лятно синьо, азалиите са като ярки скъпоценни камъни.

 

 

Сара се отдалечава с колата си от игрището и от училището. Мълчи, вероятно прехвърля отново наум разговора си със Сали Хийли. Думите на Джени отново излизат на преден план. Тя съвсем ясно поиска от мен да гледам на нея като на голям човек. Но как бих могла? След като не ни е казала за нападението с боята, защото независимо от всичко й се е искало да продължи да излиза вечер? Твърде млада е, за да осъзнае, че нямаше да я „затворим в карцер“, а щяхме да я предпазим. Твърде млада е, за да види цялостната картина, да я разбере.

Ами Айво? Може би ще поиска да гледам и на него като на голям човек. Но той не ни каза, че са я нападнали с червена боя, нито я е убедил да отиде в полицията. Така че как бих могла да го възприемам като мъж? Като нещо по-различно от едно незряло и безотговорно момче? Пълна твоя противоположност във всяко отношение.

И не става дума само за червената боя, а и за недовършеното есе по история, защото е по-приятно да се отиде на парти, за прекалено дългото време, прекарано с приятели, вместо в преговор за изпитите. Става дума за живеенето в настоящето, без мисъл за бъдещето, и да — това е радостта от децата, защото още не са пораснали.

Знам, че не си съгласен с мен. Вземаш страната на Джени, както и аз често заемам страната на Адам. Семейството ни се разделя по познатия начин.

 

 

— Знаеш ли какво наистина може да накара света да престане да воюва? — попита Адам. Току-що беше привършил с четенето на „Дайте шанс на граха“, но не беше убеден, че повсеместното бойкотиране на зеленчуците от децата е в състояние да спре войните в глобален мащаб.

— Какво? — попитах го, докато белех картофите, надявайки се, че все пак ще бъдат изядени.

— Нашествие на извънземни. Тогава целият свят ще се обедини.

— Вярно — съгласих се.

— Но е доста драстична мярка — каза ти на влизане в кухнята.

— Породена от отлично въображение — поправих те.

Винаги ли те поправям, когато се отнася до Адам?

— Като тестудото — каза му ти.

Адам ти се усмихна, после забеляза недоумението ми.

— Римските войници издигали щитове над главите си, за да изградят защитна стена около цялата група — обясни той. — Така че никой да не бъде улучен.

— Наричали са я „тестудо“, идва от латинското название за костенурка — отвърна ти, наслаждавайки се — вбесяващо за мен! — на факта, че си проявил по-голяма ерудиция от мен.

 

 

Потокът ми от мисли за тестудо и извънземни внезапно бива пресечен, когато Сара паркира на оживена уличка в Хамърсмит; колата й е наполовина качена върху тесния тротоар.

Придружавам я до една малка редица от долепени една до друга къщи с почернели от изгорелите газове на колите тухли.

Сара натиска звънеца. Миг по-късно Елизабет Фишър се провиква иззад вратата, без да я отваря:

— Ако сте от някоя религиозна организация или електрическа компания, вече съм се отчела и на двата фронта.

Бях забравила колко забавна и същевременно язвителна може да бъде. Но също така ми прави впечатление, че е нервна, дори уплашена — щом не отваря вратата. Живее съвсем сама в квартал, който не е съвсем безопасен. За пореден път съм поразена от финансовата бездна, разделяща персонала от родителите на учениците в „Сидли Хаус“.

— Сара Коуви е. Зълвата на Грейс. Може ли да вляза?

— Един момент.

Отвътре се чува дръпване на резе и махане на верига.

Елизабет Фишър отваря вратата, облечена в елегантен панталон и изгладена риза — така се появяваше всеки ден и в „Сидли Хаус“; стойката й е вдървено изправена. Но елегантният й панталон е леко лъснал на коленете, където платът се е протрил.

— Случило ли се е нещо? — пита разтревожено тя.

— Няма никаква промяна — отвръща Сара. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Не, разбира се. Но както ви казах и преди, не мисля, че мога да ви бъда от помощ.

Тя отвежда Сара в малката си всекидневна. Минаващият отвън трафик бумти и кара стените да се тресат.

— Можете ли да ми кажете в какво се заключаваха задълженията ви в училището?

Госпожа Фишър изглежда леко изненадана, но кимва.

— Разбира се. Вършех всичко, изискващо се от една секретарка — като вдигане на телефона, печатане на писма. Освен това отговарях за дневниците. Бях първото звено, с което се свързваха потенциалните нови кандидати, изпращах проспекти и организирах покани за отворените за посещение дни; после подготвях документите на всички новопостъпили деца. Освен това бях и училищна сестра — всъщност тази част от работата ми харесваше най-много. Просто налагах ударените места с торбички лед, понякога се налагаше да слагам и противоалергични инжекции. Настанявах пострадалото дете на дивана, завивах го хубавичко с одеяло и чаках заедно с него появата на родителите или бавачката му. Имали сме един-единствен сериозен инцидент. Онзи, за който ви разказах.

Работата й е включвала много повече отговорности от тези на Анет Дженкс. И тя я беше вършила добре. Каква тогава беше истинската причина, заради която госпожа Хийли се беше отървала от нея?

Ако Елизабет Фишър беше останала там — ако все още беше училищна сестра — всичко щеше да е различно.

— А какво ще ми кажете за входната врата?

— Да, натисках бутона, за да пускам хората вътре. Имаше интерком и винаги исках първо да се идентифицират поименно.

— Разполагахте ли с монитор?

— Мили боже, не. Просто разговарях с тях. Струваше ми се напълно достатъчно. След известно време човек свиква да разпознава гласовете по същия начин, както и лицата. Но в действителност тази защитна мярка беше доста неефективна. Половината деца и повечето родители успяваха да научат кода. Не биваше да го знаят, разбира се.

— Имате ли копие от длъжностната си характеристика?

— Да. Включена е в договора ми.

Тя рови в някакво бюро и изважда един очевидно доста често разлистван документ, пъхнат в пластмасов джоб.

— Онази част с пенсионната възраст е на четвърта страница — казва Елизабет Фишър, подавайки документа на Сара.

— Благодаря. Имате ли училищен календар?

Елизабет сяда на един стол, очевидно й е любимият. Посочва към отсрещната стена, онази, която се вижда най-добре от мястото й. На нея виси календарът на „Сидли Хаус“.

— Преди коледната ваканция раздават по един брой на всички от персонала. Доста често поглеждам към него…

Виждам колко много й липсват децата. Винаги ги беше поставяла на първо място; караше възрастните да чакат, ако в стаята й имаше дете с ожулено коляно, нуждаещо се от помощ, или дете, което искаше да й покаже някоя своя рисунка или съчинение, или наредена мозайка.

— Знаете ли какъв е кодът на главния вход?

— Когато работех там, беше седем-седем-две-три. Досега вероятно са го сменили.

Но кодът си беше останал същият. Помня, че Сали Хийли го каза на Сара.

Хрумва ми, че Сара може би подозира Елизабет Фишър. Но не е възможно тя да е виновна за пожара, нали? Самата идея е нелепа. Това сигурно са просто стандартни въпроси. Защото Елизабет може да знае кода за достъп и да има календар, в който са отбелязани рожденият ден на Адам и спортният празник, но за нищо на света не би подпалила училището.

 

 

Този път минава около час, преди болката да ме удари жестоко. Тичам обратно към болницата, а чакълът се забива в стъпалата ми. Прекалено късно; виждам, че Джени ме гледа отвътре — лицето ми вероятно е изкривено от усилието.

Тя разтревожено се спуска към мен.

— Мамо?

— Добре съм, наистина.

Не я лъжа, защото в мига, в който се озовавам вътре, белотата на стените отново успокоява опърлената ми кожа, а хладният лъснат под изцелява разранените ми стъпала.

— Съжалявам — казва Джени. — Не биваше да те карам да ходиш. И теб те болеше, нали?

— Не точно.

— Ужасна лъжкиня си.

— Добре де. Малко. Но нищо сериозно. А и вече ми мина.

— Това да не е твоят начин да се опитваш да извършиш самоубийство?

— Какво? — Нямам представа за какво говори.

— Ако изпитваш такава огромна болка достатъчно дълго време…

Прекъсвам я:

— Не. Честна дума. Твоето тяло изобщо не се промени, когато излезе навън онзи път с баба Джи и Адам, нали?

Джени кимва утвърдително.

— Пък и ние, вегетиращите, сме доста жилави.

— Мамо! — възкликва тя, шокирана, но усмихната.

 

 

Вървим след Сара към интензивното отделение.

— Е, ще ми кажеш ли какво стана? — пита Джени. — Чакай, не ми казвай, сама ще позная. Открила си, че госпожа Хийли е тази, която е имала любовна връзка със Сайлъс? — Тя забелязва изражението на лицето ми. — Пошегувах се.

Но дали това наистина е толкова комично и невъзможно? Та госпожа Хийли още няма петдесет. Възрастовата разлика между нея и Сайлъс Хайман не е по-голяма от тази между Сара и нейния красив полицай. Но Джен е права. Идеята е абсурдна. Именно госпожа Хийли е уволнила Сайлъс; госпожа Хийли е провалила кариерата му. Но дори и да не беше така, госпожа Хийли бе твърде голям професионалист, за да си позволи да се замеси в любовна афера с по-млад колега.

Да, някога си мислех същото и за Сара.

Разказвам накратко на Джен за срещата ни с госпожа Хийли. Чуй ме само — нашата среща; все едно съм била активен участник, а не невидим подслушвач. Но колкото и странно да ти прозвучи, усещам се малко като мълчалив партньор на Сара.

— Онова, което ми се струва най-странно, е обаждането на Доналд до госпожа Хийли след церемонията по раздаването на наградите — признавам. — Защо му е било да отменя искането на Мейси и да защитава Сайлъс Хайман по такъв начин?

— Може би защото е бил там, мамо, също като теб, и изобщо не е сметнал Сайлъс за опасен. Също както и ти. Не и преди всичко това да се случи и да започне издирването на виновник.

Намирам, че нейната наивна убеденост в невинността на Сайлъс Хайман, мъж, по-голям от нея с повече от десет години, е още една причина, поради която да не мога да я приема за съвсем пораснала.

— Може госпожа Хийли да не се е притеснявала, че ще избухне пожар — продължава Джени. — Може сама да го е планирала и да е искала да бъде сигурна, че всички мерки за безопасност са спазени, за да си получи застраховката. Още същата вечер, когато стана пожарът, тя не спря да говори за проклетите й противопожарни мерки по телевизията. Искаше всички да разберат за тях.

Спомням си розовата ленена риза на госпожа Хийли и официалния й глас.

„Мога да ви уверя, че сме спазили всички изисквания за противопожарна безопасност.“

— Знаела е, че от тези мерки няма да има никаква полза — продължава Джени, — тъй като сградата е стара, а пожарът — прекалено интензивен.

Трябва да е мислила по този въпрос; стигнала е до тези заключения.

— Но госпожа Хийли беше на спортния празник — казвам. — Хората щяха да забележат, ако беше изчезнала.

— Тя е минидиктатор. Почти всички учители са наети на краткосрочни договори, които тя може да предпочете да не подновява. А дори да ги изхвърли, те пак са зависими от нея, тъй като имат нужда от препоръка, за да започнат работа на друго място. Може да е изнудила някого.

Джени отчаяно иска това да е сценарият; нейните ужасни наранявания да са били в резултат на нещастен инцидент, а не умишлено причинени.

От самото начало беше мислила — беше се надявала — че случилото се е свързано с училището като бизнеспредприятие. Затова залагаше на застрахователната измама.

— Би избрала именно спортния празник — продължава Джени, — защото на практика вътре е нямало да има никой, който да се опита да загаси пожара. Искам да кажа, че Анет е повече от безполезна, аз нямаше да съм по-добра от нея. Остава само Тили, която обаче е щяла да бъде толкова заета с евакуацията на децата, че не би могла да стори нищо, за да спре разпространението на огъня.

Съгласна съм с нея, че изборът на датата на спортния празник е умишлен. Това също така означава, че сградата е щяла да бъде празна и никой нямало да види как извършителят отваря широко прозорците; как излива терпентина.

— Но каква полза има тя от това? — питам внимателно.

— Тя е съсобственик, нали така? Ще получи своя дял от парите по застраховката.

— Но защо ще й е да изгаря до основи един успешен бизнес? Вече се опитва да намери нова сграда и да възобнови дейността на училището. Няма да има никаква финансова облага. Просто ще използва парите от застраховката, за да строи наново.

Все още не мога да възприема Джени като голям човек, но се опитвам да бъда по-директна с нея.

Прехвърляме се на Елизабет Фишър, която Джени винаги е харесвала. И тя като мен знае, че Елизабет не би могла да има нещо общо с пожара.

 

 

Все още не сме разговаряли за трите седмици без един ден, които й остават. Оптимизмът ти не ме е заразил дотолкова, че да се изправя с изречени на глас думи срещу тиктакащия часовник и летящата с пълна скорост кола. И смятам, че Джени също нарочно им обръща гръб. Сякаш, ако погледнем на този проблем сериозно, ще се вкаменим от ужас и ще онемеем. Но фактът си е факт, огромен и чудовищен. И ние си играем на надлъгване с горгоната.

 

 

Когато пристигаме в интензивното отделение, ти забелязваш Сара. И хукваш към нея. Наистина хукваш. От нетърпеливо напрегнатото ти тяло разбирам, че имаш да й казваш „голяма новина“. Сигурно са намерили сърце! Чудовищният факт се разбива на парченца.

И тогава зървам лицето ти.

25

— Майк? — поглежда те въпросително Сара.

— Той беше тук. Гледаше я през стъклото. Видях го да я гледа през стъклото.

— Кой?

— Не знам. Беше си сложил качулка, а помежду ни имаше количка, така че не можах да му видя лицето.

— Откъде разбра, че е опасен?

— Стоеше, без да помръдне.

Сара те гледа, чака да чуе повече.

— Беше напълно неподвижен — казваш. — Никой не стои напълно неподвижно. Всеки се движи. Никой не стои просто ей така, за да гледа. Чакаше тя да остане сама. Да я оставя.

Сещам се за онази фигура в края на игрището; фигурата, която забелязах именно заради нейната неподвижност.

— Той иска да я убие — казваш.

— Видя ли нещо друго?

— Извърна се настрана, когато забеляза, че го гледам, и просто зърнах палтото му, това е. Синьо палто с качулка.

— Това ли е всичко? — възкликва Джен. — Някакъв човек с палто стоял неподвижно?

Но долавям, че и тя се страхува.

— Ще бъда в градината.

— Добре.

Джени се отдалечава, обърнала гръб на всичко това.

— Може да е бил Хайман — казваш на Сара. — Ако Джен го е видяла в училището или е забелязала нещо, което да го уличава.

Вече си го казвал и преди и повторението сякаш засилва валидността на твоите подозрения.

— А може би авторът на анонимните писма е станал по-опасен, отколкото сме предполагали — възразява Сара и на мен отново ми се приисква да можех да й кажа за нападението с червената боя.

— Когато престанат да тъпчат Джен с толкова много опиати, тя ще е в състояние да ни разкаже дали е видяла нещо — казваш.

Но нито Сара, нито аз споделяме твоята увереност. Сара, защото не е сигурна, че Джени някога ще се оправи достатъчно, за да престанат лекарите да я упояват; а аз, защото знам, че в момента тя не може да си спомни нищо, случило се след изпращането на съобщението до Айво в два и половина.

— Ще позвъня в участъка — казва Сара и излиза от интензивното отделение, за да се обади на колегите си.

Прегръщам те, отпускам лице върху ризата ти, чувам ударите на сърцето ти.

Сега се чувствам толкова близко до теб, скъпи мой.

Ние сме единствените, които знаят, че мъжът в синьото палто наистина съществува. Сара приема тази информация на доверие, но ти и аз знаем. И сме напълно обединени срещу заплахата срещу нашата дъщеря. Ние сме Земята на война срещу извънземните; семейство тестудо.

И въпреки че не караш Джени да си довършва домашното или да преговаря, нито й мърмориш, че трябва да се яви на поправителните, ти я пазиш всеотдайно и самоотвержено, когато анонимен негодник й изпраща жестоки писма; когато един маниак се опитва да я убие.

А когато някакъв доктор твърди, че й остават три седмици живот, ако не се направи трансплантация, ти я уверяваш, че ще получи сърце. Уверяваш я, че няма да я оставиш да умре. И аз с цялото си същество искам да ти повярвам.

Моментно раздвижване на въздуха, когато покрай нас бързо избутват някакъв младеж, включен към кислороден апарат — в безсъзнание и напълно неподвижен. Не може да е на повече от двадесет. Майка му е с него. И двамата го гледаме.

Сара се присъединява към нас.

— Можеш ли да останеш при Джен? — питаш я. — Докато полицията пристигне? Трябва да съм с Ади, поне за малко, и…

Тя слага длан на рамото ти.

— Никой няма да дойде. Съжалявам.

Подобно на Джени, никой от полицията не беше сметнал, че някакъв застанал неподвижно човек е повод за притеснение. Вярата във важността на твоето подозрение приключва със Сара.

— Ще отида да се видя със Сайлъс Хайман, да разбера къде е бил тази сутрин — казва тя. — И ще говоря с „Ричмънд Поуст“, да установим кой им е казал за пожара.

— Но първо трябва да видя Ади и…

Сара те прекъсва:

— Ако някой се опитва да убие Джени, трябва възможно най-бързо да разберем кой е този човек. Това ще помогне и на Ади. Защото не искам той да прекара още един ден, измъчвайки се, че обвиняват него за случилото се.

Ти кимваш; вероятно си спомняш всичките онези статистики, които Сара ни е цитирала през годините. Броят на разрешените случаи намалява правопропорционално на минаващото време — следите изстиват; пропуснати свидетели, които впоследствие са станали неоткриваеми; непроведени навреме разпити.

Стоиш до леглото й, но аз знам, че отново изпитваш болката да си разкъсан на две.

* * *

Отивам при Джени в градината. Слънцето е точно над главите ни, а сенките, дребни силуети на предметите, които ги хвърлят, не са способни да предложат сянка.

Джен седи, обвила коленете си с ръце.

— Отивам с леля Сара — уведомявам я.

Тя се обръща към мен.

— Сещаш ли се за последния път, когато видя Ади?

Кимвам със свито сърце при този спомен. Мама беше казала на Адам, че повече няма да се събудя, и аз се бях опитала да го успокоя, но той не можа да ме чуе.

— Точно преди това ме попита дали една миризма може да ме накара да си спомня за звука на противопожарната аларма в училището.

— Доналд тъкмо беше влязъл в стаята на Роуина — кимам. — Мислех, че може да са ти подействали одеколонът или цигарите му.

— Като някакъв сензорен телепорт? — пита Джени, завладяна от идеята. — „Телепортирай ме, Скоти!“

Любимата фраза на теб и на Ади. Усмихвам й се.

— Нещо такова.

— Мислиш ли, че някаква миризма би могла да ме накара да си спомня повече за пожара?

Сещам се за аромата на шибоя в същата тази градина, за наситения с мирис на свежа трева въздух на училищното игрище — как всеки път ме пращат в миналото и за няколко мига наистина съм там. Нейното определение „сензорен телепорт“ не е съвсем далеч от истината.

— Може да се получи — казвам.

Но връщането назад в онзи пожар, пък било то и само за няколко мига, ще бъде ужасяващо.

— Онова, което трябва да си спомня, е случилото се преди пожара — поправя ме тя, забелязала притеснението ми. — Когато извършителят е драсвал клечката.

— Не съм сигурна, че можеш да контролираш паметта си по този начин.

— Трябва да сторя нещо, за да помогна на Ади.

Пред очите ми изниква дребничкото му личице, когато мама го отвеждаше, изтормозените виолетови сенки под очите му; сещам се как цялото му тяло сякаш беше онемяло.

— Ти върви с леля Сара, а аз ще подуша малко из болницата — продължава Джени.

Кимам, защото не се притеснявам, че може да се доближи твърде много до избухването на пожара — в болницата няма нищо, което дори слабо да наподобява миризмата на пожар или на училище.

— Сигурна ли си, че не те боли, когато излизаш навън? — пита ме тя.

— Напълно. — Сключвам пръсти зад гърба си.

Този път не мисля, че се опитва да се отърве от мен. Но вярвам, че има друга причина, поради която желае да остане в болницата.

— По това време на годината самолетите са препълнени — казвам. — Може да му отнеме доста време, докато си смени полета.

Джени се извръща от мен, сякаш съм я хванала на местопрестъплението; леко засрамена е.

— Да.

 

 

Излизам от болницата заедно със Сара.

Докато пътуваме в колата, си мисля за младежа, който видяхме в интензивното. Бях се запитала дали ще умре, или мозъкът му вече е престанал да функционира и просто поддържат жизнените му функции. Бях се зачудила дали ще е подходящ донор за Джени. Бях се надявала да е.

После видях майка му; нейното страдание. И се засрамих. Защото все още се надявам, че ще е подходящ донор за Джени; и че е мъртъв. Надеждата в мен е грозна, хвърля петно върху човека, който някога бях.

Мисля, че и ти изпитваш същото.

Невинаги доброто е това, което свързва хората, нали така?

Сара паркира пред къщата на Сайлъс Хайман. Болката все още не ме е завладяла. Явно ставам все по-устойчива.

* * *

Наталия отваря вратата — запотена, зачервена и вбесена.

— Да?

Гласът й е агресивен, гневът се носи около нея като гореща мъгла.

— Детектив сержант Макбрайд — казва Сара със спокоен глас. — Може ли да вляза?

— Като че ли имам избор? — отвръща тя, но по лицето й се изписва страх.

Сара не отговаря на въпроса й, но влиза в апартамента.

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Не.

Предпочита да не казва нищо повече.

Вътре е потискащо горещо. През зимата по стените на апартамента вероятно избива влага, но сега те задържат горещината. Едно мръсно и запотено току-що проходило бебе пищи; памперсът му виси тежко. Наталия не му обръща внимание, отива в банята. Сара я следва.

— Знаете ли къде е?

— На един строеж. Там е още от сутринта.

Предишния път, когато й беше казал, че е на строеж, всъщност беше отишъл в болницата.

Във ваната се борят две малки момченца. Едното разплисква мътната вода по очуканите плочки на пода. Вратлетата и лицата им са загорели от слънцето.

— Знаете ли на кой строеж точно?

— Може би на същия от вчера. Голям обект в Падингтън. Но не беше сигурен дали ще го искат отново. Излизай от ваната, Джейсън. Веднага!

Строежите са доста добро алиби.

— Не е ли малко рано за къпане? — пита Сара и мисля, че просто прави опит да се държи приятелски, но въпросът й прозвучава като критика.

Наталия я поглежда с неприязън.

— По-късно ще съм прекалено уморена.

Най-малкото дете продължава да пищи още по-отчаяно, памперсът му вече е увиснал до коленете, натежал от урина. Наталия забелязва, че Сара гледа към него.

— Знаете ли колко струват? Памперсите? Знаете ли?

За момент виждам как изглежда Сара в нейните очи. Някога и аз я бях смятала за прекалено критична към другите.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам представа. Вчера се върна чак след десет. Не спря да работи, докато не се стъмни.

Наталия сграбчва едното от момчетата и го увива в хавлия, докато то се дърпа да се освободи. Червените следи от слънчево изгаряне приличат на ярки ленти по кожата му.

Нищо чудно, че екзотичната й красота се изхабява толкова бързо. Три момчета под четиригодишна възраст в един малък апартамент и никакво търпение, което да разшири малко пространството.

— Казахте, че в сряда следобед Сайлъс е бил с вас.

— Да. Организирахме си пикник в Хаус Парк в Чизик. Тръгнахме оттук някъде към единадесет, върнахме се около пет.

— Доста дълъг пикник?

— Вие бихте ли стояли тук? Паркът е безплатен. Лосионът против изгаряния — не. Как да го слага човек толкова често, колкото трябва? Сайлъс си поигра с децата. Остави ги да го пояздят, такива работи. Можеше да го прави цяла вечност. Мен подобни работи ме отегчават до смърт.

— Сайлъс познава ли Доналд Уайт?

Сара се опитва да разбере защо Доналд беше позвънил на Сали Хийли след раздаването на наградите и беше отменил искането на Мейси за ограничителна заповед. Защо беше защитил Сайлъс?

— Кой? — пита Наталия. Или наистина не знае за кого стана дума, или е професионална актриса.

— Имате ли нещо против да почакам Сайлъс във всекидневната?

— Разполагайте се.

Сара излиза.

Поглеждам отново в банята. Парата и влагата са пропити с напрежение. Толкова е тъжно, че къпането на тези деца е стресиращо и враждебно занимание.

Спомням си как, когато беше на три години, Джени се криеше под хавлията, след като съм я извадила от ваната.

— Магическа скала, магическа скала — трябваше да казвам.

— Да! — чуваше се изпод кърпата.

— Ще ми дадеш ли едно малко момиченце на три години с руса коса, което се казва Джени, моля?

Кърпата се отмяташе.

— Ето!

Вдигах топлото й все още влажно телце и го прегръщах.

Магически момент.

 

 

Сара натиска отворената врата към кухнята и влиза вътре. Беше забелязала закачения на стената училищен календар: датата 11 юли — рожденият ден на Адам и спортният празник — оградена с червено, подобно на проклятие.

Сара отива във всекидневната и тихо започва да рови из хартиите и пощенските пликове, струпани на разбъркана купчина върху масата. Не знам точно колко незаконно е това, което прави, нито какво ще й се случи, ако я хванат, но тя продължава бързо и методично да проявява този свой тих кураж, който току-що съм открила.

В един плик на дъното на купа открива свещи за рожден ден. Пастелносини. Осем на брой.

Наталия тихо влиза в дневната след Сара. Движенията й, подобно на очите й, са като на котка. Изкрещявам предупреждение, възможно най-силно, но Сара не може да ме чуе.

— Сайлъс каза, че ги е намерил на постелката пред вратата вчера сутринта — казва Наталия и Сара трепва. — Странно нещо, нали? Защо някой ще ни праща проклети свещи за рожден ден?

Спомням си думите на Джени за подпалвача и за мобилния й телефон. „Може би е искал трофей.“

Това ли беше направил Сайлъс Хайман? И после се беше престорил, че някой друг ги е изпратил?

Двете момченца се втурват в дневната; от тях тече вода. Едното пищи, другото го удря, но врявата, която вдигат, не запълва тишината между двете жени.

Сара тръгва към изхода.

— Значи няма да изчакате Сайлъс? — пита Наталия.

— Не.

Явно засега няма да разберем къде е прекарал следобеда. Струва ми се, че Сара е притеснена от нещо. Може би току-що й е хрумнало колко много закони е погазила с идването си в тази къща и ровенето из нещата в нея.

А може и да е заради свещите.

Наталия крясва на децата да мълчат. После препречва изхода на Сара. Изглежда враждебно настроена, потна и невзрачна.

— Някога не бях такава — казва тя, сякаш се вижда през очите на Сара.

Не, мисля си, до неотдавна, когато Сайлъс все още имаше работа и когато имаше само едно дете, беше екзотично красива и самоуверена.

— Не сте били такава? — вдига вежди Сара и в гласа й се долавя гняв. — Джени също не беше такава — продължава тя. — А Грейс можеше да говори. Да се усмихва. Да се грижи за децата си. Смятайте се за щастливка, че децата ви са здрави и че можете да им бъдете майка. Смятайте се за щастливка.

Наталия отстъпва встрани, сякаш отместена от силата на тези думи. Сара си тръгва.

Не бях се замисляла, че мога да завиждам на Наталия Хайман. Сега разбирам, че имам всички основания за това.

 

 

Пътуваме към „Ричмънд Поуст“. Наблюдавам Сара, докато шофира.

 

 

— Прекалено си мнителна, Грейс — каза ти; използването на пълното ми име беше лош знак. — Сара те харесва, колко пъти да ти го повтарям?

— Понася ме.

— Не знам как работи женската логика.

Не, помислих си, защото мъжете не прекарват време заедно в кухнята и не смятат, че близостта до храната или миенето на чиниите означават, че двама души ще изградят тясна връзка помежду си. Дори жените с кариера предлагат помощта си в кухнята. Двете със Сара сме го правили безброй пъти в продължение на години, но бяхме останали на ниво деца, играещи си едно до друго.

А през всичкото това време можехме да сме приятелки.

„Казваш го — прекъсва ме гласът на бавачката, — но дали тя би искала да е приятелка с теб?“

Ще ми се да се събира с някои позитивни гласове на бавачки, такива, които са станали мили и добри в резултат на години когнитивна терапия, но тя безмилостно продължава: „Двете нямате нищо общо, нали?“.

И аз трябва да се съглася, че като оставим настрана семейството, двете наистина нямаме нищо общо.

Бях се надявала, че когато Сара роди — една година след като бях родила Джени — ще успеем да се сближим по някакъв начин. Или по-скоро — че ще разкрие някой и друг свой недостатък. Но тя беше толкова брилянтна в ролята си на майка, колкото и в кариерата; докато беше бебе, синът й спеше непробудно нощем. После, докато го водеше към детската градина, се усмихваше; броеше до десет и четеше много преди да завърши предучилищното си обучение, докато бебето Джени опищяваше къщата всяка сутрин в четири часа, вкопчваше се в мен пред вратата на детската градина, а буквите бяха като някакви невъзможни за разгадаване йероглифи за нея.

Освен това Сара се върна на работа и беше повишена! Продължаваше своята бързо развиваща се кариера. По-рано ти признах, че й завиждах; е, понякога дори я ненавиждах. Ето, казах го. Ужасна съм. Съжалявам.

Истината е, че ми беше по-лесно да ненавиждам нея, отколкото да не харесвам себе си.

Печах кексчета за благотворителни разпродажби, ходех по училищни екскурзии, бях на линия, когато трябваше да се пишат домашни и да се канят приятелчета. Всичко това. Но не знаех как да правя онова, което беше важно.

„Магическа скала, магическа скала, дай ми една стабилна тийнейджърка с амбиции и самоувереност и отлични оценки на зрелостните изпити, която да влезе в университет и да има гадже, което да я заслужава. Дай ми осемгодишно момченце, което е щастливо на детската площадка, не се поддава на тормоз и вярва, че не е глупаво.“

Аз трябваше да бъда тяхната магическа скала, но се бях провалила.

И нямам извинение за това.

26

Пристигаме в офиса на „Ричмънд Поуст“.

Не съм била тук от цяла вечност, предпочитах да изпращам ежемесечната си страница по интернет. Докато влизаме, ме изпълва срам: сега Сара ще разбере, че тук не съм обичана, както е обичана тя в полицейския участък. Честно казано, вероятно не съм ценена повече от старомодната палма в ъгъла на онова, което минава за приемна.

По всяка вероятност Сара се е обадила предварително, защото Тара се появява почти незабавно. Розовите й страни греят. По изражението на Сара разбирам, че съвсем не е развълнувана от срещата.

— Говорих с един от колегите ви — учтиво казва тя. — Джеф Багшот.

— Да, познах името ви, детектив сержант Макбрайд — отвръща Тара. — Вие ме изхвърлихте от болницата.

Спомням си войнствения глас на Сара, докато на практика избутваше Тара от теб. Но Тара я познава само като офицер от полицията; не знае, че е член на семейството ни.

— Джеф ме остави аз да се справя.

Виждам как Сара се вдървява, когато Тара споменава, че ще „се справи“ с нея.

— Ей там има един офис, който можем да използваме — казва колежката ми. Крачката й е бърза и решителна; винаги се е радвала на възможността за кратка размяна на остри реплики.

— Когато се срещнахме, казахте, че сте приятелка на Грейс? — пита Сара.

— Опитвах се да получа достъп до отделението й, така че малко преувеличих истината. Това понякога се налага в журналистиката. Очевидно е, че не мога да имам много общо с една тридесет и девет годишна майка на две деца.

— Нито тя с вас. Наистина е очевидно.

Благодаря, Сара.

Тара я отвежда в офиса на Джеф; сигурно го е изхвърлила оттам. Обстановката прилича на декор за филм за журналисти — стари чаши със студена утайка от кафе на дъното, пепелници с преливащи от тях фасове от цигари. Идвам тук само един или два пъти в годината. Винаги съм попадала единствено на минерална вода — никакви цигари и ако човек извади късмет, може да го почерпят с някоя пълнозърнеста бисквита. Вероятно Тара е поработила върху декора.

— В колко часа пристигнахте в „Сидли Хаус“ в деня на пожара? — пита Сара, без да губи време в празни приказки.

— В три и петнадесет следобед. Вече казах това на колегата ви.

— Изключително бързо.

— Какво е това? Две идентични интервюта? — Тара се забавлява.

— Кой ви съобщи?

Тара мълчи.

— Пристигнали сте след по-малко от петнадесет минути от началото на пожар, в който са пострадали критично двама души, и аз трябва да знам кой ви е съобщил.

— Не мога да разкрия източника си.

— Информацията ви едва ли е дошла от Дълбокото гърло, предавал сведения на журналистите за скандала „Уотъргейт“. А това — тя махва с ръка из опърпания офис — не е точно „Вашингтон Поуст“.

Сигурно ни е чула да се шегуваме с Джени по адрес на Тара и го е запомнила. За разлика от мен, тя го казва директно в лицето й.

— Можем ли да се споразумеем? — пита Тара.

— Моля?

— Ще ви кажа, ако насреща получа информация, която ще дадете само на моя вестник.

Сара мълчи.

— Вече не мислите, че го е направило детето, нали? — пита Тара. — Не може все още да го смятате за виновно, иначе нямаше да продължавате да разследвате.

Сара нищо не казва, което колежката ми тълкува като знак на съгласие. Лицето й свети от задоволство. Котката, която получила сметаната с допълнителен бонус сардини.

— Е, ще разследвате ли както трябва Сайлъс Хайман този път?

Сара продължава да мълчи.

— Имам нужда от нещо в замяна, ако ще се включвам в играта — продължава Тара.

— Адам Коуви не е виновен за пожара — казва Сара. — А след няколко минути ще обсъдим и Сайлъс Хайман.

Тара почти измърква от задоволство.

— Анет Дженкс — казва тя. — Училищната секретарка. Тя ни се обади. В три часа и една минута или някъде там. Трябваше да крещи, за да надвика звука на противопожарната аларма.

— Защо се е обадила във вашия вестник?

— Мислила съм по този въпрос. Няколко седмици преди това бяхме поместили снимка и статия за благотворителна акция, организирана от училището. Нали се сещате — от онези събития, в които богати деца държат огромни чекове в ръце? „Сидли Хаус“ горяха от желание да направят събитието публично достояние и ние се отзовахме. Сигурно оттам е взела номера ни.

— Обадила ли се е и на други вестници?

— Не знам. Но е позвънила в един телевизионен канал. Техните репортери и оператори пристигнаха около половин час след нас.

Отново се сещам за новините по телевизията, които бяхме уцелили, докато ти бързаше през болницата, за да откриеш Джени.

— Искаше от нас да я снимаме — продължава Тара. — Мисля, че Дейв, нашият фотограф, я цъкна няколко пъти, за да я накара да млъкне. Но щом пристигна телевизионният екип, тя се лепна за тях.

Помня разговора на Мейси и Сара в полутъмното кафене. „… Тогава вече беше ужасно задимено, но тя се усмихваше, сякаш случващото се й харесваше, или поне изобщо не беше разстроена. Дори си беше сложила червило.“

Идеята, че някой е бил радостно развълнуван от случващото се, е ужасна. Но възможно ли е в това да се крие и нещо повече? Възможно ли е необходимостта на Анет Дженкс да бъде в центъра на събитията да е толкова голяма, че да си създаде сцена; да организира риалити шоу само за да участва в него? Спомням си думите на Джени за въздушния балон: Ако Анет имаше дете, щеше да го сложи вътре.

— Да се върнем на Сайлъс Хайман — казва Сара. — Преди няколко месеца сте публикували статия за него. След инцидента на площадката за игра.

— Да.

— Как разбрахте за това?

— На редакционния ни телефон се получи анонимно съобщение. От един от онези странни електронни гласове.

— Знаете ли кой е бил?

— Както вече казах, обаждането беше анонимно.

— Да. Но знаете ли кой е бил?

Лицето на Тара се изостря от раздразнение.

— Не. Не успяхме да го проследим. Беше от уличен телефон. Но не беше Анет Дженкс, ако това си мислите, защото по онова време тя още не работеше там. Тогава секретарското място все още се заемаше от онази дърта крава. Отне ми десет минути, за да я накарам да ме свърже с директорката за потвърждение на историята.

— И вие публикувахте вашата статия. На първа страница.

В отговор Тара отмята копринената си коса.

— Разполагали сте с думите на разгневени родители. Вие ли им казахте за инцидента, или те сами дойдоха при вас?

— Наистина не помня.

— Сигурна съм, че помните.

— Добре, обадих се на няколко семейства; сдобих се с няколко реплики в отговор на онова, което им казах. Е, разполага ли полицията с нещо срещу него?

— Не.

Тара поглежда към Сара — хладно и гневно. Изключва айфона си, който тайно е записвал разговора; не желае поражението й да става всеобщо достояние.

— Казахте, че сте съгласна да сключим сделка — раздразнено напомня тя. Родителите й наистина е трябвало да я оставят да губи на „Монополи“ от време на време.

— Не — хладно възразява Сара. — Вие сама стигнахте до това заключение.

 

 

Докато вървим към колата, хвърлям поглед назад към офисите на „Ричмънд Поуст“ и в прилив на екстравагантност се сещам за мечтите си, пъхнати в папка в някой грозен сив метален шкаф.

Защото, докато следвах Сара и ставах свидетелка на таланта и всеотдайността й към работата, очите ми се отвориха за истината, че колкото и обещаваща да съм била някога, тези обещания не са се оправдали. Сара ме беше накарала да си спомня онова, за което така силно бях мечтала, копняла някога. Не да пиша рецензии за книги и произведения на изобразителното изкуство, а самата аз да бъда художникът или писателят. Беше абсурдно да си мисля, че в интервалите между оставянето и прибирането на децата от училище и отскачането до магазина, бих могла да вместя написването на някой роман от рода на „Ана Каренина“ или създаване на картина като тези на Дейвид Хокни. Макар че някои хора успяват. Бих се задоволила дори с някоя посредствена книга или картина. Просто нещо; да се опитам да създам нещо.

Измислях си извинения: когато имам повече време; когато Джени порасне; когато Адам тръгне на училище. Но по някакъв начин, без да разбера и дори без да забележа, бях престанала да си съчинявам извинения, защото се бях предала.

 

 

Щом сяда в колата, Сара се обажда на Мохсин. Изключва климатика, за да чува по-добре.

— Здрасти, Мохсин.

— Хей, скъпа, как си?

— Пени попаднала ли е на нещо във връзка с автора на анонимните писма?

— Не, още не.

— Докато не го направи, ще приема, че Джени е видяла или подпалвача, или някой негов съучастник и поради тази причина сега той иска да я убие.

Мохсин мълчи.

— Чу за нападателя, нали?

— Да.

Той не казва нищо повече и звукът от неговото мълчание изпълва задушната кола.

Виждам какъв ефект има реакцията му върху Сара. Забелязвам лекото увисване на раменете и ми се ще да й кажа, че съм с нея, че я подкрепям.

— Анет Дженкс, училищната секретарка, е била тази, която се е обадила в „Ричмънд Поуст“, за да ги уведоми за пожара — осведомява го Сара. — Но преди четири месеца е имало и друго обаждане, с което Сайлъс Хайман е бил натопен, че не е наблюдавал площадката за игра. Някой е искал да го изхвърлят от училището.

Мохсин мълчи. Чувам някакво щракане, звучи като включване и изключване на химикалка.

— Ами ако се окаже, че свидетелят е прав, Сара?

— Ти не си чичо, нали?

— Още не, макар че сестра ми работи по въпроса.

— Познавам Адам. Знам какво представлява, познавам същността му, защото той е част от Майкъл. И следователно — част от мен. Не го е направил.

Мълчанието сякаш повишава температурата в колата.

— У Сайлъс Хайман открих свещички за рожден ден — казва Сара. — Сини, осем на брой, като онези, които трябва да е имало върху тортата на Адам. Освен това разполага с училищния календар, оградил е с червено рождения ден на Адам върху него. И знам, че жена му лъже. Или поне крие нещо. Сигурна съм в това.

— Ходила си у тях? — Мохсин звучи ужасено.

— Никой друг не прави нищо, нали така? — троснато отвръща тя. — Не и сега, когато всички са решили, че моят добър мъничък племенник е подпалвач.

— По дяволите, Сара, не можеш просто така да влизаш в къщите на хората.

Тя нищо не казва.

Химикалката започва да щрака по-силно или може би това, което се чува от другата страна на линията, е потропването на крак.

— Притеснявам се за теб, скъпа. Какво ще стане, ако някой разбере и…

Сара го прекъсва, сега тонът й е уморен:

— Знам. Всъщност, ако погледнем на нещата от друг ъгъл, ситуацията е много по-зле.

— Какво искаш да кажеш?

— Жена му къпеше децата, а аз не загрях. Аз съм майка, леля; къпането на деца е толкова нормално и…

Гласът й секва. Значи това я е накарало да се изнесе набързо. Беше се преструвала, че е в къщата по полицейска работа, докато децата са се разхождали голи наоколо.

— Тръгнах си веднага щом се усетих — продължава тя. — Но толкова се ядосах, че съм в такава позиция. После ме обзе гняв към всичко. И тогава онази проклета жена започна да се самосъжалява, да се самосъжалява!

— Мислиш ли, че ще се оплаче от теб?

— Ако разбере, че не съм била оторизирана да ходя у тях, да. Най-вероятно.

— Всъщност леко съм впечатлен — признава Мохсин. — Винаги съм знаел, че в теб тлее революционна искра, но никога не съм предполагал, че си открита бунтовничка.

— Благодаря. Е, ще помогнеш ли?

И двете чакаме гласа на Мохсин. Нищо.

— Ти ми каза, че папките не са на сигурно място — осмелява се да му напомни Сара.

— Знам. Изцяло против правилата. Бейкър ще ме изкорми, ако разбере. — Отново звукът от щракаща химикалка. — Какво ти трябва?

Сара си отдъхва облекчено, въздишката й променя атмосферата в колата.

— Имената на инвеститорите в „Сидли Хаус“.

— Пени ми каза, че вероятността за застрахователна измама е отхвърлена почти веднага. Според банката те нямат никакви задължения.

— Да, и отново отварят училището през септември. Не виждам никаква причина за измама. Но трябва да проверя абсолютно всичко. Освен това, когато се срещнах с директорката, тя не изгаряше от желание да говори за инвеститорите. Искам да разбера защо.

— И при нея ли си ходила?

Сара мълчи.

— За бога, скъпа!

— Също така искам да разбера дали разполагаме с някаква информация за човек на име Доналд Уайт. Почти сигурна съм, че оказва физически тормоз върху дъщеря си, а вероятно и върху жена си.

— Добре, ще направя каквото мога — обещава той. — Тази вечер ще поема извънредна смяна. Ще се видим на закуска утре сутринта. Онова мръсно болнично кафене още ли работи?

 

 

Връщаме се на болничния паркинг и ранният вечерен въздух ме парва с характерната си горещина. Избързвам пред Сара. Този път не виждам Джени да ме чака.

Щом се озовавам сред защитната кожа на болницата, болката отново изчезва и за момент изпадам в еуфория от този факт.

Отивам в интензивното отделение заедно със Сара. Джени стои облегната на една стена в коридора.

— Опитах се да накарам споменът ми да се върне с помощта на миризма — казва тя. — Но нищо не стана. Едно училище не мирише като болница. Или поне „Сидли Хаус“ не мирише по същия начин.

На това бях разчитала. В „Сидли Хаус“ мирише на препарат за полиране, чисти килими и прясно отрязани цветя, не на остър дезинфектант, антисептик и балатум.

Малко пред нас Сара прехвърля съобщенията и имейлите си; това е последната точка преди влизането в интензивното отделение, където не е разрешена употребата на мобилни телефони. Надзъртаме през рамото й. Любопитството и подслушването са се превърнали в наша втора природа.

Сред съобщенията има и едно от Айво. Уредил си е нощен полет от Барбадос и ще пристигне тук на сутринта. Поглеждам към Джен, очаквайки да я видя светнала от щастие, но лицето й е сгърчено от притеснение, почти страх. Може би е започнала да вижда връзката им такава, каквато е в действителност. И вероятно е по-добре, че това става сега, а не след пристигането му.

— Джен… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Мислех да вляза вътре — казва и ми посочва една врата зад гърба си.

 

 

Входът на болничния параклис, който никога преди не съм забелязвала. Единственото място в болницата, където няма да мирише на дезинфектант и антисептик.

Влизаме заедно вътре. Но аз не се притеснявам, понеже тук със сигурност няма как да мирише на пожар. И във всеки случай ще съм с нея.

Дървени пейки и мокет, изтънял, наистина, но мокет. И дори лилии, като онези, които госпожа Хийли винаги държи потопени във ваза в малката чакалня пред офиса си; миризмата им изпълва помещението.

Комбинацията от аромати веднага ме пренася в „Сидли Хаус“; сякаш входът към паметта е снабден с конзола, в която е вкаран точният сензорен код.

Поглеждам към Джени и разбирам, че тя чувства същото.

— Бях до офиса на госпожа Хийли — казва. — И лилиите миришеха наистина силно, леко се усещаше и миризмата на водата. Това си го спомням.

Млъква за момент и аз чакам. Тя навлиза по-надълбоко в спомена си. Дали да я спра?

— Чувствам се щастлива. И слизам по стълбите.

Вратата зад гърбовете ни се затваря. Вътре е влязла възрастна жена. Това нарушава сензорната нишка с миналото.

— Значи си слизала по стълбите? — питам Джени. — Сигурна ли си?

— Да. Трябва да съм стигнала до първия етаж, защото госпожа Хийли държи лилиите именно там.

Може би, в края на краищата, Анет Дженкс казваше истината, когато твърдеше, че Джени се е разписала на излизане.

Джени отново затваря очи и аз отново не знам дали да я оставя да продължи с този експеримент. Но как иначе ще помогнем на Ади?

Чертите на лицето й се отпускат. Всичко е наред. Тя се е върнала обратно в един летен следобед в училището.

Изведнъж изпищява.

— Джени…?

Джен изхвърча от параклиса.

Възрастната жена е запалила свещ в дъното, димът не е нищо повече от тъничка струйка във въздуха. Но е достатъчен.

Настигам я.

— Съжалявам. Никога не трябваше да те…

— Вината не е твоя.

Прехвърлям ръка около рамото й. Тялото й се тресе.

— Вече съм добре, мамо. Всъщност не се върнах обратно в пожара, просто бях близо до него.

Двете отиваме в градината.

Мислех си, представях си, че спомените се държат зад порта от ковано желязо с решетки, през които можеш да надникнеш, и понякога тази порта се отваря за кратко, за да те остави отново да се поразходиш из тях.

Но сега виждам коридор, подобен на един от онези дълги болнични коридори, а зад всяка двойка летящи врати се таи нов спомен, неизбежно водещ към пожара. Не мисля, че можеш да контролираш колко надалеч да стигнеш, нито да разбереш какво лежи зад следващата двойка врати. Потръпвам при мисълта, че Джени може да стигне до края и да изживее отново пълния ужас от онзи следобед.

 

 

Тук, в градината, сенките се удължават и се преливат в успокояващия здрач.

— Това с параклиса беше добра идея — казвам.

Единственото място в болницата, което миришеше като училището; в което даже имаше свещи и кибрит.

— Не влязох там заради това — отвръща Джени.

Тя леко се извръща настрани, лицето й е наполовина скрито в тъмнина.

— Надявах се да се подмажа на Бог. Нещо като търсене на място в рая по интернет в последната минута.

Скрити тревоги, стаени страхове, но — мили боже, Майк! — точно това не го очаквах.

— Всъщност не съм толкова уплашена — успокоява ме тя. — Не знам какво представляваме в момента, но фактът, че ни има, прави твърде вероятно съществуването на отвъдното, на някакъв вид задгробен живот, нали така? Доказва, че физическият свят и физическото тяло не са всичко.

Представях си, че разговарям с нея за толкова много неща: за наркотици, за аборти, за болести, предавани по полов път, за татуировки и пиърсинг, за безопасно използване на интернет. Някои от тези теми всъщност обсъдих с нея, въоръжавайки се предварително с нужната информация. Но никога не се бях подготвяла за подобен разговор. Никога не си го бях представяла.

Мислех, че сме много либерални, понеже отглеждахме децата си, без да допускаме Бог вкъщи — не ходехме на църква, не се молехме преди хранене, нито преди лягане. Тайно си мислех, че сме по-искрени, отколкото приятелите ни, които не пропускаха служба и за които подозирах, че го правят с надеждата да успеят да набутат децата си в престижното безплатно училище „Свети Суидин“, поддържано от църквата. Не, щях да оставя моите деца сами да вземат решение по въпроса, когато пораснат. А междувременно в неделя спяхме до късно и отивахме в някой градински център, не в църква.

Но моята мързелива липса на вяра, моят модерен атеизъм, беше отхвърлил защитната мрежа, опъната под живота на децата ни.

Просто не бях се замисляла достатъчно сериозно; никога не се бях запитвала какво ли би било да се изправиш лице в лице със смъртта, без да имаш надеждата, че съществува отвъден свят или бащинска фигура на Бог, при която да отидеш.

Може би едно време, когато смъртността на децата е била много висока, хората са били по-религиозни, защото са имали нужда да знаят къде са техните мъртви деца. И ако някое дете е умирало, е трябвало да му кажат къде ще се озове след смъртта. Че всичко ще бъде наред. Да вярва, че ще е така. Нищо чудно, че всички са се тълпели в църквата. Дали антибиотиците не са убили религиозното чувство у нас? Нима пеницилинът е заменил вярата?

Говоря твърде много, мислите ми се изливат несвързано; като Мейси, която се опитва да скрие грубата действителност зад водовъртежа от думи; опитвам се да заглуша тиктакащия часовник, приближаващата с бясна скорост кола, звука на смъртта.

— Според християните човек отива в чистилището, ако не е кръстен, нали? — пита Джени.

— Няма да отидеш в чистилището — гневно й се тросвам. — Подобно нещо не съществува.

Как се осмелява който и да е бог да изпрати дъщеря ми в чистилището? Сякаш мога да вляза в кабинета на директорката и да й заявя, че е изключително несправедливо Джени да бъде наказана с оставане в училището след часовете и че веднага си я прибирам у дома.

Продължавам да говоря прекалено много.

Трябва да направя същото като нея. Да се изправя лице в лице с този проблем.

Обръщам се да погледна към горгоната.

И смъртта не е отброяващ минутите часовник, нито полетяла насреща кола.

Виждам как Джени пада от лодката на живота и никой не е в състояние да протегне ръка и да я спаси.

Незащитена и сама.

До потъването й остават три седмици без един ден.

Може би е било тук през цялото време — това мълчание на момиче, само сред океана; тази отвратителна демонична тишина, която не исках да чуя.

„Значи затова е бил целият този страх от удавяне — казва гласът на бавачката. — През цялото време е било именно това.“

Може би. Да.

Но Джени няма да потъне. Няма да го позволя.

Увереността ми ме удивлява. Но в нея има и страх, нервен разтърсващ страх. Всичко останало просто е немислимо.

Мисълта, че Джени ще умре преди двадесети август, действителна дата във висящия в кухнята ни календар, и че няма да присъства във всичките онези дни, които предстоят, е абсурдна. Непоносима. И сега вече не се държа здраво за твоята надежда, а сама вярвам — знам го.

Единствената ми истина е, че Джени ще живее.

Защото животът на детето ти е всичко останало.

— Ще живееш — казвам на Джени. — Няма нужда да мислиш за всичко това. Защото ще живееш.

Овързала съм спасителното си въже около нея.

27

Събота сутрин. Би трябвало радиото да работи, а аз да си лежа в леглото и да си пия кафето, което си ми донесъл половин час по-рано, без да ме събуждаш, затова сега е хладно и въпреки това съм доволна от наличието му. Би трябвало да подушвам аромата на пържен бекон и наденички откъм долния етаж, докато приготвяш твоята чудовищна закуска за теб и Ади, и да се надявам, че си се сетил да отвориш прозореца, за да не се задейства нашият свръхчувствителен детектор за дим и да стресне съседите, както и да накара морските свинчета да се мятат тревожно из клетката си. Джени продължава да спи дълбоко, без да чува пискането на мобилния си телефон при пристигането на съобщение — той не спира да бипка от осем часа насам, очевидно набират погрешен номер, тъй като никой от приятелите й все още не е станал. Но тя скоро ще се появи с подпухнали от сън очи, ще седне на края на леглото ми и ще замрънка, че не си й занесъл чай.

— Приготвянето на чай изисква повече усилия от правенето на кафе, Джен.

— Нямам нищо против да е чай от пакетче.

— И пак трябва да го запариш, да го извадиш и да го изхвърлиш в кофата. После да сипеш млякото. Сутрин татко ти осигурява само напитки, за приготвянето на които се изисква една стъпка.

Тя се обляга на възглавниците до мен и ми разказва с кого ще се срещне тази сутрин, а на мен ми се струва, че беше вчера, когато самата аз прекарвах съботите с приятели в подготовката на главното събитие вечерта. Как е възможно да се събуждам нормално всяка сутрин и един ден да се окаже, че съм тридесет и девет годишна майка на две деца? Дори преди репликата на Тара понякога мисля за себе си през призмата на описанията в таблоидите. Предпочитам да се вмествам в заглавия от рода на „Дързък банков обир от тридесет и девет годишна майка на две деца!“, отколкото в нещо сълзливо-сантиментално.

Джен ме целува и отива „да си направя моя си чай“.

 

 

Доктор Санду ти казва, че съпротивителните сили на дъщеря ни отслабват; състоянието й бавно се влошава, както са и предполагали.

— Може ли все още да й се присади сърце? — питаш.

— Да. Все още е достатъчно силна за това. Но не знаем колко време още ще бъде така.

Джени ме чака вън от интензивното отделение. Не пита дали са намерили сърце. Също като мен тя вече умее да разчита нечие изражение от разстояние десет крачки и да интерпретира правилно мълчанието. Преди си мислех, че единственото потискащо мълчание е това, което настъпва след „Обичам те…“.

— Леля Сара ще говори с онази сестра, Белинда — казва Джени.

— Така.

— Освен това получи съобщение да се срещне с някого след половин час в кафенето. Изглежда наистина доволна. Мислиш ли, че е нейният човек?

Последния път бях завидяла на близостта на Джен със Сара, сега е обратното — завиждам на близостта на Сара с Джен. Джени и аз изобщо не разговаряме по подобни теми. Казвам подобни теми, защото дори езикът представлява минно поле. Например „секси“ е старомодна дума и издава, че нямам представа как се говори в днешно време, но „гореща“ е срамна за употреба от някой на моята възраст (тридесет и девет годишна майка на две деца). Всъщност не, не трябва да се говори за минно поле, цялата област е забранена за дадена възрастова група; всяко поколение лингвистично си я запазва само за себе си. Но по някакъв начин Сара беше допусната в нея.

Това обаче не означава, че възприемам правенето на секс като ритуал на прехода от детството към света на възрастните. Всъщност смятам, че понякога е точно обратното. Дразниш ме, като ме обвиняваш в лицемерие. Но аз съм тази, която иска да използва креативния термин „да правиш любов“ вместо егоистичния „да правиш секс“. Сега обаче трябва да преустановя този малък разговор, който води до задънена улица, защото сме се изравнили със Сара, която с рязка крачка върви по коридора.

Белинда, спретната в своята сестринска униформа, прехвърля заедно със Сара болничното досие на Мейси.

— Миналата зима си е счупила китката — посочва Белинда. — Казала е, че се е подхлъзнала на заледено стъпало.

— Някаква причина, поради която грижещите се за нея лекари и сестри да са сметнали това за съмнително?

— Не. Спешното отделение се пълни със счупени ръце и крака, когато се заледи навън. И после, в началото на март тази година, идва това.

Чета заедно със Сара данните за приемането на Мейси в болницата с две счупени ребра, със спукан череп и изпаднала в безсъзнание. Беше казала, че е паднала по стълбите. След изписването й две седмици по-късно не се беше появила на нито един от назначените й контролни прегледи. По онова време се бях опитвала да се свържа с нея, но чувах само съобщението на телефонния секретар. По-късно ми обясни, че Доналд я завел на спа почивка. Бях си помислила, че за нея е много нетипично да отиде именно на такъв вид почивка, но когато я заразпитвах, тя ми се беше видяла сконфузена. Направих си извод, че ваканцията й очевидно е била провал.

В папката на Мейси няма нищо друго. Не беше показала на никой лекар насинената си страна, нито синините по ръката си от деня на пожара, скрити под дългите ръкави на блузата й.

Белинда изважда папката на Роуина, но е явно, че вече е запозната със съдържанието й; обикновено усмихнатото й лице сега е разстроено.

— Миналата година е имала значително изгаряне по крака. Каза, че е изпуснала гореща ютия върху себе си и следата наистина приличаше на следа от ютия.

Спомням си как Доналд запали цигара и как Адам стреснато се сви и се отдръпна назад.

Дали белегът на Роуина не беше причината да носи дълги панталони на спортния празник? А аз си бях помислила, че е по-прилично облечена от Джен.

— Нещо друго? — пита Сара.

— Не. Освен ако не са ходили в друга болница. Понякога се случва. Комуникацията между отделните болници не е толкова добра, колкото би трябвало да бъде.

— Бих искала да ми съобщите, ако Доналд Уайт отново дойде на посещение — поръчва Сара. — Не искам да разполага със свободен достъп до отделението и да остава насаме с дъщеря си и жена си.

Белинда кима. Среща погледа на Сара.

— Нищо не мога да направя, докато някоя от двете не съобщи в полицията — раздразнено изрича Сара.

— Ще ги окуражите ли да го сторят?

— Нека първо да ги докараме до състояние, в което това ще се превърне в опция. Първо да изправим Роуина на крака и да я изкараме оттук. Не искам да ги принуждавам да предприемат каквото и да било, докато са толкова уязвими. Ако решим да го правим сега, това може само да ги накара да се отдръпнат и да се затворят в себе си.

 

 

Сара отива да се срещне с Мохсин в кафенето. Лицето му с цвят на карамел е уморено; под очите му се виждат тъмни сенки.

— Това той ли е? — пита Джени.

— Не. Любовникът й е по-млад и по-красив.

Джен дори не трепва, когато използвам срамната дума „любовник“, вместо това се усмихва.

— Радвам се за нея.

Сара и Мохсин привеждат глави един към друг; стари заговорници. Присъединяваме се към тях.

— Прилича ми на домашно насилие както над майката, така и над дъщерята — казва Сара.

— Не разполагаме с нищо срещу него — възразява Мохсин. — Един акт за превишена скорост, издаден миналата година, това е всичко.

— Според показанията на директорката, първоначално Роуина Уайт е била определена да изпълнява ролята на училищна сестра по време на спортния празник. Едва миналия четвъртък са си променили мнението и са я заменили с Джени.

— Мислиш, че се е опитал да нарани дъщеря си? — пита Мохсин, очевидно следвайки същата логика, както Джени по-рано.

— Възможно е. Може би е вярвал, че Роуина ще е сестрата. Може би никой не му е споменал за размяната. Можеш ли да откриеш медицински бележки за Мейси и Роуина Уайт и в други болници? Да видим дали не сме пропуснали нещо?

Той кимва.

— А какво стана с инвеститорите в „Сидли Хаус“?

— Има две дребни риби, склонни да вземат участие в рисковани сделки. Инвестирали са средства в редица подобни проекти, но се занимават със законен бизнес. Най-големият инвеститор е тръстова компания „Уайтхол Парк Роуд“.

— Знаеш ли кой я притежава?

Мохсин поклаща глава.

— Може случаят с домашното насилие да не е свързан с анонимните писма — подхвърля той предпазливо. — А пожарът да е напълно отделен и от двата. Може да се окаже, че трите случая са напълно самостоятелни.

— Има връзка. Сигурна съм.

— Отиди в която и да е институция — в това число и училище — и вероятно ще откриеш случай на домашно насилие. Както и такъв на психически тормоз. Може би не на такова ниво, на каквото го е изпитала Джени, но все ще откриеш, че в класната стая, в учителската стая, в интернет пространството се случват жестоки неща.

— А нападението над Джени?

Мохсин леко се извръща настрана.

— Все още не вярваш, нали?

Той мълчи. Сара го гледа изпитателно.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че трябва да те накарам да престанеш да се притесняваш.

— Е, това е повече, отколкото прави всеки друг, така че ти благодаря.

Двамата не са свикнали на подобна неловкост в отношенията си.

Той взема ръката й в своята и я стиска.

— Бедният Тим страда за теб.

— Вече не е… — Сара се поколебава. — … редно. Трябва да се върна при Майк.

Почти в мига, в който двамата си тръгват, чистачката напръсква масата с нещо смрадливо.

Възможно ли е човек да изпитва носталгия по една маса? Защото аз съм напълно обладана от копнеж по нашата стара дървена кухненска маса, в единия край на която са наредени рицарите на Адам, а в другия се въргаля вчерашният вестник; а нечие яке или пуловер висят преметнати на близкия стол. Знам, дразнех се от „бъркотията!“ и настоявах „да разчистват след себе си!“. Сега копнея за живот сред хаос, вместо за такъв в прекалено организирания свят на гладки и лъскави повърхности.

Забелязвам, че Джени е затворила очи и не помръдва.

Почистващият препарат продължава да вони остро по изкуствената повърхност на масата в кафенето.

— Отидох до училищната кухня — казва Джени. — Бяха я изчистили основно. Вътре се вдигаше пара, защото бяха пуснали съдомиялните.

Тук парата идва от току-що измитите чаши и чинийки, поставени на решетка до кафемашината.

— Бях радостна, че ще изляза навън — продължава Джени.

Наблюдавам я много отблизо, няма да я оставя да отиде твърде далеч по коридора на паметта си; няма да я оставя да премине през последната двойка врати — нито дори да доближи до тях.

— Взех две бутилки вода от кухнята — продължава тя. — Нали се сещаш, от онези наистина големи бутилки с дръжки за носене? Беше мое задължение да изнеса допълнително вода в края на спортния празник, в случай че не им стигне. Пластмасовите дръжки са прекалено остри и се врязват в ръцете ми. Изнасям ги нагоре по онези тесни стъпала, нали знаеш, при изхода до кухнята?

Джени млъква и разтърсва глава.

— Това е. Излизах от училището, определено излизах. Но не знам какво стана после.

— Бутилките с вода бяха вън, отстрани на училището, на онзи покрит с чакъл участък край изхода до кухнята — казвам, спомняйки си, че Роуина беше използвала едната, за да намокри кърпата си, преди да влезе в сградата.

— Но защо съм се върнала вътре? — чуди се Джени.

— Може би за да помогнеш?

— Само че децата от предучилищната група бяха изведени без проблеми навън, нали? И Тили? Всички излязоха.

Не знам какво да кажа.

— Може би точно тогава съм си загубила телефона — отбелязва тя. — Когато съм се навела да оставя водата на земята. Беше в онова малко джобче на червената ми пола. И преди е падал оттам.

— Да.

— Трябва да отидеш да видиш какво прави леля Сара. Аз ще остана тук, ако не възразяваш. Това е единственото място, което е що-годе нормално.

— Няма да се опитваш да си спомниш повече, нали?

— Мамо…

— Не и без мен. Моля те.

— Добре.

 

 

Оставям Джени в кафенето и отивам в интензивното отделение.

Айво стои в коридора. При самия вид на тесния му гръб и модерната му прическа ме нападат живи спомени за Джени, за едно цяло измерение от нея, което е останало зад гърба ни от пожара насам — жизнената, енергична тийнейджърка, изпълнена с ентусиазъм от живота и със страстно чувство за хумор; Джени, ходеща из облаците. И обзета от някаква безпомощност, когато се влюби; и толкова убедена, че ако тръгне да пада, Айво ще я хване.

Той не е доближил до леглото й, но не е и избягал. Приближавам. Лицето му е бледо. Докато я гледа през стъклената стена, през тялото му минават тръпки. Прилича на момче, паднало на тротоар, докато го бият, ритат и налагат с юмруци.

Изпълвам се с огромна жал.

Сара е с него.

— Говорих с нея в сряда — казва Айво. — И тя ми звучеше както обикновено. Щастлива. После си разменяхме съобщения. Последното от мен трябва да е получила малко след три часа английско време.

Той се извръща настрани, вече не гледа към Джени.

— Ще ми кажете ли какво става?

— Пострадала е много лошо. Вчера сърцето й спря да бие. Има нужда от трансплантация, за да оживее. Иначе й остават само още няколко седмици живот.

Думите на Сара го шибат отново и отново.

— Съжалявам — казва тя.

Мисля, че ще пита дали Джени ще остане обезобразена. Дали Сара ще му каже, че все още не се знае? Той мълчи.

— Пожарът е бил умишлен — обяснява Сара. — Не знаем дали някой се е прицелил в Джени. Вероятно има връзка с анонимните писма. Знаеш ли нещо?

— Не. Тя нямаше никаква представа кой е бил.

Гласът му е тих и трепери.

Виждам как ставаш от мястото си до леглото на Джени и излизаш в коридора, но двамата още не са те забелязали.

— Някой я заля с червена боя — казва Айво. — Тя ми се обади. Трябвало да накара една приятелка да я подстриже. Боята не излизала. Плачеше.

Сара се вкопчва в тази информация.

— Видяла ли е нападателя?

— Не. Изненадали са я в гръб.

— Поне някакво описание?

— Не.

— Кога се е случило това, Айво?

— Преди около осем седмици.

— Знаеш ли къде е станало?

— В търговския център „Хамърсмит“, точно до „Праймарк“. Джени мислеше, че нападателят трябва веднага след това да е избягал в някой магазин или да е свил в страничен изход, водещ към улицата. Каза, че някаква жена пищяла, защото си помислила, че е обляна в кръв.

Виждам как се възпротивяваш на тази информация; в съзнанието ти не е останало никакво свободно кътче, където да съхраниш каквото и да било повече, но въпреки това тя си пробива път навътре.

— Трябваше да я накарам да отиде в полицията — казва Айво. — Ако го бях направил…

— Аз съм полицията, Айво — казва Сара. — Не, погледни ме. Моля те. Тя трябваше да знае, че може да се обърне към мен. Аз съм й леля и я обичам. Но не го е направила. И за това съм отговорна аз. Не ти.

— Тя каза, че родителите й много щели да се разстроят, ако разберат. Не искаше да ги притеснява. Може това да се е отнасяло и за вас.

— Да. Бих искала да дадеш показания в полицейския участък. Ще уредя да пратят кола за теб, а после да те върнат обратно, така че всичко ще мине възможно най-бързо.

Айво кима.

Сара му подава мобилния телефон на Джени.

— Можеш ли да погледнеш и да ми кажеш дали има контакти, които не познаваш? Или съобщения, които ти изглеждат странни? Аз проверих, но не видях нищо подозрително.

Той поема телефона, пръстите му се свиват около него.

— Сега ли да проверя? — пита Айво. — Докато чакам?

Иска да прави нещо, също като теб.

— Да.

Сара те забелязва.

— Имало е нападение с червена боя, Майк…

— Чух.

Може би сестра ти очаква да си ядосан на Айво. Но ти не си. Дали защото ти самият в продължение на цели две седмици не отиде да докладваш в полицията за анонимните писма? Цялото ти тяло изглежда се е предало, лицето ти е изпито.

— Защо не отидеш да видиш Адам? — предлага Сара. — Вече мога да остана при Джени за известно време.

Мисля, че Сара е разбрала колко много се нуждаеш от Адам, както и колко много се нуждае той от теб.

— Айво трябва да даде показания — продължава тя. — А аз имам да прочета някои неща, което мога да свърша и тук. Ако има нещо, ще ти се обадя незабавно.

Айво приближава и я прекъсва:

— Не съм сигурен дали е от значение, но последното съобщение, което й изпратих в сряда следобед, е изтрито.

— Може тя да го е направила — предполага Сара.

— Беше стихотворение. Не лошо. А дори и да беше лошо, тя пак не би го изтрила.

— Телефонът на Джени е бил намерен на чакъла до сградата на училището. Всеки може да си е играл с него.

— Но защо ще му е на някой да изтрива съобщението ми?

— Не знам — признава Сара.

— Откри ли защо е бил отвън? — питаш ти.

— Не. Още не. И не можахме да свалим отпечатъци, защото е бил в ръцете на учителката на предучилищната група и на Мейси.

— Тук ли да изчакам пристигането на полицейската кола, или долу, във фоайето? — пита Айво.

Все още не е приближил до леглото на Джени. Мисля, че изпитва облекчение при възможността да се отдалечи от нея.

 

 

Откривам Джени в подобния на аквариум атриум, покрай нея минават тълпи хора. Дали присъствието й сред толкова много народ й дава усещането, че се е вкопчила здраво в живота? А може би чака Айво, без да знае, че той вече е пристигнал и в момента се намира в интензивното отделение.

„Трябваше да ми кажеш. Имах право да знам.“

— Айво е тук — информирам я. — В твоето отделение, с татко и леля Сара.

— Не искам да го виждам — казва тихо тя.

Вчера тя не се зарадва на връщането му. Вероятно е разбрала, че връзката им се основава на физическото привличане. Толкова е уязвима и аз съм доволна, че сама се предпазва от отхвърляне и по-нататъшна болка.

Не й казвам, че я е гледал през стъклото и се е измъчвал от гледката. Не й казвам, че не я е приближил.

— Разказа на леля ти Сара за червената боя — изричам вместо това. — Също така каза, че ти е изпратил съобщение в три, но някой го е изтрил.

— Никога не трия съобщенията му.

— Може някой да го е сторил, след като си изпуснала телефона си.

— Но защо?

— Не знам. Айво отива в полицейския участък, за да даде показания.

— Значи ще мине оттук? — В гласа й се долавя паника. Тя се извръща и бързо излиза от атриума.

Тръгвам след нея.

— Колко души знаят номера ти, Джен?

— Много.

— Нямам предвид приятелите ти, а хората от училището например?

— Всички. Беше изписан на дъската за съобщения в учителската стая, за да могат учителите да си го вкарат в техните телефони. Трябваше да ми се обадят, ако по време на спортния празник им потрябваше нещо от стаята за оказване на първа помощ.

Джени бърза, бяга от възможността да види Айво.

Но аз оставам на място за момент. Усещам гнева като физическа сила. Трябва да говоря със Сара.

Тя трябва да узнае, че Джени е била извън училището, но после се е върнала вътре. Нещо или някой трябва да са я убедили да го направи; или е била принудена. Може ли да е било съобщение? И възможно ли е човекът, който го е изпратил, да го е изтрил, като в бързината е изтрил и последното съобщение от Айво?

28

Тръгвам с теб, когато излизаш от болницата. Отчаяно искам да те видя заедно с Ади. В единствения случай, в който двамата сте били заедно, той те отблъсна от Сайлъс Хайман. Но сега, когато останете насаме, със сигурност ще бъде различно.

Колата ни е стояла прекалено дълго на напечения паркинг и въздухът в нея е натежал от жега; металните закопчалки на коланите парят. Но ти не отваряш прозорците, нито включваш климатика.

Докато караш, не си представям как двамата с теб отиваме на вечеря с приятели, а имам чувството, че сме на някое диво, невероятно горещо място далеч от цивилизацията; по-скоро приличаме на двойка лъвове в Серенгети, които защитават малките си от бракониерите, отколкото на които и да са наши съседи с техния безопасен, гладко протичащ живот.

Преди няколко седмици Адам ми каза, че заради него и Джени ние с теб всъщност сме се превърнали в кръвни роднини, защото в тях се смесва кръвта и на двама ни. Затова ли сме толкова интуитивно и силно свързани в едно цяло в момента? За да сме сигурни, че Джени ще живее. Да докажем, че нашият син е невинен.

Ти остави Сара до постелята на Джени с нейните незаконно придобити копия от свидетелски показания, с нелепия й бележник с бухалчета и с работния договор на Елизабет Фишър. Тя вече сигурно ги е прочела най-малко дузина пъти и един господ знае какви изводи ще си извади от договора на Елизабет. Да, знам. Не съм квалифициран детектив и не съм в позиция да коментирам. Пък и между другото, вярвам в Сара. Щом тя смята, че нещо си заслужава да бъде направено, значи наистина е така.

Докато приближаваме към къщи, се сещам за първото ми пътуване от болницата до дома. Адам беше на четири часа; аз лежах отпусната на една възглавница на задната седалка и не откъсвах поглед от него: толкова перфектен и крехък. Девет години по-рано, когато се прибирахме от родилното с Джени в стария мъничък апартамент, вътрешният ми глас ми беше казал, че е ужасяващо, задето току-що са ме оставили да отнеса едно бебе у дома, без да имам ни най-малка представа какво да правя. Можеше да се случи нещо ужасно. Бях твърде млада, твърде незряла, твърде глупава, за да се грижа за дете. Какво щяха да ми помогнат знанията ми за флорентинските фрески или за разликата между Колридж и Джонсън като литературни критици? И тогава се чувствах по-близка до дивите зверове и опасните места, отколкото до хората и цивилизацията. Не бях подготвена да предотвратя ужасните неща, които биха могли да се случат на бебето ми.

Но Джен ни превърна в родители. При Адам вече знаехме как да поставяме бебешката седалка за кола на обратно, за да избегнем смазване от въздушна възглавница; как да стерилизираме бутилки, за да се отървем от гадните микроби; как да приготвяме първата твърда храна на пюре, без да добавяме сол, защото тя би могла да увреди малките бъбречета; кога да слагаме очен мехлем и крем против подсичане и да даваме сироп за сваляне на температурата; защо имунизациите срещу ужасни болести бяха рутинни. Тогава поставих своя деветгодишен опит, цялата ни здравна система и бебешкия отдел на „Джон Луис“ между моето бебе и опасните диви простори на Серенгети.

Ти изнесе навън увитото ни в одеяло заспало синче, изкачи с него стъпалата пред къщата ни. Той беше в безопасност.

* * *

Паркираш колата, но не излизаш веднага. Аз обаче бързам към къщи.

В стаята на Ади мама дърпа пердетата срещу прекалено ярката слънчева светлина. Адам е в леглото. Портативният климатик е включен и белият му шум е приспивно успокояващ.

— Изтощен си, миличък — казва му мама. — Само ще дремнеш за малко. Аз ще поседя с теб.

Той вярва на думите й, че никога няма да се събудя; че все едно съм мъртва.

Фобията ми от давене не олицетворяваше само наближаващата смърт на Джени, но и мъката на Адам. И все още възприемам нещата по същия начин.

Малко момченце, само в мрачен разгневен океан, където не мога да го стигна.

Копнея да отида при него, но знам, че той няма да ме усети, а не мисля, че в момента мога да го понеса. Затова наблюдавам мама. Тя сяда до сина ми в затъмнената стая. Взема ръката му в своята и лицето й омеква. Когато бях малка, седеше и с мен — беше толкова успокояващо с мама до мене, в затъмнената стая, докато навън е все още светло.

Докато ги гледам, си представям какво ще се случи с него, ако никога не се събудя. Това продължава само миг, но е достатъчно, за да избие прозорец насред моя ужас и да отвори цял хоризонт на нови мисли. Спасителните му плувки за ръце могат да бъдат надувани от дъха на мама, на Сара, на Джени. И от твоя — преди всичко от твоя. Може би обичта на другите ще го задържи на повърхността.

Чувам входната врата да се затваря, стъпките ти прозвучават в коридора. Почти те чувам да викаш: „Вкъщи съм!“ към стълбите и почти усещам как Адам скача от леглото, игнорирайки книгата, която чета, и вика: „Тате!“.

„По една страница с «Децата от гарата» всеки ден“, беше отбелязал веднъж, без дори да се опитваш да звучиш иронично.

Но после отсъствията ти бяха зачестили, проточваха се по-дълго време; а дори и когато работеше в Лондон, се прибираше късно у дома. Твоите моменти с Ади за четене на „Децата от гарата“ бяха станали все по-редки и с по-голямо разстояние помежду си.

Адам сяда в леглото, тялото му се напряга.

Мама слиза долу, за да те посрещне. Щом се озовава извън полезрението на Ади, лицето й се изкривява от ужас.

— Случило ли се е нещо? — пита тя.

— Няма промяна.

— Ади е в леглото, но е буден.

Не споменава, че му е казала, че никога няма да се събудя. Това неволен пропуск ли е, или е нарочно? Ако е пропуск, то е огромен, но пък в момента всичко е разбалансирано и непропорционално. И мама изглежда тъжна, така уязвима без маската, която си слага за пред Ади.

Стъпките ти отекват тежко по стъпалата. Почукваш на вратата на Адам. Той не отговаря.

— Ади? — казваш.

Мълчание.

Виждам, че си засегнат.

— Той ме мрази — казваш тихо и си мисля, че сигурно говориш на мама, но всъщност до теб съм само аз. Наистина ли го каза? Или просто те познавам толкова добре, че знам какво си мислиш? Не е само заради случката със Сайлъс Хайман, нали?

А и заради пожара.

Ти си мислиш, че като баща си бил длъжен да го предотвратиш. Един баща не оставя майка ти и сестра ти да бъдат смъртоносно ранени. Един баща защитава семейството ти.

Това ли е причината, поради която според теб Ади те мрази?

Поради която не ти отваря вратата?

От другата страна на затворената врата Адам лежи свит на кълбо върху леглото си, неспособен да помръдне и да продума. За бога, Майк, просто веднага влез вътре и му кажи, че знаеш, че той не е виновен за пожара.

Но ти не казваш нищо.

Мислиш, че той вече знае.

Затворената врата помежду ви, с нейната лющеща се бяла боя от едната страна и апликация на Питър Пан от другата, блокира гледката ми към надеждата.

 

 

Потегляме обратно към болницата и вече не мисля как за първи път закарахме Адам у дома, а за едно пътуване десет години по-рано, по време на което всяка контракция ме изтласкваше извън границите на нормалното, въображаемото, поносимото.

 

 

Когато се връщаме, виждам Джени сред шумната групичка пушачи пред болницата, но когато поглеждам отново, е изчезнала. Сигурно съм се объркала.

Сара стои пред интензивното отделение с телефон в ръка. Приближавам, за да чуя. Привършва разговор с Роджър, звучи троснато и разочаровано. Затваря, после веднага набира Мохсин.

— Здрасти, аз съм. Разполагам с пет минути, докато правят някакви тестове на Джени. Доктор Санду обеща, че няма да я остави сама дори за секунда.

— В момента приятелят й дава показания пред Дейвис. За бога, скъпа, защо не са казали на никого?

— Не са искали да ни тревожат. Какво става с разследването на анонимните писма?

— Случаят вече прерасна в преследване и физическо нападение, така че разследването тече на висока скорост. Пени ще разшири ДНК търсенето и кара хората да се потят като откачени над записите от охранителните камери. Вече е стеснила времевата рамка, в която вероятно е изпратено писмото, до три часа. Екипът й е изключил хората над шестдесет и под петнадесетгодишна възраст, и ще отпечата снимки на всички останали. Надява се чрез тези снимки да стигне до идентифициране на извършителя.

— Някой свързва ли този случай с пожара?

— Още не.

— А ти?

Тя се напряга, докато изчаква отговора му.

— Мисля, че фактът, че някой е следил Джени и после физически я е нападнал, променя начина, по който трябва да гледаме на пожара. Мисля, че наличието на нападател прави далеч по-вероятна версията пожарът да е насочен срещу нея. Мисля, че вече е много вероятно свидетелят — който и да е той — да лъже.

— А инцидентът в болницата?

— Просто не знам.

Сара изчаква за момент, но Мохсин не казва нищо повече.

— Мисля, че сигурно си прав за Доналд Уайт — казва накрая тя. — Трябва да е отделен случай. — Замълчава за момент. — Айво каза ли ви за липсващото съобщение?

— Лорд Байрон ли? Слава на бога, че когато бях тийнейджър, изпращането на съобщения по мобилни апарати не съществуваше.

— Ако той наистина е изпратил стихотворението си точно след три часа, пожарът вече се е бил разгорял. Джени не би губила време да трие съобщения. Могат ли момчетата от техническия отдел да проверят?

— Разбира се. Макар че не знам за какво точно да проверяваме.

— Трябва да се връщам при Джени.

 

 

Ти идваш до леглото ми, дръпваш завесите наоколо ни и двамата се оказваме заобиколени от грозни кафяви квадрати.

— Той не иска да ме види.

— Разбира се, че иска. Ади те обича. И се нуждае от теб. И…

— Не го обвинявам. Бях лош баща. И не само това. Просто… Господи. И преди бях лош баща, и преди.

— Това не е вярно.

— Нищо чудно, че се е привързал към Сайлъс Хайман. Никога не бях до него, нали?

— Ти печелеше парите, така че…

— Но дори и когато бях с него, пак не правех нещата както трябва. Той никога не е искал аз да съм до него в кризисен момент. Винаги ти. И сега…

— Аз просто бях там. Това е всичко. Освен това той никога не е изпадал в кризисни моменти, преди да се случи това; просто е падал духом. Но ако имаше моменти на криза, Ади щеше да се обърне към теб, не към мен, защото я се виж! — силен си за всички, взети заедно.

— Ти се справяш в подобни ситуации, не аз. Аз не знам как.

— Разбира се, че знаеш! Просто трябва да си с него, това е всичко. Говори с него.

Но ти не можеш да ме чуеш. Несигурността ти по отношение на Адам блокира онова, което ти казвам, със същия успех, както и липсата ми на глас.

И твоята неувереност при общуването с Ади е по моя вина. Аз винаги те поставях на място и те мъмрех, и ти посочвах какво би трябвало да правиш с Адам, никога не те оставях да действаш по своя начин, никога не ти вярвах, че като баща ти също искаш най-доброто за него. Толкова много дреболии — какъв подарък да му се купи за рождения ден; какво да напише в дневника за домашните, ако не е успял да свърши със задачите по математика, за да не си навлече неприятности. „Остави го да си навлече неприятности“ — беше казал веднъж и аз те бях помислила за жесток. Но може би, ако бях оставила Ади да си навлече неприятности, той щеше да разбере, че не е чак толкова ужасно. Може би тогава и другите деца щяха да го харесват повече. И вероятно трябваше да рискувам и някой ден да закъснея за училище с него, както предлагаше ти и заради което те бях взела за безчувствен. Тогава Адам може би щеше да види, че светът не се е сринал заради закъснението му, и тогава може би щеше да престане да се притеснява.

Но дори ти да грешеше, какво право имах аз да твърдя, че знам по-добре от теб? Че познавам Адам по-добре?

И съжалявам, задето те обвиних, че не си го защитил на раздаването на наградите и че не си му показал, че се гордееш с него — сякаш винаги си се държал по този начин. Защото няколко месеца по-късно ти настоя за среща с госпожа Хийли и ти направи всичко по силите си Робърт Флеминг да не се върне през следващата учебна година. И това нямаше нищо общо с факта, че си мъж, нито с това, че статусът ти на телевизионна звезда би могъл да накара „да се развони още повече“. Мисля, че госпожа Хийли просто осъзна, че не може да ти бъде достоен опонент, когато защитаваш сина си. Спомням си, че когато те разпитвах по-късно през същата тази вечер, ти ми каза, че тя била извикала и Робърт Флеминг и родителите му, вероятно с надеждата за числено превъзходство над теб. Но вместо това ти беше доволен, че си могъл на всеослушание да заявиш, че всичко се свежда до Робърт и няма нищо общо с Адам; и си им казал, че се гордееш с Адам — такъв, какъвто е. Какво ли са си помислили за теб — този едър, корав мъж, известен като водещ на мъжкарско предаване за оцеляване при тежки условия, който се гордее с малкия си, подложен на терор син?

Но споменът избледня прекалено бързо; може би защото не поговорихме отново за случилото се. Ти не искаше Адам да разбере за срещата ти с директорката, притесняваше се да не се почувства още по-безпомощен, докато аз се тревожех, че може да си вмени вината за отстраняването на Робърт от училището.

Но мисля, че сега трябва да му кажеш, за да знае, че винаги ще се грижиш за него, ще го защитаваш. Че ще си до него, когато трябва.

Че се гордееш с него.

Продължаваш да мълчиш.

— Можеш да го направиш, Майк.

Доктор Бейлстрьом дръпва завесите.

— Важно е да можем непрекъснато да наблюдаваме съпругата ви — казва любезно тя.

— За да докажете, че сте прави и няма нищо за наблюдаване ли? — троснато й отвръщаш, докато излизаш. Аз съм единствената, която забелязва несигурния трепет в стъпката ти.

 

 

Пристигаш до леглото на Джени, където бди Сара. Отворила е договора на Елизабет.

— Можеш ли да си спомниш нещо около напускането на Елизабет Фишър? — пита те тя.

— Коя?

— Предишната училищна секретарка.

— Не — отвръщаш нетърпеливо. Улавяш изражението на сестра си. — Мисля, че Грейс организира купуването на някакви цветя. Мъжът й бил на смъртно легло. Работила е в училището от самото му отваряне.

— Всъщност мъжът й я е напуснал — казва Сара.

 

 

Излизам с нея. Все още не съм видяла Джени и ми се ще да знаех къде, по дяволите, е отишла. Чувството, че съм ядосана, е успокоително, защото е познато. Двете с нея отново сме онова странно създание на доктор Дулитъл, кръстоска между газела и еднорог с две глави в двата края на тялото, само че между майка и дъщеря — тя ме отблъсква настрани, аз я придърпвам обратно към себе си.

Когато стигаме със Сара до атриума, зървам Джен отвън, скрита зад групичка пушачи. Определено е тя. Втурвам се нататък. Тя потръпва, когато чакълът се врязва в меките й стъпала; слънцето е парещо горещо.

Притеснявам се, че чака завръщането на Айво от полицейския участък.

Вижда ме.

— Трябва да си спомня — оправдава се. — Знам, че ми каза да не го правя без тебе, но трябва да разбера причината, поради която съм влязла обратно в училището. Заради Ади. До изхода край кухнята има чакъл. И шумът от него… и усещането… Мислех, че може да помогне. — Млъква за момент разстроена. — Но нищо не става. Поне засега.

Радвам се, че не си е спомнила нищо, докато е била сама — слава на бога, че цигареният дим с нищо не напомня за пожар. Също така изпитвам облекчение, че не чака Айво. Един от пушачите драсва кибритена клечка, свива длан около нея, за да запали цигарата си. Струйката дим е тънка, по-слаба от тази на свещ, и не е способна да бутне вратата на спомена.

После Сара минава покрай нас на път за паркинга. Шумът от стъпките й по чакъла и светлината от слънцето над главите ни се сливат с изключително тъничките следи от пушека на кибритената клечка.

— Алармата се беше включила — казва Джени. Млъква за момент, докато споменът й се фокусира. Колко ли пъти го е правила? Колко пъти е чакала някой да запали клечка, някой да стъпи на чакъла?

— Мислех, че е грешка — продължава тя. — Или тренировка и че Анет няма да има представа какво да прави. Мислех, че ще е гадно да я оставя сама, затова оставих бутилките с водата и влязох обратно в училището. И тогава подуших дима. И разбрах, че не е тренировка. — Тя млъква раздразнена. — Това е. До тук стигам. — Разстроена е, лицето й е сгърчено от болка. — Мислех, че съм влязла, защото съм видяла нещо, нали разбираш, нещо нередно. Някой, който е вършел нещо. Подпалвачът. Но съм го направила само защото съм искала да се уверя, че Анет е добре. Нищо повече. Божичко!

Прегръщам я, за да я успокоя.

Но защо, ако е влязла само за да помогне на Анет, не е успяла отново да излезе навън? Анет е имала време да телефонира в „Ричмънд Поуст“ и в телевизията, да си сложи червило и въпреки това се е измъкнала от училището без никакъв проблем.

Ако наистина има изтрито съобщение, тогава може би съдържанието му не е целяло да я накара да влезе обратно в училището — това е сторило милото й отношение към Анет — а да я задържи вътре. И може би именно то е било причината тя да се качи на последния етаж. Защото се намираше два етажа над офиса на Анет, когато я открих.

Тя трепери, лицето й е сгърчено от болка. Не си е изградила никаква самозащита.

— Влез вътре, скъпа — настоявам и тя се подчинява.

Още не е казала нищо за Айво и аз не повдигам темата.

Настигам Сара до колата й.

 

 

Двадесет минути по-късно отново сме пред наслоената със сажди от изгорели газове къща на Елизабет Фишър; полото на Сара се качва наполовина върху тесния тротоар. Ярката слънчева светлина се отразява в локвата от разлято по шосето машинно масло и оформя черна деформирана дъга.

Елизабет изглежда се радва да види Сара отново. Гостоприемно я отвежда в малката си всекидневна.

— Чух, че родителите от „Сидли Хаус“ са ви изпратили цветя, когато сте напуснали?

— Делфиниуми и луковици на фрезии; заедно с много мило писмо. Организираха го госпожа Уайт и госпожа Коуви.

— Мислели са, че съпругът ви е на смъртно легло.

Елизабет се извръща засрамено на една страна.

— По някакъв начин са получили погрешна информация.

— Вие не им ли казахте истината?

— Как бих могла? След всичките тези красиви цветя и милото им писмо. Как бих могла да им кажа, че мъжът ми ме е напуснал и че съм била уволнена, защото съм прекалено стара?

Замърсяванията от улицата нахлуват в стаята, изгорелите газове увисват тежко в горещия въздух. Сара изважда договора на Елизабет Фишър.

— Имам един въпрос — казва тя. — В описанието на вашите задължения има параграф за новопостъпилите ученици — изпращането на проспекти и информационни пакети за добре дошли, попълване на формулярите, нали така?

Помня, че Елизабет го беше обяснила на Сара по време на предишното й посещение.

— Да. Беше доста тежка задача.

— Вашата заместничка, Анет Дженкс, не е натоварена с подобни отговорности.

Спомням си показанията на Анет Дженкс. Тогава бях забелязала единствено, че не са й възложили да изпълнява функцията на училищна сестра.

— Ами, не, предполагам, че новото момиче не би трябвало да се занимава с приемането на учениците или поне… — Тя млъква. Изведнъж изглежда по-стара и по-крехка.

— След инцидента на площадката за игра — казва Сара — намаляха ли желаещите да се запишат в училището?

Елизабет кимва, гласът й е тих.

— Това не стана веднага. Случи се, след като излезе онази статия за инцидента в „Ричмънд Поуст“.

Просто не бях свързала двете. Защо, за бога, не ги бях свързала?

— Можете ли просто да ми кажете какво стана? — пита Сара.

— Спряха да ни се обаждат нови родители. Преди това всяка седмица ми звъняха по двама-трима потенциални кандидати. Някои от майките току-що бяха родили. Едно семейство дори се опита да запази място още докато майката беше бременна. Но след отпечатването на онази глупост за Сайлъс вече нямахме никакви нови запитвания. Защо да изберат „Сидли Хаус“, когато в района има още две частни училища с добри резултати, без тежки инциденти на детските им площадки?

— Колко нови деца щяха да постъпят в „Сидли Хаус“ през септември?

— Към момента, в който ме накараха да напусна, за следващата учебна година в двата предучилищни класа се бяха записали само шест деца. Повечето родители се обадиха да се откажат от запазените места. Поискаха да им върнем депозита. Останалите дори не ни позвъниха, бяха твърде богати или твърде невъзпитани, за да си направят този труд.

Когато Адам тръгваше в „Сидли Хаус“, двете предучилищни групи бяха пълни, а още петнадесет деца чакаха по списък, в случай че някое място се освободи.

— Кой знаеше за това? — пита Сара.

— Сали Хийли. И управителният съвет, предполагам. Но директорката не искаше да тревожи останалия персонал; каза, че ще успее да оправи нещата.

Раменете на Елизабет увисват.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Повярвах й. Когато каза, че ще оправи нещата. Беше постигнала успех с вече наличните родители, беше убедила всички до един да оставят децата си при нас. Вярвах й…

За момент гласът й потрепва, после Елизабет отново възвръща самообладанието си.

— Не искаше никой да разбира — казва. — Затова ме е уволнила, нали?

 

 

Влизам в колата със Сара. Вграденият телефон иззвънява почти веднага.

— Сара?

Гласът на Мохсин звучи различно. Освен това той почти никога не я нарича Сара, винаги „скъпа“ или „миличка“.

— Канех се да ти се обадя — казва тя. — Току-що се видях със старата секретарка. Онази, която е била заместена от Анет Дженкс.

— Ти не трябва да…

— Знам. Не биваше да го правя. Но слушай. В задълженията на Анет Дженкс не е влизало приемането на документите на новите кандидати, докато в трудовата характеристика на Елизабет Фишър е отделено огромно място за това. Това е причината, поради която Сали Хийли се е отървала от Елизабет и поради която нарочно е наела такова безмозъчно същество като Анет…

— Сара, моля те. Чуй ме. Сали Хийли се е обадила на шефа, за да те провери. В момента Бейкър говори за дисциплинарно наказание.

— Така ли? Ами, в такъв случай по-добре да не те хващат, че подкрепяш врага.

— Скъпа…

Сара затваря. Телефонът иззвънява отново, но тя не вдига слушалката.

 

 

След тридневната жега тревата е суха и оредяла; цветовете на азалиите, някога разцъфнали чак до гърдите на човек, сега лежат сгърчени на земята.

Вратата на бараката на Сали Хийли е отворена. Лицето на директорката лъщи от пот, косата й е залепнала за скалпа. Сара почуква на отворената врата. Очевидно е, че Сали Хийли е изненадана да я види.

— Знам, че сте се оплакали от мен. И ви разбирам. Няма проблем. Но сега съм тук като леля на Джени и зълва на Грейс.

Сали Хийли изглежда шокирана.

— Не знаех.

— Ако искате да си тръгна, просто кажете.

Сали Хийли мълчи и почти не помръдва. Горещият влажен въздух сякаш притиска всички ни към пода на това тясно място.

— Да се поразходим ли, докато си говорим? — предлага Сара, излизайки от бараката.

Сали Хийли изчаква един момент, после излиза при Сара. Навън се усеща лек ветрец, който донася ехо от свирки и детски гласове. Двете тръгват покрай голямото игрище.

— Казахте ми, че училището е било пълно — казва Сара. — И колко упорито сте работили, за да постигнете това.

— Да, и ще започнем отново; точно както казах. През лятото ще оглеждам нови сгради; ще успеем да започнем отново на осми септември, както е отбелязано в училищния календар и…

— Но през септември в предучилищните ви групи ще влязат само шепа нови деца, нали? А през следващата или по-следващата година вероятно николко?

— Мога да върна децата в училището. Мога да направя така, че да се запишат нови ученици. Имам намерение да предложа стипендии и нови схеми. Да се насоча към семейства, които обикновено не биха изпратили децата си в частно училище.

Но докато говори, гласът й е несигурен, в него липсва енергията, необходима за подобен оптимизъм.

— Останалите инвеститори споделят ли вашия ентусиазъм? — пита Сара.

Сали Хийли мълчи.

— Предполагам — продължава Сара, — че са знаели, че училището е изправено пред финансов колапс. Което ще стане ясно на всички през септември. Вероятно онова, което е останало от училището, също ще започне да се разпада. Никой не иска детето му да учи в училище, което върви към провал. Вие ли решихте да се отървете от служителката, отговаряща за приема на нови ученици? За да потулите нещата.

— Тя беше прекалено стара за тази работа. Казах ви вече.

— Това са празни приказки, нали така?

Крачката на Сали Хийли става неравна. Тя не отговаря на въпроса.

— Вие ли измислихте историята за тежко болния съпруг на Елизабет Фишър?

Госпожа Хийли не казва нищо. Сега Сара я повежда към края на игрището.

— За да подейства замисълът ви, трябва да сте знаели, че мъжът й я е напуснал.

— Чух, че я е оставил, да.

— Мислех, че не давате ухо на клюките?

— Когато разбра, че ще пенсионирам госпожа Фишър, една наша учителка, Тили Роджърс, ми го каза, с надеждата да променя решението си.

— Но вместо това вие сте използвали тази лична уязвяваща информация срещу нея.

Госпожа Хийли не поглежда към Сара.

— Не исках тя да се свърже с родителите и да им каже за липсата на нови кандидати за записване в нашето училище.

— И сте се постарали да я накарате да се почувства прекалено засрамена, за да направи подобно нещо.

— Просто не можехме да си позволим повече негативи. Не се гордея с постъпката си. Но беше необходима.

— След това сте я заменили с една ниско интелигентна млада секретарка, за която сте били сигурна, че няма да забележи липсата на новопостъпващи ученици.

— Не беше така.

— Аз пък мисля, че е било.

Вече сме в края на игрището. През клоните на конските кестени, опасващи автомобилната алея, прозира черният труп на училището.

— А това? — Сара се обръща към директорката. Очите й мятат мълнии. — Чия идея беше това?

— Аз нямам нищо общо — отвръща Сали Хийли. — Нищо! Прекарала съм години от живота си в изграждането на училище, с което да се гордея.

— В такъв случай човекът, който е имал интерес от пожара, инвеститор ли е бил?

— Никой не е искал пожар. Никой!

— Не е ли тази причината, поради която сте се постарали всички мерки за противопожарна безопасност да бъдат спазени — за да ви изплатят застраховката?

— Не!

— На никой не му пука за Джени и Грейс. Само за проклетите пари.

Тя е тук в качеството си на твоя сестра и може да ругае, ако иска.

Госпожа Хийли просто гледа втренчено към останките на училището.

— Чух, че някои от децата имат места в други училища — казва много тихо тя. — И кой ще ме наеме на работа? След като съм позволила моето собствено училище да изгори, след като една от помощник-учителките ни е в критично състояние?

— Мой колега ще ви разпита официално — казва грубо Сара.

Сълзите се сливат с потта по страните на госпожа Хийли.

— Никога нямаше да можем да се оправим след всичко, което се случи, нали? Каквото и да сторех.

29

По вградения в колата й телефон Сара разказва на Мохсин за тиктакащата финансова бомба в „Сидли Хаус“. Докато тя говори, аз се сещам за разговора на Пол Презнър, журналистът от „Телеграф“, с Тара. „Фактът, че пожарът е училищен, е маловажен. Главното е, че става дума за бизнес. Бизнес за милиони. Който е изчезнал в пламъци. Ето това трябва да разследваш.“

И Джени беше стигнала до същия извод.

— Съжалявам — казва Мохсин, когато Сара завършва. — Веднага ще натоварим хора с разследването на случая. Да говорят с директорката, да се запознаят с досиетата на инвеститорите. Да разплетат цялата схема.

— Благодаря.

— Оставям те сама за час — казва той, а в гласа му се долавя топлина, — и ти създаваш напълно нова линия на разследване. Намираш нови заподозрени. Нови мотиви.

— Да.

Сега Адам е съвсем близо до това да бъде оневинен; сега вече трябва да проговори отново.

Мохсин мълчи; по усилвателя се чува как си поема дълбоко дъх.

— Бейкър е възложил на Дейвис да се свърже с теб и да те информира за срещата, на която ще се разглеждат дисциплинарните мерки срещу теб. Иска да дойдеш в участъка още днес, в три часа. Но това може да го накара да размисли.

— Някак си се съмнявам. Да ти кажа честно, не ми се ще да си загубя работата, дори да не го показвам.

— Няма да се стигне до там.

— Може да се стигне до нещо далеч по-лошо. Но имам да се притеснявам за прекалено много неща, за да започна да се тревожа и за това. Айво тръгна ли си?

— Преди около двадесет минути. Вече трябва да се е върнал.

 

 

Пристигаме в болницата, но Джени не се вижда никъде. Тръгвам със Сара към интензивното отделение.

Двамата с Айво стоите един до друг в коридора. Ти гледаш към Джени през стъклото, той — не. Забелязал ли си го?

Не, това не е критика към него, защото никой от нас не може да понесе тази гледка; но ние сме й родители, затова нямаме избор.

— Сигурна съм, че е застрахователна измама, Майк — казва ти Сара.

Ти гледаш втренчено към Джени, без да се обръщаш към сестра си.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Още не. Проверяваме всяка възможност, за да сме сигурни, че разполагаме с нужните документи.

Не ти казва за предстоящата си среща с Бейкър, че в момента ледът се е поддал под краката й.

— Има ли значение? — обажда се Айво за първи път. — Кой го е направил или защо?

Разбирам защо за него не е важно. Нима отговорът на тези въпроси ще възстанови тялото й, ще излекува лицето й? Как е възможно нещо друго, освен това, да има значение?

Още никой не му е казал, че Адам е обвинен за пожара, че той е причината, поради която има значение.

Айво се обръща и излиза. Вратите на интензивното отделение се затръшват зад гърба му.

Къде е Джени?

Тръгвам след него и викам:

— Не. Не си тръгвай. Моля те.

Той крачи бързо, а аз вървя редом с него.

— Когато казва, че не иска да те види, тя не го мисли наистина. Просто се опитва да си внуши, че се чувства така, за да се предпази, но това няма да продължи дълго. Джени отчаяно копнее да те види. Познавам я толкова добре. И те обожава.

Той стига до ескалатора.

— Ще дойде да те намери. Скоро. Защото няма да е в състояние да удържа положението още дълго време. И ще има нужда да бъдеш до нея.

Айво бързо върви към изхода, без да ме чува.

— Трябва да бъдеш с нея.

Не се обръща.

Изкрещявам му:

— Не й причинявай това!

Той стига до стъклената стена, която граничи с градината. Спира. Там, отвън, на една пейка от ковано желязо, седи Джени. Той я гледа през стъклото, без да помръдва. Хората преминават на големи групи покрай него.

Откъде знае, че е там? Как е разбрал?

Айво се оглежда за вратата, открива я. И тъкмо се кани да излезе, когато един човек от охраната го приближава.

— Тази градина не може да се ползва. Само се гледа.

— Трябва да изляза.

От гледна точка на охранителя, Айво може би изглежда малко луд — целият се тресе, лицето му е пребледняло, очите му странно блестят.

— Ако искате да излезете навън, използвайте главния ни изход, господине, тръгнете покрай шосето и следвайте знаците за парка.

Айво не помръдва.

Охранителят изчаква един момент, после решава, че не си заслужава да се разправя, и се отдалечава. Чудя се дали няма да се обади в психиатрията, за да провери дали всичките им пациенти са налице.

Унесена в подобни мисли, не усещам емоциите на Айво, които сякаш разбиват на парчета стъклото между него и Джени. Не вълна от хормони, както някога пренебрежително бях смятала, причинена от повишена функция на тийнейджърските жлези, а нещо по-фино, по-леко и по-чисто — любов в своята зора.

Бях сгрешила по отношение и на него. И то ужасно. Не му вярвах, защото беше толкова различен от теб. И защото по-скоро бих предпочела да изпитвам недоверие и скептицизъм, отколкото разкъсваща плътта ревност.

Когато Джени ми каза, че двамата с Айво са се гледали един друг в парка в Чизик, се опитах да погреба набързо мисълта, че много ми липсва начинът, по който ти ме гледаше едно време: „с очи, нанизани на зрителните си лъчи“. Но в един момент — преди колко време? внезапно ли стана, или постепенно? — нежните зрителни лъчи, оплетени в двойна нишка, се превърнаха във въже за простиране.

На кого му е притрябвало да се вглежда в тридесет и девет годишното ми лице в продължение на цял следобед?

Сигурно дълбоко в себе си винаги съм знаела, че всичко опира до мен, не до него. Че да гледам към Айво, когато е с Джени, е все едно да гледам към онова, което съм загубила.

„О, я да вземеш да пораснеш! — скарва ми се гласът на бавачката. — Престани да цивриш! За бога, ти си на тридесет и девет години, майка на две деца, какво очакваш?“

Права е. Съжалявам.

Айво излиза в забранената градина.

Върви към Джени.

Но тя бързо се изнася.

— Джени…? — поглеждам я въпросително.

— Искам да ме остави на мира.

Поглеждам я объркано.

— Не желая да го виждам! Казах ти!

Тя се отдалечава с бърза стъпка от градината и от Айво. Той се оглежда наоколо, сякаш я търси. После също си тръгва, объркан и наранен. Сякаш разбира, че я е загубил.

А може би и аз съм я загубила, макар и в по-малка степен. Защото не я разбирам, Майк. Не я познавам, а бях сигурна в обратното.

Айво чака до градината, надява се, че Джени ще се върне. Аз също чакам. Но от нея няма и следа.

 

 

Вече не съм сигурна от колко време стоим тук, а Джени така и не се появява, но току-що зърнах Мохсин да бърза по една топла връзка над главите ни.

Когато го настигам, той вече се е срещнал със Сара.

— Опитах се да те открия на мобилния ти телефон, но е изключен — казва й той.

— Използването на телефони не е разрешено в близост до интензивното отделение.

— Работим по версията за застрахователна измама. Директорката дава показания, които потвърждават онова, което ти каза, а Дейвис проучва по-подробно инвеститорите. Преди тринадесет години тръстовата компания „Уайтхол Парк Роуд“ е вложила два милиона паунда в „Сидли Хаус“. — Той замълчава за момент. — Собственик на компанията е Доналд Уайт.

Сега престъплението си има лице; лице, което бе изглеждало топло, приятелско и после, при по-близък поглед под светлините на болничните лампи, беше станало остро и грубо.

— Съвпада с онова, което ти подозираш — продължава Мохсин. — Ако е способен да оказва домашен тормоз, тогава мисля, че е способен и да извърши умишлен палеж.

Той премята ръка през рамото на Сара.

— Бейкър „преразглежда“ свидетелското показание срещу Адам. Което е кодова дума за това, че се е издънил. Сега мисли — както и всички ние — че се касае за умишлено престъпление. И че Адам не е играл никаква роля в запалването на училището.

Облекчението ме гали като хладен ветрец, като балсам. Виждам, че и Сара изпитва същото. Иска ми се на секундата да се втурне към теб и да ти съобщи новината.

— Възможно е Доналд Уайт да е нападнал Джени през първата й нощ в болницата — казва Сара. — Когато се установи, че някой си е играл с кислородния й апарат. Дъщеря му също се намираше в отделението по изгарянията. Ако го бяха открили, никой нямаше да се запита какво прави там.

— Бейкър го повика на разпит — казва Мохсин. — А сега ще говоря с Мейси и Роуина Уайт. Да видим дали те ще могат да хвърлят някаква светлина върху това, което е вършило татенцето.

Сара леко целува Мохсин по бузата.

— Ще кажа на Майк.

 

 

Тръгвам заедно с Мохсин към стаята на Роуина. Мейси е с нея, вади някакви тоалетни принадлежности от един несесер на цветя.

— … и ти донесох сапуна на „Клиник“, както и онзи хубавия, за баня… — Забелязва Мохсин и млъква. Изглежда ми уплашена.

— Мейси Уайт? — Той й подава ръка и тя я поема. — Детектив сержант Фарук. — Мохсин се обръща към Роуина. — А вие сте Роуина Уайт?

— Да.

— Бих искал да задам няколко въпроса и на двете ви.

Мейси пристъпва към Роуина.

— Тя не е в състояние да…

— Именно заради това дойдох да проведем разговора тук, вместо да ви извикам да дойдете в полицейския участък.

Роуина леко отпуска превързаната си ръка върху тази на майка си.

— Мамо, добре съм. Наистина.

— Разбрах, че господин Уайт е инвеститор в „Сидли Хаус“?

— Да — отвръща Мейси. Гласът й звучи странно рязко.

— Защо е скрил името си?

— Искахме да запазим тази информация в тайна. — Мейси изглежда притеснена. — Защо питате?

— Ако може, отговаряйте на въпросите ми. Казахте, че сте искали да запазите в тайна инвестицията си?

— Да. Не искахме Роуина да се различава от останалите деца в училището. Не искахме никой да си мисли, че се отнасят с нея по специален начин или нещо подобно. И аз… ами, аз имах една или две наистина добри приятелки сред майките. Не исках те да се притесняват какво говорят пред мен за училището. Използването на името на тръста, а не нашето фамилно име, правеше така, че нещата да не са чак толкова пряко свързани с нас. И съвсем скоро ние самите започнахме да се чувстваме по същия начин. Доналд инвестира парите и после всички в известен смисъл забравихме за това.

— Забравили сте за инвестиция от два милиона паунда?

— Мама нямаше това предвид — намесва се Роуина. — По-скоро престанахме да свързваме училището с финансовата инвестиция, която татко беше направил.

Мейси се изчервява и аз си мисля, че се чувства като тъпачка! И я съжалявам, защото й вярвам. Смятам, че наистина е напъхала този факт под килима и е продължила така, сякаш е най-обикновен родител на ученичка в училището.

— Но тази инвестиция трябва да ви е носела доходи? — пита Мохсин.

— Трябваше да мине доста време. Едва наскоро започна да се възвръща.

— Всъщност това е единственият ни източник на средства — казва Роуина. — Рецесията не се отрази добре на другите бизнесначинания на татко.

— Знаехте ли, че ще загубите всичките тези пари и приходите, които те са генерирали?

— Да — незабавно отвръща Роуина. — Обсъдихме го като семейство — продължава тя. Опитва се да звучи като възрастна, зряла.

— Не беше кой знае какво — казва Мейси. — Знам, че звучи глупаво. Но парите не са всичко на този свят, нали? А и ще оцелеем. Искам да кажа, че ще се наложи да продадем къщата. Да се нанесем в по-малка или да излезем под наем. Но на фона на всичко случило се — ами, щастието не се заключава единствено в това къде живееш, нали? А Роуина вече завърши училище, така че няма да плащаме повече такси за обучение. Ако се наложеше да напусне училището си, това щеше да е единствената наистина трудна промяна.

— А какво мисли мъжът ви за случилото се?

— Разочарован е — тихо отвръща Мейси. — Искаше да осигури на Роуина всичко. Когато стане втори курс в Оксфорд, ще трябва да живее извън колежа. Доналд планираше да купи малък апартамент на нейно име. Не искахме да се нанесе в някой студентски дом на километри от колежа, където няма да е в безопасност. Но явно… ами, това вече не е възможно. Бедничката Роуина, това беше голям удар за нея.

Но аз си мисля, че зад желанието на Доналд да купи апартамент на Роуина се е криела по-зловеща причина. Дали не е искал да продължи да я контролира под прикритието на щедър баща, задоволяващ всеки каприз на дъщеря си?

— Не съжалявам за апартамента — казва Роуина. — Наистина. Ни най-малко.

— Освен това, докато учи в университета, ще й се наложи да сключи студентски заем и да си намери работа — продължава Мейси. — А това е трудно. Едновременно да работиш и да учиш. За себе си не възразявам. Искам да кажа, че винаги съм искала да работя нещо.

— Мамо, офицерът не се интересува от всичко това.

— Мислите ли, че баща ви е бил само разочарован? — обръща се Мохсин към Роуина.

Мейси бързо отвръща вместо нея:

— Беше и разстроен, разбира се. Но никой не можеше да направи нищо по въпроса.

— Трябва да ви кажа, че съпругът ви е извикан на разпит в полицейския участък в Чизик.

— Не разбирам.

Роуина е пребледняла.

— Пожарът, мамо. Сигурно мислят, че е застрахователна измама.

— Но това е абсурдно! — възкликва Мейси. — Веднъж той се пошегува, че ще изгори проклетото място, но това беше само шега. Човек не си прави такива шеги, ако наистина има намерение да върши подобни работи, нали?

— Искам по-късно да поговорим насаме, госпожо Уайт, но засега трябва да задам няколко въпроса на Роуина.

— Тя няма нищо за казване. Нищо.

— Роуина? Искаш ли да поговорим без…

Виждам как очите на Роуина срещат тези на майка й.

— Бих искала мама да остане.

Внимателно, загрижено, Мохсин разпитва Роуина за баща й. Но всеки въпрос е париран от лоялността на Роуина. Не, Доналд никога не е избухвал. Не! Не би я наранил никога, по никакъв начин. Той е любвеобилен баща.

Докато слушам искрения глас на момичето, си мисля колко е различна от Джени. Не само заради сериозността си и заради онова, с което е трябвало да се сблъсква през живота си, но дори и по отношение на думите, които използва. Никоя от тях няма да бъде открита в онзи речник, който Джени ми направи. Чудя се колко често разговаря с връстниците си; дали изобщо има приятели.

— Грешите напълно! — избухва накрая тя. — Татко не е сторил нищо. Не би наранил никого. Грешите напълно.

Роуина започва да плаче и Мейси я прегръща закрилнически.

Двете са прикривали Доналд в продължение на години; със сигурност правят същото и сега. Според Джени съученичката й се е втурнала в горящата сграда, за да накара баща си да се гордее с нея, но дали не е било, за да го защити за пореден път, като се опита да ограничи пораженията, които е нанесъл?

Мислех, че човек трябва да е воден от любов, за да влезе в онова горящо училище. Може би Роуина е била тласкана от любовта към баща си, колкото и малко да я е заслужавал той.

Мохсин, очевидно ядосан, рязко слага край на разпита. Мейси е решила да отиде в полицията въпреки предупреждението му, че няма да й разрешат да види Доналд. Не разбирам лоялността й към него. Не и след като Роуина също е наранявана. Просто не разбирам.

Но няма значение. „Как“ и „защо“ са без значение.

Адам е оневинен.

 

 

Ти стоиш до леглото ми, мълчиш. Не съм сигурна какво съм очаквала, на какво съм се надявала сега, когато Адам е оправдан — може би не точно на усмивка върху лицето ти, по-скоро на отпускане на тялото ти. Но мускулите ти са стегнати толкова силно, че тялото ти изглежда неестествено сковано, като на марионетка.

Къде е мъжът от чайната в Кеймбридж, който се канеше да се изкачва, и да преодолява, и да гребе през белите води на живота?

Когато стигам до леглото, чувам, че ми разказваш за застрахователната измама; вече няма да обвиняват Адам за пожара.

— И крайно време беше!

За момент в гласа ти прозира енергия, но това е единственото облекчение, което си позволяваш. Защото за Джени не е намерено сърце, а аз все така съм в кома.

Веднага след това ме уверяваш, че за Джени ще се намери сърце и че аз ще се събудя. И онзи мъж е точно тук, до леглото ми. Не марионетка, а катерач. Колко абсурдно беше от моя страна да си мисля, че е възможно да се отпуснеш; колко безчувствено и глупаво. Всяка фибра от твоята сила ни е необходима, за да изкачи и двама ни до онзи връх на надеждата; тежестта ни е тежестта на твоята любов към нас; почти невъзможен товар.

Толкова съжалявам за онова, което казах по-рано, когато говорех за Айво. Защото ние двамата с теб се обичаме, знам го. Не с онази интензивна младежка любов, която споделяхме някога, а с нещо по-силно и по-устойчиво. Любовта ни е остаряла заедно с нас; може да е станала по-малко красива, но е по-мускулеста и жива. Брачна любов, изградена така, че да издържи.

 

 

Връщам се с теб в интензивното отделение. Трябва да смениш Сара при леглото на Джени. Независимо от факта, че Доналд е в участъка, ти отказваш да престанеш да я охраняваш.

„Не и докато копелето не си признае. Не и докато не се уверим напълно.“

Може би, въпреки уликите срещу Доналд, ти е трудно да се отърсиш от подозренията си към Сайлъс Хайман. Имаш нужда от писмено признание, нещо осезаемо, преди да напуснеш поста си.

Мисля, че подобно на мен, всеки път, когато излизаш от отделението й, а после се връщаш, си позволяваш да се надяваш, че в интервала, в който си отсъствал, са й намерили сърце. И че по някакъв начин фактът, че не си бил там, засилва тази вероятност. Онова, което човек очаква с огромно нетърпение, никога не се случва, когато се отнася до живота и смъртта.

Нищо не се е променило.

 

 

Джени е пред отделението.

— Няма сърце? — пита тя и изчаква един момент. — Звучи като залагане в игра на бридж.

— Джен…

— Да. Черен хумор. Извинявай. Леля Сара се обади на Ади и на баба Джи. — Лицето й се сгърчва. — Той е оправдан, мамо.

Облекчението й намира израз в сълзите. Обичта й към Ади е константна величина.

— Джен, за Айво…

Тя рязко се отдръпва от мен.

— Откажи се от разпита. Моля те.

Бързо се отдалечава и аз я изпровождам с поглед.

Мисля, че зървам човек в синьо палто да слиза от асансьора. Забързвам натам.

Това той ли е, тази фигура, завиваща по коридора към интензивното отделение? Божичко, ще ми се ти да беше тук.

Хуквам да го догоня.

В отделението влиза група лекари, не виждам никого в синьо палто.

Може би онова там е той, бърза да се отдалечи, наполовина скрит зад фигурата на един портиер, бутащ количка с пациент.

Но няма как вече да са пуснали Доналд. Нали? Сега вече няма никой. Коридорите са пусти, само в асансьора се виждат две сестри.

Не мога да съм сигурна, че съм го видяла. Вероятно просто подскачам от сенки.

 

 

Мохсин чака Сара на паркинга.

— Наистина не е проява на добро възпитание да закъсняваш за собственото си дисциплинарно наказание — дразни я той. Но Сара не се усмихва.

— Ади още не е проговорил — казва тя.

Но нали сега, когато всички знаят, че е невинен, той би трябвало да се чувства малко по-добре? Сега поне може да обърне гръб на горящата сграда, нали?

— Току-що говорих с Джорджина. Мислех, че когато Ади разбере, че е оправдан, това ще промени нещата за него, но…

Преди винаги е говорела последователно, винаги е завършвала правилно изреченията си. В това тук няма нищо подредено.

— Дай му малко повече време — съветва я Мохсин. — Може би все още не е осмислил информацията както трябва.

Двете със Сара се хващаме за тези негови думи.

Той я кара до участъка. В колата е голяма жега, климатикът безполезно духа горещия въздух обратно навътре. Маранята над асфалта образува мираж. Известно време Сара мълчи.

— Твърдят, че Грейс няма никакви мозъчни функции — казва внезапно.

— Но ти каза, че…

— Тогава се държах като страхливка.

Искам да изкрещя, че съм тук, сякаш изведнъж ще ме открият и ще се засрамят.

— Спорих с тях. Казах им, че говорят глупости. Защото не мога да понеса факта, че Майк ще я загуби. Не мога да понеса мисълта, че той ще премине през това.

Мохсин слага длан върху нейната и с този си жест ми напомня за теб.

— Когато мама и татко починаха, му обещах, че вече никога няма да се случи нищо ужасно.

— И си била на колко? На осемнадесет?

— Да. Но продължих да си го мисля и след това. До сряда си мислех, че понеже вече е изживял едно огромно нещастие, не може да му се случи никакво друго. Сякаш ужасните неща, като загубата на любими хора, се разпределят поравно. Господи, като офицер от полицията би трябвало да знам по-добре. И това, което се случва в момента, вече е прекалено много за него. И аз не мога да сторя нищо, за да направя нещата по-добри. Не мога да направя нещата по-добри за него.

Сега напълно осъзнавам, че тя те обича с майчина любов; така, както аз обичам Джени и Адам.

* * *

В полицейския участък якетата се свалят, коланите се разхлабват, за да се облекчат телата поне малко от жегата. Сара влиза в офиса на детектив инспектор Бейкър и затваря вратата зад гърба си. Вече няма нужда да я следвам като сянка, не и след като подпалвачът ни е известен и Адам вече не е обвиняван за пожара, но искам да съм с нея, докато я пекат на бавен огън.

Просто искам да съм с нея.

Подпухналото лице на Бейкър лъщи, прекалено тесните му дрехи са залепнали за дебелото му тяло. Неподвижният въздух лепне от миризма на пот.

Когато Сара влиза, Бейкър вдига поглед към нея, гласът му прозвучава рязко.

— Седни.

Той посочва към един пластмасов стол, но Сара продължава да стои права. Приближава към шефа си.

— Сега вече ясно ли ви е, че не се занимаваме със случай, в който някакво малко момченце си е играло с кибрит? — Гневът й изненадва както мен, така и инспектор Бейкър.

— Сержант Макбрайд, тук сте, за да…

— Дължите на Адам официално публично извинение. — Потиснатата й бясна енергия ми напомня за теб.

— Тази среща е, за да обсъдим твоето поведение. За…

— Имате ли намерение да подведете вашия предполагаем „свидетел“ под отговорност заради онова, което е причинил на Адам?

Нима Сара вече е отписала кариерата си? Затова ли влезе в стаята, извадила тежката артилерия — защото няма какво да губи?

— Тази среща няма за цел обсъждане на случая, нито на онова, което си открила с помощта на незаконните си методи. Целта не оправдава средствата, сержант. Дори преди приемането на парламентарния акт за защита на гражданските права от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година онова, което си направила, е щяло да бъде окачествено като прехвърляне на допустимите граници. Разбирам под какво огромно емоционално напрежение си, но за подобно нещо няма извинение. В резултат на всички реформи от последните двадесет и пет години полицията се научи да разследва случаите като по учебник. И така трябва.

— Но вие просто прехвърлихте страниците, за да стигнете до края на учебника — решихте какъв ще бъде краят, без да си правите какъвто и било труд да стигнете до него. Изобщо не проведохте разследване. Заради вашия мързел и безчувствена глупост едно дете можеше да живее до края на живота си с това петно, а истинският извършител да си остане на свобода.

— Да не би да предлагаш да сключим пакт за взаимно мълчание? Струва ми се, че на практика се опитваш да ме изнудваш, сержант?

Онова, което на мен ми изглежда като реакция, провокирана от факта, че Сара няма какво да губи, в неговите очи е изнудване.

— За щастие — продължава Бейкър, а гласът му пронизва като леден полъх горещия въздух в стаята, — човекът, който подаде оплакване срещу теб, го оттегли преди малко повече от час.

Може би госпожа Хийли е изпитала състрадание към Сара, когато е разбрала, че е леля на Джени и моя зълва. Или пък е решила, че полицаите ще се отнасят по-снизходително с нея, ако прояви добрина към техен колега.

— Това обаче не намалява сериозността на твоето нарушение — продължава Бейкър, но на вратата се разнася почукване и прекъсва думите му.

В стаята влиза Пени Пиърсън с острите черти.

— Какво има? — троснато пита Бейкър.

— Сайлъс Хайман даде материал за ДНК проба в сряда вечерта, когато го разпитвахме за пожара. ДНК-то му не съвпада с нищо от онова, което сме намерили на мястото на пожара, но резултатът от теста беше вкаран в базата данни.

— Е и? — нетърпеливо я подканя Бейкър.

Пени обръща лице към Сара. Мисля, че забелязвам искрица на извинение по лицето й.

— ДНК-то на Сайлъс Хайман е същото като това на семенната течност от кондома, изпратен на Дженифър.

30

— Сега сме сигурни, че Сайлъс Хайман е авторът на анонимните писма до Дженифър Коуви — продължава Пени. — Кондомът е бил част от кампанията му за психически тормоз. Също така смятаме, че Сайлъс Хайман е бил нападателят, залял Дженифър Коуви с червена боя. Следователно трябва сериозно да анализираме вероятността той да е причинил повредата в кислородния й апарат. Това може да е ескалация на предшестващото нападение с боята.

Бях тотално сгрешила, като си мислех, че Сайлъс Хайман е твърде интелигентен, твърде деликатен, за да изрязва букви от списания и да ги лепи на бели листове, какво остава да изпраща употребявани кондоми и кучешки изпражнения.

Спомням си как флиртуваше с хубавичката сестра. Усмивка и цветя — това беше напълно достатъчно, за да бъде пропуснат през вратата на едно болнично отделение със силно ограничен външен достъп.

— Трябва веднага да изпратите охрана при Джени — казва Сара.

Може би в крайна сметка не съм се стряскала от сенки.

Бейкър се намества на запотения си стол.

— Няма доказателства, че племенницата ти се нуждае от охрана. Просто една от тръбите на апарата й е дала дефект. Случва се.

— Придържате се към тази версия, защото обратното би означавало, че вашата некомпетентност я е оставила незащитена, нали? — възразява му Сара. — Защото, ако не бяхте подведен да мислите, че едно осемгодишно момче…

— Достатъчно!

Той й крещи и мисля, че Сара е доволна от този факт. Мисля, че тя иска да чува крясъци в тази стая.

Бейкър се обръща към Пени:

— Ще арестувате Сайлъс Хайман във връзка с анонимните писма и ще го разпитате за нападението с боя над Дженифър Коуви. — После поглежда към Сара. — Междувременно ще реша какви мерки да бъдат предприети срещу теб.

— А охраната? — пита Пени, с което си печели уважението ми. Но Бейкър очевидно е вбесен, че две жени му се опълчват.

— Вече ви казах какво е решението ми. Няма доказателства за никакво външно посегателство върху кислородния апарат. Ако предпочитате да продължавате да подхранвате параноята си, мога да ви напомня, че в интензивното отделение медицинският персонал, който се грижи за пациентите, е далеч по-многоброен, отколкото другаде; Доналд Уайт е задържан за пожара. А Сайлъс Хайман скоро ще бъде арестуван и обвинен за анонимните писма и по всяка вероятност за нападението с боята.

— Ако го открием — подхвърля Пени.

 

 

Сара се обажда по телефона, за да провери дали Джени е добре и да ти каже за Сайлъс Хайман. Не чувам отговора ти.

После сестра ти отива при Пени, която я чака на полицейския паркинг.

— Разпитах Сали Хийли — казва Пени. — Миналото лято Дженифър е била помощник-учителка и е работила заедно със Сайлъс Хайман. Тогава трябва да са се опознали по-добре.

Не искам да го чувам, но знам, че нямам избор. Защото сега Джени е свързана, по линия на следствието, със Сайлъс Хайман.

Спомням си, че миналото лято той й се беше оплакал от разпадането на брака си — или от въображаемото разпадане на брака си. Беше се доверил на едно шестнадесетгодишно момиче, докато самият той беше на тридесет. Тогава си бях помислила, че е много непочтено от негова страна, но нищо повече; защото тя беше твърде млада, за да открие зад думите му нещо повече от онова, което й казваха.

Спомням си как Джени беше защитила Сайлъс дори когато аз бях започнала да споделям твоите подозрения към него. Но тя по природа си е непредубедена и отворена към хората; едно от нейните очарования и една от нейните силни страни.

Всеки път, когато приближавам до идеята за връзка помежду им, се дръпвам назад.

Но вече не я познавам достатъчно добре, за да кажа със сигурност: „Не, не е възможно“.

Мислех, че обича Айво. Мислех, че отчаяно копнее да го види. И бях сгрешила.

Не я познавам така, както мислех.

Така че се пързалям покрай периметъра на отричането на една възможна връзка между Джен и Сайлъс Хайман, неспособна да я отхвърля със сигурност — колкото и да ми се иска.

Сара се настанява в колата до Пени — по неизречено съгласие ще присъства на ареста на Сайлъс Хайман.

— Все още ли смяташ, че Доналд Уайт е подпалвачът? — обръща се Сара към колежката си, докато пътуват.

— Да. След твоето индивидуално разследване — отвръща Пени с лека усмивка. — Работим по предположението, че става дума за застрахователна измама.

— Значи продължаваме да приемаме тези два случая като отделни.

Доволна съм, че използва множествено число, когато говори за полицията; може би Бейкър все пак няма да я уволни.

— Да. Анонимният автор на писмата до Джени, сега идентифициран като Сайлъс Хайман, трябва да е човекът, хвърлил червената боя по нея. А с подпалването на училището Доналд Уайт си е осигурявал парите от застраховката.

— Да видим докъде е стигнал Мохсин с този въпрос — предлага Сара и му се обажда.

— Здрасти, скъпа. Чух какво стана с Бейкър — казва той. — Всички чухме. Струпахме се като ръгбисти от отбора на „Черните“ пред вратата му, докато ти беше вътре.

— Да.

— Общото мнение е, че той ще се откаже от намерението да те наказва.

— Може би. Измъкна ли нещо от Доналд Уайт?

— Нищо. Мълчи, чака да пристигне скъпоплатеният му адвокат. Но жена му вдига голяма врява. Много мило и любезно вдигане на врява. Твърди, че в деня на пожара мъжът й е бил в Шотландия.

— Тя ще каже всичко, което той пожелае — отвръща Сара.

— Да. Момчетата от техническия отдел прегледаха телефона на Джени. Мислят, че са изтрити две съобщения. Опитват се да ги възстановят, но не са сигурни, че е възможно.

— Добре.

— Всички ще се отбием в болницата да я видим — казва Мохсин. — Нещо като неофициални посещения. По предварително изготвен график.

Предлага на Джени скрита полицейска охрана.

— Не допускат неоторизирани посетители — предупреждава го Сара. — Поради риск от инфекции. Трябва да е официално. Но Майк е при нея.

Благодари му и затваря.

— Защо мислиш, че Сайлъс Хайман доброволно е дал материал за ДНК проба? — обръща се тя към Пени. — Трябва да е знаел, че ще я проследим.

— Може би няма представа, че използваме една и съща база данни за всички случаи. Или просто е смятал, че разследването на анонимните писма е приключило или че няма да направим всичко необходимо, за да изведем нещата до успешен край. Но без ДНК-то му нямаше да го хванем. На записите от охранителната камера нямаше нищо. Бейкър вероятно ще ми разкаже играта, задето съм харчила полицейски пари на вятъра.

— Вероятно. Колко часа точно прекарахте в гледането на записите? — пита иронично Сара.

— Твърде много — отвръща с усмивка Пени. Но тази принудена размяна на небрежни реплики помежду им е преструвка за наличието на приятелство там, където го няма, и те някак не могат да я изиграят както трябва.

Пътуваме в мълчание; полицейското радио и климатикът съскат на различни честоти. Забелязвам напрежението по лицето на Сара.

— Можеш ли да ми кажеш кой е свидетелят, който твърдеше, че е видял Адам?

— Не още. Съжалявам. Бейкър ще ме…

— Да.

— Ще ти кажа веднага щом стане възможно.

Чудя се дали някой някога ще събуди толкова любов у Пени, че да я накара да пренебрегне правилата заради него, какво остава пък да рискува кариерата си — да я захвърли зад борда — както беше направила Сара заради Адам. Не мога да си го представя да се случи. Но пък някога не можех да допусна подобно нещо и за Сара.

 

 

Стигаме до къщата на Сайлъс Хайман. Зад нас спира още една полицейска кола. Млад униформен офицер, архетип на гладко обръснато ченге, излиза от колата, ентусиазирано хуква към вратата на Сайлъс Хайман и натиска звънеца. Пени се движи по-бавно.

Наталия отваря и аз усещам как клаустрофобията от задушния апартамент се излива на улицата. Изглежда ядосана и уморена.

— Къде е съпругът ви? — пита младият полицай.

— На един строеж. Защо?

— На кой строеж?

Тя поглежда към двете полицейски коли, паркирани пред дома й.

— Какво е това?

Пени бавно приближава, без да откъсва поглед от жената. Наталия нито за миг не отмества очи встрани.

— Били сте вие — казва Пени. — Не мъжът ви. Вие.

Наталия се дръпва назад.

— За какво говорите?

— Видях ви на записите от охранителната камера — казва Пени. — Как изпращате едно от гадните си малки писъмца.

— Значи изпращането на писма е престъпление, така ли?

Но тя продължава да отстъпва навътре в къщата.

Пени слага ръка на рамото й, спира по-нататъшното й отстъпление.

— Арестувам ви по обвинение за психически тормоз чрез изпращане на анонимни писма. Не е нужно да говорите, но ако в този момент не кажете нещо, на което по-късно да се опрете в съда, това може да навреди на вашата защита.

Спомням си за книжката с комикса за Пощальона Пат в колата на Сайлъс в подземния паркинг на болницата. Дали някои от думите в нея не са били червени и весели, преди тя да ги разфасова на букви и да ги пререди в омраза?

А кучешкото изпражнение? Дали беше излязла навън с лопата и кутия за колет? Къщата им е само на три пресечки от нашата. Било й е лесно да достави каквато и да е пратка до нашата врата и отново да се прибере у дома.

Друг път е изпращала отвратителните си писания от различни райони на Лондон — дали за да изглежда така, сякаш е на много места едновременно?

Не мисля за кондома. Още не. Още не.

Но мисля за червената боя по дългата светла коса на Джени. Женски похват.

И кой би обърнал внимание на една забързана майка с децата й в един търговски център? Смесила се е с тълпата и е изчезнала.

Постепенно се доближавам до фигурата в синьо палто, надвесена над Джени и кислородния й апарат, опитваща се да я убие. Би могла да е на жена. Видях я само в гръб, и то от разстояние. Но как е успяла Наталия да се вмъкне в едно заключено отделение? И дали омразата й се е простирала чак до там, че да стигне до опит за убийство?

* * *

Наталия седи на задната седалка в колата на Пени. Сара е до нея. Известно време никой не продумва. Наталия си играе с един конец от предпазния колан. После Пени изключва климатика и без неговото бръмчене в колата изведнъж става изключително тихо.

— Защо го направихте? — пита Пени.

Наталия мълчи, продължава да дърпа конеца, но имам чувството, че умира от желание да говори.

В колата започва да става горещо, сякаш тишината има своя собствена температура. Спомням си как веднъж Сара беше казала на една насядала покрай масата за вечеря погълната от историите й компания, че най-добрият момент да „изтръгнеш информация от един заподозрян“ е веднага щом го арестуваш, преди да стигнете до полицейския участък; преди да е имал време да размисли или да се съвземе.

— Обичате го, нали? — пита Сара, а в думите й прозира нотка на сарказъм.

— Той е едно лайно. Слаб. Безполезен. Прецака живота ми.

Думите й се смесват с жегата в колата, насищат я с отвращение.

— Защо тогава сте си направили труда да изпращате онези анонимни писма? — пита Пени. — Щом даже не го харесвате?

— Защото лайното принадлежи на мен, нали така? — троснато отвръща Наталия. Спомням си как беше наблегнала на думата мой в израза „моя съпруг“. Не от лоялност, а от чувство за собственост.

Помня и разказа на Джени: „Тя му казала, че е неудачник. Че се срамува от него… Но не иска да се развежда“.

Сайлъс Хайман й е казал истината.

— Директорката, Сали Хийли, ми каза да стегна каишката на мъжа си — продължава Наталия.

— Госпожо Хайман…

— Да му стегна каишката. Сякаш е куче. Проклет кокер шпаньол. Добре го беше преценила. Попитах я какво има предвид, престорих се, че не знам. Все пак и аз си имам гордост, нали така? Тя каза, че флиртуването с помощник-учителки е неприемливо. „Флиртуване“, не „чукане“. Много е изискана тази госпожа Хийли. Но хитра. Прехвърли проблема на мен. Възхищавам й се заради това. Показва наличието на известен дух.

— Но вие наказахте Дженифър Коуви, не съпруга си? — пита Пени.

— Тъпата кучка ме направи на глупачка.

Вдигам ръка, за да покрия лицето си, сякаш думите й са хвърчаща слюнка. Въпреки това те стигат до мен.

— Видях ги заедно. Тя, с нейните дълги крака, къса пола и дълга руса коса, курва; един бог знае защо й позволяват да се облича така. Той флиртуваше като луд с нея. Нямаше нужда госпожа Хийли да ми казва да му свия юздите.

— А червената боя? — пита Пени.

— Курвата трябваше да си отреже косата.

— Защо изпратихте кондома? След като сте знаели, че може да бъде идентифициран?

— Никога не съм предполагала… — започва Наталия и я чувам как отново се заема с дърпането на конеца. — Исках тя да разбере, че двамата все още спим заедно. Нея я чукаше, но с мен правеше любов.

 

 

Стигаме до полицейския участък. Пени отвежда Наталия за разпит. Сара се връща директно в болницата. Докато излиза, за да се прехвърли на шофьорското място, се появява Мохсин.

Сара среща въпросителния му поглед. Въпросът, който не й е задал по-рано — който и Пени не й е задала — сега вече е прекалено голям и шумен, за да бъде игнориран.

— Джени не е имала любовна връзка със Сайлъс Хайман — казва Сара. — Ако имаше, щеше да ми каже.

Завиждам на силната й вяра, че познава Джени много добре, след като аз самата съм изгубила моята съвсем наскоро и сега усещам ужасно липсата й. Дали при всеки родител настъпва момент, когато разбира, че детето му е надраснало познанието му за него? Момент, в който не може да се движи със същото темпо?

По някаква причина се сещам за обувките й. Плетените терлички бяха заменени от мънички меки обувчици, после от малки сандали с каишки за затягане за лятото и черни училищни обувки за зимата. През цялото време обувките й ставаха малко по-големи, докато се стигна до малките размери в номерацията за възрастни и до момента, в който вземането на решение в магазина за обувки беше почнало да става по-трудно — докато един ден Джени отиде да пазарува сама и се върна с ботуши. Тогава не бях разбрала, че е започнала да се отдалечава от мен с ботушите, на които им липсваха каишки за пристягане, за да се пригодят към дългите й крака на пораснало момиче. И тук не става дума за пиленца, изхвърляни от гнездото им от техните родители, за да се научат да летят, а за родителите, които са принудени от своите подрастващи отрочета бързо да напуснат уютното семейно гнездо. Ние сме тези, които се изправят пред необходимостта да свикват да бъдат независими от тях и които с трясък се стоварват на земята, ако се провалят.

 

 

Двамата със Сара сте в коридора на интензивното отделение. Джени слуша. Аз не чувам какво казваш, но от стойката ти разбирам, че си бесен. Приближавам още.

— Жена му е сбъркала, за бога!

— Знам, Майк — търпеливо изрича Сара. — Просто исках да ти кажа.

— Нелепо е. Мъжът е на тридесет и е женен, за бога!

Джени се обръща объркана към мен.

— Жена му е мислела, че имам връзка с него?

Кимам. После събирам смелост.

— А ти имала ли си?

— Не. Флиртуваше с мен — той флиртува с всички — но нищо повече.

И аз й вярвам; разбира се, че й вярвам.

— Но ти благодаря, че попита — усмихва ми се тя. И наистина го мисли.

Не я питам за Айво, когото забелязах да седи в коридора до градината; тълпите от хора се разделяха за кратко покрай него, за да го подминат.

Това, че предполагах — надявах се — че няма никаква връзка със Сайлъс Хайман, и вярвах, че ще каже истината, не означава, че отново познавам дъщеря ни напълно.

— Доктор Санду е тук — казва Джени.

Обръщам се и го виждам заедно с кардиоложката, младата госпожица Логан.

— По-късно днес ще направим на Джени ядрено-магнитен резонанс и компютърна томография — казва госпожица Логан. — Да проверим дали продължава да отговаря на условията за трансплантация.

— В такъв случай смятате, че има надежда — казваш, хващайки се за думите й.

— Времевата рамка е прекалено ограничена. Просто следваме протокола.

— Спомняте ли си, че говорихме за два вида изгаряния? — пита те доктор Санду. — Сега вече знаем, че тези на Джени са изкуствено уплътнени частични изгаряния от втора степен. Което означава, че притокът на кръв не е нарушен и кожата й ще заздравее. Няма да останат белези.

Но докторът звучи пораженчески, вместо да е доволен.

— Това е фантастично! — възкликваш, отказвайки и ти да бъдеш победен.

Влизат в отделението, застават до леглото на Джени.

Тя остава в коридора с мен.

— Мъртва, но без белези — казва. — Е, това е успокояващо.

— Джен…

— Да, но понякога само хуморът пред бесилката е подходящ.

— Ти няма да…

— Не спираш да ми го повтаряш.

— Защото е истина. Ще живееш.

— Защо тогава доктор Санду или госпожица Логан не кажат същото? Имам нужда да се поразходя.

— Джени…

Тя започва да се отдалечава от мен.

— Намериха ти сърце.

Тя не се обръща.

— Прекалено голяма съм за вълшебни приказки, мамо.

31

Сара чака в кафенето и потропва с пръсти по същия начин, както правиш ти, когато си нетърпелив. Извадила е тефтера с бухалчетата и се е зачела в него. По умореното й лице съзирам нараснала енергия. Спира да почуква с пръсти, когато вижда приближаващите се Мохсин и Пени.

— Наталия Хайман е обвинена за психически тормоз и физическо нападение — казва Пени. — Призна си за всички анонимни писма и за атаката с боята.

Острите й черти са омекнали от задоволство от добре свършената работа.

— Сайлъс Хайман няма нищо общо с отвратителните отмъстителни действия на жена си — продължава Пени. — Дори не е знаел, че всичко това се случва.

— А кой си е играл с апарата на Джени? — пита Сара.

— Наталия се кълне, че не е тя. И аз й вярвам. Тя е авторката на анонимните писма, но наистина не смятам, че е била тя в интензивното отделение.

— А Доналд Уайт? — обръща се Сара към Мохсин.

— Алибито му се потвърждава — отвръща Мохсин. — В сряда следобед е пътувал със самолет на компанията Би Ем Ай и в три часа се е намирал по средата на пътя между Гетуик и Абърдийн. Но продължаваме да мислим, че си права и че пожарът е бил организиран с цел застрахователна измама. Трябва да е имал съучастник.

— Хитрият му адвокат се опитва да го отърве — казва Пени. — Но на Бейкър не му минават тия, поне за момента.

— Или пък подпалвачът е Сайлъс Хайман — отбелязва Сара.

Мохсин и Пени я гледат изненадано.

— Мисля, че брат ми е бил прав още от самото начало — продължава Сара.

Искам да млъкне, веднага. Не разполагам с емоционалния капацитет или умствената енергия за подобно нещо. Проблемът вече е решен. Всичко е приключило. Доналд Уайт е подпалил училището, за да вземе парите от застраховката. Възможно е Джени да е видяла нещо, което да го уличава, поради което може да се е опитал да я убие. Наталия Хайман си е отмъщавала на Джени по погрешка. Може би — просто една възможност — тя е била нападателят над Джени в болницата. Това е. С тези двама души се обяснява всичко. Не приятен, прилежно подреден пакет от факти, а грозно противно досие, свидетелстващо за отвратителното у хората. Но познато. И приключило.

„Не искаш ли да узнаеш истината? — скарва ми се гласът на бавачката. — Не искаш ли името на Адам да бъде на сто процента изчистено, а Джени да е в безопасност? Нали това искаш?“

Разбира се, че е това, съжалявам.

— Но нали разбрахме за измамата — напомня Мохсин на Сара. — По-точно, ти разбра.

И той ли е уморен и изнервен от всичко това?

— Открих мотив, да — отвръща Сара. — Но сега мисля, че е също толкова възможно подпалвачът да е Сайлъс Хайман.

— И целта му е била да си отмъсти заради уволнението? — вдига вежди Мохсин.

— Да.

— Никога не съм вярвала, че Сайлъс Хайман може да е подпалвачът — остро възразява Пени. — Дори в самото начало.

— Мисля, че прекалено бързо го изключваме от кръга на заподозрените — казва Сара.

— Но как ще обясниш факта, че жена му му осигури алиби? — пита Мохсин. — Тя очевидно го ненавижда, така че едва ли ще излъже заради него, нали?

— Ако го осъдят, тя ще се озове в положението на самотна майка с три деца без никакви доходи — обяснява Сара. — В неин интерес е да излъже. Във всеки случай мисля, че продължава да изпитва чувства към него, по някакъв неин странен и перверзен начин.

Съгласна съм със Сара, защото, докато седях до Наталия в колата, под изплютите й гневни думи, под страстната й жестокост, бях зърнала нещо крехко и наранено.

„Нея я чукаше, но с мен правеше любов.“

— Ще ми дадете ли десетина минути? — пита Сара и преди да са отвърнали, тя вече си е тръгнала, стиснала бележника си в ръка.

Мохсин изглежда объркан, Пени — раздразнена.

— Ще се обадя в участъка — казва Пени ядосано и също излиза.

Мохсин отива до бара и си взема нов чай.

 

 

Останала сама, аз си мисля за Джени. „Прекалено голяма съм за вълшебни приказки, мамо.“

Спомням си как й четеше всяка вечер: големите ти ръце, кокалчетата на пръстите ти с тъмните косми по тях, груби и мъжествени, около лъскавата корица на някоя книжка. Любими й бяха старите приказки, онези, които започват с „Имало едно време…“ и както повелява традицията, завършват с „… И заживели щастливо“. Но това щастие беше трудно спечелено. Онези красиви принцеси, момичета с нежна бяла кожа и беззащитни дечица, се сблъскваха с невероятна жестокост. Вещица затваря деца в клетка и ги охранва, за да ги изяде; мащеха изоставя деца в гората, за да умрат там; друга настоява дървар да убие красивата й доведена дъщеря и да й донесе сърцето й за вечеря.

Сред лъскавите корици се криеше свят, в който доброто се бореше срещу лошото; снежнобялата невинност — срещу тъмната жестокост. Но въпреки лошотията децата, пострадалите красиви девойки и невинните принцеси побеждаваха. Оцеляваха — винаги! — за да има приказката щастлив край.

Сега вече вярвам във вълшебните приказки, казах ли ти го? Защото преминах през огледалото. Младата девойка ще се ожени за своя принц, децата ще се съберат със своя обичен баща, а Джен ще живее.

Тя ще живее.

Когато Сара се връща в кафенето, Мохсин допива чая си. Пени върви след нея. И отново трябва да мисля за мрачното зло — за „кой“ и „защо“ в нашата история. За разлика от онези вълшебни приказки, историята не върви по права линия, а прескача назад към Сайлъс Хайман.

— Добре тогава, нека да обмислим идеята ти, че Сайлъс Хайман е подпалвачът — казва Пени на Сара с подигравателна нотка в гласа. — Да приемем, че е искал да опожари мястото. Дори да е знаел кода на входа — дайте всъщност направо да го вкараме вътре в училището — как би могъл да премине през сградата и да стигне до втория етаж, без да бъде забелязан?

— Мислих по този въпрос — отвръща Сара спокойно. — Въпреки че по-голямата част от персонала е била на спортния празник, вътре са останали трима души и следователно е било рисковано.

— Именно. И така…

— И така, той е трябвало да си намери съучастник. Някой, който да се увери, че е чисто.

Пени изглежда още по-раздразнена и нетърпелива. Надявам се децата й да са интелигентни и бързи, иначе писането на домашни в нейната къща би било истински кошмар.

— Ами ако Роуина Уайт му е помогнала? — подхвърля Сара. — Ако тя е следяла да не се появи някой? Ако се е постарала да отвлече вниманието на секретарката, докато той е влизал вътре?

— И за какво, по дяволите, би го направила? — пита Пени.

— Защото мисля, че Сайлъс Хайман е имал любовна връзка с някой от училището. С помощник-учителка. Но не с Джени. А с Роуина.

Поразена съм. Роуина?

— Това е абсурдно — възразява Пени. — Разбирам защо не желаеш племенницата ти да е имала нещо общо с него. Но Наталия Хайман беше пределно ясна, че е била Джени. Видяла ги е заедно.

— Видяла е съпруга си да флиртува с Джени, да — кимва Сара. — Но той е флиртувал с всички. Елизабет Фишър го сравни с петел в кокошарник. Мисля, че е флиртувал и с Роуина Уайт. И че флиртът е прераснал в нещо повече.

Сега вече са стигнали до Мохсин, който напрегнато слуша.

— А какво ще кажеш за директорката и за съвета й Наталия да стегне юздите на мъжа си? — пита Пени. — Сали Хийли е знаела, че той има връзка с Дженифър.

— Само е казала, че е помощник-учителка. А Наталия си е направила своите собствени изводи. И ако сложите двете момичета едно до друго, е лесно да се види защо един мъж би предпочел Джени.

— Добре, налага се да бъда брутална — казва Пени. — Дженифър — дълги крака, дълга руса коса, красиво лице. Бих избрала нея.

Забелязва, че Сара реагира при думите „красиво лице“, а Мохсин я стрелва с предупредителен поглед.

— Извинявам се. Но защо му е да се занимава с грозната, ниска и закръглена Роуина, когато си има жена като Наталия у дома?

— Защото Наталия е от онези жени, които пъхат лайна в пощенските кутии на хората — предполага Мохсин.

— Освен това Роуина е изключително интелигентна — добавя Сара. — Приета е да следва естествени науки в Оксфорд. Може това да го привлича. Или е знаел, че може да я съблазни, защото е уязвима. Или пък самият факт, че е на седемнадесет, вече е достатъчен, за да я направи привлекателна в неговите очи. Не знам причината.

— Защото няма такава — отвръща Пени.

— Има още — казва Сара и започва да рови в чантата си. — Тук някъде са записките ми от разговора ми с Мейси Уайт.

Пени я гледа разтревожена.

— С кого, по дяволите, не си говорила? Инспектор Бейкър знае ли?

Ти пристигаш и ги прекъсваш.

— Джени сама ли е? — пита те Сара; тревогата й е очевидна.

Защото, ако Сайлъс Хайман е неизвестният нападател, както предполага тя, той е някъде там, на свобода, и представлява заплаха.

— Айво е при нея — отвръщаш. — И цял куп доктори. За Роуина Уайт. След като говорихме, си спомних нещо.

И Пени, и Мохсин се чувстват неловко в твое присъствие. Пени дори леко се изчервява. Трогателно е да си физически близо до емоционално разголен човек.

— Когато говорих с жената на Сайлъс Хайман — казваш ти, — тя ме обвини, че съм причинил уволнението на мъжа й. Че съм „искал да го изхвърлят“.

Спомням си как Наталия те последва до колата; нейната враждебност, витаеща подобно на силен евтин парфюм около нея.

— Мислех, че когато обвинява мен, има предвид, че в мое лице визира всички родители — продължаваш. — Че съм просто един от многото. Но сега смятам, че ме е обвинявала лично. Мислеше, че аз съм причината да го уволнят — вероятно защото е вярвала, че мъжът й има връзка с моята дъщеря.

Сара кимва и аз виждам силната привързаност помежду ви.

— Сбъркала е момичето, затова е обвинила и погрешния баща — завършваш.

Пени мълчи. Вероятно не е добра полицейска практика да се спори с баща, чиято дъщеря е в интензивното отделение, нито да се подхвърлят злобни забележки за морала на гореспоменатата дъщеря пред нейния разстроен родител. И сега разбирам защо си тук, защо, вместо да изчакаш Сара да дойде при теб, ти прекъсваш срещата й с нейните колеги.

Беше определил идеята за връзка между Джени и Сайлъс Хайман като „напълно абсурдна“. Не искаш по адрес на Джени да се говорят лъжи, не искаш да лепват петно върху нея — като връзката с по-възрастен женен мъж.

Когато си тръгваш, се възцарява мълчание, преди някой отново да заговори.

— Мисля, че интерпретацията на Майк е правилна — казва Сара. — В нея има логика, ако нападението с червената боя е било с цел да накаже Джени заради това, че Сайлъс е бил уволнен заради нея. Обяснява и ескалацията на жестокостта. Просто е избрала погрешното момиче.

— Каза, че си говорила с Мейси Уайт…? — напомня й Мохсин.

— Да.

Сара отваря бележника с бухалчетата. Докато го прави, се сещам за мрачното празно кафене и Сара, която си води записки; моментът, в който Мейси си беше тръгнала, за да отиде при Роуина.

— Говорих с Мейси Уайт в четвъртък, дванадесети юли, деня след пожара, в девет часа вечерта.

Сара се концентрира върху бележника си, но няма как да не усеща неодобрението на Пени.

— Тя ми каза, че е погрешно да караш някой да те обожава, когато този някой е толкова по-млад от теб и не може да разсъждава трезво.

Тогава мислех, че Мейси има предвид Адам. Но сега смятам, че е визирала подрастващата си дъщеря.

— Каза, че Сайлъс правел така, че хората да го обикнат, защото никой не разбирал що за празен и фалшив човек е. Каза, че „експлоатирал“ хората, и наблегна на тази дума.

Сега Пени мълчи; също като Мохсин слуша напрегнато.

— Попитах я кога си е променила мнението за Сайлъс Хайман. Според записките ми тя не ми отговори веднага.

Спомням си как за известно време Мейси бе въртяла едно малко розово пакетче с изкуствен подсладител в ръцете си, без да отвръща на въпроса.

— После каза, че станало на раздаването на наградите — продължава Сара. — Но мисля, че се е случило преди това — когато е разбрала за Сайлъс и дъщеря си.

Спомням си бледото лице на Мейси при раздаването на наградите. Нетипичната за нея омраза към някого. Помня как каза: „Този човек никога не биваше да бъде допускан до децата ни“. Сайлъс Хайман не преподаваше в училището, докато Роуина учеше там. Но миналото лято, когато бе на шестнадесет и я бяха назначили за помощник-учителка, той вече беше там. Защо не разбрах, че Мейси е имала предвид дъщеря си? И защо не беше казала истината на мен — и на Сара?

Вероятно защото, също като теб, го смята за позорно петно върху Роуина. Мисли, че Сайлъс вече е „експлоатирал“ дъщеря й, и не иска да я наранява още повече, като направи факта публично достояние. Дори само пред приятелка. А тя е свикнала да пази тайни.

— Когато разговарях с Роуина в деня след пожара — казва Сара, — тя ми каза, че Сайлъс е жесток.

— Носиш ли бележките си и от този разговор? — пита Мохсин.

Иронизира ли я? Не. Водене на записки по време на провеждане на разпит е стандартна полицейска процедура.

Тя кимва и му подава бележника си.

Никога не съм разбирала манията на полицията за плътно следване на процедурата, записването на всяка дума и бюрократичното внимание към детайла; нещо, в което Сара винаги е била отличничка. Сега го разбирам.

— Това нещо за добрия ангел и злия дявол е интересно — отбелязва Мохсин, докато чете.

— Ако му е помогнала с пожара — казва Пени, — това обяснява защо се е втурнала вътре. Може би преди това не е знаела, че някой ще пострада.

— Нека да поговорим с нея — казва Мохсин и се изправя.

— Ще се обадя в участъка — казва Пени. — Ще им поръчам спешно да открият Сайлъс Хайман.

 

 

Тръгвам с Мохсин и Сара. Мисля си за Айво, който бе поел поста до леглото на Джени, за да дойдеш да говориш със сестра си и колегите й. Радвам се, че му вярваш достатъчно, за да му позволиш да те замести при Джени; доволна съм, че не си изпълнен с такива предразсъдъци спрямо него, както бях изпълнена аз.

 

 

Пристигаме в отделението по изгарянията и аз поглеждам през стъклената стена в стаята на Роуина. Както казах и преди, тя вече не ми изглежда безлична и грозна — как е възможно някой, чието лице е здраво, сега да ми изглежда безличен — но разбирам острата искреност на Пени, когато се изказа за нея.

Като малко момиченце Роуина беше красива. Приличаше на фея с огромните си очи, изящното си лице и копринената си коса с цвят на мед. Спомняш ли си онази бронзова статуя, която госпожа Хийли поръча, за да отбележи първата година от създаването на „Сидли Хаус“? Не трябваше да знаем кое дете е послужило за модел, но всички предположихме, че е Роуина. Но когато стана на шест години, дребните й бели идеални зъбки бяха заменени от неравни зъби с разстояние помежду им, които изглеждаха прекалено големи и безцветни в съседство с останалите й перлени млечни зъбчета. Докато лицето й порастваше, очите й сякаш се смаляваха, а лъскавата й светла коса стана мръснокафява на цвят и загуби блясъка си. Намираш, че е странно, задето съм забелязвала подобни неща? В училище виждаш как децата растат и се променят, и няма как да не забележиш промените. Съжалявах я. Сигурно беше ужасно трудно да си така впечатляващо красива, а после да загубиш красотата си. Мейси ми разказа, че когато отишли при зъболекаря, дъщеря й плакала и си искала предишните зъби, сякаш е знаела, че губи детската си красота още преди това да се е случило напълно. На моменти се чудех дали това не я беше направило толкова амбициозна; сякаш се опитваше да се докаже по други начини.

С Джени се случи точно обратното: нашето тромаво патенце се превърна в красива тийнейджърка, докато Роуина пострада от проклятието за всеки подрастващ, наречено акне. Процесът на израстване трябва да е бил труден за нея дори без физическото насилие от страна на баща й. Съмнявам се, че е получавала много романтични обяснения от момчета на нейната възраст.

Дали всичко това в комплект — усещането, че си безлична, дори грозна, жестокото отношение от страна на собствения ти баща — не я е направило лесна плячка за мъже като Сайлъс Хайман?

Сара и Мохсин влизат в стаята й.

— Здравей, Роуина — поздравява я Мохсин. — Бих искал да ти задам още няколко въпроса.

Роуина кимва, но не откъсва поглед от Сара.

— Тъй като си под осемнадесет — казва Мохсин, — с теб трябва да има възрастен, който да…

— Може ли да е лелята на Джени?

— Да, щом така искаш.

Мохсин поглежда към Сара и помежду им преминава някаква безмълвна комуникация.

Сара сяда на стола до леглото на Роуина.

— Последния път, когато говорихме, ти каза, че Сайлъс Хайман е красив, нали така? — казва Сара.

Роуина се извръща засрамено настрана.

— Каза, че си го наблюдавала…?

Притеснението на момичето е толкова явно, че аз също започвам да се чувствам неудобно.

— Намираше ли го за привлекателен? — пита внимателно Сара.

Роуина мълчи.

— Роуина?

— Хлътнах по него в мига, в който го видях.

Тя се извръща така, че да не вижда Мохсин, сякаш присъствието му не й харесва, и той се оттегля към вратата.

— Знаех, че никога няма да погледне някоя като мен — продължава да говори на Сара. — Мъже като него никога не го правят. Нали разбирате, красивите мъже.

Тя млъква. Сара не нарушава мълчанието, чака я да продължи.

— Ако можех да избирам между това да съм умна и това да съм красива — казва тихо Роуина, — бих избрала второто.

— Също така ми каза, че си го смятала за жесток.

Сякаш Сара й зашлевява плесница.

— Не биваше да го казвам. Не беше редно.

— Но може би си била искрена?

— Не. Беше глупаво. Наистина изобщо не го възприемам по този начин. Искам да кажа, че просто допусках, че може да бъде жесток. Но това се отнася за всички ни, нали така? Всеки носи в себе си такава склонност, нали?

— Защо си се влюбила в него, щом си мислела, че може да бъде жесток?

Роуина не отвръща.

— Той някога държал ли се е жестоко с теб? — пита Мохсин.

— Не! Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Не и с лоши чувства.

— Но те е докосвал — завършва Сара.

Роуина кимва.

— Имали ли сте връзка със Сайлъс? — пита Мохсин.

Роуина поглежда разколебано към Сара.

— Аз съм офицер от полицията, който ти задава въпрос — продължава Мохсин. — И ти трябва да ми кажеш истината. Няма значение какви обещания си давала.

— Да — отвръща Роуина.

— Но ти каза, че той не те поглеждал? — внимателно й напомня Сара.

— Наистина беше така. Искам да кажа, поне в началото. Той искаше Джени. Беше запленен; през цялото време флиртуваше с нея. Тя не му отвръщаше, мисля, че дори леко се дразнеше. Но аз винаги бях там. И накрая той ме забеляза.

— Ти как се почувства от това? — пита Сара.

— Като невероятна късметлийка.

За момент изглежда щастлива и горда.

— Да се върнем назад, Роуина — казва Сара. — Ти каза, че той никога не те е докосвал с лоши чувства?

Тя кимва.

— Някога наранявал ли те е? Може би случайно? Или…?

Роуина се извръща на една страна.

— Роуина?

Никакъв отговор.

— Каза ми, че някой може да носи в себе си едновременно и ангел, и демон — успокояващо продължава Сара. — И че целта е да се освободи от дявола.

Роуина се извръща с лице към нея.

— Знам, че звучи средновековно. Може да се каже и по друг начин. Ако се върнем в двадесет и първи век, ще говорим за раздвояване на личността и така нататък, но лекарството е едно и също, според мен. Просто любов. Обичта ти към някого може да отблъсне дявола или да накара човек отново да се почувства добре в емоционално отношение. Ако го обичаш достатъчно.

— Сайлъс идвал ли е да те види тук? — пита Мохсин.

— Не. Между нас всичко приключи. Преди доста време, между другото. Но дори все още да бяхме заедно, той не би искал мама да го вижда с мен.

— Майка ти не го харесва? — пита Сара.

— Не. Тя искаше да скъсам с него.

— И ти направи ли го?

— Да. Не исках да разстройвам мама прекалено много. Не мисля обаче, че той ме разбра.

— Твоите родители ли се обадиха в „Ричмънд Поуст“, за да съобщят за инцидента на площадката за игра и за вината на Сайлъс? — пита Мохсин.

— Само мама. Татко каза, че не е честно, защото това може да доведе до уволнението му. Не и по лични причини. Каза, че не било редно. Но мама мрази Сайлъс. Затова се обади във вестника.

Браво на Мейси. Когато опре до важни неща, старата ми приятелка от едно време си остава себе си. Може да не беше напуснала Доналд, но в случая със Сайлъс се беше изправила в защита на дъщеря си. Не съм сигурна, че е осъзнавала, че въпросното телефонно обаждане ще доведе до банкрута на семейството й. Но смятам, че дори да го е знаела, това не би я спряло.

— На колко години беше миналото лято, когато започна връзката ви? — пита Сара.

— На шестнадесет. Но рожденият ми ден е през август, така че бях почти на седемнадесет.

— Сигурно ти е липсвал след скъсването ви?

Роуина кимва разстроено.

— Той опита ли се да се свърже с теб?

Тя отново кимва, а от очите й рукват сълзи.

— Някога молил ли те е да направиш нещо за него? Нещо, за което си знаела, че е нередно?

— Не, разбира се. Сайлъс не би ми причинил подобно нещо. Винаги се е отнасял добре с мен.

Ужасно неумела лъжкиня е.

Влиза една сестра.

— Трябва да й сменя превръзките и да й дам антибиотика.

Мохсин става.

— Ще се видим след малко, Роуина.

* * *

Мохсин и Сара излизат.

— Значи случаят е точно като по учебник — жертвата на родителски тормоз си избира същия тип партньор? — вдига вежди Мохсин.

— Може да използваме този случай, когато подготвяме презентация за следващия семинар за домашното насилие — отвръща Сара. — Според някои експерти това се случва, защото насилваното момиче се надява, че може да накара партньора насилник да го обича и да се държи добре с него. И това ще е някаква компенсация за държанието на бащата. Ще получи бащината си любов чрез заместител.

— На мен ми звучи като пълни глупости — признава Мохсин. — Ще се обадя в участъка и ще извикам някой със записващо устройство. Ще направим всичко според проклетия учебник на Бейкър.

Сара кимва.

— Мислиш ли, че Сайлъс Хайман я е накарал да запали училището? — пита Мохсин.

— Не знам. Възможно е, но мисля, че е по-вероятно да му е помогнала той да го осъществи. Очевидно е, че Роуина има голяма слабост към него, и според мен той не би се посвенил да се възползва от това. Но същото се отнася и за баща й. Мисля, че и Сайлъс Хайман, и Доналд Уайт биха използвали Роуина, за да постигнат целите си.

Пени приближава забързано към тях.

— Доналд Уайт е освободен, без да му бъде повдигнато обвинение — осведомява ги тя. Забелязва изражението на Сара. — Има алиби, както и добър адвокат. Не можехме да направим нищо, за да го задържим законно дори минути повече.

— Знаеш ли къде е отишъл? — пита Сара.

— Не.

— А Сайлъс Хайман?

— Проверяваме из строежите. Все още не сме го открили.

Значи и Доналд Уайт, и Сайлъс Хайман можеха да са в болницата.

* * *

Тръгвам след Сара по една остъклена топла връзка, водеща към интензивното отделение. Когато поглеждам надолу към изсъхналата градина отдолу, виждам русата глава на Джени, а до нея — Айво. Забелязвам как той бавно се придвижва по-плътно към нея. Тя навежда тяло към неговото.

32

Ти си в коридора заедно със Сара, не спираш да наблюдаваш Джени през стъклото.

— Не може да няма начин да го открият! — възкликваш ти невярващо, гневно.

— Не знаем дори дали в действителност работи по строежите, или просто е излъгал жена си. Ще продължим да го търсим. Както и Доналд Уайт.

— Говорил съм с Доналд само по време на училищни мероприятия. И то преди години. Но не мисля, че е от типа хора, които биха сторили подобно нещо.

— Всъщност няма определен тип — казва Сара. — Говори ли с Ади?

Лицето ти се сгърчва от емоция. Поклащаш глава.

— Ще отида да го видя веднага щом откриете онези двамата.

Сара кима.

— Може би когато подпалвачът е най-сетне зад решетки: те, нещата за Ади ще се променят — казва тя.

Дали тогава най-после ще проговори? Сигурно.

Айво те подминава на път за отделението на Джени. Но само аз знам, че Джени е с него. Приближават до леглото й. Това е първият път, в който тя поглежда към себе си, като изключим момента непосредствено след пожара. Сега лицето й изглежда по-зле оттогава, по-подпухнало, покрито с мехури. Въпреки че знае, че няма да й останат белези, се ужасявам от мисълта как ли се чувства, гледайки обгорялото си лице, обградено от пластмаса. Насилвам се да я погледна.

Сълзите й капят върху лицето на Айво, а той ги изтрива, сякаш са негови.

Мисля, че преди се страхуваше, че може да я отхвърли, затова се беше предпазвала. А сега не й се налага. Любовта му е тази, която й дава сили да се погледне.

Сара приближава до Айво, трогната от мъката му.

— По нея няма да останат белези — казва му тя.

— Да, баща й каза същото.

Но аз знам, че не видът й е причина за скръбта му. А мисълта за онова, което е преживяла.

Казваш на Сара и Айво, че трябва да ме видиш за малко. Сара иска да се обади в полицията и да разбере как се развиват нещата, но сега в ротата на караула до леглото на Джени има ново попълнение, Айво. Е, аз също като теб му имам доверие.

Джени и Айво стоят заедно до леглото й. Аз отивам до нея.

— Сега татко е оставил Айво да ме пази?

— Да.

За първи път не възразява, че няма нужда от пазач; не казва, че е нелепо. Може би сега, когато Айво е тук, тя може да се изправи лице в лице с този страх, така, както се изправи пред предизвикателството да погледне тялото си.

 

 

Ти пристигаш до леглото ми и ме хващаш за ръката. Пръстите ми изглеждат бледи, не са видели слънце от почти четири дни; следата от халката ми е на път да изчезне. Но твоите пръсти с тъмните косъмчета и квадратните нокти изглеждат все така силни и сръчни.

— Айво е с Джени, скъпа — казваш ми. — Мисля, че тя иска именно това.

— Да.

Защото, в крайна сметка, се оказах права за Джени — тя наистина го обича. Но бях права и когато казах, че не я познавам, не напълно.

— Мислиш, че е прекалено млада, за да има такива сериозни чувства — казваш ти. — Но…

— Тя вече почти е пораснала — завършвам вместо теб. — И аз трябва да си отворя очите за този факт.

Станала е голям човек; вярно, млад голям човек, но все пак зрял, с пространство, което си е само негово.

— И аз като теб знам, че за нас тя винаги ще си остане малката Джен — казваш.

— Да.

— Но по някакъв начин трябва да го прикриваме. За нейно добро.

Разбираш.

— Не мисля, че има родител, който наистина да се откъсва от децата си, когато пораснат — казвам ти.

— Някои просто са по-добри в преструвките — отвръщаш.

Докато говорим — аз съм тази, която чува и двама ни, а ти интуитивно долавяш думите ми — за пореден път си давам сметка, че от мига, в който сме се срещнали, не сме спирали да си говорим. Всеки ден. В продължение на деветнадесет години.

Когато беше надалеч, за да снимаш, разговаряхме от разстояние: думите ни съскаха, избледняваха и отново се появяваха, но аз въпреки това ти рисувах картината на моя ден, а ти — ами, щях да кажа, че ти прилежно я опъваше в рамка, но нямах точно това предвид. Защото любовта ни може вече да не е младежка и може вече да не се намираме за красиви по онзи страстен и вълнуващ начин, но ти ми даваш платното, върху което да рисувам и утре.

И едва сега, в този момент, напълно и изцяло оценявам факта, че седиш и продължаваш да говориш с мен. При всяка предоставила ти се възможност — всеки път, когато Сара, а сега и Айво, могат да стоят при Джени — ти идваш при мен.

Помниш ли какво чете Сара на нашата сватба? Тогава не му обърнах особено внимание. Бяхме в църквата единствено за да доставим удоволствие на баща ми („Това ще означава много за него“, а исках да компенсирам факта, че ще съм бременна булка) и се бяхме спрели върху обичайните, предварително предлагани на всички откъси от „Коринтяни“.

„Любовта е дълготърпелива и добра“ — прочете Сара, застанала на амвона. Но аз се чувствах много далеч от търпелива и добра, докато тя четеше толкова вбесяващо бавно! Обувките ми стискаха; мама се беше оказала права за тях, пръстите ми бяха стегнати като в менгеме. Как така позволяваха на гостите да седят, а на нас — не? „Любовта понася всичко, вярва на всичко, надява се на всичко, устоява на всичко.“

С изключение на убийствено тесни обувки с високи токове, стъпили върху твърд църковен под. Но си спомням края.

„… а сега остават тези трите — вяра, надежда и любов; и най-голяма от тях е любовта.“

И си мисля, че да ме обичаш дори когато съм в такова състояние, изисква вяра.

И че твоята вяра, че те чувам, изисква любов.

 

 

И отново — търпелива надежда, когато заедно се връщаме при леглото на Джени.

Тя не е там.

Една сестра забелязва паниката ти и ти обяснява, че са я завели на ядрено-магнитен резонанс и че приятелят й и един лекар от интензивното отделение са с нея.

Ти бързо излизаш от стаята.

Интензивното отделение е безопасно със заключената си врата и многобройния си медицински персонал, но навън злото пълзи по коридорите и си проправя път сред хората в препълнените асансьори; и може би един убиец в момента крачи към нашата безпомощна дъщеря.

Опитвам се да овладея паниката си. Айво е с нея. А също и един лекар. Няма да допуснат нещо да й се случи. Пък и Доналд и Сайлъс са достатъчно интелигентни, за да не рискуват повторна атака в болницата.

Забавям крачка, но ти продължаваш да тичаш.

Подминавам вратата на параклиса и чувам нисък, по животински пронизителен звук.

Влизам вътре.

Джени е коленичила в дъното. Плачът й е отчаян; воят й преминава в сълзи. Всеки нерв в мен ме кара да хукна към нея. Прегръщам я.

— Не исках да съм с него, мамо.

— Но той те обича. Видях го. Сега те остави само за да отиде до блока за ядрено-магнитен резонанс, защото татко ти беше с мен. Не те е отхвърлил, ако това…

— Знам, че ме обича. Винаги съм го знаела.

Тя се обръща към мен и сърцето ми се свива болезнено при вида на мъката, изписана върху лицето й. Не е по-добре от това да гледам обгорялото й лице. Пред очите ми по кожата й избиват мехури от емоционална болка.

— Знаех, че ако го видя, ще ме обземе непоносимо желание да живея.

— Джени…

— Не искам да умра — изкрещява тя и крясъкът й отеква из параклиса, докато не се превръща в гръм от емоции, способен да троши кости.

— Не искам да умра!

— Джен, чуй ме…

Лицето й започва да излъчва светлина. Става толкова ярко, че трябва да отместя поглед встрани. Предишния път, при появата на това сияние, сърцето й беше спряло да бие. Това не може да се случи. Не сега. Моля те!

Това не може да се случи.

И аз хуквам към блока за ядрено-магнитен резонанс, преодолявам коридорите, летящите врати, подминавам толкова много хора с изострени от неоновите светлини лица.

Трябва й сърце. Веднага. Точно в този момент. Хирурзите трябва да извадят старото й увредено сърце и да го заменят с ново, което ще й помогне да живее.

Тичам към асансьорите и се вмъквам вътре точно когато вратите се затварят.

Но госпожица Логан ти беше казала — и беше пределно ясна — че състоянието на Джени трябва да е стабилно, за да може да й се направи трансплантация. Не да умира. Не това. Сещам се за онзи ужасен вой от параклиса.

Беше толкова уплашена, когато се бе изправила лице в лице със смъртта. Ужасена. Но през цялото време се беше държала мъжки и ме беше закриляла със своето чувство за хумор.

Беше ме закриляла.

Бях разбрала, че е пораснала, но не бях забелязала нейния кураж.

Асансьорът се движи прекалено бавно. Прекалено бавно.

Мисля си за червената боя. „Тя каза, че родителите й много ще се притеснят, не искаше да ги тревожи…“ Но аз не бях спряла, за да чуя нейните думи.

Колко дълго ни беше предпазвала?

А аз я смятах за незряла. Спомням си, че Сара изобщо не изглеждаше изненадана.

Асансьорът спира, спира! Хората любезно изчакват реда си, за да влязат.

Хуквам към стълбите.

Мисля си за чакъла, който се забиваше в стъпалата й, за слънцето, което я пареше, докато се опитваше да се върне назад в спомените си за пожара и да помогне на Адам. Защото го обича и е смела в обичта си към него.

Стигам до първия етаж и се спускам към блока за ядрено-магнитен резонанс.

Мисля си за моментите, в които съм била нетактична, безчувствена и съм се държала пренебрежително, а тя само ме беше подкачала незлобливо; за нейната щедра душа.

Почти стигнах. Почти стигнах.

Защо не бях забелязала всичките тези неща по-рано? Защо не бях видяла Джени? Изключителната личност, в която се беше превърнала.

Вече не дете, удивителен възрастен.

„Но твоя дъщеря, да. Винаги.“

Медицинският персонал тича към една от залите.

Влизам вътре.

 

 

Лекарите са я наобиколили, апаратурата издава нечовешки шум, и ти си там. Сещам се за реката Стикс и си представям как Джени е в лодката на лодкаря, който я отвежда в подземния свят. Но лекарите се опитват да я върнат, хвърлят въжета с извити куки, за да уловят лодката, и я дърпат, дърпат я обратно към земята на живите.

Очите ти не се откъсват от монитора.

По него пробягва малка вълна.

Малка вълна!

Обзема ме еуфория.

 

 

— Физическото й състояние драстично се е влошило — казва госпожица Логан на теб и на Сара. — Можем да я задържим стабилна за два, може би три дни.

— И после…? — питаш.

— Възможностите ни се изчерпаха. Трябва да ви кажа, че шансът да намерим сърце през оставащото й време, е нулев.

Усещам изключителната ти умора. Скалният къс на любовта, който бе носил на раменете си, докато се изкачваше по тази планина, се е изплъзнал и се е изтърколил до долу. И ти ще трябва да започнеш с херкулесовската си задача от самото начало.

 

 

— Грешиш, мамо! — каза ми Ади. — Скалният къс не беше при Херкулес. Херкулес е трябвало да убива много чудовища, наистина ужасни, нали се сещаш — като Цербер? Макар че му се е наложило да изчисти и един краварник.

— Това звучи по-лесно.

— Не, защото кравите били специални божествени крави и произвеждали огромно количество изпражнения, и Херкулес е трябвало да отклони една река. Сизиф е онзи, който е носил камъка.

— Бедният Сизиф.

— Предпочитам да бутам камък, отколкото да се бия с някое чудовище.

 

 

Мохсин пристига в отделението.

— Съжалявам, но мисля, че трябва веднага да ви кажа. Било е умишлено. Докато е била в залата за ядрено-магнитен резонанс, някой е разкачил респиратора й.

 

 

Седя с Джени в опърлената градинка.

— Сега вече ще ти зачислят истинска охрана — казвам й. — Очевидно Бейкър изпраща половината полицейски участък тук. А Пени вече е започнала да събира показания.

— Опитва се да оправи нещата със закъснение и така нататък…

— Да.

После разговаряме както трябва, насаме.

Не би било редно да ти предам нашия разговор, решението за това зависи от Джени — един ден… ако си спомни. Но мога да ти кажа, че й се извинявам. И че сега се каня да й разкажа за моята аналогия с обувките, защото мисля, че ще й хареса.

Тя ме гледа удивено.

— Значи съм била мекички мънички терлички, докато един ден съм се превърнала в ботуши, които са закрачили надалеч от теб?

— Нещо такова. — Всъщност доста се гордеех с тази аналогия. Мислех, че казва много — увеличаването на размера с намека за каишките за регулиране на ширината; пазаруване с родител срещу пълна самостоятелност.

Джени ми се усмихва.

— Наистина — казвам й. — Денят, в който вече няма каишки, с които да пристягаш обувките, е много тъжен ден. Крайъгълен камък.

Това я кара да се усмихне още по-широко.

— Но лъскавите сандали ми ги купи ти, нали, мамо?

— Да.

— Обожавам ги.

Може би не трябваше да се фиксирам толкова върху порастването като загуба.

Очаквам гласът на бавачката да излезе с някоя режеща забележка. Обикновено го прави, когато главата ми ражда нова мисъл. Нищо. Може би аз също съм пораснала и най-сетне съм успяла да се отърва от нея.

— Кога ще ми направят трансплантация? — пита Джени.

— Утре сутринта. Първото нещо, с което ще започнат деня.

 

 

Пени е в малкия кабинет, където Бейкър беше хвърлил обвиненията срещу Адам. С нея е един лекар с посивяло лице. Айво чака отвън.

— И сте сигурен, че сте били до нея през цялото време? — пита тя.

— Да, вече ви казах. Бях непосредствено до нея. — Лекарят млъква, тъй като Сара и Мохсин влизат в стаята, но Пени му прави знак да продължи.

— Някой просто е минал много бързо и е издърпал ендотрахеалната тръба. Трябва да е било светкавично бързо, защото не съм забелязал нищо. Искам да кажа, че не отделях очи от нея за дълго. Просто преглеждах записките по състоянието й и проверявах детайлите от скенера. Не очаквах някой да… После чух алармата, уреда, който ни предупреждава за кардиологичен арест. И започнах да се боря с проблема. Забелязах тръбичката на портативния респиратор едва когато и други колеги дойдоха да помогнат. Видях, че е разкачена.

— Благодаря ви — казва Пени. — Можете ли да почакате в коридора? Един колега ще дойде да вземе пълни показания от вас.

Когато докторът излиза от стаята, Пени се обръща към Сара и Мохсин.

— В блока за ядрено-магнитен резонанс има четири зали със скенери и чакалня, а също съблекални с шкафчета. Инсталирана е и защитна врата, но вътре е далеч по-оживено, отколкото в интензивното отделение. Има не само медицински, но и административен персонал — не само лекари и сестри, които работят с апаратурата, но и портиери, които въвеждат родители в блока, както и приходящи пациенти, някои от които пристигат с придружители. Конър взема показания от служителите на рецепцията и се надявам приятелят на Джени да е видял нещо.

— Разполагате ли със снимки на Доналд Уайт и Сайлъс Хайман? — пита Мохсин.

— Опитваме се да го уредим, но не е лесно да се сдобием с техни портрети, при положение че не знаем местонахождението нито на единия, нито на другия. А жените им отказват да сътрудничат.

Пени вика Айво.

Някога ми беше заприличал на момче, което ужасяващите факти бяха запратили по гръб на тротоара. Но сега той влиза в стаята решително изправен.

— Тя няма да умре — казва.

Напомня ми за теб. Не по отрицанието пред лицето на фактите, не по онзи твърдоглав оптимизъм, а по силата, която се изисква, за да вървиш с изправени рамене. Значи, в крайна сметка, Джени си беше намерила мъж като баща си.

Всичките тези разкрития, и то толкова бързо! Нищо чудно, че гласът на бавачката си тръгна — умът ми вече не представлява уютен дом за нея.

— Можеш ли да ми кажеш какво видя? — пита го Пени.

— Нищо. Не видях нищо.

Бесен е на себе си.

— Само ако можеш да ми кажеш…

— Не ме пуснаха вътре с нея. Другите пациенти бяха с придружители, видях ги да влизат, но на мен не ми разрешиха.

Гласът му продължава да е гневен; този път емоцията е насочена към други хора. Защото и други възрастни са пренебрегнали Айво, както аз някога — просто гадже на една тийнейджърка; на цял свят разстояние от женените възрастни.

— Обещах на баща й, че ще се грижа за нея. Казах, че ще съм с нея. За да може да прекара малко време с жена си.

— Ще му обясня и той ще разбере — обещава Сара.

— Как би могъл? Аз не мога.

— Ти изчака ли да я изведат? — пита Пени.

— Да. Пред ядрено-магнитния резонанс. В коридора.

— Видя ли някого?

— Не забелязах никого. Точно както би могло да се очаква. Доктори, сестри. Портиери. И пациенти, някои в нормални дрехи — предполагам, че не пребивават постоянно в болницата.

Айво излиза, за да се върне при Джени. Някой позвънява на Пени и тя вдига телефона.

— Та тя и без това умира, за бога! — казва Сара на Мохсин. — И без това умира. Защо да й се съкращава животът допълнително? Защо й го причиняват?

— Може би Доналд Уайт или Сайлъс Хайман — онзи, който го е сторил — не знае, че Джени умира — отвръща Мохсин. — Когато си говорила по въпроса, то е било да коментираш нуждата от трансплантация. Може би нападателят е чул именно това.

— Но трансплантацията така и така никога нямаше да се случи. Наистина. Просто искахме да… Шансът бе едно на един милион… за времето, което й беше останало. А сега…

Мохсин взема ръката й в своята.

— Може би негодникът не знае това — казва той. — Може би се притеснява, че може да й намерят сърце.

— Бях там през цялото време, бях там, по дяволите, и не го спрях. Не се погрижих за нея. Точно тук.

Гласът й пресеква. Мохсин я прегръща.

— Скъпа…

— Как да помогна на Майк? — пита Сара. — Как?

Сега гласът й звучи по бащински, иска да стори нещо, защото години наред тя ти е била не само майка, но и баща, но аз никога преди не бях се замисляла за това.

Сара рязко се отдръпва от Мохсин, гневно издухва носа си.

— Трябва да открием негодника.

— Сигурна ли си, че ти…

— Дъщеря му умира, а жена му на практика е мъртва във всяко едно отношение, освен по документи, и аз не мога да сторя нищо, за да помогна. Единственото, което мога да направя за него сега, е онова, което съм обучена да правя. В момента на него изобщо няма да му е до раздаване на справедливост — нима това би променило нещо, за бога? Но може би след време, след години, това ще е едно нещо, свършено както трябва. Само едно нещо. Пък и това е единственото, което мога да сторя за него.

Пени затваря телефона.

— Бейкър иска да го изчакаме, преди да говорим с Роуина Уайт. Петнадесет минути. Този път ще измъкнем истината от нея.

 

 

Стоиш до леглото ми. Мълчиш, но сега вече съм свикнала с това; все едно разбираш кога наистина съм с теб.

Айво е при Джени и аз съм доволна, че заявяваш доверието си в него, като отново му позволяваш да я пази.

Посягам и те прегръщам.

Ти ми казваш, че докторите са ти казали, че на Джени й остават само още два дни.

— Само два дни, Грейси.

И докато ми го казваш, истината те удря през лицето. Онази безкрайна зелена прерия на съзнанието ти, с нейното укрепление от надежда, е наводнена от ужаса ти. Вече не можеш да продължаваш да се надяваш.

Искам да ми кажеш нещо за човека, който го е сторил! Искам да се закълнеш, че ще му отмъстиш, искам да си Максимус Децим Меридий.

Но дори гневът ти да е все още в теб, ти не го забелязваш.

Сещам се за филма за цунамито, който гледахме в коледната вечер, и за родилката, стиснала се здраво за клоните на едно дърво, твърде погълната от раждането, за да погледне към жестокото разрушение наоколо си. Единственото, което има значение за нея, са само тя и животът на детето й.

Хващаш ръката ми. Усещам, че трепериш, но не мога да ти помогна.

Една сестра и един портиер идват, за да ме отведат за скенер. Там, където трябва да си представяш, че удряш топката, за да осветиш част от мозъка си за техните монитори.

Портиерът освобождава спирачката на колелата на леглото ми, сякаш съм в бебешка количка.

— Удари топката за „да“, Грейси — поръчваш ми. — С все сила. Моля те.

Помня как казах на мама, че ще съм като проклетия Роджър Федерер.

Портиерът избутва леглото ми от отделението, една сестра върви отстрани.

Но аз оставам с теб, държа ръката ти.

Съжалявам.

33

Роуина и Мейси чакат в един кабинет в компанията на млад офицер, когото не познавам.

Сара е отвън с Мохсин и Пени.

— Бейкър пътува насам. Няма да се забави — казва Мохсин. — Все още не съм напълно сигурен дали трябва да позволяваме на Мейси Уайт да присъства на този разговор.

— Така ще можем да наблюдаваме и нейната реакция — отвръща Пени. — Освен това разпитът на Роуина може да накара майчето й най-сетне да ни каже истината. Ако това не стане, Джейкъбс е в търсене на социален работник, който да изпълнява функцията на компетентния възрастен, който задължително трябва да присъства на разпита.

Бейкър пристига. Забелязвам, че погледът му се кръстосва с този на Пени и между двамата се осъществява някаква негласна комуникация, която не мога да разтълкувам. Може би това е най-близкият досег на Бейкър с чувството на срам.

— Мейси Уайт казала ли е къде се намира съпругът й? — пита Сара.

— Твърди, че няма представа — отвръща Пени. — Тъпата кучка отново лъже заради него.

Шокирана съм от грозотата на епитета, използван по адрес на приятелката ми. Странно е, че езикът все още притежава способността да ме шокира.

Всички влизат вътре, само Сара остава отвън.

Въздухът е натежал от жега, струпаните на куп пластмасови столове са залепнали един за друг. Изкуствените фибри на мокета проблясват на острата светлина.

Роуина изглежда крехка в нощницата и халата си, наранените й ръце все още са превързани. Мейси се суети наоколо, оправя стойката за системите.

Мохсин официално представя всички присъстващи, докато младият офицер прилежно записва имената им.

— Сигурна ли си, че се чувстваш комфортно? — обръща се Мохсин към Роуина.

— Добре съм. Да. Благодаря.

Мейси докосва ръката на дъщеря си, тъй като не може да отпусне длан върху нейната. Отново е облечена в блуза с дълги ръкави, но отдолу не се виждат следи от насинявания.

— Баща ти разполага с алиби за времето на пожара — казва Мохсин, а гласът му е безстрастен; но аз забелязвам, че очите му напрегнато изучават лицето на момичето. Пени наблюдава Мейси.

— Да — едва реагира Роуина. — В сряда татко беше в Шотландия.

— Той ли те накара да запалиш училището, Роуина? — пита Мохсин все така безстрастно.

— Разбира се, че не — отвръща прекалено високо Мейси. Вената на слепоочието й пулсира.

— А Сайлъс Хайман? — продължава с въпросите си Мохсин, този път гласът му е по-остър. — Питах те и преди…

— Не, казах ви — проплаква разстроената Роуина. — Той не ме е карал да правя каквото и да било.

— Само преди час някой се е опитал да убие Дженифър Коуви — осведомява я Бейкър. — Не разполагаме нито с време, нито с търпение да те слушаме как защитаваш човека, който го е направил.

Чувам остро поемане на въздух. Мейси е пребледняла. Изглежда потна, сякаш всеки момент ще повърне.

Роуина мълчи, бори се със себе си. После се обръща към майка си.

— Мисля, че ще е най-добре, ако излезеш.

— Но аз трябва да съм с теб.

— Можем да намерим друг компетентен възрастен, който да бъде с Роуина — казва Бейкър.

— Това ли предпочиташ? — обръща се Мохсин към момичето.

То кимва.

Мейси излиза от стаята. Не виждам лицето й. Но забелязвам как се препъва поради факта, че е била отблъсната.

Вратата се затваря зад гърба й.

— Дай ми малко време — казва Пени на Роуина. — Трябва да намерим някого…

— Трябва да ви кажа истината. Заради Джени. Трябва. Не беше татко. Това няма нищо общо с него.

Мисля си как Сайлъс Хайман бе започнал флирт с Джени и после бе прехвърлил интереса си към Роуина. Сещам се как ругаеше и беснееше по време на раздаването на наградите. Сещам се и за цветята, които даде на сестрата, и за отворената пред него врата на интензивното отделение.

— Беше мама — казва Роуина.

Мейси?

Виждам изпълненото й с обич лице и усещам топлите й прегръдки. Мисля си за спортния празник, за това как ми подаде „нещо дребно“ за Адам, с красива опаковка — подарък, уцелващ точно в десетката.

Тя знаеше, че е рожденият му ден.

Разбира се, че знаеше! Та тя познава Адам от самото му раждане. Освен това още триста души знаеха за рождения ден на сина ми.

Тя влезе в училището точно преди пожара.

Да „намери Роуина“. Да я закара у дома. Защото метрото се беше повредило. „Майката шофьор идва да спаси положението!“ Нишката на нашето приятелство се простира назад през всичките години, в които сме се познавали, и няма да се разплете.

— Мама се страхува от бедността — тихо продължава Роуина. — Тя винаги е разполагала с много пари. Баба ми и дядо ми бяха богати и на нея никога не й се е налагало да работи.

Но Мейси каза, че за нея нямало значение дали ще е бедна и че нямала нищо против да си намери работа. „Всъщност винаги съм искала да работя нещо.“

— Ходеше в „Сидли Хаус“ уж да чете на малките — продължава Роуина, — но всъщност целта й бе да е наясно със ситуацията там, след като аз завърших. Сали Хийли не беше казала на никого, че няма нови кандидати за записване. Дори и на татко. Поне дълго време. Но мама разбра, че вече никой не се обажда, от Елизабет Фишър.

Мейси не ходеше там, за да шпионира! Ходеше да чете, защото обичаше да е сред малки дечица.

Чувствам приятелството ни. Така наситено истинско, с топлината на запалена кахлена печка; с толкова много години, инвестирани в него — всяка една добавяше още повече тежест към него.

— Тя излизала ли е от стаята ти? — пита я Мохсин.

— Да, ходи да купува по нещо за ядене. Върна се вкъщи, за да ми вземе чиста нощница и несесера. Също така излиза да говори по телефона. Тук не може да се използва мобилен телефон.

— Преди около час, когато те оставихме с майка ти — пита Мохсин, — тя пак ли излезе?

— Да. Почти веднага.

Няма как, няма как Мейси да се е опитала да убие Джени. Всички грешат.

— Благодаря ти, Роуина. Трябва да те разпитаме отново, официално, когато ти осигурим въпросното „компетентно присъствие на възрастен“.

 

 

Вън от офиса, Бейкър се обръща към младия полицай:

— Намери онази социална работничка. Не възнамерявам да давам какъвто и да било шанс на някой съдебен защитник.

— Мейси Уайт сигурно е видяла как извеждат Джени от интензивното отделение и я е последвала — казва Мохсин. — Извадила е късмет в блока за ядрено-магнитен резонанс. Там охраната не е особено затегната.

Сара кимва.

— Предишния път, когато кислородният апарат на Джени беше повреден, тя все още се намираше в отделението по изгарянията. Мейси беше в стаята на Роуина в дъното на коридора. Никой не би подложил на съмнение правото й да е там.

— Значи мислиш, че е била Мейси, а не Наталия Хайман? — пита Мохсин.

— Да.

Бях зърнала извършителя само в гръб и отдалеч, но не може да е била Мейси. Не може да е била тя.

— Джени сигурно я е видяла в училището — казва Сара.

— Освен това телефонът на Джени беше у нея — напомня Мохсин. — Ако в него е имало нещо, което я е уличавало, тя е разполагала с предостатъчно време да го изтрие.

Докато говорят, имам чувството, че някой запълва онези разделени на номерирани сегменти портрети за оцветяване; един цвят, после друг.

Но аз няма да погледна към жестокия портрет на приятелката ми, който те изграждат.

Защото Мейси познава Джени от четиригодишна. Слушала ме е да говоря за нея и Адам през цялото време. През цялото време. Знае колко много обичам децата си. Тя е моя приятелка и аз й вярвам.

Не мога да добавя и това към всичко, което се случи до момента.

Не мога.

Затова се извръщам настрана от портрета на Мейси, който създават.

— Ами случаите на домашно насилие? — интересува се Мохсин.

— Един господ знае какво е ставало в това семейство — въздъхва Сара.

— Намерете Мейси Уайт — нарежда Бейкър на Пени. — И я арестувайте за умишлен палеж и за опит за убийството на Дженифър Коуви.

— Тя е в стаята на Роуина — казва Сара. — Видях я там преди няколко минути.

Разбирам, че Сара внимателно я е наблюдавала.

 

 

Пени тръгва да арестува Мейси. Не отивам да гледам, вместо това влизам със Сара обратно в задушния кабинет.

— Добре, Роуина, чакаме социалния работник. Междувременно…

— Ще отведат ли мама? — пита Роуина.

— Да. Съжалявам.

Роуина не казва нищо, забила поглед в пода. Сара чака.

— Тя не мислеше, че ще кажа на някого — проговаря накрая момичето; изглежда засрамена.

— Но е споделила с теб?

Роуина мълчи.

— Не е необходимо да казваш каквото и да било. Това не е разпит. Просто неофициален разговор. Ако нямаш нищо против.

Не мисля, че Сара се хваща за някаква възможност. Смятам, че просто се държи мило с Роуина. Или може би просто иска да разбере веднага, защото вече не може да чака.

— Мама се чувства ужасно. Наистина виновна. Това беше такъв ужас за нея — казва Роуина. — Трябваше да сподели с някого. И може би поради факта, че аз пострадах… може би е чувствала, че ми дължи нещо. — Заплаква. — Сега ще ме намрази.

Сара сяда до нея.

— Ужасно е, но се радвах, че ми е казала — продължава Роуина. — Че е споделила с мен. Тя не го прави. Никога. Всички ни мислят за много близки, но не е така. Аз съм нейното „малко разочарование“.

Мейси я обожава!

— Когато бях малка, бях красива — продължава Роуина. — Тогава тя се гордееше с мен. Но докато растях… ами, престанах да съм хубава. И тя престана да ме обича.

Възрази й, подтиквам Сара. Кажи й, че майките не правят така. Не престават да обичат децата си.

— Знам, че звучи глупаво, но първо се започна със зъбите ми. Заведе ме на специалист, защото бяха не само много криви, но и жълти. Нещо свързано с някакъв антибиотик, който съм пила като бебе. Мама опита всичко, всяка вечер ме караше да ги избелвам у дома, въпреки че зъболекарят й каза, че това няма да подейства при този вид петна. И после се случи обичайното, нали се сещате — русата ми коса стана сивкавокафява, веждите ми — големи и рошави, лицето ми порасна, но очите ми си останаха същите. Така че погрознях. Пепеляшка, само че в обратен ред, предполагам. Вече не бях онази дъщеря, която тя искаше.

Сара продължава да мълчи. Но ако има нещо, в което да съм толкова сигурна, че да се закълна в Бога, то това е, че Мейси обича дъщеря си.

— Трудно е, нали разбирате — казва Роуина. — Да не си хубав. В училище популярните момичета са онези, които имат красиви лица и дълга коса, които са добри по музика, английски и изобразително изкуство. Не умните с лоша кожа. Не аз. Не е ли истинско клише — че умните момичета са грозни? После се връщаш вкъщи и там е същото.

— Ще учиш в Оксфорд, нали? — пита я Сара.

— Да. Естествени науки. Тя пропуска тази част пред хората. Преструва се, че пред мен се отваря пътят към майските балове, партитата и красивите студенти, а не към научната лаборатория в един колеж, в който приемат само момичета. Нали знаете оня Шекспиров сонет за любовта, която „не е любов, когато на промени се поддава“? Мисля, че се отнася до майките с порастващи деца. Но не и до моята.

Единственото, за което мога да мисля, е колко се гордееше Мейси с факта, че Роуина чете: Дори Шекспир, въпреки че се явява на зрелостни изпити по естествени науки. Моето малко книжно червейче!

Гордееше се с Роуина. Обичаше я. Как е възможно всичко това да е било фалшиво?

— Мислех, че ще бъде доволна за Сайлъс — казва скръбно Роуина. — Защото е красив, нали? Мислех, че така ще й докажа, че и аз мога да съм като всяко красиво момиче.

— Но той е женен, за бога! — казвам й. — И е на тридесет. Разбира се, че майка ти би възразила срещу това той да ти бъде гадже; разбира се, че е искала нещо по-добро за теб.

— Отиде да го види — продължава Роуина с пресекващ глас. — Беше Свети Валентин и Сайлъс ми беше пратил картичка. Тя отиде в дома му. Каза му, че трябва да прекрати връзката си с мен.

Анонимните заплахи от Наталия бяха престанали след Свети Валентин. Разговорът на Мейси със Сайлъс е подействал.

И аз бих сторила същото за Джени. Ако беше на шестнадесет и ходеше със Сайлъс Хайман. Бих сторила същото. Защото това изобщо не е като връзката на Джени с Айво, нищо подобно.

— Обичах го — казва тихо Роуина. — Все още го обичам. Мислех, че ще се бори за мен. Но той не го направи. И тогава мама стори така, че да го уволнят. Обади се във вестника, без да мисли какви може да са последствията за училището, просто искаше да го махнат и да го накажат. Каза ми, че му е пратила свещи, осем на брой, сини — като онези от тортата на Адам. Искала да му даде да разбере, че ако изобщо си помисли да започне отново нещо с мен, ще превърне живота му в ад. Че има тази власт.

Онази Мейси, която познавам от тринадесет години, е топла, жизнерадостна и всяка година взема участие в надбягването на майките, макар винаги да излиза последна, но не й пука от това! Също така напоследък открих, че е уязвима, крехка и ранима. И едната, и другата Мейси присъстват в портрета ми за нея.

Но не и тази.

Някой почуква на вратата и влиза. Белинда, милата усмихната сестра.

— Тече дежурната обиколка на отделението. Лекарите искат да я прегледат. Ще отнеме около двадесет минути.

Сара става.

— Разбира се.

 

 

Тук горе, в моето отделение, е по-хладно. Отворените прозорци и белият балатум поне визуално снижават температурата. Един портиер бута количката с моето коматозно тяло обратно към леглото. Трябва да са приключили със скенера.

Ти чакаш.

Токчетата на доктор Бейлстрьом потракват по пода към теб — днес са черни, „Лубутен“, червената им подметка проблясва отдолу като предупреждение.

Тя ти казва, че според скенера нямам никаква когнитивна функция. Никаква мозъчна дейност, с изключение на основните — преглъщане, давене и дишане.

Не бях навън, на тревистия тенискорт, топъл под пръстите на краката ми, не тичах след топката с протегната напред ракета, не я запращах над мрежата. Бях със Сара, докато тя разговаряше с Роуина. Никога не съм била близо до тялото си, когато са ми правили скенер.

Нищо чудно, че си мислят, че не съм тук.

Молиш да те оставят насаме с мен.

Вземаш ръката ми в своята.

Казваш, че разбираш.

И аз съм удивена.

Дръпваш завесата около леглото ми.

Отпускаш глава до моята, така че лицата ни да са съвсем близко, косата ми пада върху страната ти. Свързани от почти двадесет години любов един към друг и седемнадесет години обич към детето ни.

Есенцията на нашия брак се дестилира в този момент.

Джени застава на прага.

— Джен, влез.

Но тя тръсва глава.

— Не знаех — казва и си тръгва.

И аз не знаех, че нашата здрава като стар ботуш брачна любов крие такава деликатна интензивност дълбоко в себе си.

Мисля си за разговорите, които двамата с теб сме водили всеки ден в продължение на деветнадесет години. Деветнадесет години по триста шестдесет и пет дни, по не знам колко разговора на ден — на колко разменени помежду ни думи се равнява това? Невъзможно е да се пресметнат.

Косата ми все така пада върху страната ти, но аз се отделям от теб.

Ако си мислиш, че не съм тук, това ще ти помогне, скъпи мой. Ще направи всичко по-лесно. А аз искам да го направя по-лесно за теб.

Излизам от стаята.

Всички се събират пред кабинета на първия етаж за нов разговор с Роуина. Социалната работничка вече е вътре и сега хората започват да се изсипват в помещението. В коридора е станало още по-топло, лицата се потят.

Ризата на детектив Бейкър не е затъкната в панталоните му, пръстите му оставят влажни следи по папката, която държат.

Мисля за теб.

За момента, в който ще разбереш, че вече не съм с теб.

Сега в коридора остават само Сара и Пени.

— Има нещо, което трябва да знаеш — казва Пени, избягвайки погледа на Сара. — Вероятно трябваше да ти се каже преди.

— Да?

— Свидетелката, която твърдеше, че е видяла Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство с кибрит в ръката, е Мейси Уайт.

Никога не съм я познавала.

34

— Никога не съм подозирала, че Мейси Уайт е директно замесена в пожара — признава Пени на Сара. Кара всички да я чакат, но трябва да й го каже, дължи й го.

— Изглеждаше искрено притеснена от онова, което се беше случило с Джени и Грейс — продължава Пени. — И не искаше да ми казва за Адам. Мислех, че ще ми се наложи да я принудя насила.

— Ако знаех… — започва Сара.

— Да. Съжалявам. Откакто разбрахме за застрахователната измама — откакто ти разбра — подлагаме под съмнение валидността на свидетелските й показания, но предполагахме, че прикрива мъжа си. Сега се оказва, че ни е изиграла. Съжалявам.

— Казах на Мейси, че някакъв свидетел е видял Адам — казва Сара. — И тя беше изненадана. Изтълкувах го като доказателство, че няма ни най-малка представа за това.

— Добра актриса? — допуска Пени.

Сара се замисля за момент, после поклаща глава.

— Не. Реагира така, защото съм офицер от полицията. Мислела е, че вече знам, че тя е свидетелят. Предполагала е, че са ми казали. Изненадата й идваше от неведението ми.

Нищо чудно, че онази вечер в кафенето на болницата Мейси първоначално беше изглеждала толкова нервна в присъствието на Сара.

Пени влиза в кабинета.

Вътре има толкова много хора, че Роуина изглежда по-дребна. Гледа втренчено към лъскавите квадрати на мокета, без да вдига очи нагоре.

— Казала си на един от офицерите ми, че майка ти е знаела за предстоящия ви фалит — казва Бейкър.

— Да.

— Майка ти защо ни каза, че е видяла Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство? — пита Пени и детектив Бейкър я поглежда раздразнено.

— Искаше обвиненията да паднат върху дете — отвръща тихо Роуина. — За да не може никой да заподозре, че става дума за застрахователна измама. Просто така се случи, че същия ден Адам имаше рожден ден.

— На спортния празник?

— Да. Тя не искаше никой да пострада.

— И е знаела, че няма да има персонал, който да успее да потуши пожара?

Роуина мълчи.

— Всъщност кой запали училището?

Роуина продължава да мълчи.

— Ти ли? — пита Мохсин. — Майка ти ли те накара?

Тя не отговаря.

— Каза, че си имала нужда да кажеш истината? — напомня й Мохсин.

— Не знаех какво възнамерява да направи. Не и докато не стана прекалено късно. А тя ми разказа всичко едва когато влязох в болницата. Мислеше, че може да ми има доверие. О, господи.

— Значи е била майка ти? — пита Бейкър.

Тя поклаща глава.

— Накарала е Адам да го направи.

Но никой не би могъл да накара Адам да направи подобно нещо. Той е прекалено добър, прекалено разумен.

— Казала на Адам, че господин Хайман му е оставил подарък в кабинета по изобразително изкуство — продължава Роуина. — Вулкан. Правиха такъв в трети клас — нали се сещате, с оцет и сода, което предизвиква изригване? Казала на Адам, че този вулкан е различен и че той трябва да го запали. Можел да използва кибрита за тортата, който му дала. После каза, че безполезният малък ревльо не желаел да има нищо общо с кибритите.

Това е речник на онзи човек, когото не познавам. Концентрирам се върху думите й, не върху постъпката й. Защото все още не мога да мисля за онова, което беше направила.

— Каза, че тогава трябвало да подсили нещата. Казала на Адам, че господин Хайман лично е донесъл вулкана, въпреки че щял да си навлече огромни неприятности, ако някой го видел в училището.

Сега всичко придобива смисъл — вулкан, а не пожар, от неговия любим учител, господин Хайман.

— Казала на Ади, че господин Хайман го чака да го поздрави с рождения му ден. Че ще се върне всеки момент. И че наистина ще се разочарова, ако види, че Адам не си играе с изненадата за рождения му ден.

Значи Сайлъс Хайман е пряко свързан с пожара — но като присъствие фантом; мотивираща сила, невинен за онова, което е било извършено в негово име.

— И Адам запалил вулкана — продължава тихо Роуина.

— Какво е имало в него? — пита Пени.

— Мама каза, че било терпентин и някакво друго запалително вещество. Освен това била наредила спрейове с боя наоколо. Каза ми, че Адам сигурно се е уплашил и е хвърлил клечката от разстояние, защото иначе огънят щял да избухне в лицето му.

— Имала ли е намерение да го убива?

— Не. Разбира се, че не.

— Току-що каза, че огънят щял да избухне в лицето му, ако е бил по-близо, какъвто очевидно е бил планът.

— Тя не може да е искала да го убие. — Но гласът й трепери, липсва скелето на убеждението, което да го удържи.

— Има ли нещо друго?

Роуина кимва, неспособна да погледне никого в очите.

— Тя дойде при Ади, когато майка му се втурна вътре да търси Джени. Каза му: „Но ти не биваше да правиш точно това, Ади, за бога!“.

Роуина имитира гласа на майка си с изнервяща акуратност. Дръпвам се неволно от нея; самата тя също изглежда притеснена. Продължава, вече по-тихо:

— Каза му, че това било тест за рицарство и че той се е провалил на него. Че всичко е по негова вина.

И Адам й е повярвал.

Защото Адам вярва в предизвикателства и изпитания за смелост и чест. Защото в своето въображение на осемгодишно момче е бил сър Гауейн.

Защото на осем наистина можеш да си мислиш, че си рицар, който не е отговорил на очакванията.

Но вместо да бъдеш наказан с гигантска рана на шията, майка ти и сестра ти са като хванати в капан в една горяща пред очите ти сграда, а на теб ти казват, че това е по твоя вина. Трябва да отида бързо при него и да му кажа, че той не е виновен. Не е!

Но гласните ми струни вече не издават звуци. Адам също е ням. Единственото нещо, за което детектив Бейкър се оказа прав, бе, че Адам мълчи от чувство за вина.

— Затова влязох вътре — тихо казва Роуина. — След всичко, което тя наприказва на Ади.

Млъква за момент разстроена.

— Наистина бих искала да го видя, да му кажа, че вината изобщо не е негова — казва тя. — Той вероятно няма да иска да ме види, но аз искам.

Гласът й заглъхва за момент.

— Отчасти вината е и моя — продължава тя. — Аз казах на мама за експеримента с вулкана. През втория срок миналата година бях помощник-учителка в класа на Адам. И аз й казах колко добър е той. Намирах, че е много сладко така да обича книги за рицари; това, че почти се вижда като такъв — или поне иска да бъде като рицарите — и й го казах.

Но аз вече безброй пъти бях казвала същото на Мейси — а също и че добротата му ме кара да се притеснявам за него. Че ми се ще, за негово добро, вместо това да е добър на футбол.

Роуина мълчи нещастно. Ще ми се някой от присъстващите да й каже, че вината не е и нейна, но те са полицаи и си вършат работата. „Сълзливите и прочувствени истории“, както ги беше нарекла Сара веднъж, щяха да дойдат по-късно. Тогава сметнах, че това беше признак за липса на съчувствие у нея.

— Знаеш ли защо майка ти е искала да навреди на Джени? — пита Пени.

— Не е имала такива намерения. Чак когато Грейс се втурна вътре, крещейки името й, разбрах, че е там. Същото беше и с мама, сигурна съм. Никога не би причинила зло на Грейс или Джени. Знам, че не би го направила. Беше ужасна грешка.

Сега тя силно се тресе. Мохсин загрижено я гледа.

— Не мисля, че е в състояние да продължи — обръща се той към Бейкър.

— Баща ти знаел ли е какво планира майка ти? — пита Бейкър.

— Не. — Роуина млъква за момент. — Но обвинява мен заради това, че не съм я спряла навреме. Нали бях там. Трябваше да я спра.

Пени извежда Роуина от стаята и я придружава до отделението по изгарянията.

 

 

Връщам се в моето отделение. Завесите са дръпнати около леглото ми. Ти лежиш до мен, притиснал се към тялото ми, и ридаеш толкова силно, че леглото се тресе. Плачеш, защото знаеш, че не съм там.

Копнея да дойда при теб, но само ще направя нещата по-трудни, много по-трудни.

После Сара влиза, спуска се към теб, прегръща те и аз се изпълвам с благодарност към нея. Казва ти за Мейси, но ти едва я слушаш. После добавя, че Адам е бил подлъган да запали пожара, че му е било втълпено, че вината е негова.

Ти се извръщаш от мен за първи път.

— О, господи, бедният Ади.

— Ще отидеш ли да го видиш? — пита Сара.

Ти кимваш.

— Веднага щом се срещна с лекарите на Грейс.

 

 

Помолил си срещата с моите доктори да се състои край леглото ми, сякаш имаш нужда да гледаш към коматозното ми тяло, за да направиш необходимото.

Аз съм в другия край на отделението. Страхувам се, че ако приближа, ти ще ме усетиш и тогава всичко ще е ужасно трудно.

Една сестра бута количката с лекарства между леглата и звукът, който се чува, докато се освобождава от товара си, заглушава ниските, едва доловими тонове на разговора ви.

Помолил си доктор Санду също да присъства и сега гледам към неговото мило лице, не към твоето. Не мога да понеса да погледна към твоето. Преди два дни бях сбъркала по отношение на него. Той не беше стигнал до позицията, на която се намираше в момента, в резултат на редица случайни съвпадения и шансове — това беше професионален директен полет към семейство като нашето.

Сестрата с лекарствата е спряла пред едно легло за по-дълго и твоят глас се разнася из тишината и стига до мен.

Казваш им, че сега вече знаеш, че няма да се събудя. Че вече не съм „там вътре“.

Казваш им, че татко е страдал от болестта на Калер и че двете с Джени сме били тествани, за да се провери дали някоя от нас е подходяща да стане донор на костен мозък.

Казваш им, че Джени и аз сме съвместими.

Молиш ги да използват сърцето ми.

Обичам те.

Скърцащата количка отново потегля, сестрата бъбри с някого и не мога да чуя остатъка от разговора ви. Но знам какво си казвате, защото вече съм минала по този напълно логичен за мен път с Джени.

Напрягам слух да доловя думите, оформящи изреченията, които очаквам.

Високият глас на доктор Бейлстрьом се разнася най-надалеч. Тя ти възразява, че дишам самостоятелно. Че ще е необходима поне година, ако не повече, преди дори да се замислят да изискат съдебно разрешение за спирането на храната и течностите, с които ме поддържат.

От любов към Джени се беше изправил лице в лице със смъртта ми и сега си мислиш, че нищо не е излязло от това. Сега си останал само с бруталния факт.

Доктор Санду предлага да се издаде документ, според който, ако нещо се случи с мен, да не ме връщат към живот. Предполагам, че това е напълно стандартна процедура при подобни обстоятелства. Но както отбелязва доктор Бейлстрьом, независимо дали е стандартна процедура, или не, няма причина, поради която да изпадна в колапс и да имам нужда от съживяване. По ирония на съдбата, тялото ми е здраво. Мисля, че доктор Санду се опитва да ти предложи малко добрина, малко надежда. Защото, ако изпадна в колапс, вместо да ме съживят, ще ме включат на командно дишане, докато настъпи моментът органите ми да бъдат трансплантирани.

Ти подписваш необходимия формуляр в кабинета на доктор Санду. Джени влиза вътре и става свидетел на всичко.

— Не можеш да го направиш, мамо.

— Разбира се, че мога, и ти…

— Промених мнението си.

— Прекалено късно е да си променяш мнението, скъпа.

— Това не е като да избирам дали да сложа сметана, или крем върху десерта си, за бога!

Смея се. Тя е бясна.

— Не трябваше да казвам „да“. Не мога да повярвам, че го направих. Хвана ме в наистина лош…

— Аз никога няма да се събудя, Джен, но ти можеш да се оправиш. Така че е логично…

— Какво е логично? На Джереми Бентъм ли ми се правиш?

— Да не би да си го чела?

— Мамо!

— Само съм впечатлена.

— Не, сменяш темата. А не можеш. Прекалено важна е, за да я сменяш. Ако продължиш с този твой план, аз отказвам да се върна в тялото си. Когато и да било.

— Джени, ти искаш да живееш. Ти…

— Не и като убия теб.

— Джен…

— Отказвам!

Наистина го мисли.

И въпреки това отчаяно копнее за живот.

 

 

Тръгваш към къщи да видиш Адам и аз идвам с теб. Докато вървим по коридора, ти леко се накланяш към мен, сякаш знаеш, че съм наблизо. Може би сега, когато вече не мислиш, че съм в тялото си, можеш да ме усещаш до себе си на други места.

Докато подминаваме градинката с удължаващите се към вечерта сенки, Джени отива при Айво. Преди му се чудех, че знае къде е тя, удивлявах се от връзката помежду им, която ми изглеждаше почти като нещо духовно. Но докато ги гледам сега, просто искам тя да е в неговия, в реалния свят, и той да може да я докосне физически.

Така, както аз копнея да докосна теб.

 

 

В колата отново се връщам към илюзията — само за минута-две — че сме обратно в предишния ни живот и излизаме на вечеря с бутилка вино в багажника. Обзема ме абсурдното желание аз да съм тази, която седи зад волана. (Това в багажника е свястно бургундско, Грейси! Така че давай малко по-леко на завоите!)

Дори си представям, че се караме; дай да го направим да изглежда малко по-реалистично.

 

 

— Ей там беше груба с индикатора — казваш.

— Груба с индикатора? Как е възможно да съм груба с един индикатор?

Забавлявам се на тази смесица от дразнене, спор и флирт.

— Лостът, трябва да си…

 

 

Или ти се надсмивам, че се държиш така абсурдно в една кавга наужким, или започвам истинска кавга, задето се държиш пренебрежително с мен. Ние почти винаги избираме караницата наужким. Затова ти се надсмивам и ти чуваш онова, което не ти казвам. Продължавам да карам и след пет минути ти не споменаваш нищо за незаконния ми десен завой.

Малката фантазия се пръска на парчета, когато виждам нашата къща.

Завесите в стаята на Адам са спуснати. Вече е седем и половина. Време за сън.

Обръщаш се към мен, сякаш за миг си зърнал лицето ми. Сега може би вече съм дух за теб? И те преследвам?

Влизаш вкъщи, но аз изчаквам малко, преди да те последвам. Здравецът в сандъчетата на прозорците се е сгърчил и покафенял от горещината; но двете саксии с морковите и доматите на Адам са влажни. Изпитвам странно удовлетворение от този факт.

Това ли представляват всъщност духовете? Действително ли седят в колите, представяйки си шеговити караници със своите съпрузи, и проверяват саксиите със зарзават и сандъчетата с цветя на прозорците?

Ти си с майка ми в кухнята. Тя събира кураж и малко уплашено ти признава, че след първата важна среща с лекарите е казала на Адам, че няма да се събудя; че на практика съм мъртва. Но ти си й благодарен. И мисля, че също като мен оценяваш куража на мама. Единственият човек от всички ни, който от първия път е понесъл ужасния удар от заключението на докторите.

Разказваш й за проваления си опит да дариш сърцето ми.

Тя отвръща, че се надява да стане някакво чудо и това все пак да се случи.

— Не бих могла да го понеса — тя да оживее, а детето й да е мъртво. Да изживее тази агония.

Ти я прегръщаш.

— Ами ти, Джорджина?

— О, няма нужда да се притесняваш за мен. Аз съм корава старица. Няма да се срина. Не и докато Адам не отиде в университет, а аз — в старчески дом. Тогава мога да се предам.

„Да се срина“ е един от изразите, които използвах много, когато бях на двадесет, и мама го беше прихванала от мен. „Корава старица“ е един от нейните. Обичам наследствеността в езика. Каква ли част от онова, което казвам аз, е влязло в речниците на Адам и Джен? Когато използват тези думи, те ще се сещат за мен; ще ме чувстват някъде дълбоко в себе си.

— Адам говореше за проливния дъжд при сътворението на света — казва ти мама.

Ти си трогнат.

— Сетил се е за това?

— Да. Тя няма просто да си отиде, Майк. Всичко, което Грейси е, не може просто да си отиде.

— Не.

Ти се изкачваш по стълбите към стаята на Адам.

Надниквам през отворената врата на спалнята ни. Някой е оправил леглото ни, но вещите ни си стоят по същия начин, по който ги бяхме оставили; нощното ми шкафче е като поставен в рамка замръзнал момент от моя живот. Преди Джени да се роди, шкафчето ми беше по-малко и върху него бяха струпани голям класически роман със ситен шрифт, пакет „Марлборо лайт“ и чаша червено вино, донесени от мен до леглото. Ти беше ужасен от нездравословния ми начин на живот, а аз не обръщах внимание на критиките ти.

С раждането на Джени класическият роман, цигарите и виното бяха избутани настрани, за да направят място на бебешки книжки и плюшени играчки; днес там държа очила за четене и пак романи — новоиздадени, с ярки лъскави корици и сграбчващи вниманието подзаглавия по тях.

Вече си пред вратата на Адам.

— Татко е.

Вратата остава затворена.

— Ади…?

Чакаш. От другата страна — мълчание.

Отвори вратата, мисля си, просто отвори проклетата врата!

Мили боже, аз съм гласът на бавачката! Извинявай. Може би си прав, като чакаш Ади да излезе при теб; показваш му, че уважаваш личното му пространство. Аз просто бих нахлула вътре, но това не е единственият начин, по който да се действа в подобна ситуация.

— Знам, че мислиш, че ти си виновен, милото ми момченце — казваш. — Но не е така.

Никога преди не си го наричал „милото ми момченце“. Вече си възприел една цяла моя фраза и лицето ми светва от задоволство.

— Пусни ме да вляза, моля те.

Вратата между двама ви продължава да стои затворена.

Аз вече щях да го държа в прегръдките си и щях…

— Добре, ето как стоят нещата — казваш. — Обичам те. Каквото и да мислиш, че си направил, аз те обичам. Нищо — абсолютно нищо — не може да промени това.

— Вината е моя, татко.

Първите думи, които е произнесъл от пожара насам. Толкова огромни, че приглушават речта.

— Ади, не…

— Онова нещо всъщност не приличаше на вулкан. Просто една кофа с някаква оранжева хартия отгоре и нещо в нея. Тя каза, че трябва да го запаля. Но че всъщност е било тест. Всъщност не е трябвало да го правя.

— Ади…

— Не обичам кибритите. Те ме плашат. И зная, че не бива да ги използвам. Ти, мама и Джени винаги сте ми го казвали. Когато палим огън, палиш го ти, на мен не ми е позволено. Не и преди да навърша дванадесет. Така че знаех, че е нередно.

— Моля те, чуй ме…

— Господин Хайман казал, че сър Коуви ще премине през изпитанието отлично и с лекота. Сър Коуви съм аз. Той мислеше, че съм като рицар. Но аз не съм.

— Господин Хайман изобщо не е бил там, Ади. Той държи на теб и никога, никога не би те накарал да направиш нещо подобно. Ти все още си сър Коуви.

— Не, ти не разбираш…

— Тя си го е измислила. За господин Хайман. За подаръка от него. Измислила си е всичко. Измислила го е, за да те накара да направиш нещо вместо нея. Полицията я арестува. Всички знаят, че вината не е твоя.

— Но е. Аз не биваше да го правя, татко! Каквото и да ми е казала. Сирените и красивата жена на зеления великан са изкушавали хората, но добрите не са правели онова, което са им казвали. Силните рицари са устоявали. А аз — не.

— Те са били големи мъже, Ади, а ти си само на осем. При това — много храбро осемгодишно момче.

Мълчание от другата страна на вратата.

— Какво ще кажеш за онзи път, когато се изправи да защитиш господин Хайман? Това беше наистина храбра постъпка. Малко възрастни биха имали куража да го направят. Трябваше да ти го кажа преди. Съжалявам, че не го сторих. Защото наистина се гордея с теб.

Мълчанието откъм стаята на Ади продължава, но какво повече би могъл да му кажеш?

— И не е само това — добавя той.

Чакаш и мълчанието е ужасно.

— Не отидох да им помогна, татко.

Гласът му, така изпълнен със срам, кара сърцата и на двама ни да се свият.

— И слава богу! — възкликваш.

Ади отваря вратата и бариерата помежду ви вече я няма.

— Нямаше да го понеса, ако трябваше да загубя и теб — казваш.

Прегръщаш го и през тялото му преминава някаква вълна, отпуска напрегнатите му крайници и уплашеното му личице.

— Мама никога няма да се събуди. Баба Джи ми каза.

— Да — кимаш.

— Тя е мъртва.

— Да. Тя…

Мисля, че се каниш да кажеш още нещо, може би да му обясниш разликата между „липсата на когнитивна функция“ и смърт, но Адам е само на осем и ти не можеш да му разказваш детайлно защо сега вече няма майка.

Той заплаква и ти го прегръщаш с все сила. Мълчанието помежду ви се разширява — сапунен мехур, заключил в себе си огромна емоция — после се пръска.

— Ти имаш мен — казваш.

И сега ръцете ти около Адам не се опитват да го прегръщат, а са вкопчени в него.

— А аз имам теб.

35

Минали са пет часа, вече е почти полунощ. Вълшебствата в приказките на Джени се разваляха около това време на нощта — каляските се превръщаха в тикви, а танцуващите принцеси трябваше да се връщат в леглата си. Но историите, които Адам харесва, приемат по-позитивен обрат: в часа на вещиците, когато лунната светлина е ярка, светът е притихнал и всички спят, с изключение на малкото момиченце, и ГДВ^[3] издухва своите сънища в спалните.

Виждам книжката за ГДВ на втората полица. Ти си на горното легло, Адам — на долното, прегърнал Аслан^[4].

Ако имах обувки за танци, те щяха да миришат на антисептик.

Бях в болницата и трябва да ти кажа какво се случи.

 

 

Гледах те, докато седеше с Адам и държеше ръката му. Изпитвах благодарност, че съм си изградила достатъчна устойчивост към болката, причинена от отдалечаването ми от болницата, за да мога да съм при него, докато той спи.

Мислех си колко е хубаво, че децата наричат мама „баба Джи“, за да я разграничават от твоята майка, баба Анабел; защото, макар че майка ти беше умряла, преди те да се родят, тя също е тяхна баба.

Ти намери старата нощна лампа на Ади, после се покатери на горното легло и провеси ръка надолу, в случай че той има нужда от теб.

Мама влезе. Искаше да отиде да види Джени за малко, след като сега ти се грижеше за Ади.

Тръгнах с нея.

 

 

Не съм сигурна дали ти го казах, но щом мама откри, че вече не съм в тялото си, тя започна да ми говори непрекъснато, на най-различни места. „Стрелба напосоки, миличка моя Грейси. В един момент ще ме чуеш. Сигурна съм.“

Тя караше старото си рено клио с гневна скорост по почти пустите тъмни шосета, водещи към болницата.

— Полях морковите и доматите на Адам — каза тя.

— Благодаря.

— Трябваше хубавичко да полея и сандъчетата ти на прозорците. Изсъхват много бързо, когато е горещо.

— Може би ще можеш да ги пресадиш. Наистина ще ми хареса, ако го направиш.

Тя замълча за момент, лицето й изглеждаше много състарено. Мина на червено, но наоколо нямаше почти никакъв трафик, за да я види някой или да му пука от това.

— Ще засадя нещо, което не е толкова чувствително към сушата. Лавандулата ще изглежда прекрасно.

— Лавандулата е перфектният избор.

 

 

Пристигнахме в болницата. Атриумът беше почти пуст, мяркаха се само неколцина изостанали пациенти, чиито стъпки отекваха в пустотата; един доктор подмина забързано. Фаровете на колите просветваха през стъклото на прозореца от тъмнината отвън.

Мислех си за господин Хайман и за това колко се бях уплашила, когато беше дошъл в болницата. „Махни се от децата ми, махни се!“ Така ли става след някое ужасно престъпление? Цялата му грозота и жестокост се изсипва върху хората наоколо, като нефтено петно, изливащо се на брега, което цапа в черно всичко, до което се докосне. Да, той има множество недостатъци, но не е извършил никакъв грях. Човек, способен да сгреши, но не и лош. Невинен. Ади беше прав да му вярва. И толкова се радвам, че му каза, че господин Хайман държи на него, че никога не би му причинил нещо лошо; доволна съм, че отново го нарече „господин Хайман“.

Мама отиде до леглото на Джени. Видях, че Джен ме чака в коридора.

— Трябва да разбера — каза тя — защо се върнах в училището и защо отново съм се качила на последния етаж, както и да намеря обяснение за онази работа с телефона ми. Трябва да разбера всичко.

Вече разполагахме с голямата картина, с основните факти, но не и с детайлите.

— Утре, когато разпитат Мейси, полицията ще разбере.

— Но на мен може да не ми остава толкова време — каза тя и вече говорехме за нещо напълно различно.

— Разбира се, че ти остава.

— Не. Казах ти, мамо, няма да действам според твоя план. И няма да променя мнението си.

Не спорих с нея, не и в онзи момент. Защото освен куража, дъщеря ни е наследила от теб и твоя вбесяващ инат. „Независима мисъл! — би ме поправил ти. — Сила на характера!“ Е, само знам, че докато останалите малки момиченца в детската градина бяха мили и послушни, Джен беше инатлива, твърдоглава, решителна.

И да, гордея се.

Винаги съм се гордяла, тайно.

Но не споделях необходимостта й да знае. Единственото, което винаги бях искала, бе да науча истината, за да изчистя Адам от подозренията, нищо повече. И също така бях сигурна, че Джени разполага с много време, защото щях да й го дам. Щях да спечеля този спор.

— Трябва да си спомня всичко, мамо — настоя тя. — Защото, ако не го направя, все едно една част от живота ми изобщо не се е случила. Онази част, която промени всичко.

Разбирах защо й е да знае и трябваше да уважа тази нейна необходимост. И щях да съм готова да я защитя, ако приближеше твърде близо до огъня.

Тръгнахме към стаята на Роуина, защото последният спомен на Джени бе изникнал тъкмо там. Тогава бяхме решили, че е предизвикан от миризмата на Доналд, не от тази на Мейси.

Докато вървяхме, сглобихме пъзела от всичко, което Джени вече беше успяла да си спомни до този момент. Знаехме, че беше изнесла две големи бутилки с вода от училищната кухня и бе излязла навън през страничния вход. Беше чула противопожарната аларма и бе решила, че се е включила по погрешка или че е рутинен тест. Беше се притеснила, че Анет няма да знае какво да прави, затова беше пуснала бутилките на земята, близо до кухненския вход, и се беше върнала обратно. Вътре бе помирисала пушека и бе разбрала, че не е тест.

Стигнахме до стаята на Роуина. Джени затвори очи. Чудех се коя ли от миризмите беше провокирала последния спомен на Джени — може би Мейси бе използвала парфюм, който преди не бях усещала съзнателно. Жилетката й продължаваше да виси на облегалката на един стол. Трябва да я беше забравила, когато я бяха арестували.

Изчаках с Джени няколко минути, може би три-четири.

Събрах кураж да погледна в лицето непознатата, в която се беше превърнала моята приятелка.

— Изнасям водата от кухнята — каза Джени. — Излизам навън. Алармата вдига ужасен шум. Мисля си, че Анет няма да знае какво да прави. Затова оставям водата и се връщам обратно. По дяволите, наистина е пожар.

Гласът й пресекна. Бяхме стигали до този момент и преди. Единственото ново нещо бе, че си мислехме, че мобилният й телефон е паднал от джоба й, когато се е навеждала да остави водата. Джени ме хвана за ръката.

— Страхувах се да го направя сама — призна тя. — Да отида по-далеч.

Но аз вече знаех, че беше изчакала завръщането ми именно поради тази причина.

Тя отново затвори очи.

— Димът не е толкова зле — каза. — Можеш да го помиришеш, но нищо по-различно или по-силно от миризмата на загоряла във фурната храна. Не съм уплашена, просто се опитвам да преценя какво трябва да направя. Мисля, че всъщност Анет изобщо няма да се притесни, а напротив — ще й хареса! Най-накрая щеше да има своята драма.

Видях как Джени с мъка приближава към последните врати в коридора на спомените си.

Сетих се за „ретроградната амнезия“ на Сара — противопожарни врати, дебели и тежки, които я предпазваха от онова, което лежеше зад тях.

Мисля, че осъзнаването на факта, че е толкова обичана от Айво — а също така от мен, от теб, от Адам и от Сара — й даде сила да бутне онези врати и да ги отвори, да се върне обратно в ужаса на онзи следобед.

— И тогава виждам Мейси.

Тялото й се беше напрегнало.

 

 

Сега мама е обратно в стаята ни за гости, а аз седя на леглото на Адам и държа малката му мека ръчичка, докато спи.

Споменът на Джени се беше въртял в главата ми подобно на филм, който не мога да изключа; превъртам го отново и отново. Надявам се, че като ти кажа какво виждам, това най-накрая ще престане.

 

 

Сирената на алармата пронизва летния следобед. Джени оставя бутилките с вода и се връща обратно в училището през входа до кухнята. Подушва пушек, но не е уплашена. Мисли си за Анет, казва си, че всичко това ще се хареса на секретарката.

Изкачва стълбите към първия етаж. Тогава вижда Мейси с нейната блуза с дълги ръкави.

Мейси плаче.

— Видях Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство — казва тя. — О, божичко, какво си направила, Ро?

Роуина, в нейните практични ленени панталони, стои насреща й, кипяща от гняв.

— Видяла си Адам и обвиняваш мен?

— Не, разбира се, че не. Съжалявам, аз…

Роуина зашлевява Мейси през лицето с брутална сила. Чувам звука от плесницата по мократа страна на приятелката си и въображаемите сценарии се разтварят в този звук.

— Млъквай, свиня такава.

— Ти ми изпрати съобщение — казва Мейси. — Мислех, че…

— Съм ти простила?

— Просто исках онова, което е най-доброто…

— Разделяш ме с любовника ми, а после ни довеждаш до банкрут. Поразително, мамичко. Просто поразително.

За момент Мейси се окопитва.

— Той беше прекалено стар за теб. Използваше те и…

— Той е едно мекушаво лайно. Безгръбначно. А ти си една кучка, която си пъха носа навсякъде.

Крещи й, шиба я с думи.

— Трябва да отида да помогна — казва Мейси. После се обръща към Роуина, събрала смелост. — Ти ли накара Ади да го направи, Ро?

— Ти решаваш, мамичко.

Изтрива сълзите от лицето на Мейси; червеният отпечатък от плесницата ясно личи.

— Трябва да си измиеш лицето — казва тя. После дърпа ципа на панталоните на Мейси. — И се обличай като хората, за бога.

Мейси отива да помогне на предучилищната група. Не е забелязала Джени.

Но Роуина я вижда.

Тя вижда Джени и разбира, че е чула всичко.

 

 

Джени си спомни, че в онзи момент пожарът изобщо не й се е струвал важен. Знаела, че в училището на практика няма никого, а малкото останали са можели лесно да излязат навън. Единственото, за което можела да мисли, било как Роуина удря майка си, как й причинява болка.

— Адам отиде да те търси — обърнала се към нея Роуина. — Качи се горе, в стаята за първа помощ.

И всичко се променило.

Училището горяло, а Адам бил на най-горния етаж.

Джен хукнала да го търси.

 

 

А Ади? Къде е той всъщност? Трябва да върна малко лентата назад, за да може и той да участва в този ужасен филм.

Виждам го как тръгва към училището заедно с Роуина, която е предложила да го заведе да си вземе тортата. Така внимателно планирано.

Облечена е в практични дрехи, за разлика от Джени, и аз си мисля, че вече изглежда толкова пораснала.

Стигат до края на игрището. Мисля, че до азалиите с цвят на скъпоценни камъни се спират за момент и Роуина му казва за подаръка, който господин Хайман му е оставил. А Ади наистина се радва, че господин Хайман му е купил подарък.

Мисля, че онази неподвижна фигура, която зърнах в края на игрището, беше на Роуина. Адам е бил до нея, но той бе прекалено дребен, за да се вижда над азалиите.

Двамата тръгват към училището.

Роуина се качва с Ади до класната му стая, за да вземат тортата. Изважда кибрита от шкафа на госпожица Мадън. Казва му, че подаръкът от господин Хайман е в кабинета по изобразително изкуство. Някакъв нов вид вулкан. Трябва да го запали. Може да използва кибрита за тортата.

Но Адам не иска и това изненадва Роуина; тя го е подценила, смятала го е за мухльо. Затова му казва, че господин Хайман лично е донесъл вулкана в училището, макар че можел да си навлече неприятности, ако го видят там. Казва му, че господин Хайман ще дойде в кабинета по изобразително изкуство и много ще се разочарова, ако Ади не си играе с подаръка си. И така — Ади неохотно се съгласява. Роуина тръгва надолу към офиса. Ади влиза в кабинета по изобразително изкуство. Той вярва на господин Хайман, дори го обича. Но се страхува от кибритите и никога преди не е палил кибритена клечка, затова не е сигурен как да го направи.

Роуина разполага с достатъчно време, за да изслуша нелепото бъбрене на Анет, заздравявайки алибито си.

Адам пали една клечка. Отдръпва се доста назад и я хвърля към вулкана, защото се страхува от огън, дори и от бенгалски.

За секунда пълната със запалителна течност кофа сякаш замръзва, после избухва и от нея започват да се извиват пламъци. Ади ужасен хуква навън.

Знам, скъпи, на мен също ми се иска да съм била с него тогава. Да го предпазя.

Мейси излиза от дамската тоалетна, алармата пищи и тя вижда как Адам изхвърча от кабинета по изобразително изкуство. Той лети надолу по стълбите, подминава офиса на секретарката и тича навън през главния вход.

И сега двата филма се сблъскват, защото Мейси забелязва Роуина.

— Видях Адам да излиза от кабинета по изобразително изкуство — казва тя. — О, божичко, какво си направила, Ро?

И Джени чува тяхната караница, вижда как Роуина удря плесница на Мейси.

Затова Роуина й казва, че Адам я търси в стаята за оказване на първа помощ. Едно-единствено изречение и семейството ни е съсипано.

Защото Джени отива на третия етаж, за да търси Ади.

Помирисва дима, но ситуацията все още не й изглежда толкова зле. Може би чува и бумтенето на пламъци, но нищо не вижда. Не знае, че огънят пътува из кухините между стените и в пространството над таваните, както и през въздушните шахти.

Вън, на чакъла, Роуина премята ръка през рамото на Адам. До тях е статуята, за която тя е позирала като дете. И мисля, че именно в този момент тя изпраща съобщение на Джени. Мисля, че й казва, че Адам е все още в училището, за да я задържи вътре. Виждам как пръстите й бързо натискат бутоните на мобилния й телефон. Отстрани на училището, до изоставените бутилки с вода, телефонът на Джени изписква, давайки сигнал за получено съобщение.

Но никой не го чува.

Защото пожарът изригва. Пламъците целуват стените; жегата лети по коридорите и над таваните, пробива си път, за да влезе в стаите, извива се през прозорците и училището потъва в задушлив дим.

От игрището виждам гъстия черен пушек и хуквам.

До бронзовата статуя на дете Роуина казва на Ади, че вината е негова.

 

 

Джени беше отворила онази врата към пожара в своята памет и изживяването й беше ужасно. Тя започна да трепери силно.

— Аз съм насред пожара. Ади също трябва да е тук. И огънят е навсякъде, гори и…

Прегърнах я и й казах, че вече е в безопасност. Помогнах й да се върне към действителността.

Роуина продължаваше да спи.

Излязохме от стаята й. Никоя от двете ни не можеше да понесе да бъде около нея. Но все още я виждахме през стъклото на вратата.

Заспалото й лице приличаше на празна дъска на един човешки характер.

— Ади е бил навън през цялото време, нали? — попита Джени. — Така се казваше в показанията на Анет, а също и в тези на Роуина — че веднага е излязъл навън.

— Да.

И двамата са били вън; за минута, може би две, и двамата са били в безопасност.

Но Джени се е намирала до кухненския изход, отстрани на училището.

И после се е върнала вътре.

Вратите на отделението по изгарянията зад гърбовете ни се отвориха, възцариха се внезапна суматоха и шум, една наобиколена от медицински персонал носилка с пациент премина покрай нас. Сега всички лампи бяха светнати и беше трудно да се каже дали е нощ, или ден. Спомних си как въведоха Джени в това отделение през онзи първи следобед; ужасът от цялото преживяване.

Шумът стресна Роуина и тя се размърда в съня си.

— Планирала е да убие Ади — каза Джени. — Сигурна съм.

Спомних си как Роуина описа терпентина и запалителната течност във „вулкана“, спрейовете с боя, струпани зад него. Отличничка по естествени науки, тя много добре е знаела кои химикали избухват, горят и тровят.

— Трябвало е да избухне в лицето му — продължи Джени. — Сигурно е била ужасена, когато е видяла, че нищо му няма. А после, когато Ади спря да говори, това й се е сторило като дар от Бога.

— Да.

— По тялото й са открили само една следа от предишно нараняване — изгореното от ютия. Било е случайно, точно както е казала.

Джен имаше нужда да види картината в нейната цялост, докато аз копнеех да се извърна настрана, но се насилих и също погледнах към нея.

— Не мисля, че баща й изобщо я е наранявал — продължи Джени. — С изключение на онзи единствен път, на който станахме свидетели. Защото е знаел какво ни е причинила.

Спомних си сцената от болничната стая на Роуина. Как Доналд сграбчи ръцете й, защото е знаел.

Знаел е.

— Разбрал е, че е влязла сред пожара само за да изглежда добре — заключи Джени.

Спомних си как Роуина приближи към Доналд, неговото изражение на омраза и гняв. „Отвращаваш ме“, беше й казал той.

— Вероятно не е стигнала по-далеч от вестибюла — продължи Джени. — После е легнала на пода с ясното съзнание, че пожарникарите идват. Искала е да бъде сигурна, че никой няма да я заподозре.

„Каква малка героиня, а?“, беше казал Доналд и гневът му беше шокиращ.

Спомням си друг случай. Гласът на Мейси, тъгата в него.

„Не бива да заклеймяваш някого, нали? Ако го обичаш, ако е част от семейството ти, трябва да се опиташ да видиш доброто у него. Искам да кажа, че в известен смисъл в това се заключава любовта, нали така? Да вярваш в добротата на някого.“

През цялото време беше защитавала дъщеря си, не съпруга си.

Дали Роуина беше планирала още от самото начало да обвини майка си?

„Преди малко ми изпрати съобщение, каза, че в метрото имало проблем. Така че майката шофьор идва да спаси положението!“

Не вярвам, че на метрото му е имало нещо.

През стъклото видях как Роуина става от леглото си.

— Трябва да се оправиш, Джен — казах на дъщеря ни. — Тогава ще можеш да разкажеш на всички какво си видяла и чула.

Тя ми се усмихна леко.

— Добър опит, мамо. Но Ади и без моята помощ ще признае, че именно Роуина го е накарала да го направи.

— Но…

— Татко все още мисли, че виновната е Мейси, не Роуина. Но Адам ще му разкаже всичко.

— Да, и баща ти ще му повярва. Също и леля ти Сара, но никой друг. Мейси сигурно вече е направила пълни самопризнания.

„Знаеш, че бих направила всичко за Роуина — беше казала тихо тя. — Нали, Грейси?“

— А ако Доналд е възнамерявал да разкрие нещо, щеше да го е направил досега.

— Но в полицията въпреки това може да повярват на Ади — възрази Джен.

— Няма да приемат думите на едно осемгодишно дете срещу тези на възрастни хора. В началото можеше и да се вслушат в него. Но не и сега, след като е мълчал толкова време.

— Но въпреки това биха могли — настоя тя.

— О, боже.

— Мамо?

Мислите ми се въртяха около нещо толкова ужасно, че не можех да понеса да погледна към него, но то неизбежно приближаваше.

— Роуина ще си помисли същото; че в полицията може да му повярват.

Въртящите се в кръг мисли се спуснаха надолу по спиралата на един конкретен спомен.

„Наистина бих искала да го видя, да му кажа, че вината изобщо не е негова — беше казала Роуина. — Той вероятно няма да иска да ме види, но аз искам.“

Джен поклати глава, когато й го казах; сякаш така можеше да го отхвърли. Но знаеше, че е истина.

— Трябва да се оправиш — казах й. — Да се погрижиш за безопасността на Адам.

Никак не ми харесваше да я изнудвам. Но това беше единственият начин. Както казах, животът на детето ти надцаква всичко.

— Ти също можеш да го направиш — каза ми тя.

— Не мога, защото…

— Мамо…

— Остави ме да довърша. Моля те. Добре, да предположим, че по някакво чудо проговоря. Да си представим, че се случи — какво бих могла да кажа? Не съм чула разговора, на който си станала свидетелка ти. Тогава бях навън, на спортния празник. Едва ли мога да им разкажа как двете с теб сме се срещали и разговаряли, докато сме били в безсъзнание, нали? Кой съдия би повярвал на подобно нещо? Не разполагам с никакви доказателства, че е била Роуина, а не Мейси. Няма да стане никакво чудо. Вече вярвам в много неща, в които не съм вярвала преди. Във вълшебни приказки, духове, ангели. Сега мисля, че са истински. Но не вярвам, че ще се оправя. Аз нямам никакви когнитивни функции, Джен. Никога няма да изляза от комата.

Не знаех дали това е просто безобидна лъжа, или не. Все още не знам.

— Не мога да защитя Ади. Но ти — да. Ти можеш да живееш и да го подкрепиш с глас на възрастен.

В стаята Роуина разкачи системата си.

— Ангели ли, мамо? — попита Джени и се опита да се усмихне. — Това ли мислиш, че сме ние двете с теб в момента?

— Възможно е. Може би ангелите не са нещо чак толкова добро или специално, а са просто най-обикновени същества, също като нас.

— Ами крилете?

— Какво за тях?

— Криле и ореол. Основните атрибути на един ангел.

— На най-ранното изображение на християнски ангел, което е от трети век и се намира в катакомбата на Прискила, няма криле.

— Само ти можеш да кажеш подобно нещо в момент като този — отбеляза тя.

И после гласът й прозвуча тихо и засрамено:

— Толкова ми се живее.

— Знам.

— Никога няма да обичам някого така, както ти обичаш мен.

— Ти остана насред пожара, за да търсиш Ади. Не си получила съобщението, но въпреки това си останала.

 

 

Роуина излезе в коридора, водещ към изхода на отделението. Една сестра я забеляза.

— Излизам да изпуша една цигара — обясни й Роуина.

— Не мислех, че си от типа момичета, които пушат.

Роуина й се усмихна.

— Не.

Джени и аз я последвахме навън.

В онези среднощни коридори е толкова тихо.

* * *

Роуина влезе в интензивното отделение.

Вътре всички лампи светеха, беше оживено, както винаги; тук не съществува обичайният ритъм ден-нощ.

Тя натисна звънеца.

Една сестра отвори вратата.

Гласът на Роуина прозвуча крехко. Тя се загърна плътно с тъмносиния си халат.

— Приятелка съм на Джени. Тя добре ли е? Не мога да спя от притеснение.

— Джени е много зле.

— Ще умре ли?

Сестрата тъжно замълча.

Очите на Роуина се наляха със сълзи.

— Предполагах, че така ще кажете.

Значи беше дошла, за да се увери.

Не можех да я гледам.

Но Джени не откъсваше очи от нея.

— Ще живея — каза тя и гласът й прозвуча високо. В него имаше надежда, обещание.

И Роуина се извърна, сякаш беше чула прошепнатата заплаха.

 

 

Мама си тръгна от болницата и аз потеглих с нея. Нощта продължаваше да тежи от жега. Забелязах хора, които бяха излезли да спят на малките си балкони в блока срещу болницата. Филмът от сряда следобед продължаваше да се върти в главата ми, отново и отново, а аз бях безсилна да променя каквото и да било от онова, което се беше случило.

Докато го гледах, разбрах, че все пак трябваше да погледна към онзи портрет на Мейси, който в полицията бяха оцветявали сегмент по сегмент. Трябваше да събера смелост за това. Защото, ако го бях направила, щях да видя местата, които не бяха изпълнени с подозрения в криминално деяние; онези, които вече бяха оцветени с ярки синини.

И после щях да положа над подозренията им слоеве от силните цветове на познанието, което бях натрупала в продължение на годините, през които Мейси беше моята приятелка.

Но в Роуина не се бях усъмнила. Бях шокирана, че е тя — не само защото е толкова млада, но и защото истината беше толкова прозрачна и логична.

Замести „Мейси“ с „Роуина“ и историята, която ще се разкрие пред теб, ще е жестока, но ясна. Актьорската й игра не беше толкова забележителна. Тя знаеше как да изпълнява ролята на жертва, която продължава да обича мъчителя си — беше наблюдавала майка си в продължение на години.

Роуина придава смисъл на всичко, свързана е с всичко — със Сайлъс и с училището, и със застрахователната измама, и с домашното насилие; но по никой от начините, които бях си представяла.

Въпреки това не вярвам, че е истински дявол, че е лоша.

Тя влезе в горяща сграда, за да спаси Джени и мен.

Джени мисли, че го е направила, за да изглежда смела и да отхвърли подозренията от себе си. Но аз не мисля, че е така. Не искам да мисля, че е така.

Държа се здраво за този единствен акт на огромна смелост и чест. Предпочитам да го възприемам като драматичен израз на дълбоко съжаление заради онова, което беше направила; каквото и да се е случило преди или да предстои по-нататък.

Защото имам нужда да вярвам, че в нея има нещо добро; един ярък цвят насред разяждащия пушек.

Самата Роуина беше говорила за ангела и дявола, които съществуват едновременно у всеки човек. Мислехме, че говори за Сайлъс Хайман или за баща си, но сега смятам, че е описвала себе си.

Вече не вярвам в сивото. Мисля, че черното и бялото, доброто и злото съществуват успоредно едно на друго, но не се смесват; свят не на гласове на бавачки, а на дяволи и ангели. Докато филмът се завърта отново и аз я гледам как се втурва в горящата сграда, си представям, че нейният ангел й крещи достатъчно силно, за да потисне дявола в нея. Наистина. Ангел. Не такъв, който е облечен в пищна дреха и има сребристи криле — като онези, които слагаме на върха на коледната елха, а мускулест ангел от Стария завет, Рафаил или Михаил — дързък, смел ангел, докато доброто у нея придобива форма и глас.

Защото не мога да напусна този свят с мисълта, че в едно момиче на нейната възраст няма нищо добро. Не искам да умра с омраза в душата.

 

 

Пристигнахме у дома. Изтощена, мама си легна и аз съм единствената будна в цялата къща. Часът на вещиците. Домът е притихнал. Всички спят. Последният път, в който съм била будна само аз, както е в момента, беше, когато Адам бе съвсем мъничко бебе.

Влязох в стаята на Джени. Бях я оставила в градината с Айво с обещанието, че ще се видим отново на сутринта. Все още не сме се сбогували.

— Какво е да имаш дъщеря тийнейджърка? — попита ме веднъж една майка от училището, чието по-голямо дете беше на годините на Адам.

— В къщата винаги е пълно с момчета. Огромни младежи с огромни маратонки, събути в коридора — отвърнах, защото винаги се спъвам в тях. — И в хладилника никога няма достатъчно храна, защото същите тези момчета са вечно гладни. Момичетата не ядат почти нищо и тогава човек започва да се притеснява дали не са анорексички, а когато дъщеря ти изглежда добре и се храни нормално, се тревожиш да не е булимичка.

— Облича ли твоите дрехи?

Засмях се. Да бе!

— Трудното е контрастът — отвърнах. — Кожата й сияе. А моята се сбръчква. Дори краката ми изглеждат сбръчкани до нейните.

Майката направи физиономия, мислеше си, че това няма как да се случи на нея, без да осъзнава, че то може би вече се случваше; но тъй като нямаше дъщеря тийнейджърка, с която да се сравнява, нямаше как да го разбере.

— Но главното нещо — продължих аз, набрала инерция по темата — е сексът. Той е навсякъде, където има тийнейджър.

— Искаш да кажеш, че те… в твоята къща? — Звучеше ужасено.

— Не точно — отвърнах, чудейки се как да й обясня, че сексът нахлува в дома ти и го превзема, носи се из коридорите и витае над стълбите, а хормоните се изливат навън от прозорците.

Ароматът му продължаваше да се носи из стаята на Джени.

И осъзнах, че това всъщност не беше миризмата на секс или хормони, а на огромно количество живот, който предстои да бъде изживян.

Седнах на бюрото й и забелязах, че в стаята на практика няма почти никакви книги, но за сметка на това — цяла полица с карти за туризъм и планинско катерене. Доколкото мога да кажа, бюрото й е използвано главно за лакиране на нокти. Виждам дребни следи от яркочервен лак по плота му.

Казах ли ти, че няколко седмици преди зрелостните й изпити тя ми заяви, че предпочита да си живее живота сега, отколкото да преговаря за някакво си бъдеще? Толкова се различаваше от мен, когато бях на нейната възраст. Аз отчаяно исках да вляза в университет, зубрех като побъркана през последните две години в училище. Мислех, че университетът ще бъде прекрасно място и за нея. Мислех, че ще изкара трите пълни години и ще се наслаждава на всеки миг от тях. Щях да направя всичко възможно, за да не забременее в края на втори курс.

Не че исках да изживее неизживяната част от моя живот, но мислех, че онова, което правеше щастлива мен, щеше да направи щастлива и нея.

И ти се сърдех, задето не се беше опитал да я спреш, когато беше предпочела да отиде да се катери по Кеърнгорм, вместо да се запише на онзи курс за подготовка за зрелостните изпити, или когато се беше отказала от посещението на разменни начала във Франция, за да отиде да кара кану в Уелс с Айво. Толкова бях сигурна, че се държи детински, че не мисли за бъдещето, без да разбирам, че изживява житейския си избор точно пред очите ми. Момиче, което обича да прекарва времето си сред природата, също като теб, скъпи мой, което предпочита да се катери и да кара кану, вместо да чете Драйдън и Чосър.

Трябваше да погледна на живота й от нейната гледна точка; да се изкача на някой връх заедно с нея и да видя всички онези други начини за постигане на удовлетворение и щастие.

Или просто да вляза в стаята й и наистина да се огледам наоколо.

 

 

Лежа до теб на втория етаж на леглото на Адам — нова перспектива на така познатата ми обстановка. Оттук виждам, че по абажура на лампата се е наслоила прах — има нужда от избърсване; а на картата Исландия е само мъничко петънце. „Подредената къща е знак за пропилян живот“ — беше ми казала мило Мейси веднъж, знаейки колко мразя домакинската работа. И това е хубаво, защото, като гледам отгоре, моят живот очевидно е бил много ползотворно прекаран.

Всъщност сега наистина много се гордея с това каква майка съм била, гордея се с Джени и Адам, сякаш съм имала някакъв принос в превръщането им в личностите, които са.

И не съжалявам за изборите, които съм правила, дори за погрешните. Други хора могат да напишат онази страхотна книга, да нарисуват прекрасната картина. Защото след всичко, което съм направила, аз нямам нужда от произведение на изкуството, което да говори вместо мен; семейството ми ще го направи. Няма никаква нужда да хвърлям каквото и да било в празното пространство, защото то е изпълнено с хора, които обичам.

Слизам в леглото на Ади.

Винаги съм знаела колко го обичаш. Но преди пожара не бях подозирала колко силно го обичат и Джени, и мама, и Сара. Всички заедно носите в себе си достатъчно любов, за да надуете с нея спасителна лодка за него.

Виж се само! Та ти преживя смъртта и на двамата си родители. Нещо повече — превърна се в този прекрасен самоуверен мъж. Адам може да постигне същото.

Държа ръчичката му в своята.

Влизам в сънищата му и му казвам колко е специален.

— Най-специалното момче в целия свят.

— И в цялата Галактика ли?

— В цялата Вселена.

— Ако там има живот.

— Сигурна съм, че има.

— Вероятно там съществува един друг Адам, точно същият като мен.

— Никой не може да бъде точно същият като теб.

— В добрия смисъл ли?

— Да.

36

Поредният горещ като пещ ден; небето е садистично безоблачно синьо. Връщам се в моето отделение.

Прозорците са отворени, но няма никакъв вятър, през тях нахлува само жегата. Сестрите се потят, кичурите коса залепват за челата им.

Няма и следа от тракащите червени токчета на доктор Бейлстрьом и аз съм благодарна, че няма да се отвличам с мисли за модата в този предполагаемо сериозен и ключов момент.

Поглеждам за последен път към лъскавия балатум, гадните метални шкафчета и грозните завеси. Ние, които живеем в двадесет и първи век, наистина изобщо не знаем как да умираме. Спомням си финала на филма за Дж. М. Бари, когато писателят избутва умиращата си любима с количката навън и я пренася сред магическите декори на „Питър Пан“, които тайно е построил в градината. Никакви кафяви завеси с геометрични форми. Но и те трябва да свършат работа.

С мъка прониквам обратно в тялото си, през слоевете плът, мускули и кости. Най-накрая съм вътре. Отново съм хваната в капан, затисната под корпуса на огромен, потънал на дъното на океана кораб. Клепачите ми са заварени, тъпанчетата ми — спукани, гласните ми струни — скъсани.

Тук е тъмно като в рог, тихо и много тежко, над мен се простира цяла миля черна вода.

Единственото, което съм в състояние да правя, е да дишам.

Спомням си, че латинските думи за дишане и дух имат един и същ корен.

 

 

Задържам дъха си.

 

 

Когато Джени се изправи лице в лице със смъртта в онзи параклис и потърси отвъдното, аз сторих същото. Както трябва. Изцяло. Тогава ти казах, че няма да я оставя да умре.

Знаех, че животът на детето ми е по-важен от всичко. От мъката на Адам. И от твоята. От моя страх. От всичко.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

Но въпреки това продължавах да се надявам, че ще е някой друг. Нечия друга майка, дъщеря и съпруга. Нечий друг живот.

Надеждата ми беше отчаяна, грозна и обречена. Защото всъщност никога нямаше да е някой друг. И може би така е честно. Запазваме детето си, губим мен. Баланс.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

Но тя е вече голяма, не е дете, и сега го знам със сигурност, научила съм урока си.

Мисля, че дълбоко в себе си вече съм го знаела. Просто се страхувах, че когато порасне, ще престане да има нужда от мен.

Страхувах се, че вече няма да ме обича толкова. Без да осъзнавам, че тя вече беше пораснала. Че продължава да ме обича по същия начин.

Не трябва да дишам.

Инстинктивно се съпротивлявам — лека вълничка от егоистично желание за живот срещу всяка пулсираща частица енергия в мен. Но през последните няколко дни съм станала далеч по-силна. И въпреки че не по тази причина бях напускала защитната кожа на болницата, това означава, че притежавам силата да направя онова, което трябва.

 

 

Не бива да дишам.

 

 

През двадесетата седмица от бременността ми с Джени бях научила, че яйчниците й са напълно оформени. Вътре в нашата неродена дъщеря се намираха потенциалните ни внуци (или поне онази част от нас, която щеше да се превърне в част от тях). Почувствах бъдещето, свито на кълбо в мен, тялото ми приличаше на матрьошка.

 

 

Не трябва да дишам.

 

 

Мисля си за Адам, който е високо над мен, на повърхността, в своята надуваема спасителна лодка, поддържана от дъха на другите.

Мисля си за Джени, стигнала до брега на зрелостта.

Мисля, че страхът ми, че децата ми могат да се удавят, ми е показал как да направя това.

 

 

В дробовете ми е останал съвсем мъничко въздух.

 

 

Ще четеш ли на Ади „Малката русалка“? В „Приказки за шестгодишни“ е, на най-долната лавица на етажерката му. Той ще ти каже, че не е чел тези приказки от години, тате, и във всеки случай тази специално е за момичета, но ти ще настояваш.

Ще преметнеш ръка през рамото му, а той ще обръща страниците вместо теб.

Ще му четеш за болката, която малката русалка е изпитвала, когато е излязла от водата — все едно че стъпва по ножове — защото толкова силно е обичала принца си. Защото искам той да знае, че когато съм оставила тялото си в болницата, когато съм се отдалечавала достатъчно, за да не могат скенерите им да ме уловят, аз също съм стъпвала по остриета, защото не можех да понеса мисълта, че той ще бъде обвинен за онова ужасно престъпление. Защото вярвах в него. Защото го обичам. Кажи му, че най-трудното нещо на този свят е да го напусна.

 

 

Вече не се налага да се опитвам да задържам дъха си.

 

 

Изплъзвам се от разбитата коруба на моето тяло в дълбокия цяла миля тъмен океан.

Веднъж ми каза, че последното от осезанията, които ни напускат, е слухът. Но грешиш. Последна си отива любовта.

 

 

Плувам към повърхността, изплъзнала се от тялото си без никакво усилие.

 

 

Някаква аларма се включва, раздира въздуха. Един лекар се спуска към мен.

По балатума бързо избутват количка, натоварена с апаратура — сякаш е на кънки. Най-отпред тича уплашена сестра.

Сърцето ми е спряло.

Чувам потракването на червени токчета.

Доктор Бейлстрьом казва, че разполагат с разрешение за даряване на органи. Говорят за трансплантация.

Ще поддържат функциите на тялото ми, докато сърцето ми бъде дадено на Джени.

Гледам към апаратурата, докато изкуствено вкарват кислород в тялото ми. Бързо те отвеждат в една стая, за да подпишеш формуляр за съгласие.

Сигурна съм, че не би трябвало да съм тук, да се мотая така наоколо. Не трябва ли вече да се отправя към следващото място? Приличам на гостенка, която продължава да седи на масата, докато домакините са се оттеглили в кухнята да мият чиниите.

И продължавам да ти говоря!

Миналата неделя, в нашия предишен живот, седях на масата в кухнята и четях статия за „лепкавия въздух“ във вестника. Някакъв футуролог предсказваше, че след години хората ще бъдат в състояние да си оставят бележки един на друг в етера. Така че човек никога не знае — може един ден да чуеш онова, което съм ти казвала през всичкото това време. Защото съм сигурна, че докато ти говорех, въздушните молекули около мен се променяха, въздухът се зареждаше с думи.

А може би ще си тръгна, когато извадят сърцето ми и изключат апаратите.

Спомням си, че накрая малката русалка не получава принц, а душа.

 

 

Прехвърлям се в интензивното отделение, където подготвят Джени за трансплантацията. Тя наблюдава себе си. Сара стои приведена над тялото й. Някога ревнувах от близостта на Сара и Джени, но сега съм ужасно благодарна.

Джени ме вижда и аз вземам ръката й в моята.

— Няма начин да станеш независима от мен — казвам й. — Сега завинаги ще съм с теб.

— Мамо, това е ужасяващо.

— Ще продължа да тупкам.

— Моля те!

— Сериозно — казвам й, — това е само една помпа.

— Твоята помпа.

— На теб ще ти е много по-потребна.

Не знаем какво да кажем. Никоя от нас не се е чудила на глас дали един ден тя ще си спомни всичко това. Дали ще си спомни мен.

— Ще оздравееш — казва Сара на Джени, изпълвайки мълчанието. — И ще се справиш страхотно с грижите за Адам. Но други хора също ще се грижат за него.

Зървам те да излизаш от лекарския кабинет.

— Затова бъди момиче, Джен, не се превръщай в жена прекалено рано — продължава Сара.

— Направо си страхотна! — казвам на зълва си, която, разбира се, не може да ме чуе, но Джени се усмихва.

Вече е време Джени да се върне в тялото си.

Тя ме прегръща и на мен ми се ще да я подържа в прегръдката си още малко, да се опра на нея, но си налагам да се отдръпна.

— Айво, татко ти, леля ти Сара и Адам те чакат — казвам й и дъщеря ми се плъзва обратно в тялото си.

Сигурно ще се извие драматична буря, наситената жега от последните четири дни ще се излее в гръмотевичен проливен дъжд.

През прозореца на отделението небето си остава неизменно синьо, гореща мъгла леко обгаря краищата му, но на мен ми е хладно.

Виждам как приближаваш към леглото на Джени.

Спомням си как я влачех надолу по стълбите и си мислех, че любовта е бяла, тиха и студена.

Поглеждаш към мен. И в този момент ме виждаш.

Ето така изглежда любовта безброй думи по-късно.

Идвам при теб и целувам лицето ти.

 

 

Гледам как вървиш с Джени, докато я откарват към операционния блок. Мисля си за ангели. Но този път не за гневните силни ангели от Стария завет, а аз ангелите на Фра Анджелико, с техните искрящи роби в цветовете на скъпоценни камъни и с дълги криле на гърба; за ангелите на Джото, носещи се над земята подобно на чучулиги, с блестящи златни аури, излъчващи снопчета светлина; за синия ангел на Шагал с тъжното бледо лице. Мисля си за ангелите на Рафаело и Микеланджело, за ангелите на Йеронимус Бош и Паул Клее.

Мисля, че зад всеки ангел — точно до ръба на всяка картина — се намират неговите деца, които е бил принуден да остави.

Но божественият отвъден живот не е там, където съм аз, още не.

Седя на най-долното стъпало на нашето стълбище и пъхам в раницата на Адам униформата му, в която ще трябва да се преоблече след часа по физическо. Връзвам вратовръзката му, за да може направо да я пъхне през главата си и да дръпне по-тясната част надолу, защото все още не се е научил как се връзва вратовръзка; надявам се, че и ти ще правиш това за него.

После влизам в дневната, търся елементите от конструктора му зад дивана, а ти приближаваш зад мен и ме прегръщаш.

„Красивата ми жена“ — казваш.

Горе чувам как Джени говори с Айво по телефона, а Адам чете на килима и нуждата от всички вас ме задушава.

 

 

Изваждат сърцето ми.

Сега всичките светлина, цвят и топлина напускат тялото ми и се вливат в мен — или в това, което вече съм.

Душата ми се ражда.

И Джени е права, красиво е! Но аз се гневя на това раждане на светлина. Искам да видя внуците си или поне да те докосна още веднъж и да извикам на Джени: „Почти е време за закуска, чу ли?“; или на Адам: „Идвам!“; на всички, които ме чакат в колата: „Само две минутки, става ли?“.

Само още мъничко живот.

Но после гневът си отива и аз се разделям със страха или съжаленията.

Лека съм като сребриста светлина, остра като диамант; мога да проникна през тесните процепи на света, който познаваме. Ще идвам в съня ти и когато си мислиш за мен, ще ти говоря нежно.

Няма „… и заживели щастливо“, но има После.

Това не е нашият край.