Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (23)

22
L̀Habit Ne Fait Pas Le Maine^[1]

от Медина Карим

Когато на сутринта пристигнахме в Париж, валеше. Оставихме багажа си в апартамента и се разделихме. Баща ми и брат ми отидоха на работа. Майка ми отиде на пазар. Каза ни на двете с Ширийн да отидем да проверим как е баба ни и да я приберем вкъщи. Тя беше отседнала при братовчедите ни в покрайнините на Париж. В същото предградие щеше да живее и сестра ми след две седмици, когато се омъжи. Казваше, че все едно се връща в Саудитска Арабия. Знаех, че това не е вярно, и й напомнях, че годеникът й дори обеща да я научи да кара кола. Сестра ми отговаряше, че съм наивна.

Излязохме от станцията на метрото в 18-ти район на Париж и все едно прекрачихме в друг свят. Въпреки че имаше време до началото на петъчната обедна молитва, полицаите вече бяха на пост при затворените улици, които скоро щяха да се напълнят с хиляди вярващи мюсюлмани, коленичили на постелките си. Вече нямаше място в джамията за всички молещи се. Раменете на Ширийн се стегнаха напрегнато при тази гледка. Не я разбирах напълно. Ако толкова мразеше да я гледат, както твърдеше постоянно, тогава би трябвало да се чувства щастлива сред своите. А и нека ви обясня нещо за този брак. Въпреки че родителите ми го уредиха, Ширийн имаше правото да откаже. Според исляма за един брак трябва да има съгласието и на мъжа, и на жената. Истината обаче е: въпреки че Ширийн споделя налудничавите си идеи и мечти с мен, никога не би събрала смелост да се опълчи на баща ми. Повечето не биха. Аз определено не бих. Когато дойдеше моето време, щеше да ми е по-лесно. Ширийн си мечтаеше за любов, докато аз бях по-практична, когато станеше дума за брак. Тя беше обсебена от желанието да целуне мъж, наистина обсебена. Мен това въобще не ме интересуваше. Никога не мислех за такива неща.

— Хайде да вземем баба и да се прибираме — обърна се раздразнено към мен тя.

Това означаваше, че не иска да се вижда със семейството на годеника си Фарид, а беше почти невъзможно, защото баба ни беше много сладкодумна, и сигурно вече целият „Гут дор“^[2] знаеше, че сме били на почивка в Ню Йорк и че щяхме да отидем да си я приберем вкъщи.

Когато влязохме в къщата на братовчедите, чух гласовете на много хора и разбрах, че съм била права. Цялото семейство на Фарид се беше събрало — само жените, разбира се. След хиляди въпроси как сме изкарали в Ню Йорк, започнаха да обсъждат сватбата. Когато раменете на Ширийн се стегнаха, аз прекъснах разговора, като се извиних, че трябва да се прибираме вкъщи, за да помогнем на майка ни с прането и вечерята. Ширийн беше благодарна, че ни измъкнах оттам. Стисна ръката ми под масата. Аз й съчувствах, наистина. Смятах, че когато се върнем от това пътуване, вече всичко ще й е ясно и ще се е примирила, но въобще не беше така. Може би даже беше по-зле отпреди. Обедната молитва тъкмо щеше да започне, а щом Ширийн не искаше да се среща със семейството на Фарид, значи не искаше да се срещне и със самия него, когато той отива към джамията. Помогнах на баба да си събере багажа и бързо си тръгнахме. Когато се върнахме, вкъщи нямаше никого, а куфарът ни си стоеше подпрян на вратата на общата ни стая със сестра ми. Отидох да помогна на баба с нейния багаж, а Ширийн каза, че ще започне да разопакова нашия. След като разказах на баба в подробности за престоя ни в Ню Йорк, тя каза, че е уморена и й предложих да поспи. Погледнах часовника си — беше минал час, откакто се бяхме прибрали. Беше ми приятно да видя отново баба. До миналата година никога не се беше оплаквала от умора или задух. Сега обаче доста често й се случваше. Не исках да мисля за деня, в който щеше да ни напусне.

Вратата на нашата стая беше заключена. Почуках. Сигурно Ширийн се беше ядосала, че не съм отишла по-рано да й помогна с разопаковането. Може би вече беше изяла всички шоколади, които бяхме успели да скрием в багажа, за да ме накаже. Най-накрая тя отключи, погледна през открехнатата врата и ме издърпа в стаята, а после затвори вратата с трясък и я заключи. Беше облечена в костюм на Chanel от вълнен плат с цвят на слонова кост, а полата стигаше малко над коляното й. На сакото имаше четири черни и златни копчета с буквата „С“ върху тях. Костюмът беше зашеметяващ. Тя изглеждаше зашеметяващо. Нямах представа какво става. Исках да я попитам, но от устата ми не се отрони и звук. Тя взе едно от модните си списания и го завря в лицето ми. Никога не бях виждала такава радост, каквато сега беше изписана на лицето й.

— Виж, от този сезон е! Chanel от този сезон! — извика тя.

Все още нямах представа какво става. Тя отвори черния куфар и пред очите ми се разкри истинско съкровище. Нечие чуждо съкровище, разбира се. Сестра ми беше полудяла. Потърсих табелката с името от външната страна на куфара, който приличаше много на нашия и изглеждаше шокиращо евтин в сравнение с дрехите, които бяха вътре. Имаше само телефонен номер на табелката, която беше на туристическа агенция „Протравъл“, Бевърли Хилс, Калифорния.

— Не е наш! Трябва да кажем на някого — запротестирах аз. Ширийн обаче не искаше и да чуе.

— В никакъв случай. Няма да ти позволя да ми съсипеш удоволствието. Това е знак — противопостави ми се тя.

Докато изброявах всички причини, поради които трябваше да ме послуша, а повярвайте ми, списъкът беше много дълъг, тя извади от куфара най-красивата Малка черна рокля, която някога бях виждала, и ми я подаде:

— Облечи я!

Едно докосване и се предадох. Докато бързо се съблякох и сложих черната рокля, изброявах всички неща, които можеха да се объркат в този момент. Ширийн се обърна и отвори вратата на банята, така че да мога да се огледам в огледалото. Погледнах смутено. И тогава стомахът ми все едно се преобърна. Бях красива. Наистина красива. Беше ми трудно да се гледам. Опитах се да поема контрола върху ситуацията и да бъда разумно мислещата сестра, каквато винаги съм била. Всичко, което успях да кажа обаче, бяха пет думи, които звучаха толкова странно от моята уста, защото никога преди това не ги бях произнасяла:

— Има ли обувки към роклята?

— Разбира се, че има — отговори тя и зарови из куфара, за да намери подходящи обувки. — Има също и чанти!

Подаде ми чифт черни обувки с висок ток и подходяща чанта. Обух ги и ние започнахме да се усмихваме една на друга и да се смеем, докато се редувахме да се гледаме в огледалото. Тя започна да говори някакви дивотии как ще се измъкнем от къщи и ще отидем в някой клуб на Шанз-Елизе и как щяла да целуне мъж за първи път, но аз почти не я слушах. Бях прекалено заета да съзерцавам момичето в огледалото. Почувствах се замаяна, почувствах се красива и привлекателна. И изведнъж, като вълна ме обля ужасяващо чувство. Седнах на леглото и започнах да плача.

— Не се притеснявай — каза сестра ми. — Няма да загазим. Такива неща постоянно се случват с багажите.

Аз поклатих глава, защото не можех да изкажа това, което чувствах.

— Не това е проблемът — промълвих едва.

Видях, че се почувства зле заради мен, заради нейната роля в смяната на възгледите ми за света. Но всъщност тя не беше виновна. Тя се опитваше да пълни главата ми с неверие и скептицизъм през целия ми живот, но това никога не ми беше повлияло. Знаех, че и двете ще живеем и остареем според традициите ни, както майка ни и баба ни преди нас. Но изведнъж ми стана ясно, че това няма да ми е достатъчно. Докато стоях пред огледалото в Малката черна рокля, осъзнах, че гледам жена, която повече никога няма да видя. Искаше ми се да не бях я видяла въобще, но истината беше, че тя винаги си е била там. Не бях честна със себе си, като се преструвах, че тази жена не съществува.

Очи на сестра ми се насълзиха.

— Съжалявам — промълви тихо Ширийн.

Бързо се събух, съблякох Малката черна рокля и отново намъкнах бурката. Помогнах й да съберем багажа. Телефонът позвъня и ние някак разбрахме, че звънят от летището. Чухме, че майка ни идва по стълбите. Ширийн все още не беше съблякла костюма на Chanel. Бързо взех бурката й от леглото и я нахлузих през главата й върху костюма. Тя се засмя през сълзи. Затворихме ципа на куфара точно когато майка ни вече беше пред вратата на стаята, за да ни попита за него.

— Разопаковахте ли си вече багажа, момичета? От летището търсят един изгубен куфар.

— Още не сме — отговорих аз, когато тя влезе в стаята.

Това беше първият ден, в която излъгах майка си, и последният, в който лъжех себе си.