Рюноске Акутагава
Разговор в мрака (3)

3

Гласът: Какво правиш?

Аз: Просто пиша.

Гласът: А защо пишеш?

Аз: Защото не мога, без да пиша.

Гласът: Тогава пиши! Пиши до сетния си дъх!

Аз: Разбира се. И без това не ми остава друго.

Гласът: Виждаш ми се необикновено спокоен.

Аз: Нищо подобно. Ако принадлежеше към познатите ми, щеше да знаеш и моите страдания.

Гласът: Къде изчезна усмивката ти?

Аз: Върна се горе при боговете. За да се усмихваш на живота, са нужни, първо — уравновесен характер, второ — пари и, трето — далеч по-издръжливи нерви от моите.

Гласът: Но сега като че ти е по-леко на душата?

Аз: Така е. Затова пък съм принуден да нося на голите си плещи цялото бреме на живота.

Гласът: Не ти остава друго, освен да живееш посвоему. И посвоему да…

Аз: Да умра посвоему.

Гласът: Ще станеш нов, съвсем различен човек.

Аз: Аз съм си винаги аз. Само си сменям кожата. Като змиите…

Гласът: Наясно си с всичко.

Аз: Не, не е така. Наясно съм само с част от духа си. А другата част, онази, за която нямам понятие — Африката на духа ми, е безкрайна. От нея ме е страх. Чудовищата не обитават света на светлината. Но в необятния мрак нещо все още дреме.

Гласът: И ти си моя рожба.

Аз: Кой си ти? Ти, който ме целуна? Всъщност аз те познавам.

Гласът: Е и кой съм според теб?

Аз: Онзи, който ми отне покоя. Онзи, който разби епикурейството ми. Моето… Не, не само моето… Онзи, заради когото загубихме духа на златната среда — нещо, на което ни учеше древният китайски мъдрец^[1]. Твоите жертви са навред — и в историята на литературата, и във вестниците.

Гласът: Е и как ще ме наречеш?

Аз: Ами… не зная как. Но ако си послужа с чужди думи, ти си сила, която ни превъзхожда. Ти си властвуващият над нас Демон.

Гласът: Можеш да се поздравиш. При никого не ходя просто така на приказки.

Аз: Само че аз по-силно от всеки друг се боя от присъствието ти. Там, където се появяваш, изчезва покоят. Очите ти са като рентген — проникват навсякъде и виждат всичко.

Гласът: Тогава бъди винаги нащрек!

Аз: Разбира се, че съм нащрек. Но в минутите, когато пиша…

Гласът: Да идвам, когато пишеш ли?

Аз: Какво говориш! Кой е казал подобно нещо? Аз съм един от нищожните писатели. И искам да съм един от тях. Иначе никога не бих имал покой. Но докато държа перо в ръката си, навярно ще бъда твой роб.

Гласът: В такъв случай бъди винаги нащрек! Не е изключено да изпълня всяка твоя дума. Е, довиждане. Някога отново ще те навестя.

Аз (вече сам): Акутагава Рюноске, Акутагава Рюноске, пусни по-яки корени в земята. Ти си разлюляна от вятъра тръстика. Може би облаците над теб все някога ще се разсеят. Стъпи здраво на краката си! Заради себе си. И заради децата си. Не бъди самонадеян, но недей да се унижаваш. И духът ти ще възтържествува.