Рюноске Акутагава
Разговор в мрака (1)

1

Гласът: Излезе съвсем не такъв, за какъвто те мислех.

Аз: Не съм виновен.

Гласът: Допринесе за заблудата ми.

Аз: Не съм целял подобно нещо.

Гласът: Но така или иначе, обичаше прекрасното. Или поне се преструваше, че го обичаш.

Аз: Да, обичам прекрасното.

Гласът: Какво всъщност обичаш? Прекрасното? Или една жена?

Аз: И едното, и другото.

Гласът (подигравателно): По всичко личи, че не виждаш никаква разлика.

Аз: Че кой вижда? Вярно е, че можеш да обичаш жена и да не обичаш старинен порцеланов съд. Но само защото не умееш да оцениш прелестта му.

Гласът: Естетът трябва да избере едно от двете.

Аз: За жалост, по рождение съм по-скоро алчен, отколкото естет. Нищо чудно обаче в бъдеще да избера не жената, а старинния порцелан.

Гласът: Значи си просто непоследователен.

Аз: Ако това е непоследователност, то болният от грип, който си прави ледени обтривки, е най-последователният човек на света.

Гласът: Слушай, престани да се правиш на силен. Вътрешно си слаб и говориш така очевидно само за да отклониш от себе си упреците на обществото.

Аз: Естествено. Помисли и ще разбереш, че не ги ли отклоня, в крайна сметка то ще ме смаже.

Гласът: Ах, колко си нагъл!

Аз: Нищо подобно! Душата ми се свива от всяка дреболия като при допир с лед.

Гласът: Изглежда, си въобразяваш, че си всесилен, така ли?

Аз: Разбира се, че съм един от силните. Но не и най-силният. Защото иначе щях спокойно да се превърна в идол като онзи човек на име Гьоте.

Гласът: Любовта на Гьоте е чиста.

Аз: Това е измислица! Измислица на литературните историци! Точно на тридесет и пет години Гьоте бяга в Италия. Разбира се, че пътешествието му е бягство. Освен него тази тайна знае само госпожа Щайн^[1].

Гласът: Говориш така, за да се самозащитиш. Няма нищо по-лесно от това.

Аз: Много е трудно да се защитиш сам. В противен случай нямаше да се появи професията адвокат.

Гласът: Какъв красноречив хитрец си ти! Повече никой няма да се разправя с теб, така да знаеш!

Аз: Затова пък имам дърветата и водата, които все така ме вдъхновяват. И над триста тома японски, китайски, източни и западни книги.

Гласът: Ще загубиш обаче читателите си завинаги.

Аз: Ще имам читатели и в бъдеще.

Гласът: А те ще ти осигурят ли хляб?

Аз: И от сегашните не получавам кой знае колко. Най-големият ми хонорар е десет йени на страница.

Гласът: Но ти, ако не се лъжа, имаше състояние, нали?

Аз: Да, парче земя в района Хонджо, голямо колкото котешко чело. И в най-благоприятните времена месечният ми доход не е надхвърлял триста йени.

Гласът: Затова пък притежаваш дом. И христоматия по съвременна литература^[2]…

Аз: Покривът на този дом ме смазва с тежестта си. А хонорара от христоматията съм готов да ти отстъпя, когато пожелаеш. Защото всъщност получих четири — петстотин йени.

Гласът: Но ти си неин съставител и това е достатъчно, за да се срамуваш.

Аз: От какво според теб трябва да се срамувам?

Гласът: Присъедини се към редовете на просветителите, нали?

Аз: Не е истина. Просветителите се присъединиха към нас. Просто се залових с работата им.

Гласът: И имаш очи да се наричаш ученик на Нацуме-сенсей?!

Аз: Разбира се, че съм негов ученик. Ти навярно познаваш онзи Нацуме-сенсей, който се занимаваше с литература? Но едва ли другия — гениалния безумец.

Гласът: Лишен си от идеи и дори да се случи някоя все пак да се появи в съзнанието ти, тя е противоречива.

Гласът: Високомерието ще те убие.

Аз: Тъкмо това доказва, че се развивам. Само глупецът е докрай непоклатим в убеждението си, че слънцето е по-малко от копаня.

Аз: Понякога си мисля, че може би не съм от хората, които умират в постелята си.

Гласът: Изглежда, не се боиш от смъртта, така ли?

Аз: Боя се от смъртта. Но да умреш не е никак трудно. На няколко пъти съм слагал глава в примката. След десетина секунди страдание започвах да изпитвам дори някакво приятно чувство. Не бих се поколебал да умра веднага, щом се сблъскам с нещо по-неприятно от смъртта.

Гласът: Защо тогава не умираш? Нима в очите на околните не си престъпник пред закона?

Аз: Разбира се. Точно като Верлен, като Вагнер или като великия Стриндберг.

Гласът: Но не правиш нищо, за да изкупиш вината си.

Аз: А нима има по-голямо изкупление от страданието?

Гласът: Ти си непоправим злодей!

Аз: По-скоро преливам от добродетели. Нямаше да страдам така, ако бях злодей. Нещо повече — щях да се възползувам от чувствата на жените и да ги изнудвам за пари.

Гласът: Тогава значи си идиот.

Аз: Да, може би съм идиот. Произведение като „Изповедта на глупеца“^[3] може да бъде написано само от идиот като мен.

Гласът: На всичко отгоре никак не познаваш живота.

Аз: Ако познаването на живота беше най-голямото достойнство, то предприемачите щяха да са цветът на човечеството.

Гласът: Презираше любовта. Но вече си давам сметка, че винаги си я издигал в култ.

Аз: Не, и сега не я издигам в култ. Аз съм поет. Човек на изкуството.

Гласът: Но нима в името на любовта не изостави майка и баща, жена и деца?

Аз: Въобразяваш си. Изоставих ги заради самия себе си.

Гласът: Тогава си егоист.

Аз: Не, за жалост. Но много искам да стана егоист.

Гласът: Печалното е, че си заразен от модерния култ към „его“-то.

Аз: Нали затова съм съвременен човек.

Гласът: Хората на днешния ден не могат да се мерят с древните.

Аз: Но и древните са били за времето си съвременни.

Гласът: Не съжаляваш ли жена си и децата си?

Аз: Едва ли ще се намери човек, който да не ги съжалява. Прочети писмата на Гоген^[4].

Гласът: Виждам, че си склонен да оправдаваш всяка своя постъпка.

Аз: В такъв случай изобщо нямаше да разговарям с теб.

Гласът: Значи не искаш да се оправдаваш, така ли?

Аз: Просто съм се примирил.

Гласът: А твоята отговорност?

Аз: Една четвърт от мен е плод на наследствеността, друга — на средата, трета — на случайността. Тъй че нося отговорност само за една четвърт от същността си.

Гласът: Колко си вулгарен все пак!

Аз: Всички са като мен.

Гласът: Тогава значи си сатанист.

Аз: За съжаление не съм. И презирам спотаилите се на сухо сатанисти.

Гласът (известно време мълчи): Но така или иначе, страдаш. Признай поне това.

Аз: Слушай, не ме надценявай. Може би дори се гордея, че страдам. Освен това мисълта „Спечеля ли, изпадам в ужас да не го загубя“ не се отнася за силните.

Гласът: Да не би тогава да си честен? Или може би си шут?

Аз: И аз се чудя кое от двете.

Гласът: Винаги си вярвал, че си реалист.

Аз: Защото винаги съм бил идеалист.

Гласът: Сигурно ще загинеш.

Аз: Но това, което ме е създало, ще създаде и моето второ „аз“.

Гласът: Страдай колкото си щеш тогава! Отивам си.

Аз: Почакай! Моля те да ми кажеш преди това кой си всъщност ти, който постоянно ме разпитваш; ти, невидимият за очите ми.

Гласът: Аз ли? Аз съм ангелът, мерил сили с Яков в зората на света^[5].