Рюноске Акутагава
Зъбчатите колела (5)

5. Червената светлина

Слънчевата светлина започна да ме измъчва. Жадувах като къртица за пълен мрак и дори посред бял ден пишех на лампа и със спуснато перде. Работех усърдно, а щом се изморях, отварях „История на английската литература“ на Иполит Тен и се зачитах наслуки в биографиите на разни поети. Всички до един бяха нещастни хора. Дори елизабетинските колоси, дори знаменитият учен Бен Джонсън, който изпаднал в такова дълбоко нервно изтощение, че виждал как на палеца на крака му започва битката между армиите на Рим и Картаген. Нещастието им ме изпълваше с жестоко злорадство.

Веднъж привечер, когато духаше силен източен вятър (за мен това е добро предзнаменование) аз се измъкнах на улицата през мазето на хотела и тръгнах към дома на един старец. Той беше прислужник в някакво библейско общество и в мансардата си се отдаваше на четене и молитви в самота.

Греехме ръце над мангала и си приказвахме за какво ли не под закачения на стената кръст. Защо майка ми е полудяла; защо предприятието на баща ми банкрутира; и защо самият аз съм така жестоко наказан. Старецът, който знаеше всички тези тайни, се усмихваше някак особено победоносно и не се уморяваше да разговаря с мен. На всичко отгоре от време на време рисуваше пестеливо, само с няколко думи, пародията на човешкия живот. Не можех, разбира се, да не уважавам този отшелник, но постепенно открих, че и той е във властта на непреодолим нагон.

— Щерката на градинаря е и хубава, и добросърдечна… А е и винаги много мила с мен.

— Колко е голяма?

— Тази година прави осемнадесет.

За него това можеше и да е бащинска обич, ала в очите му святкаше страст. А и на ябълката, с която ме почерпи, се появи еднорог. (Често откривах митологични животни в разреза на дърво или в пукнатината на чашка за кафе.) Еднорогът бе, разбира се, демоничен цилин. Спомних си, че един враждебно настроен към мен критик ме бе нарекъл „“демонско изчадие" от първото десетилетие на Двадесети век", и осъзнах, че и в тази мансарда не съм в безопасност.

— Как си напоследък?

— С все така опънати до крайност нерви.

— Само че лекарствата няма да ти помогнат. А не искаш ли да се отдадеш на вярата?

— Стига да бих могъл…

— Че то не е никак трудно. Достатъчно е да повярваш в бога, в божия син Христос и в чудесата, сътворени от Христос…

— Мога да повярвам в дявола, но…

— А защо не и в бога? Вярваш ли в сянката, не можеш да не повярваш и в светлината.

— Но има и мрак без светлина.

— Мрак без светлина ли?

Премълчах — друго не ми оставаше. И този човек блуждаеше като мен в пълен мрак. Но вярваше, че щом има мрак, има и светлина. Убежденията ни не съвпадаха единствено по този въпрос. Но поне за мен това бе непроходима пропаст.

— Светлина, разбира се, има. Доказват го, ако щеш, чудесата… И сега често стават чудеса.

— Но те са дело на дявола…

— Защо пак споменаваш дявола?

Изкушавах се да му опиша какво бях преживял през последните година-две, но се боях, че ще разкаже всичко на жена ми и децата и после и аз като майка си ще попадна в лудницата.

— Какво е онова там?

Удивително якият за годините си старец се извърна към вехтата етажерка с книги и на лицето му се изписа изражение на духовен пастир.

— Събрани съчинения на Достоевски. Чел ли си „Престъпление и наказание“?

Още преди десет години се бях пристрастил към Достоевски. Но случайно (?) изречените думи „престъпление и наказание“ ме впечатлиха дълбоко. Помолих стареца да ми даде за известно време книгата и си тръгнах към хотела.

Ярко осветените многолюдни улици за сетен път ми развалиха настроението. Особено непоносима ми бе мисълта, че мога да срещна познат, и нарочно избирах като крадец по-тъмни пресечки.

След малко обаче ме присви стомах. Можеше да ми помогне само чаша уиски. Открих някакво барче и бутнах вратата, за да вляза. Ала в тясното задимено помещение седяха група младежи с вид на хора на изкуството, а в центъра на групата жена със спусната над ушите коса свиреше прочувствено на мандолина. Изведнъж се обърках и веднага затворих вратата. Направих няколко крачки и изненадан открих, че сянката ми се люшка насам-натам. И че съм осветен от ужасяваща червена светлина. Заковах се на място, но сянката ми продължи да се клатушка. Обърнах се плахо и едва тогава забелязах окачения над вратата на бара шарен фенер, който се поклащаше от силния вятър…

Влязох в някакъв приземен ресторант, застанах пред бара и си поръчах уиски.

— Уиски ли? Имаме само Black and White^[1].

Налях уиски в чашата с газирана вода и започнах да отпивам глътка по глътка. Редом двама тридесетинагодишни мъже с вид на журналисти разговаряха тихо и при това на френски. Бях с гръб към тях и непрестанно усещах погледите им. Действуваха ми като електрически ток. Изглежда, знаеха името ми и говореха по мой адрес:

— Bien… très manvais… pourquoi?…

— Porquoi?… le diable est mort!…

— Oui, oui… d’enfer…^[2]

Оставих на бара сребърна монета (последната) и побягнах от ресторанта. Вече не чувствувах предишната силна болка, тъй че ветровитата нощна улица уталожи нервите ми. Сетих се за Разколников и изпитах страстно желание да се изповядам. Само че изповедта ми безспорно щеше да направи нещастен не само мен. И не само семейството ми. На всичко отгоре не бях сигурен доколко желанието ми е искрено. Ех, ако нервите ми се оправеха и станеха като на всеки нормален човек… Но за тази цел трябваше да замина за някъде. За Мадрид, за Рио, за Самарканд…

В това време малката бяла реклама на някакъв магазин ме хвърли внезапно в тревога. Върху нея бе изрисувана търговската марка — автомобилна гума с криле. Спомних си за древния грък, който се опитал да полети с изкуствени криле. Вдигнал се във въздуха, но слънцето разтопило крилете му и той паднал в морето и се удавил. В Мадрид, в Рио, в Самарканд… Присмях се на празните си мечти. И пак си помислих за преследвания от бога на отмъщението Орест.

Вървях по тъмна улица край някакъв канал. В главата ми изплува неусетно домът на моите осиновители. Бях сигурен, че и баща ми, и майка ми живеят в очакване да се върна при тях. Чакаха ме сигурно и децата… Но аз се боях, че прибера ли се у дома, оная неведома сила отново ще ми отнеме напълно свободата. В развълнуваната вода на канала досами пристана бе привързан шлеп. А от друг наблизо се процеждаше слаба светлина. Кой знае колко хора — може би дори цяло семейство — живееха там. И те, разбира се, също се обичаха и ненавиждаха… Но аз отново призовах на помощ войнствения дух и леко замаян от алкохола, се прибрах в хотела.

Седнах на масата, за да продължа „Писмата“ на Мериме. Те и този път ми вдъхнаха жизнени сили. Ала узнах, че на стари години писателят е станал протестант, и внезапно съзрях лицето му под сянката на маската. Значи и той бе един от онези, които блуждаеха като нас в пълен мрак. В мрак ли?… Започнах да проумявам колко чудовищен всъщност е „Път в тъмната нощ“. Но за да не се поддам на унинието, грабнах „Диалозите“ на Анатол Франс. За да се убедя, че и този съвременен духовен пастир носеше своя кръст…

След час ми донесоха купчина писма. Едно от тях бе на лайпцигско издателство, което ме молеше за статия на тема „Съвременната японка“. Защо се обръщаха тъкмо към мен? На всичко отгоре писмото на английски завършваше с послепис на ръка: „Бихме се радвали и на черно-бял женски портрет в стила на класическите японски традиции“. Веднага се сетих за марката уиски Black and White и накъсах писмото на парченца. После отворих наслуки друг плик и плъзнах поглед по жълтата пощенска хартия. Пишеше ми непознат младеж. Но само след два-три реда се раздразних от „Вашият разказ «Мъките на ада»…“ Третото беше от моя племенник. Въздъхнах облекчен и зачетох с интерес новините от къщи. Само че и това писмо ме съкруши с края си: „Изпращам ти преизданието на стихосбирката «Червена светлина»«^[3]…

Червена светлина! Изпитах усещането, че някой ми се присмива, и избягах панически от стаята. В коридора не се мяркаше жива душа. Подпирайки се с ръка о стената, се добрах криво-ляво до фоайето. Отпуснах се на първия попаднал ми стол и най-напред запуших. Цигарата, кой знае защо, се оказа „Еършип“^[4]. Откакто живеех в хотела, купувах само „Стар“^[5]. Пред очите ми отново изплуваха изкуствените криле. Повиках момчето и го помолих да ми донесе две кутии „Стар“. Но ако можеше да се вярва на думите му, „Стар“, за съжаление бяха свършили.

— Имаме обаче „Еършип“, господине…

Поклатих глава и огледах фоайето. Четири-пет чужденци разговаряха на една маса насреща. На всичко отгоре сред тях седеше жена в червена рокля. Тя им обясняваше тихичко нещо и от време на време като че ме поглеждаше.

— Мисис Таунсхед… — пошепна ми някой невидим.

Не знаех, разбира се, такова име. Дори ако жената насреща се казваше… Скочих от стола и ужасен, че полудявам, тръгнах обратно към стаята си.

Мислех с влизането да позвъня в психиатричната клиника, при все че да попадна в нея, за мен бе равносилно на смърт. Трябваше да разсея страха и след жестоки колебания взех „Престъпление и наказание“. Но книгата се отвори на страница от „Братя Карамазови“. Реших, че съм сбъркал, и погледнах корицата. „Престъпление и наказание“… Нямаше съмнение, че в ръцете си държах „Престъпление и наказание“. В грешката на книговезците и във факта, че бях отворил точно на това място, долових пръста на съдбата и, волю-неволю, започнах да чета. Но след няколко изречения затреперих неудържимо. Бях попаднал на главата, в която дяволът измъчва Иван… И Иван, и Стриндберг, и Мопасан, а и мен тук, в тази хотелска стая…

Вече само сънят можеше да ме спаси. Но не ми бе останало нито прахче приспивателно. Чувствувах, че няма да издържа на изтезанието, че трябва поне да дремна. Но с отчаяна дързост позвъних да ми донесат кафе и сграбчих като обезумял писалката. Две, пет, седем, десет страници… Ръкописът растеше пред очите ми. Заселих света на разказа си със свръхестествени същества^[6]. А в едно от тях обрисувах себе си. Само че умората размъти постепенно съзнанието ми. Най-сетне не издържах и се изтегнах на кревата. После, изглежда, съм поспал четиридесет — петдесет минути. Но изведнъж някой ми пошепна: „Le diable est mort“^[7]. Събудих се и скочих.

Вън светлееше — студеното утро встъпваше в правата си. Застанах до вратата и огледах оттам пустата стая. И ето че на заскрежения прозорец се появи миниатюрен пейзаж — пожълтяла борова гора, а отвъд нея — морето. Пристъпих плахо към прозореца и осъзнах, че отвън бе посърналата полянка и езерото, ала халюцинацията роди в душата ми чувство, близко до носталгия по дома и семейството. Реших в девет часа да позвъня в редакцията на едно списание и щом уредя финансовите си въпроси, да замина веднага за къщи. Реших го, докато натиквах в пътната чанта върху масата книгите и ръкописите си.