Рюноске Акутагава
Зъбчатите колела (4)

4. Все още ли?

Най-сетне дописах в хотелската стая разказа и реших да го изпратя на едно списание. Хонорарът нямаше, разбира се, да покрие и едноседмичните ми разходи за хотела, храната… Но така или иначе бях доволен, че съм си свършил работата, и търсех нещо, което да тонизира духа ми. Затова се отправих към една книжарница на Гиндза.

По огрения от зимното слънце асфалт се въргаляха хартии. Навярно заради светлината ми приличаха на рози. Почувствувах в това нечия особена благосклонност и влязох в книжарницата. Вътре беше по-уютно от всякога. Но някакво момиченце с очила разговаряше с продавача и аз веднага се разтревожих. Спомних си обаче разпилените отвън хартиени рози и си купих „Диалози“ на Анатол Франс и „Писма“ на Мериме.

С двете книги под мишница влязох в едно кафене, седнах на най-закътаната маса в дъното и зачаках да ми донесат кафето. Насреща седяха двама — вероятно майка и син. Синът беше много по-млад, но приличаше поразително на мен. На всичко отгоре те разговаряха, допрели глави като влюбени. Загледах се в тях. Синът безусловно съзнаваше, че е приятен физически на майка си. За мен това бе категоричен пример за силата на онова непреодолимо влечение, от което пазех ясен спомен. Ала същевременно и пример за желанието, превръщащо действителността в ад. Само че… Ужасих се, че пак ще изпадна в нечовешки страдания, но за щастие тъкмо тогава дойде кафето и аз отворих облекчен „Писмата“ на Мериме. И те като разказите му впечатляват с проницателните си афоризми. На всичко отгоре афоризмите ми внушиха неусетно твърдост на духа. (Една от слабостите ми е, че лесно се поддавам на влияние.) Изпих кафето и си тръгнах със самочувствието на готов на всичко човек.

Вървях и разглеждах витрините. На витрината на някакъв магазин за рамки висеше портрет на Бетховен, на самия гений с отметната назад коса. Само че в този Бетховен имаше според мен нещо комично…

Край мен мина мой стар приятел — съученик от гимназията, университетски преподавател по приложна химия. Носеше огромна чанта, а едното му око бе кървясало.

— Какво ти е на окото?

— На окото ли? Банален конюнктивит.

Неочаквано си спомних, че преди четиринадесет — петнадесет години при сексуално влечение очите ми се възпаляваха по същия начин. Не казах, разбира се, нито дума. Той ме потупа по рамото и заразказва новини за наши общи приятели. После, без да спира да говори, ме завлече в едно кафене.

— Отдавна не сме се виждали. От тържественото откриване на паметника на Шу Шунсуй^[1], нали? — подхвърли той през мраморната масичка, след като запали цигара.

— Да. Този Шу Шун… — Кой знае защо не можех да изговоря правилно името, макар да се четеше по японски, и това ме хвърли в паника.

Но приятелят ми, изглежда, не забеляза нищо и продължи да бъбри за какво ли не. За писателя К., за булдога, който неотдавна си купил, за отровния газ люизит…

— Ти май изобщо не пишеш, а? Вярно, че прочетох наскоро твоя „Поменник“, ама… Това автобиографично ли е?

— Автобиографично е.

— Звучи малко болезнено. Как си със здравето напоследък?

— Продължавам да се тъпча с лекарства.

— И аз напоследък страдам от безсъние.

— „И аз“ ли?… Защо казваш „и аз“?

— Нали спомена, че те мъчи безсъние. А това е много опасно, трябва да знаеш…

В кървясалото му око се мярна подобие на усмивка. Още преди да отвърна, почувствувах, че не мога да изговоря правилно последната сричка на „безсъние“.

„Напълно естествено за сина на една луда.“

Само след десетина минути отново вървях сам по улицата. На моменти разпилените по асфалта хартии наподобяваха вече човешки физиономии. Край мен мина жена с къса коса. Отдалеч ми се стори красива, но когато се изравнихме, видях, че лицето й е сбръчкано и уродливо. На всичко отгоре като че беше и бременна. Отвърнах неволно очи и свих по широката странична улица. След малко ме заболяха хемороидите. За тази болка има едно-единствено лекарство — баня до кръста.

Баня до кръста… И Бетховен, разбира се, си е правел бани до кръста.

Изведнъж ми замириса на сяра — всъщност баните са серни, — но на улицата естествено нямаше никаква сяра. Спомних си разпилените по асфалта хартиени рози и си наложих да вървя твърдо.

След час се затворих в хотелската стая, седнах на масата пред прозореца и започнах нов разказ. За мое удивление, писалката направо препускаше по листа. Ала след два-три часа се закова внезапно, сякаш притисната от невидима тежест. Безсилен да се справя с положението, аз станах и се заразхождах из стаята. Изведнъж изпаднах в мания за величие и обзет от дива радост, си въобразих, че нямам нито родители, нито жена и деца, а само живота, който се лее изпод перото ми.

След четири — пет минути обаче трябваше да отида до телефона. Но колкото и да виках в отговор, отсреща повтаряха все една и съща съвършено непонятна дума. Звучеше ми като „моул“. В крайна сметка затворих телефона и пак започнах да снова из стаята. Но това „моул“ кой знае защо не ми излизаше от главата и ме гризеше отвътре.

— „Моул“… Mole…

„Моул“ на английски е къртица. Асоциацията не ми беше приятна. За секунди трансформирах mole в la mort. La mort на френски е „смърт“. Обзе ме тревога. Смъртта, изглежда, ме преследваше, както бе преследвала зет ми. Чувствувах обаче, че в тревогата ми има нещо комично, и дори се засмях.

От къде на къде комично? Сам не разбирах. За пръв път от много време застанах пред огледалото и се вторачих храбро в отражението си. То, разбира се, също се смееше. Гледах се и неочаквано се сетих за своя двойник. Двойникът — на немски Doppelgaenger, не ми се бе явявал пред очите. Ала съпругата на моя познат К., сега американски киноартист, го бе срещнала веднъж в кулоарите на Имперския театър. Помня неудобството, когато тя подхвърли: „При последната ни среща вие дори не ме поздравихте“. После един вече покоен преводач с отрязан крак се бе натъкнал на двойника ми в магазинче за цигари на Гиндза. Дали смъртта няма да споходи първо двойника ми? Ами ако тя е вече тук, зад гърба ми?… Извърнах се от огледалото и пак седнах на масата пред прозореца.

Четириъгълният прозорец гледаше към изсъхнала полянка с малко езеро. Докато ги наблюдавах, се сетих за няколкото тетрадки с незавършените си пиеси, които изгоряха в оная далечна борова гора. Сетне взех писалката и отново се залових за разказа.