Сюзън Луис
Италианска афера (14)

Глава четиринадесета

— Кой мислиш, че е това? — промърмори Стейси, докато двете с Лейни гледаха надолу от терасата, където голямо черно ауди мина пред вилата най-вероятно към склона, където беше паркирана тяхната кола под наем.

Звънецът на входа не звънна, а доколкото знаеха, портите се бяха затворили автоматично след Макс, когато преди час той замина с момичетата. Щели да се видят с някакви британски пичове, с които се бил запознал в дискотеката снощи, уведоми той Лейни в невъзмутимия си стил…

За един шеметен миг Лейни се зачуди дали Том не е решил да се появи и да ги изненада и закопня с цялото си сърце да е така.

Когато аудито спря, тя видя от него да слиза мъж към средата на трийсетте и усети как челюстта й увисна.

— Който и да е, той е мой — промърмори Стейси, когато може би най-страхотният мъж, когото някога бяха виждали, свали слънчевите си очила и се отправи към тях.

Той беше висок, строен, мускулест, с небрежно разрошена черна коса и сянка от брада, което го правеше да изглежда като рок звезда или филмова легенда.

Преодолявайки разочарованието, че не е Том, Лейни тръгна да го поздрави.

— Здравейте — каза тя усмихната и протегна ръка. — Предполагам, че вие сте Марко, зет на Адриана?

— Точно така — потвърди той и голямата му ръка обхвана нейната.

Изражението му беше примесено е любопитство, докато я оглеждаше, но така открито и сърдечно, че по някакъв странен начин това правеше външността му да не изглежда толкова стряскаща. Всъщност може би не беше чак дотам зашеметяващ в крайна сметка, реши тя, тъй като носът му беше малко крив и очите му — малко приближени. Обаче имаха такава хипнотизираща сила, че й беше трудно да ги срещне, както и да погледне настрана.

— А вие сте Холингсуърт? — попита той учтиво.

— Лейни — поправи го тя. — Моля ви, наричайте ме Лейни. Или Еленора, ако предпочитате. — Тя едва не се разсмя, когато си представи лицето на Стейси зад нея. — Много ми е приятно да се запознаем… Вилата много ни хареса. Съвършена е, а гледката е bellissima… — Веднага се почувства глупаво, защото вероятно думата беше грешна и тя дори не трябваше да я произнася, без да знае езика.

От колко години не се беше чувствала онемяла пред мъж? В интерес на истината, не беше сигурна, че някога е била…

— Извинете, може ли и още някой да се включи? — попита Стейси, надничайки над рамото й.

Лейни се извърна и едва не се блъсна в нея.

— Съжалявам — каза тя. — Марко, това е Стейси Грийнфилд, най-близката ми приятелка. Стейси, това е Марко, зетят на Адриана. Нашият хазяин.

— Прекрасно е да се запознаем — раздруса ръката му Стейси, като избута с лакът Лейни настрана. — Имате зашеметяващо местенце. Мога само да се чудя защо самите вие не живеете в него. Знам, че аз бих живяла, ако беше мое.

— Искате ли кафе? — попита Лейни. — Тъкмо се канех да направя.

— О, не, не, няма нужда, благодаря — отвърна той с акцент, но на перфектен английски. — Аз дойдох само да се представя и да се уверя, че сте успели да дешифрирате кода за WiFi.

— Всъщност — каза Стейси — аз имам малък проблем. Щях да помоля Макс да го оправи, но ако можете да помогнете…

— Ще се радвам да помогна. Доста е дълъг и труден за разчитане. Много хора се затрудняват.

Той се обърна към Лейни. Тя се усмихна бързо, сякаш я беше заловил неловко зазяпана в него. Което всъщност беше така.

— Снаха ми каза, че се надявате да намерите семейството си, докато сте тук — каза той.

Лейни остана изненадана, но изведнъж абсурдно горда от своите италиански корени.

— Точно така — потвърди тя. — Аз съм родена в Туоро и съм тук, за да открия дали някой си спомня майка ми или баща ми.

Той кимаше с интерес.

— Страхувам се, че не знам италиански — продължи тя — но се надявам да се намери някой, който говори английски.

— Опасявам се, че това няма да е лесно в Туоро — оплака се той — или със сигурност не сред по-възрастното поколение. Ние не сме основна туристическа дестинация, разбирате ли, така че местните жители не са намерили за нужно да говорят вашия език.

Лейни присви очи разочаровано.

— Може би ще ми препоръчате преводач?

— Ще бъда много щастлив да ви помогна — заяви той, като че ли въпросът вече беше решен. — Снаха ми също би искала да помогне, а също и брат ми. Ние всички сме много заинтригувани.

— О, боже мой — възкликна Лейни, без да знае какво друго да каже. — Ще бъда изключително благодарна, но не искам да ви затруднявам. Разбирам колко сте заети…

— Август е — припомни й той. — През този месец нямаме толкова много работа, така че ще се радваме да помогнем. Всъщност Адриана вече е говорила с нашата баба, защото тя е живяла много години в селото. Сега е във Флоренция, но е казала на Адриана, че името Мелвина Клементи й е познато.

Очите на Лейни се разшириха.

— Мислите ли, че може да бъде същата Мелвина Клементи? — попита тя.

Той се усмихна извинително.

— Не съм сигурен. Ще трябва да дам на баба повече информация, но тя вече е казала на Адриана с кого можем да говорим в селото. Този човек вероятно познава или е познавал Мелвина и Алдо Клементи.

Очите на Лейни блестяха, когато тя се обърна към Стейси. Изобщо не беше дори мечтала, че може да започне с такова обещаващо начало.

— Туоро не е голяма общност — обясни Марко. — Но баба ми все още има някои приятели тук от нейното поколение.

— Той направи палава физиономия. — Тя ги нарича dei vecchi — старците — но самата тя ще стане на деветдесет и една следващия месец. Но изглежда като жена на половината нейна възраст.

Думите му впечатлиха Лейни. Тя се обърна, когато Зав и Алфи се довлачиха нагоре откъм басейна.

— Синът ми и неговият приятел — обясни тя на Марко и осъзна, че той вероятно ги смята за езичници, тъй като Адриана беше позвънила по-рано, предлагайки да ги заведе на църква заедно с нейното малко потомство. Лейни се почувства длъжна да откаже любезността, тъй като нито Зав, нито Алфи бяха добре запознати с божия дом или какво се очаква от тях вътре.

След като удариха длани с момчетата и им каза, че трябва да се запознаят с неговия син Бенито, който е на десет и очевидно говори много добър английски, Марко се извини, за да разговаря по телефона. Докато той вървеше към колата, Лейни потисна смеха си, защото Стейси промърмори:

— Моля те, подай ми кърпички, ако ми текат лигите.

Лейни я поведе към вилата след Зав и Алфи.

— Въпреки всичко, той изглежда наистина свестен човек — отбеляза тя.

— Някои жени имат голям късмет — оплака се Стейси, като им напомни за съпругата му. — Питам се каква е тя.

— Вероятно също толкова зашеметяваща.

Стейси въздъхна унило.

— Сигурна съм, че си права.

 

 

Половин час по-късно Стейси се появи триумфално зачервена от апартамента на Макс, след като заедно с Марко бяха решили проблема с WiFi, и заяви, че хазяинът им е отишъл да вземе сина си и ще ги чака на главния площад след час.

Лейни примигна изненадано.

Стейси сви рамене.

— Щях да попитам за жена му — каза тя — но след като той не я спомена, и аз реших да не си правя труда.

Въпреки че Лейни избухна в смях, очите й внимателно наблюдаваха Стейси.

— Обещай ми, че няма да вземеш да се влюбиш в него — прошепна тя сериозно. — Последното нещо, което ти е нужно, е усложнение с женен мъж…

Стейси вдигна ръце отбранително.

— Аз просто се държах приятелски — възмути се тя. — Както и да е, предложението да се срещнем беше негово, не мое.

Лейни се усмихна.

— Просто не искам накрая отново да бъдеш наранена, това е всичко.

Стейси приближи и обхвана с ръце лицето й.

— Моля те — каза тя — ще спреш ли да се притесняваш? Разбира се, че е страхотен, но дори и да беше мой тип, което всъщност не е така, в момента приоритет за мен съвсем определено е работата ми. Докато твоят приоритет, моя красива италианска amica^[1], е намиране на семейството ти. И след като той предлага да помогне, мисля, че вече трябва да тръгваме надолу по хълма, нали?

Като нямаше аргумент срещу това, Лейни призова момчетата, грабна ключовете си и пое навън. Мислеше си, че до края на деня действително би могла да разговаря с някого, който познава или е познавал нейните баба и дядо, или дори с тях самите! Мисълта за това предизвика у нея трепетно вълнение.

Щом оставиха колата на сенчесто място в края на селото, Лейни и Стейси тръгнаха нагоре по едно широко стълбище към калдъръмена уличка със старинни каменни къщи и саксии с цветя. Момчетата, които сякаш не усещаха жегата, се спуснаха напред, нетърпеливи да намерят храна, напитки и развлечения.

— Толкова е красиво — отбеляза Стейси, гледайки плътно затворените капаци на прозорците и старомодните улични лампи.

— Предполагам, че майка ти сигурно е вървяла по тази улица, щом е израснала тук.

Лейни установи, че беше изненадващо лесно да си го представи. Тя навлезе в малък площад с рибарница, сгушена в единия ъгъл, и закрити от пране балкони в другия. Наоколо нямаше никого, само една мързелива рижа котка гледаше от сенчест вход и от време на време птици пърхаха под стрехите. Разхождайки се, те стигнаха, както се оказа, до главната улица, макар че тя беше широка едва колкото една кола да мине по нейния калдъръм.

Тук имаше повече хора — оживено влизаха и излизаха от магазините, където плодове, зеленчуци, хлябове и всякакъв вид домашно приготвени изделия преливаха от кашони и колички.

Спряха пред месарница, където всички възможни видове наденици бяха изложени в тави на витрината или висяха в мазно, чесново великолепие от куки в тавана. Миризмата на печено пиле, която се носеше от вратата, накара Лейни да преглътне…

— Пиацата е тук долу — информира ги Зав, когато двамата с Алфи дотичаха обратно към тях. — Ще обядваме ли сега? Умирам от глад.

— Виж! — извика Алфи и посочи. — Този магазин се нарича „Спийди Бене“. — И виейки от смях, те се втурнаха обратно към пиацата.

Като зърна panetteria^[2] на края на площада, Лейни влезе да разгледа и излезе с фокача с билки и мазна коричка, две все още топли filones, panbrioch^[3] и половин дузина лепкави сладкиши.

— Е, имаме да храним пет деца — изтъкна тя, когато Стейси зяпна при размера на торбичката. — Както и да е, ние сме на почивка, така че не е време да се мисли за диети.

— Освен ако не си на път да обядваш с Адонис — припомни й Стейси.

Лейни спря, обърна се и натика торбата в ръцете й.

Смеейки се, приятелката й я последва към малък площад, където централен фонтан блестеше на обедното слънце, а кметството с доста величествена фасада от варовик беше накичено с колекция от официални знамена над временна естрада. Масите на кафенето, наредени като малки острови под бели чадъри и ярки гирлянди, бяха започнали да се запълват.

Марко вече беше там със сина си Бенито, който усърдно показваше някакъв вид електронно устройство на Зав и Алфи.

— Адриана и брат ми Лоренцо скоро ще се присъединят към нас с децата си — уведоми ги той, като стана да ги посрещне. — Така че ще бъдем доста голяма група. Надявам се това да е приемливо за вас.

— Разбира се — увери го Лейни, сядайки в стола, който той й държеше.

— Благодаря — усмихна се Стейси, когато той бързо предложи стол и на нея.

— Еленора? Какво ще пиете? — попита Марко, когато дойде сервитьорът.

Хареса й, че използва истинското й име. Лейни погледна бирата му и каза:

— Мисля, че и аз ще взема една.

— Хм, аз също — отвърна Стейси, когато той погледна към нея.

— Две бири — поръча той на келнера — и две кока-коли. Съгласни ли сте — попита той бързо Лейни — за момчетата да бъде кола, същото като за Бенито?

— Те ще бъдат на седмото небе — увери го тя и се усмихна на Бенито, който съвсем определено бе наследил външния вид на баща си. Макар че, както забеляза, очите му бяха с изненадващо виолетов нюанс на синьото. Какво ли впечатление щеше да прави на момичетата, когато порасне…

Няколко мига след като сервитьорът изчезна, се появи Адриана със семейството си. Те поздравиха Лейни и Стейси почти като стари приятели, независимо че с Лоренцо се виждаха за първи път. Въпреки че изглеждаше много по-възрастен от Адриана и Марко и не така поразителен като брат си, той излъчваше също много чар и чувство за хумор и очевидно беше любимец на децата.

— Адриана ми каза, че сте италианка по рождение — заяви той, минавайки директно на въпроса, докато придърпваше един стол. — Ала все още не говорите езика, така ли?

— Ще се науча — обеща Лейни.

— Не е проблем за нас — увери я той — ние в това семейство трябва да говорим английски език заради нашия бизнес, но мисля, че щом сте италианка, би било много добре да го знаете.

— Спри да я тормозиш — смъмри го Адриана — и моля те, поръчай ни нещо за пиене. Джана, Нико, кока-кола за нас?

— Si, si — извикаха те в един глас, а нетърпението им показваше колко рядко им се разрешаваше това. Тъй като и двамата не бяха на повече от седем, Лейни не се изненада. Със сигурност и тя не позволяваше на децата си да пият кока-кола, преди да станат на десет, а дори и сега се опитваше да ограничи Зав до една, най-много две на ден.

Беше забавно и успокояващо да открие, че споделят едни и същи ценности.

— E lui a pagere il conto — каза Лоренцо на келнера, като добави поръчката си към тази на Марко.

Сервитьорът се засмя, а Марко леко се усмихна.

— Брат ми каза, че аз ще платя сметката — обясни той на Лейни и Стейси. — Той е много добър комик. Смятаме, че ще играе клоун на „Ferragosto Toreggiano“.

— Това е фестивал, който се провежда всяка година в селото — обясни Адриана — за да се отпразнува победата на римляните над Ханибал, което се случило тук, в Туоро… Мисля, че е станало двеста години преди Христа… — Тя погледна Марко.

Той направи гримаса.

— Преди много време — отвърна, разсмивайки всички.

Някои от селяните се обличат като войници от онази епоха и се разхождат по улиците — продължи той — а има и празненство на La Ronde, който е друг площад в края на „Via Garibaldi“.

— Това е ей там — извика Бенито, сочейки в посока на една тясна уличка, започваща между оптиката и lavanderia^[4]. — Папа, може ли да заведем Зав и Алфи да им покажем? — попита той нетърпеливо.

— Разбира се — отвърна Марко, като сложи ръка върху къдравата тъмна коса на сина си. — Няма коли в тази посока — увери той Лейни. — Ще бъдат в пълна безопасност. Аха, ето ги нашите напитки. — И вдигайки телефона си от масата, прошепна нещо в ухото на Бенито, когато сервитьорът остави таблата.

Усмихвайки се на начина, по който Бенито се изчерви от удоволствие, вдигнал поглед към баща си, Лейни взе бирата си и повика Зав и Алфи да дойдат да си вземат кока-колата.

— Хваля Бенито, че говори на английски — довери Марко на Лейни, когато децата отнесоха своите напитки на съседната маса. — Понякога се смущава, но днес се справя много добре.

— Изглежда, езиците му се удават, както и на теб — изкоментира Лейни, отпивайки така очакваната глътка бира.

— Той има майка англичанка — обясни Марко с лека ирония в очите.

Изненадана, без да е сигурна защо, Лейни отговори:

— Е, добре, това със сигурност му помага. — Чудеше се дали би било невъзпитано да попита къде е съпругата му днес. Решавайки, че вероятно е така, тя просто изрече: — Не че като имах майка италианка, можах да науча нещо… Тя не позволяваше нито една дума на италиански да се чуе, а ако някой се осмелеше да предложи да дойдем тук на почивка, в крайна сметка горчиво съжаляваше.

— Тя беше много страстна жена — пошегува се Стейси.

— Е, кажи какво знаеш за семейството си? — подкани Лоренцо, след като бяха направили избора си от менюто, а децата изчезнаха към La Ronde. — Разбрах, че си родена тук, а и родителите ти също?

— Майка ми — потвърди тя — но не знам за баща ми. Името му не е вписано в моя акт за раждане, а майка ми никога не поиска да ми каже нещо за него.

Лоренцо заинтригувано повдигна вежди.

— Аха, мисля, че имаме случай за инспектор Поаро — заяви той, потривайки ръце.

— Той не е бил инспектор — напомни му Адриана.

Лоренцо махна с ръка.

— Детектив, инспектор, това, което казвам, е, че имаме да решим голяма загадка, и мисля, че Изабела, нашата баба, ще бъде важна в случая. Тя има много добра памет за жена на нейната възраст и познава всеки в Туоро.

— Да, познаваше — напомни му Марко. — Отдавна не живее в селото, а оттогава са дошли много нови хора.

— Но на нас ни трябват само старите — посочи Лоренцо.

— И няма от какво да се страхуваш, защото повечето от тях са загубили зъбите си и не могат да хапят.

Адриана изстена.

— Не е смешно — скара му се тя, въпреки че другите избухнаха в смях.

— Мисля, че е доста вероятно баща ми, ако още е жив, да не иска да знае за мен, но няма значение — рече Лейни. — Просто ще бъде добре да съм наясно кой е той, или кой е бил, и да разбера защо майка ми никога повече не се е върнала в Туоро, след като си е тръгнала. Тя дори не поддържаше връзка със собствената си майка, или поне аз не знам. А не успях да разбера нищо и за дядо ми също. Освен името му.

— Алдо Клементи — допълни Стейси. — И Мелвина, съпругата му.

— Баба ни напомни да прегледаме регистрите в кметството — обясни Адриана. — Ако родителите ти са сключили брак в Туоро, ще има запис за това тук. Мислиш ли, че са били женени?

Лейни поклати глава.

— Не съм сигурна, но се съмнявам.

— Това определено си струва един поглед — намеси се Марко. — Мога да го направя утре, когато имам среща тук със segretario comunale^[5].

Лейни му благодари, признателна, че той се зае с това толкова бързо. Стейси попита Адриана:

— Баба ви каза ли дали е познавала Алесандра, майката на Лейни?

Адриана поклати глава.

— Но аз я питах само дали знае за Мелвина и Алдо и тя каза, че ги познава малко, но не добре. Каза, че Мелвина била много силен carattere?

— Характер — преведе Марко.

— Si, характер, и е сигурна, че много хора ще си я спомнят, защото тя била molto, molto bella.

Разбирайки, че това означава „изключително красива“, Лейни попита:

— Баба ви знае ли дали тя все още живее в Туоро, ако изобщо е жива?

— Тя спомена, че имало слухове за Мелвина и Алдо, преди да напуснат Туоро, така че едва ли още са тук. Не искаше да обсъжда клюките, защото нямала никаква представа дали са верни. Щяла да ви разкаже за тях, ако не се намери някой, който ги познава… Разбирате ли, тя не е убедена, че информацията й е вярна, така че би предпочела първо да разговаряте с по-възрастните хора в селото. Но ни посъветва да бъдем внимателни, защото можем да събудим призраци, които много от по-възрастните хора биха искали да си останат мъртви.

Лейни погледна към Стейси, по очите й личеше, че е почти толкова разтревожена, колкото и заинтригувана от това.

— Писмото в теб ли е? — подкани я Стейси.

— Във вилата е — каза Лейни — но аз мога да си спомня по-голямата част от него. Има само една страница — обясни тя на другите — ала нямам представа кой го е написал. Но който и да е бил, се обръща към майка ми като mia cara bambina… Така че трябва да е някой, който я е обичал.

— Какво пише в него? — попита Марко.

— Ами там има едно много странно нещо… — започна Лейни. — Майка ми, изглежда, е казала на пишещия, че ме е кръстила на майка си, Мелвина… Но това очевидно не е вярно. Мелвина дори не е второто ми име, то е Кристина. Авторът пита дали да каже на Мелвина, че Алесандра е нарекла детето си на нея, но има притеснения за това как би го приела баба ми.

Марко и Адриана я наблюдаваха объркано.

— Хайде, продължавай — насърчи я Лоренцо.

— Мога да си спомня последния абзац дума по дума — обясни им Лейни. — Той гласи: „Бях обезпокоена да чуя, че ти е трудно да погледнеш детето — тоест мен — без да мислиш за случилото се, но не забравяй, че тя не е виновна. Знам, че в сърцето си все още си гневна, и разбирам това, но аз се моля всеки ден за…“. И след това свършва. Очевидно е имало още страници, но аз така и не успях да ги намеря.

Адриана и Марко се спогледаха.

— Е, това със сигурност поставя много въпроси… — замисли се Адриана.

 

 

В този момент църковните камбани започнаха да бият. Любопитна, Лейни се озърна, търсейки купол или камбанария над покривите, но площадът беше изцяло затворен, за да се вижда отвъд стените му.

— Това сигнал за края на службата ли е? — попита тя.

Поглеждайки часовника си, Марко каза:

— Не, твърде късно е… Трябва да е кръщене или може би специална служба.

Лейни продължаваше да слуша, усещайки се странно привлечена от мелодичния звън.

— Марко, мисля, че трябва да говоря със свещеника — рече тя.

— На всяка цена — съгласи се той. — Той е много сговорчив човек, но живее тук едва от десетина години, така че не съм сигурен какво може да ни каже.

— Ах, едва не забравих нещо! — възкликна изведнъж Адриана, когато Лоренцо отиде да доведе децата. — Баба ми спомена, че трябва да отидеш на Isola Maggiore — това е най-големият и най-близкият от трите острова в езерото — защото е сигурна, че на това място баба ти е изработвала дантела.

— Дантела ли? — удиви се Стейси.

— Si. В продължение на много години жените на острова изработвали най-красивите дантели — обясни Адриана. — Може би това е мястото, където са живели твоите баба и дядо… А пътуването с лодка дотам е съвсем кратко и ще видите, че някои жени, дори и днес, все още шият красиво спално бельо.

— Мога да дойда с теб утре следобед, ако искаш да ти помогна с превода — предложи Марко.

Лейни разцъфна в усмивка.

— Би било чудесно, благодаря ти…

 

 

Много по-късно през деня Лейни и Стейси се бяха излегнали на шезлонги край басейна, поглъщайки слънчевите лъчи през обвита в листа беседка. Почти дремеха, слушайки Макс да свири на китарата си. Той не се виждаше никъде, но изпълненията му на Боб Дилън и Били Браг се носеха мелодично над склона, придружени от гласовете на малката му публика. А тя се състоеше от Тиърни, Скай и двамата нови приятели, които Макс бе забърсал снощи в Discoteca, както сега я наричаха. Изглеждаха доста приятни момчета — бяха около възрастта на Макс — и тъй като бяха англичани от Чешър, нямаха проблем с езика. Очевидно имаше план да отидат отново на Discoteca тази вечер и Лейни се беше съгласила Тиърни и Скай да ги придружат.

— Ако не се съгласиш, ние просто ще се измъкнем тайно така или иначе — беше заплашила Тиърни.

Лейни ги пусна, в края на краищата все някога трябваше да започне да разрешава тези свободи, а сега изглеждаше удобен момент. Тя протегна ръка към мобилния си телефон, който иззвъня. Виждайки кой е, сърцето й подскочи…

— Стейси, това е той — прошепна тя и кликна да отговори, преди да е размислила дали искаше да разговаря с него.

— Здравей — каза Том — удобен ли е моментът?

Имитирайки спокойния му тон, Лейни отговори:

— Колкото всеки друг. Какво мога да направя за теб?

— Всъщност просто се чудех какво става там. Дали сте се настанили и как се оправяте.

— Справяме се добре, благодаря. — И дори да не беше така, какво по-точно щеше да направи той? — Липсваш на Зав.

— Говорих с него няколко пъти — увери я Том. — Мисля, че той разбира защо не мога да бъда там. Е, как е мястото?

Думите й излетяха, преди да успее да ги спре:

— Не разбирам защо се интересуваш. Имам предвид, че можеше да бъдеш тук, за да видиш сам…

— Би ли предпочела да затворя?

Спускайки краката си от шезлонга, Лейни отиде да седне на ръба на басейна.

— Там ли си още? — попита той.

— Да — отговори тя.

Том замълча за миг.

— Е, как са Тиърни и Макс? — попита той. — Все още не мога да накарам нито един от тях да приеме обажданията ми или да отговори на есемесите ми.

— Това означава ли, че все още мислиш, че ги настройвам срещу теб?

— Не, разбира се. Съжалявам, че го казах, не си го заслужила.

— Всъщност аз не съм заслужила нищо от това, но то все пак се случва.

Почти можеше да види лицето му, напрежението около устата му, вената, набъбваща върху слепоочието му, когато се опитваше да запази спокойствие…

— Няма ли да ми кажеш какво се случва там — попита той — или само си губя времето?

Тъй като наистина не искаше той да затвори, тя каза:

— Всичко е наред. Вилата е съвършена, гледката към езерото е зашеметяваща, а селото не е най-очарователното, което съм виждала, но е привлекателно със старините си.

— Е, реши ли как да започнеш да търсиш семейството си?

Лейни беше вперила поглед отвъд блестящите води на езерото към хоризонта, замъглен от жегата.

— Всъщност вече намерих желаещи да ми помогнат за мисията — рече тя.

Мисълта за Марко и фактът, че ще започне издирването с него, вместо с Том, я караше да се чувства почти обидена. Но неговата помощ така или иначе щеше да й бъде нужна, тъй като Том не беше по-запознат от нея с италианския.

— Той е собственик на вилата, която сме наели — продължи Лейни. — И баба му май си спомня нещо за Мелвина и Алдо. — Прииска й се да му каже колко добре изглежда Марко, но знаеше, че той ще прозре директно детинския й опит да го накара да ревнува, и успя да се въздържи.

— А Алесандра? Някой спомня ли си я? — попита той.

— Засега не. Бабата на Марко казва, че трябва да говорим с хората в селото и на острова в езерото. Сигурна е, че ще се намери някой, който е познавал по-добре от нея моите баба и дядо.

— Значи, не изглежда вероятно те да са все още там?

— Не. Очевидно е имало слухове, преди да заминат, но още не знам точно какви.

— Това звучи интересно.

— Или зловещо.

— Наистина е така. Споменават ли се други членове на семейството?

— Никакви засега, но все още е рано.

Том млъкна, а тя почувства отново как сълзите напират в очите й. Питаше се какво си мисли той и къде се намира, докато провежда този разговор. Вероятно някъде далеч от ушите на Кърстен…

Лейни наблюдаваше водно конче, грациозно и с преливащи цветове, да се плъзга по блестящата повърхност на басейна. Той трябваше да е тук, мислеше си тя, той трябваше да е тук.

— Мога ли да попитам за Макс и Тиърни сега? — попита Том внимателно.

— Разбира се — отвърна тя. — Те са добре. Може би чуваш Макс да свири на китарата си…

Тя вдигна нагоре телефона си и се чудеше дали той може да различи познатите звуци на „Падам в краката ти“ от „Краудед Хаус“. Това беше една от любимите мелодии на Том, а всъщност почти всичко, което свиреше Макс, независимо дали на китарата, или на айпода, беше повлияно от баща му.

— Чу ли това? — попита тя, поставяйки телефона на ухото си.

— Успях. Той става по-добър.

— Има публика, така че това вероятно помага.

— О, кои са те?

— Само Тиърни и Скай и двама приятели, с които се е запознал снощи. На Зав и Алфи им доскуча и влязоха вътре, за да гледат DVD.

В гласа на Том се усещаше усмивка, когато каза:

— Изглежда, че ще имам още да поработя върху музикалните вкусове на малкия ми син. Изненадан съм, че Тиърни е там. Обикновено не си пада по такива неща.

— Не, но мисля, че тя доста харесва един от новите приятели — Брет, така че е готова да го изтърпи. Разреших им на двете със Скай да отидат в местната дискотека тази вечер. Не е като да сме в Рим или Флоренция. Всичко е много провинциално. Моля те, не й изпращай есемес с назидания по кое време да се върне и да внимава да не изпуска питието си от поглед. Ще повторя всичко това, преди да тръгнат, а и Макс ще бъде там. Знаеш как бди над нея.

— Знам също колко безотговорен може да бъде, така че да се приберат не по-късно от полунощ и не на повече от две питиета…

— Ако искаш да определяш правилата, би трябвало да си тук! — не се сдържа тя. — А тъй като не си, аз ще взимам решенията.

Том не възрази, просто каза:

— Ако имаш нужда от някаква подкрепа, просто се обади.

— И какво, да оставя съобщение ли? Никога не вдигаш телефона.

— Правя го, когато съм в обхват. Ако не съм, есемесите обикновено успяват да стигнат.

— Така че най-добре да не разчитам на теб в екстремен случай?

— Вероятно — тежко въздъхна той. — Трябва да тръгвам сега.

— Да, може би трябва.

— Ще се обадя отново утре.

— Всъщност бих искала да не го правиш. Достатъчно трудно е да съм тук без теб, за да се обаждаш от чувство за вина или от съжаление, или каквото и да било…

— От грижа за семейството ми не е ли достатъчно?

— Би могло, ако беше истинска.

— Ти сериозно ли мислиш, че не е?

Лейни знаеше, че е така — за децата. Тя се вторачи във водата, борейки се със сълзите.

— Ако можех да бъда там, щях да дойда — каза Том.

— Наистина ли? — отговори тя.

И като не можеше повече да се сдържа, затвори, остави телефона и се плъзна безшумно в басейна…