Сюзън Луис
Италианска афера (1)

Глава първа

— Е, и защо изглеждаш толкова доволна от себе си?

— Аз ли? — попита невинно Лейни. — Просто ми е приятно да те слушам.

Стейси погледна най-добрата си приятелка със съмнение.

— Така е — настоя Лейни. — Продължавай. Цялата съм в слух.

Нейните новини можеха да почакат, тъй като тя наистина имаше желание да узнае повече за новия мъж в живота на Стейси. В действителност сърцето й пееше, виждайки колко щастлива е приятелката й след всичко, което беше преживяла. Разводът може да бъде жесток звяр, който садистично лишава жертвите си от последния остатък от морал, самочувствие, понякога дори от външния вид, преди да приключи.

После идваха имущество, пари и деца… Ала по-добре Стейси да не зачеква тази тема, най-вече защото провинилият й се съпруг Дерек беше отнел половината от малкото й наследство, с което жестоко я нарани. Освен това я принуди да продаде скъпата на сърцето й провинциална къща на нейната баба. Но последното нещо я съсипа окончателно: той винаги беше твърдял, че не иска деца, а новата му приятелка вече беше бременна…

Лейни реши, че е най-добре да продължава по темата за Мартин. Той се бе появил, сърфирайки в мрежата преди няколко седмици, и допринасяше за възстановяването на блясъка в светлосините очи на Стейси много повече от безкрайните разговори на вино и мокри от сълзи хартиени кърпички.

Въпреки неимоверната си привързаност към приятелката си, Лейни не можеше да се съсредоточи, както би искала, тъй като нейната новина я караше да се чувства съвсем опиянена в един момент и откровено загрижена в следващия. Но Стейси беше набрала скорост и ни най-малко не се обезсърчаваше, че Лейни работеше из кухнята, опитвайки да се задържи на повърхността на забързания си живот. С голямото й семейство — три деца, побъркан баща и взискателен съпруг — в крайна сметка енергията й неизменно се разпиляваше през деня, така че когато дойдеше време за лягане, тя се чувстваше изчерпана. Скапваше я мисълта, че толкова време беше отишло нахалост, без тя да постигне почти нищо, най-малко за нея самата. Макар че трябваше да признае: изобщо нямаше навика или дори желанието да поставя себе си на първо място. Обвиняваше за това майка си Алесандра, или Сандра, както тя предпочиташе да я наричат, тъй като звучеше по̀английски. Майка й също рядко я поставяше на първо място; дори понякога изглеждаше, че полага усилия да накара най-голямата си дъщеря да се чувства така нежелана в собствената си къща, както неудобно се усещаше и в кожата си. А и пристъпите на гняв на темпераментната Алесандра почти винаги бяха насочени към Лейни… Дори и сега тя потръпваше при спомена за тях, макар че майка й беше мъртва почти от година.

Ала покойницата определено не беше забравена. Дори и само заради факта че всеки път, когато Лейни се поглеждаше в огледалото, оттам я гледаше чувствената Алесандра. Може би с по-малко плам в очите, въпреки че семейството не беше съвсем убедено в това.

Лейни не харесваше приликата с майка си, и то не защото не я обичаше. Всъщност печалното беше, че я обичаше, поради което жестокостта на Алесандра я нараняваше толкова много. А и винаги беше възприемала майка си като твърде пищна, ала сега и тя започваше да прилича на нея. Копринената й гарванова коса беше твърде гъста и непокорна, черните й очи — доста големи, устата й — прекалено пълна, а преливащият бюст, ханшът и бедрата според нея бяха направо дебели.

Съпругът й Том често я описваше като разкошна: пищна и сочна. Поне я намираше секси, макар и по смътно хищен начин. При условие че тя не си позволяваше да се разстройва от вида си, в добър ден можеше да признае, че не беше чак толкова зле.

Просто не умееше да поставя себе си на първо място.

Обаче това беше на път да се промени, поне за известно време. След като кликна върху клавиша, за да плати за новото си приключение, тя действително почувства лекота, сякаш изведнъж бе свалила няколко килограма… А дългото взиране в огледалото след ангажимента й показа искряща тридесет и шест годишна жена, с момичешка палавост, която можеше да й донесе най-различни проблеми. И сякаш изведнъж чу пламенния глас на майка си:

Остави миналото на мира! Свършено е, finito, ти си англичанка, не италианка.

Тя е англичанка, но само защото беше израснала в Англия. По рождение тя беше Еленора-Кристина, дъщеря на Алесандра-Мария и padre ignito. Баща неизвестен. Беше интригуващо и донякъде романтично, ако част от историите, които беше измисляла за него през годините, се окажеха верни. Но дори и да бяха, тя не можеше да си представи някога да бъде така близка с него, както беше с втория си баща, Питър. Всички го обожаваха, дори конкурентите му, а те бяха мнозина по време на дългата му и бурна кариера.

Когато деветнайсетгодишната Лейни си проправяше път в живота, по време на трудовия си стаж в издателската къща, създадена от баща й, тя за пръв път се сблъска с Том Холингсуърт. Тогава Том беше публикувал само една книга, без особен успех, така че агентът му го беше довел в Уинлок с надеждата за нещо по-добро. И то със сигурност се беше случило: огромни международни продажби, широко одобрение от критиката и популярен телевизионен сериал „Методът на Кингсли“. В главните роли бяха тайните агенти Себастиан Кингсли и неговата екзотична и причиняваща затруднения жена Алексис. Дълго се спекулираше, че образът на Алексис е вдъхновен от Лейни и докато Том само се усмихваше загадъчно, когато го питаха за това, тя винаги горещо го отричаше…

Някои дори казваха, че Том нямаше да бъде това, което е днес, ако не беше Лейни, но тя знаеше, че не е така. Успехът му се дължеше изцяло на неподражаемия му талант, а тя беше така запленена от личността му, както и легионите от фенове.

Желанието им да знаят всичко за него, за книгите му, за живота му, за самото му право на съществуване, често сякаш преминаваше границите на здравия разум. Би трябвало да се опитат да поживеят с Том, мислеше си тя, докато изстрелваше закачливи отговори на пороите от ласкателства, изливащи се през всеки възможен канал на онлайн връзката. Тогава щяха да го заобичат още повече. Не че тя не можеше да види недостатъците му, просто, въпреки че беше четиринайсет години по-възрастен от нея, Том беше всичко, което някога бе искала в един мъж. И обичаше да си представя, че той мисли същото за нея…

Винаги беше казвал, че е така, и доколкото тя знаеше, никога не беше направил нищо, което да го опровергае, макар че не беше особено добър в романтичните излияния… Всъщност за човек, за когото смисълът на съществуването е словото, той използваше потискащо малко думи, когато трябваше да изрази чувствата си. Все пак я обичаше, тя беше сигурна в това… Беше все още с нея след шестнайсет години, а малцина от техните приятели можеха да направят такова главозамайващо твърдение за брачна издръжливост.

Беше невероятно наистина, че той остана с нея, имайки предвид колко привлекателен беше за жените… А тя знаеше, че не е неподатлив на техния чар или на безсрамните им предложения.

Не че тя самата се беше предложила, но и не беше направила дори слаб опит да се пребори с любовта, избухнала между тях буквално от пръв поглед.

Отбягваше да си спомня каква болка беше причинила на първата му съпруга, Ема, но мислите за това често сами я връхлитаха, защото, изглежда, съвестта й обичаше да припява натрапчивите афоризми: всичко се връща или каквото посееш, това ще пожънеш… Не беше извинение и фактът, че тя всъщност не знаеше, че е женен, до момента, когато вече беше лудо влюбена и бременна. Би трябвало да си тръгне на минутата, щом разбра, да му каже, че не е готова да разбие нечие сърце заради собственото си щастие. Вместо това тя го остави да напусне Ема и петгодишния им син, за да започне нов живот с нея.

— Не бъди толкова сигурна, че си единствената — предупреди я Ема в онзи ден. — Щом той може да причини това на нас, ще го стори и на теб.

Тези думи звънтяха ясно в ума й в най-несигурните й моменти, а те се случваха твърде често, до голяма степен благодарение на майка й.

Шестнайсет години по-късно с Том имаха две деца — Тиърни, на петнайсет, и Ксавиер, или Зав, както предимно го наричаха, на единайсет. Макс, най-големият син на Том, беше на двайсет и една и живееше в пристройката им, макар и с надеждата да не е задълго. Лейни искрено го обожаваше, или поне беше така, докато беше по-малък. В онези дни с него беше почти толкова забавно, колкото с разгневена оса. Той все още не успяваше да реши на кого да е по-ядосан — на баща си, че ги е напуснал, когато е бил малък, на Лейни, че е отнела Том, или на майка си, която го беше изоставила, за да преследва нова кариера в Щатите. Фактът, че вече беше деветнайсетгодишен студент в университета, когато Ема замина, изглежда, не го умилостиви много. Но ако не друго, поне му даде извинението, което търсеше, за да прекъсне следването си и да поеме на пътешествие само с една раница, китара и почти изчерпана кредитна карта. В крайна сметка, след като повече от година баща му го спасяваше от неприятност след неприятност, опасявайки се, че ще върнат сина му в чувал, Том отлетя до Банкок и му нареди да се прибере у дома.

— Аз нямам дом, по дяволите! — ядоса се Макс. — Тя си замина, нали?

— Ти винаги си имал дом при нас — напомни му Том. — Дори можеш да ползваш самостоятелно пристройката сега, когато бащата на Лейни се премести обратно в къщата.

Присъствието на Макс се оказа забавно — музиката му, отношението му и неговите купони… Но ако не беше фактът, че той се разбираше отлично с Тиърни и Зав и всъщност се отнасяше доста добре с Питър, а и наистина имаше моменти, когато все още можеше да я разсмее, Лейни беше готова да му купи билет до Банкок.

— Лейни, къде си? Не мога да я намеря.

— Всичко е наред, татко — успокои го дъщерята, помагайки на баща си да влезе от градината. — Тя просто отиде до магазина.

Сълзящите сиви очи на Питър Уинлок огледаха кухнята, преди да се спрат на Стейси, а след това на дъщеря му.

— Кой? — попита той разтревожено.

Лейни нежно се усмихна.

— Стейси е тук — обясни му тя. — Помниш Стейси, нали? Тя е онази, която се заби отзад в колата ти в деня, когато взе шофьорския си изпит.

Стейси стисна очи в престорено отчаяние.

— Здравей, Питър — каза тя, ставайки да го прегърне. — Изглеждаш много издокаран днес със старата си панамена шапка.

Мъжът се засмя доволно.

— Дамите винаги я харесват. — Той потупа шапката си и се вгледа по-внимателно в очите на Стейси. — Помня те — рече. — Ти потроши колата ми.

Стейси нямаше как да не се разсмее.

— И никога няма да изкупя този грях, нали? — отвърна тя, премълчавайки, че всъщност това се случи преди повече от петнадесет години.

— Чаша чай, татко? — предложи Лейни, затопляйки чайника.

— О, да, обичам чай — увери я той, като че ли рядко получаваше такова щедро предложение. И погледна към Стейси. — А ти обичаш ли чай?

Тя щеше да отговори, но вниманието на Питър вече се беше отклонило към нещо, което виждаше в трагично обърканото си съзнание.

— Къде е тя, Лейни? — попита той нетърпеливо. — Не мога да я намеря.

— Всичко е наред, татко, тя просто отиде до магазина — успокои го Лейни. — Скоро ще се върне.

Беше открила, че това е най-добрият и единствен начин да се справи с безкрайното му дирене на майка й. Нека си мисли, че тя ще дойде скоро, а след няколко минути нямаше да помни дори, че я търси. Разбира се, щеше да се върне пак към това в някакъв момент и така щяха да повтарят този фарс ден след ден, седмица след седмица, докато той я забрави окончателно.

Болестта Алцхаймер е толкова жестока. Тя разрушаваше не само паметта, но и достойнството, а нейният баща винаги е бил много достоен и силен човек. Преди дванадесет години, когато той продаде своята издателска къща на една мултинационална компания, фирмата му беше една от най-престижните в Лондон. Името на Питър Уинлок все още се споменаваше с уважение и обич, а тъй като Лейни винаги го беше обожавала, за нея не беше тежест да се грижи за него. Тя переше изцапаните му дрехи и го успокояваше, когато плачеше от срам.

Идеята да купят тази къща — „Банерли Крос“ — от родителите й беше на Том. Тук тя израсна със сестрите си и едва ли имаше и едно кътче, което да не й беше скъпо.

Едва преди пет години те станаха собственици на мястото. Тогава вече бяха диагностицирали рак на майка й, който в крайна сметка я победи, и стана ясно, че Питър не би могъл да се справя сам. Том й обясни, че с купуването на къщата родителите й можеха да останат в любимия си дом до края на живота си, макар и в по-малката пристройка, която решиха да направят. А ако в крайна сметка се наложеше след години да отидат в дом за стари хора, щяха да имат повече от достатъчно средства, за да са сигурни, че ще бъде от най-висока класа. Лейни и Том също щяха да се докоснат до провинциалната идилия — отдавнашна мечта и за двамата. Смятаха, че и за децата ще бъде далеч по-добре да растат сред природата, отколкото в града.

Именно тази щедрост показа на Лейни колко много я обича съпругът й. Той дори й помагаше за баща й, поемайки го, когато тя беше пребита от умора. А ако се случеше Питър да нахълта в кабинета на Том, докато той пишеше, мъжът й винаги го приветстваше много топло, а не като несъобразителен натрапник. Останалите от семейството не смееха да безпокоят Том, докато работеше, дори и за критични ситуации с децата. Винаги Лейни беше тази, която се изстрелваше към училището или болницата да прибере пострадалия палавник, а едва по-късно на Том щеше да му бъде разказана цялата история…

Беше невероятно, винаги си мислеше тя, колко лесно той можеше да превърне премеждията на децата в страхотни приключения и в крайна сметка отново да върне усмивката на лицата им. Те го обожаваха, както и той тях.

Том не се включи в преустройството на „Банерли Крос“. Остави на Лейни да му осигури място за работа, просторно и светло, с пряк достъп до градината, където не можеха да го безпокоят. Така че кабинетът му сега се намираше на мястото на старата гостна и библиотека в предната част на голямата къща с изглед към стръмната поляна, спускаща се към бълбукащ поток в края на обширния имот. Тъй като алеята, водеща от селото до къщата, завиваше надясно, преминавайки в алея за коли, оградена от стари букове, ежедневната суетня не беше пред очите му. А и Лейни съобразително беше поставила знак, който насочваше всеки към кухненската врата, вместо към предната част на къщата.

Самата кухня беше отзад, с няколко двойни френски прозореца, гледащи към вътрешната градина със старателно подредени лехи и нивите отвъд тях. Помещението беше все още истинското сърце на дома, въпреки че беше удвоило размера си, включвайки стария заден салон, килера на иконома и градинарската стая. Сега този оживен център на активност беше много повече от кухня с лъскава черна печка „Ага“ в единия край и голяма камина с ниша в другия. Тя беше място за хранене, за гледане на телевизия, за подготвяне на домашни, за преглеждане на електронна поща. Тук понякога Питър се взираше в нищото, а от време на време Том и Лейни се отпускаха върху огромните дивани около пламтящия огън на чаша вино с приятели…

— Ти си добро момиче — каза Питър, докато Стейси му помагаше да седне в удобното кресло до прозореца в края на очуканата стара маса за хранене. — Ти блъсна колата си в моята онзи ден, нали?

Стейси се престори, че припада от ужас.

— А аз така се надявах, че няма да забележиш — изпъшка тя.

Той ласкаво я потупа по ръката.

— Не се притеснявай. Няма да казваме на Сандра — увери я, използвайки същите думи, както тогава, когато това се беше случило.

Всички се притесняваха от огнения темперамент на Сандра, с изключение на Питър, който винаги изглеждаше повече очарован, отколкото развълнуван от нейните оперни избухвания.

— Къде е Шърман, татко? — попита Лейни, търсейки своя верен стар златист лабрадор.

Сякаш трябваше да пита… Ето го там, легнал както винаги на мястото си точно пред прага. След като се прибираше с Питър от разходка, чакаше разрешение да влезе. Сандра го беше научила така. Ако зависеше от нея, той може би изобщо никога нямаше да бъде допуснат в къщата. Но това беше един от малкото въпроси, по които Питър се беше наложил. Той обичаше кучето си и ако зависеше от него, Шърман имаше същото право да седи в кухнята, както и останалите.

Тези дни Шърман, който също беше остарял с тринадесет години, дори спеше до леглото на Питър и ако баща й се пробудеше през нощта и имаше някакви затруднения, кучето лаеше за помощ. Донякъде затова Лейни и Том неотдавна преместиха Питър обратно в голямата къща от пристройката, за да са сигурни, че винаги ще чуят кучето. Сега личното жилище на Питър със собствена баня, уютен кът за сядане и любимата колекция антични книги беше на първия етаж, безопасно разположено между голямата спалня на Том и Лейни и основната баня на семейството.

Детските стаи бяха на втория етаж. Макс беше превърнал двустайната пристройка в разхвърляна бърлога през деня и място за купони през нощта. Неизменно пристигаше в голямата къща по време на хранене, когато неговите запаси привършваха или просто да подразни всички с изключително успешни резултати.

— Ето те и теб, момче — каза Лейни, пускайки Шърман през вратата. — Ела си полегни до Питър сега. Предполагам, че и двамата сте готови да подремнете. — Като си донесе бисквитата до стола на Питър, Шърман се просна до господаря си и започна да дъвче. Мътните сълзящи очи на Питър гледаха през прозореца, но ръката му автоматично се отпусна на главата на кучето.

— Ти си едно малко чудо, Шърман — заяви Стейси, отивайки да налее купата му с вода. И наистина беше така, защото никой никога не го беше обучавал да прибира Питър обратно от разходките му или да го превежда безопасно през пътя. Или пък да предупреди семейството, ако Питър беше в затруднение… Лабрадорът просто, изглежда, знаеше какво трябва да се направи.

— Иска ми се мъжкият човешки род малко повече да прилича на теб — простена Стейси, докато Лейни говореше по телефона за четвърти път, откакто беше дошла. — Доверчив, обичащ и безкрайно верен.

Усмихна се на Питър, който се обърна да я погледне, намигна му и придърпа един стол, за да му прави компания, докато Лейни приказваше с Хюго, издателя на Том. Тези разговори обикновено продължаваха по-дълго време, тъй като Том беше много търсен от различни медии и за благотворителни прояви.

Освен домакиня и майка, Лейни се беше ангажирала и с работа, за която й се плащаше много добре: тя организираше ежедневната програма на Том така, че да няма ангажименти извън дома, когато искаше да пише. Тези дати винаги внимателно бяха съгласувани между тях, вземайки предвид годишния му краен срок, изследователските пътувания, които трябваше да осъществи, и епизодичните посещения на снимачната площадка на последната телевизионна адаптация. Самата Стейси като писател се възхищаваше на успеха на Том. А и донякъде му беше задължена, защото бе известно, че редовната й колонка в една от неделните притурки в общи линии се базираше на неспокойното семейство Холингсуърт. За съжаление, колонката неотдавна беше премахната поради смяната на собственика на вестника.

Стейси и Лейни се познаваха от училище, но по време на следването в университета се бяха отдалечили. Докато един ден Лейни в качеството си на начинаещ издател в „Уинлок“ не позвъни на Стейси, която тъкмо бе започнала работа в местен вестник. Предложи й интервю с новия Льо Каре^[1], както наричаха Том тогава. Материалът, подготвен от Стейси, не само се превърна в топ новина, но предизвика интереса на един от националните вестници, в който по-късно й предложиха работа.

От този момент едва ли минаваше и ден, в който не бяха разговаряли. Бяха взаимно шаферки на сватбите си, често почиваха заедно и с течение на годините станаха по-близки помежду си, отколкото със собствените си сестри. Всъщност Стейси често твърдеше, че никога не би преживяла разпадането на брака си без непоколебимата подкрепа на Лейни. През този период тя бе прекарала много повече време в „Банерли Крос“, отколкото в собствения си дом в другия край на селото, най-вече защото Дерек беше отказал да се изнесе. Дори беше решил, че е приемливо да продължи любовната си афера под същия покрив, а Полин, малката безсърдечна уличница, с радост се беше съгласила.

Когато научи какво се случва, Том уведоми Дерек — старши кореспондент на Си Ен Ен, че един мъж, който не проявява никакво уважение към съпругата си, не заслужава добро отношение и от другите, така че вече не е желан в „Банерли Крос“. Скоро след това Дерек напусна селото. После спешно трябваше да продадат къщата, но поради огромния спад на пазара на имоти, двамата със Стейси в крайна сметка получиха по-малко, отколкото бяха платили за сградата.

Сега Стейси живееше под наем в апартамент над магазина за подаръци и аксесоари на братовчед си в Страуд, докато Дерек и Полин се бяха преместили в Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.

Поне най-добрата й приятелка беше на по-малко от пет мили от Страуд, а с появата на Мартин, собственик на една малка, но преуспяваща детска ясла, животът най-после започна да се подобрява.

— Съжалявам… — Лейни затвори телефона и написа бързо съобщение в лаптопа, който държеше в кухнята. — Татко пие ли чая си?

— Да, той се справя много добре — отговори Стейси, насочвайки чашата, която държеше Питър, обратно към устата му.

— О, кой още ме търси! — изръмжа Лейни, когато телефонът иззвъня отново. — Здравейте, „Банерли Крос“.

— Лейни, аз съм Сара — обяви сладко средната й сестра. — Дали е удобно?

— Както обикновено — отговори Лейни, обръщайки се към Стейси, и продължи: — Какво мога да направя за теб, Сара?

Стейси повдигна вежди.

— Реших да дойда да видя татко — рече Сара. — Утре дали е удобно?

Без да изразява изненада, Лейни отвори календара си, макар че нямаше нужда.

— Всъщност утре сутринта той е на плуване — обясни тя — но винаги можеш да го заведеш, ако си свободна.

Сара веднага се разколеба.

— Не съм добра в това… — леко запелтечи тя. — Дали не може следобед?

— Петък ще бъде по-добре, ако ти е удобно — предложи Лейни. — Защо не дойдеш за обяд?

— Добре, ако си сигурна, че няма да е проблем. Чакай ме около дванайсет. Естер също може да е с мен — добави тя, имайки предвид по-малката им сестра. — Ще й звънна и ще ти кажа.

— Чудесно — увери я Лейни. — Не съм ви виждала отдавна, така че ви чакам с нетърпение.

Стейси я гледаше скептично, когато затвори телефона.

— Дали не я мъчи нещо съвестта? Откога не е стъпвала тук?

Лейни сви рамене.

— От два месеца, може и повече… А и сега, доколкото я познавам, ще го отложи преди петък така или иначе.

Стейси въздъхна.

— Знаеш ли, изумява ме как могат да се оттеглят и да оставят всичко на теб! Та те са негови родни дъщери, за бога.

Очите на Лейни помръкнаха. Не й харесваше много да й се припомня, че Питър не беше неин биологичен баща. А тя не би могла да обича друг повече…

— Той ме осинови, когато бях на четири години — отрони тя тихо. — Така че аз съм също толкова задължена да се грижа за него, колкото и сестрите ми. Може би още повече, като се има предвид колко много ми е дал през тези години.

Вярно беше: той никога не я накара да се усеща по-незначителна от другите, а в много отношения дори правеше всичко възможно, за да се почувства най-специалната. Може би заради това, предполагаше тя, никога не станаха наистина близки със сестрите й. Разбира се, и майка й не помагаше, демонстрирайки, че очевидно предпочита тях двете.

— Разбирам как се чувстваш — прошепна тихо Стейси — но те наистина трябва да помагат повече…

Лейни бързо я прекъсна:

— Честно казано, аз съм много доволна, че не идват по-често. Винаги завършваме с кавга. А и веднага щом започнем да се дърлим, мога да чуя как майка ми ги подкрепя от гроба си. Заклевам се, че е така…

— Би било съвсем типично за старата сплетница да направи точно това — промърмори Стейси, която не криеше, че не я харесва. — Въпреки че ти я гледа през цялото време, докато беше болна. Никога не я разочарова, нито веднъж, дори се преместихте тук, за да можеш да я водиш на всичките й процедури, да си на линия, за да се справяш с последиците, с болката и гнева й…

— Стига, Стейси…

— А къде бяха сестрите ти през цялото това време? — продължи приятелката й убедително. — Нямаше ги, по дяволите, така беше.

Лейни въздъхна уморено и отиде да изтрие със салфетка устните на Питър. Каква ли част от всичко това успяваше да възприеме той, питаше се тя. Почти нищо, съдейки от външния му вид… Едва имаше сили да понесе липсата му.

Осъзнавайки, че е отишла твърде далеч, както правеше обикновено, Стейси каза:

— Съжалявам, не исках да те назидавам… Знам, че към края нещата между теб и майка ти се оправиха. Но честен кръст, сестрите ти дори нямат представа колко много болка са ти причинили…

— Да оставим това сега — тихо я прекъсна Лейни. — Не сме наясно доколко татко не разбира какво говорим, а ако го проумее, само ще се разстрои.

Стейси веднага млъкна, укорявайки се, че не премисля добре какво говори, и отнесе чашата на Питър от бара до мивката.

— Искаш ли днес да подремнеш в стола си, Питър? — попита Лейни, държейки ръцете му.

Очите му срещнаха нейните.

— Лейни. Как си, любима моя?

— Добре съм — увери го тя.

— Къде е майка ти?

— Отиде да си полегне за малко.

— О, чудесно… Предполагам, че е уморена след всичко…

— Да, така е. И ти също си изтощен, така че би ли искал да подремнеш?

— Хм, да, така мисля. Не ти преча, нали?

— Не, разбира се. Никога не си пречил.

— Децата дойдоха ли си вече?

— Не, аз ще ги прибера след малко. Стейси ще остане с теб, докато ме няма.

— Хубаво. Кога ще вземем влака?

— Още не съм сигурна. Ще ти кажа, щом се върна.

Сякаш доволен от чутото, той стисна ръцете й и притвори очи.

— Предполагам, че няма влак — каза Стейси, когато Лейни излезе зад бара, за да се присъедини към нея.

Лейни поклати глава.

— Но аз трябва да взема децата. Ще останеш ли с него? Искам да кажа, би трябвало да се оправя сам, но се притеснявам, че може да се опита да готви или…

— Разбира се, че ще остана — прекъсна я Стейси. — Дори не трябва да питаш.

Лейни се усмихна тъжно.

— Какво щях да правя без теб? О, знам, щях да изчезна безследно! — Очите й заблестяха. — Ала преди да тръгна, просто трябва да ти призная какво натворих…

— Знаех си, че нещо става… — Стейси подозрително огледа блясъка в очите й. — Така че, хайде, казвай.

— Аз действително направих резервация — заяви Лейни.

Стейси се намръщи.

— Вилата! — извика Лейни, като се смееше. — В Италия. Наша е от средата на юли до средата на август, докато аз ще търся корените си. Децата толкова ще се развълнуват, когато им кажа. Те умират да пътуват… А сега… — Тя млъкна, понеже в този миг нещо се разби в коридора.

Погледна разтревожено към Стейси, отиде до вратата и я отвори.

Не се изненада да види Макс, застанал над парчетата от разбита антична ваза. Изненада я само чантата й в ръцете му.

— Какво правиш? — ядосано попита тя, дръпвайки чантата си.

— Стана случайно! — оправда се той. — Просто я вдигнах. Това престъпление ли е?

— Ще взема лопата и метла… — Тя гледаше съжалително парчетата костен порцелан.

— Не ми казвай, че струва цяло състояние — заяви Макс презрително, очевидно опитвайки се да прикрие безпокойството си. — Сигурно е така, защото тук, в рая на капиталиста, всичко е ценно.

Лейни го погледна директно в мрачните му тъмни очи. Може би беше красив, но тя се зачуди кога ли за последен път се беше обръснал или измил рошавата си руса коса? Дрехите висяха отпуснато от върлинестата му фигура, а от него се разнасяше миризма на бира и тютюн.

— Ако не ти харесва къщата на капиталиста — спокойно отговори тя — не трябва да оставаш. — И като се извърна рязко, пое обратно към кухнята.

— Питам се какво би казал Том, ако му споделя, че се опитваш да ме изгониш — извика той след нея.

Не се опитвам да те изгоня, просто се мъча да те накарам да пораснеш, искаше да викне тя, но знаеше, че е по-добре да не влиза в пререкание с него, когато не беше съвсем трезвен. Вместо това кимна към Стейси, взе лопата и му я занесе.

— Мечтай си — изръмжа Макс, присви очи ядосано и излезе навън. Очевидно днес вътрешните демони бяха обсебили чара му.

Нещо трябваше да се направи за поведението му, особено за начина, по който напоследък, изглежда, насочваше гнева си срещу нея.

— Не знам как се примиряваш с него — промърмори Стейси.

— Нито пък аз — отговори Лейни — но честно казано, точно сега имам други тревоги като моята скъпа дъщеря и в какво настроение ще бъде пък тя. Чувствай се като у дома си, разгледай пак вилата, която наех. Ще намериш линка в моята пощенска кутия. Толкова е красиво в Италия… Ще ни хареса там.

— На нас ли?

— Идваш и ти, надявам се.

Стейси видимо засия.

— Брой ме, но само, при условие че Том няма нищо против!

— Няма да има… Както и да е, доколкото го познаваме, той ще пише през цялото време там. И това е причината да избера вила с отделен апартамент, който да е само за него. Освен това, аз черпя. Спестявах, за да мога да ви поглезя безобразно всички, докато се отдам на търсене, питайки се, каква ли щях да бъда, ако майка ми беше останала в Италия.

Стейси повдигна вежди.

— Значи, да разбирам, че си наела вилата в… Как се наричаше мястото?

— Туоро. Всъщност тя е извън селото, разположена е на хълма. Разгледай я. Страхотна е. Чао, татко, няма да се бавя. Опитай да се държиш добре, докато ме няма. — И Лейни изтича навън към колата.

Усмихвайки се на спокойното спящо лице на Питър, Стейси тръгна към компютъра. Няколко минути по-късно тя кликна на вилата с гледка към езерото Тразимено и селото, където майката на Лейни очевидно бе отраснала. Може би и истинският й баща. Вероятно и членове на семейството й все още живеят там. Знаеше, че Лейни се надяваше да разбере това, и Стейси се радваше да й помогне.

Въпреки че по скромното й мнение да тръгнеш да търсиш хора, които никога не са искали да бъдат намерени, може би не беше блестяща идея…