Джак Ланс
Черен спомен (28)

27

Блекбърито се изплъзна от ръката на Джон и падна в скута му. Рейчъл изпитваше болезнено желание да научи какво лошо се е случило, но се страхуваше. Никога не го бе виждала така нещастен, така мъртвешки бледен.

— Джон? — попита внимателно. Той продължаваше да мълчи, затова тя повиши глас: — Джон!

Той шумно преглътна. В очите му набъбнаха сълзи.

— Моля те, кажи ми! — настоя Рейчъл.

Като държеше волана с една ръка, той постави другата върху коляното й.

— Беше Грейс — произнесе дрезгаво. — Грейс Дугал. Всъщност, търсеше тебе.

Рейчъл се намръщи.

— Обажда се Грейс? Защо?

Не можеше да си представи за какво би се обадила майката на Джени — каква ужасна новина можеше да съобщи тя? Вече беше изгубила всичко.

— Е? — настоя тя.

Джон удари кормилото с длан.

— Не знам как да ти го кажа… За леля Елизабет.

— Леля ли? Какво за нея?

— Тя е… Изглежда тя е…

Движеха се по А939 през пустите хълмове на Кеърнгорм. Джон настъпи спирачката, насочи колата към една живописна отбивка по тесния еднолентов път и изключи двигателя. Натисна едно копче и свали стъклото. Рейчъл вдиша нежния мек ветрец. Джон захапа пръста си и впери поглед в широките, диви хълмове.

— Наистина е нещо лошо, нали?

Той кимна.

— Трябва да отидем там. Веднага.

— Какво е станало? Инцидент? И тя ли е претърпяла инцидент? Паднала ли е? Какво е, Джон?

Веднага щом зададе тези въпроси, Рейчъл разбра, че трябва да е нещо много по-лошо. Джонатан не би бил така потресен, ако Елизабет просто бе пострадала. Истината започна да просмуква съзнанието й.

— Не е съвсем сигурно. Самата Грейс току-що е научила новината. И още не е ходила у леля ти. Обади се от нейната къща.

— Това не ми помага много. Хайде, Джон, просто ми кажи — помоли Рейчъл и за своя изненада чу в гласа си и известна доза примирение.

Той наведе глава и изтри сълзите от очите си.

— Казват, че леля ти е мъртва. Според Грейс, била е убита.

Макар че Рейчъл постепенно беше започнала да очаква някаква ужасна новина за леля Елизабет, тя в никакъв случай не беше подготвена за обвинение в убийство. В този момент се почувства като ударена силно с юмрук в ребрата. Не, сякаш беше цапардосана с бухалка. Чувстваше се наранена и й се гадеше. Студена пот закапа от челото й.

— Не — прошепна тя. — Не може да е истина. Не може.

Джон я привлече до себе си и тя окончателно рухна.

 

 

Три полицейски патрулки бяха паркирани пред къщата на леля й. Целият имот беше ограден с жълта полицейска лента. Зяпачи, повечето от тях живеещи на същата улица, извиваха вратове зад полицейското ограждение, за да видят каквото бе възможно да се види. Други очи надзъртаха зад прозорците на къщите от другата страна на пътя.

— Почакай тук — каза Джон и угаси двигателя на трийсетина метра от къщата на Елизабет. — Нека да видя какво ще успея да науча.

Но тя вече слизаше от колата и хукна към жилището на леля си. Там беше спряна от един полицай, който изглежда стоеше на пост.

— Аз съм братовчедка на Елизабет Крейг. Какво се е случило?

Полицаят, прехвърлил трийсетте, с къса руса коса и видимо шкембе, измърмори нещо неразбрано. Погледна назад през рамо и извика един от колегите си. Откъм предната врата до тях се приближи бавно мъж в кафяв костюм.

— Дамата казва, че била роднина — информира го полицаят.

Мъжът в костюма внимателно огледа Рейчъл. Зад него на вратата се появи Хърб. Той беше дебел и оплешивяваше, а косата, която му бе останала, беше по-скоро пясъчна, отколкото сива. Носеше риза на бели и червени карета, която не му стоеше много по мярка, а тъмнозелените панталони изглеждаха с един номер по-малки.

Когато Рейчъл го забеляза, той й махна с ръка и закрачи несигурно към нея. Рейчъл знаеше, че Хърб е добър човек, бързо се успокояваше и с готовност се усмихваше. Изглеждаше идеалният партньор за леля Елизабет — същество, което можеше да я направи щастлива. Мъжът, който приближаваше сега към нея, не беше онзи Хърб, когото познаваше. Скръбта и отчаянието, изписани така искрено върху лицето му, разкъсаха сърцето й.

— Хърб? — изхлипа тя.

— Рейчъл… и Джонатан, предполагам?

Хърб се опита да изглежда храбър, докато разказваше известните му факти. Намерил Елизабет рано следобед. Можело да стане и по-рано, но този предиобед ходил в Питъркатър, за да помогне на сина си Том да пребоядиса кухнята. Когато отишъл у Елизабет, намерил я в леглото. Най-напред си помислил, че още спи. Но после забелязал, че очите и устата й били отворени. А в очите й видял мълчалив писък на ужас.

От гледката му се догадило, каза той, но после сякаш привличан от сила, на която не могъл да се противопостави, се насилил и погледнал по-отблизо. Точно тогава забелязал тъмните охлузвания по шията й. Предположил, че са следи от душене.

По-късно, след като позвънил на телефон 999, следователят потвърдил подозренията на Хърб. Елизабет Крейг е била удушена.

Рейчъл слушаше замаяна пълния със заекване разказ на Хърб. Джон я държеше здраво. Беше му благодарна за топлината, за рамото, на което можеше да поплаче.

— Къде е Елизабет сега? — попита Джон.

— Следователят отнесе тялото й преди два часа. Взеха я.

— Знае ли се кой го е направил? — гласът на Джон затрепери, когато зададе въпроса.

Хърб изтри сълзите си и поклати глава.

— Не, нямам представа. Никаква представа. Беше такава мила жена. Кой би могъл да стори такова нещо? Тя не би наранила и мравка.

Дежурният офицер дойде до Хърб, сложи ръката си на рамото му и избъбри нещо в ухото му. После отведе Хърб.

Рейчъл погледна Джон и сякаш понечи да каже нещо. Но промени намерението си и тръгна към жилището.

Влезе вътре през кухнята, където тя и леля й бяха седели и разговаряли за Джени само преди два дни, а оттам мина през дневната и се качи на горния етаж. Вземаше стъпалата по две наведнъж.

Полицейски инспектор в дънки и черно кожено яке стоеше облегнат на рамката на вратата пред спалнята на леля й и пушеше. На Рейчъл й се прииска да му изкрещи: Леля Лиз не разрешава да се пуши в къщата й! Изгаси тази проклета цигара!

После чу тихи, жужащи щракания и се обърна — фотограф на полицията фокусираше за по-близък и по-далечен план фотоапарата си, очевидно решен да улови всеки ъгъл от леглото на леля й.

Инспекторът, който пушеше цигарата, я погледна раздразнено:

— Хей, какво означава това? Не би трябвало да си тук!

Тя продължаваше да гледа втренчено фотографа, който в отговор се пулеше насреща й, сякаш тя го беше хванала да краде нещо.

— Ти коя си? — строго попита инспекторът.

Истина е, помисли си тя. Трябва да е истина.

Рейчъл се обърна рязко и тръгна олюлявайки се по стъпалата. Джон я пресрещна. Зад нея на стълбищната площадка се чуха стъпките на инспектора. Той я настигна и грубо я уведоми, че няма работа на неговото местопрестъпление.

— Тази жена е роднина на жертвата — сопна се насреща му Джон. — Преживява ужасен шок. Ще замълчите ли, по дяволите?

Инспекторът измърмори нещо, но отстъпи.

 

 

Когато излязоха навън, Рейчъл отиде да потърси Хърб, докато Джон се оглеждаше безцелно. После забеляза инспектора да излиза от къщата и закрачи подире му.

— Какво мислите за всичко това? — попита той.

Мъжът хвърли поглед през рамо и отправи към Джон поглед, който казваше: Я си гледай работата!

— Предполагам, ще трябва да кажете нещо на нейната близка — рече Джон любезно, доколкото можеше. — Понеже се съмнявам, че тя ще е в състояние да се концентрира върху фактите, питам от нейно име. Какво мислите се е случило тук и защо?

Инспекторът измъкна пакетче цигари Марлборо от джоба си и сръчно пъхна една между устните си, преди да я запали.

— Прилича на грабеж, излязъл от контрол.

— Има ли нещо взето? — поинтересува се Джон.

— Още не сме сигурни — отвърна инспекторът. — Нещо се е объркало и онзи тип вероятно се е паникьосал. Тогава е убил жената и офейкал. Това е само моята теория, разбира се.

— Защо един обикновен крадец би удушил възрастна жена? — горчиво рече Джон. — Тук би следвало да говорим за обикновен грабеж. Това е малко градче, не голям град. И защо Елизабет? Всеки би могъл да види, че не беше богата.

Инспекторът дръпна дълбоко, извъртя глава и издуха облак дим.

— Рано е — присви той очи срещу Джон, сякаш го измерваше. Очевидно заключението, до което стигна, не му допадна особено. — Това е всичко, което мога да ви кажа, който и да сте вие. Това е полицейска работа и разследването едва сега започва. Сега моля да ме извините.

— Помислете — продължи Джон, без да обръща внимание на последните думи на инспектора. — Даже и да е било грабеж, все пак няма причина крадецът да я убива. Тя беше беззащитна стара жена. Би позволила на човека да вземе каквото си поиска. Така че, отново не виждам защо му е било нужно да я убива. Но го е направил. И не става дума за случайно намушкване с нож, а умишлено я е удушил.

Инспекторът го слушаше, докато дърпаше от цигарата си. После поклати глава и се отдалечи.

Джон остана загледан след него, убеден в правотата си. Това не беше грабеж, в който нещо се бе объркало. Случилото се в действителност беше много по-озадачаващо и го плашеше.

 

 

Джон намери Рейчъл да разговаря с Хърб, сина на Хърб — Том, и снаха му — Синтия. Скоро при тях дойдоха двете сестри на Елизабет, които бяха пристигнали от западния бряг. Уини, племенницата, която Елизабет смяташе да посети за рождения ден, също беше тук. Току-що бе навършила осемнайсет — деликатна красавица с дълги, руси коси.

Никой не говореше много. Никой не знаеше какво да каже.

— Знаех, че трудни времена очакват Елизабет, но това… Това е просто невероятно — каза накрая Хърб, като поклати тъжно глава.

Рейчъл го погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш, Хърб? Какви трудни времена са я очаквали?

Хърб избърса една сълза.

— Лиз не казваше на никого, но тя беше болна, много болна. Преди шест месеца се прегледа при специалист и откриха тумор в белите й дробове. Лекарят препоръча комбинация от химиотерапия и лъчетерапия, но тя не искаше нищо такова. Не искаше да страда в ръцете на съвременната медицина, само за да умре така или иначе.

Преди два дни Рейчъл бе забелязала, че леля й изглеждаше отслабнала. Беше решила, че леля Елизабет е на диета.

— Нямах представа — промълви тя.

— Никой нямаше — осведоми я Хърб. — Аз единствен знаех. Последните изследвания бяха направени само преди няколко седмици. Те потвърдиха, че туморът е злокачествен и има метастази. Мисля, че Елизабет взе правилното решение — да си отиде тихо в нощта и да не страда по-дълго от необходимото.

Рейчъл изведнъж чу наум гласа на леля си:

Така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…

Сега разбра. Надгробната реч, която беше произнесла на погребението на Джени, очевидно бе накарала леля й да мисли за собствената си смърт и собственото си погребение, които я очакваха съвсем скоро.

Но не по този начин. Този път ръката беше изиграна твърде бързо. Все още не беше време леля Елизабет да умре, някакво зло имаше намесено тук.