Джак Ланс
Черен спомен (42)

41

Джонатан беше чул два изстрела. Но вторият бе прозвучал по-далече от първия. Беше тичал в грешната посока!

Проклинайки, Джон се обърна и побърза да излезе колкото може по-бързо през храстите на поляната с къщата. Глезенът пак го болеше и значително го забавяше.

Най-сетне се измъкна от гората. В далечината видя Стивън, застанал на метър от къщата на Хорн.

Възрастният мъж побърза да отиде при него.

— Боже мили, изстрелите дойдоха оттам — каза той задъхан и посочи с пръст пред себе си.

— Знам — отвърна Джон задъхан. — Знам, по дяволите. Вървял съм в грешната посока.

Лицето на Стивън беше маска на агония.

— Проклет да съм, аз сгреших.

Джонатан опря ръце в бедрата си и се наведе. Нараненият глезен пулсираше от болка.

— Не се обвинявай, аз също сбърках. Вероятно силният вятър и гората са ни заблудили.

Той се изправи.

— Добре, сега тръгвам да я търся натам — и кимна към редицата дървета, които Стивън беше посочил.

Втурна се да тича, но глезенът му се огъна и той падна.

— Мамка му! — изпсува той. — Мамка му!

Стивън клекна до него.

— Аз ще отида.

Джон поклати глава.

— Не. Вече говорихме за това. Няма да правиш нищо подобно, чуваш ли ме?

Стивън отпусна рамене и кимна в знак, че се примирява.

— И без това е много късно — каза Джон със забележително спокоен глас. — Този последен изстрел може да означава само, че я е убил. Мисля, че едва ли можем да направим нещо. Ще трябва да чакаме, докато дойде полицията. Ти нали се обади на Пукас?

Стивън измъкна телефона на Джон от джоба си, сякаш имаше нужда да му го покаже. После го върна обратно.

— Да. Пукас не беше успял да изпрати екип. Но аз му казах, че сме намерили една жена, държана като пленница, и че сме чули изстрел. Това го накара да се размърда. Очаквам всеки момент да дойде полицейски екип. Те ще претърсят гората и ще намерят Хорн… и Рейчъл.

— Добре — отговори с гримаса Джон. — Това е добре.

Опита се да се изправи на крака и успя. Но едва можеше да върви и закуцука обратно към къщата.

Не чуха други изстрели. Джон не се съмняваше, че следващите няколко минути щяха да се разтеглят безкрайно, точно както щяха да се разтеглят минутите след като полицаите най-накрая се появяха и започнеха да претърсват гората. На Джон и Стивън щеше да им се наложи да стоят мирно, докато те намерят тялото на Рейчъл и някаква следа от Греъм Хорн.

Не мисли още за това.

Беше почти невъзможно, но щеше да опита.

Джонатан погледна към навеса, пристроен към задната част на къщата. Вратата беше отворена и до един бензинов варел се виждаше ръждясал, тъмнокафяв Лендроувър. Колата на Греъм? Ако е така, то той би трябвало да се придвижва пеша, значи няма да стигне много далече. С малко късмет все още ще е някъде из гората и полицията може лесно да го арестува. Това няма да облекчи мъката на Джон, ако Рейчъл е мъртва, но поне щеше да има справедливост.

Закуцука покрай навеса, заобиколи ъгъла и мина откъм предната страна на къщата до вратата, през която бяха влезли по-рано. Стивън го последва. Всяка стъпка беше все по-трудна и болезнена. Всяка следваща можеше да е неговата последна стъпка, след това щеше да се наложи да пълзи.

Изведнъж Джон изпита пълзящото чувство, че е наблюдаван.

Почти бе достигнал вратата, но се поколеба.

Приключил е с Рейчъл и се е върнал от гората тук. Ние не го видяхме, но той е видял нас и сега чака, за да ни довърши.

Странно колко убеден беше в това.

Чака до трупа на Марси. Вече и тя е мъртва.

На Джон му прилоша.

Нямаше смисъл, но…

Възможно е онзи тип да чака вътре в къщата, като гладен хищник, готов да се нахвърли върху ранената плячка.

— Какво има? — прошепна Стивън зад него.

— Влизаме в капан — прошепна в отговор Джон.

Стивън стоеше замрял.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо.

Джон нямаше време да обяснява. Пък и нямаше как да го обясни.

Какво би трябвало да направи? Една от възможностите бе да намерят безопасно място далече от вратата и да чакат полицията. Другата беше все пак да влязат вътре, нищо, че Греъм Хорн можеше да е там.

Джон отново си спомни, че трябва да предпази Стивън. Възрастният мъж беше изложен на опасност. Обърна се:

— Махни се оттук. Той ни наблюдава. Близо е. Тичай при дърветата, откъдето дойдохме, и се скрий.

Стивън се смути:

— Ами ти?

Джон поклати глава:

— Аз мога да бягам.

Стивън се усмихна слабо.

— Бълнуваш, синко. Никъде няма да ходя.

— Прави каквото ти казвам! — каза Джон тихо, но ядосано.

Тогава Стивън, без да спори повече, мина направо покрай него и влезе в къщата. Джон остана да го гледа изумен, очаквайки да чуе изстрели съвсем отблизо.

Не стана нищо.

Последва Стивън вътре. Коридорът още беше празен, а Марси още беше жива в дупката зад стълбището.

Джонатан, който бе смятал това за невъзможно, въздъхна с облекчение.

Стивън се обърна към него:

— Видя ли? Няма нищо…

После дъхът му секна. Ококори очи. Втренченият му поглед гледаше в нещо зад гърба на Джонатан.

Той се обърна и също го видя през отворената врата на къщата.

Беше Рейчъл.

Беше излязла от гората — откъм линията на дърветата отляво, където я бе търсил. Сега се намираше на около петдесет метра и силно куцаше. Изглежда едва пазеше равновесие. Беше ранена; видя петно от кръв върху разкъсаната й тениска. Беше почти гола.

После с ужас забеляза, че не е сама.

Някой се промъкваше дебнейки зад нея.

Беше истински гигант с яко телосложение. Дори и от това разстояние Джон забеляза пушката, която носеше в ръце.

Джонатан се втурна нататък. Глезенът го болеше непоносимо, но адреналинът и силата на волята, по-мощна от всякаква болка, го тласкаха напред.

Рейчъл също го беше видяла. Тя вдигна ръка — сякаш да го поздрави или предупреди.

Мъжът зад нея обилно кървеше. Джон се съмняваше, че го е усетила. Но той беше видял тях.

Огромният мъж вдигна оръжието и точно в този момент Джон изкуцука бързо покрай Рейчъл, хвърли се върху него и го повали назад. Паднаха един върху друг.

Усети кисела миризма. Пот, кръв, и още нещо. Джон го удари с юмрук в лицето — веднъж, два пъти, опита се да изтръгне пушката от него. Изведнъж тя изскочи от ръцете на гиганта, но къде падна?

Мъжът започна да отвръща на ударите му. Джон отнесе два силни юмрука, след което ръцете на врага се затвориха около ларинкса му. Задави се, борейки се за въздух.

Още един шанс.

Беше върху мъжа; първо размаха свободния си юмрук и го фрасна под брадичката. Гигантът се сви и моментално отпусна хватката си около гърлото му. Той стана от него, псувайки силно.

Пушката? Къде е?

Тогава всичко започна да се случва едновременно.

Джонатан погледна гиганта. Държеше нещо — пушката! Очите на Джон замръзнаха върху пръста на мъжа, който бе увит около спусъка на оръжието. Затаи дъх, стоеше беззащитен.

Точно в този момент един бос крак ритна гиганта в ребрата, след което в лицето му се заби юмрук.

— На ти, проклето копеле! — изкрещя Рейчъл.

Мъжът изгрухтя и падна назад. Когато се опита да стане, Рейчъл го ритна здраво в слабините; той залитна и пушката отново изхвръкна от ръцете му.

Тя грабна оръжието, насочи цевта право в лицето на мъжа и се озъби:

— Веднъж да мръднеш и ще ти пръсна шибаната глава!

Греъм Хорн се ухили. Наистина се ухили. Джон го чу да издава громолящ звук, който стигна до трескава височина и с едно движение мъжът измъкна ножа си от калъфа.

Преди да помисли, Джон вече действаше. Ритна Рейчъл в краката, тя политна надалече и падна на хълбок.

Миг по-късно окървавеният мъж хвърли ножа и острието се заби дълбоко под гръдната кост на Джон. Той падна назад и хвана с две ръце дръжката на ножа.

Рейчъл насочи пушката, дръпна спусъка и стреля.

Греъм Хорн се отметна назад. Парченца кост и тъкан от мозъка се пръснаха във въздуха, докато падаше на земята с потъмнели и угаснали очи.

— Джонатан! — изплака Рейчъл и се отпусна до него. — О, божичко, Джонатан!

Той все още лежеше по гръб, ножът стърчеше от него. Едва държеше очите си отворени.

— Джонатан! — хълцаше тя и ръцете й безцелно и безпомощно се движеха по него. Не знаеше какво трябва да направи, за да го спаси.

В далечината се чу пискливият вой на полицейски сирени.

— Джонатан, скъпи, чуваш ли ме? О, моля те, за бога, дръж се. Дръж се!

Той обърна леко главата си към нея.

— Обичам те — излезе като дъх.

— И аз те обичам, с цялото си сърце. Не ме оставяй, моля те, боже, не ме оставяй!

После Джонатан усети лека ръка върху рамото си.

— Не ни оставяй, приятелю — чу гласа на Стивън. — Помощта пристига.