Дейвид Балдачи
Виновните (2)

2

Той се хвърли към прозореца, разположен точно срещу мястото, откъде бе стрелял и убил един възрастен мъж и едно малко момиченце. Метна платнения си сак на рамо и скочи от четвъртия стаж. Приземи се върху застлания с чакъл покрив на съседната триетажна сграда. Чу изстрели, някъде издрънчаха стъкла.

Охранителите бяха стреляли по прозорците на сградата, от която бе скочил.

Прозвучаха още два изстрела в бърза последователност: бум, бум.

Прислужницата току-що бе отклонила вниманието на охранителите, или така поне се надяваше Роби.

После трябва да бе побягнала с всички сили, защото след малко се чу свистене на гуми по паважа.

Той се приземи тежко и почувства как кожата на ръката му, незараснала още от предишно нараняване, се разкъсва и раната се отваря. Изправи се на крака и се затича към вратата на покрива, от която можеше да влезе в сградата. Хукна по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж. Излезе навън и се озова на тясна уличка. Пред него бяха паркирани два автомобила. Хвърли сака си в единия. Последваха го дрехите и ботушите му. Остана само по бельо. Шофьорът потегли рязко, без дори да го погледне.

Уил Роби се качи в другия автомобил. Беше линейка. Отзад седеше мъж в синя лекарска престилка. Роби се настани на носилката, а мъжът го покри с чаршаф и нахлупи хирургическа шапка на главата му. После го свърза със системата за интравенозно вливане и постави кислородна маска на лицето му. Инжектира някакъв разтвор в бузата му, в резултат на което Роби подпухна целият, а секунди по-късно кожата му почервеня и щеше да остане в това състояние трийсетина минути.

Линейката потегли с включени сирени и мигащи сигнални лампи.

Завиха по улица, която беше успоредна на улицата пред жилището на мишената.

Две минути по-късно линейката спря и някой отвори рязко задните врати. Роби затвори очи и задиша плитко.

Появиха се въоръжени мъже. Единият се качи в линейката и изкрещя нещо на мъжа с лекарската престилка. Той отвърна на родния си език с добре премерена доза професионално възмущение, след което посочи Роби. Мъжът с автомата пристъпи към Роби и се надвеси над него. Огледа интравенозната система, кислородната маска и подпухналата зачервена физиономия на пациента. Зададе някакъв въпрос и мъжът с лекарската престилка му отговори.

Тогава въоръженият слезе от линейката и затръшна вратите. Автомобилът потегли отново.

Роби обаче остана със затворени очи. Отвори ги едва трийсет минути по-късно, когато линейката спря пред телена ограда.

Мъжът с лекарската престилка потупа Роби по рамото, откачи интравенозната система и свали кислородната маска. Роби се надигна от носилката, слезе и стъпи на студения паваж с боси крака. До линейката го очакваше друга кола. Качи се в нея, получи дрехи и обувки и бързо се облече.

Половин час по-късно той се настани на неудобна сгъваема седалка в задната част на товарен боинг на куриерска служба, която го бе таксувала като допълнителен сандък на борда. Самолетът се насочи право на север, а малко по-късно промени курса си на запад и започна дългия си полет към Съединените американски щати.

Докато седеше на мястото си. Роби извади телефона, който мъжът с лекарската престилка му бе подал, преди да слезе от линейката.

На дисплея го очакваше следното съобщение:

МИШЕНАТА ЛИКВИДИРАНА. ОПЕРАЦИЯТА УСПЕШНА ПО ВСИЧКИ ПОКАЗАТЕЛИ.

Да, Роби вече знаеше първата част. Сега разбра, че прислужницата не само е изиграла отлично ролята си, но е успяла и да се измъкне. Разбра и още нещо — хората от другия край на линията се опитваха да представят в положителна светлина цялата бъркотия.

Написа есемес и го изпрати.

Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за момиченцето с къдрава черна коса, което бе убил тази вечер. Неволно или не, нямаше значение, защото детето бе мъртво. Нищо не бе в състояние да го върне. А той искаше да разбере как, по дяволите, се случи това.

Телефонът изпиука, за да го уведоми, че е получил отговор на своя въпрос.

ЛИПСВАТ ДАННИ. ДЪЩЕРЯ МУ. КОСВЕНА ЖЕРТВА.

Косвена жертва? Наистина ли ще се опитат да извъртят нещата по този начин? На мен ли ги пробутват тия?

Пръстът му застина над клавиатурата на телефона. Роби се канеше да изпрати отговор, с който да изрази гнева, развихрил се в душата му. Накрая просто прибра телефона в джоба си и се облегна назад.

Потри лице с длани и затвори очи. Сякаш върху клепачите му се бе отпечатало лицето на момиченцето. Изглеждаше толкова изненадано от смъртта. И как иначе? Бе хукнало към баща си само за да го види как умира в същия миг, в който и то напуска този свят.

Веднъж в миналото Роби бе на косъм от това да убие дете, но не бе натиснал спусъка, което едва не му бе струвало кариерата, а с нея — и живата. Този път обаче го бе направил.

Самолетът попадна във въздушна яма и Роби отвори очи, когато подскочи рязко на седалката. Извърна се настрани и повърна. Това нямаше нищо общо с въздушната яма, а с малкото личице, които прогаряше дупка в мозъка му.

Наведе се с глава между коленете. Никога не бе губил самообладание, а сега се разпадаше на парчета — цялото му същество се разкъсваше като онази рана на ръката му.

Току-що убих едно момиченце. Убих невинно дете. То е мъртво заради мен.

Роби погледна показалеца, който бе натиснал спусъка. Бе покрит с мазоли от безкрайните учебни стрелби през годините. Винаги се бе питал дали ще разбере кога е време да зареже тази професия.

Като че ли бе открил отговора.

Телефонът изпиука отново. Роби го извади и погледна дисплея.

Синия.

Освен Джесика Рийл, негова партньорка от време на време. Синия беше единственият друг човек, на когото Роби можеше да разчита в тази агенция, която никога не би признала официално съществуването му. Синия винаги му казваше истината, независимо дали Роби искаше да я чуе.

ЩЕ ГОВОРИМ, КОГАТО КАЦНЕШ.

Уил Роби се опита да разтълкува есемеса.

За какво имаше да говорят? Бе натиснал спусъка. Операцията бе приключила. Официалната реакция на безсмислената смърт на едно дете се състоеше от две думи: „косвена жертва“. Роби можеше да си представи това обяснение във формуляра, който се изпращаше там, където се съхраняваха подобни документи.

На тази и тази дата в една чужда държава Уил Роби ликвидира двама души: един мегаломан и неговата дъщеря.

Щяха да го изпратят на нова мисия, където се очакваше да забрави какво е направил току-що. Като корнербек, който не е успял да предотврати тъчдаун на противниковия отбор. Преодоляваш разочарованието, събираш сили и продължаваш напред, към следващия мач.

С тази разлика, че на футболното игрище никой не умираше.

Докато в света на Уил Роби някой винаги умираше.

Винаги.