Дейвид Балдачи
Виновните (17)

17

Вечерята бе превъзходно приготвена и елегантно сервирана от Присила и Виктория. Пилешка пържола, зелен фасул с осолено свинско филе, пържени домати, тиквички соте, мек като памук хляб и бананов пудинг с канела.

Когато най-сетне остави вилицата си, Роби заяви:

— Това беше една от най-вкусните вечери в живота ми. Благодаря.

Виктория остана доволна от комплимента.

— Беше плод на общите ни усилия с Присила. Тя върши основната работа, аз пипвам тук-там и украсявам блюдата. Присила е страхотна готвачка, само се опитвам да намаля количествата мазнини и сол. Този щат не е известен със здравословната си кухня.

— Затова пък ще умрете щастливи — намеси се Присила, която влезе и започна да разчиства масата. — Сложих Тай да си легне, госпожо Виктория. Ако искате, можете да се качите горе и да му пожелаете „лека нощ“. Няма да заспи, докато не го целунете.

Роби последва Виктория по стълбите. Предполагаше, че баща му е бил запленен от нея също толкова бързо, колкото и тя от него. Майката на Роби бе дребничка и красива, самото съвършенство в очите на сина си, но само до момента, в който ги бе изоставила. Но красотата на Виктория беше изключителна. Запита се, и то не за пръв път, дали е позволила на Шърман Кланси да я прелъсти. И ако го е направила, каква е била причината? Нима имаше проблеми в брака?

Тайлър седеше на леглото в очакване на майка си. Когато видя Роби, изражението му се промени леко — не издаваше страх, а по-скоро любопитство. Детето не откъсна поглед от него, докато протягаше ръце към майка си. Тя седна на леглото и взе Тайлър в скута си.

— Тай, това е Уил — посочи го тя. — Уил е от семейството ни. Той е твой брат.

Роби видя как детето произнася беззвучно брат. После докосна гърдите си и посочи към Роби, който погледна озадачено Виктория.

— Това е неговият начин да каже, че те обича — обясни тя. Постави длан на гърдите на сина си и каза: — Знае, че сърцето е тук.

Роби кимна, сложи ръка на гърдите си и посочи Тайлър. На устните на момченцето грейна широка усмивка, която трогна суровия Роби. Той почувства как устните му се разтеглят в също толкова широка усмивка.

Никога не бе имал брат или сестра. Трудно му беше да осъзнае, че има „семейство“, за чието съществуване не бе подозирал, докато не се върна в Кантрел.

Виктория сложи Тайлър да си легне и го зави, преди да го целуне по челото.

— Ще сънуваш само приятни сънища, нали, Тай Роби?

Детето кимна, прокара пръстчета по лицето й, обърна се на другата страна и затвори очи.

Когато Виктория стана от леглото, Роби видя, че очите й са насълзени. Тя ги избърза и каза:

— Ще изпия чаша порто за финал на вечерята. Ще ми правиш ли компания?

Не изчака отговора му. Роби я последва на долния етаж, където тя взе две чаши и бутилка златисто порто, преди да излезе на задната веранда.

Седяха на ратановите столове, пиеха порто и се наслаждаваха на градината. Водата в басейна проблясваше в сребристо под лунните лъчи. Соленият вятър от Мексиканския залив изпълваше ноздрите на Роби, смесен с хлорните изпарения от басейна. Погледът му се спря на мястото, където за последен път бе държал Лора Барксдейл в прегръдките си. Обърна се към Виктория и попита:

— От кого купихте „Дъбовете“? От Барксдейл ли?

— Май не. Не съм сигурна. Дан движеше сделката. Помня как ме доведе тук в деня преди сватбата и ме попита дали искам да живеем в тази къща. — Тя се усмихна. — Та коя жена не би искала? Толкова е красива! Добавихме басейна, оправихме градината, променихме част от обзавеждането, най-вече в кухнята, но като цяло мястото и преди си беше страхотно.

— Познавах всички Барксдейл. Наблизо ли живеят?

— Нямам представа. Дан никога не е споменавал за тях. Но ако са били известна фамилия, все някой в града ще знае къде са отишли. Симпатични ли бяха?

— Да — отвърна Роби и отпи глътка порто. — Имаха дъщеря, Лора, която беше много специална.

Обърна се и видя, че Виктория го наблюдава.

— Специална за теб ли?

— По онова време, да.

— Какво се случи?

— Хората вземат различни решения. Поемат по различни пътища.

Виктория въздъхна, събу сандалите си и присви крака под роклята си.

— Да, така е.

— Как мина визитата при лекаря?

— Не много добре. Няма напредък.

— Сигурни ли са, че проблемът не е физически?

— Да, в анатомично отношение всичко е наред и нищо не му пречи да проговори.

— Да не става въпрос за аутизъм?

— Възможно е. Прегледахме го и за това, разбира се, но има толкова много различни форми… Не мисля, че дори докторите могат да ги изброят. А и всеки ден правят нови открития в тази област. В момента са доста озадачени.

— Тай ми изглежда интелигентен и чувствителен.

— Така е. Той е едно напълно нормално дете, с тази разлика, че не говори. — Тя замълча, отпи глътка порто и каза: — Знаеш ли, не мога да нарека раждането на Тай планирано. Честно казано, аз съм прекалено възрастна, за да имам деца, но се случи. Мисля, че баща ти не остана очарован, че ще имаме бебе. Но когато Тай се роди, той го грабна в прегръдките си и не искаше да го пусне. Има нещо много специално в това да наблюдаваш голям, силен мъж, който е толкова нежен с едно бебе, сякаш се страхува да не го повреди, ако не внимава. Баща ти го обича страшно много. — Виктория добави с копнеж: — Понякога си мисля, че обича Тай повече от мен. Може това да е хубаво, не знам.

Роби се чудеше какво да каже, за да промени посоката на разговора.

— Добре е, че Тай е още малък. Така не може да разбере какво става с баща му.

— Разбира повече, отколкото смятат хората. Може да не е в състояние да общува по обичайния начин, но вижда всичко. И усеща нещата. Долавя със сърцето си, когато някой е тъжен.

— Както ти сега?

— Да, както аз.

— Изслушването е утре в десет сутринта. Предполагам, че ще бъдеш там?

Тя го погледна неуверено.

— Виктория?

— Не съм решила. Знам, че ще изглежда зле, ако не съм там. Но тъй като тъкмо аз осигурих алибито на Кланси и клюката продължава да гласи, че съм спала с него, някои хора биха могли да приемат присъствието ми като лицемерие.

— Мисля, че трябва да отидеш.

— Дори ако баща ти не смята така?

— Той ли ти го каза?

— Понякога по-голямо значение има онова, което хората не казват.

— Аз ще бъда там.

— Не се съмнявам.

— И няма да си тръгна от тук, докато не говоря с него.

— В такъв случай се надявам да си подготвен за продължителен престой, защото баща ти е един упорит кучи син.

— Е, крушата не е паднала по-далече от дървото.

— Къде си отседнал?

— Взех си стая в „Таверната на Данби“, но ме помолиха да напусна след онзи малък конфликт с Пит Кланси и приятелите му.

— Тогава ще останеш тук.

— Виктория, не е нужно да…

— Не ми отказвай, Уил Роби. Това е домът на баща ти, което означава, че е и твой дом. Ще помоля Присила да приготви една от стаите за гости. Разполагаме с достатъчно място. Що за южняшко гостоприемство ще проявя, ако не предложа на заварения си син покрив над главата?

Тя влезе вътре, за да говори с Присила.

Роби не помръдна от ратановия стол, вперил поглед в мрака, който — както започна да осъзнава криеше много повече опасности от която и да било мисия.

Добре дошъл у дома.