Мелиса Ландърс
Звезден полет (28)

Двадесет и осма глава

Доран не можеше да крещи. Страхът му беше прекалено голям за това.

Той размаха ръце, за да се изправи, но звездите и земята продължиха да се редуват в полезрението му, докато вече не можеше да каже кое е горе и кое — долу. Въртящите се образи отключиха рефлекса му за повръщане и към гърлото му се надигна гореща течност. Той затвори очи, преглъщайки колкото можеше повече, и се сви на топка като се опитваше да напълни дробовете си с въздух. Всяко от вдишванията му изглеждаше усилено сякаш дишаше под вода през шнорхел. Започна да брои вдишванията — едно Мисисипи, две Мисисипи^[1] — като се опитваше да не обръща внимание на въпроса, който гореше в ума му.

Кога ще се ударя?

Беше стигнал до дванайсет, когато в шлема му нахлуха гласове.

— Кейн! — извика Солара. — Виждаш ли го? Той пада!

— Виждам го — чу се отговорът. — Доран, идвам! Капакът на совалката е отворен, трябва само да се хванеш и да се покатериш в нея.

Доран отвори очи и се стегна, разпервайки ръце и крака, за да окаже по-голяма съпротива и да уравновеси падането. Не се получи веднага, но след няколко опита той най-после се озова с лице към планетата под него и изскимтя, когато видя повърхността, надигаща се да го посрещне.

Натисна копчето за връзка и извика:

— Кейн!

— Точно зад теб съм — отговори Кейн. — Почти стигнах.

Доран откъсна очи от планетата и погледна през рамо. Носът на совалката го следваше по петите, но не достатъчно бързо, за да го хване. Кейн сигурно също го разбираше, защото затвори капака, за да увеличи скоростта си.

И успя. Совалката ускори движението си, но сега Доран нямаше начин да влезе вътре.

Той направи грешката да погледне надолу и за малко да се подмокри. Ако нещо не се сучеше в следващите десет секунди, екипажът щеше да чисти останките му, размазани по предното стъкло на совалката. Обърна глава настрани и срещна погледа на Кейн, който летеше редом с него от дясната му страна.

— Нов план — извика Кейн, задминавайки го. — Ще освободя тегличите. Грабни един и не се пускай.

Първата мисъл на Доран беше, че няма да стане. Че нарушаването в баланса на тежестта ще запрати совалката във въртеливо движение, или той няма да може да се хване достатъчно здраво. Но след това погледна надолу и видя пейзажа толкова близо, че можеше да различи една тоалетна чиния на пиратите, която беше паднала преди него. Това беше достатъчно, за да го накара да раздвижи ръцете си. Той се протегна напред и сграбчи едно от металните въжета, които се извиваха от задната част на совалката, без да обръща внимание на удара от второто въже по рамото му. Опита се да навие въжето около китката си за по-сигурно, но то беше прекалено опънато.

— Дръж се — каза Кейн и издигна совалката нагоре достатъчно, за да накара Доран да се залюлее напред като маймуна на въже. Леденият вятър се вряза през ръкавиците и силна болка премина от китките към пръстите му.

Когато дойде залюляването назад, Доран стисна здраво, а мускулите му затрепериха. Един бърз поглед надолу му показа пейзажа, който профучаваше с неясни очертания от лед на около два метра от краката му — вероятно достатъчно ниско, за да оцелее, ако падне.

Но както предполагаше, тежестта на тялото му започна да клати совалката. Кейн компенсира прекалено нарушаването на баланса, при което ръцете на Доран почти се измъкнаха от ставите си. Дланите го боляха и той знаеше, че няма да издържи още дълго.

— Трябва да се пусна — извика Доран.

— Дай ми секунда — отговори Кейн. Ще намаля колкото мога повече.

Докато совалката се олюляваше към повърхността, Доран преценяваше най-добрите начини да посрещне замръзналата земя, без да счупи всички кости в тялото си.

Кейн тъкмо беше изрекъл Това е най-доброто, което мога да направя, когато Доран изпусна въжето. Докато набраната скорост го изстрелваше напред, той кръстоса ръце на гърдите си и се сви на кълбо. Сблъсъкът отне дъха му. Шлемът му пое удар, достатъчно силен, за да накара ушите му да започнат да звънтят. В раменете и ръцете му се забиваха камъни. Той се търкаляше бързо, докато едно възвишение не намали скоростта му. Тогава точно така внезапно, както бе започнал да пада, Доран откри, че лежи по гръб, втренчен в звездите.

И за щастие бе жив.

Устните му се разтегнаха в глупава усмивка и той избухна в толкова силен смях, че коремът го заболя. Раздвижи крайниците си един по един, за да ги провери. Със сигурност беше счупил лявата си китка, може би и няколко ребра, но независимо от това, усмивката не слизаше от лицето му. Болката можеше да се успокои, а костите — да се оправят, но всички лекарства в галактиката не можеха да те излекуват, ако си мъртъв. А той не беше мъртъв. Нямаше търпение да каже на екипажа.

— Добре съм — докладва той. — Малко изпочупен, но нищо съществено. Кейн, когато всичко това свърши, искам да стана майка на децата ти!

Все още усмихнат, той чакаше да чуе смеха на Солара или Кейн остроумно да отговори, че ще се задоволи с един месец отмяна от дежурството в кухнята. Но не чу нищо.

Натисна отново копчето за връзка, чудейки се дали не се е повредило при падането.

— Някой чува ли ме? — Той се повдигна на лакът и огледа осветения от луната хоризонт, търсейки совалката. — Кейн? Добре ли си?

Връзката изпука и той долови гласа на Рени.

— Приемам и се радвам да те чуя — каза той. — От тракерите в скафандрите ви виждам, че Кейн е кацнал на около километър на север от теб. Не мърдай, докато проверим какво става.

— Той добре ли е? — попита Доран.

Когато не получи отговор, той седна и се втренчи в небето, търсейки Полярната звезда, след това си спомни, че не е на Земята. Единствената му надежда да открие Кейн беше да стигне до някое място, което беше достатъчно високо, за да може да го види отдалече.

Когато опита да се изправи, Доран установи, че е изкълчил единия си глезен. Той закуцука нагоре по хълма и се огледа на всички посоки.

Не видя нищо. Щеше да се наложи да почака.

Реши, че ще е по-лесно да го забележат тук, и седна на земята, оставяйки адреналина да напусне тялото му. Сега, когато не се чуваше нищо, освен свиренето на вятъра, мислите, които бе прогонил преди час, започнаха да се прокрадват в главата му — въпроси за родителите му, за новооткрития му брат и най-вече за бъдещето му.

Все още не беше готов да се изправи пред тях. Доран насочи вниманието си към небето и започна да разглежда онова, което беше останало от движещия се в орбитата пиратски кораб.

Огромна пукнатина разделяше задния корпус от останалата част от кораба, но ако аварийните системи работеха, в запечатаните зони трябваше да има оцелели. Той мислеше кой е най-добрият начин да се стигне до тях, когато наблизо се чу грохот от двигателя на совалка. Доран погледна през рамо, готов да помаха. Солара сигурно я беше откраднала от пиратите.

Совалката се приземи и той закуцука надолу по хълма да я посрещне. Когато страничната врата се отвори, пред него се появиха непознат чифт ботуши, които определено не принадлежаха на Солара. Бяха прикрепени към среден на ръст мъж, с телосложението на бик. Гръдният му кош беше толкова широк, че разтягаше сребристата материя на скафандъра му до краен предел. Доран спря внезапно. Мъжът изглежда беше сам, въпреки че ако се съдеше по редицата джунджурии, които висяха на колана му — два извити ножа, три чифта белезници и намотано наелектризирано въже, — той нямаше нужда от помощници.

„Уреди за завързване — помисли Доран като направи крачка назад и потърси револвера на колана си, но него го нямаше. — Ловец на глави или може би търговец на роби.“

Тогава мъжът обърна глава и светлината от совалката му се отрази от нещо вътре в шлема. Слепоочията му бяха осеяни с метални топчета — блокери за префронталната кора на мозъка.

Доран се затича нагоре по хълма толкова бързо, че падна на земята, като с ритане и нокти продължи опитите си да се отдалечи от мъжа. Ръката му посегна към шията, но както и пистолетът, висулката с цианкалия я нямаше, заключена на сигурно място на „Банши“.

В главата му се изредиха десетина мрачни сценарии, като всеки от тях завършваше със смъртта му. Която нямаше да е лека. Пръстите му трепереха толкова силно, че му трябваха три опита, за да натисне копчето за връзка.

— Рени — изрече той на пресекулки. — Ако ме чуваш, отведи Касия от тук — и то веднага. Един от Дейва ни е открил.

* * *

Солара и Гейдж лазеха на ръце и крака, търсейки още оръжие, скрито в тайник под пода, когато гласът на Рени се чу по говорителя в товарното помещение.

— Почти стигнахме.

Солара погледна през най-близкото прозорче към тъмнината, мислейки си, че Доран трябваше да е в безопасност и на борда с тях. Беше казал, че е добре, но след това връзката беше прекъснала.

— Ако совалката не е прекалено изпочупена — каза тя, — мога да намеря Доран, докато вие двамата се погрижите за Кейн. Или капитанът може…

Тя разбра грешката си и замълча, а в гърлото й се надигна буца. Непрекъснато забравяше, че капитанът го няма, и всяко напомняне се забиваше като ледена висулка в сърцето й.

След това Солара замълча и продължи с претърсването на тайника. Гейдж не се опита да започне разговор. Той, изглежда, разбираше, че сега не е моментът за приказки — не и когато членове на екипажа липсваха. И беше прав. Думите и мъката щяха да дойдат по-късно, след като цялото семейство се събереше заедно.

Семейство.

Солара не го беше разбрала до този момент, но хората на борда бяха точно това за нея. По време на това рисковано пътуване тя се беше влюбила в един очилат клептоман, в проклет от звездите прелъстител и неговата прокудена принцеса, и най-вече в един вбесяващ аристократ, който някога я наричаше Миша Опашка. Беше научила, че домът е разтегливо понятие и независимо от това дали бяха на планета, на спътник или на някой изгнил, потрошен кораб, този екипаж беше нейният дом.

Отказваше да загуби още един от тях.

Когато „Банши“ кацна, първа по рампата слезе Касия, вече готова с медицинска чанта под мишница. Солара закопча шлема си и се затича след нея. Когато стигна на мястото на катастрофата, Касия вече се беше качила в совалката и надничаше през предното стъкло.

Един поглед беше достатъчен на Солара да разбере, че совалката не става за летене.

Носът й беше смачкан като акордеон, а крилото откъм пасажерското място беше изкривено на деветдесет градуса, което значеше, че Кейн е паднал с главата надолу, когато беше загубил контрол.

Вътре не се усещаше никакво движение.

Солара погледна към огрения от луната пейзаж в далечината. Доран беше някъде там. Стомахът й се сви от усещането за неотложност, но когато погледна към совалката, тя не можа да накара краката си да помръднат. Ако не друго, поне знаеше, че Доран е жив. Не можеше да каже същото за Кейн.

— Как е той? — попита тя през комуникационната връзка.

— В безсъзнание е — отговори Касия.

Без да губи време, тя пропълзя по крилото, за да отвори ръчно вратата на пилотската кабина. Дръпна дръжката, но вратата не помръдна.

— Заяла е. Рени, донеси лоста.

— Ще донеса и хидравличните ножици — каза Солара. — За всеки случай.

Тя изтича обратно към кораба и се върна на совалката, където Рени и Гейдж вече бяха отворили вратата. Солара захвърли тежките клещи, приближи се и се втренчи в Кейн, повдигайки се на пръсти. Пилотският колан държеше тялото му изправено, но шлемът му бе увиснал ниско между неподвижните му рамене.

За щастие на всички тях Касия не се поколеба. Тя взе едно шишенце с амониев газ от чантата си и го вкара под шлема на Кейн. Солите се смесиха с кислорода му и той дойде в съзнание, подскачайки толкова бързо, че шлемът върху лицето му удари този на Касия, запращайки я в Гейдж, който на свой ред падна от крилото и се приземи на задните си части.

Касия се изправи тревожно до Кейн и заговори бързо:

— Добре ли си? Боли ли те, когато дишаш? Имаш ли нещо счупено?

Той изпъшка и отметна глава назад.

— Как е Доран?

В отговор Касия го удари по шлема:

— Отговори ми!

— Добре, добре! — изрече Кейн, пазейки главата си. — Да, не и може би.

Касия издиша продължително през комуникационната връзка. Раменете й се превиха и тя изведнъж се разплака. Между хлипанията си побутваше раменете на Кейн тук и там, питайки го дали боли. Когато той отговори, че не го боли, тя го удари силно с юмрук и извика:

— Мислех, че си умрял!

— Ох!

Той разтри мястото и понечи да каже нещо остроумно, но Касия го накара да замълчи като вдигна шлемовете и на двамата и го целуна силно по устата. Той изглежда нямаше нищо против загубата на кислород. Начинът, по който я сграбчи за тила и я задържа близо до себе си, говореше, че по-скоро ще се задуши, отколкото да прекъсне целувката.

В този момент Солара разбра, че могат да се справят и без нея.

— Отивам да търся Доран — обяви тя. Настрои комуникационната си система така, че да улови сигнала му, и последва писуканията, докато застана с лице в правилната посока. — Не е много далече. Ще се свържа с вас, когато стигна там.

Гейдж й подаде пулс-пистолет и изрече само с устни „Вземи го“.

Тя го затъкна в колана си, кимвайки в знак на благодарност.

* * *

Доран не можеше да тича вечно — всъщност изобщо не можеше да тича, — затова реши да не отстъпва. Ако така или иначе щеше да умре, можеше поне да го направи борейки се. Нямаше колан с оръжия, но съдбата му беше дала точна ръка и всички камъни, от които имаше нужда.

Това трябваше да му е достатъчно.

Той взе един камък и се изправи, докато едрият мъж се приближаваше. След като провери теглото на камъка в ръката си, той се протегна назад и го запрати в лицето на мъжа Дейва, където той изтрополи отстрани на шлема му и изчезна в нощта.

Мъжът продължи напред, без изобщо да е засегнат, и Доран вече можеше да види очите му — студени и покрити с червена мрежа там, където трябваше да е бялото. Наклонил леко глава, мъжът заби аления си поглед в Доран и го задържа за няколко секунди, сякаш го сканираше според някаква база данни, което наистина беше възможно.

Мъжът натисна външния говорител на комуникационната си система.

— Доран Сполдинг — изрече той с равен глас на робот, който смрази кръвта му. — Къде е спътницата ти от кораба? Момичето, наречено Касия Роуз.

Доран грабна още един камък и го запрати в коляното на мъжа, но той беше два пъти по-бърз, сграбчи китката на Доран и започна да стиска, докато камъкът падна от ръката му.

— Къде е тя? — попита Дейвата.

— Замина — изрева Доран, трепвайки от болка, когато хватката върху китката му се стегна. — Качи се на друг кораб на последната станция.

— Лъжеш.

— Кълна се! Отиде да работи като медик на луксозен лайнер. Мисля, че се казваше „Зени…“

Бърз като нападаща кобра, мъжът стисна гърлото на Доран и започна да го вдига, докато и двата му ботуша се заклатиха във въздуха. Трахеята на Доран се сви под натиска. Жаден за въздух, той заби нокти в пръстите, стискащи гърлото му. Лицето му изтръпна и се изпоти, а очите му започнаха да пулсират, срещайки кървавия поглед пред тях.

— Да опитаме отново — каза Дейвата. Той се обърна и повлече Доран към совалката. Когато стигнаха там, той го изправи на крака и му позволи да си поеме въздух, точно преди да блъсне шлема му в металния корпус.

— Къде е принцесата? — попита Дейвата.

Започна да удря главата на Доран в совалката, докато щитът пред лицето му се счупи и се отвори. От пукнатината започна да излиза пара и Доран падна на земята, дезориентиран. За да компенсира спукването, шлемът му изпусна със съскане облак затоплен въздух, който намали запасите в резервоара му. Шлемът бълваше кислород, така че на Доран му оставаха няколко минути — в най-добрия случай.

— Задушаването е ужасна смърт — каза мъжът и показа с ръка към совалката. — Мога да изпълня кораба с топъл въздух за теб — ако ме заведеш при момичето.

Против волята на Доран очите му се обърнаха към тапицирания пилотски стол, който се виждаше през отворената врата. Изкушаваше се да каже „да“, а след това да попречи на мъжа по време на полета или да го заведе в погрешна посока. Но ако совалката на Кейн беше паднала на километър, беше въпрос само на време този Дейва сам да забележи „Банши“.

Трябваше да го задържи на земята.

— Можеш да вземеш тоя топъл въздух и да си го духнеш в задника — изръмжа той.

Дейвата се наведе, прокарвайки пръст по ножа си.

— Когато дробовете ти се изпразнят и започнат да болят, ще промениш решението си. Или може би ще трябва да изрежа информацията от теб. Така ще стане по-бързо.

— Колко арогантно — измърмори Доран. — Хора като теб никога не се научават.

Той изрита мъжа силно между краката, но ботушът му срещна съпротивата на пластмасова капачка.

Дейвата се усмихна за първи път — механично извиване на устните, разкриващо два реда матови метални зъби.

— Никога не си срещал друг като мен — каза той и извади ножа. С една ръка притисна шлема на Доран в леда, а с другата разряза отворения щит пред лицето.

Доран извика от болка, а бузата му пламна, докато по кожата му избликваше топлина. Дейвата се отдръпна назад, за да нанесе още един удар, но спря, когато зад тях прозвуча пулс-пистолет. Той завъртя глава, скочи на крака, бърз като светкавица, и се затича към отворената врата, оставяйки Доран кървящ на леда.

Доран се повдигна на лакти и видя Солара, която се бе прицелила с пулс-пистолет в совалката. Тя даде два предупредителни изстрела, които удариха корпуса от двете страни на Дейвата.

— Застреляй го — изрева Доран. — Не се колебай!

— Опитвам се — извика в отговор тя.

Когато още една серия от изстрели не успя да го улучи, Дейвата скочи в пилотския стол и затвори вратата. Скоро двигателят забоботи. Корабът се издигна над земята, а тръстерите му изхвърлиха потоци от топъл въздух, които разпиляха камъчета във всички посоки.

Солара се затича, за да предпази Доран от отломките, но той поклати глава и посочи към совалката:

— Това са Дейва. Този ще открие екипажа, затова трябва да го спрем.

— Какво ще кажеш за избухливата руда? — попита тя, изваждайки една торбичка от джоба си. — Все още имам няколко парчета.

Доран взе торбичката и я разклати в дланта си — две парчета.

— Два шанса, това е всичко, което имаме.

— Ти хвърляй, аз ще стрелям.

Доран не посочи съмнителните й способности в прицелването, но тя сигурно разбра какво мисли, защото добави:

— Няма да пропусна.

Доран кимна, изправи се на крака и прецени разстоянието между себе си и отдалечаващата се совалка. След това изпъна назад здравата си ръка и запрати първия камък във въздуха. Рудата полетя към совалката и Солара даде три последователни изстрела.

Не улучи.

— Още веднъж! — извика тя.

Докато совалката набираше скорост, Доран взе последното парче руда и се затича напред. Когато знаеше, че не може да даде повече инерция, той използва всеки мускул в тялото си, за да хвърли рудата към совалката, изсумтявайки, когато я запрати във въздуха.

Не пропускай — молеше се той, гледайки камъка, който летеше в далечината.

Това беше последният им шанс.

Моля те, не пропускай.

Стиснала пистолета в двете си ръце, Солара започна да натиска бързо спусъка и изпълни притъмняващото вечерно небе с изблици на ярка светлина. Доран не можа да преброи колко изстрела пропуснаха целта и отскочиха от корпуса. Но след това се появи топка от светлина, която започна да става все по-светла, докато се наложи да закрие очите си. Гръмотевица раздра въздуха и Доран надникна между пръстите си, точно когато задната част на совалката избухна. Взривът сигурно беше разкъсал резервоара с горивото, защото последва още една експлозия и в следващия момент от небето заваляха части от двигателя.

Без да обръща внимание на изкълчения си глезен, Доран сграбчи ръката на Солара и се затича към по-безопасно място. Метални парчета започнаха да удрят земята, като всяка от тях увеличаваше адреналина му, докато той вече не усещаше нищо освен това, че с всяко вдишване поемаше все по-малко въздух в дробовете си. Тъкмо бяха избегнали един къс от корпуса, когато Доран се строполи на земята.

Не можеше да продължи по-нататък, не и без въздух.

Солара падна на колене до него и издърпа тръбата му за кислорода, сменяйки я със своята. Той започна да протестира, но тя го накара да замълчи.

— Ще го делим — каза тя. — Покрий лицето си, за да са по-малки загубите.

В съскащия си шлем Доран чу първо връзката да се активира, а след това и съобщението на Солара до екипажа.

— Рени, трябва веднага да ни намериш и да ни вземеш — каза тя. — Имаме кислород за пет минути за двамата. Чуваш ли ме?

Отначало нямаше нищо друго, освен тишина. След това се чу гласът на Рени с най-прекрасната дума на света:

— Идваме.