Мелиса Ландърс
Звезден полет (13)

Тринадесета глава

Солара притаи дъх, докато насочваше совалката към станцията за кацане на „Банши“. Хвърли жаден поглед към ключа, който освобождаваше магнитните теглични въжета. Искаше й се да ги използва, така че те да я издърпат в правилната позиция. Но Доран настояваше да кацне сама.

— Ще се справиш — беше казал той. — Щом можеш да държиш на прицел пълна с пирати зала, значи можеш и да приземиш двуместна совалка.

Тя стисна кормилото и попита:

— Как се справям?

Доран се втренчи през прозореца.

— Добре. Сега засили десния тръстер, за да завиеш малко.

Тя направи каквото й каза той и совалката се завъртя, равнявайки се идеално по кораба, и се понесе близо до него. След няколко безкрайни секунди се плъзна на мястото си с леко раздрусване, което разтърси Солара и Доран в седалките им. Солара се усмихна леко. Беше извършила първото си кацане, без да счупи никакви кости.

— Успях!

— Казах ти — рече доволно Доран, разкопчавайки колана си. Той отвори страничната врата и посочи към горивната клетка. — Да празнуваме вътре. Иска ми се да се отдалечим на няколко слънчеви системи, преди да е съмнало.

— Добър план — съгласи се тя.

Тази вечер бяха разровили гнездо със стършели, а Братството нямаха вид на хора, които прощават. Въпреки това Солара вирна брадичка, докато вървеше след Доран. Чувстваше се повече като екшън герой, отколкото като механик. Искаше й се сестра Агнес да можеше да я види сега.

Енергичната походка на Доран й подсказа, че и той е изпаднал в еуфория, но нямаше представа до каква степен, докато той не се обърна, сграбчи я в прегръдка и я вдигна високо във въздуха. Тя се вцепени, а смехът му започна да кънти в ушите й — звук на истинско въодушевление, какъвто никога по-рано не беше чувала от него, дори и по време на футболните мачове в академията. Реакцията му я накара да се засмее. Пърхащото чувство, което усети в стомаха си, сигурно бе просто адреналин.

— Бяхме невероятни на оня кораб — каза Доран и я остави на пода. Задържа ръцете си на кръста й и се отдръпна назад, за да я погледне през подутите си очи. — Можеш ли да повярваш?

При вида му на светлината от тавана усмивката й изчезна и вълнението й премина в болка и съчувствие. Тъмнината в совалката бе скрила степента на нараняванията му, но сега видя, че очите му са само две цепки, а долната част на лицето му е покрита със страховита брада от засъхнала кръв. Можеше да си представи колко ще го боли, когато притокът на адреналин отминеше.

Заля я вълна на вина. Всичко това беше заради нея.

— Толкова зле ли изглеждам? — попита той.

Солара трепна, когато една рана се отвори на долната му устна, но след това си каза, че радостта на Доран е единственото хубаво нещо в тази случка. Тази вечер той бе извършил нещо забележително, проявил беше повече храброст, отколкото тя смяташе за възможно, и нямаше да му отнеме това.

— Не ми се иска да ти го казвам — изрече поверително тя, — но вече не си най-хубавото момиче в стаята.

— Дай ми време — изсмя се той.

— Е, смей се — тя огледа кривия ъгъл на носа му, който несъмнено беше счупен. — Защото утре сутринта ще усетиш всичко това.

— По дяволите, усещам го и сега — отговори той, докосвайки с ръка гърдите си. — Но кого го е грижа? Нали го нокаутирах. Аз съм първият човек, който предизвиква Димаркъс от пет години, и го победих.

Сърцето й се сви при спомена за Доран, който лежеше на пода, а от устата му течеше кръв, докато тя гледаше безпомощно отстрани. Тогава не знаеше, че е номер. Беше помислила, че е умрял, и страхът я беше накарал да се чувства като изкормена риба. При този спомен очите й се замъглиха от сълзи и тя сведе поглед към обувките му. Дори и те бяха изцапани с червено.

— Съжалявам, че се съмнявах в теб.

— Е, няма нужда да се вълнуваш толкова. Просто победих един великан с голите си ръце.

— Великан, който можеше да те убие. — Тя вдигна очи и видя, че той я гледа намръщено. — И всичко това само защото сложих онази глупава огърлица.

— Нямаше представа за какво става въпрос.

— Нямах, а трябваше да знам. Нищо в живота не е безплатно — нито храна, нито земя, нито дрехи, а особено не златото. Дълбоко в душата си знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, но въпреки това взех огърлицата. А ти плати за грешката ми, Доран. Можеше да умреш.

Отначало той не отговори. Изчака, докато погледът й срещна неговия, след което й се усмихна широко и притъпи чувството й за вина.

— Добре съм, наистина. Раните са само външни. Необикновената ми красота не е изгубена завинаги.

— Димаркъс ти причини болка.

— Да, но и аз му отвърнах със същото — каза Доран. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че сигурно още си търси лявата топка.

— Това наистина ме кара да се чувствам по-добре — Солара не може да не се засмее.

— Мен също.

— Виж, съжалявам — каза тя.

Сега беше негов ред да отбягва погледа й. Той помълча известно време, играейки си с ципа на якето, и накрая се прокашля.

— Мисля, че аз имам да се извинявам за повече неща, отколкото ти. Когато се опитах да те оставя сама на онази станция, нямах представа какъв всъщност е животът там. Не искам и да си помисля… — Той замълча и я погледна. — Но може ли да кажем, че сме квит и да започнем отначало?

— Идеята ми харесва — отговори Солара.

— Добре. Значи се разбрахме.

— И ти благодаря — добави тя. — Дължа свободата си на теб. Ти не ме познаваш много добре, но за мен нищо не е по-важно от нея.

— Няма проблем — погледът му се плъзна по лицето й по начин, който я накара да се изчерви. — Приятелите са за това, нали?

Замълчаха за момент с вперени един в друг очи и настроението се промени. Солара можеше да се закълне, че усети как между тях преминава някакво електричество. Едната му ръка все още беше на хълбока й и тя много ясно усети тежестта и топлината й. Но тогава той сякаш забеляза близостта им и отстъпи назад. Моментът приключи толкова бързо, че тя се запита дали не си е измислила всичко. Не можеше да реши дали да изпитва разочарование или облекчение.

— Съжалявам — каза той. — Сигурно воня на мърша.

Тя притисна горивната клетка до гърдите си и направи крачка към машинното помещение.

— Не бях забелязала. Единственото нещо, което мога да помириша, е изгоряла овесена каша.

— Никога няма да спреш, нали?

— Разбира се, че не — отговори Солара, докато се отдалечаваше. — Мое задължение е да те тормозя. Ето за това са приятелите.

* * *

Два часа по-късно, когато „Банши“ отново се носеше гладко, Солара тръгна към смеха, който се чуваше от дневната, където сякаш имаше някакво празненство. Тя влезе и видя екипажа да седи около холографната камина и, приведени към Доран, да поглъщат всяка дума от устата му. Той се бе излегнал на стола си с отметната назад глава и покрито с гел-маска лице, но това не му пречеше да разказва оживено.

— И тогава — каза той, задавяйки се от смях — той ми каза Харесвам духа ти момче. Ще се опитам да не те убия.

Капитанът се плесна по коляното и се разсмя така гръмогласно, че се разтресе. В отговор Ейкорн излезе от джоба и скочи на коляното му, след което разпери пухкавите си лапи и се спусна на пода.

— Обзалагам се, че в момента се изяжда за тези думи.

— И заради невниманието си — добави Рени, сваляйки очилата си, за да избърше една сълза. — Иска ми се да бях видял всичко.

— И на мен — каза капитанът. — Бих дал изкуствения си крак, за да видя изражението на лицето му, когато си го ударил в оная работа.

— Всеки би го направил — изрече Касия с широка усмивка, която преобрази лицето й от сурово в красиво. Трябваше да се усмихва по-често. — Ще спечелим цяло състояние, ако се доберем до записа — продължи тя и сбута с лакът Кейн, който седеше до нея, но той не се засмя.

За разлика от останалите, той се беше втренчил гневно в Доран с настойчивост, която притесни Солара. Нямаше представа какъв е проблемът му, но това не й хареса.

— Как е нашият герой? — попита Солара, наблюдавайки Кейн.

Погледите им се срещнаха и той сигурно усети тревогата й, защото погледна встрани и предложи на Ейкорн парче изсушен плод.

— Страхотно — извика Доран изпод маската и вдигна нагоре и двата си палеца. Звучеше сякаш е пиян или поне опиянен. — Как е нашата разведена?

— Все още неомъжена, благодаря, че попита — отговори тя, възхищавайки се на настроението му. — Но не бих имала нещо против да опитам от това, което си пил ти.

Касия стана от стола си и погледна към Доран.

— Дадох му болкоуспокояващи, преди да наместя носа му, и още е малко замаян.

Тя повдигна маската и под нея се показа шина, а Солара веднага забеляза, че подутината е спаднала.

— Еха — възкликна тя. — Добра работа. Изглежда почти човешки.

— Заслугата не е изцяло моя — Касия посочи един буркан на пода, който изглеждаше пълен с извиващи се черни червеи. — Това е магията на гърбестите пиявици. Те изсмукват двойно повече течност за двойно по-кратко време.

— Е, каквото помага, предполагам — сбърчи нос Солара. — Не знаех, че има такива.

— Познавах жената, която отгледа първата двойка — каза Касия. — Беше ми учител и ме научи на някои от лечебните си трикове.

— За наш късмет. — Страните на Солара отново пламнаха от чувство за вина, когато забеляза купчина окървавени парцали на пода. — Тази вечер наистина поставихме уменията ти на изпитание.

— Ей, слушай — каза Касия, посочвайки към нея с гел-маската. — Не се обвинявай за това, което се е случило с Димаркъс. Не си първата, която се хваща на този трик, и няма да си последната. Трябваше да те предупредя за подаръците на пиратите. Те винаги идват с условия.

Не се обвинявай. Колко подходящо.

— Можеш ли да стоиш на краката си? — обърна се Солара към Доран, сменяйки темата.

— Мисля, че да. Защо?

— Мой ред е за душ — отговори тя. — Така и не успях да го завърша, така че редът ми не е минал. Защо ти не го вземеш? Може да измиеш боята от…

Преди да довърши, той скочи и изтича от стаята, викайки през рамо:

— Няма да позволя да промениш решението си!

Екипажът се засмя при това доказателство, че си възвръща формата… всички, с изключение на Кейн.

Щом стъпките на Доран заглъхнаха, Кейн погледна строго останалите членове на екипажа и изсъска:

— Знаете какво ще стане сега, нали?

— Да — отговори капитанът. — Димаркъс ще звучи като жена, когато говори.

— Ех, да можех да присъствам там, дори като муха на стената — изсмя се Рени.

— Не е смешно — сопна се Кейн. — Братството ще тръгне след Доран, което значи, че ще тръгнат след „Банши“.

— И защо те е грижа? — попита Солара. — И без това Дейва вече ви преследват. В сравнение с тях пиратите са като малки кученца.

— Грижа ме е, разбира се — каза той, хвърляйки поглед към Касия. — Дейва са само една група и можем да им избягаме, ако не се набиваме на очи. Но Братството са навсякъде. Нужен е само един човек, който да им съобщи местонахождението на Доран, и край с нас. — Кейн се обърна към капитана и настоя: — Трябва да се отървем от него.

— Какво? Не! — каза Солара.

— Ей, ей, по-полека — вдигна ръка капитан Роси. — Няма да изоставяме никого.

— Всяка минута, която остава на кораба, е проблем — възрази Кейн. — Димаркъс ще го открие. Знаете това. И няма нужда да ви казвам какво ще направи…

— Ей! — извика Солара. — Не се притесняваше толкова за Димаркъс, когато ме сервира на поднос, за да си спасиш задника — тя насочи предупредително пръст към него. — Имахме уговорка. Аз инсталирах горивната клетка и мога точно толкова лесно да я измъкна.

— Всички да се успокоят — изрева капитанът и Ейкорн изтича зад крака на най-близката игрална маса. — Никой няма да сваля пътниците ни. И никой — той хвърли бърз поглед към Солара — няма да саботира кораба. Ясно ли е?

Тя кимна, но Кейн не изглеждаше сякаш е готов да се откаже от борбата. Той си пое ядосано въздух и един мускул затуптя на челюстите му. Изкусителният поглед и хитрата усмивка, които бе свикнала да очаква от него, вече ги нямаше. Това момче изглеждаше способно на убийство. Без да каже и дума повече, той стана от стола и тръгна към стаята си. Скоро последва шум от предмет, който се удря в стената. Касия подръпна растите си и се втренчи след него.

— Съжалявам — каза тя, сякаш част от задълженията й беше да следи за поведението му. — Не знам какво му стана.

И Солара не знаеше. И точно това беше проблемът.

* * *

Солара все още се чудеше на избухването на Кейн, когато затвори вратата на стаята си и я залости за през нощта. Независимо колко пъти прехвърляше в ума си разговора им, тя не успяваше да го разбере. Може би двамата с Доран се бяха скарали. Това не беше невъзможно. Доран можеше да преподава по изкуството да настройваш хората против себе си. Или може би Кейн просто беше глупак. Така или иначе, Доран трябваше да узнае за случилото се.

Скръствайки ръце, тя се облегна на стената и се загледа в него, докато той се въртеше върху постелята си от одеяла, мърморейки безсмислици в съня си. Реши да му каже сутринта, след като ефектът от болкоуспокояващото преминеше. В момента щеше да го събуди само по една причина.

— Доран — прошепна тихо тя, разтърсвайки го за лакътя.

Той се размърда, изохка и дръпна завивките върху главата си.

— Ставай. — Тя отхвърли одеялата настрани и се опита да го вдигне за раменете, но все едно се опитваше да повдигне скала. — Хайде. Тази вечер аз ще спя на пода.

— Ъм?

— Ти можеш да спиш на леглото.

— Не се шегувай с мен — отвори той едното си подуто око.

— Твое е. Заслужи си го.

Това беше достатъчно да го примами от пода. В замаяното му състояние той имаше нужда от малко помощ, за да се покатери на матрака, но за щастие не беше високо. Тя качи краката му горе и го зави, а той настани главата си на възглавницата й и започна да издава щастливи звуци.

— Така по-добре ли е? — тя инстинктивно протегна ръка да приглади косата му, но се спря навреме.

Доран изхъмка в отговор, вече наполовина заспал, след това измърмори:

— Има място и за теб.

Солара погледна към празното място до него и над пъпа й се появи познатото пърхане. Прав беше. Можеха да поделят леглото. Но идеята й изглеждаше опасна — не защото между тях можеше да се случи нещо, а защото на Доран му трябваше повече място заради раните му. Ами ако се обърнеше и без да иска го удареше с лакът в лицето? Можеше отново да счупи носа му или да отвори раните.

Не, тя щеше да спи на пода. Там долу беше по-безопасно. За Доран.