Марк Лорънс
Принцът на глупците (9)

8.

Реката ни отнесе до морето. Пътуването продължи два дни. Спяхме на брега, достатъчно навътре, за да избегнем множеството комари. Снори се присмя на оплакванията ми.

— Лете на север във въздуха има толкова хапещи гадинки, че хвърлят сянка.

— Сигурно затова всичките сте толкова бледи — отвърнах. — От липса на тен и от загуба на кръв.

Сънят ми убягваше. Твърдата земя с нищо не подобряваше нещата, нито пък сърбежът от всичко, с което се опитвах да я омекотя. Това ми напомняше за несгодите на Скоронската кампания преди две лета. Вярно е, че прекарах там не повече от три седмици, преди да се върна, за да бъда посрещнат с почести като героя от Аралски проход и да лекувам болния си крак, навехнат в битка, или поне в неумишлено спринтиране от една битка към друга. Както и да е, сега лежах върху прекалено твърдата и прекалено дращеща земя и гледах звездите, реката шепнеше в тъмното, а храстите гъмжаха от разни чуруликащи, шумолящи и писукащи твари. Замислих се за Лиза де Вийр. Подозирах, че през малко нощи отсега до връщането си в двореца няма да имам повод да се запитам как съм се забъркал в такава каша. А в малките часове, потънал в дълбоко самосъжаление, даже намерих време да се зачудя още веднъж дали Лиза и сестрите й са преживели пожара в операта. Може би Ален бе убедил баща им да ги остави вкъщи като наказание за избора им на компания?

— Защо не спиш, Червен пределнико? — обади се Снори от тъмното.

— Намираме се в Червения предел, северняко. Има смисъл да наричаш някого по името на родния му край само ако сте далеч оттам. Вече говорихме за това.

— А за спането?

— Мисля си за жени.

— Аха. — Помълча достатъчно дълго, за да реша, че е мирясал, после добави: — За някоя конкретно ли?

— По-скоро за всички заедно и за липсата им на този речен бряг.

— По-добре е да мислиш за една — каза той.

Дълго просто гледах звездите. Хората казват, че се въртели, но аз не забелязвах такова нещо.

— А ти защо си буден?

— Ръката ме боли.

— Такава драскотина? Нали си голям и силен викинг?

— Ние също сме от месо като другите хора. Тази рана има нужда от почистване и зашиване. Ако бъде направено както трябва, няма да си загубя ръката. Когато реката се разшири, ще оставим лодката и ще тръгнем по брега. Ще намеря някого в Роун.

Той знаеше, че в устието трябва да има пристанище, но ако Червената кралица го беше осъдила на смърт, би било лудост да ходи да търси лечение там. Запазих за себе си факта, че баба беше заповядала да го освободят и че Марсилското пристанище се славеше като медицински център, с школа, която от близо триста години произвеждаше най-добрите лекари в региона. Ако му го кажех, това щеше да разобличи лъжите ми и да ме бележи като архитекта на неговата съдба. Не ми харесваше да постъпвам така, но още по-малко ми харесваше идеята той да ме скъси с една глава с меча си.

Върнах се към фантазиите си за Лиза и сестрите й; ала в най-тъмната доба пожарът бе това, което озари сънищата ми и ги обагри във виолетово, и аз видях през пламъците не страданията на умиращите, а две нечовешки очи в тъмните процепи на една маска. Някак си бях развалил заклинанието на Мълчаливата сестра, бях се измъкнал от онази преизподня, отнасяйки със себе си част от магията… но какво ли друго можеше да се е измъкнало и къде ли беше то сега? Изведнъж всеки шум в мрака ми заприлича на бавните стъпки на онова чудовище, надушило следите ми в непрогледната нощ, и въпреки топлото време ме изби студена пот.

 

 

Сутринта дойде с обещанието за жарък летен ден. По-скоро заплаха, отколкото обещание. Когато го гледаш от сенчеста веранда, посръбвайки ледено вино, а лятото на Червения предел кара лимоните да едреят по клонките на дръвчетата — това е обещание. Когато трябва да бъхтиш цял ден през прахта, за да покриеш един пръст разстояние на картата — това е заплаха. Снори се мръщеше към източния хоризонт, докато закусваше с последните остатъци от баятия хляб, откраднат от града. Не говореше много и ядеше с лявата ръка, защото дясната му бе зачервена и подута и кожата й изглеждаше също като тази на раменете му, само че не беше изгорена от слънцето.

Откъм реката вече дъхаше на сол, бреговете й се раздалечаваха и преминаваха в кални плитчини. Ние стояхме до лодката, а водата се бе изтеглила на петдесет крачки от нас, засмукана от отлива.

— Марсил. — Посочих към маранята на хоризонта, тъмно петно на фона на набръчканата синева, където далечното море напираше под небето.

— Голям е. — Снори поклати глава. Отиде до лодката и се поклони леко, като мърмореше под нос. Някаква езическа молитва, без съмнение, сякаш проклетата лодка имаше нужда от благодарности, задето не ни е удавила. Най-сетне свърши, обърна се и ми даде знак да водя. — Към Роун. Ама по бързите пътища.

— Щяха да са по-бързи, ако имахме коне.

Снори изсумтя, сякаш обиден от идеята. И зачака. И продължи да чака.

— А, да — рекох и тръгнах, макар знанията ми да се изчерпваха с това, че Роун се намира на север и леко на запад. Нямах ни най-малка представа от тукашните пътища. Всъщност, освен Марсил, бих се затруднил да назова някой друг от главните градове в региона. Без съмнение братовчедката Сира щеше да ги изрецитира на мига, докато гърдите й през цялото време отричат гравитацията, а братовчедът Ротус вероятно би отегчил до смърт и библиотекар с данни за населението, продукцията и политиката на всяко населено място, до последното селце. Моето внимание обаче винаги е било съсредоточено по-близо до дома и върху по-недостойни занимания.

Напуснахме широката ивица култивирано мочурище и прехвърлихме редица възвишения, за да се озовем на по-сух терен. Докато земята се изравни, от Снори вече се лееше пот. Личеше си, че полага големи усилия; може би някаква треска от раната беше впила ноктите си в него. Не мина дълго време, преди слънцето да се превърне в тегоба. След някоя и друга миля тъпчене през каменистите долини и бодливите храсталаци краката вече ме боляха, а ботушите ме стискаха, така че се върнах на темата за конете.

— Знаеш ли какво би ни дошло добре? Коне. Ето какво.

— Северняците плават. Не яздят. — Снори изглеждаше сърдит; или пък беше от жегата?

— Не яздят или не могат да яздят?

Той сви рамене.

— Че колко трудно може да е? Държиш юздите и сритваш коня. Ако намериш коне, ще яздим. — Намръщи се още повече. — Трябва да се върна вкъщи. Готов съм да спя в седлото, ако някой кон ме отведе на север преди Свен Скършигребло да си е свършил работата в Горчивия лед.

Тогава ми хрумна, че този северняк наистина се надява, че семейството му може да е още живо. Възприемаше пътуването си като спасителна мисия, а не като някакво отмъщение. Това влошаваше нещата още повече. Отмъщението е пресметлива работа и се сервира най-добре студено. Спасяването включва повече жертви, самоубийствени опасности и всевъзможни други безумия, които би трябвало да ме накарат да хукна в обратната посока. Това правеше още по-наложително развалянето на свързващата ни магия. Като гледах ръката му, която от час на час изглеждаше все по-зле — разпространението на инфекцията вече бе придружено с потъмняване на вените, — всякакво разваляне на магия трябваше да бъде извършено скоро. Иначе той можеше да ми умре и тогава мрачните ми предсказания относно последиците за единия от нас, ако другият ритне камбаната, щяха да бъдат подложени на проверка. Бях ги изрекъл като лъжа, но някак си ги чувствах верни, докато излизаха от устата ми.

 

 

Продължихме да се влачим в жегата през суха и задушна иглолистна гора. Часове по-късно дърветата ни пуснаха, надраскани и лепкави от смола и пот. По някаква случайност излязохме на широк път, нашарен с останки от древен паваж.

— Добре — изсумтя Снори, като прекрачи канавката. — Вече мислех, че си се заблудил.

— Да се заблудя? — Престорих се на обиден. — Всеки принц трябва да познава своето кралство като петте си… — През ума ми пробяга спомен за пръстите на Лиза де Вийр, плъзгащи се по тялото ми, за гърба й, нашарен с лунички, кокалчетата на гръбнака й, хвърлящи сенки в светлината на лампата, докато се бе привела да свърши някоя и друга сладка задача. — Като собствената си длан.

Виещият се нагоре път ни изведе на плато, където безброй поточета извираха от източните хълмове, за да потекат с бълбукане по каменните си корита, и земята ставаше отново обработваема. Маслинени горички, тютюн, царевични ниви. Тук-там някоя самотна ферма или групичка каменни къщи с плочести покриви, сгушени заедно за защита.

Първият, когото срещнахме, беше старец — подкарваше пред себе си още по-старо магаре с первания на жилава пръчица. Два огромни коша, пълни с нещо, което приличаше на съчки, почти скриваха животното.

— Кон? — промърмори Снори.

— О, моля те!

— Има четири крака. Това е по-добре от два.

— Ще намерим нещо по-яко. И не някакъв си там впрегатен кон. Нещо подобаващо.

— И бързо — добави Снори.

Магарето не ни обърна внимание, старецът кажи-речи също, сякаш срещаше гигантски викинги и дрипави принцове всеки ден.

— Добър ден — подхвърли и ни подмина.

Снори нацупи покритите си с пришки устни и продължи, но след стотина крачки нещо го накара да се закове на място.

— Това — каза той, взрян в пътя, — е най-голямата купчина лайна, която съм виждал през живота си.

— О, не знам — казах. — Аз съм виждал и по-големи. — Всъщност даже бях падал в по-големи, но тъй като тази изглеждаше излязла от задника на едно-единствено животно, трябваше да се съглася, че е доста впечатляваща. С нея човек би могъл да напълни догоре двайсет чинии, ако си пада по такива неща. — Голяма е, но съм виждал подобни и преди. Всъщност напълно възможно е скоро двамата с теб да имаме нещо общо.

— Моля?

— Напълно възможно е, драги приятелю, и двамата да дължим живота си на голяма купчина лайна. — Обърнах се към отдалечаващия се старец. — Хей! — извиках към гърба му. — Къде е циркът?

Той дори не спря, просто протегна кокалестата си ръка към осеяното с маслинени дръвчета било на изток.

— Цирк? — попита Снори, все още втренчен в гигантското лайно.

— Скоро ще видиш слон, приятелю!

— А този слом ще излекува ли отровената ми ръка? — Той вдигна пострадалия си крайник, което го накара да трепне от болка.

— Това е най-доброто място, където могат да се погрижат за раните ти, освен в полева болница! Тези хора жонглират с брадви и пламтящи главни. Люлеят се на трапец и ходят по въжета. В Разделената империя няма нито един цирк, където да не намериш поне няколко души, способни да зашият рана, а при малко късмет и билкар за други болежки.

На четвърт миля по-нататък от пътя се отклоняваше странична пътека, водеща към билото. По нея личаха следи от скорошно минаване, и то доста натоварено — земята беше набраздена от коловози, по надвисналите дървета се забелязваха прясно скършени клонки. Щом стигнахме до върха, видяхме проснал се пред нас лагер: три големи кръга от фургони и пръснати около тях палатки. Не беше цирк, който е спрял, за да предложи забавление, а цирк в движение, който се наслаждава на почивка. Нивата, където бяха устроили лагера си, бе опасана с каменна ограда. Такива огради са характерни за тукашните места и представляват както място за слагане на вездесъщите камънаци, които излизат от почвата, така и средство за възпиране на добитъка или за белязване на границите. Едно кисело на вид сивокосо джудже стоеше на пост пред портата на входа на нивата.

— Вече си имаме силач. — Изгледа Снори, примижало късогледо с очи, и прати една впечатляваща храчка в прахта. Беше от онези джуджета, които приличат на обикновените хора по размера на главата и ръцете си, но туловищата им са събрани в прекалено малко пространство, а краката им са тънки и криви. Седеше на стената и чоплеше ноктите си с нож, а изражението му подсказваше, че ще е повече от щастливо да намушка с него някакви странници.

— Стига де! Ще обидиш Сали! — протестирах аз. — Ако вече имате брадата жена, не вярвам да е хубавица като тази.

Това вече привлече вниманието на джуджето.

— Охо, здрасти, Сали! Гречо Марлинки на твоите услуги!

Усещах как Снори се е извисил зад мен по начин, който намекваше, че главата ми може да бъде откъсната на момента. Дребосъкът скочи от стената, ухили се на Снори и отлости портата.

— Влизайте. Синята палатка, от вътрешната страна на кръга вляво. Търсете Тапрут.

Тръгнах напред, благодарен, че Гречо е прекалено нисък, за да ощипе Снори по задника, иначе можеше да дължим на този Тапрут пари за ново джудже.

— Сали значи? — избоботи севернякът зад мен.

— Подкрепяй играта ми — казах.

— Не.

Повечето циркаджии вероятно проспиваха пладнешката жега, но неколцина се занимаваха с разни задачи между фургоните. Поправяха колела и сбруи, грижеха се за животните, шиеха платнища, едно хубаво момиче упражняваше пирует, жена в напреднала бременност татуираше гърба на разголен до кръста мъж, неизбежният жонгльор подхвърляше разни неща и ги ловеше.

— Пълна загуба на време — казах, като кимнах към жонгльора.

— Обичам жонгльорите! — Усмивката на Снори разкри бели зъби сред чернотата на подрязаната му брада.

— Боже! Сигурно си от тези, дето обичат и клоуни!

Усмивката му се разшири, сякаш самото споменаване на клоуни беше адски смешно. Оклюмах.

— Хайде, да вървим.

Подминахме един каменен кладенец, зад който, далеч надолу по склона, се възправяха няколко надгробни камъка. Явно поколения пътници бяха използвали това място за отдих. А някои от тях така и не го бяха напуснали.

Синята палатка, макар и избеляла почти до сиво, се оказа лесна за забелязване. Беше по-голяма, по-чиста и по-висока от останалите, издигаше се на централно място и пред нея на два пръта стърчеше олющена табела:

Прочутият цирк на доктор Тапрут!

Лъвове, тигри, мечки, леле-мале!

С одобрението на Виенския имперски двор!

Тъй като при палатките чукането е трудна работа, се приведох към платнището на входа и се прокашлях.

— … не може ли просто да нарисуваш малко ивици на лъва?

— Ами, не… но сигурно можеш да ги измиеш пак преди това?

— Не, мина доста време, откакто за последно съм къпал лъв, само че…

Второто ми, по-драматично прокашляне, привлече вниманието им.

— Влез!

И така, аз се наведох, Снори се наведе още повече и се вмъкнахме вътре.

На очите ми им трябваше малко време, за да свикнат със синкавия сумрак в палатката. Прецених, че доктор Тапрут е мършавата фигура, настанена зад писалището, а по-внушителната фигура, надвесена над него и опряла здраво ръце върху листовете помежду им, трябваше да е човекът, който възразяваше срещу къпането на лъвове.

— Аха! — каза седналият. — Принц Джалан Кендет и Снори вер Снагасон! Добре дошли в моето жилище. Добре дошли!

— Как, по дяволите… — Млъкнах. Беше хубаво, че ме знае кой съм. Тъкмо се чудех как мога да убедя някого, че съм принц.

— О, аз съм доктор Тапрут и знам всичко, принце мой. Глей, глей!

Снори мина покрай мен и взе един празен стол.

— Вестите се разнасят. Особено когато става дума за принцове. — Изглеждаше по-малко впечатлен от мен.

— Глей, глей! — повтори Тапрут и кимна. Приличаше на птица с острите си черти и тънката си шия. — Вестителите по Лексиконския път разнасят клюки в запечатаните си свитъци. Каква история! Наистина ли прескочихте полярна мечка, господин Снагасон? Мислите ли, че бихте могли да прескочите някоя от нашите? Заплащането е добро. О, но вие сте си наранили ръката. С нож, както чувам? Глей, глей! — Бъбренето на Тапрут се лееше толкова бързо, че ако не му посветиш цялото си внимание, словесният порой можеше да те хипнотизира.

— Да, ръката. — Вкопчих се в това. — Имате ли лекар? Малко сме зле откъм финанси… — при тези думи Снори се намръщи, — но аз съм добра гаранция. Кесията ми е подплатена с кралската хазна.

Доктор Тапрут ме дари с многозначителна усмивка.

— Дълговете ви са станали легендарни, принце. — Разпери ръце, като че ли се опитваше да покаже цялата им необятност. — Но не се бойте, аз съм цивилизован човек. Ние от цирка не оставяме ранен странник да си тръгне необгрижен! Ще накарам нашата сладка Варга да се погрижи за това след минутка. Нещо за пиене? — Посегна към чекмеджето на писалището. — Ти можеш да си вървиш, Уолдекър. — Махна с ръка да пропъди мъжа, който бе стоял в мълчаливо неодобрение по време на разговора ни. — Ивици! Глей, глей! Хубави. Сера има черна боя. Иди при Сера. — После насочи вниманието си пак към мен и измъкна бутилка от тъмно стъкло, достатъчно малка, за да съдържа отрова. — Имам тук малко ром. Стар, от корабокрушението на „Ловджийска луна“, изваден от ловци на миди по андорското крайбрежие. Опитайте го. — Сякаш по магия в ръцете му изникнаха три малки сребърни чашки. — Винаги съм обичал да седя и да си бъбря. Това е проклятието ми. Глей, глей. Клюките текат във вените ми и трябва да подхранвам навика. Кажете, принце, баба ви добре ли е? Как е сърцето й?

— Е, предполагам, че има такова. — Не ми харесваше наглостта на този мъж. А ромът му миришеше на веществото, което билкарите втриват в измръзналите крайници. Сега, когато вече имах стол под задника, палатка около себе си и името и положението ми бяха разпознати, започнах да се чувствам малко повече като старото си „аз“. Отпих от рома му и го проклех за него. — Само че нямам никаква представа как работи. — Идеята, че баба ми може да страда от някакви слабости на плътта, ми изгледаше чужда. Тя беше издялана от първичен камък и щеше да надживее всички ни. Така казваше татко.

— Ами по-големите ви братя, Мартус, нали така, и Дарин? Мартус трябва да наближава двайсет и седем? Да, след две седмици?

— Ъъъ. — Проклет да съм, ако знаех рождените им дни. — Те са добре. Разбира се, на Мартус му липсва кавалерията, но поне получи скапания шанс да бъде в нея.

— Разбира се, разбира се. — Ръцете на Тапрут не мирясваха и за секунда, пърхаха във въздуха, като че ли ловяха от него късчета информация.

— Ами дядо ви Гариус? Той никога не се е радвал на добро здраве.

— Гариус ли? — Никой не знаеше за стареца. Дори аз самият не знаех, че ми е роднина, през първите няколко години, след като започнах да му ходя на гости в кулата. Влизах и излизах през прозореца, за да не ме види никой. Именно дядо Гариус ми бе дал медальона с портрета на мама. Сигурно съм бил на пет или шест годинки. Да, беше скоро след като Мълчаливата сестра ме докосна. Тогава я наричах жената със сляпото око. От нея получих лепсия. Цял месец пристъпи и треперене. Открих дядо Гариус случайно, като бях малък — вмъкнах се в стаята, преди да забележа, че не е празна. Той ме уплаши, сгърбен на леглото си, изкривен по начини, по които човек не бива да се изкривява. Не изглеждаше зъл, просто неправилен. Страх ме беше да не се заразя, това е светата истина. И той го знаеше. Гариус умееше да разгадава мислите на хората, дори и на малките момченца.

— Така съм роден — каза ми той. Не нелюбезно, макар да го зяпах като някакво проклятие. Черепът му се издуваше, сякаш пълен до пръсване, деформиран като картоф.

Лежеше леко повдигнат върху възглавниците, а на масичката до леглото му имаше кана и бокал, осветени от прашната слънчева светлина. Никой не идваше при него в тази висока кула, само една болногледачка, която да го мие, и понякога едно малко момче, което се вмъкваше през прозореца.

— Роден съм пречупен. — Всяко изречение беше изпъшквано между вдишванията. — Имах близначка и когато сме се родили, се наложило да ни отрежат един от друг. Момче и момиче, първите сиамски близнаци от различен пол, така казват. Разделили ни. Само че не сме се разделили поравно. И аз получих… това. — Той вдигна уродливата си ръка така, сякаш движението беше някакъв херкулесов подвиг.

Протегна се от чаршафите си — гробна плащаница, за това ме караха да си мисля тези чаршафи, — протегна се и ми даде медальона, доста евтина вещ, само че с портрета на майка ми вътре, толкова изящен и реален, че човек би се заклел, че тя го гледа.

— Гариус — съгласи се Тапрут, нарушавайки тишината, която не бях забелязал.

Отърсих се от спомена.

— Достатъчно добре е. — „Не ти влиза в скапаната работа“, искаше ми се да кажа, само че когато си далеч от дома и победен от църковна мишка, е хубаво да обуздаваш гордостта си. Всъщност Гариус беше единственият от онази пасмина, за когото намирах време. Не можеше да излиза от стаята си. Не и ако някой не го носи. Затова му ходех на гости. Това вероятно е единственото задължение, което някога съм спазвал. — Достатъчно добре.

— Хубаво, хубаво. — Тапрут кършеше ръце, бледо боричкане на твърде дълги пръсти, докато изстискваше от себе си това одобрение. — А как е Северът, хаулдр Снагасон?

— Студен и твърде далеч оттук. — Снори остави празната си чаша и облиза зъби.

— Ами Уулискинд? Още ли е така хубав? Червени кози за мляко по склоновете на Скраа, черни за вълна по билата на Нфлр?

Снори присви очи срещу него. Може би се чудеше дали Тапрут не чете мислите му.

— Ти… ходил ли си в Уулискинд? Ундоретите биха запомнили един цирк, и все пак аз до днес не бях чувал за слом. А, сега като го казах, се сетих. Трябва да видя този звяр.

Тапрут се усмихна лекичко — равни зъби зад тесни устни. Напълни отново чашите ни.

— Моите извинения, но виждате ме какъв съм. Човъркам. Разпитвам. Поглъщам жадно разказите на пътниците. Съхранявам всяка трошица информация. — Почука се по челото. — Ей тука. Глей само!

Снори взе поставената пред него чашка със здравата си ръка.

— Така си е. Червени кози на Скраа, черни на Нфлр. Макар че най-вероятно няма кой да се грижи за тях. Дойдоха черните кораби. Мъртви твари от Удавените острови. Свен Скършигребло ни докара тази гибел.

— Аха. — Тапрут кимна, събра пръсти, сви устни. — Онзи от хардасите. Суров човек. И недобър, опасявам се. — Бледите ръце оформяха мнението му. — Може би козите, червените и черните, сега имат нови пастири. Хардаски момчета.

Снори гаврътна рома. После сложи отровената си ръка върху масата. Раната представляваше червен прорез между сухожилията, от който сълзеше кръв.

— Закърпете ме и ще се наложи да промениш този разказ, стопанино на цирка.

— О, със сигурност. — Бърза усмивка огря лицето на Тапрут. — Убий или излекувай, това е нашият девиз. Глей, глей. — Ръцете му запърхаха около ръката на северняка, без да я докосват, само я ограждаха, следвайки линията на разреза. — Иди във фургона на Варга. Най-малкият от всички, с червен кръг отстрани. Близо до портата е. Варга знае как да почисти една рана, да я превърже, да я зашие. Прави най-хубавите лапи, които си виждал. Глей, глей! Даже загнояла рана може да отстъпи пред тях.

Снори се изправи и аз понечих да го последвам. Беше ми станало нещо като навик.

— Може би вие ще останете, принц Джалан? — Тапрут не вдигна очи, но нещо в тона му ме задържа.

— Ще те намеря по-късно — казах на Снори. — Така ще ти спестя срама да плачеш пред мен, когато тази Варга се залови за работа. И си отваряй очите за „слома“. Млад е и обича да похапва викинги.

Снори изсумтя в отговор и излезе в ослепително яркия ден.

— Свиреп мъж. Глей, глей! — Тапрут се взря в платнището, което се полюляваше след излизането на Снори. — Кажете ми, принце, как така пътувате заедно? Не си ви представях като човек, който обича несгодите на пътя. Как този северняк не ви е убил заради ямите и как не сте хукнали назад към домашните удобства?

— Трябва да знаеш, че в Скоронските възвишения научих за несгодите малко повече, отколкото… — Нещо в бавното съжаление, с което Тапрут поклати глава, пресече ентусиазма ми. Опасявах се, че ако спомена за своя героизъм в Аралския проход, може да ми се изсмее. Това им е лошото на хората, които знаят прекалено много. От мен се откъсна една въздишка. — Честно ли? Обвързани сме от някаква магия. И то адски неудобна. Дали не ви се намира случайно…

— Заклет в ума магьосник? Скрита ръка, която би могла да ви раздели? Глей, глей! Ако разполагах с такъв, този цирк щеше да е златна мина, а аз — най-богат сред богатите.

Бях очаквал да се изсмее на приказките ми за магии, затова изпитах облекчение, че прие думите ми сериозно. По-малко удоволствие ми достави да чуя колко трудно може да се окаже развалянето на заклинанието.

Тапрут довърши питието си и прибра бутилчицата в чекмеджето.

— Като говорим за богати хора, може би ще се заинтересувате от някой си Мейрес Алус.

— Знаеш за… — Разбира се, че знаеше. Тапрут знаеше за тайния брат на Червената кралица, прекалено уродлив, за да заеме трона. Знаеше за козите, пасящи по склоновете на далечните фиорди. Трудно би могъл да не знае за най-големия престъпен бос във Вермилиън.

— Глей, глей. — Тапрут долепи тънкия си пръст отстрани на тънкия си нос. — Мейрес има тайни, които дори аз не знам. И не е особено възхитен от вас.

— В такъв случай може би едно пътешествие на север ще се отрази благотворно на здравето ми — отбелязах.

— Съвсем вярно. — И Тапрут ме отпрати с махване на ръка, сякаш бях акробат, дошъл да измоли повече талаш за централната арена, а не принц на Червения предел. Аз му позволих да го направи, защото когато човек, който знае твърде много, не си хаби маниерите за теб, е най-добре да се разкараш.