Марк Лорънс
Принцът на глупците (22)

21.

Човек може да се удави в тревните морета на Туртан. Сред полюшващата се зеленина, къдрена от вятъра, заобиколен от двайсет и повече мили студени тресавища и остра трева във всяка посока, ти се струва, че се носиш по безбрежен океан.

Огънят зад гърбовете ни поне ни даваше отправна точка, някаква представа за разстояние и мярка. Това са неща, които лесно можеш да загубиш сред тревата. Докато вървяхме, Снори ми разказа, че боряните бродели из гори като Гауфог от поколения. Историите се различаваха относно произхода на първоначалното зло, но тези създания източвали кръвта на жертвите си и я заменяли с мъзга и смола от най-старите дървета. Запазвали някаква интелигентност, но и да служели на някой господар, различен от собствения им глад, за това не се говореше. Все пак трудно беше да се повярва, че не са били пратени на пътя ни от Мъртвия крал.

— Никакви гори повече — отсякох.

Снори избърса саждите от очите си и кимна.

Изминахме миля, после още една, и накрая рухнахме изнемощели на един полегат склон и загледахме назад към дима и пламъците, виещи се над горящия лес. Изглеждаше немислимо, че такъв ад, който мяташе жар до небесата и опърляше самите облаци, може да е започнал от малка искрица на моя кремък, раздухана от дъха ми. И все пак може би всеки живот е именно това, целият свят е именно това, сблъсък на огромни пожари, всеки от тях лумнал от нищото. Би могло да се каже, че цялото ми приключение започна от един зар, който трябваше да покаже пет или две, но вместо това се търкулна на едно и злобното око на тази единица се впери в мен, гледайки ме как затъвам все повече в дълговете си към Мейрес Алус.

— Този път бяхме на косъм — казах.

— Да. — Снори седеше, опрял колене в гърдите си. Извади една клечка, заплетена в косата му.

— Не можем да продължаваме така. Следващия път няма да извадим такъв късмет. — Той трябваше да съзре мъдростта в думите ми. Двама души не могат да продължават срещу такъв противник. И друг път съм залагал на малкия шанс — не живота, но състоянието си, — и все пак никога при такава безнадеждна ставка, каквато ми предлагаше Снори. Без награда и без цел.

— Бих искал да направя такава клада за Карл. — Снори махна с ръка към горящия хоризонт. — Издигнах неговата край Водинския лес от опадали клони. Дърветата бяха прекалено натежали от зимния сняг, та огънят да се разпространи, но бих ги изгорил всичките.

— Той трябваше да получи кораб, моят Карл — въздъхна той. — Викингски кораб. Щях да го положа пред мачтата с брадвата на баща ми и такава броня, която би му служила във Валхала. Само че нямаше време, а не можех да го оставя, за да го намерят и използват мъртвите. По-добре да го изядат вълците, отколкото това.

— Значи той ти каза за някакъв ключ? — рекох. Снори ми беше разказал за това в руините на Компер, но после бе млъкнал. Може би сега, с тези мили пламтящ лес зад нас, който гореше, както бе горял Компер, щеше да заговори пак. Първородният му син си беше счупил ръцете, за да се измъкне от оковите, и последните му думи към Снори бяха за някакъв ключ.

И в мрака на тревистата равнина, с пламтящия в червено Гауфог зад нас, Снори ми разказа една история.

Баща му му разказвал историята за Олаф Рикесон и неговия поход до Горчивия лед. Снори я слушал много пъти до огнището. Татко му я подхващал в най-дълбоките зимни нощи, когато ледът по Уулиск се оплаквал остро от студа.

Трябва да си нещо повече от воин или генерал, за да поведеш десет хиляди души към Горчивия лед. Десет хиляди, които не са викинги, биха умрели, преди да стигнат до истинския лед. Десет хиляди, които знаят достатъчно, за да оцелеят, биха били достатъчно умни да не тръгват. Там няма нищо за хората. Дори иновените се държат край брега и по морския лед. Китове, тюлени и риба — това е всичко, което изхранва хората по такива места.

Може би никога никой ярл не бил имал под свое командване толкова галери, колкото Олаф Рикесон, нито пък бил прекарвал през Северно море повече съкровища, спечелени с брадва и огън от по-слабите. И въпреки това било нужно нещо повече от неговата дума, за да събере десет хиляди от суровите брегове на фиордите, където сто души се смятат за армия, и да ги поведе към Горчивия лед.

Олаф Рикесон имал видение. Боговете били на негова страна. Мъдреците подкрепяли думите му. Руническите камъни говорели в негова полза. И нещо повече. Той имал ключ. До ден-днешен вьолвите спорели как е попаднал у него, но според разказа на бащата на Снори Локи го дал на Олаф, след като той изгорил катедралата на Белия Христос в Йорк и изклал там два пъти по сто монаси. Какво е трябвало да му обещае Олаф в замяна никога не се споменавало.

Фактът, че божият дар бил ключ, винаги разочаровал Снори, но пък нали Локи е богът на разочарованията, редом с други неща като лъжите и мошеничеството. Снори би предпочел таран. Един воин разбива вратите — не ги отключва. Но баща му му казал, че ключът на Олаф бил талисман. Той отварял всяка ключалка, всяка врата, и нещо повече — отварял човешките сърца.

Най-старите легенди разправяли, че Олаф потеглил да отвори дверите на Нифлхайм и да предизвика ледените великани в леговището им, да посрами боговете и техния фалшив Рагнарьок с много слънца и да доведе истинския край на всичко съществуващо в една последна битка. Бащата на Снори никога не отричал тази история, но казвал, че едно нещо може да прикрива друго, също като финта в битките. Хората, казвал той, най-често са движени от основни нужди — глад, алчност, похот. И че историите израстват от семенце и се разпространяват като плевели. Може би боговете били докоснали Рикесон, а може би един кръвожаден разбойник бил повел на север няколкостотин души да нападнат иновените и от неговия провал се пръкнала песен, от която бардовете изтъкали сага и я поставили сред най-лелеяните спомени на Севера. Каквато и истина да имало в нея, годините я били отнели.

Когато Снори остави кладата на сина си, последните дърва още пламтяха, а снегът от всички страни се отдръпваше, за да оголи черната земя на Водинския лес. Зад него искрите се виеха към небето сред облак от черен дим. Той пое през хълмовете към вътрешността на сушата, оставяйки Уулиск далеч зад себе си. Последва дирята на Свен Скършигребло и мъжете от Удавените острови през скалните полета на Тьорн, където свирепи ветрове ваят самите канари. Над Тьорн се намираха Ярлсоновите възвишения, а отвъд тях — Горчивият лед.

Снори нямаше представа какво ще прави, щом настигне врага си, освен да умре доблестно. Беше обсебен от скръб, вина и ярост. Може би поединично всяко от тези чувства би го съкрушило, но борбата между тях създаваше у него някакво равновесие и той продължаваше напред.

Темпото, зададено от нападателите, беше смазващо и Снори не смяташе, че Фрея или Егил, който бе само на десет години, биха могли да го издържат. В мрачните си видения той ги виждаше мъртви, крачещи редом с неуморните трупове, които бяха слезли на брега при Осемте кея. Карл обаче беше оцелял. Враговете държаха пленниците си в окови — нямаше логика да ги водят към вътрешността, но некромантите бяха поискали живи пленници, това поне беше ясно.

Само нощта го накара да спре. Светлината се оттече рано, все още нова за света след зимния мрак, който бе задържал леда с месеци. Човек не може да следва диря, без да я вижда. Единственото, което ще намери в мрака, е счупен крак, защото дивите простори са коварни — камениста земя, покрита с лед и осеяна с пукнатини.

Нощта сякаш продължи вечно, мъчително студена и населявана с видения за клането в Осемте кея. За Карл, умиращ край Водинския лес, за Еми… Писъците й бяха последвали Снори в пустошта и вятърът ги повтаряше безспир през цялото дълго очакване на утрото.

А когато светлината дойде, с нея дойде и снегът, падащ тежко от оловните небеса, макар Снори да бе смятал, че е прекалено студено за сняг. Той зарева срещу него. Размаха брадвата си към облаците, сипеше заплахи към всеки бог, който можеше да назове. Но снегът продължаваше да вали равнодушно, падаше в отворената му уста, докато крещеше, влизаше в очите му.

Снори продължи нататък без диря, която да следва, загубен в безбрежната белота. Та какво друго му оставаше? Тръгна право през голата пустош.

Часове по-късно откри мъртвеца. Един от Островитяните, бил мъртъв още на палубата на кораба си, плаващ през Северно море към устието на Уулиск. Сега беше не по-малко мъртъв и не по-малко гладен. Бореше се напразно, скован до гърдите в една пряспа, чийто мек сняг бе приел мъртвата му плът, а после се бе стегнал около нея, когато опитите му да се измъкне бяха уплътнили стените на затвора му до нещо твърдо като камък. Той протегна към Снори пръсти, черни от замръзващата в тях кръв. Удар на меч беше разцепил лицето му от окото до брадичката, оголвайки челюст, увита в съсухрени от студа мускули, натрошени зъби, почерняла от студ безкръвна плът. Останалото му око се взираше в Снори с нечовешка настойчивост.

— Би трябвало да си твърд. — Снори беше откривал мъртъвци в снега и преди, крайниците им бяха корави като лед. Продължи да го гледа още миг. — Ти не си част от онуй, що е правилно — каза му той. — Това е Хел. — Надигна брадвата си, кокалчетата му бяха побелели от стискане на дръжката. — Само че ти не идваш от нейното царство и това няма да те прати в реката от мечове.

Мъртвецът само го гледаше и се напъваше да разчупи снежния си затвор, без да му стига умът да го разкопае.

— Даже ледените великани не биха искали никаква част от теб. — Снори отсече главата му и я загледа как се търкаля и пръска по чистия сняг развалената си кръв, гъста и полузамръзнала. Въздухът беше изпълнен със странна химическа миризма, като масло за лампи, но малко по-различна.

Снори избърса острието на Хел, докато премахне всякакви следи от създанието, и продължи нататък, като остави тялото все още потръпващо в пряспата.

Докато човек стигне до Горчивия лед, в продължение на дни няма да вижда нищо друго освен свят в отсенки на бялото. Ще крачи по ледени полета, без да зърне никакво дърво, нито стръкче трева, нито скала или камък, без да чува никакъв звук освен този на собствената си самота и присмеха на вятъра. Ще вярва, че на света няма място, по-жестоко и по-малко пригодно за делата на живите. А после ще види Горчивия лед.

На места Горчивия лед би могъл да бъде изкачен по покрити със сняг склонове, все едно е планина. На други се извисява в поредица от отвесни стени, или бели като скреж, или ледниково сини с бистри дълбини. Когато огрява такива повърхности, слънцето прониква в тях и разбулва неясни форми, все едно ледът е погълнал огромни океански китове и по-едри дори от тях левиатани, всичките пленени навеки под повече от миля ледник. Защото Горчивият лед е именно това, един гигантски ледник, проснал се над цял континент, настъпващ или оттеглящ се със скорост, която кара човешкия живот да изглежда кратък като на еднодневка.

Снори не можеше да повярва, че Скършигребло би позволил да го отведат на високия лед, каквато и лудост да бе обладала Островитяните с техните мъртъвци. Него го движеше алчността; би поел риск, но никога самоубийствен риск. Въоръжен с тази своя преценка за Свен, Снори пое покрай ледените стени, останал почти без храна и вцепенен от студ също както го бе вцепенила отровата на блатните духове.

Когато зърна за първи път черното петънце, си помисли, че е част от наближаващата смърт, че зрението му изневерява, докато пустошта изсмуква живота му. Петънцето обаче упорстваше — остана на мястото си и растеше с всяка негова залитаща крачка напред. И постепенно се превърна в Черната крепост.

— Черната крепост ли? — попитах.

— Древна твърдина, построена в най-далечния край на Горчивия лед. В момента се намира на мили от него. Издигната е в дните, когато онази земя е била зелена.

— И какво… Кой я държи? Жена ти там ли беше?

— Не тази нощ, Джал. Не мога да говоря за това. Не тази нощ.

Снори обърна лице към пожара на запад. Седеше, озарен от сиянието на огъня, и виждах как спомените го отнасят обратно към Водинския лес, където бе изгорил сина си.