Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (3)

2

По-късно същата сутрин

Толард Роял, Кранбъри Чейс, Солсбъри

Професор Натаниел Чейс седеше на бюрото си в облицования с дъб кабинет на своята провинциална къща от XVII век. Наблюдаваше през препречените с решетки прозорци как утринният здрач отстъпва пред летния изгрев. Никога не пропускаше тази ежедневна битка.

Един мъжки фазан с ярко оперение важно пристъпи по моравата до къщата, подмамен от играта на първия за деня светлик по росната трева. По петите го следваше скромен харем от сиво-кафяви женски. След малко те започнаха да се преструват, че красивият мъжки изобщо не ги интересува. Вместо това се захванаха да кълват напълнените със специална лой черупки на кокосови орехи, които градинарят на Чейс бе провисил на дълги върви.

Мъжкият горделиво разпери криле и те проблеснаха зад него като медноцветна пелерина. Горната част на главата и шията му бяха яркозелени, а отпред и гърдите — екзотично лилави и лъскави, като че гланцирани. Около шията му имаше бяла ивица, която му придаваше вид на достолепен свещеник, но обеците му опровергаваха това впечатление с наситеночервения си цвят. Всъщност птицата бе доста тъмна, вероятно бе някаква мутирала разновидност на обикновения фазан. Професорът се вгледа по-внимателно и предположи, че преди няколко поколения предците му са се кръстосали с доста по-редкия зелен фазан.

Чейс бе успял човек. Постигнал бе толкова, колкото повечето хора дори не смеят да мечтаят. Имаше блестяща академична кариера — величаеха го като един от най-изтъкнатите учени в Кеймбридж. Книгите му на тема изкуство и археология се продаваха по цял свят и си бяха спечелили множество поддръжници, и то далеч не само сред онези, които бяха задължени да си ги купуват заради лекциите. Огромното му състояние и изисканият му охолен живот обаче не се дължаха на успеха в научното поприще. Напуснал бе Кеймбридж преди много години и се бе отдал на издирването, изкупуването и препродаването на ценни артефакти. Тази му дейност му бе осигурила място в списъка на богаташите, както и репутация на иманяр (за която се говореше само шепнешком).

Шейсетгодишният професор свали очилата с кафяви рамки, които използваше за четене, и ги остави върху старинното бюро. Проблемът бе належащ, но все пак можеше да почака до края на спектакъла навън.

Женските се откъснаха от хранилките и най-накрая обърнаха на господаря на харема полагаемото му се внимание. Той изпълни кратък танц с подрусване и подскачане, след което поведе своите скучни кафеникави партньорки към добре оформения и поддържан жив плет от лигуструм.

Чейс вдигна към очите си малкия бинокъл, който държеше на перваза на прозореца. Първоначално не видя нищо друго, освен сиво-синьото небе. Сведе бинокъла и размазаните форми на птиците изпълниха окулярите. Поигра си малко с фокуса и след секунда образът стана ясен и чист като хладната лятна утрин, на която се наслаждаваше. Видя мъжкия, който сега бе заобиколен от харема си и издаваше откъслечни чуруликащи звуци на задоволство. Вдясно от тях, в основата на плета се криеше плитко гнездо.

Чейс се разчувства, остави емоцията да го завладее. Представлението, което се бе разиграло пред очите му, го трогна почти до сълзи. Мъжкият, в разцвета на силите си и следван по петите от многобройните си обожателки, така бляскав и жизнен… подготвящ се да създаде семейство. Чейс добре помнеше онези дни. Усещането. Топлината.

Само че онова време си беше отишло. В голямата къща нямаше снимки на мъртвата му съпруга Мари, както и на сина му Гидиън, който отдавна се беше отчуждил от него. Домът му бе пуст и студен.

Дните, в които разперваше собствените си криле и играеше танца на любовта, младостта и лятото си бяха отишли безвъзвратно.

Остави бинокъла обратно на перваза и отново се зае с важния документ. Взе любимата си луксозна писалка от лимитираната серия „Пеликан Сийлъм“ и се наслади на добре балансираното ѝ тегло и гладката лъскава повърхност. Такива имаше всичко на всичко петстотин и осемдесет и бяха изработени в чест на петдесет и осемте милиона километра, делящи Меркурий от Слънцето. Астрономията играеше изключително важна роля в живота на Натаниел Чейс. Прекалено важна, помисли си той.

Потопи писеца в старинната мастилница, изработена от масивен месинг, напълни писалката догоре и се захвана с неприятното задължение, което го очакваше.

Отне му цял час да напише всичко, което искаше да каже. Използваше специална хартия, всеки лист от която носеше личния му воден знак. Изчете внимателно редовете и обмисли ефекта, който щяха да окажат върху читателя. Попи написаното с попивателна хартия, сгъна писмото на три равни части и го прибра в предварително приготвения плик. Запечата го по старомодния начин — с восък и собствен печат. Традициите и ритуалите са важно нещо. Особено в днешния ден.

Постави писмото в средата на голямото си бюро и се облегна назад. Чувстваше се едновременно натъжен и облекчен, че го е завършил.

Слънцето вече изгряваше над овощната градина, разположена в края на двора. Ако беше друг ден, той щеше да се разходи навън, после може би да обядва в беседката, да погледа дивите животни, навестили градината му, и с наслада да подремне следобед. Ако беше друг ден.

Отвори чекмеджето на бюрото и известно време погледът му остана прикован в онова, което лежеше вътре. След това с едно-единствено решително движение извади тежкия револвер от Първата световна война, притисна го към слепоочието си и натисна спусъка.

От другата страна на оплискания с кръв прозорец фазаните се издигнаха с тревожен крясък в сивото небе.