Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (68)

67

Вече беше три часът през нощта, когато Джими Докъри се яви пред Меган Бейкър, стиснал нащърбена чаша с кафе, над която се виеше пара.

— Може ли за минутка, шефе?

— Разбира се. — Посочи с ръка към един стол. — Какво те мъчи?

Той седна. Изглеждаше капнал.

— Ами… за онова момче, дето е умряло в кемпера.

— Тимбърленд.

— Същия.

— Не се безпокой. Няма да те карам да говориш с родителите му. Онези от столичната полиция могат да свършат тази работа. Поддържат контакт с тях, откакто открихме, че наемът е платен с неговата кредитна карта.

— Не става въпрос за това.

— За какво тогава?

Той изпусна продължителна въздишка и отпи голяма глътка от кафе.

— Сцената на пожара бе пълен хаос. От тялото липсваха части, вероятно откъснати при взрива, кожата се бе стопила, а главата му бе една голяма черна топка! Изобщо нищо не беше наред!

Тя го разбираше чудесно. Видяното го бе разтърсило, но не искаше да говори с колегите си — мъжете щяха да възприемат поведението му като проява на слабост.

— Искаш ли да ти уредя час при психолог?

Той я изгледа ужасено.

— Джими, когато бях на стаж, видях мъж, блъснат от влак. Беше самоубийство. В продължение на дни не можех да мигна. Накрая отидох на психолог и установих, че разговорите с професионалист наистина помагат.

— Благодаря, но съвсем нямах предвид това. Говоря за самата сцена — тя не беше наред! Не отговаряше на онова, което уж се е случило там.

Сега вече пробуди интереса ѝ:

— Как така?

За миг той се поколеба. Чудеше се дали няма да се изложи.

— Ще видите доклада на патоанатома след няколко часа. Може би ще е най-добре да изчакаме дотогава.

— Не, кажи. Няма проблем, Джими. Ако имаш някаква теория, ако интуицията ти подсказва нещо, искам да го чуя.

— Добре. — Той подпря лакът на бюрото ѝ. — Трите „М“, както казват: местоположение, местоположение и пак местоположение. Нали така?

Тя го погледна объркано.

— Брокерите на недвижими имоти винаги казват, че това е най-важното нещо.

Тя кимна, макар да не бе сигурна какво точно иска да каже. Той се опита да ѝ обясни:

— Значи, тръгнал си с кемпер-каравана — това е спретнат малък дом, в който имаш всичко необходимо. С него можеш да отидеш, където си поискаш. Ще удържи на всякакви капризи на времето — студ, дъжд, сняг. Обаче решаваш да го паркираш в плевня, при това толкова отдалечена от главните пътища, че вероятно половината местни жители не подозират за съществуването ѝ.

Тя започна да схваща:

— Странно е, наистина. Мястото на един кемпер определено не е в плевня.

Той леко се отпусна:

— Да, това е първото нещо. Та, значи… този Тимбърленд е бил пълен сноб, богаташ. Син на лорд, нали така?

— Точно така.

— Ами когато един такъв мъж наема ретрокемпер, за да изведе на разходка новото си гадже, какво друго би приготвил за пътуването?

Тя се замисли.

— Безалкохолни напитки, може би някакви леки закуски, друга храна. Предполагам, шампанско… или пък бутилка хубаво розе, или изстудено бяло вино. Изискани чаши, кристални. — Ясно си представяше картината. — Одеяла за пикник, както и подходяща кошница. Слънчеви очила, може би някакъв подарък за нея.

Джими се усмихна.

— Добре. Е, аз не стигнах толкова далеч, но… Погледнете списъка с предметите, идентифицирани от криминалистите.

Плъзна към нея листа, който преди малко бе взел от принтера. Наблюдаваше я внимателно, докато тя четеше. След минута добави:

— В този списък са включени отворена кутия с обгорели остатъци от фасул в нея; късчета сребристо фолио, вероятно от шоколад; две празни бутилки от водка; някаква смачкана препечена маса, която много прилича на хляб с масло. Нищо неочаквано дотук. Част от нещата вероятно е купил сам, но повечето със сигурност са подарък от компанията, от която е наел превозното средство. — При тези думи посочи най-долу на листа. — В кемпера имаше малък хладилник. Съдържанието му е непокътнато, макар самият той да е пострадал от взрива. И ето че в него откриваме хубав и доста скъп сладолед, както и неотворена бутилка шампанско „Болинджър“.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

— Двете бутилки водка. Човек, който би изпил тях вместо любимото шампанско на Джеймс Бонд, си е чиста проба закоравял алкохолик! Ако си дал толкова пари за „Болинджър“, би трябвало да отвориш първо него.

Казаното наведе Меган и на друга мисъл:

— Трудно е да запалиш пожар с шампанско, но не и с водка. Смяташ, че алкохолът е използван като катализатор, така ли?

Той сви рамене:

— Не съм сигурен дали шампанското изобщо гори. А вие?

— Нямам представа.

Тя се загледа невиждащо в пространството, спомняйки си за един друг свят — деня на сватбата си, когато за последен път пи шампанско.

— Няма обаче да си губя времето да проверявам. — Върна се на идеите, които му бе подсказала интуицията. — Прав си, няма логика да изпиеш сам две бутилки водка, когато имаш шампанско „Болинджър“. Същото важи и за паркирането на кемпер в плевня. Още по-подозрителен е фактът, че момичето още липсва.

Джими започна да побутва с крак празния стол до бюрото ѝ.

— Смятате ли, че двамата са се скарали за нещо и тя го е цапардосала? Може да го е ударила по-силно, отколкото е искала, и да се е паникьосала.

Меган поклати глава:

— Едва ли. Не забравяй коя е. Дъщерята на американския вицепрезидент не би постъпила толкова малоумно. Ако беше виновна, нямаше да подпалва местопрестъплението, за да заличи доказателствата, а щеше да се обади на татенцето си за помощ.

Той се съгласи с логиката ѝ:

— А и това не обяснява бутилките водка.

— Именно. Аз обаче се чудя нещо друго — защо тя не е в кемпера заедно с него?

— Скарали са се и тя е избягала?

— Съмнявам се. Ако бе така, веднага щеше да се обади вкъщи, на охраната или на баща си. Тук не става въпрос за момиче от средната класа. Тя не би се качила на влака за Лондон. Вероятно дори не знае откъде да го хване.

Замълчаха. В главите и на двамата се въртяха едни и същи мисли: Джейк Тимбърленд бе мъртъв, защото някой го беше убил. Кейтлин Лок бе изчезнала, защото някой я бе отвлякъл. Ако успееха да открият Кейтлин, щяха да хванат и убиеца. Надяваха се само, че ще успеят, преди да убие отново.