Петър Бобев
Гущерът от ледовете (9)

I

Професорът излезе от хотела на пристанищното градче, където от цяла седмица чакаха кораб за полюса, спря сред напечената от слънцето веранда и потърси с очи сина си.

Откри го в дъното на парка, седнал на една бяла пейка в сянката на бананите и задълбочен в четене. Какво ли го е увлякло толкова?

Без да се обади, той приближи тихо и щом надникна в книгата му, неволно ахна от изненада. На корицата беше написано с тлъсти букви: „Кратък курс по палеонтология“.

— Я гледай!

Момчето трепна.

— Рекох да понауча и аз нещо — обясни то неловко. — За да ти помагам…

Сведе поглед надолу, а когато пак го вдигна след кратко мълчание, прибави:

— А не само да пакостя.

С лека, неуловима усмивка баща му седна до него и притвори очи, ослепен от блясъка на тропическото пладне.

Толкова много светлина!

Тук сякаш нямаше сенки. Струваше му се, че и сенките излъчват чудни синкави сияния. Лекият бриз разклащаше едрите накъсани листа на бананите, които също светеха в бледи зеленикави пламъчета, но вместо да разхлажда, лъхаше от морето някаква топла мъгла, която не се виждаше, ала се усещаше по соления вкус върху устните и по смесения мирис на озон, на риба и водорасли.

В пристанището, между двата фара на вълноломите, тъкмо влизаше голям презокеански параход, надул пронизително сирената си, а навън в открито море се хлъзгаха над тъмнозелените вълни безброй пъргави платноходки — ще помислиш: рояк бели пеперуди над бухнала ливада.

Из градината, в сянката на избуялата южна растителност, се разхождаха с шумна глъчка групи чернокожи младежи, облечени в пъстри дрехи. Две съвсем голи момченца на около две-три годинки, същински шоколадени фигурки, седнали в топлия пясък, показваха на всекиго бисерните си зъбки. А от терасата на хотела, където под нашарените в бяло и червено слънчобрани довършваха снощния си гуляй няколко матроси, се носеше тъжна хавайска мелодия.

— Хубаво е! — въздъхна Станоев. — Но дотяга, искрено ти казвам — не само на тебе. Не съм свикнал на такова бездействие. Ех, викам си, кога ли най-сетне ще тръгнем към мината?

Избърса с кърпа едрото си лице, зачервено от горещината, оправи косите си, които бяха паднали над очите му, и додаде:

— А да си призная, смаял съм се какво да правя и с тебе! Много се колебая. Не ми се ще да се разделяме, а в същото време се боя да те взема пак. Май че ще те изпратя дома, при майка ти.

Милчо скочи:

— Не! Няма да си ходя! Ще дойда с тебе!

Станоев го изгледа учуден от неочакваната му живост. Но щом долови този поглед, момчето се изчерви и промълви:

— Искам да ти помагам… Ще видиш!

Баща му не каза нищо, а вдигна очи към хоризонта, отдето се задаваше нов кораб, повлякъл след себе си дълга къдрава опашка от черен дим. Мисълта му пак както винаги отскочи към изгубения еласмозавър. Защо никой не го е видял? Той би трябвало да се подуе и да изплува над водата. Нима толкова скоро са го оглозгали рибите?

С дълбока въздишка Станоев се изправи.

— Хайде да се поразтъпчем!

Двамата тръгнаха безмълвно към брега под сянката на палмите, които извишаваха към лазурното небе тънките си грапави стъбла, украсени с разкошни кичури от дълги перести листа.

— Това са кокосови палми, нали? — запита внезапно Милчо, вдигнал очи нагоре.

Както се бе умълчал, унесен в своите грижи, Станоев спря ненадейно, без да отговори веднага, изчака малко, колкото да събере мислите си, и чак тогава обясни:

— Тук, по тези острови, загубени сред океана, не би съществувал човекът, ако нямаше две растения, две благословени растения: кокосовата палма и хлебното дърво.

— Видя ли, че познах? Познах ги по кокосовите орехи.

Бащата се усмихна доволен.

— Наистина позна. Тази палма дава на туземците всичко: и стъбла за колиби, за салове, и листа за покриви, и влакна за въжета, и черупки за тенджери и чинии, и плодове за храна и вино. Вчера капитанът разправяше, но не знам дали и ти чу, че пристанището било задръстено с големи сандъци копра. А това всъщност са ядките на кокосовите орехи, от които се добива кокосовото масло.

— Като олиото ли?

— Нещо подобно. От него произвеждат маргарин, който в някои страни замества кравето масло.

— А хлебното дърво? — полюбопитствува момчето.

Бащата се озърна наоколо, огледа разкошната бухнала зеленина, но не можа да открие това, което диреше.

— Няма наблизо. И естествено — това е парк. Когато видя, ще ти го посоча. То е още по-интересно.

Замълча може би минута, угрижен, устремил невиждащи очи далеч на север, и неочаквано пошепна:

— Нашите близки сега ни чакат, чакат, а ние с тебе замисляме нови пътешествия…

— И то само по моя вина — промълви тихо Милчо, загледан в прииждащите вълни, които бързо нарастваха към брега, нарастваха, изкорубваха се, докато изведнъж по гребените им кипваше с плясък бялата пяна. Те продължаваха така да шумят, пъплейки към жълтата пясъчна ивица, и щом метнеха отгоре й бялата си мрежа, отдръпваха се бързо назад, а по плажа оставаха безброй пъстри раковини, сред които тук-там трептяха сгърчени медузи, подобни на изсипано от купички желе.

През всеки сто метра стърчеше забита табелка с надпис: „Къпането забранено! Акули!“

Двамата седнаха на парещия пясък. Над морето прелитаха чайки, спускаха се надолу, кацваха върху вълните, застояваха се тъй до идващата нова вълна и пак се подемаха във въздуха.

Слънцето припичаше. Крайбрежните палми поклащаха лениво перестите си листа, откъдето се носеха грозните крясъци на вечно спорещите папагали.

— А у нас сега е есен — продума бащата. — Листата жълтеят, капят. Дъждът шумоли еднообразно и разкисва черната земя. След месец-два ще дойде бялата зима с пързалките, с шейните и елхите. А тук, тук е вечно лято, знойно, задушно, листата са винаги зелени, по всяко време има цветове и плодове. Но право да си кажа, трудно мога да реша къде е по-хубаво: дали тук, или у нас, където всеки сезон си има своята прелест…

И млъкна, забелязал капитана, който бързаше насам, задъхан от вълнение. Щом стигна до тях, приятелят им се отпусна тежко на пясъка и тикна в ръцете на професора цял куп вестници.

— Случайно ги прегледах в бръснарницата и… ви ги нося. Четете!

Разгърнал първия вестник, Станоев съзря следното съобщение, заградено с червен молив:

„Вчера, 20 октомври, в 10 часа сутринта две рибарски лодки, като се прибирали към брега, били повлечени обратно в морето от неизвестно животно, което навярно се е заплело в мрежата им. Изправени пред опасността да бъдат потопени, рибарите срязали въжетата и пожертвували мрежата. Случаят буди недоумение, тъй като в този район не се срещат кашалоти и китове, които според моряците са единствените морски животни с такава сила.“

Станоев вдигна вежди.

— Е?

— Вижте и другите! — настоя капитанът с многозначително намигане.

— Чети, чети! — обади се и Милчо.

Палеонтологът взе втория вестник.

„21 октомври. Днес по обяд група младежи излезли на разходка с моторница навътре в морето. Внезапно от водата се подала огромна морска змия, която обвила с тялото си лодката и я потопила. Младежите едва успели да се спасят, като плували с нахлузени коркови пояси и сега се намират на лечение в болницата. Според техните описания, в много случаи несвързани и противоречиви, а може би и преувеличени, змията била дебела около метър, а само главата й надвишавала два метра.“

Без да чака покана, Станоев бързо разлисти третия вестник.

„22 октомври. Пакостите на загадъчния воден обитател зачестяват. Днес преди изгрев в рибарското пристанище на острова е произлязла страшна драма. Някакво огромно морско животно връхлетяло върху привързаните към кея гемии и лодки, размятало ги и потопило много от тях. Още няма сведения дали са дадени жертви, тъй като не е известно колко души са нощували на гемиите си. При все че е била вдигната навреме в тревога цялата крайбрежна охрана, която открила силен артилерийски огън, страшилището се скрило под водата невредимо. Очевидци твърдят, че са забелязали едно огромно туловище, вероятно кит или кашалот.“

Милчо стисна нервно ръката на баща си.

— Още, още — чети!

Станоев продължи с необикновено развълнуван глас:

„Ужасът на морето. На 23 октомври привечер корабът «Ураган» се прибирал в базата си. Неочаквано над палубата се завъртял един огромен хобот и смъкнал в морето вахтения матрос, след което изчезнал в миг, както се и появил. Драмата била наблюдавана само от кормчията, според когото това било пипалото на гигантски октопод.“

Така Станоев прегледа смутен, с нарастващо вълнение, още няколко подобни съобщения. „Ужасът на морето“ — тъй вестникарите бяха кръстили загадъчния звяр, чиято дързост не намаляваше: обърнати лодки, разкъсани мрежи, удавени хора, ежедневно по няколко произшествия.

Милчо се изправи с разтуптяно сърце.

— Нали ви казах, а вие…

Палеонтологът прехапа устни.

— Как да го допусна? Просто ще обезумея! Възможно ли е това — замръзнал, буца лед…

— А замръзналите жаби не оживяват ли напролет? — пресече го Милчо. — Четох как някой намерил жаба, която тракала като стъкло. Но когато я сложил във вода до печката, тя оживяла.

— Това е вярно — кимна с глава Станоев. — Научното име на това явление е анабиоз — полуживот. Доказано е. Дори има нещо повече, което ти надали си чувал, още по-интересни случаи. В Далечния север, при изкопаване на шахти за дирене на природни богатства, са изваждани от вечнозамръзналата почва тритони, едни малки земноводни животни, подобни на черния, нашарен с жълти петна дъждовник. Установено било, че тези тритони произхождат още от предледниково време и представи си… някои от тях оживели. Но живели само два-три месеца, защото не могли да се хранят. Изглежда някаква парализа на глътката поради бързото размразяване на мозъчните клетки. И все пак… Едно е няколко хиляди години — друго шестдесет милиона! Кажете какво да правим?

Капитанът посочи последния вестник.

— Ето какво! Четете!

Уводната статия, която изреждаше надълго и нашироко злините, причинени от „Ужаса на морето“, привършваше със следните думи:

„Шефът на марината трябва да вземе решителни мерки, за да обезпечи сигурността на транспорта. Негов дълг е да организира незабавно експедиция, която да издири неизвестния звяр. Не е важно какъв е той: октопод, кит или морска змия. Какъвто и да бъде, той е живо същество, а не легенда и трябва да бъде обезвреден час по-скоро. Всеки пропуснат ден може да означава гибелта на някой човек.“

Когато Станоев привърши да чете и млъкна с помътнял поглед и отпусната глава, капитанът избърза да поясни:

— Ще се организира хайка, а никой от участниците не е наясно какво ще търси и как ще го търси. Само ние с вас познаваме врага. Затова реших да им предложа услугите си — ще стана капитан на един от китоловните кораби, които ще участвуват в експедицията. Както ви казах, някога бях китоловец, и то не лош. Ще видим дали съм забравил да меря.

Ученият седеше замислен и гледаше към хоризонта, където почваше да се набира някаква мътна мъгла като черна утайка.

— Ако действително е нашият еласмозавър, колкото и невероятно да изглежда това, именно аз съм длъжен да помогна. Та нали той и досега щеше да си стои в Антарктика безвреден като буца лед, ако не бях аз!

Изведнъж, без да го пита никой, Милчо заяви твърдо:

— И аз идвам с вас!

— Дума да не става! — поклати решително глава баща му. — Това не е разходка. Стига рискове! Още утре ще те върна дома.

— Ще дойда! Защото аз съм най-виновен. Длъжен съм!

— Първият дълг на децата е да слушат родителите си! — отсече Станоев. — Достатъчно измъчихме майка ти с нашите патила. Поне ти иди да я успокоиш!

Ала синът му стоеше пред него със стиснати устни и повтаряше упорито:

— Трябва да дойда с тебе! И ще дойда!

Бащата го погледна крадешком с неочаквано светнало доволство в смръщените си очи. За пръв път го виждаше да изявява тъй настойчиво своята воля, и то не като детински каприз, а като добре осъзнат дълг, ясно, решително. Но потиснал скоро бащинската си гордост, той заяви:

— Няма да говорим повече. С първия параход заминаваш за България. И моля те, не възразявай!