Петър Бобев
Гущерът от ледовете (13)

V

Вече втори ден палеонтологът кръжеше със самолета над океана, без да открие каквато и да е следа нито от сина си, нито от похитителя му. Изгубил всякаква надежда, той продължаваше да търси с някаква дива упоритост. Два дни — цели два дни и две нощи, безкрайно дълги, убийствени и — нищо! Разумът отдавна подсказваше, че всичко е свършено, че всичко е безполезно и въпреки това клетият баща не можеше да се откаже. Трябваше да научи всичко, всичко!

А той знаеше, уви, прекалено добре познаваше от вкаменелостите, които бе изучавал, цялото устройство на тази ненаситна уста. И всеки път, когато си представяше закривените кукести зъби, които не са изпускали нищо, някакъв леден ужас стисваше гърлото му, просмукваше се надолу, сграбчваше сърцето му и го задушаваше. Струваше му се, че повече не ще издържи, че ще прималее, ще припадне, ще обезумее, но в следния миг със сетни сили изтласкваше от съзнанието си тези мисли и пак насочваше бинокъла надолу към гладката повърхност на океана, който се люлееше под него при всяко поклащане на хидроплана като огромен метален диск, увиснал в лазура на небето.

Вода, само вода и въздух, додето стигаше погледът!

И сред този воден диск бавно, неуловимо пъплеше назад един скалист остров, подобен на голям сив бъбрек, ограден от зелена ивица палми. Край него океанът менеше цвета си. Плитчините се жълтееха, нашарени с безформени петна от разноцветни водорасли. Откъм издутината на бъбрека дъното постепенно ставаше по-дълбоко, водата добиваше чудни опалови отсенки, потъмняваше, ставаше изумруденозелена, тъмнозелена и неусетно този цвят се претопяваше в равномерната синина на океанските дълбочини. А от другата страна, от вдлъбнатостта на островния бряг, водата изведнъж ставаше дълбока, може би четиридесет-петдесет метра, със светлозеленикав оттенък, който се простираше около половин миля навътре, където с рязка граница хлътваше тъмната бездна.

Всички следи на гигантското влечуго се губеха около този остров. Никакъв апарат до днес не бе отбелязал присъствието му по-нататък.

Капнал от умора и съсипан от скръб, Станоев оброни глава. В очите му се появиха сълзи. Мило дете! Дали нещастният ти баща сега не лети над твоя гроб?

Внезапно пилотът докосна рамото му и посочи надолу с пръст. Ученият се взря натам с разтуптяно сърце.

От стръмната скала на острова се отдели една гигантска сянка, която заплува под водата. Плавниците й гребяха равномерно водата — двата предни, двата задни, след това пак двата предни и двата задни, а вратът й, същинска змия, се гънеше наляво-надясно и като странно кормило управляваше цялото тяло.

Еласмозавърът!

Палеонтологът неволно си припомни сполучливото сравнение, прочетено нейде: „Змия, промушена в тялото на костенурка“.

Значи тук е неговата бърлога, в някоя подводна яма! И там някъде…

Той си представи последния миг, когато зърна в кръглия отвор на водолазния глобус ужасеното лице на детето си, стисна зъби и извика в микрофона:

— След него! Пригответе се за стрелба!

Хоризонтът се издигна пред носа на хидроплана. Океанът почна да приближава бързо-бързо, да се разтяга, а вълните нарастваха, нарастваха. Изведнъж, доближила водната повърхност, машината се изправи и полетя на височина десетина метра.

През всичкото време Станоев и пилотът, опрял пръст в спусъка на оръдието, следяха плуващото под водата чудовище, докато съвсем ненадейно, достигнало ръба на подводната пропаст, то се гмурна в нея с проточена шия и изчезна в дълбините.

Самолетът направи още няколко кръга, но напразно. Гущерът не се яви повече.

Тогава ученият съобщи по радиото, че е открил търсеното скривалище, а след това продължи да се вие над острова.

Не мина час и в далечината се зададе китоловната флотилия, която бързаше насам с пълна па̀ра, разорала лъсналия гръб на океана в няколко дълги запенени бразди.

Хидропланът се наклони пак, морските простори се изправиха насреща му застрашително, корабите взеха да нарастват бързо и след няколко минути лодките се хлъзнаха по водата.

Станоев се изкачи тичешком по мостчето.

— Капитан Филип — провикна се той отдалеч, щом стъпи на борда. — Добри ли са новите механици? Ще можем ли да развием пълна скорост?

— Ще можем! — успокои го приятелят му.

Когато планът беше уговорен подробно с останалите капитани, параходът се спусна лудо напред с риск да изпочупи всичките си машини, вдигнал с носа си две високи вълни, които плющяха отстрани като крила.

Скоро към хоризонта изникна отвесната канара на островчето, която от другата страна се снишаваше постепенно в няколко неравни стъпала към морския бряг. Корабът приближи към това естествено пристанище и пусна котва. Както предполагаше Станоев, дълбочината тук не надвишаваше петдесет метра.

Той навлече трескаво, потръпващ от вълнение, гумената риза, двама моряци поставиха бронята на гърдите му, но преди да завинтят масивния шлем, капитан Филип се изправи пред тях суров и мрачен.

— Не позволявам! — прогърмя острият му бас.

Палеонтологът извърна към него лице, състарено от грижите на последните дни, с черни кръгове под очите, в които бе угаснал напълно обичайният огън.

— Оставете ме! — пошепна той унило. — Там е детето ми! Всяка секунда е скъпа. От нея може би зависи животът му.

И стисна устни, за да не позволи на сълзите да рукнат от очите му.

— Вие сте неопитен водолаз — възрази сухо капитанът. — Само ще загинете ей тъй мърцина, без полза!

— Нищо! — тръсна упорито глава Станоев.

Тогава капитан Филип отсече строго, сурово, неподозирано грубо:

— Тук аз съм капитанът! Аз нося отговорност за живота на всеки от вас. Повтарям — забранявам ви да се спуснете!

— Аз пък няма да ви послушам! Вие сте капитан, аз — баща!

И грабна шлема, за да го сложи сам на раменете си.

Капитанът направи само един мълчалив знак на матросите си. В следния миг професорът се видя в ръцете на четирима здравеняци, които го повлякоха и заключиха в каютата му.

Той се хвърли да изкърти с рамо вратата, но не успя.

— Капитане — провикна се Станоев отчаян. — Помислихте ли за детето ми? Всяка секунда е скъпа… Кой ще му помогне?

— Аз! — беше краткият отговор отвън.