Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (9)

Осма глава

След специалния обяд, както се изрази Дулси, Дилейси отведе петгодишното дете в детската стая. Баща им се оттегли в библиотеката, за да довърши кореспонденцията си, а Дафни нямаше какво да прави и реши да отиде до Хейвърс Лодж.

Къщата в късноанглийски готически стил се намираше в другия край на зюмбюлената гора и беше дом на семейство Тобат, стари приятели на Ингамови. Дафни и нейните сестри бяха израснали с техните трима сина — Ричард, Александър и Джулиан. Деветнайсетгодишният Джулиан беше любимецът на Дафни; свързваше ги приятелство от деца до ден-днешен.

Като прекосяваше каменното мостче над потока, погледна небето. Беше синьо, безоблачно, сияйно от слънчевата светлина. Гледката й достави удоволствие. Времето в Йоркшир беше непредсказуемо и можеше ненадейно да завали. За щастие не се виждаха черни облаци, които обикновено предвещаваха проливен дъжд.

Повяваше ветрец, въздухът щипеше, независимо от грейналото слънце и тя се зарадва, че си сложи шапка и облече жакет. Сгуши се в жакета и пъхна ръце в джобовете.

Джулиан не я очакваше този следобед, но щеше да си бъде вкъщи. В събота винаги се упражняваше в дресировка. Беше превъзходен ездач, обичаше конете и възнамеряваше да стане кавалерист в Британската армия. Всъщност от дете мечтаеше за това. Щеше да замине за „Сандхърст“ в края на лятото и тръпнеше от вълнение, че ще бъде приет в прочутата военна академия. Веднъж й каза, че целта му е да стане генерал, и тя не се съмняваше в бъдещия му успех.

Дафни искаше да съобщи на Джулиан, че днес на обяд баща й даде позволението си да покани Мадж Кортни на летния бал в Кавендън. Семейство Тобат винаги идваха и естествено бяха поканени и тази година. Баща й мислеше, че е редно да включи в списъка и Мадж. Тя и Джулиан бяха неофициално сгодени и когато след няколко години той завършеше академията, щяха да се оженят.

В далечния край на дългата ливада Дафни зърна циганката Джинивра. Тя й махаше, Дафни също й помаха, свърна наляво и навлезе в зюмбюлената гора, която обожаваше. В единия край на гората се промъкваше лениво поток. Там растяха тръстики и бурени и когато беше малка, ги отдръпваше с две ръце и се вглеждаше в бистрата вода, за да види поповите лъжички и дребните рибки. Понякога подскачаха жаби и плашеха нея и сестрите й.

Случваше се да види и чапла, застанала насред потока — висока елегантна птица, която изглеждаше странно бездейна. Огледа се и сега, но явно в момента нямаше чапли. Около потока тук-там бяха нацъфтели цветя, както и между коренищата и листата. Разбира се, имаше диви зюмбюли, които започваха да цъфтят под дърветата, и дъхът й секна от красотата им.

Гората беше дом за всякакви малки животинки, които обитаваха дупки в земята, корони на дърветата, храсталаци. Тя не се страхуваше от тях и ги обичаше всичките. Но най-любими й бяха птиците, особено щиглецът. Беше научила много за природата от пралеля си Гуендолин, която беше израснала в Кавендън, и именно тя й каза, че ято щиглеци се наричали „заклинание“. Малките птички надаваха звънливи крясъци, все едно подрънкваха камбанки.

Веднъж майка й нарече короните на високите дървета „сенчест балдахин“ там, където клоните се преплитаха, и оттогава тя използваше фразата. Днес се виждаха късчета синьо небе и слънчевите лъчи се процеждаха през този прелестен балдахин от листа над главата й.

Когато цялото семейство беше заедно, прекарваха повечето време в гората и там си правеха пикници през лятото. „Заради сянката, нали разбирате?“ — обясняваше на гостите леля Гуендолин. Тя беше истински стоик, по начина, по който се бъхтеше с тях, твърдо решена никога да не се лишава от нито едно горско угощение или от каквато и да е друга забава. А балът беше любимото й събитие, което не би пропуснала за нищо на света, и както сама обясняваше, от младостта й досега никога не се е случвало да не присъства. „Винаги съм била красавицата на бала, нали разбирате?“ — добавяше тя.

Дафни се замисли за летния бал. За частица от секундата си спомни мастилените петна и картината, която представляваше тя с роклята, изчезна за миг. Беше абсолютно сигурна, че Сесили ще поправи роклята и тя ще стане като нова, и в края на краищата ще я облече.

По време на обяда Дилейси каза на баща им за ужасния инцидент с мастилото, който стана по нейна вина. Той се отнесе толерантно и не се скара на Дилейси. Все пак й каза, че е трябвало да бъде по-разумна и да не си играе с толкова ценна рокля.

Обърна внимание на друго — на начина, по който Сесили искаше да поеме вината, за да защити Дилейси.

— Тя е истинска Суон, готова на мига да застане като щит пред една Ингам. Помни нашия девиз, Дилейси — „Верността ме задължава“. Това е и техен девиз. Родовете Ингам и Суон са свързани завинаги.

„Самата истина е“ — помисли си Дафни. Така е открай време и винаги ще бъде. После се загледа напред, когато дърветата взеха да оредяват, и осъзна, че вече е в землището на Тобат.

* * *

Дафни стигна до къщата откъм задната й страна и нямаше как да не й направи впечатление колко великолепна изглежда днес. Слънцето огряваше светлите розовеещи тухли. Архитектурата й беше очарователна, имаше много прозорци и кулички, както всички къщи в късноготически стил. Някои от храстите лигуструм бяха подрязани в причудливо декоративни форми.

През дългата, отлично поддържана морава минаваше пътека от големи варовикови плочи, която отвеждаше до терасата. Щом стигна дотам, свърна зад ъгъла и тръгна към предната врата. Беше тежка, дъбова, с железен обков.

Само веднъж удари с желязното чукче и вратата се отвори. Уилямс, икономът на семейство Тобат, се усмихна, щом я видя.

— Лейди Дафни! Добър ден. Заповядайте, влезте, милейди.

Тя наклони глава.

— Благодаря. Добър ден, Уилямс.

След като затвори вратата, той попита:

— Да съобщя ли на госпожа Тобат, че сте тук? Извинете ме, но тя очаква ли ви, милейди?

— Не, не ме очаква. Наминах само да се видя с господин Джулиан. Ще бъдете ли така любезен да му кажете, че съм тук?

— Боже, боже! Той излезе, лейди Дафни. Не съобщи колко ще се бави. Но го видях, че тръгна пешком, не с кон.

Дафни се усмихна на иконома сърдечно.

— Предайте му, че съм идвала, Уилямс. И, моля ви, кажете му да ни навести в Кавендън в някой от близките няколко дни. Не е нещо важно, искам да му дам една покана.

— Ще го информирам, милейди.

Икономът я съпроводи до вратата, после навън, и не можа да не си помисли, че по-красива жена никога не е виждал. Ще се омъжи за син на херцог естествено. Поне така беше дочул.