Лиз Треноу
Като мак в полето (4)

Изпита облекчение, когато видя баща си на паркинга на гарата, защото той не задаваше прекалено много въпроси; след тежкото рандеву с бутилката уиски тя се чувстваше особено крехка.

Когато се прибра в апартамента предния ден, тя го завари пуст и си спомни, че Ворни и Хетс бяха заминали на учение за две седмици. Тя се строполи на дивана и зарида — безутешно и отчаяно й се искаше да поговори с някого. Защо ги нямаше, точно когато най-много се нуждаеше от тях? Помисли да се обади на Нейт, но реши, че не може да му стоварва проблемите си, още не. След известно време тя избърса очите си и започна да ходи из апартамента, чудейки се какво да прави със себе си. После неохотно набра номера на родителите си.

— Имам няколко дни неочакван отпуск, мамо. Може ли да дойда при вас?

— Разбира се, скъпа. Добре ли си?

— Горе-долу. Ще говорим утре, става ли? Ще пристигна с влака в пет часа. Може ли някой да дойде да ме вземе?

Докато вървяха към къщата, майка й стоеше на прага с кучето Мили — и двете я гледаха изпитателно. Защо неочакван отпуск? Защо не го прекара с Нейт? Разбира се, майка й бе твърде умна, за да попита директно. Джес сама щеше да си каже всички проблеми, когато му дойдеше времето. Винаги така ставаше.

— Как върви?

— Добре, благодаря. Радвам се, че съм тук.

— Изглеждаш ми бледа, мила. Добре ли ти е?

— Просто съм изтощена. Имах тежка седмица.

Истината бе, че в момента не чувстваше нищо — само вцепенение и объркване. През целия си пълнолетен живот се бе трудила, за да стане медик, бе изкарала обучението и после работи като медик. Искаше да промени нещо, да спасява живота на хора и в повечето случаи това й харесваше. До вчера бе решена да прекара остатъка от живота си, правейки това, просто не можеше да си представи друг вид кариера.

Но някак цялата тази сигурност сега бе изчезнала, отмита като кръвта на клетия младеж на онзи мрачен тротоар. Тя бе нарушила обещанието, което даде на Джеймс, клетвата да не допуска никой да умре заради забавено спиране на загубата на кръв.

Бъдещето й се струваше опасно като подвижни пясъци, не можеше да разчита на него. Снощи при дългото си общуване с бутилката тя спореше със себе си, понякога на глас, като логичният и спокоен глас на разума се бореше да бъде чут, докато инстинктът й сякаш крещеше:

Ти си добър медик, имаш добро образование, голям опит. Променила си нещо, дори си спасявала живота на хора.

Не успях да спася живота им. Провалих се с този млад мъж. Ударих онзи идиот на улицата.

Просто лош късмет, ще го превъзмогнеш.

Не е това. Повече не мога да си имам доверие — прииждащите спомени, гнева. Не удържах обещанието си към Джеймс.

Това са само две произшествия за четири месеца, Джес.

Аз съм опасна за пациентите. Нямам увереност. При мисълта, че ще се върна обратно на работа, се паникьосвам и ми се гади.

Можеш да потърсиш помощ, може би психотерапия? Така ще се оправиш.

Искам ли да се подложа на всичките тъпотии със самоанализа? И не знам дали наистина искам да съм на линия всеки ден.

ОК, щом е така, зарежи си работата на медик. Но трябва някак да си изкарваш хляба. Какво друго ще правиш?

О, за бога, ето за това става дума. Какво друго мога да правя? Нищо друго.

Спорът продължи в главата й, докато накрая заспа с дрехите на дивана.

Джес бе предвидила да се разхожда с майка си по плажа, да седнат на дюните — неутрално и безпристрастно място за разговори, защото човек естествено седеше и гледаше напред, очите бяха вперени в морето и хоризонта, а не в събеседника. Никога не можа да разбере напълно защо така й беше по-лесно да бъде откровена със себе си, но винаги работеше.

Припомни си дните и нощите на тийнейджърско черногледство, когато се втурваше към морето и си изплакваше очите заради някой пъпчив младеж, който не го заслужаваше, или пък как прекарваше часове с най-добрата си приятелка, бистрейки всяка подробност от последните им авантюри — въображаеми или истински. Независимо дали беше сама, или с компания самосъжалението никога не продължаваше дълго на плажа. Утешителният ритмичен звук на вълните й откритото небе, което се простира до безкрая, винаги й помагаха да намери хармония, напомняха й колко дребни и незначителни сме в тази огромна вселена, колко маловажни са проблемите ни в по-мащабната система на нещата.

Но този път не се получи така.

След закуска тя си бе приготвила още една кана кафе и седеше на кухненската маса, докато майка й се суетеше наоколо, миеше чинии и ги прибираше на местата им. Баща й бе отишъл до оранжерията си.

— Виж какво взех за вечеря — каза Сюзан, като извади нещо от хладилника. — Ходих до онази чудесна месарница вчера. Знам, че това ти е любимо. — Тя сложи пакета на масата и го разопакова — вътре имаше голям агнешки бут, от разрязаното месо върху плота капеше тъмночервена кръв.

— Чудесно… — успя да избърбори Джес, преди пристъпът на гадене да я връхлети като непреодолима вълна. Джес успя да стигне до тоалетната и започна да повръща неудържимо, докато пъшкаше от болката, която й причини обръщането на червата й. Тя се задави на няколко пъти, гърлото й гореше от лошия вкус на остатъците от снощното уиски.

Чу как майка й застана зад вратата, а после — до нея и усети как ръката й успокоително я гали по превития гръб. Когато всичко свърши, тя се остави майка й да я заведе обратно във всекидневната, с треперещи крака, благодарна за предложената чаша студена вода.

Майка й седна на стола срещу Джес и попита:

— По-добре ли се чувстваш сега?

Джес кимна утвърдително.

— Какво беше това? Яла ли си нещо кофти, как мислиш?

Джес отпи глътка вода, опитвайки се да отложи отговора си, докато хаосът от емоции се уталожи. Щеше да замаже нещата с някоя шеговита забележка за развален сандвич, но тогава от устата й неочаквано излязоха думите, сякаш формулирани, независимо от всякаква съзнателна мисъл:

— Отказвам се, мамо.

— От какво се отказваш, миличка?

— Няма вече да бъда парамедик. Ще напусна. Не мога повече така.

Когато чу самопризнанието си, по тялото й премина непреодолима вълна на облекчение.

Зениците на майка й се разшириха, но тя успя да овладее гласа си:

— Толкова внезапно, Джес. Мислех, че обичаш работата си? Нещо лошо ли се е случило?

Сълзите потекоха обилно, докато й описваше вчерашните събития — как загуби контрол, как умът й се зарея обратно в пустинята, шокиращата развръзка.

Разговорът им после бе повторение на вътрешния дебат, който бе провела на дивана с бутилката уиски предната вечер. Майка й реагира с всички разумни доводи. Не бързай, потърси помощ, ти си страхотен медик, това би било загуба за службата, за това си работила години наред. Но колкото повече говореха, толкова по-убедена бе Джес, че вътрешният й глас казва, че е права. Не можеше да поеме отговорността да спасява живота на други, вече не.

В крайна сметка майка й спря с предложенията.

— Това е твоят живот, мила. Каквото и да решиш, ще бъде за твое добро. — Тя се наведе и погали ръката на Джес. — Но не трябва ли и да те прегледа лекар, за да се разбере каква е причината да ти се гади толкова зле?

Джес се поколеба, не искаше да й причинява още едно разочарование, но все пак трябваше да й признае.

— Съжалявам, мамо, но стана заради агнешкия бут. Той отприщи всичко. Откъснатият крак вчера ми напомни за него, а когато се изправих, точно пред мен имаше месарница и месото беше досущ като плътта на клетия младеж. — Тя потрепери неволно при спомена за червеното месо и сребристите парченца натрошено стъкло.

 

 

За вечеря хапнаха риба и пържени картофи, а след като баща й си легна, двете седнаха на верандата, загледани в изгряващите звезди. Вече бе септември — вечерите бяха по-дълги, а във въздуха се носеше влага с онзи мирис на есен на село. За нея този сезон винаги означаваше меланхолия — лястовиците се събираха за дългия си полет, песента на птиците се променяше, росата в тревата сутрин, пожълтяването на листата. Всичко това й създаваше усещане за край. Само че тази година ставаше дума за края на цял етап от живота й — на движещата й сила, на смисъла на живота й, на страстта от последните й десет години.

След малко стана студено и се прибраха вътре.

— Какво ще правя със себе си сега, мамо? — каза Джес, като се сгуши на дивана с Мили, на която обикновено не й бе разрешено да се качва там.

— Имаш ли нещо предвид?

— Идея си нямам — призна Джес.

— Какво ще кажеш да правиш нещо с животни? — попита Сюзан. — Винаги си ги обичала, още от съвсем малка; преди да отидеш в „Сейнт Джон“ казваше, че искаш да станеш ветеринар.

— Това са шест години в университета. А и при всички положения човек трябва да е суперинтелигентен за това. Никога няма да успея с моите петици и четворки.

Поговориха си известно време и изведнъж — като гръм от ясно небе — майка й каза:

— Знаеш ли, това, което ми разказа днес за агнешкия бут…

— Ъ-ъ, да.

— Напомни ми за нещо, което прочетох някъде и се ядосах, че не мога да си спомня къде.

— А сега сети ли се?

— Да. Нещо подобно се е случило и на прадядо ти Алфред.

— Подобно на кое?

— Той е участвал в Първата световна война и се е прибрал ранен — изгубил е крака си. След това се е опитал да работи като месар, но не е могъл да го понесе, защото суровото месо му напомняло за нещо, което е преживял през войната.

— Странно. И откъде разбра всичко това?

Майка й се качи на горния етаж и след няколко минути се върна с една малка картонена кутия.

— Всичко е тук — каза тя. — Дневниците на прабаба ти.

Когато Джес отвори кутията, стаята се изпълни с успокоителния мирис на стара хартия. Вътре имаше шест тефтера с разръфани крайчета — от онези старовремските, издавани навремето от училищата, с пожълтели страници от евтина хартия на редове, подвързани в меки бежови корици. На корицата на всеки пишеше с правилен закръглен почерк с избеляло синьо мастило: „Роуз Баркър. ЛИЧНО“.

— О, боже, виж това. Писани са от баба ти? От прабаба ми?

Сюзан кимна в знак на съгласие.

— Всички я знаеха като Роуз, но цялото й име беше Джесика Роуз. Ти си кръстена на нея. Тя почина, когато бях само на пет години и едва я помня, но всички казват, че била корава жена.

— Това е удивително. А защо не съм ги виждала по-рано?

— Намерихме ги, след като баба почина миналата година. — На Джес й бяха дали отпуска за погребението, но трябваше да се върне веднага след това. Беше й мъчно, че не успя да остане по-дълго, да помогне на майка си с тъжната задача да подреди вещите на баба си.

— А прочете ли ги? — попита Джес, като започна да прелиства дневниците.

— Не всички. Стигнах до мястото за бедния Алфи, а после бях твърде заета.

— Знаеше ли изобщо, че съществуват?

— Мама никога не беше споменавала за тях, но паметта й беше доста зле; подозирам, че просто беше забравила къде са, заключени на тавана през всичките тези години.

— Да ги разгледаме ли заедно сега? — попита Джес.

Сюзан я погледна и се прозя.

— Не тази вечер, миличка, минава полунощ — каза тя и погали Джес по косата. — Да се качваме горе?

— След малко — каза Джес. — Още не ми се спи. Ще почета малко, ако не възразяваш. Наистина ми е любопитно да разбера за Алфи.

— По-добре ли си?

Джес кимна.

— Благодаря ти за разбирането, мамо.

— И няма да пиеш, нали? — тя погледна дъщеря си строго.

— Ще направя всичко възможно — каза Джес. — Ще се видим сутринта.

След като майка й си легна, Джес си направи чаша кафе с глътка уиски и сложи картонената кутия до себе си на дивана. Мили се присъедини към нея и затърка муцуната си в коляното на Джес.

Тя взе най-горния тефтер и започна да прелиства страниците — бяха изписани със същия внимателен почерк, а на места имаше залепени изрезки от вестници и писма. После провери датите на другите дневници, за да се увери, че са в правилната последователност и започна да чете.