Лиз Треноу
Като мак в полето (13)

Глава 7

Вероятно за първи път в живота си Джес не премълча нищо.

С вечната им спътница Мили те правеха ободряващи разходки по плажа и се прислоняваха задълго от вятъра зад пясъчните дюни. Разказа на майка си всичко — за кошмарите, за безсънието, за нахлуващите спомени и неконтролируемото пиене, за случката с линейката, за това колко мрази хора, които й губят времето, за отчаяното състояние на възрастните хора, които е виждала; продължи с това как си изпусна нервите пред терапевтката и как се опитваше да се стегне, но пи твърде много и се изложи на сватбата, как постави Нейт в неудобно положение в звездния му миг и как той й каза да се маха.

— Мислех си, че цял живот ще бъда с него, мамо, но сега вече смятам, че всичко свърши — каза тя. — Просто не мога да си представя живота без него. Толкова е непоносимо. — Думите отекваха в главата й. — Божичко, това са точно думите, които Роуз е написала в дневника си.

— Какво?

— На едно място Роуз казва, че бракът й с Алфи може би е свършил и не може да понесе мисълта за това.

— Всяка двойка минава през трудни периоди и повечето ги преодоляват — каза майка й и я прегърна. — Роуз и Алфи оцеляха, нали?

— Какво е станало с тях?

— Прекараха остатъка от живота си заедно, слава богу, иначе никой от нас нямаше да го има. Две деца — дядо ти Джони и сестра му, леля ми Алис. Доживяха до след седемдесет, доколкото си спомням.

— Алис? Жената, която е загубила любимия си в окопите и никога не се е омъжила?

— Същата. Стана професионална пианистка и шофираше безстрашно из Лондон в своя „Морис Майнър“ на деветдесет и няколко години. Като се приберем, ще ти покажа снимките, които намерих сред нещата на баба.

 

 

Джес отвори малкия, разръфан по ъгълчетата албум най-внимателно — листовете черна хартия бяха подвързани с кафяви картонени корици и с вече поизтрит шнур, който почти се разпадаше. Залепките на снимките отдавна не лепнеха и малките черно-бели снимки стояха разбъркани между страниците.

Тя взе една от по-големите фотографии в сепия, с бял кант отстрани и с името на фотографа, гравирано със златни букви отдолу и прочете написаното на ръка на гърба — Сватбата на Роуз и Алфи Баркър, 26 декември 1917 г.

Благото му лице гледаше с отнесен поглед — той приличаше на ученик, въпреки военната униформа и свирепата войнишка прическа, при която косата му се разделяше на път като бял белег от челото до тила. Роуз бе висока колкото съпруга си — стройна и жилава, с неугледна рокля и шапка, която като че ли не й отиваше, лицето й гледаше втренчено в апарата с усмивка, която почти се бе превърнала в гримаса. Като се вгледа по-отблизо, Джес си представи, че разпознава в нея нещо от себе си — решителната челюст, очите, доближени едно до друго от двете страни на правилния нос, У-образната коса на високото чело.

На една друга снимка бяха семействата, застанали в официална поза — младоженците с родителите им и една млада жена на възрастта на Роуз.

— Мисля, че това е сестрата на Алфи — каза Сюзан, надничайки над рамото на Джес. — Най-добрата й приятелка. — Фрида беше по-ниска от брат си, крехка и приятно закръглена с модерна прическа и закачлива усмивка. Сигурно са били странна двойка — помисли си Джес, — длъгнестата Роуз със сериозното си лице, която стърчи над пълната си приятелка.

Жената до булката с изопнатото си изпито лице беше единственият човек на снимката, който не се усмихваше.

— Това ли е майката на Роуз?

— Бети Епълби, прапрабаба ти. И двамата й синове са загинали в окопите.

Джес си спомни как беше плакала за Джеймс; колко болезнена бе мисълта за него дори сега, шест години по-късно. Не можеше да си представи колко по-зле се чувства някой, загубил собственото си дете, да не говорим и двете си деца.

— А това е дядо ти Джони, около двайсетгодишен. — Сюзан й подаде една студийна снимка — по-голяма от останалите — на младеж с жизнерадостно лице, широко усмихнат, облечен в униформа на военновъздушните сили, с килната барета на главата. — Бил е пилот на бомбардировач през Втората световна война. Свалили го и е прекарал половината война в лагер за военнопленници.

— Съжалявам, че никога не съм го познавала, мамо. Той някога говорил ли е изобщо за това?

Сюзан поклати глава.

— Никога. Просто искаше да забрави, това беше всичко.

Прелистиха още няколко страници и намериха снимка от сватбата на бабата на Джес — Мери — от 11 април 1946 г. Това вече беше „истинска“ сватба — в църква и дори мъничките еднозърнести снимки бяха уловили радостта от този ден — всички бяха издокарани, твърдо решени да си прекарат добре въпреки следвоенната мизерия. Слънцето грееше и на заден фон имаше ябълкови дървета, отрупани с пролетен цвят.

Младоженецът Джони — висок и добре изправен млад мъж — стърчеше като великан над родителите си. Алфи бе облечен в елегантен костюм, поостарял, разбира се, и с посивяваща, но все така гъста и къдрава коса. Роуз сияеше в елегантно скроения си костюм с пола до коляното, лицето й бе покрито с дантелена шапка с воалетка. Човек трудно можеше да разгадае изражението й, но Джес бе сигурна, че усмивката й издава неудържима гордост.

— Тогава Алфи още ли е работел във Фабриката за макове? — попита тя.

Сюзан поклати глава.

— Задържал се е там само няколко години, доколкото знам. В някакъв момент е успял да си намери работа в един гараж и там са го обучили за автомеханик.

— Логично. Роуз пише колко много обичал да кара моторната кола на баща си.

— Накрая успели да създадат своя собствена фирма — някъде на „Олд Кент Роуд“ и определено се замогнали, но всички казваха, че Роуз е била мозъкът на фирмата. Спомням си, че той миришеше на машинно масло дори и като стар.

Шаферките — две млади жени без шапки, облечени с рокли на цветя — стояха хванати за ръце от двете страни на булката и младоженеца, отметнали глави назад от смях.

— Това е леля Алис, малката сестра на Джони — каза Сюзан, като посочи по-русата от двете. — Толкова прилича на баща си, не мислиш ли? За тази не съм сигурна коя е. — Другото момиче бе високо и стройно, с права тъмна коса, която падаше през лицето й.

— Може ли да е Ани, дъщерята на Фрида? — попита Джес. — Фрида е сестрата на Алфи и най-добрата приятелка на Роуз.

Сюзан се загледа в снимката.

— Сигурно е починала, преди да се родя или поне, преди да съм станала достатъчно голяма, че да си я спомням.

— Знаеш ли за кого се е омъжила? Роуз пише, че е излизала с Уолтър, който също е работел във Фабриката за макове. Изгубил е ръката си през войната.

Сюзан отново поклати глава:

— Никога не съм чувала за това, съжалявам.

Продължиха да прелистват другите сватбени снимки, докато Джес забеляза една групичка от хора, които очевидно си разказваха нещо смешно.

— Виж, това може би е той? — Тя посочи един мъж с гъста коса и празен ръкав. До него стоеше дребна и леко пълна жена с посивяла коса и го гледаше с любяща усмивка. — А може би това е Фрида? — Тя започна внимателно да изучава групата. До Фрида стоеше един млад мъж, около двайсетинагодишен, със светла къдрава коса. Дали Фрида и Уолтър са имали син?

Джес отново се зарови в снимките, изучаваше лицата им, жадна да узнае нещо повече за хората, които бе опознала от дневниците. Каква корава групичка само, помисли си тя. Бяха преживели толкова много, бяха се борили с безработица и бедност, бяха загубили свои близки и приятели, бяха преживели ужасни трудности, но ето ги — всички се забавляваха в слънчевия ден, само една година след края на втората кошмарна война. Колко ли са копнеели за няколко години мир? Нейните собствени загуби и трудности изглеждаха толкова незначителни в сравнение с техните и при все това защо й беше трудно да гледа оптимистично на бъдещето си?

 

 

Под зоркия поглед на майка си Джес спря да пие, но кошмарите се завърнаха за отмъщение. След като за трета нощ се събуди от мъчителните писъци на дъщеря си, докато я бе прегърнала и я галеше по челото, опитвайки се да я успокои, Сюзан се замоли на Джес да си запише час в местната болница.

Лекарят бе възрастен и благ мъж, облечен в костюм от три части, с оредяваща сива коса и папийонка на точки. Сърцето на Джес се сви — едва ли някой толкова стар щеше да разбере през какво е минала. Когато му обясни възможно най-небрежно, че й трябва единствено още една рецепта за успокоителните, които взимаше преди, той се извърна от екрана на компютъра и се облегна назад на стола си.

— Няма да навреди първо да узная защо си ги взимала — каза той нежно. — Не бързай.

Тя въздъхна — не й се искаше отново да разказва цялата нерадостна история, ужасяваше се от неизбежния поглед, изпълнен с озадачено съчувствие, който щеше да се появи на лицето му. Почувства се адски мекушава — имаше приятели, които се опитваха да изградят живота си наново без крайници, а тя седеше тук и се опитваше да обясни, че иска лекарство заради няколко кошмара.

После, по неизвестни причини, в съзнанието й изплуваха думите на Роуз за Уолтър: „Той не се опитва да го скрие, не се преструва, че това не съществува и не се самосъжалява — просто се опитва да е доволен и от малкото“.

Тя потрепна и осъзна всичко. Прекалено дълго бе омаловажавала проблемите си, преструвайки се, че не съществуват, че са някакво наказание, което трябва да изтърпи, че е достатъчно силна, за да се справи с тях, че може да се оправи сама. Дълбоко в себе си не беше съвсем сигурна дали иска да се „излекува“ и дори — някак извратено — бе започнала да мисли, че кошмарите и нахлуващите спомени са цената, която трябва да плати — покаянието й за това, че е жива, докато Джеймс и толкова много други загинаха. Сякаш бе забравила обещанието, което си даде преди толкова време — да оправдае загубения му живот, като самата тя живее по такъв начин, че той да се гордее с нея.

И защо сега да не признае, че й трябва помощ, за да „се задоволи с това, което има“?

Лекарят любезно я изчакваше. Тя си пое дълбоко въздух и започна.

 

 

Джес излезе от болницата с рецепта за един месец при условие, че ще се съгласи да й дадат направление за психиатър. „За точна диагноза — за да сме сигурни, че взимаш правилните лекарства. Честно казано, мисля, че ще си струва в дългосрочен план“ — това й каза лекарят.

Времето до записания й час мина по-бързо, отколкото очакваше. Сега седеше колебливо в някаква болница, където никога не бе ходила, върху неудобен оранжев стол с пластмасова чаша преварен чай от кафенето. Наоколо имаше още десетина души с тъжни очи на различна възраст, но никой от тях не изглеждаше видимо ненормален.

Психиатърката — дребна и елегантна жена с яркозелено сари — покани Джес да седне и веднага мина по същество:

— Личният ви лекар смята, че може би страдате от посттравматичен стрес след преживяното в Афганистан, мис Мидоус. Ще ми разкажете ли повече по въпроса?

Този път успя да разкаже историята по-лесно, сякаш говореше за преживяванията на някой друг. Вече не се разстройваше и не се гневеше, докато описваше как се е справяла отлично по време на мисията, дори и когато умираха близки нейни приятели, дори след нападението на лагера и избухването на самоделната бомба, дори след като ги обстрелваха на полето с маковете.

Разказа как й липсват колективният дух и близостта в поделението, гордостта й от работата и фактът, че е помогнала за спасяването на няколко души. И после — след като се върна в Англия — как започнаха кошмарите, внезапно връхлитащите спомени и гневът, как се нахвърляше на хората, които обича, как от успокоителните мозъкът й спираше да работи, как сякаш алкохолът й помагаше, как напусна работата си след злополуката на тротоара, защото усети, че повече не може да си има доверие и как психотерапията само я разгневи още повече.

Лекарката слушаше и мълчеше, кафявите й очи гледаха бдително и състрадателно. Водеше си бележки, от време на време кимваше и внимателно подканяше Джес, когато започнеше да губи кураж: „Разкажете ми за себе си отпреди армията?“, „Как се почувствахте?“ или „Как щяхте да реагирате на това, преди да заминете на мисията?“

Когато Джес свърши, тя се отпусна назад в стола си и каза:

— Мисля, че несъмнено страдате от симптоми на посттравматичен стрес, мис Мидоус. Бих го описала като умерено силни, но не и такива, които да не могат да се оправят с времето. Не мисля, че успокоителните, които взимате, са съвсем подходящи за това състояние, затова ви предписвам друго лекарство против тревожност, което трябва да взимате поне три месеца и след това да дойдете отново при мен. Препоръчвам ви също така да пробвате отново с психотерапията, да подходите различно този път. Ще ви изпратя при един специалист по когнитивна поведенческа терапия или КПТ, който има солиден опит в работата с ветерани.

Джес кимна. В тази тиха жена имаше нещо, което будеше доверие.

— Щом наистина мислите, че това ще помогне — каза тя.

— Да, така мисля — отговори лекарката. — Но има и още нещо. Казахте, че сте напуснала работата си. Съветвам Ви да преразгледате това решение. Има ли вариант да се върнете на работа? Пълноценната заетост може да е съществено важен фактор за възстановяването ви.

— Ами единственото, което някога съм искала да правя, е да бъде медик или парамедик — това е единствената работа, за която съм обучена — каза Джес. — Но не съм съвсем готова да се върна към това, не точно сега.

— Имате ли нещо друго предвид?

— Не съвсем.

— Струва си да помислите още малко. Има и две организации, които могат да помогнат.

Докато разпечатваше рецептата, лекарката взе химикалката си, надраска няколко кратки бележки върху един лист и го подаде на Джес. Тя прочете:

ПТСР^[1] и КПТ: Пребори стреса

Трудоустрояване / годност за работа: Британски легион Сиви Стрийт, също Фабриката за макове

— Фабриката за макове? Там е попаднал прадядо ми след Първата световна война — каза тя невярващо. — Сериозно ли ми предлагате да отида и да правя макове?

— Не, разбира се — каза лекарката с усмивка. — Днес те помагат на военноинвалидите да си намерят всякаква работа. Наричат го „трудоустрояване“.

— Но аз не съм инвалид.

— ПТСР се брои — каза тя. — При всички положения вие трябва да решите каква помощ ви трябва. Това е просто предложение.

 

 

По-късно същата вечер, след като всички се бяха легнали, Джес се мъчеше с болезнено бавната интернет връзка на родителите си, за да изпрати няколко писма и да провери организациите, които психиатърката й бе написала.

На сайта на „Пребори стреса“ имаше ясна дефиниция на ПТСР и след като изчете проучванията Джес реши, че всъщност се е отървала доста леко. КПТ очевидно бе помогнала на много хора, а процесът изглеждаше достатъчно просто — освен сеансите при терапевт трябваше да прави упражнения за себе си, което звучеше практично и смислено. Спомни си колко неприлично се държа с Алисън в онази бозава стая, колко бързо си изпусна нервите, колко бе груба. Спомни си и изражението на клетата жена, когато изхвърча от стаята. Време ти е да пораснеш — каза си наум. Щеше да пробва пак с терапията, когато дойде време за часа и този път щеше да я изкара до края.

На сайта на Сиви Стрийт имаше много свободни работни места и мислите й се избистриха само като прочете длъжностните характеристики — разбра точно каква работа не иска. Предлагаха се много административни и търговски длъжности, но тя със сигурност щеше да полудее затворена в офис, а за продавачка не я биваше никак. Претърси базата данни за „работа с животни“, но не излязоха резултати.

Погледна отново листа хартия, но нещо я спря да потърси третата организация — Фабриката за макове. Спомни си как я бе описала Роуз — хора без крайници, които работят на машини и правят червени макове за Деня в памет на загиналите. Все още й се струваше не както трябва. Не съм истински „инвалид“ — помисли си тя, — не съм загубила крайник като Алфи или пък като Скоти и Алекс. Всичко е в главата ми.

Изключи лаптопа и се опита да заспи, но мозъкът й не се изключваше — събитията от деня и думите на психиатърката продължаваха да звучат в главата й: „Пълноценната заетост може да е съществено важен фактор за възстановяването ви“. Луда ли съм да се откажа от кариерата, която винаги съм планирала? А и каква работа мога да върша, която да не е твърде стресираща и все пак да не ме отегчава до смърт?

Мислите й отново се върнаха към дневниците на Роуз. Описаното в тях се бе случило преди почти сто години, но имаше много паралели. Освен че бе изгубил крака си, прадядо й имаше симптоми на същото, което сега Джес знаеше по име — ПТСР. Кошмарите, страхът от сурово месо, гневните изблици към най-близките му, пиенето. От горчивия си опит Роуз бе научила как безработицата на Алфи го е депресирала и го довела до чашката. Навремето за тях не е имало безплатно здравеопазване, помощ от психиатри, терапевти, успокоителни или организации, помагащи на ветераните, както сега — на една ръка разстояние.

Алфи е имал само един дървен крак и е бил твърде горд, за да потърси помощ. „Спести ми сърцераздирателното съчувствие на някаква проклета благотворителна организация, която плаща нищо и никакви пари за някакви изкуствени цветя.“ Джес много добре разбираше как се е чувствал.

Може би гордостта е семейна черта, наследена от поколения? Отне й месеци, за да приеме, че й трябва да потърси помощ и дори тогава си спря успокоителните и престана да ходи на терапия. Досега бе твърде притеснена, за да признае слабостите, дори и пред най-близките си приятели и пред семейството и дори сега бе твърде горда, за да признае, че в известен смисъл и тя бе инвалид. Но в края на краищата именно Фабриката за макове бе посочила на Алфи пътя към оздравяването, беше му помогнала да започне съвсем нова кариера на автомеханик. Защо толкова се опъваше на тази идея?

Тя седна в леглото и отново отвори лаптопа.

Сайтът се зареди бързо — целият в маковочервено, ободряващо и ясно. Тя прочете: От близо 100 години Фабриката за макове в Ричмънд, графство Съри, произвежда макове, кръстове и венци за кралското семейство и Британския кралски легион по случай Деня на загиналите във войната. От 2007 г. Фабриката за макове намира работа на ранени, пострадали или болни бивши войници на всякаква възраст и чин и извън Фабриката в цяла Великобритания. Насърчавайки трудоустрояването и шансовете за заетост на бивши служащи, Фабриката за макове свързва работодатели и военноинвалиди и в много случаи финансира отчасти заплатата им за първата година, за да могат да се обучат на новата си длъжност.

Звучеше практично и полезно. Защо да не пробва? Имаше формуляр за регистрация, който тя попълни за минути. Оставаше само да представи документ за военната си служба и медицинско, но за това ще й помогне социалният работник. Натисна „изпращане“, преди да е размислила, отпусна се на възглавницата, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Беше направила първата крачка.

На следващия ден отново се чувстваше потисната. Посттравматично стресово разстройство. Бе чувала за други хора, които страдат от него, но никога не си беше представяла, че ще засегне точно нея. Написа есемес на Ворни — „ПТСР е. Официална диагноза. Жестоко, нали? Целувки“

Телефонът й иззвъня почти веднага.

— Това е просто име, Джес, не е краят на света — каза Ворни. — Засяга много хора, така че не се вманиачавай много. Най-малкото точната диагноза означава, че сега ще получиш правилното лечение, за да се върнеш на работа.

— Дадоха ми хапчета и реших да пробвам пак с терапията — предлагат ми КПТ.

— Звучи добре. Виж, не сме се виждали от седмици. Защо не дойдеш за няколко нощи, за да си поговорим, както трябва? Стаята ти още е свободна — ще се местим след Нова година и няма смисъл да я даваме пак под наем. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

— Звучи добре. Нямам други уговорки.

— Само да проверя дали нямам дежурство. — На другия край на линията настъпи пауза и после: — О, чакай. Неделята се пада 11-ти ноември.

Денят на загиналите. Почти бе забравила, въпреки че от десет години не го пропускаше, не и след като умря Джеймс.

— Ще дойда — каза Джес.

По-късно през деня й се обади някаква жена на име Кейт, която каза, че е консултант по трудоустрояване във Фабриката за макове.

— Много бързо се обадихте — каза Джес изненадана.

— Знаем, че понякога се иска много смелост, за да ни потърсят — каза Кейт, — затова се обаждаме веднага, за да уверим хората, че ще направим всичко възможно да им помогнем. — Звучеше експедитивно, но в същото време и човешки и дружелюбно — като човек, на когото Джес можеше да се довери.

— И така — казваше Кейт, — сигурна съм, че ще можем да помогнем, но просто ни трябва още малко информация, за да подготвим нужните документи — военната ви книжка, медицинското и пр. Поставили са ви диагноза ПТСР — вярно ли е?

— Това каза психиатърката, но не съм сигурна, че е достатъчно сериозно, за да… — каза провлачено Джес.

— Наистина не е необходимо да се притеснявате или да се извинявате — каза Кейт. — Среща се много по-често, отколкото си мислите. И, повярвайте ми, тук сме именно за хора като вас. Щом оправим документите, ще ви насроча лична среща, за да се опознаем по-добре и да продължим този разговор. Става ли така?

— Звучи чудесно — каза Джес. — Благодаря.

— Любопитно ми е. Можете ли да ми кажете откъде разбрахте за нашата работа по трудоустрояване?

— От психиатърката — отговори Джес. — Прочела някаква статия за това.

— Добре, искаме хората да знаят, че вече не се занимаваме само с правене на макове.

— От прабаба ми научих как е започнала работа фабриката, разбрах за майор Хаусън. Нейният съпруг, моят прадядо, е бил един от първите работници, на мястото на стария завод за яки зад „Олд Кент Роуд“, точно след Първата световна война.

— Познавате прабаба си? Това е прекрасно.

— О, не, съжалявам, не се изразих добре. Написала го е в дневника си след края на войната, когато съпругът й се е върнал от фронта ранен и накрая е започнал работа във фабриката. Забележителна история.

— Прекрасно. При нас имаме един доброволец, който се опитва да напише книга за историята ни по случай стогодишнината след няколко години. Страшно ще се зарадва да чуе това — почти няма изследвания за най-ранните години. Може ли да ми разкажете повече, когато се срещнем?

— С удоволствие — каза Джес.

След като Кейт затвори, Джес усети прилив на оптимизъм. Фабриката за макове бе изправила Алфи на крака и нямаше никаква причина да смята, че нямаше да направят същото и за нея.

 

 

Утрото на 11-ти ноември беше хладно и ясно. След сутрешното паническо гладене на униформи, лъскане на значки и ботуши, Ворни тръгна за дежурството си, а Хетс хвана влака за Лондон, за да отиде на свиждане на Алекс в болницата.

Джес закуси спокойно и се оправи към центъра на града, където бе разположен гарнизонът. Обикновено имаше много посетители и тълпата вече се бе наредила на опашка от по трима души в редица по паважа на широката главна улица. Тя си проби път до мемориала накрая на улицата и се изкатери на една стена. Оттам успя да зърне Ворни, която бе застанала мирно, заедно с останалите от батальона. Почувства се странно сред всички зрители, само по дънки и размъкнато яке — по същото време миналата година стоеше мирно цялата лъсната заедно с войниците.

В далечината се чуваше оркестърът, който свиреше някакъв жизнерадостен марш, чиято мелодия разпозна, и не след дълго улицата се изпълни с музиканти, след тях вървяха знаменосците и ветераните, някои от тях — качени на инвалидни колички и бъгита. Имаше дори малка група „Градски гвардейци“ в костюми от гражданската война, с лъскави шлемове и пики. Най-накрая пристъпваха кметът и общинските съветници в роби и с копринени шапки. Почти всички заеха местата си, преди да спре музиката. Сведоха знамената, имаше един топовен салют и един самотен тръбач започна да свири покъртителните ноти на „Последният пост“, които започнаха да отекват от близките сгради.

Две минути продължават много дълго, когато човек е в тълпа. Разбира се, не цареше пълна тишина — някои кашляха, ревяха бебета, малки деца задаваха въпроси, а родителите им шъткаха да млъкнат, а един кос — или пък червеношийка — пееше гласовито в парка, удивен, че чува собствения си глас вместо обичайния шум от колите.

Джес затвори очи — мислеше за Джеймс, Джок, Баз и Милси и за всички други, които не познаваше, за онези хиляди загинали и осакатени във войните през годините, чийто причини хората се мъчеха да разберат. На стотици такива церемонии в цяла Британия, да не говорим в Басра и в базата Бастион, в Канада и Нова Зеландия, в много други държави по целия свят милиони хора се бяха събрали с тази едничка цел — да помислят за хората, които обичат. Мисълта беше трогателна.

Тя отново отвори очи. Сцената беше печална, но и някак красива. Птицата продължаваше да пее и хармоничният й глас бе по-покъртителен от всякакви думи. Ниското зимно слънце огряваше сградите, проблясваше по медните инструменти на оркестъра и осветяваше бледите и храбри лица на войниците, застанали мирно в дъното на мемориала.

В края на мълчанието прозвуча още един салют, хората се прокашляха, диригентът на оркестъра вдигна ръцете си с бели ръкавици, а музикантите изправиха инструментите и засвириха „Reveille“, а след това — бавните и мъчителни акорди на „Elgar’s Nimrod“^[2].

Това беше моментът, от който се ужасяваше Джес — първите сановници пристъпиха напред, за да положат венците си. Тя си пое дълбоко въздух. Миналата година тъкмо това събуди болезнените й спомени как лежи в маковото поле под обстрел и как червеният цвят изчезна от онзи куршум, оставяйки само зеленото стебло да потрепва пред очите й. Този път, въпреки че спомените й бяха кристално ясни, като преди, главата й не се завъртя, а стомахът й запази спокойствие.

„Оцелях — това е най-важното“ — помисли си тя. И после изведнъж осъзна всичко — беше си мислила, че спасението от маковото поле е втори шанс за живот, но напоследък бе прекарала толкова много време, тормозейки се за миналото, че почти бе забравила как да се наслаждава на настоящето и — което бе още по-важно — да използва пълноценно бъдещето си.

Оркестърът засвири друг марш като зави, за да поведе парада обратно по улицата и тълпата се разпръсна. Тя слезе от стената и тръгна към мемориала, за да погледне венците, спомняйки си как Роуз и майка й са чакали на опашката, за да оставят малката си китка цветя върху новия кенотаф преди толкова години.

 

 

Ворни и Джес пиха кафе през по-голямата част от следобеда и си говориха — за посещението на Джес при психиатърката, за решимостта й този път да изкара терапията, за това колко услужлива и дружелюбна бе жената от фабриката за макове. Поклюкарстваха си какво се случва в полка, кой е получил повишение, кой — понижение и кой с кого излиза. Ворни трябваше да реши дали да напусне армията, или да замине на втора мисия в Афганистан.

Хетс се върна привечер — лицето й сияеше.

— Той е много по-добре — каза тя. — Става от леглото в количка и всеки ден прави упражнения в салона. Вече говорят да му вземат мерки за нови крака.

— Това е невероятно. Толкова скоро.

— И чувството му за хумор се е върнало, почти като едно време. Знаеш ли какво?

— Правили сте див секс в инвалидната количка?

Хетс се изчерви.

— Не съвсем. Той ми каза, че не трябва да го чакам — защо ми е човек без крака. Отговорих му да престане да се държи глупаво и го целунах — там, пред всички, а те завикаха „ура“.

— Аааа — извикаха Джес и Ворни в хор.

— И после, преди да си тръгна, ми каза, че ме обича.

— Аааа — извикаха те отново, този път по-силно и по-дълго и трите се прегърнаха. Хетс извади бутилка шампанско от раницата си. — Купих я на гарата — да го полеем. Малко е топло, но предлагам да го отворим.

— За мен съвсем мъничко, моля — каза Джес. — Не съм пила вече почти месец.

— Наздраве за трезвата Джес — каза Ворни и вдигна чашата си. Втората им наздравица беше за бързото възстановяване на Алекс, а третата — за всички техни ранени или мъртви приятели.

Хетс наруши настъпилото меланхолично мълчание:

— Щях да забравя да ти кажа, Джес. Познай кого срещнах на гарата?

— Кого?

— Твоя Нейт.

Джес отпи доста голяма глътка от чашата си.

— Вече не е, моят Нейт, забрави ли? Сам ли беше? Или с една висока и красива жена на име Нериса?

— Не, сам беше. Каза, че ходил на някакви спортни състезания с училището и не искал да пътува на връщане в автобуса с децата, а да се прибере направо у тях.

— Ти си говорила с него?

— Ами странно беше. Мотаех се наоколо и зяпах хората, докато обявят на кой перон е моят влак и тъкмо се загледах в един висок и добре сложен тип в тълпата, когато осъзнах, че той върви право към мен и се усмихва. Трябваха ми няколко секунди да се сетя кой е. Честно казано, той е прекрасен, много дружелюбен и питаше за теб, Джес — как се справяш, върнала ли си се на работа, имаш ли нужда от помощ, такива неща.

Джес се тръшна на дивана със замаяна глава.

— Ами, не си е направил труда да ме попита лично.

— Не сте ли се чували изобщо? — попита Ворни.

— Написа ми есемес, като се прибрах от сватбата — онази нощ, когато ми разказа за Алекс. Но не му отговорих.

— И защо? — попитаха и двете в един глас. — Отегчи ни до смърт да ни разправяш как бил любовта на живота ти — почти извика Ворни. — А дори не си си направила труда да му отговориш на есемеса?

— И какъв смисъл има? Той ме заряза, забрави ли? Каза ми, че това е краят — каза Джес. — Освен това има и друга жена, Нериса. Старата му „приятелка“, която му се усмихваше на сватбата. Какво се очакваше да направя?

— Ще трябва да се постараеш малко повече, ако наистина го искаш — каза Хетс.

— Ами ако излиза с Нериса? Ами ако пак ми каже да се махам?

— Повярвай ми, днес никак не ми звучеше като някой, който ще ти каже да се махаш. Изглеждаше наистина загрижен.

— Най-лошото нещо, което може да стане, е гордостта ти да поспадне, ако не иска да излиза повече с теб — каза Ворни. — Нали е любовта на живота ти, не си ли струва да се бориш поне малко за нея?

 

 

Във влака към Съфък Джес усети, че ненавижда познатите гледки на малки градчета, кремави църкви и големи естуари. Колкото и да бяха очарователни, те бяха знак, че се връща към един живот, който трябваше да е оставила зад гърба си, че се отдалечава все повече от приятелите, които обичаше и… от Нейт.

На една гара видя една двойка чернокожи с двете им малки деца — смееха се заедно, докато чакаха на перона. Той беше висок и строен, с дълги расти, каквито имаше и Нейт. Тя усети как я пронизва остра болка в гърдите, като си спомни как и те двамата се смееха, забравили за околния свят.

Защо нямаше желание поне да се опита да се пребори за него? Дали от страх да не я отхвърли отново? Или пък да разбере, че за връзката им няма надежда или — още по-зле — да разбере, че той наистина излиза с Нериса?

Не може да не е знаел, че Хетс ще й предаде разговора им, така че ако не го е грижа, защо изобщо ще си прави труда да я заговаря? Определено щеше да му е по-лесно просто да отмине в другата посока, ако имаше да крие нещо. А и дори си е направил труда да попита дали някой й помага. Това със сигурност означава, че тя трябва да означава все още нещо за него — колкото и малко да е. Дали това не беше тъкмо възможността, която не трябваше да пренебрегва?

Утре имаше среща с Кейт, консултантката по трудоустрояване във Фабриката за макове. С нетърпение очакваше да я види — тя звучеше толкова позитивно и окуражаващо по телефона. „Има толкова много възможности за хора с твоите знания — бе казала Кейт. — Просто трябва да намерим коя ти подхожда най-много и да ти помогнем да я осъществиш“.

Може би просто съм на прага на нова глава от живота ми — помисли си Джес — нова кариера в работата с животни вероятно или — вече се осмеляваше да си го помисли — някакъв начин да си възвърне самочувствието, за да може един ден отново да работи като парамедик.

Липсваше само едно — Нейт. В други отношения тя беше толкова смела — имаше си дори медали, които го доказваха. Защо толкова се страхуваше да не я отреже? Заради глупавата гордост — наследството от прадядо й Алфи, гордостта, която вече бе успяла да преглътне, за да й поставят точната диагноза и да започне да се възстановява. Със сигурност можеше да прояви решимост и за тази последна битка — за битката, която наистина бе важна за нея?

Какво бе написала Роуз? Нещо такова — „колко е важно ние останалите да продължим да живеем живота си възможно най-добре и най-пълноценно в чест на онези, които не оцеляха“.

Най-добре и най-пълноценно? Не можеше да си представи живота такъв без Нейт.

Извади телефона си и с разтуптяно сърце започна бавно да въвежда думите — буква по буква, нарочно не включи автоматичния текст. „Хетс ми каза, че те е видяла през уикенда. Как върви?“ Звучи много жалко — помисли си тя — като зарязано гадже, което се опитва да изкрънка да се върне отново в живота му. Но аз съм такава, в края на краищата. Изтри съобщението и прибра телефона; седна си обратно на мястото и се загледа в полята и фермите през прозореца.

Влакът мина покрай една селска среща по крикет — мънички фигури в бяло сред голямото зелено поле. Напомниха й за един ден в началото на връзката им, когато Нейт я беше поканил да го гледа как играе. Тя нямаше никаква представа какво се случва на терена и прекара повечето време излетната на одеялото за пикник и плетеше венче от маргаритки. Когато той се върна ликуващ — бяха отбелязали четиридесет точки, — тя му го сложи на врата като гирлянда, а той я целуна с език, без да обръща внимание на подмятанията на съотборниците си. Дори и сега се изчерви от желание при този спомен.

Извади си отново телефона и започна да пише, този път по-бързо: „Здравей, Нейт, как си? Аз наистина се оправям вече. Имам много за разказване. Да се видим някой път, ако искаш? Целувки“

Със или без Нериса, ако всичко бе свършило, просто това бе краят. Поне щеше да разбере. Но ако не беше, ако имаше и най-малкият шанс, какво чакаше тя?

Бързо натисна „изпращане“, преди да е размислила.