Ю Несбьо
Прилепът (3)

Трета глава
Епископ, боксьор и медуза

Хари отвори очи. Беше едва четири през нощта. Опита се да заспи, но мисълта за незнайния убиец на Ингер Холтер и фактът, че в момента в Осло е осем вечерта, не му позволиха да мигне повече. Буден го държеше и луничавото лице, с което разговаря едва две минути, но и те се оказаха достатъчни да се прояви като пълен идиот. „Много плоско, Хуле“ — прошепна си той в хотелската стая и изруга дърварщината си.

В шест часа реши да стане. Взе си освежителен душ и излезе под бледосиньото небе. Утринното слънце още се спотайваше. От центъра долиташе глух тътен, но сутрешният час пик не бе стигнал до червените фенери и гримираните в черно очи. „Кингс Крос“ притежаваше небрежен чар, витална красота, от която му идеше да си тананика. Освен неколцина окъснели, леко олюляващи се нощни птици, двама заспали влюбени под одеяло на стълбище и бледа, оскъдно облечена проститутка на сутрешна смяна, улиците още пустееха.

Пред един от ресторантите собственикът миеше тротоара. С учтива усмивка Хари си извоюва ранна закуска. Докато похапваше препечена филийка с бекон, заядлив бриз се опита да му отмъкне салфетката.

 

 

— Подранил си, Хоули — отбеляза Маккормак. — Това е похвално. Мозъкът работи оптимално между шест и половина и единайсет. После — ако питаш мен — не се върши никаква работа. Пък сутрин е и тихо. След девет, като започне шумотевицата, не мога да събера две и две. И при теб ли е така? Синковецът ми твърди, че си учел най-успешно уроците с надута уредба. Иначе тишината го разсейвала. Представяш ли си?

— Вчера обаче ми прекипя, нахълтах в стаята му и изключих проклетата гюрултия. „Без музика не мога да мисля!“ — разкрещя се малкият. „Ще учиш като нормалните хора“ — смъмрих го аз. „Хората са различни, баща ми“ — тросна се той. Нали знаеш, като навлязат в онази възраст…

Маккормак се сепна и погледна една снимка върху бюрото си.

— Имаш ли деца, Хоули? Не? Понякога се чудя къде, по дяволите, сбърках. Впрочем в коя дупка те настаниха?

— „Кресент“ в „Кингс Крос“, сър.

— Аха, в „Кингс Крос“. И други норвежци са отсядали там. Преди няколко години епископът на Норвегия — или някакво друго високопоставено духовно лице, вече не си спомням — пристигна на официално посещение в Сидни. Хората от неговото настоятелство в Осло му запазили стая в хотел в „Кингс Крос“. Подвели се по библейски звучащото му име. Когато височайшият гост пристигнал с антуража си в хотела надвечер, една от старите, закоравели труженички в района забелязала одеждите му и му отправила няколко неприлични предложения. По мои предположения епископът се е омел от хотела, преди да отнесат куфарите му в стаята…

Маккормак се разсмя и в очите му чак избиха сълзи.

— Такива ми ти работи, Хоули. Кажи защо дойде.

— Питам се дали има начин да видя трупа на Ингер Холтер, преди да го качат на самолета за Норвегия, сър.

— Изчакай Кенсингтън да пристигне и ще те заведе в моргата. Не получи ли копие на доклада от аутопсията?

— Получих, сър, но…

— Но?

— Мисля по-продуктивно, когато гледам трупа пред себе си.

Маккормак се обърна към прозореца и промърмори нещо, което Хари схвана като съгласие.

 

 

Температурата в мазето на моргата в Южен Сидни беше осем градуса, а навън — двайсет и осем.

— Хрумва ли ти нещо? — поинтересува се Ендрю, потръпна и се загърна по-плътно в якето си.

— Не — Хари оглеждаше тленните останки на Ингер Холтер.

Лицето й се бе отървало сравнително непокътнато при падането. Едната ноздра беше наистина разкъсана, скулата над нея — строшена и вдлъбната, но — не ще и съмнение — восъчнобледото лице принадлежеше на същото момиче, което се усмихваше ослепително от снимката в полицейския доклад. Около шията й тъмнееха белези от кръвонасядания. По тялото й имаше синини и големи, дълбоки срезове. Една от раните оголваше костта.

— Родителите поискаха да видят снимки на тялото. От норвежкото посолство обясниха, че не е препоръчително, но адвокатът настоя. Никоя майка не бива да вижда дъщеря си в този вид — поклати глава Ендрю.

Хари огледа през лупа синините по шията й.

— Удушил я е с голи ръце. Много е трудно да убиеш човек по този начин. Извършителят е притежавал или изключителна физическа сила, или изключителна мотивация.

— Или не го е правил за пръв път.

— Какво имаш предвид, Ендрю?

— Под ноктите й не открихме епидермис. Липсват и изтръгнати косми от косата на убиеца, и охлузвания по кокалчетата на пръстите на жертвата. Била е умъртвена толкова светкавично и ефективно, че не е успяла да окаже никаква съпротива.

— Този почерк напомня ли ти на нещо познато?

Ендрю сви рамене.

— Като понатрупа човек стаж в криминалната полиция, всички убийства му напомнят на някой по-раншен случай.

„Не — възрази наум Хари. — Точно обратното. Рутината те научава да забелязваш и най-дребните подробности във всяко убийство — детайлите, които го отличават от другите и му придават уникалност.“

Ендрю си погледна часовника.

— Сутрешната оперативка започва след половин час. Да побързаме.

* * *

Ръководителят на разследващата група Дари Уодкинс, детектив с юридическо образование, бързо си проправял път към върховете в полицейската йерархия — по думите на Кенсингтън. Уодкинс имаше тънки устни, рядка коса и говореше бързо и делово с равен глас и без излишни прилагателни.

— Уодкинс е с нулева емоционална интелигентност — отбеляза съвсем прямо Ендрю. — Изключително кадърен следовател е, но когато открием мъртво младо момиче, никога не възлагаме на него да съобщи на родителите. Когато е стресиран, започва да псува.

Сергей Либи, дясната ръка на Уодкинс, добре облечен, плешив сърбин с черна козя брадичка, приличаше на костюмиран Мефистофел. Ендрю призна, че е доста резервиран към мъже, твърде обсебени от външния си вид.

— Но Либи не е конте. Просто е голям педант. Докато говори с някого, има навик да си оглежда ноктите, не го прави обаче от надменност. След обедната почивка си лъска обувките. И не очаквай да изпадне в словоизлияния — бъбривостта поначало му е чужда.

Най-младото попълнение в екипа, Йонг Сю, беше дребен симпатяга, само кожа и кости, с неизменна усмивка на устните и тънък като на птица врат. Семейството му бе емигрирало в Австралия преди трийсет години от Китай. Когато навършил деветнайсет, тоест преди десет години, родителите му заминали на гости при роднини в Китай. Така и не се върнали. Според дядо му бащата на Сю бил въвлечен в политически игри, но старецът не пожелал да навлиза в подробности. Сю така и не разбрал какво точно се е случило. Понастоящем той издържаше финансово дядо си и баба си, както и Двете си сестри, работеше по дванайсет часа на ден и се усмихваше в продължение на поне десет.

— Ако имаш желание да разкажеш някой тъп виц, избери Сю за слушател. Той се смее на абсолютно всичко — гласеше съветът на Ендрю.

И така, участниците в оперативката се събраха в тясна стаичка. Самотен изнемогващ вентилатор се опитваше да раздвижи въздуха. Уодкинс застана пред дъската и представи Хари.

— Нашият норвежки колега е превел писмото, което открихме в квартирата на Ингер. Какво интересно откри, Хоул?

— Хоули.

— Извинявай. Хоули.

— Непосредствено преди смъртта си Ингер явно е излизала с някой си Еванс. Съдейки по съдържанието на писмото, мъжът от снимката на бюрото й е именно той.

— Проверихме. Става дума за Еванс Уайт — докладва Либи.

— И? — Уодкинс повдигна оскубаната си вежда.

— Не разполагаме с особено обилна информация за него. Родителите му са дошли тук през шейсетте от САЩ, получили разрешително за пребиваване. По онова време не е било никак трудно — додаде пояснително Либи. — Така или иначе — обикаляли страната в микробус „Фолксваген“, менюто им най-вероятно е включвало обичайните специалитети от онези години: вегетарианска храна, марихуана и ЛСД. Родил им се син, развели се и когато Еванс навършил осемнайсет, бащата се върнал в Щатите. Майката е увлечена по аюрведическа медицина, сциентология и всякакви езотерични практики. Държи „Кристъл Касъл“ — магазин в ранчо близо до Златното крайбрежие. Там продават камъни за добра карма и вносна дрога от Тайланд на туристи и авантюристи. На осемнайсет Еванс решил да се отдаде на занимание, практикувано от все повече австралийски младежи — Либи се обърна към Хари. — А именно: на пълна леност.

— Австралия е идеалното място за онези, които искат само да обикалят, да карат сърф и да се радват на живота на гърба на данъкоплатците. Страхотни възможности за социални контакти, прекрасен климат. Живеем във велика страна — поясни шепнешком Ендрю и се облегна назад.

— Понастоящем не е регистриран в адресната служба — продължи Либи, — но по наши предположения доскоро е живял в покрайнините на Сидни заедно с местните бели отрепки. Разпитахме някои от тях. От известно време е изчезнал от полезрението им. Никога не е бил арестуван. За жалост разполагаме само с тази снимка на Еванс от паспорта, който са му издали на тринайсетгодишна възраст.

— Впечатлен съм — призна Хари. — Как успяхте да откриете човек без досие само по снимка и малко име сред осемнайсетмилионно население, и то за толкова кратко време?

— Ендрю разпозна града от снимката. Изпратихме я по факс на местния полицейски участък и те идентифицираха самоличността на Еванс. Според тях играел „значима роля в местните среди“. В прав текст ще рече, че е един от кралете на марихуаната.

— Навярно градът е малък — предположи Хари.

— Нимбин, около хиляда жители — уточни Ендрю. — Местният поминък се състоеше главно в производство на млечни продукти, докато през 1973 година Националното студентско сдружение не реши да организира така наречения фестивал на Водолея.

Около масата се разнесе сподавен смях.

— Официална емблема на фестивала са идеализмът, алтернативният начин на живот, завръщането към природата и прочее. Вестниците се съсредоточиха върху наркозависими младежи, практикуващи разюздан секс. Фестивалът трая повече от десет дни, а за някои продължава и до днес. Около Нимбин има добри почвени условия. За виреенето на какво ли не. Да го кажа така: съмнявам се, че и понастоящем производството на млечни продукти е най-доходоносният поминък в района. По главната улица, на петдесет метра от местния полицейски участък, се намира пазар за марихуана и ЛСД, където дрогата се продава съвсем открито.

— По данни от колегите Еванс е бил забелязан в Нимбин съвсем скоро — съобщи Либи.

— Губернаторът в Нов Южен Уелс поде мащабна кампания в района — вметна Уодкинс. — Правителството в Канбера му оказа натиск да предприеме мерки срещу растящата търговия с наркотици.

— Така е. Полицията използва малогабаритни самолети и хеликоптери, за да заснеме насажденията с коноп.

— Добре. Ще трябва да открием този тип — заключи Уодкинс. — Кенсингтън, ти явно познаваш района, а ти, Хоули, едва ли ще възразиш да поразгледаш още малко от Австралия. Ще помоля Маккормак да се обади в Нимбин и да предупреди за посещението ви. Йонг, ти продължавай да цъкаш на компютъра. Да видим какво ще излезе. Да видим какво ще излезе. „Let’s do some good!“^[1]

— Let’s have some lunch^[2] — предложи Ендрю.

 

 

Смесиха се с туристите и се качиха на железницата по едноколовозната линия за „Дарлинг Харбър“. Слязоха там и седнаха на маса с изглед към пристанището. Близо до тях мина дългокрака мадама с високи ботуши. Ендрю подсвирна крайно сексистки. Две-три глави се обърнаха възмутено към тях.

— Какво става с приятеля ти Ото?

— Ами какво да става… Съкрушен е. Отхвърлиха го заради жена. Когато гей започне да играе на двата фронта, накрая винаги избира жена — така твърди Ото. Ще оцелее и този път.

За своя изненада Хари усети дъждовни капки. И наистина: от северозапад почти незабележимо бе нахлула гъста облачна покривка.

— Как разпозна Нимбин само по снимка на фасада?

— Нимбин ли? Да не съм пропуснал да ти кажа, че съм старо хипи? — засмя се Ендрю. — Легендата гласи, че който си спомня фестивала на Водолея, просто лъже. Но аз си спомням поне сградите по главната улица. Приличаше на град, където цари беззаконие, боядисан в лилаво и жълто — като от посредствен уестърн. Честно казано, си мислех, че цветовете са били просто плод на въздействието на определени субстанции върху сетивата ми. Снимката в квартирата на Ингер ме опроверга…

 

 

След обяда Уодкинс свика нова оперативка в залата за инструктаж. Йонг Сю бе направил няколко интересни открития.

— Прегледах всички неразкрити убийства в Нов Южен Уелс през последните десет години. Четири напомнят настоящото. Телата са захвърлени на забутани места — две на сметища, трето в гора покрай селски път, четвърто — в река Дарлинг. Съдейки по следите и състоянието на труповете, и четирите жертви са били сексуално малтретирани и убити на друго място и впоследствие транспортирани. И — най-важното — по шиите им има следи от пръсти. Били са удушени.

Лицето на Сю засия в усмивка.

— Да я караме по-кротко — прокашля се Уодкинс. — Удушаването не е чак толкова необичаен метод за умъртвяване, когато говорим за престъпление със сексуален подтекст. Откри ли някаква географска закономерност? Река Дарлинг се намира в най-слабозаселените крайни части на Австралия, на повече от сто мили от Сидни.

— Не успях, сър — с искрено съжаление отговори Сю.

— Четири удушени жени, пръснати по територията на целия щат за период от десет години, не ни дават достатъчно основание да…

— Има още нещо, сър. И четирите жени са имали светли коси. Не просто руси, а почти бели.

Либи подсвирна тихо. Около масата се възцари мълчание. Уодкинс запази скептичния си вид.

— Йонг, ще направиш ли няколко изчисления? Искам статистическа оценка на вероятността тези четири убийства да са дело на един и същи извършител. Трябва да сме сигурни, преди да сме хвърлили бомбата. За всеки случай гледай проверката да обхване цяла Австралия. Включи и неразкритите изнасилвания. Току-виж изскочило нещо.

— Ще отнеме време. Но ще опитам, сър — отвърна Йонг с неизменната си усмивка.

— Добре. Кенсингтън и Хоули, защо още не сте потеглили към Нимбин?

— Ще тръгнем утре сутринта — отвърна Ендрю. — В Литгоу има съвсем прясно изнасилване и ми се ще първо да проверим него. Шестото чувство ми подсказва, че е свързано с четирите убийства. Каним се да отидем там.

— В Литгоу ли? — намръщи се Уодкинс. — Тук се опитваме да работим в екип, Кенсингтън. Това означава, че обсъждаме начинанията си и ги координираме, а не действаме самосиндикално. Доколкото си спомням, досега не е ставало дума за изнасилване в Литгоу.

— Просто предположение, сър.

— Маккормак все настоява, че имаш шесто чувство… — въздъхна Уодкинс.

— Ние, аборигените, имаме по-силна връзка с духовния свят, отколкото вие, бледоликите.

— В моя отдел не се обосноваваме с интуиция, Кенсингтън.

— Само се шегувам, сър. Разполагаме с доста повече основания да търсим допирни точки.

— Само гледайте да не изпуснете самолета утре — предупреди Уодкинс.

 

 

Шофираха по магистралата от Сидни. Литгоу беше индустриален град с десет-дванайсет хиляди жители, но Хари имаше чувството, че е попаднал в средно голямо село. Пред полицейския участък се издигаше пилон със закачен на върха му мигащ полицейски буркан.

Местният полицейски началник — добродушен възпълен мъж с нагъната от дебелина брадичка — ги посрещна сърдечно. Носеше норвежката фамилия Ларшен и потвърди, че имал далечни роднини в северната страна.

— Познаваш ли някой от Ларшеновите в Норвегия, приятел? — попита той.

— Те не са никак малко — отвърна предпазливо Хари.

— От баба ми знам, че в Скандинавия имаме многолюден род.

— И още как.

Ларшен си спомняше отлично случая, заради който бяха дошли Ендрю и Хари.

— За щастие в Литгоу такива престъпления са рядкост. Случи се в началото на ноември. На път към къщи след вечерна смяна жертвата били повалена в забутана уличка, насила напъхана в автомобил и отвлечена. Мъжът я заплашил с нож, спрял на безлюдна горска пътека в подножието на Блу Маунтинс и я изнасилил на задната седалка. През цялото време стискал врата й, а накрая почти прекъснал притока на въздух. Неочаквано зад тях изсвирил клаксон. Шофьорът отивал във вилата си и помислил, че се е натъкнал на любеща се двойка, затова изобщо не си направил труда да слезе от колата. Изнасилвачът се върнал на предната седалка, за да премести автомобила. Жената успяла да избяга от задната врата и да изтича до другата кола. Онзи схванал, че играта е свършила, натиснал газта и изфирясал.

— Жертвата и свидетелят не са ли запомнили регистрационния номер?

— Не. Било е тъмно и всичко станало за секунди.

— А жената огледала ли е добре изнасилвача? Разполагате ли със словесен портрет?

— Само с приблизителен, защото — както казах — е било много тъмно.

— Носим снимка. На кой адрес можем да открием жертвата?

Ларшен се приближи до картотечния шкаф и започна да прехвърля папките. Дишаше тежко.

— Впрочем, жертвата руса ли е?

— Руса?

— Да. Интересува ни дали е била със светлоруса коса.

Гънките под брадичката на Ларшен се разтресоха и той задиша още по-трудно. Хари схвана, че полицаят се смее.

— Едва ли, приятелю. Все пак тя е коори.

Хари се обърна въпросително към Ендрю.

— Черна е — Кенсингтън погледна нагоре.

— Като въглен — додаде Ларшен.

 

 

— Коори племе ли е? — поинтересува се Хари, след като потеглиха обратно към Сидни.

— Не съвсем.

— Как така?

— Дълга история. Когато белоликите стъпили на австралийския бряг, на територията на континента живеели седемстотин и петдесет хиляди кореняци от шест-седем племена. Говорели двеста и петдесет езика и повечето от тях се различавали помежду си колкото английският и китайският например. Но куршумите, барутът, новите болести, срещу които организмът на туземците не умеел да се съпротивлява, интеграцията и други блага, донесени от белите заселници, довели до рязък спад в числеността на местното население. Днес голяма част от въпросните племена вече са измрели. След разпада на първоначалната племенна структура се наложили по-общи названия на оцелелите туземци. Аборигените във всички югоизточни райони вече се наричат коори.

— Защо, за бога, не провери предварително дали изнасилената жена е била руса?

— Нещо съм се заблудил. В Норвегия не се ли случва компютърните екрани да дадат дефект?

— По дяволите, Ендрю, не можем да си позволим да пилеем време в проверка на неподплатени предположения.

— Не бързаме заникъде. Ще ти предложа нещо, което ще ти оправи настроението — неочаквано Ендрю свърна надясно.

— Къде отиваме?

— На австралийско селскостопанско изложение. Автентично изживяване.

— Селскостопанско изложение? Довечера имам уговорка.

— Охо? С шведката ли? Спокойно, тук няма да се бавим. Впрочем, предполагам, си наясно с последствията, ако представител на обвинението — какъвто си в момента — влезе в интимни отношения с потенциална свидетелка.

— Вечерята ще бъде делова. Ще обсъждаме въпроси, важни от следствена гледна точка.

— Не се съмнявам.

 

 

Изложбената площ се намираше върху обширна, открита равнина. В близост имаше само няколко фабрични цеха и гаражи. Когато Ендрю зави пред голяма шатра, над земята още се стелеше гъстият дим от финалната жега на състезанието с трактори. Навсякъде кипеше трескава активност, от щандовете се носеха викове и възгласи, всички държаха халби с бира и се усмихваха.

— Празненство и търговия в едно — обобщи Ендрю. — Едва ли имате подобно нещо в Норвегия.

— Имаме и се нарича мартнад.

— Мар… — започна Ендрю.

— Няма значение.

До шатрата бяха разпънати огромни плакати. „Боксовият тим на Джим Чийвър“ — пишеше с големи червени букви. Отдолу стоеше снимка на десетимата боксьори, които явно съставляваха отбора. Присъстваха и съществени сведения като имена, възраст, месторождение и тегло на състезателите. Най-отдолу плакатът оповестяваше „Предизвикателството с главно П. Готови ли сте?“.

В ринга първият боксьор вече загряваше. Хлъзгавият му халат се ветрееше, докато той размахваше юмруци срещу въображаем противник под бледата светлина, нахлуваща от покрива на шатрата. На ринга излезе възрастен затлъстял мъж в протрит смокинг. Появата му предизвика бурни ликувания. Хората несъмнено го познаваха, защото започнаха да скандират името му:

— Те-ри, Те-ри!

С повелителен жест Тери пресече олелията и хвана висящия от тавана микрофон:

— Дами и господа, кой ще поеме хвърлената ръкавица?

Множеството отново избухна в гръмки възгласи. Последва дълга, високопарна реч, ритуална възхвала на „благородния акт на самозащита“, на честта и славата и бичуване на закостенелите нагласи на властите към бокса. Конферансието ги порица с красноречие, на което би завидял и фанатичен проповедник. Тери увенча речта си с повторение на въпроса „Кой ще поеме хвърлената ръкавица?“.

Във въздуха се вдигнаха няколко ръце и Тери прикани желаещите да се приближат. Те се подредиха на опашка до маса, където явно им поднасяха документи за подпис.

— Какво става? — попита Хари.

— Тези млади мъже от околността ще се пробват да победят някой от боксьорите на Джим Чийвър. При успех ги очаква голяма награда и — още по-важното — уважение и прослава. В момента декларират писмено, че не страдат от хронични заболявания и са запознати с правилата: организаторите не носят отговорност за евентуална промяна в здравословното им състояние — обясни Ендрю.

— Майчице! Това законно ли е?

— Е, законно… През 1971 година издадоха законова забрана и организаторите се принудиха да променят формата за провеждането на двубоите. Но тази развлекателна традиция има дългогодишни корени. Всъщност носи името на Джими Чийвър. Той предвождал отбор по бокс, който обикалял цялата страна и участвал в турнири и състезания след Втората световна война. Чийвър се сдобил със статута на легенда. Отборът му включвал различни националности: китайци, италианци, гърци, аборигени. Доброволците от публиката имали правото сами да избират противника си. Например ако си антисемит, можеш да поискаш да се боксираш срещу евреин. Макар че вероятността той да те смаже е огромна.

Хари се засмя под мустак.

— Това не подклажда ли расистки настроения сред населението?

Ендрю се почеса по брадичката.

— Може би да, може би не. При всички случаи е начин да се намери отдушник за потисканата агресия. Австралийците са свикнали да живеят в мултикултурно и мултиетническо общество и общо взето моделът работи сносно. Но неизбежно възникват търкания. В такива случаи е за предпочитане да се млатят на боксовия ринг, отколкото на улицата. Да вземем, например, двубоите между бели и аборигени. Тези мачове се радват на повишен интерес. Абориген от боксовия отбор на Джими се превърна в герой в родната си област. Той създаде известно усещане за сплотеност и чест сред аборигенската общност и й възвърна самочувствието, потъпкано от какви ли не унижения. Според мен подобни единоборства не задълбочават разединението между расите. Ако бял изяде пердах от черен, способностите му на боксьор пораждат повече уважение, отколкото омраза. В това отношение австралийците демонстрират спортсменски дух.

— Звучиш като истински redneck^[3].

— Кажи-речи. Направо ме пиши ocker^[4].

— Ти пък!

Ендрю се разсмя още по-гръмко.

Първият двубой започна. Червенокос, набит, дребен мъж със собствени боксови ръкавици и собствена агитка срещу още по-нисък противник от отбора на Чийвър.

— Ирландец срещу ирландец — установи Ендрю с израз на познавач.

— Шестото ти чувство?

— Двете ми очи. Рижи коси, следователно са ирландци. Жилави проклетници. Мачът се очертава да се проточи.

— Да-вай, Джо-ни, да-вай, Джо-ни! — започнаха да скандират привържениците.

След още едно повторение на възгласа мачът приключи. Получил три удара по носа, Джони развя бялото знаме.

— Ирландците вече не са онова, което бяха — въздъхна Ендрю.

Вече открито се приемаха залози за следващия мач. Хората се тълпяха около двама мъже с високи, широкополи кожени шапки, очевидно букмейкъри. Всички дружно се надвикваха, докато специалните, нови-новенички австралийски долари се предаваха от ръка на ръка. Светкавично се осъществяваха устни споразумения, без да се пише или отбелязва каквото и да било. Леко кимване от букмейкъра потвърждаваше, че залогът е приет.

Ендрю промърмори нещо неразбрано под носа си и подвикна три-четири думи, които Хари не чу.

— Какво направи?

— Заложих сто долара, че представителят на отбора на Чийвър ще нокаутира съперника си преди края на втория рунд.

— Едва ли някой в цялата тази олелия те е чул.

Ендрю се засмя многозначително. Очевидно се чувстваше много комфортно в ролята на наставник.

— Не забеляза ли как букмейкърът повдигна едната си вежда? Нарича се способност за разпределение на вниманието. Отчасти е генетично заложено, отчасти се придобива. Да съумяваш да слушаш няколко неща едновременно, да се абстрахираш от околния шум и да отсяваш същественото в момента. Опитвал ли си, Хари? В много ситуации е много полезна способност.

Високоговорителите изпращяха и Тери обяви по микрофона състезателите: Робин Тууомба, по прякор Мърито, от отбора на Чийвър и Боби Пейн Лобито — местен боксьор, който нахлу на ринга, прескачайки въжетата с рев. Съблече си тениската и оголи косматия си мощен гръден кош и напращелите си мускули. Облечена в бяло жена заподскача до ринга, Боби й изпрати въздушна целувка, преди секундантите да му нахлузят ръкавиците. Тууомба се промуши под въжетата и в залата се разнесе жужене. Беше чернокож, извънредно красив исполин.

— Защо Мъри? — попита Хари.

— Абориген от Куинсленд.

Агитката на Джони се оживи, когато откри, че със същия успех може да скандира „Боби“. Гонгът прозвуча и двамата боксьори пристъпиха един към друг. Белият беше по-едър и стърчеше почти с една глава над тъмнокожия си противник, но дори за неопитно око личеше, че му липсва пъргавината на Мърито.

Боби атакува и се прицели мощно в Тууомба, ала той успя да му се изплъзне. Публиката в залата простена, а жената в бяло изригна във въодушевени възгласи. Боби замахна няколко пъти във въздуха, но ударите му не улучиха. После Тууомба атакува и нанесе предпазливо, пробно кроше в лицето на Лобито. Боби отстъпи две крачки с вид, сякаш е изчерпил физическите си ресурси за тази вечер.

— Защо не заложих двеста! — ядосваше се Ендрю.

Тууомба обикаляше около Боби, атакува го още няколко пъти, като продължаваше да се движи със същата пъргавина, когато Боби посягаше да го удари с мечешките си лапи. Боби се задъхваше и ревеше от безсилие, защото Тууомба все не се оказваше там, където е бил преди миг. Публиката започна да подсвирква. Тууомба размаха ръка сякаш за поздрав, но тя се заби в корема на Боби. Той се преви и остана сгънат надве в ъгъла на ринга. Тууомба отстъпи две крачки назад с притеснен вид.

— Довърши го, черно копеле! — изкрещя Ендрю.

Тууомба се извърна изненадан към него, усмихна се и махна с ръка над главата.

— Хич не ми се хили като кретен, а си свърши работата, дръвник такъв! Заложил съм пари на теб!

Тууомба се обърна с лице към ринга, за да сложи край на двубоя, но преди да нанесе решителния удар, гонгът възвести края на рунда. Двамата боксьори се отдръпнаха в двата срещуположни ъгъла на ринга и конферансието грабна микрофона. Жената в бяло тутакси се добра до Боби и започна разпалено да обяснява нещо, а секундантите му тикнаха бутилка бира в ръката.

— Щом Робин не иска да контузи бледоликия, негова работа. Но некадърното чудовище трябва да ме уважи, задето съм заложил пари на него — ядосваше се Ендрю.

— Познаваш ли го?

— А не, бе! Познавам го, разбира се.

Гонгът отново прозвуча. Боби остана в ъгъла и зачака. Тууомба се приближи с решителни крачки. Боби вдигна високо ръце да предпази главата си. В това време Тууомба му нанесе несилен удар в тялото. Боби се свлече назад, Тууомба се обърна и погледна умолително Тери Конферансието — който изпълняваше и ролята на рефер — за да го призове да прекрати двубоя.

Ендрю нададе предупредителен вик, но късно.

Ударът на Боби просна с плясък Тууомба в средата на ринга. След като чернокожият боксьор се изправи, все още зашеметен, Боби го връхлетя с мощта на ураган. Правите му удари улучваха точно и главата на Тууомба отскачаше напред-назад като топка за пинг-понг. От едната му ноздра потече тънка струйка кръв.

— По дяволите! Мошеник!

— Мошеник? Какво имаш предвид?

— Нашият приятел Боби се преструва на аматьор — стар трик, за да подлъже състезателите на Чийвър да подценят противника и да свалят гарда. Този тип най-вероятно е местният шампион. Да му се не види, Робин, защо се хвана!

Вдигнал ръце пред лицето си, Тууомба отстъпваше, а Боби го преследваше настървено. Лявата му ръка нанасяше бързи прави удари, следвани от тежки десни крошета и ъперкъти. Запалянковците изпаднаха в екстаз. Жената в бяло, отново скочила на крака, крещеше пронизително само първата сричка от името му: „Бооооооооооо“.

Тери клатеше глава, а междувременно агитката бързо скалъпи нов рефрен:

— Саааамо Боби, саааамо Боби!

— Дотук беше. Край — примирено промърмори Ендрю.

— Тууомба ще загуби?

— Луд ли си? — Ендрю му отправи възмутен поглед. — Тууомба ще го смели от бой. Надявах се поне днес да не се стига до кървища.

Хари впрегна цялото си внимание да забележи онова, което виждаше Ендрю. Тууомба се бе отпуснал назад на въжетата и посрещаше с почти отпусната стойка ожесточените удари на Боби по коремните си мускули. За миг Хари си помисли, че Тууомба ще заспи. Вярната привърженичка на Боби дърпаше въжетата над Мърито. Боби смени тактиката и започна да се цели в главата, но Тууомба избягваше ударите, като люлееше тялото си напред-назад в бавно, почти лениво движение. Приличаше на змия очиларка, на…

Кобра!

Боби се вцепени, ръката му увисна във въздуха. Главата се извърна наполовина наляво, а лицето му доби израз, все едно току-що се бе сетил за нещо забравено, очите се подбелиха, назъбникът изхвърча от устата му, кръвта пръсна в тънка струя от дупчица в носа му — там, където костта се строши. Тууомба изчака Боби да политне и чак тогава му нанесе следващ удар. В шатрата се възцари пълна тишина. Хари чу противното шляпване, когато юмрукът на Тууомба потъна за втори път в носа на Боби, а женският глас довърши остатъка от името му:

— … биииииии!

От главата на Боби пръсна розов фонтан от пот и кръв и окъпа ъгъла на ринга.

Тери се спусна към нокаутирания състезател и обяви вече станалия очевиден край на мача. Тишината под шатрата бе нарушена само от чаткането на обувките на жената в бяло по дървените дъски, докато тичаше към изхода. Отпред роклята й бе опръскана с кръв, а самата жена имаше същото изненадано изражение като Боби.

Тууомба се опита да му помогне да се изправи, но секундантите го отблъснаха. Сред публиката се разнесоха нестройни ръкопляскания, ала бързо стихнаха. Когато обаче Тери се приближи до Тууомба и вдигна ръката му, избухнаха бурни дюдюкания.

— Май доста народ е заложил на местния шампион — поклати глава Ендрю. — Глупаци! Ела да си приберем печалбата и да влеем малко разум в главата на това малоумно мъри!

 

 

— Робин, уникален тъпак си! Направо заслужаваш да те затворят. И изобщо не се шегувам!

Робин Тууомба, Мърито, грейна в широка усмивка. Налагаше едното си око с леден компрес.

— По време на мача чух гласа ти, Тука. Да не си се запалил пак по хазарта? — тихо попита боксьорът.

Човек, свикнал думата му да се чува, веднага съобрази Хари. Гласът звучеше приятно и меко, изобщо не подсказваше, че мъж с такъв тембър току-що е потрошил носа на двойно по-едър противник.

Ендрю изсумтя.

— Хазарт? По мое време залагането за момчетата на Чийвър изобщо не влизаше в категорията хазарт. Но сега явно нещата не са толкова сигурни. Ако се оставяте подобни проклетници като този бял обесник да ви баламосват, къде ще му излезе краят?

Хари се прокашля.

— А, да. Робин, запознай се с Хари Хоули, мой приятел. Хари, пред теб е Робин Тууомба, най-свирепият побойник и убиец за удоволствие на Куинсленд.

Здрависаха се и Хари за пореден път изпита какво е да ти премажат ръката.

— Как си? — едва изрече той.

— Великолепно, приятелю. А ти? — попита на свой ред Тууомба и оголи редица бисернобели зъби.

— По-добре не съм бил — отвърна Хари и разтри пострадалата си десница.

Австралийските обичаи при запознанство съвсем скоро щяха да му стопят лагерите. Ендрю му беше обърнал внимание, че възпитанието изисква да пресилиш благоденствието си; едно вяло „бивам“ можело дори да засегне събеседника.

Тууомба посочи Ендрю с палец.

— Като стана дума за побойници, Тука светна ли те, че някога се боксираше за тима на Джим Чийвър?

— Явно все още има неща, които не знам за… за Тука. Раздава го много потаен.

— Потаен? — засмя се Тууомба. — Просто говори завоалирано. Тука ти казва всичко, което трябва да знаеш, стига да слушаш внимателно. Но, разбира се, едва ли ти е споменал, че от отбора го помолиха да прекрати кариерата си, защото го смятаха за твърде опасен противник. Колко скули, носове и челюсти лежат на съвестта ти, Тука? Спрягаха го за най-перспективния млад боксьор на Нов Южен Уелс. Имаше обаче един недостатък. Никак не умееше да се владее. Липсваше му всякаква дисциплина. По време на един мач нокаутира рефера, защото избързал да прекрати двубоя. И то в полза на Тука! На това му викам аз свирепост. Отнеха му състезателните права за две години.

— За три и половина — поправи го Ендрю. Очевидно не възразяваше Тууомба да разказва за боксовата му кариера. — Реферът беше голям кретен, казвам ви. Едва-едва го бутнах, а той взе, че падна и си счупи ключицата.

Тууомба и Ендрю избухнаха в чистосърдечен смях и плеснаха длани.

— По времето, когато се състезавах, Робин още е имал жълто около устата. Разправя каквото е чул от мен — поясни Ендрю. — Робин участваше в група младежи в неравностойно положение, с които работех през свободното си време. Тренирахме бокс и за да ги науча колко важен е самоконтролът, им разправях наполовина измислени истории за моите състезания. Исках да се поучат от моя горчив опит. Робин обаче явно ме е разбрал погрешно, защото вместо да не повтаря светлия ми пример, взе, че започна да му подражава.

Тууомба стана сериозен.

— Обикновено сме добри момчета, Хари. Оставяме ги малко да си разиграят коня и чак тогава нанасяме няколко силни удара, та да стоплят кой диктува играта, нали разбираш? В повечето случаи после се предават бързо. Този тип обаче умееше да се боксира професионално и друг на мое място можеше да пострада. Такива подлеци сами си го просят.

Вратата се отвори.

— Мамка му, Тууомба! Защо ти трябваше да чупиш носа на зетя на местния полицейски началник? Сякаш си нямаме достатъчно проблеми! — Тери Конферансието подчерта недоволството си, като се изхрачи върху пода.

— Чист рефлекс, шефе — отвърна Тууомба и погледна кафявата плюнка. — Няма да се повтори.

И смигна крадешком на Ендрю.

Станаха. Тууомба и Ендрю се прегърнаха и си размениха няколко прощални реплики на неразбираем за Хари език. Той побърза да потупа Тууомба по рамото, за да избегне повторното ръкостискане.

 

 

— На какъв език разговаряхте накрая? — попита Хари, след като се качиха в колата.

— На креолски — включва и английски думи, и думи от аборигенски произход. Множество аборигени в цялата страна говорят креолски. Как ти се стори мачът?

Хари показа умерен ентусиазъм.

— Беше интересно да видя как печелиш от залога, но досега можехме да сме стигнали до Нимбин.

— Ако днес бяхме отишли до Нимбин, нямаше да свариш да се прибереш в Сидни за тази вечер — възрази Ендрю. — Когато се уговаряш с такава жена, е недопустимо да й вържеш тенекия. Все пак говорим за бъдещата ти съпруга и майка на малки Хоулчета, Хари.

Двамата се поусмихнаха, докато подминаваха дървета и ниски къщи, а слънцето залязваше над източното полукълбо.

 

 

Пристигнаха в Сидни по мрак, но телевизионната кула светеше в центъра като гигантска електрическа крушка и служеше за пътепоказател. Ендрю спря до „Съркюлър Кий“, недалече от Операта. Под лъча на фаровете попадна прилеп и светкавично отлетя. Ендрю запали пура и даде знак на Хари да постои още малко в колата.

— Според аборигенските вярвания прилепът е символ на смъртта. Знаеше ли?

Хари поклати отрицателно глава.

— Представи си място, където хората са били изолирани в продължение на четирийсет хиляди години. С други думи, не са усетили повея на нито една световна религия — нито на юдаизма, нито на християнството, нито на исляма — защото от най-близкия континент ги дели цял океан. Въпреки изолацията тези хора имат свой мит за сътворението. Първият човек се казвал Бер-рок-борн. Създал го е Баяме, неръкотворният, който поставил началото на цялото мироздание и който обичал и бдял над своите творения. С други думи, този Баяме бил много свестен тип, известен и с прозвището Великия бащин дух. След като Баяме осигурил на Бер-рок-борн и неговата жена сносно място за живеене, той поставил печата си върху дървото яран, където живеел рояк пчели. „Търсете си препитание из цялата земя, с която съм ви сподобил, ала това дърво е само мое — предупредил той двете си чеда. — Опитате ли се да се храните от него, множество беди ще споходят вас и вашето потомство.“ Нещо от този род. Така или иначе, един ден Бер-рок-борн излязъл да събира дърва, а жена му се приближила до дървото яран. Видяла свещеното дърво да се издига могъщо над нея, поизплашила се, ала около ствола му имало много съчки и тя не се поддала на първоначалния си вътрешен повик — да избяга час по-скоро. Пък и Баяме не бил споменал нищо за съчки. Докато ги събирала, чула жужене над главата си, вдигнала очи, видяла рояк пчели и как по ствола на дървото се стича мед. Била вкусвала мед само веднъж през живота си, а ето че открила изобилна храна, която да стигне за дълго време. Слънцето проблясвало в лъскавите сладки капки и накрая жената на Бер-рок-борн не устояла на изкушението и се покатерила на дървото. В същия миг я лъхнал смразяващ полъх, над нея надвиснала злокобна сянка с огромни черни криле. Това бил прилепът Нарахдарн, поставен от Баяме на стража около свещеното дърво. Жената паднала на земята и тичешком се върнала в пещерата, където живеела с мъжа си. Но било късно: тя била пуснала в света смъртта, олицетворявана от прилепа, и проклятието му щяло да тегне над всички потомци на Бер-рок-борн. Дървото яран оплакало горчиво трагичната случка. Сълзите рукнали по ствола и се втвърдили. Затова днес по кората на дървото яран, по-известно като австралийска акация, се стича червен клей.

Ендрю дръпна доволно от пурата.

— Да ти напомня за Адам и Ева?

Хари кимна и потвърди, че двете космогонии доста си приличат.

— Навярно хората, без значение къде живеят по земното кълбо, споделят до голяма степен еднакви виждания и въображаеми представи. Сигурно в човечеството изконно са заложени сходни вярвания, един вид въпреки различията помежду ни в харддиска ни е закодирано рано или късно да стигаме до едни и същи отговори.

— Дано да е така — Ендрю примижа зад дима. — Дано.

 

 

Към края на втората кока-кола на Хари, някъде около девет и десет, Биргита най-сетне се появи. Беше облечена в семпла бяла памучна рокля, а червената й грива бе събрана във внушителна конска опашка.

— Започнах да се питам дали изобщо ще дойдеш — призна Хари.

Подхвърли го шеговито, но наистина го спохождаха такива опасения — още от мига, когато се уговориха за вечеря.

— Сериозно? — закачливо го погледна тя.

Хари предчувстваше, че му предстои страхотна вечер.

Поръчаха свинско със зелено къри, пиле с кашу, приготвено в уок, австралийско шардоне и минерална вода „Перие“.

— Да си призная, изобщо не очаквах да се натъкна на шведи на тези географски ширини.

— Защо? В Австралия живеят около деветдесет хиляди мои сънародници.

— Така ли?

— Повечето са емигрирали преди Втората световна война, но някои са напуснали Швеция през осемдесетте заради покачващата се безработица.

— А аз си мислех, че вие, шведите, започвате да тъгувате по традиционните ви кюфтенца още щом слезете от ферибота на датския бряг.

— Да не ни бъркаш с вас, норвежците? Вие сте направо безнадежден случай! Всички твои сънародници, с които се запознах тук, се разболяваха от носталгия само няколко дни след пристигането си и има-няма два месеца по-късно поемаха към родината. Не могат да дишат без пъстрите си вълнени жилетки!

— Явно Ингер е била изключение.

Биргита се умълча.

— Да.

— Знаеш ли защо беше решила да остане в Австралия?

— Вероятно по същата причина, по която са останали и повечето от нас. Идваш на почивка, влюбваш се в страната, в климата, в безгрижния живот или в някой мъж. Подаваш молба да ти удължат разрешителното за пребиваване. Скандинавките си намираме работа в баровете много лесно. И докато се усетиш, вече си свикнал с новия си дом и си се устроил прилично.

— И при теб ли така стана?

— Горе-долу.

Известно време се храниха мълчаливо. Свинското с къри беше гъсто, пикантно и вкусно.

— Какво знаеш за последното гадже на Ингер?

— Както казах, една вечер се отби в бара. Запознала се с него в Куинсленд. Май беше на остров Фрейзър. Мислех, че хипитата от неговата порода отдавна са изчезнали, но тук, в Австралия, популацията им процъфтява. Дългокоси, с плитки, обличат се в широки, пъстри одежди, носят сандали. Сякаш идват право от плажа на Удсток.

— Удсток се намира във вътрешността на страната. По-скоро Ню Йорк.

— В Удсток нямаше ли някакво езеро, където хипитата се къпели^[5]? Или се лъжа?

Хари я погледна отблизо. Тя седеше приведена, съсредоточена върху храната. Луничките на носа й образуваха гъста мрежа. Стори му се прелестна.

— Твърде млада си да знаеш такива неща.

— А ти какво — да не си престарял? — засмя се тя.

— Аз ли? Ами понякога се чувствам стар. Моята професия неминуемо състарява. Но надявам се още да не съм чак толкова обезверен и изхабен, че от време на време да не се почувствам жив.

— Ооо, горкичкият…

Хари се подсмихна.

— Мисли каквото си искаш, но да знаеш: не се опитвам да събудя майчинските ти чувства, макар идеята да ми допада. Просто ти казвам самата истина.

Сервитьорът мина наблизо и Хари използва случая да поръча още една бутилка минерална вода.

— Всеки път, когато се заемеш с разплитането на убийство, то ти нанася травми. Освен това обикновено зад такива престъпления се крият повече низки страсти и преживени злочестини, отколкото тънки мотиви, както е, да речем, в романите на Агата Кристи. В зората на кариерата си се възприемах като рицар на справедливостта, но понякога се чувствам по-скоро боклукчия. Убийците по принцип са презрени типове и рядко е трудно да посочиш поне десет причини за падението им. И в крайна сметка у следователя надделява усещането за провал, задето не съсипват само своя живот, а завличат и още хора в пропастта. Сигурно и това звучи малко сантиментално…

— Извинявай. Не съм искала да бъда цинична. Разбирам какво имаш предвид.

Слаб полъх от улицата раздвижи пламъка на свещта помежду им.

Биргита разказа как преди четири години заедно с гаджето й си стегнали багажа в туристически раници и поели на околосветска обиколка. От Сидни се придвижили до Кеърнс с автобус и на автостоп, нощували в палатка и в евтини мотели, работели като хотелски администратори и готвачи в същите тези мотели, гмуркали се в Големия бариерен риф и плували рамо до рамо с костенурки и акули чук. Медитирали до скалния монолит Ейърс Рок, с лишения спестили пари за влака между Аделаида и Алис Спрингс, присъствали на концерт в „Краудид Хаус“ в Мелбърн и скъсали в мотел в Сидни.

— Странно как нещо, което е вървяло толкова добре, се оказва толкова… порочно.

— Порочно?

Биргита се поколеба. Навярно смяташе, че е разказала достатъчно за себе си на този напорист норвежец.

— Не знам как да го обясня. Пътем изгубихме нещо, нещо, което бяхме имали, но го бяхме приели за даденост. Престанахме да се забелязваме, престанахме и да се докосваме. Превърнахме се в спътници — удобни един за друг, защото е по-евтино да наемаш двойна стая и е по-безопасно да имаш другар, когато нощуваш в палатка. Той се запозна с дъщерята на немски богаташ в Нуса, аз продължих, за да му дам време да прекрати авантюрата си на спокойствие. Изобщо не ми пукаше за него. Когато той пристигна в Сидни, му казах, че съм се влюбила в американски сърфист. Не знам дали ми повярва, навярно се е досетил, че си измислям повод, удобен и за двама ни да прекратим връзката. Опитахме се да се скараме в мотелската стая в Сидни, но не успяхме дори да си устроим скандал. Помолих го да тръгне пръв за Швеция, а аз да го последвам малко по-късно.

— Е, вече е натрупал сериозна преднина.

— Връзката ни продължи шест години. Вярваш ли ми, че почти съм забравила как изглежда?

— Да.

— Не допусках подобен развой на нещата — въздъхна Биргита. — Бях убедена, че ще се оженим, ще си родим деца и ще живеем в малко предградие на Малмьо в къща с градина и шведски ежедневници, а сега… сега дори не си спомням как звучи гласът му, какво беше усещането да се любя с него, какво… — тя погледна Хари. — И как учтиво ме молеше да млъкна, когато след няколко чаши вино ми се развързваше езикът.

Хари се усмихна до уши. Биргита изобщо не изкоментира, че той не пие от бутилката с шардоне.

— Аз пък не съм никак учтив, а само заинтересуван.

— В такъв случай ще трябва да ми разкажеш нещо повече за себе си от това, че си полицай.

Биргита се наведе напред. Хари се стараеше да не гледа в деколтето й. От нея се носеше ефирно ухание и той жадно го вдиша. Не биваше да се подлъгва. За Карл Лагерфелд и Кристиан Диор работеха все хитри познавачи на мъжките афродизиаци. Знаеха как да завъртят ума на всеки беззащитен клетник.

Биргита ухаеше просто превъзходно.

— Имам по-голяма сестра, майка ми почина преди няколко години, живея в апартамент в „Тьойен“, защото не мога да се отърва от него, не съм се обвързвал за дълго и само една от връзките ми остави траен отпечатък.

— Сериозно? В момента нямаш ли си приятелка?

— Нямам. Поддържам неангажиращи и безсмислени отношения с няколко жени. Те ме търсят по-често, отколкото аз тях.

Биргита се намръщи.

— Нещо лошо ли казах?

— Не одобрявам особено такъв тип мъже. Или жени. Падам си малко старомодна.

— Въпросните връзки отдавна са в миналото — увери я Хари и вдигна чашата с вода.

— Не ми харесват и угодническите отговори, които ми поднасяш — Биргита вдигна чашата си за наздраве.

— Какви качества включва твоят идеал за мъж?

Тя подпря брадичка на ръката си и се загледа замислено в празното пространство.

— Не знам. По-скоро съм наясно какви качества не искам да притежава, отколкото обратното.

— И кое те отблъсква? Освен угодническите отговори.

— Мъже, които се опитват да ме свалят.

— Често ли ставаш обект на свалки?

— Нека ти дам един съвет, Казанова — усмихна се тя. — Ако искаш да омаеш една жена, трябва да й вдъхнеш усещането, че е уникална; че заслужава специално отношение, каквото не проявяваш към никоя друга. Мъже, които се опитват да забиват гаджета по баровете, изобщо не са разбрали това основно правило. Но за бохем като теб да се раздаваш за някакви барманки вероятно е равносилно, да хвърляш бисери на свинете.

Хари се засмя.

— Под „няколко“ имам предвид две. Казах го неопределено, защото звучи някак по-донжуановски, все едно са три или повече. При последната ни среща едната се канеше да се връща при бившия си. Благодари ми, задето съм й предоставил толкова неусложнена и… безсмислена връзка. С другата възнамерявах да се обвържа трайно, но не се получи и тя твърди, че щом аз съм се отдръпнал, съм длъжен да й осигурявам поне минимален сексуален живот, докато някой от нас не си намери друг партньор. Чакай малко — защо изпаднах в позицията да се оправдавам? Аз съм си нормален мъж и не вредя на никого. Да не намекваш, че се опитвам да омайвам някого?

— О, да. Мен. Не смей да отричаш!

Хари дори не понечи.

— На вашите заповеди, госпожице. И дотук как се справям?

Тя отпи голяма глътка вино, докато обмисляше отговора си.

— Добре, доколкото мога да преценя. Сносно. Всъщност съвсем прилично.

— Звучи като оценка четири минус.

— Там някъде.

 

 

Около пристанището цареше мрак, не се мяркаше жива душа и духаше свеж бриз. На стълбите към светещата опера извънредно пълна новоизлюпена брачна двойка позираше пред сватбен фотограф. Той им диктуваше как да застанат, а младоженците не криеха недоволството си от необходимостта да движат изобилните си телеса. Накрая постигнаха консенсус и нощната фотосесия пред емблемата на Сидни завърши с усмивки, смях, а навярно и някоя сълза от умиление.

— Сигурно това имат предвид, когато казват, че някой ще се пръсне от щастие — промърмори Хари. — Този израз има ли го и на шведски?

— Да, и на шведски се случва сърцето ти да се издуе до пръсване от щастие — Биргита изхлузи ластика от косата си и застана до парапета пред операта. — Случва се — повтори тя като че ли на себе си, обърна луничавия си нос към океана и вятърът разпиля косата й назад.

Приличаше на медуза „лъвска грива“. Хари не бе допускал, че една медуза може да бъде толкова красива.