Ю Несбьо
Прилепът (12)

Дванайсета глава
Дебеланка и патоанатом

Беше осем сутринта. Чингис хан спеше, когато медицинската сестра, след разгорещени преговори, склони да пусне Хари в болничната стая.

— Добро утро — поздрави той. — Дано си спал добре. Помниш ли ме? Същият съм, дето ми изкара въздуха върху масата.

Ханът простена. Дебела бяла превръзка пристягаше главата му и му придаваше много по-безопасен вид, отколкото докато стоеше надвесен над Хари в „Крикет“.

Хари извади топка за крикет от джоба си.

— Току-що разговарях с адвоката ти. Според него не желаеш да подаваш иск срещу моя колега.

Хари прехвърли топката от дясната в лявата си ръка.

— Имайки предвид, че едва не ме пречука, щеше да ми падне пердето, ако беше решил да съдиш колегата, който ме спаси. Но адвокатът ти явно е убеден, че имаш основания за претенции. Първо, той твърди, че не си ме нападнал, а просто си ме отстранил от приятеля ти, на когото съм се опитвал да нанеса тежки увреждания. Второ, само по случайност си се отървал с черепна фрактура, защото ударът с топката за крикет е можел да бъде фатален.

Хари подхвърли топката във въздуха и я улови пред лицето на пребледнелия пълководец.

— Да ти кажа, съгласен съм. Фаст бол право в челото от четири метра разстояние… чисто чудо си е, че оцеля. Адвокатът ти ми се обади в службата днес и поиска да му опиша събитията в хронологичен ред. Той съзира основания да поискаш обезщетение — в случай че получиш трайни увреждания. Адвокатите от неговата порода спадат към семейство Лешояди и обикновено прибират една трета от размера на обезщетението, но това вероятно ти е известно? Попитах го защо тогава не е успял да те убеди да внесеш иск в съда. Според него било въпрос на време. И сега се чудя… Наистина ли е въпрос на време, Чингис?

Ханът поклати отрицателно глава.

— Не. Моля те, върви си — изгърголи болният.

— Защо? Какво имаш да губиш? Ако останеш инвалид, не е изключено да ти донесе голяма компенсация. Не забравяй, че съдиш не някое бедно, нищо и никакво частно лице, а държавата. Проверих те. Успял си да опазиш досието си що-годе чисто. Знае ли човек? Може съдебните заседатели да намерят иска ти за основателен и да те превърнат в милионер. Изобщо ли няма да опиташ?

Чингис не отговори. Само изгледа Хари с косо разположените си тъжни очи изпод бинта.

— Започва да ми писва от тази болнична обстановка, затова няма да разводнявам разговора. Вследствие от нападението ти се сдобих с две счупени ребра и пунктиран бял дроб. Понеже не носех униформа, не показах документ и не следвах инструкциите, а и Австралия се намира доста далече от моята юрисдикция, прокурорът заключи, че от юридическа гледна точка съм действал в качеството си на частно лице, а не на полицай. Следователно сам трябва да реша дали да те обвиня в побой, или не. А това ни отвежда обратно към почти чистото ти досие. Имаш условна шестмесечна присъда за телесна повреда, но още не е приведена в изпълнение. Като прибавим още шест за нанесените ми травми, става една година. Едногодишна присъда или ми казваш… — Хари се наведе към ухото на Чингис хан, което стърчеше от бинтованата му глава като розова гъба, и извика — КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА ТУК!

Хари седна на стола.

— Е, какво избираш?

 

 

Със скръстени ръце, заслонил лицето си с длан, Маккормак стоеше с гръб към Хари и гледаше през прозореца. Гъстата мъгла навън размиваше цветовете и замразяваше движенията. Гледката напомняше нефокусирана черно-бяла снимка на града. Някакво потракване наруши тишината. След известно недоумение Хари се досети, че Маккормак барабани с нокти по горните си зъби.

— Значи Кенсингтън е познавал Ото Рехтнагел. И ти си го знаел през цялото време?

Хари сви рамене.

— Редно беше да ви уведомя по-рано, сър, признавам. Но някак си ми се струваше неуместно…

— … да коментираш приятелските контакти на Ендрю. Добре. Сега обаче Кенсингтън е избягал от болницата и се намира в неизвестност. Нещо е започнало да те гложди, така ли?

Хари кимна утвърдително към гърба на Маккормак. Началникът виждаше отражението му в стъклото. Завъртя се в половин пирует.

— Виждаш ми се малко… — довърши пируета и пак му обърна гръб — … разтревожен, Хари. Какво те притеснява? Искаш ли да ми споделиш още нещо?

Хари поклати глава.

Апартаментът на Ото Рехтнагел се намираше в „Съри Хилс“ — по отсечката между „Ди Олбъри“ и квартирата на Ингер Холтер в „Глийб“. Влязоха във входа и на стълбището ги пресрещна дебеланка, която препречваше цялата площадка.

— Видях колата. От полицията ли идвате? — попита тя с висок, сприхав глас и без да дочака отговор, продължи: — Чувате кучето и сами. От сутринта не е млъкнало.

Зад вратата на Отовия апартамент се носеше дрезгав лай.

— Случилото се с господин Рехтнагел е много тъжно наистина, но е крайно време да отведете това псе. Лае като обезумяло и подлуди всички на етажа. Според мен тук изобщо не бива да се допускат кучета. Ако не предприемете нещо, ще се принудим да го… сещате се какво имам предвид.

Госпожата забели очи и разпери тлъстите си ръце. Мигом лъхна миризма на застояла пот и на парфюм, използван да потули миризмата. Хари тутакси изпита остра антипатия към дундестата особа.

— Кучетата разбират — Либи прокара два пръста по парапета и огледа неодобрително показалеца си, все едно бе дошъл именно със задачата да инспектира как се справя чистачката.

— Какво искате да кажете, млади човече? — попита планината от месища и заби ръце на кръста си. Явно нямаше никакво намерение да се отмества.

— Животното разбира, че стопанинът му е мъртъв, госпожо — поясни Хари. — Кучетата усещат такива неща. Затова в момента домашният любимец на Рехтнагел скърби.

— Скърби? — изгледа ги мнително тя. — Едно псе? Я стига глупости.

— Вие какво щяхте да направите, ако някой бе отрязал ръцете и краката на вашия стопанин, госпожо? — попита Либи.

Тя зяпна.

— И оная му работа — добави Хари. Предположи, че английското dick се използва и в Австралия.

— Ако, разбира се, имахте стопанин — Либи измери туловището й от глава до пети.

Цоцоланата се оттегли и двамата извадиха ключовете, открити в джобовете на Ото в гримьорната. Лаят премина в ръмжене. Кучето явно усещаше приближаването на непознати.

Отвориха вратата. Бултериерът ги посрещна разкрачен и готов за атака. Либи и Хари спряха. Гледаха смешното бяло куче, за да му покажат, че то е на ход. Ръмженето стихна до безсилно джафкане. После бултериерът подви опашка и се изниза в хола. Хари го последва.

През големите прозорци нахлуваше дневна светлина. Стаята беше претрупана с разкошни мебели: огромен червен диван, затрупан с големи пъстри възглавници, внушителни картини по стените и ниска, но импозантна маса със стъклен плот, разположена величествено в средата. В ъглите стояха два порцеланови леопарда.

Върху масата се търкаляше абажур, чието място определено не беше там.

Кучето заби нос в мокро петно върху пода. Отгоре се полюшваха две мъжки обувки. Смърдеше на урина и екскременти. Хари вдигна поглед и видя черната кожа на мястото, където чорапът свършва и започва крачолът. Плъзна очи към безжизнено увисналите едри ръце и с голямо усилие на волята продължи нагоре към яката на бялата риза. Не защото виждаше обесен за пръв път, а защото бе познал чии са обувките.

Главата клюмаше към едното рамо, а краят на шнура, за който бе закачена сива крушка, се люлееше пред гърдите. Шнурът бе закрепен за тавана посредством дебела кука — навярно някога тук бе висял полилей — и бе омотан три пъти около врата на Ендрю, чиято глава почти докосваше тавана. Замечтаните му угаснали очи се взираха в празното пространство, а от устата му висеше синьо-черен език, сякаш покойникът се плезеше на смъртта. Или на живота. О ниската маса се подпираше катурнат стол.

— По дяволите! — прошепна Хари. — По дяволите!

И се отпусна безсилно на един стол. Либи нахълта в хола и нададе вик.

— Намери нож и повикай линейка или каквото викате в такива случаи — поръча Хари.

Слънцето светеше в гърба на Ендрю и Хари възприемаше полюшващото се тяло като чужд, черен силует пред прозореца. Предложи на Създателя да смени обесения, преди да се изправи. Обеща Му да не обелва и дума за чудото. Отправи предложение, не молитва. Защото молитвите рядко се сбъдват.

Чу стъпки в коридора.

— Изчезвай, цоцолано! — кресна от кухнята Либи.

 

 

В продължение на пет дни след погребението на майка си Хари не чувстваше единствено задължението да изпитва нещо. Обясниха му, че скръбта често закъснява при мъже, навикнали да владеят емоциите си. Затова Хари се смая, когато пред трупа на Ендрю се свлече на дивана и усети как очите му се наливат със сълзи, а риданията напират в гърлото му. Не че не беше плакал и преди. Същата буца го давеше и докато четеше писмото на Кристин сам във военното поделение в Бардюфос. „По-хубаво нещо не ми се е случвало“ — откровеничеше тя, без контекстът да подсказва дали това се отнася за Хари, или за английския музикант, с когото Кристин се канеше да заминава. Но макар да си даваше сметка, че не го е сполетявало по-голямо нещастие, тогава сълзите заседнаха в гърлото му и не избликнаха навън. Все едно усещаш стомашният ти сок да се надига по хранопровода ти, без да повърнеш.

Хари стана и вдигна глава. Никой не бе заел мястото на Ендрю на примката. Трябваше да изправи стола под краката на обесения, за да го подпрат на седалката, докато го свалят от клупа, но Хари не успя да се помръдне. Седя така, докато Либи влезе с кухненски нож. Мъжът го изгледа някак странно и чак тогава Хари усети стичащата се по бузата му гореща сълза.

„Че то не било толкова страшно“ — изуми се негласно Хари.

Двамата с Либи мълчаливо свалиха Ендрю, положиха го върху пода и преровиха джобовете му. Откриха две връзки ключове — една по-малка и една по-голяма — и единичен ключ. Либи веднага провери и установи, че той пасва в ключалката на външната врата.

— Няма външни белези от насилие — прецени той след бърз оглед.

Хари разкопча ризата на Ендрю. Върху гърдите му бе татуиран крокодил. Запретна крачолите и провери прасците.

— Нищо — обобщи той. — Никакви следи.

— Ще изчакаме и заключението на лекаря.

Понеже сълзите пак го задавиха, Хари успя само да вдигне рамене.

 

 

На връщане към управлението се натъкнаха на задръстване.

— По дяволите! — крещеше Либи, докато яростно надуваше клаксона.

Хари купи последния брой на „Ди Острелиан“. Новината за убийството на клоуна заемаше цялата заглавна страница. „Разфасован със собствената си смъртоносна машина“ — пишеше над колаж от снимка на окървавената гилотина и на Ото Рехтнагел в клоунски костюм, втората вероятно препечатана от програмата.

Репортажът беше издържан в лековат, почти бодряшки тон — навярно заради особения характер на престъплението.

„По неизвестна причина убиецът е оставил главата на жертвата да си стои на раменете му“ — съобщаваше журналистът и заключаваше, че жестокостта на убийството не се припокрива с мнението на публиката за изнесеното представление: „не беше чак толкова зле.“ Леко ехидно авторът хвалеше полицията, задето се е появила незабавно на местопрестъплението. „И въпреки това началникът на криминалната полиция в Сидни, господин Уодкинс, коментира единствено, че са открили оръжието на престъплението…“

Хари го прочете на глас.

— Много забавно — Либи бибитна и показа среден пръст на таксиджия, защото онзи ги засече от съседното платно. — Майка ти да…

— Онзи номер, в който ловецът дебнеше птицата… — изречението на Хари увисна във въздуха, докато прелетяха покрай два светофара.

— Да?

— Просто номерът с птицата ми се стори лишен от замисъл. Ловец дебне птица и изведнъж открива, че е уловил котка, която на свой ред също е дебнала птицата. Добре де, ама какво е посланието?

Либи изобщо не го чу, зает да крещи през прозореца:

— Яж ми косматия гъз, шибаняко!

За пръв път Хари го виждаше толкова словоохотлив.

 

 

Точно според очакванията си Хари завари трескава дейност в управлението.

— Предадоха за убийството по „Ройтерс“. „Асошиейтед Прес“ ще изпрати фотограф, от администрацията на кмета съобщиха, че от „Ен Би Си“ ще пристигне телевизионен екип, за да заснеме репортаж.

Уодкинс поклати глава.

— Когато шест хиляди индийци загинат при наводнение, пресата им отделя няколко изречения, но, виж, отрежат ли крайниците на клоун хомосексуалист, това се превръща в събитие от световна значимост.

Хари помоли другите колеги да се съберат в заседателната зала и затвори вратата.

— Ендрю Кенсингтън е мъртъв — съобщи той.

Уодкинс и Йонг го изгледаха шокирани. Сбито и без заобикалки Хари разказа как са открили Ендрю, обесен на шнура на лампата в апартамента на Ото Рехтнагел.

— Не съобщихме по телефона, за да предотвратим евентуално изтичане на информация — обясни той със стабилен глас, докато гледаше присъстващите право в очите. — Засега май е най-добре да не огласяваме случилото се.

По-лесно му беше да възприема събитието като полицейски случай. По този начин то придобиваше конкретни измерения и у него проговаряше детективската рутина: предстои им да изяснят какво е причинило смъртта и как е протекла фактическата страна. Така за известно време отблъскваше Смъртта надалече — непознатото, към което не знаеше какъв подход да приложи.

— Да укротим топката — съгласи се малко объркано Уодкинс. — Нека не избързваме със заключенията. — Избърса потта над горната си устна. — Почакайте да доведа Маккормак. По дяволите! Какви си ги надробил, Кенсингтън? Ако пресата надуши… — Уодкинс се изгуби в коридора.

Тримата в стаята се заслушаха в жалните вопли на вентилатора.

— Той се включваше само в някои разследвания на отдел „Убийства“ — промълви Либи. — В известен смисъл не беше част от постоянния състав и все пак…

— Добър човек — отбеляза Йонг и заби поглед в пода. — Подаде ми ръка, когато бях новобранец тук… Беше… добър човек.

* * *

Маккормак се съгласи да запазят разкритията в строга тайна. Личеше колко е недоволен. Кръстосваше стаята с по-тежки стъпки от обикновено, а рунтавите му вежди бяха надвиснали над носа като буреносни облаци.

След оперативката Хари седна зад бюрото на Ендрю да провери записките му. От тях не успя да извлече никаква ценна информация. Съдържаха само няколко адреса, два-три телефонни номера — на автосервизи, оказа се — и нечетливи заврънкулки, надраскани върху лист хартия. В почти празните чекмеджета се търкаляха канцеларски пособия.

После Хари огледа двата комплекта ключове, които откриха в джобовете на покойника. Върху кожената плочка, закрепена към едната халка, бяха гравирани инициалите на Ендрю. Предположи, че там са закачени домашните му ключове.

Хари извади телефона си и набра стационарния телефон на Биргита. Новината я потресе, тя зададе два-три въпроса, но иначе остави Хари да говори, без да коментира.

— Не разбирам как е възможно. Познавам този човек едва от седмица и се разридах като дете, а на погребението на майка ми не пролях дори сълза. А тя беше най-невероятната жена на света! Докато Ендрю… даже не знам доколко добре успях да го опозная. Каква е логиката?

— Не търси логика във всичко — посъветва го Биргита. — Хората обикновено са склонни да й придават по-голямо значение, отколкото тя има в действителност.

— Е, исках само да ти съобщя трагичната вест. Не я споделяй с никого. Ще се отбиеш ли при мен след работа?

Биргита се оправда, че през нощта очаквала обаждане от родителите си от Швеция.

— Днес имам рожден ден — уточни тя.

— Честито.

Хари затвори. В стомаха си долови ръмженето на стар враг.

 

 

След половин час Либи и Хари стигнаха с колата до дома на Ендрю Кенсингтън на Сидни Роуд — приветлива улица в приятен квартал в предградието Чатуик.

— Да не сме сбъркали адреса? — удиви се Хари, когато откриха номера, продиктуван им от отдел „Човешки ресурси“.

Пред тях се издигаше внушителна тухлена къща с двоен гараж, старателно подстригана морава и шадраван. Алея, посипана с чакъл, водеше към масивна врата от махагон.

Позвъниха. Отвори момче. На въпроса дали тук живее Ендрю младежът кимна, насочи показалец към гърдите си и закри устата си с длан, за да им покаже, че е ням. После ги отведе зад къщата и посочи малка, схлупена къщурка отвъд великолепната градина. В английските имения в такива постройки живеят градинарите.

— Възнамеряваме да влезем — съобщи Хари, като изговаряше с прекомерно старание всяка дума — сякаш не само говорът, а и слухът на момчето е увреден. — С Ендрю сме… бяхме колеги. Той почина.

Хари размаха във въздуха кожения ключодържател. Младежът погледна объркано връзката, задъхан от шока.

— Снощи издъхна неочаквано.

Момчето постоя пред тях с отпуснати ръце, а очите му се навлажниха. Явно с Ендрю се бяха познавали добре. От колегите научи, че Ендрю е живял тук близо двайсет години, а момчето вероятно бе израснало в господарския дом. Неволно Хари си ги представи: малчуганът и чернокожият мъж играят на топка в градината. Хлапето пада, а мъжът го утешава и му тиква някой долар в ръката да изтича за сладолед и бира. Навярно полицаят от схлупената къщурка му е давал житейски напътствия и му е разправял полусъчинени истории, а когато е поотраснало, момчето вече е умеело да се отнася кавалерски към момичетата и е владеело основните хватки в бокса.

— Не се изразих правилно — поправи се Хари. — С Ендрю бяхме повече от колеги. Бяхме приятели като вас двамата. Ще ни позволиш ли да влезем в дома му?

Младежът премига, стисна устни и кимна.

Хари се прокле наум. „Вземи се в ръце, Хуле, че започваш да звучиш като актьор в сълзлива американска мелодрама.“

 

 

С влизането в малкото ергенско жилище най-силно впечатление му направиха редът и чистотата. В спартански мебелираната дневна върху ниската масичка пред портативния телевизор не бяха натрупани вестници, а в кухнята не откри неизмити съдове. В коридора обувките и ботушите стояха строени като по конец с връзките, пъхнати вътре. Този строг порядък му напомни нещо.

В спалнята завариха леглото застлано с безупречно изпънати бели чаршафи, подпъхнати отстрани така, че да образуват процеп. За да се озове под завивките, човек трябваше да приложи акробатически номера. Хари беше намразил тази странна аранжировка от хотелската си стая.

Надникна в банята. На етажерката под огледалото имаше ножче за бръснене и сапун, строени чинно като войници до флакон с афтършейв, паста и четка за зъби и шампоан. Нищо повече. Липсваха всякакви екстравагантни тоалетни принадлежности. Изведнъж на Хари му просветна на какво му напомня педантичната обстановка: на неговия апартамент, след като спря алкохола.

Хари ознаменува новата страница в живота си с простичко упражнение за приучване към дисциплина. То се състоеше в следното: всеки предмет да си има определен рафт или чекмедже и веднага след употреба да бъде връщан на отреденото му място. По онова време Хари не допускаше нито една химикалка да се намира извън предназначената за нея поставка, нито един изгорял бушон в таблото. Освен чисто битовото удобство, което новите му навици създаваха, те носеха и символично значение. Използваше равнището на хаоса като скалата на термометър, за да отчита житейския си напредък в правилната посока или, обратно, кривването по грешен път.

Хари помоли Либи да прегледа съдържанието на гардероба и скрина в спалнята, изчака колегата му да се отдалечи и чак тогава отвори тоалетния шкаф до огледалото в банята. От горните две полички, подредени под права линия, към него сочеха две дузини стерилни еднократни спринцовки — миниатюрен склад за бойни глави.

Не беше изключено, разбира се, Ендрю Кенсингтън да е страдал от диабет и да си е инжектирал инсулин, но Хари не се самозалъгваше. Ако събореха половината къща, щяха да намерят скривалището на дрогата; праха и инструментите за приготовлението му. Но подобно начинание щеше да глътне прекалено много време и беше съвсем излишно, при положение че Хари вече разполагаше с доказателство за подозренията си.

Чингис хан не бе излъгал, твърдейки, че Ендрю е наркоман. След като откриха трупа му в апартамента на Ото Рехтнагел, съмненията на Хари се изпариха. При климат, който налага хората да носят ризи с къс ръкав и тениски, никой полицай не би допуснал да се разхожда с ръка, надупчена от спринцовки. Затова зависимият би инжектирал наркотика на място, където убожданията не се забелязват толкова лесно. Например, от задната страна на прасеца. След като надигна крачолите му, Хари откри подозрителните признаци по прасците и по коленните му ямки.

* * *

Ендрю бил клиент на мъжа с гласа на Род Стюарт, откакто Чингис хан се помнел. По негови думи потреблението на хероин не пречело на Ендрю да води сравнително нормален професионален и социален живот.

— Този феномен не е чак толкова рядък, колкото си въобразяват хората — отбеляза Чингис. — Когато обаче колеги подхвърлиха на Спийди, че мъжът е полицай, Спийди го разтресе яка параноя и искаше да го застреля. Помисли го за агент под прикритие. Разубедихме го. Кенсингтън от няколко години си беше един от най-лоялните клиенти на Спийди. Никога не се е пазарил, винаги носи съответната сума, спазва уговорките, не дрънка излишно, не създава проблеми. Не съм виждал абориген — какъв ти абориген! — не съм виждал изобщо човек да понася така добре дрога.

Чингис не знаеше Ендрю да е контактувал с Еванс Уайт.

— Уайт не се занимава с клиенти. Той търгува на едро и не прави компромиси. Но съм чувал, че преди време е пласирал в „Кингс Крос“. Нямам представа по каква причина — все пак изкарва достатъчно кинти. Но почти веднага е спрял, защото се забъркал в неприятности с някакви курви.

Чингис говори съвсем откровено. По-откровено, отколкото беше нужно, за да отърве кожата. Изглежда, дори се забавляваше да разкрива подробности. Навярно не допускаше Хари да погне него и приятелчетата му, при положение че един от колегите му в полицията присъства в списъка с редовните им клиенти.

— Прати поздрави на твоя човек и му предай, че е добре дошъл при фирмата. Не сме злопаметни — ухили се накрая Чингис. — От мен да знаеш: каквито и да са, пак се връщат при нас. Винаги.

* * *

Хари влезе в спалнята, където Либи с нескрита неохота преглеждаше бельото и документите в чекмеджетата.

— Нещо интересно? — попита Хари.

— Нищо. При теб?

— И при мен така.

Двамата се спогледаха.

— Да се махаме оттук — предложи Хари.

 

 

Началникът на охраната в театър „Сейнт Джордж“ се намираше в столовата. Беше запомнил Хари от снощната вечер. Посрещна го с видимо облекчение.

— Н-н-най-после някой, който да не разпитва как е изглеждало тялото. Ц-ц-цял ден не можем да се отървем от журналисти. Идват и лаборанти от полицията, но те си гледат работата, б-б-без да ни тормозят.

— На колегите от криминалистика им се струпаха доста задачи по местопрестъплението.

— Уви, уви. Снощи почти не съм мигнал. Накрая жена ми ме накара да взема приспивателно. И на най-върлия си враг н-н-не пожелавам да стане свидетел на такава ужасия. Е, вие сигурно сте свикнали…

— С чак толкова зловещи гледки рядко се сблъскваме в практиката си.

— Не знам дали някога ще успея пак да прекрача прага на онази с-с-стая.

— Ще преодолеете шока.

— Само ме чуйте: вече д-д-дори не я наричам хранилището за реквизит, а онази стая.

Мъжът поклати отчаяно глава.

— Времето лекува. Доверете ми се. Преживял съм го неведнъж.

— Дано да сте прав, инспекторе.

— За теб съм Хари.

— Едно кафе, Хари?

Гостът прие и постави едната връзка ключове върху масата помежду им.

— Я гледай ти! Ключовете, които Рехтнагел взе назаем. О-о-опасявах се, че са се изгубили в суматохата, и ще трябва да подменяме всички патрони. Къде ги откри?

— В дома на Ото Рехтнагел.

— Как така? Нали снощи си е отворил именно с тях? Вратата на гримьорната му…

— Остави този въпрос на нас. Да те питам друго… Снощи кой стоеше зад сцената освен актьорите?

— Да видим… О-о-осветителят, двама сценични работници и тонтехникът. Поради скромните мащаби на продукцията н-н-н-ямаше нито шивачи, нито гримьори. Не се сещам да е имало други. По време на самото представление зад кулисите бяха само сценичните работници и актьорите. И аз, де.

— И не си видял никой друг?

— Не — заяви с непоклатима убеденост охранителят.

— А възможно ли е някой да се е вмъкнал от другаде освен през задния вход или през страничната врата към гримьорните?

— Да, има отделен вход откъм балкона. Снощи на балкона не се качваха зрители, но вратата я оставихме отключена, защото осветителят работи горе. Обърни се към него.

 

 

Очите на осветителя изпъкваха като на дълбоководна риба на сухо.

— Я чакайте малко. Горе преди антракта наистина седеше някакъв тип. Още при предварителната продажба личи дали залата ще се напълни. Ако са заети малко места, се ограничаваме само с партера, но пускаме зрителите да се настаняват и на балкона. Не го заключваме. Онзи седеше съвсем сам на последния ред. Спомням си, че малко се озадачих защо си е избрал място толкова далече от сцената. Беше тъмно, но го видях. След антракта се върнах в кабината. Човека вече го нямаше.

— А възможно ли е да се е вмъкнал зад кулисите през същата врата като вас?

— Да, предполагам — осветителят се почеса по главата. — Ако е влязъл направо в хранилището за реквизит, никой не го е забелязал. Като се замисля, имаше нещо съмнително в този тип. Ами да. У мен се загнезди някакво смътно подозрение, което ме глождеше впоследствие; подозрение за нещо смущаващо…

— Добре. Всичко това е много ценно за мен. Сега ще ви покажа снимка…

— Впрочем има още нещо…

— … но преди това — Хари не позволи да го прекъснат — опитайте се да възстановите в паметта си външността на снощния зрител. Когато погледнете снимката, не мислете. Просто кажете първото, което ви дойде наум. После ще ви дам време да коригирате показанията си, но сега искам да реагирате съвсем спонтанно. Съгласен?

— Да — осветителят облещи изпъкналите си очи още повече и заприлича на жаба. — Готов съм.

Хари му показа снимката.

— Той е! — светкавично изстреля мъжът.

— А сега помислете, без да бързате, и ми кажете дали сте сигурен.

— Без съмнение. Точно това се опитах да ви кажа, инспекторе. Мъжът беше черен… абориген. Същият е!

 

 

Хари се чувстваше капнал. Бе отметнал купчина ангажименти и не му се мислеше какво още предстои. Асистент го заведе в залата за аутопсии. Дребният, набит доктор Енгелсон се бе надвесил над едро разплуто женско тяло, поставено върху метална маса под огромни светещи лампи. За днес на Хари не му се гледаха повече дебелани. Помоли асистента да съобщи на съдебния лекар, че господин Хоули, който днес е предупредил по телефона за визитата си, е пристигнал.

Енгелсон се вместваше доста успешно в клишето за смахнат професор. Рехавите кичури коса, останали по главата му, стърчаха във всички посоки, а по червендалестото му прасешко лице бяха наболи стръкчета руса брада.

— Да? — начумерено се извърна той.

На Хари му стана ясно, че лекарят е забравил за уговорката им.

— Казвам се Хари Хоули. Днес ви се обадих по телефона да помоля за предварителните резултати от аутопсията на Ендрю Кенсингтън.

Макар стаята да бе пропита с изпаренията от разтвори с неизвестно съдържание, Хари пак долови характерната миризма на джин, смесен с човешки дъх.

— А, да. Точно така. Кенсингтън. Ужасна история. Разговарял съм с него няколко пъти. Приживе — да уточня. А сега същият този човек лежи в чекмеджето и мълчи като риба — Енгелсон посочи с палец през рамото си.

— Не се съмнявам, докторе. Какво открихте?

— Вижте какво, господин… как ви беше името?… А, да, Хоули! При нас труповете се редят на опашка и всички искат да минат първи. Не труповете, а следователите. Но тук всеки си чака реда. Има си установен график и не може да се заобикаля, ясно? Сутринта ми звъни лично началникът Маккормак и ми нарежда, че някакво самоубийство се ползвало с приоритет. И аз започвам да си задавам въпроси. Не сварих да питам Маккормак, но вероятно вие, господи Хоуган, ще ме осветлите с какво въпросният Кенсингтън е толкова по-специален от всички останали?

Енгелсон отметна презрително глава и от устата му лъхна силна миризма на джин.

— Надяваме се вие да ни отговорите на този въпрос, докторе. Открихте ли нещо специално?

— В какъв смисъл? Питате дали има три крака, четири бели дроба или зърна на гърба?

Хари, пребит от умора, не изпитваше никакво желание да се кара с впиянчен патоанатом, който се заяжда, защото някой го е сритал по кокалчетата. А е всеизвестно, че специалистите в редките области имат по-чувствителни кокалчета.

— Натъкнахте ли се на… на нещо необичайно? — парафразира въпроса си Хари.

Енгелсон го изгледа със замъглени очи.

— Не. Не открих нищо необичайно. Абсолютно нищо.

Докторът продължи леко да поклаща глава и Хари се досети, че патоанатомът не е приключил. Просто правеше риторична пауза, но в промития му от алкохола мозък тя явно не траеше толкова продължително, колкото в главата на Хари.

— В нашата професия не се смята за необичайно в трупа да се открие наличие на наркотици — продължи най-сетне патоанатомът. — В случая: хероин. Е, необичайно е дотолкова, доколкото става дума за полицай, но понеже на масите ни рядко лягат ваши колеги, не се ангажирам със становище колко точно необичайна е находката.

— Причина за смъртта?

— Не казахте ли, че вие сте го открили? Според вас от какво умира човек, който виси от тавана с намотан около врата си кабел? От коклюш?

На Хари започна да му кипва, но съумя да запази хладнокръвната си маска.

— Значи е починал от недостиг на кислород, а не от свръхдоза?

— Бинго, Хоуган.

— Следващият ми въпрос касае часа на смъртта.

— Между полунощ и два през нощта.

— Не можете ли да бъдете малко по-точен?

— Ще мирясате ли, ако ви кажа един и четири минути? — Червендалестото лице на лекаря пламна още по-ярко. — Тогава приемете, че съм казал точно това.

Хари вдиша дълбоко няколко пъти.

— Извинете, ако се изразявам… ако ви звуча настъпателно, докторе. Просто английският ми е…

— … на твърде незадоволително ниво — довърши услужливо Енгелсон.

— Именно. Без съмнение сте зает човек и няма да ви бавя повече. Само искам да се уверя, че сте разбрали нареждането на Маккормак докладът от тази аутопсия да бъде изпратен директно на него, а да не минава по процедурния ред.

— Абсурд. По този въпрос инструкциите са пределно ясни, Хорган. Предайте думите ми на господин Маккормак.

Дребният смахнат професор се изпъчи разкрачен и самоуверен, със скръстени ръце. Погледът му проблясваше войнствено.

— Инструкции? Не знам с какъв статут се ползват инструкциите в полицията в Сидни, но там, откъдето идвам, предназначението на инструкциите е служителите да разполагат с алгоритъм за действие, когато началникът не им е дал изрични наставления.

— Не ми ги пробутвайте тия, Хорган. Професионалната етика явно не е на особена почит при вас, затова се съмнявам, че ще проведем особено продуктивен диалог. Какво ще кажете да теглим чертата и да си пожелаем приятен ден, господин Хорган?

Хари не помръдна.

— Или имате друго предложение? — нетърпеливо попита Енгелсон.

Пред себе си Хари имаше човек, който смяташе, че няма какво да изгуби. Алкохолизиран, застаряващ, посредствен патоанатом с изчерпани перспективи за кариерно израстване. Затова не се боеше от нищо. Какво можеха да му сторят? За Хари днешният ден беше най-дългият и най-кошмарният през целия му живот. А в живота всичко си има граници. Той сграбчи яката на бялата престилка и вдигна Енгелсон във въздуха.

Шевовете изпукаха.

— Друго предложение? Ето какво ще ви предложа: да ви вземем кръвна проба и после да си говорим за професионална етика, господин Енгелсон. Предлагам да обсъдим и колко души биха свидетелствали, че сте провели аутопсията на Ингер Холтер в нетрезво състояние. А после да поговорим с някой, в чиито очи професионалният морал стои на пиедестал; някой, който може да ви бие шута; нещо повече — да ви отреже пътя към всички позиции, изискващи медицинска правоспособност. Как ви се струва, докторе? Задоволително ли се изразявам на английски?

Енгелсон внезапно отчете подобрение в езиковите умения на Хари и след като поразмисли, прецени, че еднократно нарушение на служебната процедура в крайна сметка не е кой знае какво.