Лайза Клейпас
Кристалният залив (6)

Шеста глава

Джъстин се взря в него с удивление.

— Искате да кажете… че не сте добър в танците, или нещо такова?

— Не, тогава щях да кажа, че нямам чувство за ритъм. Което също е истина. Но имах предвид буквално… нямам душа.

— Ако беше така, нямаше да седите тук сега и да разговаряте с мен. Нямаше да сте жив.

— Какво си мислите, че е душата?

— Онова, което кара сърцето ти да бие, мозъкът ти да работи и тялото ти да се движи.

— Всъщност, човешкото тяло се движи от термоелектрическа енергия. Около сто вата… еквивалентът на една стандартна крушка за осветление.

— Да, знам — каза тя. — Но винаги съм смятала, че душата е източник на силата.

— Не. Душата е нещо отделно.

Тя изглеждаше смутена и объркана, докато съзерцаваше Джейсън, и разсеяно потупваше с пръст върха на носа си. Внезапно попита:

— Какво мислят будистите за душата?

— Тази спекулация е безполезна… че когато се фокусираш върху идеята за себе си и удоволствието от себе си в небесата, това блокира възприятието ти за истината и вечността.

— О… — Челото й се изглади. — От всичко това излиза, че все пак имате душа.

Той я погледна равнодушно и не отговори.

— Вие сте интересен човек — каза Джъстин по начин, който съвсем не прозвуча като комплимент.

— Следващ рунд. Знаете въпроса.

Тя изглеждаше раздразнена и смутена.

— Пак ли ще ме питате за гаджето ми?

— Можете да излъжете — предложи той.

— Лоша лъжкиня съм. Питайте нещо друго.

Той поклати глава.

— Тогава ми дайте предизвикателство. — Тя направи пауза и добави с усилие: — Моля.

Поредно отрицателно поклащане на главата. Той гледаше как всеки сантиметър от кожата й порозовява.

— Защо ви е толкова трудно да отговорите? — попита я.

Макар да беше напълно сигурен, че знае.

Джъстин стана, отиде до един близък шкаф и извади фолио за опаковане. Откъсна една дължина с решително движение и покри студеното плато.

— Въпросът ви е свързан с нещо, за което мразя да говоря, така че естествено е да съм неохотна.

— Изглежда е повече от обикновена неохота — каза той, като бръкна под фолиото да си открадне още една маслина. — Прилича повече на нещо, за което не можете да говорите.

Джъстин взе платото, занесе го до хладилника и го пъхна вътре.

— Време е да се прибирам вкъщи. Утре трябва да ставам рано, а имам да свърша още няколко неща тази вечер.

— Като например?

— Не е ваша работа — каза тя рязко. — Излезте от кухнята, моля, за да изгася осветлението.

Джейсън стана, взе бутилката водка и шотовете и ги остави на плота.

— Значи ще избягате, преди играта да е свършила? Дължите ми отговор… иначе ще си платите глобата.

— Ами, не мога да отговоря. И тъй като не се обличам на пластове, а вече получихте обувките ми, не мога да понасям наказания. Това е ситуация, която няма печеливш изход.

И двамата знаеха, че тя иска да я остави на мира. Един джентълмен би го направил.

— Съгласихме се на правилата — напомни й той.

— Да, но смисълът беше да научим нещо един за друг и… времето да минава по приятен начин.

— И какво трябваше да ви питам? Мен ме интересува какво ви кара да се чувствате некомфортно.

— В този момент това сте вие.

Джейсън се приближи до нея, погледът му се сведе към пулсиращата ямичка в основата на шията й. Той произнесе тихо:

— Не ми ли отговорите, плащате наказанието.

Джъстин го погледна, притискайки се плътно към плота, сякаш имаше нужда да пази равновесие. Очите й бяха огромни, пълни с ужас и любопитство. Застанал близо, той осъзна, че тя трепери.

— Само ме докоснете, и ще ви съдя — каза тя дрезгаво.

— Не се каня да ви свалям роклята. — Джейсън вдигна ръка и прокара пръсти отстрани по врата й. Кожата й беше копринена и невероятно нежна. Той остави палеца си да докосне вдлъбнатинката на шията й, където паниката пулсираше.

Тя настръхна, лицето й се зачерви.

— Аз ще го направя — прошепна тя, явно стигайки до решение. Провря ръка под рамото на роклята си без ръкави, вдигна с палец тънката бяла презрамка на сутиена си и я дръпна. Като се извиваше бързо, прокара лакът през нея. След повтаряне на процедурата с другата страна, тя бръкна в деколтето на роклята си, разкопча предната закопчалка и измъкна бял сутиен.

— Ето — каза тя с предизвикателен блясък в очите и му подаде сутиена. — Играта свърши.

Джейсън го взе автоматично, ръката му се затвори над еластичната материя без подплата, между пръстите му висяха презрамки. Бельото беше още пропито с топлината на нейното тяло.

Той не се сдържа и погледна към предницата на роклята й, където върховете на гърдите й напираха през тънкия памук. Малкият акт на разкриване на нещо интимно, това, че държи част от бельо, което до преди миг я е обгръщало интимно, събуди най-нечестивите мисли у него. Той искаше да я докосне, да я възбуди. Искаше я под себе си, пламнала и извиваща се. Възбудата се понесе по вените му, плътта му се стегна. Щеше да стане очевидно след няколко секунди, ако не сложеше край на това.

Той отиде до масата, взе събутите й сандали и й ги занесе заедно със сутиена и сгънатото цвете оригами.

— Щях само да спусна косата ви — произнесе безизразно, което беше истината, и тя му хвърли сърдит поглед, страните й горяха.

— Лека нощ. — Тя посочи към вратата, водеща към коридора. — Ще трябва да намерите стаята си сам.

Той потисна една усмивка, наслаждавайки се на нейния дискомфорт.

— Ще ми донесете ли здравословния шейк сутринта?

— Не, ще го дам на Присила. — Тя спря до задната врата, свободната й ръка блуждаеше до ключа за осветлението. — Тръгвайте.

Той покорно се насочи към другия вход.

— Лека нощ — произнесе точно в момента, когато лампата угасна и задната врата се затвори решително.

Джейсън се изкачи по стълбите, без да бърза, съзнанието му беше заето с откровението на Джъстин Хофман.

Вече знаеше за нея много повече, отколкото тя предполагаше, определено повече, отколкото би искала. Беше лесно да открие основната информация: дата на раждане, предишни местожителства — а те бяха много — ниво на образование — степен по хотелски мениджмънт от обществен колеж… финансово положение… скромно и грижливо управлявано.

Но този скелет от факти не би могъл да предаде уникалността на жена като Джъстин. Жизнена, пламенна, с волния дух на авантюристка. И все пак имаше в нея нещо приятно уравновесено… тя беше намерила своето място в света и беше щастлива в него.

Щастлива, но не и напълно задоволена. Той искаше — на най-инстинктивно ниво — да запълни пространството между това, което тя имаше, и това, от което се нуждаеше.

Това беше нежелано усложнение. То го караше да съжалява, че ще се наложи да я използва, да вземе това, което тя ценеше най-много.

Но той се нуждаеше от магията в най-буквален смисъл, а тя можеше да дойде само от една вещица, едно заклинание и един ключ.

* * *

Джъстин се чувстваше разтърсена и празна, докато вървеше към къщата. Не беше съвсем сигурна какво точно се е случило, само че е започнала непредвидена игра, и че Джейсън я е превърнал в нещо заплашително. Нещо сексуално.

Погледът й отиде на часовника върху стената. Петнайсет минути до полунощ.

Достатъчно време да се подготви за заклинанието.

Всички мисли за Джейсън Блек излетяха от съзнанието й, когато надникна в тъмното пространство под леглото си, където Триодекада чакаше.

Наистина ли ще го направя?

Трябваше да опита. Нямаше избор сега, когато знаеше за проклятието. Нямаше да се успокои, докато не го развали.

Тя отиде до дрешника в спалнята си, за да извади една метла с кедрова дръжка. Аромат на канела се вдигна нагоре, когато започна да мете пода по посока, обратна на часовниковата стрелка, както пишеше в книгата. Ритуалът с метла щеше да прогони лошите енергии.

След няколко минути енергично метене Джъстин прибра метлата в дрешника и се изправи на пръсти, за да стигне до най-горния рафт. Тя свали един буркан, пълен с камъчета и кристали… кварц, пирит, обсидиан, ахат, тюркоаз и други видове, изсипа ги около една свещ в средата. След като запали свещта, остави буркана на пода. Последният необходим елемент за извършване на заклинанието беше създаване на защитено пространство. Тя намери едно гранче мека конопена връв и разви от него достатъчно, за да оформи голям кръг на пода.

Извади Триодекада изпод леглото. Усети книгата топла и жива в ръцете си. Като я съблече от нейната супер обложка, тя я занесе в центъра на кръга и седна с нея в скута си.

Хвана фината верижка около врата си, издърпа ключа изпод ризата си и отключи книгата със заклинания. Тя се отвори веднага на тринайсета страница. Джъстин прокара пръсти по пергамента, когато се появиха думи. Винаги се беше чудила защо някой ще прави магия, която е предопределена да завърши злополучно, а сега разбираше: понякога искаш нещо толкова много, че не те е грижа за последствията.

Тя се съсредоточи върху пламъка на свещта, синьото проблясване в сърцето му, сияйния жълт външен край, танцуващия бял връх. Устата й беше суха. Тя беше нервна. Не защото се страхуваше, че развалянето на магията няма да стане, а защото знаеше, че ще стане. И след това нищо нямаше да бъде същото.

Прочете думите за разваляне веднъж… втори път… трети.

Но това не беше достатъчно. Сърцето й още беше на стегнат възел. Нищо не се беше променило.

Явно беше необходимо още нещо.

Една сълза се търкулна по бузата й, когато тя залюля книгата в скута си. Спомни си как е гледала Мариголд по време на един особено труден акт на изричане на заклинание. „Това са костите на магията, беше й казала Мариголд веднъж, докато пресяваше шепа минерали и кристали в една купа. Всичко, взето от земята… камъни, влакна, корени… всички те са инструменти на нашето изкуство. Остави тяхната енергия да те води. Когато едно заклинание не работи, това означава, че не си фокусирана ясно върху целта си. Използвай кристалите като духовете те направляват.“

Следвайки инстинкта си, Джъстин духна пламъка на свещта, изсипа буркана с камъчета и кристали на купчинка върху пода и прокара пръсти през тях. После затвори очи и взе едно, което изглеждаше особено пълно с живот, енергията му й пееше.

Хематит, повърхността му беше сребриста и гладка като течност. Лесно намагнитизиращ се камък, използван за подобряване циркулацията на кръвта и за превръщане на негативната енергия в любов.

Тя притисна хематита към центъра на гръдния си кош, върху сърцето си. Покри го плътно с длан.

— Помогнете ми, духове — произнесе смирено, преглъщайки буцата в гърлото си. — Имам нужда да обичам някого. Дори и това да не трае. Защото един ден от нещо чудесно е по-добре от никога нищо специално.

От външната страна на прозореца бавно се събра бял блясък. Лунна светлина. Тя се пръсна на отделни лъчи, тънки сребърни жлебове, които преминаха през стъклото и се разпростряха по стената и по пода. Светлината се премести към нея като разтворени пръсти, провирайки се през кръга.

Джъстин усети замайване. Мислите й се стрелкаха като колибри. Тя затвори очи да спре усещането, че пада бавно, падане в облаци и полунощ, и меко кардирани сънища.

Може би бяха минали минути или часове, докато лежеше там. Накрая лунната светлина я събуди, дразнейки затворените й клепачи и играейки си с миглите й, докато накрая тя се размърда. Откри, че лежи на една страна на пода, с глава, отпусната върху книгата за магии. Страниците бяха гладки под бузата й, излъчваха остър аромат на детелина.

Беше й студено, но това бе приятно усещане, като да излезеш на чист въздух, след като си бил под задушаващо одеяло. Тя се почувства уязвима. Почувства се… свободна.

Като разтвори пръсти, погледна сребристия хематит в разтворената си длан.

В камъка се съдържаше магия.