Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (3)

Трета глава

Никога не прави това, което той очаква. Изненадата ще поддържа интереса му към теб.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

На следващата сутрин Джулия и леля Тео бяха вече в стаята за закуска, когато Саймън слезе.

Той намигна на Джулия, после отиде с подсвиркване до страничната маса и си напълни чинията с яйца и парче изключително вкусен кейк с бадеми, които готвачът им приготвяше всеки ден. Преди да седне, освободи слугата, който кръжеше наблизо.

— Отвратително весел си тази сутрин, Саймън — отбеляза Джулия, когато тримата останаха сами. — Има ли това нещо общо с прекрасната Вероника? Забелязах, че се върна снощи, след като ме изпрати.

— Тъй като съм джентълмен, за мен е неблагопристойно да обсъждам такива неща в присъствието на дами — избегна отговора Саймън и си наля чашка кафе. — Но трябва да не забравя да благодаря на Колтън, че ме запозна с нея. Венецианските жени са всичко, което той каза, че и повече.

Джулия присви очи и забарабани с пръсти по масата. Човек би могъл да си представи какво би казал Ник за венецианските жени, тъй като вероятно бе лягал с всяка благосклонна жена в околността. По два пъти.

Каза си, че това не я интересува. Нуждаеше се само от едно нещо от съпруга си и щом го получеше, той можеше да се върне към своя живот на разврат и поквара.

— Хубаво бе от негова страна да ви сложи един до друг — каза Саймън.

— Един до друг? — запита Тео.

— В операта и след това в кафенето — обясни Джулия. — Планът ми се развива чудесно.

— Отлично! — плесна с ръце Тео.

Слугата, Серджио, почука на вратата, влезе и подаде картичка на Джулия.

— Сеньора Лейтън, донесоха цветя за вас.

— Отново цветя! Вашият херцог никак не е оригинален — заяви Тео. — Моля ви, кажете ни какво пише в картичката.

Джулия погледна написаното и изстена.

— Благодаря ти, Серджио. Ще ги взема веднага. — Слугата излезе и Джулия захвърли картичката настрана. — Цветята са от посланика, лорд Лансфорд.

Саймън се засмя тихо.

— А, мисис Лейтън има и друг обожател.

— Престани да се смееш, селяндур такъв. Не е смешно. Той се опита да вмъкне крака си под полата ми снощи в кафенето.

Тео ахна.

— Надявам се, че си го сритала.

Джулия кимна.

— Сритах го. Силно. Колтън едва не скочи от мястото си и не го удуши.

— И аз така си помислих, когато Лансфорд неочаквано зави от болка — каза Саймън. — Но преди да хвърлиш тези цветя в канала, могат да се окажат полезни и да накарат някого да ревнува.

Джулия се облегна назад и отпи от чая си. Беше ли прав Саймън? Щеше ли Ник да ревнува?

— Това е доста находчиво. Добра идея. Ще сложа цветята на Лансфорд в предния салон.

— Е, нямам търпение да видя какво ще изпрати Колтън днес — каза Тео, докато мажеше парче бадемов кейк с масло. — Изпратените вчера цветя и ваза бяха изумителни, но подозирам, че днес ще изпрати бижута. Рубини може би?

— Смарагди — предположи Саймън.

Джулия изви очи към тавана.

— Откъде знаете, че въобще ще изпрати нещо?

— След като ви видях двамата снощи, осмелявам се да кажа, че няма нещо, което да поискаш, и той да ти откаже. Така че, ако имаш нужда от дрънкулки, които да ти напомнят за Колт в дългите и студени лондонски нощи… — Сви рамене. — Мисис Лейтън трябва само да направи намек.

Идеята си имаше преимущества. Господи, ако не успееше да забременее, една диамантена огърлица можеше за известно време да осигури скромен живот за нея и леля Тео. А после какво? Залагането на бижута не можеше да я отведе по-далеч. Не, тя имаше нужда от много по-стабилна гаранция за бъдещето си. Един син щеше да означава финансова свобода и край на домогванията на Темпълтън.

Още повече че част от нея вече бе приела мисълта да си има бебе. Миниатюрен живот, дошъл на света, за да даде любов. Щеше да има пикници, приказки и игри. И тъй като Колтън най-вероятно никога нямаше да играе ролята на истински баща, Джулия щеше да обича детето им толкова силно, че неговото отсъствие нямаше да има значение.

 

 

По-късно през следобеда Джулия и леля й четяха до огъня в дневната на втория етаж. Атмосферата бе весела, огромните прозорци гледаха към спокоен канал. Когато бяха отворени, се чуваха камбаните на Сан Марко.

Серджио почука и влезе.

— Сеньора Лейтън, имате посетител.

Подаде й визитка. Джулия предполагаше, че е Ник, затова се изненада, като прочете името.

— Въведи го, Серджио, per favore^[1]. — Когато слугата излезе, Джулия се обърна към Тео: — Сеньор Марселино от бижутерията „Марселино и синове“.

Тео ококори очи.

— Знаех, че ще е бижу. И то от Марселино! Господи, всички жени в Лондон ще ти завиждат.

— Шшш — изсъска Джулия. — Ще влезе всеки момент.

Въведоха нисък възрастен мъж с посивяла коса. Беше безупречно облечен и носеше черно куфарче, което остави на пода, за да се наведе над ръката на Джулия.

— Сеньора Лейтън. Удоволствие е да се срещна с вас. Вярвам, че не ви прекъсвам, нали?

— Не, сеньор. Двете с леля просто прекарваме тих следобед с книгите си. Да позвъня ли за чай?

Джулия се обърна да извика Серджио, но Марселино я спря.

— Ако обичате, сеньора, бих искал веднага да се заема с работата, за която съм дошъл. — Вдигна куфарчето си и й направи знак да седне на дивана. Отвори куфарчето и разкри толкова много камъни, че очите едва не я заболяха. Джулия едва си пое дъх. Вътре имаше диаманти, рубини и фино обработени камеи, инкрустирани в злато, всичките — вградени в ослепителни огърлици, гривни и обеци.

— Сеньор! — възкликна тя с ръка на сърцето. — Какво великолепие сте ни донесли.

Марселино се наду от гордост.

— Тук съм заради Негово благородие херцог Колтън. Той избра три комплекта изящни бижута и ме помоли да ви ги донеса, за да направите избора си. Смятам, че се страхува да не… стъпи накриво, както бихте се изразили вие, англичаните.

Леля й се отпусна на дивана и сръчка Джулия с лакът да се приближи до бижутата.

— Мили Боже! — възкликна тя и стисна Джулия за ръката. — Как въобще е възможно да избереш? Всичките са прекрасни.

— Ако ми разрешите — каза Марселино. Извади малка лупа от задната част на куфарчето. — Сеньората може да ги пробва и да реши кои харесва.

— О, не. — Тео поклати глава. — Ще имаш нужда от много по-голяма лупа. Ще изпратя Серджио да донесе. — Изправи се и отиде да дръпне шнура на звънеца.

Замаяна от блясъка на изложените пред нея бижута, Джулия можеше само да ги гледа втренчено. Ник не беше глупак, като й даваше възможност за избор. Това бе ласкателен и екстравагантен жест. Да, жест към куртизанка, напомни й съпругата в нея. Но въпреки това жената в нея тънеше в благоговение.

— Първо диамантите, мисля — намеси се Тео, върнала се на дивана.

Джулия кимна на сеньор Марселино.

— Да, да започнем с диамантите.

Бижутерът се усмихна. Взе огърлица, обсипана с диаманти. В средата имаше огромен камък във формата на сълза, а от двете му страни по един по-малък, бял.

— В тази огърлица има над трийсет диаманта — каза, докато я закопчаваше на врата й. — А жълтият в средата е доста рядък.

Огърлицата беше греховно, скандално тежка, а огромният диамант лежеше точно над деколтето й. Джулия побърза да сложи гривната на ръката си, както и подходящите обици, за да види резултата. Изправи се и прекоси стаята, за да отиде до голямото огледало, което Серджио беше донесъл от нейната стая.

Като видя отражението си в огледалото, дъхът й секна. Никога досега не бе носила нещо толкова екстравагантно. Дори бижутата, взети назаем от Пърл, не можеха да се сравняват с тези. Обърна се леко и започна да разглежда камъните. Коя бе тази жена, носеща такива нелепо луксозни бижута? Беше прекалено. Не можеше да ги приеме. Жест на уважение бе едно, но щеше да се чувства твърде крещящо натруфена, ако приемеше тези бижута.

И все пак бяха красиви. Докосна камъните с благоговение и въздъхна, защото съвестта й бе твърде силна днес.

— Не, съжалявам, сеньор. Не са за мен. — Прекоси стаята и се върна на дивана, където Тео седеше с увиснала челюст.

— Не са за теб? Мила моя, те са подходящи дори за мъртва жена. Единственото изискване е да имаш врат и две уши.

— Не, лельо Тео. По-красиви са, отколкото може да се опише с думи, но не са за мен. — Усмихна се на Марселино. — Може би рубините сега?

Също толкова показно луксозна, огърлицата от рубини се състоеше от няколко огромни кървавочервени камъка, заобиколени от миниатюрни диаманти, които обточваха деликатно врата. Но като се погледна в огледалото, стомахът й се сви от същото отвратително чувство. Не можеше да ги приеме.

— Красиви са, сеньор Марселино. Но се страхувам, че рубините също не са за мен. — Джулия не си направи труда да погледне към Тео, тъй като шокът й определено се долавяше и от разстояние.

Щом рубините се озоваха отново в куфарчето, Джулия започна да разглежда прекрасните камеи.

— Ще пробваме ли и последния комплект?

Марселино постави огърлицата пред нея, за да види детайлите на камеите. Бял оникс бе деликатно издълбан, така че да представлява главата на римлянка. В косата й бе втъкан миниатюрен цветен гирлянд от черен оникс. Главата бе обрамчена от малки диаманти и висеше на тънка златна верижка. Марселино каза, че бижуто било изработено от много сръчен майстор на име Пистручи, който живеел в Рим.

— Единствено по рода си — каза бижутерът, — защото Пистручи никога не повтаря модел.

Още преди да е сложила огърлицата и обиците към нея и да се е погледнала в огледалото, Джулия знаеше, че ги иска. Те не бяха нито най-скъпите, нито най-показно натруфените, но й отиваха. Семпли, класически и уникални. Но все пак… ако ги приемеше, какво щеше да означава това?

Докосна камеята с копнеж. Ако можеше само подаръкът да бъде направен от съпруг на съпруга. Преди да е успяла да размисли, тя се изправи и върна огърлицата.

— Благодаря ви за отделеното време и търпение този следобед. За всяка жена ще бъде чест да приеме което и да е от тези бижута, сеньор Марселино, но аз трябва да откажа милия жест на Негово благородие.

Тео ахна, но Джулия не й обърна внимание. Марселино повдигна вежди и по челото му избиха ситни капчици пот.

— Сигурна ли сте, сеньора? Негово благородие бе доста настоятелен.

Джулия го съжали.

— Разбирам, сеньор, и се извинявам за всяко неудобство, което мога да ви причиня. Но се страхувам, че аз също трябва да настоявам.

Той се поклони.

— Разбира се, сеньора. — След това затвори куфарчето и си тръгна.

Леля Тео скочи от мястото си, поставила ръка на гърдите си, все едно изпитваше остра болка.

— Господи, имам нужда от шери. — След като си наля питието, поклати глава. — Пърл щеше да бъде силно разочарована от теб.

Джулия въздъхна.

— Знам. Но аз трябва да живея с избора си, след като го направя.

— В такъв случай, само това има значение. — Тео отпи от питието си и седна отново на мястото си. — Как ще обясниш отказа си на Колтън? Защото нито една куртизанка, която е с ума си, не отказва бижута.

Джулия сбърчи нос.

— Не съм сигурна какво ще му кажа. Не ми се струваше правилно да ги приема. Знам, че е трудно за разбиране, но… Няма да мога да ги нося с гордост. И на Колтън просто ще му се наложи да го приеме. Честно, той трябва да ми благодари, тъй като току-що му спестих голяма сума.

— Мъжете и тяхната гордост — предупреди я леля й.

— Е, аз също имам гордост. Колтън скоро ще го научи.

След час на вратата се почука. Джулия и леля й тъкмо си бяха налели чай. Серджио влезе и подаде на Джулия визитна картичка.

— Посетител, сеньора.

Стомахът на Джулия се сви. Възможно ли бе да е Колтън? Хвърли поглед на картичката и смръщи вежди.

— Въведи го, Серджио, per favore.

Слугата кимна, а Джулия се обърна към леля си.

— Лансфорд е. И ако се осмелиш да ме оставиш сама с него, ще излея всяка капка алкохол, която се намира в двореца, в канала — прошепна.

Тео ококори очи, ужасена от заплахата. Потъна по-дълбоко в стола и двете мълчаливо зачакаха. Лансфорд застана на прага. Джулия се изправи и направи реверанс.

— Каква изненада, господин посланик. Искате ли да пиете чай с нас?

Лансфорд, мъж с тежко телосложение и кестенява коса, вчесана така, че да прикрива плешивото му теме, хвърли тревожен поглед към Тео. Беше очевидно, че се бе надявал да намери Джулия сама.

— Добър ден, мисис Лейтън. Благодаря ви, ще пия чай.

Джулия го представи на Тео и посланикът седна на стола, който бе срещу дивана. Тя му напълни чаша и по негова молба добави мляко и захар. След като се настаниха, той каза:

— Видях в салона виолетките, които ви изпратих. Поласкан съм, че сте ги поставили на видно място.

Джулия потисна изсумтяването си.

— Красиви са, а жестът ви е много мил. Хареса ли ви представлението снощи?

Той кимна.

— Наистина. Макар че никога не бих могъл да облека мислите си в думи така красноречиво като вас, мисис Лейтън. Вярно е, вашите думи се разпространиха като пожар във Венеция днес. — Лансфорд хвърли още един скришен поглед на Тео и прочисти гърлото си. — Мисис Лейтън, бих искал да обсъдя възможността да прекарам с вас известно време… насаме.

Би трябвало да очаква подобна безочливост, но бе хваната ужасно неподготвена. Умът й трескаво препускаше, без да знае как е най-добре да постъпи.

— Господин посланик, макар идеята да е ласкателна…

Серджио влетя в стаята и ги прекъсна.

— Сеньора, херцог.

Колтън мина покрай слугата, красивото му лице бе твърдо и сериозно. Косата му беше рошава, а дрехите — раздърпани. Изглеждаше така, сякаш бе тичал през цяла Венеция, за да стигне до нея. Като видя Лансфорд, удобно настанен на люлеещия се стол, се закова на място и присви очи.

Серджио стоеше замръзнал на мястото си близо до вратата и кършеше ръце, несигурен какво трябва да направи по отношение на херцога, който не бе изчакал да съобщят за пристигането му. Джулия го съжали. Изправи се и каза:

— Grazie, Серджио. Можеш да се оттеглиш.

Беше изненадана, когато и леля Тео се изправи.

— Мисля, че аз също ще се извиня — каза тя и излезе от стаята със скрита усмивка на херувимското си лице.

Ник се приближи до нея и Джулия направи грациозен реверанс.

— Ник. Прекрасно е, че се присъединяваш към нас в този следобед.

Ник се опита да се усмихне, но усмивката му не стигна до очите.

— Мисис Лейтън. — Наведе се над ръката й, после се обърна към посланика: — Лансфорд. — Херцогът прие мястото на Тео и всички седнаха.

— Искаш ли чай, Ник? — Той кимна, тя му сервира и в стаята се настани неловка тишина. Джулия не бе много сигурна какво да каже. Ник имаше вид на човек, който всеки момент ще се нахвърли върху Лансфорд. Посланикът пък се размърда неудобно на стола под погледа му.

— Отдавна ли сте във Венеция, лорд Лансфорд? — запита тя, като всъщност не се интересуваше от отговора, но отчаяно искаше да каже нещо.

— От три месеца. И ще остана още само шест седмици. След това трябва да се върна в Австрия.

— След като ви остава толкова малко време във Венеция, не бихме искали да ви задържаме и да ви пречим да изпълните важните си задачи. — Ник отпи от чая си и втренчи безгрижен поглед в Лансфорд.

— Да, е… — измърмори с половин уста Лансфорд и остави чашата си на масата. — Трябва да вървя. — Изправи се и се поклони. — Мисис Лейтън, денят ми наистина е по-добър, защото ви видях.

Джулия не обърна внимание на изсумтяването, което дойде откъм Ник, и позвъни за Серджио.

— Благодаря ви за цветята, господине.

Той отвори уста да каже още нещо, но забеляза заплашителното изражение на Ник и навреме я затвори. Серджио дойде, за да изпрати Лансфорд, и вратата се затвори след тях.

Не след дълго Ник подхвана тирадата си.

— Каква лудост — каза той, докато тя сядаше на мястото си — те накара да откажеш кралски подкуп под формата на бижута? Дадох ти избор, за Бога! Изпратих най-доброто, което може да се намери във Венеция. Моля те, кажи ми как нараних деликатните ти чувства с такъв щедър жест на уважение.

Джулия въздъхна вътрешно. Как можеше да му обясни? За всяка жена щеше да бъде лудост да откаже подобен подарък — особено за такава, която в замяна предлага удоволствие и разтуха.

— Бижутата бяха изящни, Колтън.

— Ник — поправи я той.

— Много добре, Ник. Нито изборът ти, нито жестът ме обидиха. Но ние едва се познаваме и такава щедрост със сигурност ще наруши крехкия баланс на взаимоотношенията ни.

Той премигна.

— Чух всяка дума и пак не мога да схвана смисъла. В случай че не си разбрала, аз имам намерение точно да наруша равновесието в нашите отношения. — Издиша шумно и скръсти ръце на гърди като сърдито малко момченце, което не е получило своето. — Кълна се, ти ме озадачаваш на всяка стъпка. В един момент изказваш съгласие, в следващия ми отказваш. По-лоша си и от девица, която преследва пари.

Очевидно имаше намерение да се пошегува, затова тя се засмя, макар и забележката му да я бе жегнала. Не беше чак толкова далеч от истината.

— Говориш глупости, Ник. — Джулия си наля още чай. — Със сигурност не съм девица и не преследвам богатството ти. Няма нужда да ме впечатляваш с разточителни подаръци. Вкусът ми е… съвсем обикновен.

— Все още не съм срещал жена с евтин вкус.

Тя се наведе напред, за да напълни бавно чашата му, и му позволи дълъг поглед към горната част на гърдите й, които сякаш щяха да се изсипят от деколтето на роклята й. Когато върна чайника на подноса, със задоволство видя, че очите му са потъмнели.

— Може би си срещнал жена като за теб, Ник. — Взе чашата си и седна отново на дивана.

Той я дари със знойна полуусмивка, от която дъхът й заседна в гърлото.

— Може би, Джулиет. — Ник също се отпусна и протегна напред и кръстоса дългите си, обути в ботуши крака. — Изненадах се, като те заварих да забавляваш Лансфорд. В такъв случай, ще бъде ли той още един от приятелите ти?

Тя едва успя да потисне потръпването си.

— Не. Лорд Лансфорд е добър човек, но не е за мен.

— Очакваш ли и други посетители този следобед?

Веждите й се спуснаха ниско над очите в знак на смущение и тя остави чашата си в чинийката.

— Не. Защо?

— Защото мисля да заключа вратата, да дойда на дивана и да те целуна така, че да си изгубиш ума. Да си кажа правичката, не мисля почти за нищо друго, откакто съм влязъл в стаята.

Тя го гледаше хипнотизирана как внимателно оставя чашата си на масата. Той стана от стола с лекота и грация и се премести на дивана. Едрото му стройно тяло бе съвсем близо до нейното. Вдигна ръка и погали бузата й с кокалчетата на ръката си в нежна като шепот ласка, след това усука един червен кичур около пръста си.

Лекият допир причини тръпка, която се спусна по гръбнака й. Дишането й стана накъсано и учестено и тя се уплаши, че Ник ще усети безпокойството й. Само че не можеше да потисне нервността си. Двамата бяха сами в това тясно пространство, топлината на тялото му я заливаше и замайваше. И макар че се представяше за жена с опит, тя беше девствена. Факт, който Ник не подозираше.

Трябваше да запази контрол и да продължи да изпълнява ролята си… да пофлиртува още малко с него. Навлажни долната си устна, като плъзна език от единия до другия й край.

— Трябва да те предупредя. Много е трудно да бъда завладяна.

Погледът му остана дълго прикован в устната й.

— Предпочитам предизвикателствата. И тъй като си финансово осигурена, имам намерение да те съблазня по… други начини.

Прокара бавно пръст по голата й ръка и кожата й настръхваше там, където беше докосвана. Той стигна до дланта й, взе я и я обърна, после се наведе и допря топлите си устни от вътрешната страна. Продължи, без да бърза, да обсипва с нежни целувки дланта й. Сърцето на Джулия блъскаше в гърдите, вътрешностите й бяха омекнали.

Така ли планираше да я съблазни? Ако да, то определено успяваше. Тя преглътна и се опита да запази спокойствие.

— Планираш да ми дадеш няколко урока по поквареност, нали?

— Трябва да се покажа достоен за името си — прошепна той и погледът му се сля с нейния, докато устните му се плъзгаха по чувствителната кожа от вътрешната страна на китката й.

Той се отдръпна, но продължи да държи ръката й, пръстите им бяха преплетени.

— Откривам, че съм любопитен по отношение на теб, Джулиет. Никога не съм виждал Уинчестър така омагьосан от жена. Поне не и преди да напусна Лондон. А и историите, които се носят за теб, са диви и фантастични, едва ли не като измислени. После те срещам и около теб витае атмосфера на невинност, която е невероятно примамлива.

Джулия ококори очи, но преди да е успяла да отговори, той продължи:

— Чувствам се… привлечен от теб така, както никога досега от нито една жена. Заинтригуван съм.

Господи, съпругът й можеше да бъде и очарователен. Тя се опитваше да запази настроението си весело и безгрижно, въпреки че езикът й сякаш бе надебелял от желание.

— Заинтригуван? А аз се надявах да бъдеш заинтересуван. Или, още по-добре, увлечен.

— О, аз съм всичките тези неща. — Отново погали нежно с кокалчетата си бузата й. — Приятелството ни няма да ти причини неприятности с Уинчестър, нали?

— Никой не ме притежава. Мога да си позволя лукса сама да контролирам съдбата си. Двамата с лорд Уинчестър не възразяваме другият да има много… приятели.

— В такъв случай, той е по-склонен да проявява разбиране от мен. — Ник се наведе напред, устните му бяха опасно близо до нейните. — Защото откривам, че те искам цялата за себе си.

Херцогът съедини устните си с нейните, нежно и сладко, сякаш я вкусваше. Тя се отпусна и започна да го целува в отговор и той се усмихна, без да откъсва устни от нейните. Ръцете му се плъзнаха в косата й и задържаха главата й, а целувката му стана по-дълбока. Макар че вътрешностите й тръпнеха — господи, първата й истинска целувка! — тя трябваше да бъде смела, за да убеди Ник, че е опитна куртизанка. Ако се поколебаеше или покажеше срамежливост, планът й щеше да се провали.

Тя вдигна ръце към раменете му и се притисна в него, гърдите й се допряха до неговите. Разтвори леко устни и той веднага се възползва, обви ръце около нея и греховно плъзна език в устата й.

Беше великолепно. Дива и все пак ловко контролирана, целувката бе повече от всичко, което някога си бе представяла. Гърдите й се издуха, зърната й се втвърдиха под материята на роклята и пламнаха при допира до твърдите му гърди. Дъхът им се смеси, докато езиците им продължаваха дуета си и вкусът му — на чай и подправки — заплашваше да я завладее. Беше прекалено много и все пак не бе достатъчно. Преди да е успяла да го потисне, от устните й се изтръгна стон.

— Мили Боже! По-вкусна си, отколкото си представях — прошепна той. Устните му отново се спуснаха над нейните и я завладяха с неподправена страст и брутално чувство за собственост. Езикът му обходи вътрешността на устата й, галеше и изкушаваше. И двамата дишаха учестено и накъсано в смълчаната стая, а целувката продължаваше и продължаваше.

Пърл й беше обяснила в най-пълни подробности какво се случва между мъжа и жената. Но имаше огромна разлика между знанието и опита. Джулия не знаеше, че сърцето й ще бие с такава заслепяваща болезненост. Че плътта между краката й ще пулсира и боли с непознато досега отчаяние. Тялото й се извиваше неспокойно до неговото в търсене на още, надявайки се да утоли силната жажда.

Ник взе в дланта си набъбналата гърда, обхвана я и я побутна нагоре, за да се наслади на още повече плът над ниско изрязаното й деколте. Зърната й бяха болезнено напрегнати и тя не възрази, когато той подръпна роклята надолу. После лицето му се озова там, езикът му подразни твърдата пъпка, преди устните му да я поемат. Острото усещане премина по цялата дължина на тялото й и тя си пое рязко дъх. Това го подтикна да засмуче по-силно и тя заби нокти в раменете му, притискайки се в него.

Той отдръпна глава от гръдта й и вдигна поглед.

— Ако не спрем, ще те взема тук, на този проклет диван.

Гърдите му се повдигаха и погледът му гореше от желание. Изглеждаше така обезумял, както тя се чувстваше. И макар че го желаеше необуздано, нито мястото, нито моментът бяха подходящи.

— Нещо, което ще шокира всеки, който влезе.

Тя се застави да се отдръпне и с треперещи ръце оправи роклята си. Той облегна глава назад.

— Позволи ми да те забавлявам тази вечер. Имам нужда да те видя.

Вратата се отвори и влезе Саймън.

— Колтън! Чух, че си тук. — Сърдечно усмихнат, Саймън отиде при тях и целуна ръка на Джулия. — Мила моя — каза с нежен поглед, преди да се отпусне на един празен стол. И да бе разбрал какво бе прекъснал, с нищо не се издаде.

Ник кимна рязко.

— Уинчестър.

Саймън я изучаваше с поглед, а лицето му се бе сбръчкало от загриженост.

— Имаше ли много посетители днес следобед, мила моя? Изглеждаш уморена. Не искам да си уморена за вечерята довечера.

— Вечеря? — запита Ник.

— Да. Тук, тази вечер. Джулиет не те ли покани?

Джулия се опита да прикрие шока си. Не беше планирана вечеря и Саймън прекрасно го знаеше. Какво бе намислил? Всички я гледаха в очакване.

— Да, Ник — успя да каже тя. — За нас ще бъде истинска чест, ако можеш да дойдеш.