Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (10)

Десета глава

Малко съперничество се отразява добре на мъжа.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Точно в осем и четвърт на следващата сутрин Джулия и леля й се качиха в разкошната пътническа карета на херцога и потеглиха за Норфолк. Студеният февруарски въздух ги заставяше да се топлят с горещи тухли и дебели одеяла, а отвън Фиц и кочияшът, с ръкавици на ръцете, се бяха загърнали в палта и кожи.

Преди да тръгнат, Фиц бе инструктирал Джулия да удари по покрива, ако по някаква причина иска да спрат. Очевидно не бе забравил, че бе повърнала в нощта, в която я бе прибрал у дома й с каретата. Признателна, тя му благодари, после той добави:

— Негово благородие каза да не ви натоварваме много днес, макар че вероятно не би искал да ви издавам това. — Намигна й и зае мястото си на капрата.

— Този мъж е доста страшен — прошепна Тео, като потеглиха. — Къде го е намерил Колтън?

— Не знам. Може би ще успеем да разберем, като спрем за обяд.

Тео се размърда нещастна на мястото си.

— Небеса, мразя да пътувам. Никога не ми е удобно в тези неща. Ти как се чувстваш? Яде ли тази сутрин?

Джулия вдигна раницата, която готвачът бе приготвил за нея.

— Да, а и имам много кифлички, макарони и рула, които да успокояват стомаха ми по пътя.

— Добре. Чудя се дали Колтън е казал на снаха си, че ще пристигнем утре.

— О! — възкликна Джулия. — Съвсем бях забравила за нея. Как ли ще ни посрещне? Мога само да си представя, че няма да е много щастлива да има гости.

— Не знам, но човек би предположил, че е доста самотна. — Тео отново се размърда на мястото си и измърмори под нос нещо за дългите разстояния, които се изминават с карети. — Питала ли си се някога какво всъщност се е случило между нея и Колтън?

Джулия въздъхна.

— Опитвам се да не мисля за това. Колтън никога не е отричал, че я е съблазнил, но също така и никога не го е потвърждавал. Когато го запитах за това във Венеция, усетих, че има още нещо в тази история. За него… е болезнено.

— Е, мога да си представя. Брат му е умрял заради стореното от него.

— Предполагам. Макар според мен да можем със сигурност да предположим, че семейство Сийтън никога не са били близки.

Тео изсумтя и затвори очи.

— Събуди ме за обяд, мила моя. Единственият начин да премина през това ужасно изпитание, е да спя. — Придърпа дебелите одеяла до гърдите си и се прозина. След десет минути захърка.

 

 

Сутринта след заминаването на Джулия Ник и новият адвокат, когото бе наел, посетиха братовчед му в градската му къща. Икономът на Темпълтън веднага ги въведе в кабинета, където да изчакат пристигането на господаря на къщата.

Ник отбеляза, че Темпълтън със сигурност живее добре. Къщата бе малка и се намираше в покрайнините на Мейфеър, но всички мебели изглеждаха сравнително нови. Нищо не бе занемарено или износено. Навсякъде имаше изкусно подредени цветя, включително лалета, които никак не бяха евтини. Подовете бяха застлани с турски килими, стените бяха покрити с картини. В кабинета имаше множество кристални гарафи и всичките бяха пълни догоре с алкохол. Да, Темпълтън живееше добре за човек, за когото се предполагаше, че получава по-малко от триста лири на година.

Ник не се интересуваше много от наследството на Сийтън, нито от имението Колтън, но не му харесваше да го мамят. И наистина, ама наистина го интересуваше това, че Темпълтън краде пари от съпругата му с надеждата да я вкара в леглото си.

Беше ли успял? Дали братовчед му не бе бащата на бебето на Джулия?

Вратата се отвори и влезе мъж, за когото Ник предположи, че е лорд Темпълтън. Оредяваща черна коса и високо чело, остър нос и заострена брадичка. Ник веднага го разпозна като един от присъстващите на бала на Колингсууд. Ник бе стоял вън, на терасата, и бе наблюдавал съпругата си, а този мъж се бе обърнал към нея, непосредствено преди тя да излезе навън. За да повърне.

Реакцията й не говореше в негова полза. Всъщност тя бе отвратена. Ако този мъж и херцогинята бяха любовници, то Ник бе архиепископът на Кентърбъри.

Което означаваше, че Уинчестър е казал истината. Темпълтън бе изнудвал херцогинята, за да се пъхне под полата й.

Заля го нова вълна на гняв. О, това щеше да му достави удоволствие.

— Ваше благородие, каква приятна изненада — каза Темпълтън, а погледът на малките му тъмни очи се спираше ту на единия, ту на другия от гостите му. — Добре дошли в Лондон.

— Благодаря. Мога ли да ти представя новия си адвокат, Барнаби Йънг. Отсега нататък той ще се занимава с всички дела на имението Колтън. — Ник седна и изчетка въображаема прашинка от панталоните си, с което даде време думите му да достигнат до съзнанието на Темпълтън.

— Аз… не разбирам, Ваше благородие. Сигурен съм, че не искате да се занимавате с делата на имението по време на краткия си престой в Лондон. — Темпълтън седна и Ник видя, че над горната му устна е избила пот.

— Прав си, не искам. Затова и наех мистър Йънг. Той на свой ред ще наеме компетентен управител и двамата ще се грижат за интересите ми. Така че е без значение колко дълго ще остана. Твоите услуги няма да са необходими повече.

Темпълтън замърда устни, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да намери думи.

Ник му се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота.

— Не, не ми благодари, Темпълтън. Знам, че новината е облекчение за теб, знам какво бреме са били за теб задълженията ти през последните няколко години. — Посочи с ръка мистър Йънг. — Сега, ако нямаш нищо против, мистър Йънг се нуждае от подписа ти под някои документи, които съм съставил.

Адвокатът извади куп документи от чантата си и ги подаде на Темпълтън, който неохотно ги пое.

Ник се изправи и отиде до бюрото, докато Темпълтън четеше съдържанието на листовете хартия. Чу го да ахва.

— Продължавай да четеш — каза му. — Става все по-добре. — Върху бюрото Ник видя куп сметки от различни магазини и търговци.

— Ваше благородие — изпищя Темпълтън. — Това е абсурдно. Тук пише, че ако се открият неправилно използвани средства през последните осем години, ще трябва да ги върна на имението.

— Точно така. Което няма да е проблем, нали, братовчеде?

Ръката на Темпълтън трепереше, докато оставяше документите на страничната масичка.

— Но управителят на имението също има контрол над средствата. Защо аз да покривам суми, с които е възможно той да е злоупотребил? Това не е правилно и никак не е справедливо.

— Можеш да бъдеш сигурен, че двамата с мистър Йънг ще разговаряме с човека на баща ми днес. — Взе перото и го завъртя в пръстите си. — Ако е откраднал средства от имението, ще понесе наказанието си. А междувременно е в твой интерес да подпишеш тези документи.

Темпълтън посочи листовете хартия.

— Не съм сигурен, че трябва да подпиша. Не още. Може би моят адвокат също трябва да прегледа документите.

— Мистър Йънг, моля, изчакайте в коридора за момент.

Без да каже дума, адвокатът на Ник излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Усмивката на Ник изчезна. Господи, искаше да изравни Темпълтън със земята. Той очевидно бе виновен, макар че вероятно щеше да го отрича до сетния си дъх.

Което, като се имаше предвид какво бе сторил на Джулия, можеше да се случи твърде скоро.

Гневът, който Ник се опитваше да контролира, сега избухна неудържимо. Застана пред Темпълтън, вдигна крак и ритна стола му. Столът се наклони назад на двата си крака и с още едно побутване Темпълтън се сгромоляса на пода.

Ник бързо стъпи с тока на ботуша си върху гърлото на Темпълтън. Той ококори широко очи от страх, лицето му почервеня и Ник засили малко натиска.

Очите на Темпълтън изхвръкнаха и Ник знаеше, че вече изцяло е привлякъл вниманието на братовчед си.

— Ако мислиш — изръмжа, — че ще ти позволя да ме ограбиш и да правиш предложения на съпругата ми, грешиш. Ако някога отново разговаряш с херцогинята — или дори погледнеш към нея, — няма да си правя труда да се срещам с теб на зазоряване като джентълмен. Не, ще те издебна в тъмна улица някоя нощ, ще те завлека в странична пресечка и ще изтръгна туптящото ти сърце от гърдите ти с голи ръце.

Кожата на Темпълтън стана лилава и Ник вдигна крака си, с което му позволи да диша. Отстъпи назад и оправи палтото си, доволен, че Темпълтън побърза да стане и да се отдалечи от него.

— Твоето участие в моите работи приключи, Темпълтън. Сега можеш да подпишеш онези документи по своя собствена воля и да понесеш последиците. Или можеш да се оглеждаш през рамо всяка нощ до края на живота си, питайки се какво ли ще направя.

Темпълтън преглътна и кимна.

— Отлично — каза Ник и извика мистър Йънг обратно в стаята.

Дори да бе изненадан, че вижда преобърнат стол и че Темпълтън се бори за глътка въздух, адвокатът не го показа. Документите бяха подписани пред свидетели и мистър Йънг побърза да ги прибере.

— Сега искаме да видим всички счетоводни книги и документи, отнасящи се до имението Колтън, Темпълтън. — Ник скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

След пет минути излезе заедно с адвоката си. Темпълтън бе заявил, че счетоводните книги са у стария управител на имението и те нямаха друг избор, освен да му повярват.

— Мистър Йънг, вземете каретата ми и отидете да видите човека на баща ми. Уведомете го за прекратяването на задълженията му и вземете всички документи и книжа, които могат да ни послужат. Не вярвам, че той ще ви създаде проблеми, но ако това стане, ще дойда със слугата си.

— Да, Ваше благородие.

— Заведи мистър Йънг навсякъде, където трябва да отиде — извика Ник на кочияша.

Един от слугите скочи от каретата.

— Моля за извинение, Ваше благородие, но мистър Фицпатрик каза да ви следвам, където и да отидете в негово отсъствие.

Ник въздъхна. Беше като да имаш проклета гувернантка.

— Остани с мистър Йънг, Дейвид. Той може да се нуждае от помощта ти повече от мен. — Момчето понечи да възрази, но Ник вдигна ръка. — Ще отида пеш до клуба си, който не е далеч. А и сме в Мейфеър, за Бога. Нищо няма да ми се случи.

— Това няма да се хареса на Фиц — измърмори момчето.

— Да, но аз плащам заплатите ви — сряза го Ник и се отдалечи надолу по улицата. Само че не отиваше в „Уайт“. Беше излъгал. Тази сутрин трябваше да свърши още нещо неприятно, и то сам.

В далечния край на площад Гросвенър живееше лорд Робърт Уайндъм.

Макар че бе минало известно време, Ник си спомняше Уайндъм от клубовете и други места в града, където се бяха срещали. Уайндъм бе няколко години по-млад от него и изглеждаше доста необщителен. Книжен плъх по негова преценка. Изглеждаше като такъв и Ник не можеше да си представи какво намира в него Джулия.

След десет минути Ник даде визитната си картичка на иконома на Уайндъм. Макар часът да не бе подходящ за посещения, нямаше човек, който би оставил някой херцог да чака на прага му, поне не и толкова известен като Покварения херцог. Както можеше да се очаква, Ник бе веднага поканен в дневната и слугата отиде да провери дали лордът е свободен.

Ник не се съмняваше, че Уайндъм ще се появи.

Не след дълго вратата се отвори. Уайндъм, който очевидно бе измъкнат от леглото, влезе забързан. Имаше твърде обикновени черти, къса кестенява коса и кафяви очи и тънка брадичка, която не прикриваше пламналото му лице. Добре. Уайндъм знаеше защо е дошъл Ник.

— Ваше благородие — поздрави Уайндъм предпазливо, когато и двамата седнаха. — Добре дошли у дома.

— Благодаря, Уайндъм. Извинявам се за ранния час. Не исках никой да ме види, като идвам.

Уайндъм преглътна.

— Има ли нещо, от което да се нуждаете, Ваше благородие?

Ник го изгледа замислено, изчаквайки една-две минути. Уайндъм се размърда сконфузено и той го запита:

— Има ли нещо, което имате да ми кажете, Уайндъм?

— Аз… не знам какво имате предвид. — Прочисти гърлото си. — Какво трябва да ви… кажа.

— Човек чува разни неща. Живях далеч от Лондон, но ще се изненадате с каква страст хората говорят за случващото се тук. — Ник се облегна назад и подпря глезена си на коляното на другия крак. Външно изглеждаше спокоен, но вътре в него пулсираха несигурност и гняв. Едва се сдържаше да не скочи да стисне Уайндъм за гърлото, да го принуди да му каже дали е вкарал Джулия в леглото си. — Така че съм доста добре запознат с последните клюки.

— Е, ако сте чули нещо за мен — изтърси Уайндъм, — то в клюката няма нищо вярно. Абсолютно нищо. — Гледаше Ник право в очите, без да премигва.

Може и да бе отличен лъжец, но Ник откри, че му вярва. Все пак не бе абсолютно сигурен. И нямаше да бъде до септември.

— Добре е да го знам. Защото ако вярвах на някои клюки, щях да бъда принуден да се заема с тях. И знаете, разбира се, че никога не си правя труда да следвам традицията. Да не споменаваме, че мразя да ставам призори. Не, много повече предпочитам елемента на изненадата, да карам врага да се пита и чака. Да се тревожи кога може би ще нанеса удара си. Не е много спортсменско от моя страна, знам, но е далеч по-забавно. Разбирате ли ме, Уайндъм?

Уайндъм кимна енергично.

— О, да, Ваше благородие. Наистина разбирам.

— Отлично — заяви Ник и стана. — В такъв случай, вярвам, че съм приключил тук.

 

 

Малко след пристигането в Сийтън Хол Джулия се разхождаше из огромната несиметрична сграда. Човекът на Ник, Фиц, се бе върнал в Лондон почти веднага, след като ги бе оставил, и Тео бе наредила на Джулия да си почива от продължилото цели два дни пътуване. Но тя се чувстваше по-добре и бе тръгнала да изследва новия си дом. Дом поне за следващите няколко месеца.

Къщата бе огромна. Времето все още бе прекалено студено за разходка навън и тя вървеше по безкрайния лабиринт от коридори, за да не мисли за вечното гадене, да не говорим за гнева и болката, причинени от последната жестокост на Ник.

Само ако не бе срещнала нежния и всеотдаен мъж, който я ухажваше с такава жар във Венеция. Такива прекрасни спомени — спомени, сега помрачени от факта, че съпругът й мисли само лоши неща за нея. Той вярваше, че е отишла във Венеция, за да узакони детето на друг мъж. Беше я нарекъл курва. Беше я обвинил, че е била интимна и със Саймън, и с Уайндъм. А сега я бе отпратил далеч.

— Ваше благородие?

Джулия вдигна рязко глава. Съвсем наблизо стоеше лейди Ламбърт, съпругата на покойния брат на Колтън. Беше ги посрещнала сърдечно, за огромно облекчение на Тео и Джулия.

— Добро утро, лейди Ламбърт!

— О, моля. Наричай ме Анджела. — Усмихна се колебливо и посочи празната стая зад себе си. — Имаш ли нещо против да седнем за миг? Искам да говоря с теб.

Джулия кимна и я последва в музикалната стая. В ъгъла имаше огромно пиано, около него бяха разположени столове, а по стените бяха окачени множество струнни инструменти и ловджийски рогове. Анджела седна и покани Джулия с жест да стори същото.

— Надявам се, че не ме мислиш за нахална — каза Анджела и приглади полите на роклята си. — Много бих искала да сме приятелки. Осъзнавам, че има причини, поради които не би искала приятелство с мен. Много неща бяха казани за мен и за твоя съпруг. Затова исках да те уверя, че каквито и клюки да си чула, те са лъжа.

Джулия понечи да каже нещо, но Анджела вдигна ръка.

— Не, чакай. Нека кажа всичко, което трябва. Обичах съпруга си. Бях съкрушена, когато умря. Много хора повярваха на клюките за твоя съпруг и мен и аз… не съм имала много приятели след това. По-голямата част от обществото ми обърна гръб. С изключение на вдовстващата херцогиня. О, бяха любезни в мое присъствие, разбира се, но говореха ужасни неща за мен, когато мислеха, че не чувам. Поканите също секнаха. Вдовстващата херцогиня беше много… любезна с мен и винаги ще й бъда благодарна, че ми даде дом в момент, когато всички други ми обърнаха гръб.

Анджела сведе поглед и Джулия видя сълзи в очите й. Протегна ръка и взе тази на Анджела в своята, стисна я леко.

— Толкова се радвам, че си тук — прошепна Анджела и на свой ред стисна ръката й. — От години не съм имала приятели на близка до моята възраст. Всъщност бях доста самотна. За мен ще означава много, ако можеш да забравиш какво си чула и… моля те, дай ми шанс да бъда твоя приятелка.

— Разбира се! — възкликна Джулия. — Много бих искала, Анджела.

Анджела видимо се успокои.

— Добре. — Избърса очи и си пое дълбоко дъх. — Е, как се чувстваш днес?

— По-добре, благодаря. Всеки ден все по-малко и по-малко ми се повдига. — Анджела знаеше, че детето е на Ник, но Джулия не бе споделила при какви обстоятелства бе забременяла. Не мислеше да разкрива това пред когото и да било… когато и да било.

— Е, тъй като се чувстваш по-добре, може би ще дойдеш с мен на сутрешната ми разходка. Не отивам далеч и ще ми е приятно да имам компания.

Джулия кимна.

— Бих искала. Свежият въздух и разходката ще ми се отразят много добре.

— Отлично! Тогава отново да попитам — сигурна ли си, че не искаш да се преместя в къщата на покойната херцогиня? Чувствам се малко неудобно тук, защото имението по право принадлежи на теб. Къщата не е далеч и пак ще можем да се виждаме.

— Господи, не — отговори Джулия. — Къщата е достатъчно голяма и за трите ни. Осмелявам се да кажа, че бихме могли да поканим още трийсет гости и никога да не се виждаме, с изключение на времето за хранене.

— О, благодаря. Толкова съм благодарна. След всичките тези години тук с вдовстващата херцогиня откривам, че съм жадна за разговори, за празненства и мода… и скандали, в които не съм замесена аз.

— Е, Тео със сигурност е експерт по всичко това — засмя се Джулия. — Значи вече нямаш свое семейство?

— Нямам. Майка ми почина няколко месеца след Хари. Баща ми загина при злополука с карета, когато бях малка, а нямам братя и сестри.

— Звучи ми познато — измърмори Джулия. — Тео е единственото ми семейство.

— Имаш херцога — каза Анджела, като че ли това можеше да е утеха.

Джулия издаде неопределен звук и втренчи поглед в пианото. Не искаше да обсъжда съпруга си. Сърдечната й рана бе още твърде прясна, гневът от недоверието му — прекалено силен.

Дълго седяха, без да проговорят. После Анджела запита:

— Как мислиш, дали ще дойде да те види?

Джулия долови някаква нотка в гласа на Анджела, но не можа да я определи. Надежда? Нетърпение? Страх?

— Наистина не знам.

— Е, аз и Тео ще те забавляваме междувременно. — Анджела се изправи. — Мисля да прекарам известно време пред пианото. Ще се видим днес следобед, Ваше благородие.

— Моля те, наричай ме Джулия. Ние сме етърви все пак.

Анджела се усмихна.

— Благодаря ти, Джулия.

Джулия й махна за довиждане, излезе от стаята и продължи да се разхожда из сградата. Нещо в разговора с Анджела я правеше неспокойна. Имаше ли Анджела някакви намерения спрямо Ник? Ако някога наистина са били интимни, тя може би гореше от нетърпение да поднови отношенията им. Дали Ник щеше да й откаже? По-добре беше да не знае отговора на този въпрос.

 

 

Измина месец и Джулия трябваше да приеме, че Ник няма да я посети. Не беше й и писал. Нямаше и дума от него след кратката им размяна на реплики в Лондон. Отново бе оставена да се грижи сама за себе си.

Е, не беше точно сама. Сега в нея растеше скъпоценен нов живот. Бебето на Ник. В някои от дните Джулия трудно можеше да повярва, че само след няколко кратки месеца ще бъде майка.

През последните две седмици прилошаването бе започнало да затихва. Сега й се гадеше само сутрин, преди да е напълнила стомаха си. През останалата част от деня Джулия беше непрекъснато гладна и поглъщаше всичко, което видеше. Роклите, вместо да висят както преди, сега обгръщаха плътно тялото й.

Джулия и Анджела се разхождаха заедно всяка сутрин. Леля Тео отказваше да се присъедини към тях с думите, че на стара жена като нея не й е нужна кой знае колко природа.

Двете млади жени разговаряха свободно, докато се разхождаха из имението. Големината му удивяваше Джулия. Имаше безкрайни хълмове и поля, удивителни градини, гъста гора, а на едно място през имението течеше река Уенсъм. Почти можеше да си представи Ник като преждевременно развито малко чернокосо момче, което тича наоколо и прави бели.

Във въпросната сутрин Анджела предложи да се разходят из гората по пътечката, която водеше от езерцето към къщата на вдовстващата херцогиня. Тръгнаха, навлекли по няколко фусти и тежки палта, за да се предпазят от априлския студ. Предишната нощ се бе спуснала мъгла и не виждаха в далечината, но бяха вървели по тази пътека няколко пъти преди.

Анджела бъбреше безспирно, а Джулия откри, че я слуша с половин ухо. Полята бяха прекрасни, току-що поникналата трева беше обсипана с нежни пурпурни, бели и жълти минзухари. Независимо какви бяха чувствата й към съпруга й, не можеше да отрече красотата на семейното имение. Последния път, когато бе дошла тук, се бяха отнесли с нея като с натрапница. Нежелана. Сега беше господарката на къщата. В отсъствието на Колтън всички й се подчиняваха, никой не се противопоставяше на желанията й. И най-вероятно така щеше и да бъде, защото съпругът й очевидно нямаше планове да посети имението.

Навлязоха по-дълбоко в гората. Песните на птиците и цвъртенето на насекомите изпълваха спокойната сутрин. Тук земята се спускаше стръмно надолу покрай пътеката. Заради оскъдната слънчева светлина под гъстите клони на дърветата листата и мъхът бяха хлъзгави и принуждаваха Джулия внимателно да избира къде стъпва.

Тя отново се запита как ли прекарва Ник времето си в Лондон. Гордостта не й позволяваше да му пише, нито да запита някого. Беше писала на Софи, но само за да й каже за дългия си престой в Сийтън Хол. Софи бе отговорила, че има намерение да я посети, но не бе споменала нищо за херцога.

Дали имаше любовница? Твърде вероятно, защото идеята за въздържанието на Покварения херцог беше най-малкото смешна.

Каза си, че все още му е ядосана и следователно не се интересува дали той има други жени в леглото си. Но се интересуваше. Твърде много. Споменът за умелите му ръце и горещите устни я преследваше. Тялото й, узряло и пищно поради бременността, го помнеше и копнееше за него в самотния мрак на стаята й.

Да не говорим за глупавото й сърце, което отказваше да забрави нежните спомени от божествената им седмица заедно във Венеция. Усмивката му. Смехът му. Това, че я караше да се чувства най-красивата и най-желаната жена на света. Нима бе полудяла, че бе сметнала за възможно той да изпитва нещо повече от похот към нея?

— Как мислиш, Джулия? — запита Анджела и наруши хода на мислите й.

— Моля? Какво ме попита? — Джулия се спъна в камък и трепна. — Не внимавах.

— Очевидно. — Анджела се засмя, отиде напред и прекрачи лежащ на пътеката корен. — Предложих детската стая да се боядиса и обзаведе наново. Може би…

Джулия също трябваше да прекрачи корена, но очевидно не бе преценила правилно разположението му, защото пръстът й се закачи и тя изгуби равновесие.

Вместо да продължи напред, политна встрани и падна, подхлъзна се на мокрите листа и трева и, преди да е успяла да намери опора, се затъркаля по стръмния склон.

— Анджела! — извика, докато се опитваше да се хване за гъстите храсти. Обаче всичко бе прекалено хлъзгаво и ужасът й нарастваше.

Търкаляше се и подскачаше по склона към дъното на насипа, поставила ръце на корема си, за да защити бебето. Кракът й се закачи на един клон и последва силна болка в глезена.

После главата й се удари в едно дърво и в черепа й избухна мъчителна болка, преди всичко да потъне в мрак.

 

 

От светлината я боляха очите. Джулия ги стисна здраво и се опита да си спомни. Господи, боляха я и главата, и глезенът. Размърда ръце и напипа листа, клонки и трева. Да, беше се спънала и паднала, беше се търкаляла по стръмния склон. Но къде беше Анджела?

Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, отвори очи и не видя никого наоколо. Може би Анджела беше отишла да доведе помощ. Джулия предпазливо размърда крайници, за да прецени степента на нараняванията. Беше по-добре, отколкото се страхуваше. Изпитваше болка в глезена и имаше отвратително главоболие, но вероятно можеше да се изкачи до пътеката. Нямаше смисъл да чака някой да я вдигне.

Запълзя внимателно към пътеката, хващайки се за корени и паднали клони. Земята беше хлъзгава и тя на няколко пъти се плъзна обратно, но после намери достатъчно твърда почва, за да продължи да се изкачва. Нараненият глезен й пречеше, но волята я изведе на пътеката. Видя висок и дебел клон, който можеше да й послужи за бастун, и го взе. Смяташе с негова помощ да стигне до къщата.

Стори й се, че бяха минали часове, и насмалко не се свлече от изтощение, като влезе в къщата. Едва си поемаше въздух и позволи на иконома да й донесе стол до входната врата. След това той изпрати един от слугите да доведе лекаря от селото.

Точно тогава Анджела се появи иззад ъгъла, следвана от Тео и друг слуга. Тримата се заковаха на място, като видяха Джулия мръсна и раздърпана на стола до входната врата.

— Джулия! — Анджела се спусна към нея, а на лицето й бе изписано облекчение. — Върнах се за помощ. Не знаех какво друго да направя. Колко лошо си пострадала?

— Джон, занеси Нейно благородие горе — нареди Тео. — Анджела, изпрати някого за лекаря, а после помоли готвача да приготви нещо за ядене. Аз ще донеса бренди.

— Вече изпратиха за лекаря — каза Джулия уморено, когато слугата я вдигна от стола. — И нямам нужда от храна. Само ми помогнете да се кача горе.

Скоро Джулия беше в леглото, заобиколена от възглавници, а стаята бе пълна с разтревожени лица.

— Добре съм — каза им тя. Тео и Анджела седяха на ръба на леглото, сбърчили тревожно чела. — Наистина, добре съм. Имам главоболие и глезенът ме боли много. Но ще оживея.

— А бебето? — запита тихо Анджела, изпаднала в паника. — Господи, ще се чувствам ужасно, ако нещо се случи с бебето ти. Не трябваше да се разхождаме по онази пътека днес. Беше прекалено мъгливо и влажно.

— Тихо, момиче — скара й се Тео. — Вината не е твоя и няма да узнаем нищо за бебето, докато не дойде лекарят. Няма нужда да изпадаме в истерия.

Джулия отпи още една глътка от брендито.

— Просто съм уморена. Чувствам, че мога да спя с дни. — И като че ли за да го докаже, се прозина.

— Не заспивай — каза й Тео. — Не и докато не дойде лекарят и не те прегледа.

Лекарят дойде след половин час. Приятен възрастен човек, който я прегледа, без да бърза. Беше нежен и проявяваше уважение. През цялото време й говореше, за да я успокои и да я държи будна.

Когато прегледът свърши, Тео и Анджела се върнаха в стаята, за да чуят какъв е резултатът от него.

— Нейно благородие има леко сътресение на мозъка, което ще отмине след няколко дни, ако си почива добре. Ще оставя лауданум за болката, но ви съветвам да не го използвате, освен ако не е абсолютно необходимо. Глезенът е изкълчен и кракът трябва да остане повдигнат няколко дни. След около седмица Нейно благородие ще е добре. — Той се прокашля. — Що се отнася до бебето, не мога да кажа дали Ваше благородие ще го изгуби, или не. Паданията обикновено водят до помятане. Но ако не започнете да кървите до ден-два, смея да кажа, че бременността не е застрашена. Обаче, ако Ваше благородие започне да кърви или се появят контракции, изпратете за акушерката. Аз също ще дойда с радост, но мисис Попър има много опит и в израждането на бебета, и в спонтанните аборти. Възможно е да ви даде нещо, което да спре процеса.

В стаята настъпи мълчание. Паданията обикновено водят до помятане. Думите отекваха в ушите на Джулия. Гърдите й се стегнаха и я заболяха така силно като глезена.

Анджела изпрати лекаря, а Тео седна на ръба на леглото на Джулия.

— Не плачи, мила — каза й и я погали по косата. — Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

— Не можеш да си сигурна — прошепна Джулия и сълзите й потекоха неудържимо. — Никой не знае. О, Тео. Какво ще правя, ако изгубя бебето? Никога няма да си простя. — От гърдите й се изтръгна ридание и Тео я прегърна.

— Шшш, вината не е твоя. Беше злополука. Нищо повече. — Леля й разтри гърба й, а Джулия плачеше и плачеше.

— Достатъчно — каза накрая Тео. Нежно я накара да легне отново на възглавниците. — Ще изгубиш бебето, ако не пазиш силите си. Бъди силна, Джулия. Малкото има нужда от теб. Плачът няма да е от полза, но почивката и храната ще бъдат.

Джулия избърса очи с края на завивката.

— Права си. Трябва да се заставя да остана спокойна и да си почивам.

— Спи, мила моя. След малко ще дойда да проверя как си.

 

 

Нощта също беше мъглива. Наранена и уморена, Джулия искаше само да спи. Тео влизаше в стаята й на всеки няколко часа, за да я наглежда, будеше я, за да й даде храна и вода, когато бе необходимо. Помагаше й да отиде до тоалетната, което караше Джулия да се чувства безкрайно неудобно. Но Тео го приемаше като нещо нормално и тя й беше благодарна.

На сутринта спа до късно, но се чувстваше значително по-добре. Нямаше нито кървене, нито контракции — повече от добър знак, че всичко с бебето е наред. Тя имаше намерение да последва съвета на лекаря, като в същото време се опитваше да не се тревожи. Тео беше права: трябваше да пести силите си.

След закуска Тео донесе няколко стари броя на La Belle Assemblee, от които да четат, а Джулия остана в леглото. После, през следобеда, Анджела дойде за малко при нея, за да може Тео да си почине.

— Нямам нужда от постоянни грижи — каза Джулия на етърва си. — Двете с Тео трябва да се наслаждавате на деня, не да седите с мен. Върви. — Посочи вратата. — Освен това искам да подремна.

Убедена, че Джулия казва истината, Анджела излезе. Джулия се сгуши във възглавниците и заспа.

Останалата част от деня прекара по същия начин — почиваше и уверяваше другите две жени в подобреното си състояние.

Мег тъкмо бе отнесла вечерята й, когато външната врата се отвори с трясък.

В стаята влетя съпругът й, изпит и с раздърпан външен вид — такъв, какъвто Джулия никога не го бе виждала. По челюстта му бе набола поне еднодневна брада, очите му бяха зачервени и оградени от тъмни кръгове. Шалчето му бе накриво, смачканите му дрехи бяха покрити с прах от пътуването.

Джулия го зяпна, а после изтърси:

— Колтън! Какво правиш тук?

Той прочисти гърлото си и скръсти ръце зад гърба си.

— Един от слугите ми донесе новината за злополуката, мадам. Исках сам да преценя степента на нараняванията.

Да не би да се бе… тревожил за нея? Трябва да бе яздил като дявол, за да дойде толкова бързо. В гърдите на Джулия разцъфна радост и тя се опита да скрие усмивката си.

— Кажи ми какво стана. Разхождала си се в гората? Сама ли беше?

Тя поклати глава.

— Не. Лейди Ламбърт бе с мен.

— И се спъна?

— Да, на показващ се от земята корен. Вероятно не съм преценила правилно разстоянието. Не успях да запазя равновесие и паднах по склона. Но съм добре, наистина. Леко сътресение на мозъка и изкълчен глезен, но се оправям чудесно, тъй като Тео не ми позволява да ставам от леглото.

— А… бебето?

Тя не отговори веднага, търсеше в очите на Ник някакво друго чувство, освен тревога. Надежда? Забеляза, че той не каза моето бебе, а бебето. Дали не се бе надявал, че тя ще пометне?

Господи, вероятно за това се бе втурнал да я види. Радостта, която бе изпитала преди миг, се съсухри като цвете под горещо слънце. Беше бързал насам с надеждата, че тя ще изгуби бебето, което щеше да бъде приемливо разрешение на проблема.

Пое си дълбоко дъх. Бореше се с отчаянието, обхванало сърцето й. Ситуацията бе безнадеждна. Тя никога нямаше да успее да промени мнението му по въпроса. Ник никога нямаше да й повярва, нито да приеме детето.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, съпруже — каза тихо, — но не изгубих бебето. Поне още не.

Той се намръщи.

— Независимо как се чувствам по отношение на детето, не желая да бъдеш наранена, Джулия.

Джулия не можеше да се застави да отговори. Помятането щеше да й навреди. Никога нямаше да се възстанови от него. Тялото й — да, но тя никога вече нямаше да има дете, заченато при подобни обстоятелства, с такава страст и обич. Сега между тях имаше само студено недоверие и Джулия вече нямаше сили за продължителни битки.

Обърна глава, избягвайки погледа му, прииска й се той да си отиде. След миг той въздъхна.

— Планирам да остана няколко дни. Докато се изправиш на крака — каза тихо. — Като се върна в Лондон, Фиц ще остане тук да те наглежда.

Погледът й срещна неговия.

— Не мисля, че ми е необходима охрана, Колтън. Просто се спънах.

— Не съм толкова сигурен. И Фиц ще остане, докато не се уверя. — Посочи малката стая, в която тя се беше настанила при пристигането си. — Защо не си в стаята на херцогинята?

Джулия сви рамене.

— Анджела се е нанесла в покоите на херцогинята след смъртта й. Не мисля, че е справедливо да я моля да се изнесе. Освен това тази стая ми е достатъчна.

Ник се завъртя на пети и отиде с широки крачки до вратата.

— Веднага доведете лейди Ламбърт — каза на слугата, който бе в коридора.

— Колтън, наистина… — подхвана Джулия, но млъкна, когато той вдигна ръка.

— Ти си господарка на къщата и заслужаваш да се отнасят с теб като с такава. Да не споменаваме, че ще спиш, където ти кажа.

— Не, не и след осем години — отвърна тя. Той наистина ли вярваше, че може да я командва сега, след като толкова дълго я бе пренебрегвал? — Не можеш да избираш кога да упражняваш съпружеските си права, Колтън.

Той присви очи и й се усмихна бавно и самодоволно.

— И двамата знаем, че никога не ми се е налагало да прибягвам до съпружеските си права, Джулиет.