Андре Мороа
Дизраели (16)

IV. Разривът между Дизраели и Пийл

На 30 август 1841 година Сър Роберт Пийл се представи в Уиндзорския дворец, за да целуне ръка на кралицата. През първите дни на своето царуване, тя бе посрещнала с ненавист тоя сериозен и свенлив мъж, толкова различен от очарователния лорд Мелбърн, който я съветваше да живее като владетелка от 18-то столетие. Впоследствие обаче тя се ожени за хубавия принц Алберт Сакс-Кобургски, а Алберт — самият той сериозен мъж — обичаше и тачеше Сър Роберта. И понеже всичко, каквото Алберт обичаше, беше възхитително, кралицата прие тоя път водача на консерваторите с доверие. От няколко дни насам се разнасяха неофициални листи на министри. Във всяка една от тия листи се срещаше и името на Дизраели, обаче Пийл още не беше го повикал.

Скоро Дизраели узна, че неговият приятел Линдхърст е определен за министър на вътрешните работи, лорд Станлей — на колониите, херцог Бъкингамски — на правосъдието, младият Гладстон — на търговията. Малко по-малко всички министерски места бяха попълнени. В клуба Карлтон непрекъснато се срещаха членове от различните политически групички и си поднасяха взаимни поздравления. Само Дизраели не беше получил още никакво известие от министър-председателя. Нима Сър Роберт Пийл щеше да изостави един от най-добрите си сътрудници? Такова нещо изглеждаше невъзможно, но ако за нещастие се сбъднеше, какво разочарование, каква катастрофа! Консерваторите щяха да останат дълги години на власт. Да бъде оставен сега настрана, това значеше да остане извън кабинета за един законодателен мандат, може би дори и за два? Четиригодишният му търпелив труд в Парламента щеше да остане напусто. В клуба Дизраели започна вече като че ли да долавя в погледите на другите една насмешлива ирония; известни разговори прекъсваха, когато той се приближаваше. В края на седмицата, съвсем отчаян вече, Дизраели реши да пише на Пийл.

„Драги Сър Роберт, аз не си позволих, в един такъв момент, да ви безпокоя със своята личност и бих продължил по същия път, ако да бях намерил някого да ви предаде моите чувства. Няма да ви безпокоя с оплаквания — трябва да са ви омръзнали вече; няма да ви кажа, че от 1834 година насам съм водил четири сражения за вашата партия, че съм изразходвал грамадни суми, че съм влагал с всички сили своите умствени способности във вашата политическа пропаганда. Обаче в моя случай има една особеност и аз не мога да я премълча. Бях принуден да се боря срещу буря от омраза и политическа злоба, каквито малцина политически мъже са срещали, и то още от момента, когато по внушение на един член от вашия кабинет, аз се записах под вашето знаме. Във всички свои изпитания бях подкрепян единствено от съзнанието, че ще дойде ден най-видният човек в моето отечество да засвидетелствува публично известно уважение към моите способности и моя характер.

Признавам, че ако ме пренебрегнете в тоя момент, за мене ще бъде убийствено и аз апелирам към вашето сърце, към вашата справедливост и към великодушието, известни ми като ваши отличителни качества, за да ме спасите от едно непоносимо унижение. Винаги ваш предан, драги Сър Роберт:

Б. Дизраели“

Предната нощ мисис Дизраели, като не можела да понася по-нататък унинието на своя Дизи, бе писала саморъчно на министър-председателя, без знанието на мъжа си:

„Драги Сър Роберт, моля ви да не ми се сърдите за това натрапничество, обаче съм обзета от безпокойство. Политическата кариера на моя мъж ще бъде разбита завинаги, ако не го поканите сега… Недейте разбива всички негови надежди, недейте го кара да почувствува, че целият му живот е бил една грешка.

Позволете ми да ви припомня и моята собствена дейност, скромна, но изпълнена с възторг, винаги в полза на вашата партия или, по-право казано, на нейния достоен за удивление шеф. В Мейдстон могат да ви кажат, че аз лично съм изразходвала над четиридесет хиляди лири.

Недейте ми отговаря, защото аз желая никое живо същество да не узнае, че съм отправила до вас тая скромна молба. Както винаги, оставам, драги Сър Роберт, ваша предана:

Мери-Ана Дизраели“

Пийл отговори на Дизраели с едно сухо писмо и в него наблегна най-вече върху един израз в неговото писмо: „Още от момента, когато по внушение на един член от вашия кабинет, аз се записах под вашето знаме“. Пийл му обърна внимание, и то доста остро, че никой член от неговия кабинет не е бивал натоварван с подобна мисия. (Дизраели в писмото си не говори за мисия; той само е искал да подчертае, че се е присъединил към консервативната партия под влиянието на Линдхърст, член от кабинета Пийл). Пийл добавяше в писмото си, че не разполага с достатъчно места за всички свои сътрудници и изказа уверение, че хората, с чието сътрудничество се гордее и чиито качества не отрича, ще разберат липсата му на достатъчно възможности.

Истината беше, че Пийл имаше желание да повери едно министерство на Дизраели, обаче неговите най-близки сътрудници не искаха да чуят за „тоя авантюрист“, например Крокър — оня Крокър „по-омразен от варено месо студено“ — свидетел и причина за провалянето на Дизраели при създаването на вестника; на свой ред и лорд Станлей бе заявил надменно и безцеремонно:

— Ако тоя натрапник влезе в кабинета, аз напускам!

Пийл не можа да защити Дизраели с много жар. Двамата мъже — Пийл и Дизраели — бяха съвършено различни по характер. Пийл беше събрал около себе си в Парламента хората на Богатството, Морала, Престижа; късното покръстване на Дизраели, напротив, беше обкръжено от Дългове, Цинизъм, Фантазия. Родът Пийл беше известен със своя добър вкус. Техният дом в Лондон беше прелестен, със своите балкони над реката, отрупани с цветя, със своята великолепна сбирка от творения на холандските художници. „У вас се вечеря великолепно“ — казваха техните гости французи. Леди Пийл беше хубава и нежна; нейният портрет от Лорънс — подобие на „Сламената шапка“ на Рубенс — бе считан от мнозина ценители за най-хубавото творение на художника. Всичко в рода Пийл носеше отпечатък на холандска сериозност и добродетелна хубост. Всичко в Дизраели носеше отпечатък на евтин блясък. Върху леди Пийл диамантите блестяха с тъмен пламък; върху мисис Дизраели най-хубавите скъпоценни камъни правеха впечатление на стъкло. Домът на Мери-Ана, на „Гросвенър Гейт“, беше обзаведен с явно лош вкус. Мебелите й бяха ужасни, тоалетите смешни. Дребни подробности, но те допринасяха към недоверието на министър-председателя. И доктрината впрочем го отблъскваше не по-малко отколкото самият човек. Пийл по рождение беше много по-близък до фабриката, отколкото до чифлика или бедняшката колиба; много по-близко до пуританите, отколкото до кавалерите. По рождение голям буржоа, по сърце и по душа той беше с Кобден, с Брайт, със своите противници. Разсъжденията на икономистите го привличаха повече със своя почтен външен вид, с грамадните обувки на Брайт, отколкото чрез иронията на един прекалено бляскав оратор. Присърце му беше и Гладстон, също като него „Оксфорд отвън, Ливерпул отвътре“, като него народен представител на двадесет и една година, държавен подсекретар на двадесет и пет, защото Гладстон произнасяше молитва, преди да вземе думата и умееше около някой прост въпрос да усуква дълги и мъгляви обяснения. Дизраели се бе унижил дотам, щото да моли за министерско кресло; Гладстон, когато му бяха предложили министерско место, бе запитал с безпокойствие дали религиозната политика на кабинета ще му позволи да приеме предложението. За почтената и скромна душа на Пийл беше същинско облекчение да вижда по тоя начин човешката амбиция забулена в благовидни мисли. Когато Гладстон най-после прие, Пийл стисна силно ръцете на младия министър и му каза: „Бог да ви благослови“. Как би могъл да се отнесе по същия начин с циника Дизраели. Станлей имаше право — тоя човек е невъзможен.

* * *

Щом бе съставено правителството, парламентът бе свикан; Дизраели се яви със страх в душата; положението му беше твърде трудно. В опозицията партията се считаше щастлива да го използва срещу своите противници; занапред нещастният консерватор без място, значи, ще си остане едно самотно животно. Проектите ще бъдат защитавани от министрите. От него не очакваха вече нищо друго, освен да гласува — роля болезнена за един оригинален дух. Неговото неудобно положение радваше неприятелите му; дебнеха държането му със зложелателно любопитство. Очакваха да се обърне срещу своя шеф, загдето го беше изоставил; мнозина лукави съветници го насърчаваха към това; радикалите започнаха да му правят предложения.

Дизраели схвана опасността. Чувство на голямо озлобение срещу Пийл изпълваше душата му. Да му откаже министерско място беше законно право на Пийл, обаче тонът на отказа беше твърде оскърбителен. Когато погледна към министерските места и видя самодоволните лица на посредствени хора, незачитани дотогава от него, Дизраели изпита бясно желание да се нахвърли върху тях, но сдържа твърде буйната си душа. Повече от всякога трябваше сега да има търпение. Така го бе посъветвала и мъдрата Мери-Ана — очарователна в своята нежност в тия тежки часове.

Камарата остана изненадана, когато видя Дизраели да идва редовно на заседанията и да гласува за правителството в чудесно разположение на духа. Пийл, готов да угоди на привържениците на свободния стокообмен, зачеркна в митнишката тарифа над седемстотин артикула и замести тия приходи, изгубени за държавното съкровище, с едно странно нововъведение — данък върху дохода. Протекционистът Дизраели не се противопостави. Той се ограничи да произнесе една голяма реч върху една безобидна, техническа тема — консулските агенти — реч точна, изпълнена с цифри и анекдоти, но тъй интересна, щото задържа цели три часа камарата прикована в пълно мълчание — същата камара, тъй размирна при първата му реч. Когато го видяха пренебрегнат от Пийл, мнозина се бяха усъмнили в неговия талант. Връщането му в камарата мина бляскаво и остана забележително, толкова повече, че сюжетът на речта му съвсем не беше от естество да го улесни в това отношение.

Едни измежду най-пламенните при поднасяне след това на поздравления бяха група младежи, току-що излезли от Кембридж и изпратени от последните избори в Парламента. Модерното красноречие на Дизраели, лишено от шаблон, ги беше възхитило. Младият Смит му каза:

— Говорите точно така, сякаш се намирате в Карлтон или на вашата собствена трапеза, гласът съвсем непринуден, произнасяте отчетливо, малко нехайно, винаги със сарказми.

Тия младежи — Смит, неговият приятел лорд Джон Манерс и целият кръжок около тях — бяха във възторг от речта на Дизраели. Потомци на твърде стари, видни родове, те притежаваха приказни замъци, възвисени всред мъглите на върха на някой хълм или притулени всред вековните дървета на някой парк. Бяха възпитаници на Итън и Кембридж, бяха си създали там добри приятелски връзки и бяха изградили една политическа доктрина, основана върху възвръщането на старинните институции и помирението на народа с аристокрацията, изпълнена със съзнанието за своите обязаности. Пълно съвпадение с доктрината на самия Дизи.

Индустриализмът може да съблазни зрялата възраст, но не и да стане религия на младите. Младежта има нужда от непрестанно въодушевление — „Религията на хасето“ ги бе разочаровала; „Купувай на пазара най-евтино, продавай най-скъпо“ беше за тях вече едно недостатъчно евангелие. Антиромантизмът от 1820 година бе последван от една романтична реакция. Тия млади англичани мислеха сериозно да съживят рицарството, с неговия кодекс на честта и с набожното му уважение спрямо жената. Феодализмът може да бъде погребан, обаче феодалиският закон, според който хората са обвързани помежду си от взаимни задължения, си оставаше най-желателният закон на земята. Те съжаляваха за времето, когато правило на живота е било „Noblesse oblige“^[1] Може би щеше да им се удаде да разпалят тоя почти загаснал пламък.

През 1839 година лорд Еглинтън организира един турнир в своето имение. Всички английски благородници бяха се стекли, всеки с въоръжението на своите прадеди. Една приятелка на Дизи, леди Сеймур, беше избрана за царица на турнира. За нещастие един манчестерски дъжд удави възторга — над средновековните облекла бяха разперени хиляди чадъри. Рицарят на лъва, Рицарят на белия замък, Рицарят на огледалото се бяха превърнали всички в Рицари на печалното лице. Боговете бяха възтържествували, обаче младежта се възпротиви срещу боговете. Движението възприе други насоки, без да замре. В Оксфорд то се превърна в религиозно възраждане. „Дивно нежният“ глас на Нюман започна да обайва душите. Младите духовници потърсиха начин да приближат англиканската църква до обредите на католицизма. През течение на четиридесет години англиканската църква се бе бояла повече от вярата, отколкото от безразличието. На младите англичани им бяха омръзнали вече тия затворени катедрали и хладни богослужения; някои от тях отидоха чак в Рим, други направиха опити да въведат в своите собствени църкви по-оживено богослужение. В Кембридж новите приятели на Дизраели — лорд Джон Манерс, Джордж Смит Кочрейн — си бяха наложили да опознаят лично теглилата на народа и да им търсят лек.

Както всички истински приятели, те малко си приличаха. Лорд Джон Манерс беше сериозен и набожен, чиста душа, един Лансело залутан в света на машините, затова скърбеше от все сърце за времената, когато монархът се е унижавал пред светията, когато народът виждал в лицето на своя крал — Божи миропомазаник, в аристократа — водач и закрилник. На тия теми той пишеше стихове доста лоши, но приятно наивни:

Да загинат парите, търговията, законът!

Само върнете, дайте ни нашето старо болярство…

Джордж Смит беше забележителен младеж, не твърде благонадежден, свободомислещ, но иначе сантиментален, циник, но романтичен, способен както да пожертвува своите идеи пред светските изисквания, така и да се отрече внезапно от света заради една мечтателска прищявка. Странен човек беше тоя Джордж Смит — на двадесет години по-мъдър от стар мъдрец, на двадесет и пет години — по-палав от дете, поет без аскетизма на поетите; ловец на зестри без увлечение по парите. В своя дневник бе записал: „Ако искате да вкусите от Живота, трябва да го пиете на малки глътки“, а той самият го пиеше на един дъх. Дизраели се възхищаваше твърде много на Джордж Смит, тъй като той единствен никога не го отегчаваше. Дизи обичаше приятелските чувства на Смита към Манерс, доверието на Манерс в дарбите на Смит, скромността на Смит — тъй горд в сравнение с Манерс. Когато ги гледаше изправени пред прага на живота, идваше му на ум образът на двама странствуващи рицари, с оръжие блеснало на слънчевите лъчи.

Пийл беше разочаровал тая разпалена младеж. Липсваше му гений; неговите безцветни речи ги караха да скучаят до смърт. Красноречието на Дизраели ги опияняваше. В Дизраели Смит съзираше дух в пълна хармония със своя дух. Лорд Джон беше малко по-сдържан. След първата им среща, беше казал:

— Дизраели говори много добре, само че малко нещо премного добре.

Лорд Джон се плашеше от известни откровения на Дизи. Например на излизане от едно заседание, където бе защитавал Църквата, Дизи бе казал:

— Чудно ми е, Уолпол, че вие и аз току-що гласувахме за една мъртва митология.

Подобни мисли учудваха лорда и му правеха неприятно впечатление. Той остана доста изненадан също и когато Дизи бе заявил пред тия млади благородници, че не съществува английска аристокрация.

— Английското перство — бе казал той, — има три различни произхода — ограбване на Църквата, продажбата на титли от страна на първите Стюарти и продажбата на избирателни околии в по-ново време. Всички ваши лордове имат скорошен произход. Когато Хенри VII е свикал своя пръв парламент, имало е само двадесет и девет светски перове, а от тия родове само пет продължават да съществуват понастоящем.

След това Дизи им бе пояснил, че единственото родословие с по-дълговременна цивилизованост е това на рода д’Израел и че неговият род е по-стар от техните родове. Смит се бе засмял; Джон Манерс го бе изслушал с ангелска сериозност.

* * *

Да бъде човек заобиколен от последователи, е чудесно, обаче времето летеше безвъзвратно. Пийл беше на власт, по-здраво от когато и да е. Всички пътища към полезна дейност си оставаха заприщени.

— Аз мисля — каза Дизраели на жена си, — че е време да направя като стария Талейран — той нали, когато не му било ясно какво трябва да прави, винаги си лягал! — и реши да прекара една зима в Париж. Преди да отпътува, Дизраели посети своите избиратели и им обясни своето поведение; той им заяви, че ще продължава да гласува за Пийл от партийна дисциплина, освен ако министър-председателят извърши предателство спрямо земеделците.

В Париж Дизи и жена му Мери-Ана се настаниха в хотел „Европа“, на улица Риволи. Граф д’Орсей ги бе препоръчал на своята сестра Грамон; Дизи и жена му бяха приети от нея твърде сърдечно. Сестрата на графа приемаше три пъти седмично в една малка къща в предградието Сент-Оноре, преизпълнена със стари мебели и картини. Там се срещаха с Евгений Сю — „единственият писател“ — отбеляза Дизраели в своя дневник — „приеман във висшето общество“. Дъщерите на мадам Грамон, прелестни госпожици, оставаха с гостите в началото на приемите, обаче в десет часа целуваха майка си и отиваха да си легнат.

Семейството Дизраели бяха веднага поканени и от мадам Бодран, съпруга на генерал Бодран, адютант на краля — очарователна англичанка, толкова млада, щото можеше да мине и за дъщеря на своя мъж. Там съпрузите Дизраели се срещнаха с англо-френските семейства в Париж — семействата Ламартин, Одилон, Баро, Токвил. Генерал Бодран се зае да предупреди краля, че мистър Дизраели, член на Парламента, би желал да изложи пред Негово Величество известни идеи относно партиите в Англия, идеи, които — ако бъде преценена тяхната стойност — биха могли да упражнят важно влияние върху политиката на двете страни.

Кралят го прие в Сен-Клу; странното умно лице на Дизраели, същевременно и тъжно, обкръжено от големи черни къдрици, направи силно впечатление на краля. Дизраели събуди интерес в краля, понрави му се и бе поканен да идва по-често в двореца. Дизи скоро стана един от редовните гости на кралското семейство. Кралицата, мадам Аделаида и херцогиня де Намур сядаха край една маса и се залавяха с ръкоделие. Поднасяха напитки, след това кралят отвеждаше Дизраели в съседната стая и разговаряше с него ту за политика, ту за своята младост, за странните си авантюри, за тежкия живот, воден от него.

— Ах! Мистър Дизраели — му бе казал той, — моят живот е пълен с големи превратности.

Кралят обичаше много да говори на английски, със своя лек американски акцент. Между другото, каза на Дизраели, че само той знаел как трябва да се управляват французите.

— Единственият начин да се държи тоя народ в ръка е да му се дава пълна свобода, но да знае човек кога трябва да го възпира.

Тая интимност с един тъй интелигентен крал опияняваше Дизраели. Един от бляновете на неговото детство се бе осъществил. Все пак, той бе съгласен с генерал Бодран по това, че кралят е до известна степен премного фамилиарен. На големи банкети, в галерията Диана, Луи-Филип поръчваше да му донесат жамбон, нарязваше от него резени, тънки като книга, и ги разпращаше на своите любими гости. Той се гордееше твърде много с тоя свой талант и обясняваше, че го бил изучил през време на своето изгнаничество от келнера в един английски ресторант, където се хранел по за девет пенса. Кралете в романите на Дизраели имаха по-добре развит вкус към околната обстановка.