Андре Мороа
Дизраели (1)

I. Две поколения

В 1290 година, в деня на Всех Святих, крал Едуард I изгони от Англия евреите, търпени дотогава в страната. Светът живееше в епохата на кръстоносните походи — във всички села монаси проповядваха против неверниците, народите искаха вътрешен кръстоносен поход. Около шестнадесет хиляди евреи напуснаха страната. Кралят държеше евреите да си отидат в мир, без никой да ги безпокои и повелята му бе изпълнена почти напълно. Само един капитан стовари пасажерите си върху един пясъчен насип, всред вълните, след това им каза: „Викайте Мойсея!“ и вдигна котва. Няколко десетки евреи се издавиха, а капитанът бе обесен.

Ония от изгнаниците, които се спасиха от морето и от моряците, намериха убежище във Франция, но не за дълго. През 1306 година крал Филип Хубавия, изпаднал в парични затруднения, реши да заграби имотите на евреите, а самите тях ги изгони в Испания. Там евреите се радваха две столетия на спокойствие, след това пламнаха кладите; като че ли тоя нещастен народ, лишен от възможност да се изсели по-надалеч, му бе съдено да изчезне. Гоненията обаче не се превърнаха в повсеместни. Докато Испания стана недостъпна за евреите, в същото това време венецианската и амстердамската републики, а също и Франция на нова сметка, им оказаха прием. Дори и в самата Англия Реформацията, чрез четенето на Библията, възбуди едно почти съчувствено любопитство спрямо евреите. Пуританите възприемаха еврейски презимена и затърсиха „изгубените племена“. През 1649 година лорд Ферфакс поднесе просба за възвръщане народа на Израел. Кромуел се показа благосклонен, а Чарлз II потвърди неговото решение. По тоя начин към края на 17-то столетие в Лондон се възобнови една малобройна еврейска община, съставена от португалски и испански евреи. Много от семействата на тая община — Вила Реал, Медина, Лара и други — бяха добили благороднически сан при царуването на сарацините; затова те презираха полските и литванските евреи, изтласкани към запад от бунта на казаците, и отказваха да допускат в своите синагоги такива прости хора.

През 1748 година в тая еврейска община в Лондон пристигна един млад италиански евреин, Вениамин Израели или д’Израели, родом от Ченто във Фераре. Той бе опитал най-напред щастието си във Венеция, а след това бе дошъл в Англия, с надежда за по-голям успех в една по-млада и по-богата страна. Наченките му бяха трудни — впусна се в спекула, загуби, почти се разори; обаче когато встъпи във втори брак и втората жена му донесе кръвта на Вила Реал и една доста крупна зестра, той бе приет за член на Борсата и натрупа доста голямо богатство.

Вениамин д’Израели, благ и веселяк по природа, устрои в едно от лондонските предградия една градина в италиански стил и там поднасяше на своите гости разкошни макарони, а след обедите грабваше мандолина и изпяваше по някоя и друга канцонета. Лекият му венециански акцент прозираше през английското му мърморене и придаваше на говора му живописно обаяние. Когато Вениамин д’Израели говореше, изпод жълтите мъгли на лондонския Сити се долавяха златото на Сан Марко и шарените стълбове с привързаните о тях гондоли, пред розовите дворци.

Извън търговските си работи мистър д’Израели не се срещаше с никакви евреи. Това той не го вършеше по сметка — по нрав беше простодушен добряк, а най-вече боеше се никого да не оскърби; жена му обаче държеше евреите надалеч от себе си. Понеже беше християнка, нейното богатство и хубостта й биха могли да й обезпечат едно от най-видните положения във висшето общество. Мисълта, че се е родила еврейка и че носи едно почти символистично еврейско име — д’Израели — я караше да се вбесява. Мъжът й напразно се опитваше да я умирява чрез подаръци — тя си оставаше наскърбена, сърдита, изпълнена с презрение. За да й угажда, но и поради вроденото си безразличие, Вениамин д’Израели никога не отиваше в синагогата; при все това беше записан за член на португалската еврейска община и — винаги щедър и предвидлив — принасяше от време на време в жертва на Бога на Израел по някоя и друга английска лира.

Вениамин и Сара д’Израели имаха един-единствен син, Исак, но останаха разочаровани от него. Те се бяха надявали от него да излезе голям търговец — а то, синът им израсна блед, свенлив, разхождаше се постоянно с книга в ръка и проявяваше удивително отвращение към каквато и да било дейност. Това безделие дразнеше саркастичния дух на мисис д’Израели. Бащата, за да смирява караниците, правеше подаръци и на майката и на сина. За него щом едно дете е нещастно, трябва да му се даде играчка. Когато неговото дете един ден избяга от къщи и бе намерено легнало върху един гроб, той го прегърна и му купи едно пони.

На тринадесет годишна възраст младият Исак написа едно стихотворение. Мистър д’Израели, въпреки доброто си желание и оптимизъм, се разтревожи. Той си имаше една картина — някакъв поет умира от глад в една таванска стая. Исак бе изпратен с първия параход при една приятелска фирма в чужбина и прекара четири години в Холандия и Франция, под надзора на един възпитател, свободомислещ и привърженик на френските философи. Младият д’Израели се завърна надъхан от Волтер и поклонник на Русо. Когато се завърна в бащината си къща — вече осемнадесетгодишен младеж, чудновато облечен, с дълги коси — Исак, по примера на Емил, се хвърли в прегръдките на майка си и я удави в сълзи; мисис д’Израели се усмихна кисело и му поднесе бузата си с явно отвращение.

Известно време бащата все още не губеше надежда, но щом узна заглавието на голямата поема, разработена от сина му: „Против търговията, поквара за човека“, той се отказа от намерението си да го вземе в своята работа и го остави да си живее както си иска.

Исак д’Израели възприе тогава свой начин на живеене и не го измени до края на живота си. Започна да прекарва по цял ден в библиотеката на Британския музей — великолепно място за човек като него, където по него време никога не се срещаха повече от пет-шест читатели наведнъж; там Исак изписваше с бележки купища хартия и след това тъпчеше с тях джобовете си. Първоначално той си постави за цел да състави една „История на английската литература“. Впоследствие Исак д’Израели затъна до гуша в потопа от бележки и се примири със скромната, но забавна иначе роля на компилатор^[1]. Под заглавието „Литературни куриози“ той издаде сбирка анекдоти. Книгата има грамаден успех и реши неговата кариера.

На тридесет и пет години Исак се ожени за една смирена, наивна жена от едно семейство италиански евреи, също като него. От нея той не искаше нищо друго, освен да го обича вярно, да го освободи от всякакви домашни грижи, да му даде възможност да посвети живота си всецяло на четене и на своите бележки. Това устройство на семейния живот се оказа по вкуса и на младата жена; оттогава насетне Исак подреди живота си по една неизменима програма. След закуска той влизаше в своята библиотека и се затваряше там до обяд, зает в четене и в снимане на бележки. След обяда отиваше в Британския музей, четеше, снимаше бележки. На връщане се отбиваше при всички книжари — вехтошари, прибираше се дома натоварен с накупени книги, изпиваше обичайния си чай, затваряше се в библиотеката си с новите книги, купени през него ден, зает непрестанно в четене и бележки. Ако отиваше от време на време в клуба, правеше го само за да превръща и неговата библиотека в бележки.

Исак д’Израели обичаше книгите, както други обичат жените, опиума, тютюна; за него книгите бяха сладка упойка, защото го караха да забравя живота. Всред книжовния свят Исак беше на почит, имаше видни приятели; нравеше се със своя благ характер, с липсата си на каквато и да било суетност. Байрон четеше с удоволствие малките сбирки на д’Израели и намираше в тях доста работи върху живота на великите хора, върху техните злощастия и върху егоизма им и по тоя начин успокояваше известни свои безпокойства. На свой ред и името на Байрон беше на почит в дома на Исак.

По отношение на религията Исак д’Израели беше привърженик на Волтера, в политиката — консерватор, обаче одобряваше всеки един строй, стига да дава възможност на един средно богат човек като него да си събира спокойно сбирки от литературни анекдоти.