Том Робинс
Бърни Кълвача (3) (Нещо като любовна история)

Антракт

Може би греша за Ремингтън SL-3. Вече не съм убеден, че с нея ще се получи. О, това е един превъзходен инструмент, но за прилежно бюро, в прилежна канцелария. Ако искаш да съчиниш трактат, писмо за някой вестник, фактура, литературна критика, тя ще се втурне да пише, преди да си се замислил, и съм сигурен, че някои секретарки биха я предпочели пред мъжете си. Ремингтън SL-3 със своите заменяеми печатни блокове, електрически полета, променливо разстояние между редовете, скала за фиксиране на листа, персонифициран контрол с едно докосване, автоматичен бутон за нов ред, вертикална и хоризонтална променливост с половин единица, бързо връщане, специален табулатор, подобрено устройство за преглас и сигнализатор за правописни грешки — е, да се сблъскаш с този стадий на механическа изтънченост в среднощното си светилище, не може да не изпиташ определен страх.

Първо на първо, тя бръмчи, мърка като прелъстител на домашна котка, тръпне едва забележимо върху масата; сякаш иска, ама дяволски иска да се захване за работа. Ей! Успокой се бе приятел! Мисля. Не ме насилвай!

Освен това, цветът: Синьо. Не матовочерно — загадъчно дълбоко, поглъщащо, покорно, уклончиво, свещеническо черно като старите пишещи машини, а нахално студено, модерно синьо, което я прави дразнеща, дори на светлината на свещ, за подозрителния пресяващ взор на митничаря или данъчния агент. Тя сякаш гледа през рамото ми, дори когато аз гледам през нейното.

Добре, онези спори от отровни гъби, които по невнимание изкихах, докато чистех хладилника, вероятно са впечатлително преживяване, но това не е първият път, когато уплахата от пишеща машина ме кара да помисля за химикалка. За моливи и дума не може да става, техните следи са нетрайни. Разбира се, химикалките пускат; химикалките не са стилни и на всичкото отгоре вечно се губят. На мен ми харесва пачето перо, а дори повече, кълвачето перо, но последните трудно се намират, а първите са тромави и дращят.

Може би на писателя му е нужен някакъв съвсем различен инструмент за писане. Да речем, една Ремингтън, направена от балсово дърво, частите й — залепени като на детско моделче; крехка, изящна, покорна, готова да се извиси като въздушен ас.

Или, по-добре, издялана пишеща машина, изсечена от един-единствен къс свещен кипарис; украсена с пигменти от минерали, сок от малини и кал; клавишите й да бъдат живи гъбки, лентата й — дълъг дъгоцветен език на гущер.

Пишеща машина-животно — безмълвна, преди да бъде докосната, след което да изпълва страницата с ръмжене, писъци и крясъци, вой, блеене и пръхтене, ревове, ромон и тихо пращене из храсталака; пишеща машина, която да може да печата истински целувки, да отделя сперма и пот.

Или пишеща машина, конструирана от малки мидички от ръцете на пенсиониран търговски моряк, изработена в бутилка така, че върху нея да може да се работи с кутрето на лявата ръка на десничар. (Предполагам, знаете за научното откритие, че нашата Вселена живее редом с една паралелна Вселена. Двете вселени, идентични в много аспекти, са противоположни по електрически заряд и магнетични свойства: така наречената Антивселена е на практика огледален образ, негатив. Така че, определени аминокиселини са левичари, а другите — десничарите — са тяхното отражение. Но протеините в живите организми винаги са левичари. Аминокиселините-десничари са несмилаеми и могат да бъдат опасни за живота. Би било разумно да не ядете нищо, което сте открили в огледалото. А що се отнася до онези романи, които претендират, че са „огледало“ на живота… нека оставим това без коментар.

Към края на Втората световна война един американски летец скочил с парашут от горящия си самолет и попаднал в изолирано село край японското Вътрешно море. Селяните — благочестиви будисти, живеещи далеч от жарката арена на събитията и шинто-фашистко-индустриалните идеологии, заради които събитията се бяха пръкнали — прибрали ранения пилот и го излекували. Те го укривали в продължение на няколко месеца, но впоследствие той умрял. Тъй като будистите почитат живота, те уважават и ритуалите на смъртта. Селяните искали да осигурят на мъртвия чужденец подобаващо погребение, но били запознати единствено с будистките погребални обичаи, а те, разбира се, биха били неподходящи.

След като опаковали трупа в езерен лед, те се заели да разучат християнските погребални процедури, но много дискретно, за да не събудят любопитството на властите. Не изкарали късмет.

Най-сетне някой домъкнал в селото японски превод на англоезична книга, която обещавала да им осигури търсената информация. Книгата се наричала „Бдението на Финеган“.

Ако можете да си представите тези далечни японски селяни от 1945-та как доброволно се опитват да проведат едно пиянско ирландско бдение, усложнено от експерименталната игра на думи на Джеймс Джойс, то бихте могли да си представите и взаимоотношенията между един автор, неговата пишеща машина и тази реалност, към чието пресъздаване той е длъжен да подходи с лява ръка, макар и твърде добре да знае каква функция придават арабите и индусите на лявата ръка.

Не че очаквам хората на техниката да се заинтересуват от проектирането на машини за хората на изкуството (ами че, ако писателите имат дървени пишещи машини, поетите ще пожелаят техните да са от лед). По-вероятно е технологията да надмине хората на изкуството, да дойде ден, когато нашите романи ще се пишат от компютри — същите устройства, които ще рисуват нашите фрески и ще композират нашите мелодии. Ако се усмихвам под мустак, то е, защото си представям компютър, който е програмиран да създава логически варианти на осемнайсет възможни литературни сюжета, представям си как този компютър се опитва да се справи и с това, какво се е случило в стаичката на Лей-Чери. Ако се усмихвам под мустак, то това означава, че Ремингтън SL-3 е най-добре да си гледа П^-то и п^-то, К^-то и к^-то.