Том Робинс
Бърни Кълвача (2) (Нещо като любовна история)

1

В последната четвърт на двадесети век, във време, когато западната цивилизация залязваше прекалено бързо, за да е утешително, и все пак прекалено бавно, за да е много вълнуващо, голяма част от света седеше на ръба на един все по-бързо поскъпващ театрален стол в очакване, с различни смесици от ужас, надежда и отегчение, да се случи нещо важно.

Скоро трябваше да се случи нещо важно. Невъзможно бе цялата колективна интуиция да греши относно това. Но какво щеше да бъде то? И щеше ли да бъде апокалиптично, или възродително? Лечение на рака или ядрен гръм? Промяна във времето или промяна в морето? Земетресения в Калифорния, пчели-убийци в Лондон, араби на стоковата борса, живот в лаборатория или НЛО на поляната пред Белия Дом? Дали Мона Лиза щеше да пусне мустаци? Дали доларът щеше да се провали?

Християнските поклонници на сценария за Второто Пришествие бяха убедени, че след изпълнена с напрежение пауза от две хиляди години не е далеч моментът, в който ще тупне и вторият ботуш.

А пет от най-известните психолози на епохата, след срещата си в хотел „Челси“, предсказаха, че скоро Атлантида отново ще изплува от дълбините. На това последното Принцеса Лей-Чери отговори:

— Има два изчезнали континента… Единият бил Хаваи, наречен Му — Майката, чиито върхове все още се отразяват в нашите чувства — земята на веселите танци, рибарската музика, цветята и щастието. Има три изчезнали континента… Единият сме ние — влюбените.

Каквато и да е нашата оценка за мислите на Принцеса Лей-Чери, засягащи географски въпроси, трябва да се съгласим, че последната четвърт на двадесети век беше труден период за влюбените. Беше време, когато жените открито се възмущаваха от мъжете. Време, когато мъжете се чувстваха предадени от жените. Време, когато романтичните взаимоотношения заприличваха на пролетен мраз и изоставяха много деца във враждебните и стръмни ледени планини.

Никой вече не беше наясно какво да прави с Луната.

2

Представете си августовска нощ. Принцеса Лей-Чери се взираше през прозореца на своята таванска стая. Луната беше пълна. Луната беше толкова издута, че всеки миг щеше да се катурне. Представете си как се събуждате и откривате, че Луната е паднала по лице на пода на банята като покойния Елвис Пресли, отровен от бананови кори. Тази Луна можеше да забърка диви страсти във всяка апатична крава. Луна, която можеше да събуди дявола в зайчето от приказките. Луна, която можеше да превърне малки фъстъчета в лунни камъни. Червената шапчица — в злия вълк. В продължение на повече от час Лей-Чери не откъсваше поглед от небесната мандала.

— Какъв е смисълът на Луната? — попита тя Омагьосания Принц.

Омагьосаният Принц се направи, че тя е задала глупав въпрос. Може би наистина беше глупав. Същият въпрос, зададен на Ремингтън SL-3, предизвиква следния отговор:

Албер Камю е писал, че единственият сериозен въпрос е дали да се самоубиеш, или не.

Том Робинз е писал, че единственият сериозен въпрос е дали времето има начало и край.

Камю явно е станал от леглото със задника напред, а Робинз вероятно е забравил да навие будилника.

Съществува само един сериозен въпрос. И той е:

Кой знае как да задържим любовта?

Отговорете ми и аз ще ви кажа дали да се самоубивате или не.

Отговорете ми и аз ще ви помогна по въпроса за началото и края на времето.

Отговорете ми и аз ще ви разкрия смисъла на Луната.

3

Погледнато исторически, хората от класата на Лей-Чери не са се влюбвали много-много. Те се женели заради власт и богатство, заради традициите и наследниците, а „истинската любов“ оставяли за масите. Масите нямали какво да губят. Но това беше последната четвърт на двадесети век и, с изключение на няколко дивашки клоуна в Африка, монарсите по света отдавна се бяха примирили със своята простосмъртна, макар и не толкова демократична, същност. Семейството на Лей-Чери бе точно такъв случай.

От деня на своето изгнание, преди повече от трийсет години, Кралят бе направил кариера в хазартните игри. Покерът беше неговата професия. Въпреки че напоследък бе опитал и в сърдечната хирургия. Една главна клапа в сърцето му бе отстранена и подменена с тефлонов заместител. Изкуствената клапа функционираше успешно, но при отваряне и затваряне издаваше металически звук. Когато беше възбуден, всеки наоколо разбираше това. Поради ясно доловимия звук на сърцето му, той вече не можеше да се занимава с покер — игра, при която са необходими прикритост и блъфиране.

— Господи! — казваше той. — Когато изтегля добра ръка, дрънча като чинелен състав.

Той прекарваше времето си, като гледаше спорт по телевизията и линееше по доброто старо време, когато можеше да смаже всеки първокласен играч на покер.

Съпругата му, Кралицата — някогашната красавица на седем столици, нямаше интереси и имаше наднормено тегло. В Америка беше посетила толкова много социални чай-партита от втора категория, благотворителни модни ревюта и галаконцерти насам, галаконцерти натам, че бе почнала да издава една постоянна миризма на пате дьо фоа гра, точно като подвижна работилница за деликатеси.

Нямаше си придворна дама, затова й бяха нужни два часа за обличане, а, тъй като тя сменяше одеждите си три пъти дневно, гизденето, обсипването със скъпоценности и боядисването на нейното туловище си беше един цял работен ден. Кралицата много отдавна бе предала съпруга си на клапата, а дъщеря си — на таванската стая. Синовете й (тя едва си спомняше техния брой) се бяха разпилели из Европа, оплетени в безкрайни финансови авантюри (най-вече от съмнително естество), и за нея бяха загубени. Тя имаше само едно близко същество: куче чихуахуа, което притискаше към гърдите си.

Ако някой го попиташе какво очаква от последната четвърт на двадесети век, Кралят би отговорил: „Сега, когато надеждата за възстановяване на монархията вече не е реална, най-съкровените ми желания са «Моряците» от Сиатъл да спечелят първенството, «Свръхзвуковите» от Сиатъл да успеят да влязат в доиграванията на НБА, «Морските Соколи» от Сиатъл да отидат на Супербоул и спортните коментатори да бъдат заменени със сър Кенет Кларк“.

Същият въпрос, отнесен към Кралицата, би предизвикал следния отклик: „О-о, спагсти-о. (Нейният любим американизъм). Какфо да ошакваш от луди хора? Шастлифа съм само, че майн фатър и мама миа са ф Раят и не се налага да штрадат от ушасни модерни фремена. Sacre bleu! Аз дафам шфоето на короната и туй то!“ Кралицата беше учила английски в седем столици.

Всяка нощ, върху един извехтял, но разкошен кашански килим, до покритото с балдахин легло, Кралица Тили, приличаща на огромни възглавници от дъвка, падаше на коленете си и се молеше за възвръщането на Короната, здравето на нейното чихуахуа, състоянието на операта и… толкоз. Всяка нощ Крал Макс се промъкваше в кухнята, за да изплюска с лъжица солта и захарта, които докторите отстраняваха от ястията му денем.

„Има нещо друго, освен петте века кръвосмешение, което пречи на това кралско семейство“ — мислеше си Принцеса Лей-Чери, която клюкарските хроникьори напоследък определяха като „бивша мажоретка, лунатична обществена активистка, трагична красавица, която се е усамотила в таванска стая“.

„Това семейство е застигнато от Меланхолията на Последната Четвърт на Двадесети Век“.

4

Дворецът на семейството в изгнание Фьорстенберг-Баркалона (каквото си беше тяхното име) беше обширна триетажна жълта дървена къща на брега на Пъджит Саунд. Къщата била построена през 1911-та за един сиатълски барон на дървесината, който, реагирайки срещу куличките, куполите и капандурите, украсяващи сградите в стил готика на хората от неговото съсловие, пожелал „американска къща, къща без финтифлюшки“, и получил точно каквото поискал. Това беше един хамбар, кутия с остър покрив. Издигаше се сред десет акра къпинови храсти като изоставено радио, излъчващо скърцане и шепот в дъжда. Къщата бе дадена на Макс и Тили от ЦРУ.

Родината на Фьорстенберг-Баркалона в момента беше в ръцете на дясна военна хунта, поддържана от правителството на Съединените Щати и, разбира се, от Римокатолическата църква. Докато открито негодуваха, че хунтата силно ограничава гражданските свободи, Щатите все пак нямаха желание да се намесват във вътрешните работи на една суверенна държава, особено такава, на която може да се разчита като съюзник срещу онези държави с леви уклони, в чиито вътрешни работи Щатите редовно се намесваха. Щатите се безпокояха от вероятността някои роялисти, все още верни на Макс и Тили, да разстроят политическата стабилност в тази част на света. Щатите изплащаха на Крал Макс скромна помощ, за да стои мирен и да не разпалва духовете. Всяка година на Коледа папата изпращаше на Тили разпятие, свещ или някоя друга дрънкулка, благословена лично от него.

Веднъж Принцеса Лей-Чери използва една папска свещ с цел самозадоволяване. Тя се надяваше, че в съответния момент ще бъде навестена я от Агнеца, я от Звяра, но, както обикновено, посети я само Ралф Нейдър.

5

Ако ЦРУ си въобразяваше, че неговата гостоприемност ще смае монограмираните чорапи на Макс и Тили Фьорстенберг-Баркалона, то за пореден път грешеше. През първото десетилетие на своето пребиваване кралската двойка не се оплакваше от усойната стара постройка, тъй като се страхуваше, че ги подслушват. Но с течение на времето напредналата възраст ги бе направила нахални (смелостта на детството като пъстърва се завръща към извора) и те мърмореха колкото си искаха.

Кралят заставаше на прозореца (през полувремето или паузата за реклами) и загрижен се взираше в пълзящия къпинов прилив.

— Сигурно ще стана първият монарх в историята, убит от къпини — роптаеше той. Тефлоновата клапа му пригласяше. Кралицата галеше своето чихуахуа:

— Снаеш ли кой е шифял тук преди ние? Смоуки Мецока.

Лей-Чери бе разбрала, че е безсмислено да уговаря родителите си да се преместят.

Макс, висок мъж с конска физиономия и мустаци като тези на Хитлер, клатеше глава в знак на отрицание толкова силно и продължително, че ако беше с корона, тя щеше да се катурне и да се изтърколи в къпиновите храсти.

— Като си смениш мястото зад масата, няма да размесиш картите — каза Макс.

— Мештене? Таси шедмица имам три приема — каза Кралица Тили. — Не! Забравям. Имам цетири приема. О-о, спагети-о.

Също като две букви „Р“, заключени в испанска книжка с песнички, Тили и Макс се таяха в своя замък, подобен на кутия за обувки, в очакване да бъдат прочетени.

6

Принцесата живееше в таванската стая.

Като дете това беше любимата й стая за игри. Там беше уединено и уютно. Тогава й харесваха ниското, скосено помещение и пълното отсъствие на тапети с гербове. Като дете тя се наслаждаваше на изгледа към Пъджит Саунд през западния прозорец на тавана и на този към планините Каскейд през прозореца, който гледаше на изток. Най-необикновена беше една планина — широка бяла човка, сбираща облаци, която почти изпълваше източния прозорец в дните, когато гледката не биваше закривана от мъгла или дъжд. Планината си имаше име, но Лей-Чери все не можеше да го запомни. „Мисля, че беше някакво индианско име“.

— Tonto? — попита Кралицата.

Сега прозорците бяха боядисани в черно, освен един-единствен малък четириъгълник, през който Принцесата можеше да се радва на случайно късче от Луната.

Принцесата живееше в таванската стая и не излизаше. Можеше да излезе, но тя беше избрала друго. Тя можеше да вдигне прозорците или да изстърже боята, но изборът й беше да не прави и това. Идеята да се заковат прозорците и да се боядисат в черно беше нейна. Таванската стаичка се осветяваше от четиридесетватова крушка. Това също беше нейна идея. Освен това, Принцесата лично беше мебелирала стаята.

Мебелировката на таванската стая се състоеше от нар, нощно гърне и пакет цигари „Кемъл“.

7

Някога Лей-Чери бе живяла както всяка друга млада жена при своите родители. Тя си имаше стая в северното крило на втория етаж, стая с нормално легло и удобен стол, маса, на която да чете за училище, и тоалетна масичка, напълнена с козметика и бельо. Имаше снимка, която правдиво пресъздаваше рок’енд’рола, и огледало, което ласкателно пресъздаваше нейния собствен образ. Имаше пердета на прозорците и наследствени килими по пода, а по стените плакати на Хавайските острови съседстваха със снимка на Ралф Нейдър.

Понякога стаята й се виждаше тясна и потискаща в сравнение с „големия бял свят навън“, за който копнееше, и все пак тя си харесваше покоите и спокойно се завръщаше в тях всяка вечер след края на часовете или закриването на това или онова събрание за една или друга екологична кауза.

Дори след като бе изгонена от състава на мажоретките при Вашингтонския университет — едно унизително преживяване, което я подтикна да напусне колежа — тя безпроблемно обитаваше стаята си, както костенурка своята черупка. В онези дни тя съжителстваше с Омагьосания Принц.

Омагьосаният Принц беше крастава жаба. Той живееше в един терариум до леглото на Лей-Чери. И, да, ако сте толкова любопитни, тя беше целувала жабата. Веднъж. Лекичко. И, да, беше се почувствала адски тъпо. Но, когато си принцеса, те привличат неща, които ние от простолюдието трудно разбираме. Освен това, обстоятелствата, при които се беше сдобила с жабата, окуражаваха едно суеверно поведение, пък и с какво едно малко бързо момичешко докосване по главата на жабата е по-тъпо от целуването на снимката на любимия човек, а кой не е целувал снимка по един или друг повод? Лей-Чери общо взето честичко целуваше снимката на Ралф Нейдър.

Тук можем да отбележим, че според фройдисткия анализ на приказките, целуването на жаби символизира фелацио. В това отношение Лей-Чери беше невинна на съзнателно ниво, макар и не толкова наивна като Кралица Тили, която смяташе, че фелацио е неизвестна италианска опера, и беше притеснена, че не може да открие нейната партитура.

8

Лей-Чери бе получила Омагьосания Принц от старата Жулиета — последната останала жива от слугите, придружили Макс и Тили в изгнание. При раждането на Лей-Чери в Париж, четири от тези верни хора все още били на служба, но всички, освен Жулиета, умрели скоро, след като кралското семейство се настанило в двореца в Пъджит Саунд. Вероятно от влагата.

Американското правителство също осигури слуга — мъж на име Чък, който трябваше да изпълнява задълженията на градинар, шофьор и човек за всичко. Естествено, той беше информатор на ЦРУ. Тъй като към вродения му мързел възрастта прибавяше и отпадналост, Чък не успяваше да се справи с Големите Северозападни Къпини и те непрекъснато настъпваха към стените на къщата. Зад волана той беше кошмарен. От няколко години насам Крал Макс и Принцесата бяха отказали да се возят с него. Но Чък още возеше Кралицата на нейните тържества и приеми, очевидно без да обръща внимание на издаващите безумен страх молитви към Дева Мария от задната седалка и виковете „О-о, спагети, о!“

Неизменно, на всеки две седмици, Чък сядаше да играе покер с Краля. Дори с издайническия механизъм на клапата, Кралят неизменно, на всеки две седмици, обираше Чък до шушка. Така Макс прибавяше към своята заплата и тази на Чък.

— Той само за това става — казваше Макс и огромното магарешко лице се подсмиваше на това, което той вероятно смяташе за малка шега с ЦРУ.

Жулиета, от друга страна, беше над осемдесетгодишна, способна и енергична. По удивителен начин тя успяваше да опази огромната къща от паяжини и плесен и в същото време да пере кралското бельо и да приготвя по шест ястия на ден (тъй като Макс и Тили бяха месоядни, а Лей-Чери — вегетарианка и всяко готвене излизаше двойно).

Старата Жулиета не говореше английски, а Лей-Чери, доведена в Америка, когато била не по-висока от кана за вино, не говореше никакъв друг език. И въпреки това, точно Жулиета разказваше на Лей-Чери приказка всяка вечер преди заспиване, докато тя навърши петнайсет години; винаги една и съща приказка, толкова често повтаряна, че в крайна сметка момичето разбираше не само общото значение, но и всяка отделна дума, макар и произнасяна на чужд език. И точно Жулиета усети истинските мащаби на депресията на Лей-Чери, след като Принцесата преживя спонтанен аборт по време на домакинския мач във Вашингтонския университет. (Тя се намираше във въздуха — високо отскочила — когато кръвта се отприщи и изпод нейната възкъсичка поличка се спуснаха ручейчета като хемофилни състезатели). Точно Жулиета усети, че в онзи есенен следобед нейната млада господарка е изгубила нещо повече от едно бебе, че е изгубила нещо повече от бащата на бебето (защитника от втора линия, студента по право, който оглавяваше университетския отдел на клуб „Сиера“ и възнамеряваше един ден да работи за Нейдър), макар че споменът за него — седнал на скамейката, да се прави на разсеян, докато нея светкавично я изнасят всред объркване и страх — бродеше из съзнанието и сърцето й като грозен призрак с кални обувки.

Жулиета беше човекът, който в безрадостните дни, последвали тези събития, ходеше при нея, скрила жабата в старческите си ръце. Отначало Принцесата не бе във възторг. Но тя беше чувала разкази за тотемите на Стария Свят и, ако жабешката магия наистина можеше да помага, тя щеше да опита, пък ако ще и брадавици да й израснат.

Уви, Жулиета, това беше американска жаба от последната четвърт на двадесети век, време, когато изричането на желания очевидно не водеше до резултат, и затова впоследствие Лей-Чери я кръсти Омагьосания Принц, на името на „онова копеле, което никога не се събужда“.

9

Сандвичите били измислени от Граф Сандвич, пуканките били измислени от Граф Пуканка, а сосът за салата от Олив Оцетски. Луната измислила природния ритъм. Цивилизацията го отмислила. Принцеса Лей-Чери с удоволствие би го измислила отново, но на този етап не знаеше как.

Тя бе изпекла онази гумена бисквита, наречена диафрагма, и, въпреки това, бе забременяла. С много жени се случва. Тя бе играла ролята на домакиня на онази засукана метална гостенка, наречена спирала, и бе преживяла спазми и инфекции. С много жени се случва. В миг на отчаяние и противно на своите основни принципи, тя бе мушнала хапче в устата си. Разболя се — физически и емоционално. С много жени се случва. Тя бе експериментирала с желета и мармалади, кремове и утайки, спрейове и свещички, прахове и пени и единственият резултат беше, че откри своята романтична същност — тя бе израсла с европейски народни приказки (във всеки случай една приказка) — отвратена от технологични текстури, индустриални аромати и вкус на напалм. Така е с много романтични личности.

Тази постоянна битка с възпроизводителния процес — война, в която единствените й съюзници бяха фармацевтичните роботи — вражески агенти, чиято синтетична помощ като че ли бе повече коварна, отколкото надеждна — гризеше с пластмасови зъби самите й разбирания за любовта. Дали е дотам параноично подозрението, че всички тези спирачки, джунджурии и вещества, изработени да предотвратят зачеването, са направени с цел не да се освободи жената от биологическите и обществени мъки, легнали върху естествените й страсти, а по-скоро, според лукав план на капиталистическите пуритани, тяхната цел е да технологизират секса, да разградят тъмните му сокове, да консервират дивия му огън, да каталогизират сладката му мръсотия, да го търкат, докато стане чист (чист като лабораторен автоклав, чист като болнично легло), да го уеднаквят, да го направят безопасен; да отстранят риска от неконтролируеми чувства, нелогични постъпки и дълбоки отдавания (като заместят тези рискове с по-малко тайнствените, по-кротки рискове от инфекции, кръвоизливи, рак и нарушен баланс на хормоните); да, да направят сексуалната любов толкова безопасна, еднаква и санитарна, толкова ловка и хитра, толкова обичайна, че вече въобще да не е израз на любов, а на едно почти анонимно, почти независимо, епикурейско почесване на някакъв сърбеж, сърбеж, който е далеч от някаква директна връзка с трескавите загадки на Живота и Смъртта, и почесване, програмирано така, че да не пречи на истинските цели на човешките същества в едно капиталистическо, пуританско общество, тоест да създават блага и да ги консумират?

Тъй като нямаше възможност да отговори на този въпрос — тя дори не можеше да го зададе, без да се задъха — и тъй като обедните срещи в паркинга на задната седалка в колата на нейното гадже определено бяха лишени от конкретни романтични подробности, които тя винаги беше свързвала със секса, Принцесата реши, че трябва да започне второ изгнание — безбрачието. Но преди да успее благополучно да пресече границата, тя бе застигната от нейния биологичен данъчен служител, който взе своя суров данък.

10

Когато нейният любим — защитникът — я помоли да направи с бременността „каквото трябва“, Принцеса Лей-Чери облегна челото си върху стъклената маса във вегетарианския ресторант, където вечеряха, и заплака.

— Не — каза тя. — Не, не, не.

Беше деветнайсетгодишна, а вече бе преживяла един аборт. Тя не можеше да понесе втори.

— Не — каза тя.

От всяко синьо око провисна по една сълза като дебела жена, надвесила се от прозореца на апартамент. Те потръпнаха, закрепиха се и пак потръпнаха, сякаш изпитваха ужас от несигурното пътешествие надолу по бузите. Докато трептяха, сълзите й за миг отразиха лъскавината на соевата извара в чинията й. „Край на смукачите, край на стоманата. По-добре да изпразнят от съдържание сърцето и ума ми, отколкото матката. Повече от година мина от онзи аборт, а чувствам, че онова място все още е болно. Чувствам горчилка, вместо сладост, чувствам стържене, когато трябва да е гладко, чувствам тъмнолилаво, когато трябва да е розово. Смъртта е вдигнала ергенско парти в най-святата част на моето тяло. От сега нататък това място принадлежи на живота“.

Всеки път, когато технологията унищожава някой съкровен природен процес, чувствителните надушват сяра. За Принцеса Лей-Чери абортите носеха не само вонята на тоталитаризма, но и писъка на предадена плът. Но ако още един аборт беше неприемлива идея, то и перспективата на едно ненавременно майчинство бе също така обезпокояваща — и причините не бяха единствено прозаични. Фьорстенберг-Баркалона бяха древен род, в който бяха възникнали строги правила. Ако жена, член на семейството, желае да се радва на пълни привилегии, ако един ден й предстои да стане кралица, то тя не трябва да се жени, нито да ражда преди двайсет и една годишна възраст, а също така, преди навършването на тази възраст, тя не бива да напуска родителското огнище. Въпреки че смяташе себе си за човек от народа, Лей-Чери всъщност силно желаеше пълни права на монарх, Лей-Чери вярваше, че може да използва тези права в помощ на света.

— В приказките и митовете преобладават разказите за спасени принцеси — разсъждаваше тя — Не е ли време някоя принцеса да отвърне на жеста?

Лей-Чери си представяше принцесата като героиня.

Както отговори Кралица Тили, когато Макс я попита какво мисли, че иска от живота тяхната единствена дъщеря: „Тя иска да черпи света една Кока-Кола“.

— Какво?

— Тя иска да церпи сфета една Кока-Кола.

— Е — каза Макс. — Тя не би могла да си го позволи. Пък и светът ще си поиска диетично Пепси. Защо тя, вместо това, не вземе да почерпи мен едно мартини.

11

Беше есен, сезонът, в който цъфти смъртта. Дъждът се плискаше върху гниещите листа и вълчи вятър виеше. Смъртта си пееше под душа. Смъртта беше щастлива, че е жива. Зародишът скочи без парашут. Той се приземи в тревата до страничната линия и така разтревожи мажоретките, че през останалата част от следобеда техните викове бяха малко по-силни от писукания. Отборът на „Хъскийз“ все пак спечели, като разгроми фаворитите от „ЮКЛА“ с 28 на 21, и в близката университетска болница, където Лей-Чери трябваше да поеме в кралските си проводници половин литър простолюдска кръв, стажантите бяха в добро настроение.

За момента дилемата на Лей-Чери беше разрешена, но тя се чувстваше като черна свещ на бдение за умряла змия. Когато един от стажантите засвири с уста „Гордата Мери“, тя не усети желание да запее с него.

Нейният приятел телефонира в около осем часа онази вечер. Той беше в своя студентски клуб. Бяха вдигнали купон по случай победата. Той каза, че ще намине в болницата на следващия ден, но вероятно след това беше загубил адреса.

След като се разкри нейната самоличност, Принцесата бе преместена в единична стая. Дадоха й най-доброто успокоително, с което разполагаха — Шато дьо Фенобарбитал, реколта 1979-та. Когато най-сетне заспа, тя сънува зародиша. В съня й зародишът се отдалечаваше с несигурна крачка по някакъв странен черен път като Чарли Чаплин в края на ням филм.

До вторник тя вече бе физически достатъчно възстановена, за да се върне в общежитията, където откри, че нейният статут на единствената истинска принцеса западно от Ню Йорк бе недостатъчен, за да смекчи моралното възмущение на Комитета на мажоретките. Помолена да напусне отряда на викачите, тя напусна и часовете. Също така напусна и мъжете, но прекалено късно, за да укроти гнева на Краля и Кралицата.

Сърцето на Макс тракаше като цял сервиз чинии, докато казваше на Лей-Чери, че трябва или да се стегне, или да се омита.

— Винаги сме били либерални с теб — каза Макс — защото, все пак, това е Америка.

Макс пропусна да изтъкне, че също така беше последната четвърт на двадесети век, но, без съмнение, това се разбираше от само себе си.

— Адолф Хитлер е бил фегетарианец — напомни Кралица Тили на Лей-Чери за тристотен път. Тили се опитваше да разколебае дъщеря си в нейното намерение да се присъедини към една комуна на природната храна в Хаваи — избор, който оставаше открит за нея, ако решеше да се откаже от кралските привилегии. На свой ред Лей-Чери можеше да припомни на Кралицата, че Хитлер е изяждал по килограм шоколад на ден, но вече се бе отегчила от тези диетични спорове. Освен това, бе решила да защитава претенциите си за кралски права, макар и това да значеше подлагане на още по-сурови обществени ограничения.

— Сначи ще станес допро момице?

— Да, майко.

— Ако ти раздадем нови карти, ще играеш ли по правилата?

— Да, татко.

Те я проследиха с поглед как се обръща и тръгва към стълбите. Наблюдаваха я така, сякаш за пръв път от години я виждат истински. Въпреки бледността и нещастието, които бяха легнали върху нея, както лошият сън лежи върху изпомачканата калъфка на възглавницата, тя беше прекрасна. Косата й, права и червена като изгладен кетчуп, използваше еднопосочната помощ на гравитацията чак до кръста й; сините й очи бяха меки и влажни като „яйца по мексикански“, а дългата извивка на миглите й хвърляше влакнести сенки върху овала на бузите й. Тя не беше висока, но краката, които се подаваха под полата й, бяха крака на висока жена, а под фланелката й с надпис „Голямата бомба е да няма бомби!“ нейните удивителни закръглени гърди подскачаха лекичко като топки, балансиращи върху носовете на тюлени. Тили погали своето чихуахуа. Сърцето на Макс издаде звук, подобен на звънчетата, които звънят в ушите на госпожа Коледа, докато спи.

12

Неотения. Неотения. Неот… ах, как се наслаждава на тази дума Ремингтън SL-3. Ако няма кой да я спре, ще изпълни страницата с неотениянеотениянеотениянеотения. Естествено, Ремингтън SL-3 не се притеснява и запетайка от това, че доста малко читатели знаят какво означава тази дума. Но ако й дадем възможност да я изпише отново, машината ще е склонна да даде определение.

„Неотения“ означава да останеш млад. Има някаква ирония в това, че е толкова слабо известна, след като човешкото развитие открай време е определяно от нея. Хората са се въздигнали до своето относително високо ниво, като са запазвали незрелите характеристики на своите прадеди. Хората са най-висшите млекопитаещи (макар че и за делфините може да се каже същото), просто защото рядко порастват. Такива черти на поведението като любопитство към света, гъвкавост на реакцията и игривост, практически са присъщи на всички млади млекопитаещи, но обикновено при всички, освен при хората, те бързо изчезват с настъпването на зрелостта. Човечеството е прогресирало (когато е прогресирало), не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло.

Човек не бива да се чувства ужасен невежа, поради това, че не е бил компетентен по въпроса за неотенията. Имало е крале, кралици и принцеси, които също не са били наясно с нея и на думи, и на дела.

През времето, последвало помятането на Лей-Чери, мнимата добродетел на зрелостта зае важно място в двореца Пъджит Саунд. Макар и да не беше съвсем наясно какво всъщност означава зрелостта, Лей-Чери се стремеше, с поощрението на своите родители, да се сдобие с колкото се може по-голямо количество от нея. Всяка нощ, до петнайсетгодишна възраст и няколко вечери след това, на нея й бе разказвана приказка преди лягане; няколко седмици по-рано тя бе вършала истерично сред мажоретките, крещейки неразбираеми заклинания, които трябваше да увеличат шансовете за успех на една група от невинни духчета, прекланящи се пред свещен кръгъл плод (върху шансовете за успех на същия този футболен отбор обикновено се крепеше голяма част от банковата сметка на зрелия Крал Макс, но това е друг въпрос). Някъде по това време тя порасна. Принцеси обикновено не се намират под път и над път. А тази принцеса, както внезапно бяха разбрали Тили и Макс, беше сексбомба.

Можеше да се очаква, че, с достигането на двайсет и една годишна възраст, тя щеше да се омъжи изгодно, дори много изгодно. Всъщност нямаше мъж — от принц Чарлз до сина на американския президент — на когото тя не би била равностоен партньор. Тези перспективи се нравеха на Краля и Кралицата. Живеещи под зоркия поглед на ЦРУ, съгласили се да се „оттеглят“ от монархическата общност, Фьорстенберг-Баркалоните не таяха особени амбиции по отношение на своята дъщеря и нямаха нищо против тя да се отдаде на нормалния живот на американското момиче (макар че не бяха сигурни дали прояви като вегетарианството и екологията бяха нормални). Така им дойде на ум, че, ако тази млада жена привлече вниманието на този, когото трябва, например някой от изгряващите арабски управници, то дори ЦРУ вероятно ще е безсилно да предотврати един толкова благоприятен съюз.

Моментът не беше подходящ да се говори на Лей-Чери за брак. Лей-Чери бе сложила кръст на любовта. Но тъй като това щеше да помогне в подготовката й за мисията в живота, щеше да й помогне (в случай, че някога завърши учението си по природни науки) да не бъде лесно разсейвана от полу-стридата полу-праскова, която заемаше топлата, влажна котловина на ниските й области, тя се отдаде на зрелостта, но при положение че и зрелостта я приемеше.

Тя захвърли плюшеното мече. Захвърли плочите на Бийч Бойс. Захвърли своите мечти за хавайски меден месец с Ралф Нейдър, бляновете си за една кола, която се отдалечава към залеза на Халеакала, а в нея са тя и той със затегнати предпазни колани. Не че си бе променила убеждението колко подходяща би била за него — той работеше много усърдно, усмихваше се много малко и се хранеше, сякаш му бяха безразлични аромата и съдбата; той просто беше герой, който имаше нужда от спасителка-принцеса — работата, обаче, бе в това, че романтичните мечти бяха… незрели.

Лей-Чери четеше книги за слънчевата радиация. Преглеждаше материали за свръхнаселеността. За да бъде в крак с текущите събития, тя гледаше всяко новинарско предаване и напускаше стаята с телевизора всеки път, когато се драматизираше някоя любовна история. Тя отдаваше своя слух на Моцарт и Вивалди (Чайковски й въздействаше болезнено). Хранеше Омагьосания Принц с мухи и се стараеше да поддържа личността и стаята си изключително чисти.

„Чистотата е почти божественост“. Лей-Чери можеше доверчиво да се осланя на този лозунг на зрелостта, без да престава да смята, че, ако в последната четвърт на двадесети век божествеността не е по-близо до нещо по-интересно от чистотата, то може би е време да преоценим разбиранията си за божественост.

13

Жулиета не работеше в неделя. Това беше справедливо. Дори и Петкан, благодарение на Робинзон Крузо, си имаше почивен ден в четвъртък. Всяка неделя Кралица Тили трополеше из кухнята, нежно притиснала своето чихуахуа, и приготвяше закуска.

Ароматът на пържен бекон, кренвирши и шунка се промъкваше на пръсти от крачетата на малко прасенце чак до северния край на втория етаж. Ароматът неизбежно събуждаше Лей-Чери. Ароматът неизбежно я караше да се чувства едновременно изгладняла и отвратена. Тя мразеше това усещане. Напомняше й за бременността. Всяка неделна утрин, въпреки безбрачието, Лей-Чери се събуждаше от тиган с пържен страх.

Дори след като първоначалната паника отминаваше, тя не откриваше много радост в неделята. За нея неделята беше мястото, където Бог държи вълнените си чехли. Това беше ден със затъпен връх и никакъв точилар не беше в състояние да го подостри. Някои може да я намират за отморяваща, но Принцесата смяташе, че адски много хора споделят усещането й, че неделята създава свръхестествена депресия.

Неделята — бледа, скована сянка на жизнената събота. Неделята — денят, когато разведените бащи с „право на посещение“ водят децата си в зоопарка. Неделята — насилствена отмора за хора, които нямат склонност към отмора. Неделята — махмурлукът не познава граници. Неделята — денят, когато приятелят не дойде в болницата. Неделята — преяла дебела котка, която мяучи химнове и пърди футболни топки.

Денят на пълната Луна, когато тя нито се увеличава, нито се смалява, вавилонците наричали Ша-бат, което означава „Почивка за сърцето“. Смятало се, че на този ден жената в Луната — Ищар, както била известна Богинята на Луната във Вавилон — менструирала, защото във Вавилон, както практически във всяко древно и примитивно общество, от далечни времена съществувала забрана за жените да работят, приготвят храна или пътуват, докато са в месечния си цикъл. През Ша-бат, откъдето идва Sabbath, на мъжете и жените било повелявано да почиват, защото, когато Луната менструирала, забраната падала върху всички. Поначало (и естествено), Ша-бат, спазван веднъж месечно, по-късно бил вплетен от християните в техния мит за Сътворението и, за по-удобно, станал всяка седмица. И така, в днешно време мъжете с дървени глави, здрави мускули и корави шапки са свободни от работа в неделя, заради първичната психологическа реакция спрямо менструацията.

Как ли щеше да се хили Лей-Чери, ако знаеше това. Но в кратката неделя в началото на януари — като януари за годината е нещо като неделята за седмицата — тя беше в неведение и се събуди в отвратително настроение. Тя навлече халат върху меката си вълнена пижама (беше разбрала, че коприната има склонността да възбужда нейната риба-праскова), вчеса разчорлената си коса, разтърка хрупкавите гранули в ъгълчетата на очите си и с прозевки и протягания се спусна в жаркия свински ад на закуската. (Без да опитва, тя знаеше, че соевата й отвара е пропита от дъха на бекон).

Както винаги преди това, неделният вестник й помогна да преживее деня. Без значение какво друго е допринесла пресата за нашата култура, без значение дали тя е нашата първа защита против тоталитаризма или коварна сила, саботираща автентичните събития, като ги категоризира в зависимост от някакви капризни народни интереси, пресата ни е дарила с големи дебели неделни вестници, които да облекчават вкисването от нашата седмична умствена менструация. Принцесо, влез за последен път в своята униформа на мажоретка и ни покажи какво значи „ура“: две, четири, шест, осем, кого харесваме? Неделните вестници, неделните вестници, йеаа!

Точно в сиатълския вестник, в онази конкретна неделя в началото на януари, Лей-Чери за пръв път прочете за фестивала „Грижи и лечение за Земята“ — конференция на тема какво да правим за планетата, когато дойде двадесет и първият век. Такова събитие би ускорило пулса й, дори ако не се провеждаше на Хаваите. Случи се така, че тя скочи в скута на майка си — една не съвсем зряла постъпка — за пръв път от години и започна молбата си за участие, тъй като по правилата на Фьорстенберг-Баркалона, към които те вече стриктно се придържаха, Кралицата трябваше да я придружи, Тили на Мауи? О-о, спагети, о!

14

За последната четвърт на двадесети век може да се каже следното: възприе се очевидната истина, че, ако желаем по-добър свят, ще трябва да бъдем по-добри хора, макар и не напълно разбрана от значително многобройно малцинство. Въпреки скуката и безпокойството на този период, или може би точно затова, въпреки неспокойните морета, които разделяха половете, или точно заради тях, хиляди, десетки хиляди, очевидно желаеха да предоставят телата, парите и способностите си в служба на най-различни мисии за спасяване на планетата.

Основна цел на фестивала „Грижи и лечение за Земята“, обявен за последната седмица на февруари в Лахайна, Мауи, Хаваите, беше координацията на тези обширни начинания. Водещи специалисти в области като — алтернативни източници на енергия, организирано селско стопанство, опазване на околната пустош, алтернативно образование, свещена медицина, хранене, защита на потребителя, повторна преработка, колонизиране на Космоса — трябваше да изнесат лекции и да водят разисквания и работа със специалисти. Освен това, щяха да участват популяризатори на най-различни методики за самоусъвършенстване — от древни ориенталски до съвременни калифорнийски. За участие също така бяха поканени редица футуристи, хора на изкуството, шамани и поетически пророци, въпреки че за няколко от поетите и един писател организаторите подозираха, че влизат в категорията „луди“.

Вестта за конференцията можеше да разтопи храната в кучешка паничка от разстояние трийсет крачки. Ако животът й представляваше една салата, Лей-Чери щеше да се гмурне в нейния сос, за да се представи пред конференцията в най-блестящия си вид. Тя бе не по-малко развълнувана, когато разбра, че Ралф Нейдър ще държи реч там и че цяла една вечер ще бъде посветена на въпроса за алтернативните методи за контрол над раждаемостта. Дори и в сибирското заточение на своето безбрачие Лей-Чери се интересуваше от мерките за предпазване от забременяване. Проблемите около този въпрос я тревожеха повече, отколкото агресивното, съперническо, нападателно-егоцентрично и грубо поведение на мъжете (с които тези проблеми би трябвало да бъдат споделяни), и, въпреки че в настоящия момент това не беше до главата й, тя беше достатъчно интелигентна, за да не бърка бягството с победа.

Кралят и Кралицата от месеци не бяха виждали своята дъщеря толкова съживена. Разбира се, това съживяване беше относително нещо: Лей-Чери се мотаеше като зомби, но пък няколко дена по-рано тя приличаше по-скоро на труп. Това беше напредък. Сега имаше моменти, когато, разсъждавайки за Фестивала, тя още малко и щеше да се усмихне. Какво биха направили едни загрижени родители? Биха се предали, разбира се. Биха й дали зелена улица за нейната конференция.

С наближаването на датата Кралица Тили реши, че Мауи просто е прекалено варварско място. Достатъчно гадно бе, че е закотвена в покрайнините на Сиатъл, където ден и нощ валят капки с големината на зъби от пъстърва, а къпинови храсти се опитват да проникнат в уюта на собствената й стая, та да трябва да пренася елегантната си маса на някакъв остров, обрасъл с джунгли, населен от сърфисти и проститутки в отпуска, към чиято компания през онази конкретна седмица щяха да се прибавят и няколко хиляди кукувци, решени да спасят света, в който така и така не се вписваха. Същата тази седмица Сиатълската Опера откриваше „Норма“ с участието на Йиб Стиняни и, въпреки че Стиняни беше далеч от най-добрите си години, тя все пак пееше легатото вярно — една рядка стока за онези смутни времена — и Кралицата беше поканена да бъде почетна домакиня на приема в чест на застаряващото сопрано. Тъй като Макс не смееше да пътува заради клапата си, в средата на февруари бе решено, че Жулиета ще придружава Принцесата в Хавай.

Жулиета бе вехта и не можеше да изрече и десет думи на английски, но бе толкова веща по всякакви въпроси и така обичаше Лей-Чери, че Макс и Тили бяха убедени, че нейното придружителство ще бъде на висота. Въпреки това се спогледаха възнервничко, когато хубавата стара слугиня, научавайки за своето поръчение, отиде в магазина на Джей С. Пени и си купи бикини.

15

Небето е по-безлично от морето. Над птичия предел, по-високо от последния облак за справка, на височина, която кислородът не посещава доброволно, през място, където светлината се движи с максимално разрешена скорост и дори не спира за кафе, пресичайки пустинята, в която единственият шейх е гравитацията, една машина, притежавана и стопанисвана от Нортуест Ориент Еърлайнз си свиркаше с ноздри, докато се включваше в течението на тихоокеанския самолетен поток. Лей-Чери се извърна от прозореца, през който бе зяпала надолу към масите от облаци и океан. Лей-Чери погледна старата жена, която спеше на съседната седалка. Лей-Чери не можеше да не се усмихне. Докато къдреше консервирания въздух на салона за първа класа с нежното си хъркане, Жулиета бе толкова спокойна, че на човек му бе трудно да си представи, че точно тя бе създала всичките онези неприятности на международното летище „Такома“ в Сиатъл, няколко часа по-рано.

Жабата бе изненадала Лей-Чери не по-малко от всеки друг. Въпреки че беше относително голяма и необичайно зелена (в най-добрия случай, далечен братовчед на Омагьосания Принц), нищо не подсказваше нейното присъствие в малкия плетен куфар на Жулиета. Никаква следа от жаба, до момента, в който униформената жена от митническия контрол внезапно не изкрещя.

В резултат на това се получи малка суматоха. МОЛЯ БЕЗ ШЕГИ, гласеше табелката над гишето, а това вероятно е шега. Не е ли? Инцидентът бе усложнен от факта, че Жулиета не можеше да предложи обяснение на английски и че презимето й силно напомняше на ред букви от таблото за очни прегледи.

Хората от охраната обсъдиха въпроса помежду си. Жулиета и Принцесата бяха претърсени повторно. Ръчният й багаж бе отново прегледан. Жабата премина през рентген, за да бъде проверено дали не е някакво оръжие. Откъде да знаят дали няма да експлодира?

— Това е нейното домашно животно — каза Лей-Чери, която всъщност имаше толкова смътна представа за това, какво търси жабата в куфара на старата жена, че дори споменът за една европейска народна приказка не можа да я просветли.

— Това е нейното малко домашно животинче. — Лей-Чери пърхаше с въздългите си мигли, дишаше по такъв начин, че закръглените й гърди сякаш се завъртаха дванайсет градуса около осите си, и се усмихваше толкова широко, че някои отдавна забравени мускули на устата болезнено се бореха да не се откъснат. — Това е нейното малко сладко животинче.

След като изтръгнаха обещанието, че Жулиета ще държи земноводното затворено (то бе увито с влажни кърпи в чантата й), очарованите пазачи решиха да пропуснат двете жени и тяхното сладко животинче. Но на борда на самолета, секунди преди излитането, се появи друга група пазачи, придружени от представител на авиолиниите и изискаха жабата.

— Не можете да носите жаба в Хавай — изкрещя един от тях. Те бяха доста развълнувани.

В този момент Лей-Чери си припомни предишното посещение на островите. Тя си спомни колко непреклонни бяха там в забраната си пътниците да носят каквито и да било домашни животни. Тя си спомни, че беше забранено внасянето на свежи плодове и цветя. В представите си тя видя изложбата от насекоми на летището в Хонолулу — колекция от буболечки и бръмбари, открити по бордовете на пристигащите самолети. Тя си спомни, че в Райския парк крилете на папагалите и какадутата бяха подрязани, за да не могат никога да избягат и да се размножават сред дивата природа. Екологичният баланс на островите бе толкова крехък, че въвеждането на някакъв нов вид млекопитаещо, птица или земноводно, можеше да го хвърли в хаос; една чуждоземна болест по растенията или нашествие на женски насекоми можеше да разруши бизнес за милиарди, независимо дали става дума за ананаси за ядене или палми за гледане.

Лей-Чери даде знак на Жулиета, която яростно нападаше пазачите с най-долните псувни на странния си език. Лей-Чери даде знак на Жулиета да предаде жабата. Това не убеди старицата. Тя се заколеба. Капитанът, помощник-пилотът и екипажът на полета се бяха присъединили към администратора и пазачите в салона за първа класа. Пътниците от другите класи стояха на пътеките и се взираха напред, за да разберат за какво е цялата врява. Един от пазачите изтръгна плетения куфар от сгърчените ръце на Жулиета. Капакът се отвори. Жабата направи страхотен скок. Приземи се върху главата на една стюардеса, чиито крясъци предизвикаха вълни от шепот на ужас:

— Ааааа! Махнете това шибано нещо от мен!

Жабата направи още един скок и се приземи върху една празна седалка. Няколко мъже се хвърлиха да я хванат. Не успяха. Известно време се редуваха хвърляния и неуспехи, докато накрая жабата бе хваната натясно в пилотската кабина, където един пазач я залови, малко след като си удари лакътя в един навигационен уред и причини потенциална неизправност. Уредът трябваше да бъде проверен и препроверен. Полетът беше забавен точно един час и четиридесет и шест минути.

Жулиета летеше за пръв път. Тя бе объркана от възраженията спрямо съдържанието на багажа й. Тя отказа да яде закуската, поднесена от все още шашардисаната стюардеса.

Как би могла Лей-Чери да обясни на Жулиета Голямата Хавайска Реакция на Мангустата?

Преди време в Хавай имало проблем с плъховете. Тогава някой подхвърлил брилянтно решение. Да се внесат мангусти от Индия. Мангустите трябвало да изтребят плъховете. Така и станало. Мангустите наистина изтребили плъховете. Мангустите изтребвали също така пилета, малки прасета, птици, кучета, котки и малки дечица. Съществуват съобщения за това, как мангусти са нападали мотоциклети, косачки, автомобили за голф и Джеймс Мишънър. Днес в Хавай има толкова мангусти, колкото някога били плъховете. Хавай замениха проблема с плъховете срещу проблема с мангустите. Хавай бяха решени никога да не им се случва нещо подобно.

Как Лей-Чери би могла да направи пред Жулиета нужната аналогия между хавайските гризачи и обществото като цяло? Обществото имало проблем с престъпността. То наело полицаи, които да атакуват престъпността. Днес обществото си има проблем с полицаите.

Разбира се, отговорът е, че Лей-Чери въобще не можеше да направи такъв паралел. Този паралел не й бе хрумвал. Затова пък бе хрумвал на Бърнард Мики Ренгл.

Бърнард Мики Ренгл седеше в залата на трета класа в самолета на Нортуес Ориент и разсъждаваше върху аналогията плъхове-мангусти, престъпност-полиция. Бърнард Мики Ренгл седеше в задната част на самолета със седем пръчки динамит, привързани за тялото му.

Бърнард Мики Ренгл беше умен. Той най-вероятно при всякакви условия би могъл успешно да се качи на полета за Хавай със седем пръчки динамит, увити около него. Може би, но все пак жабата му бе дала зелена улица.

(Между другото, жабата бе пусната на свобода в едно езерце край пистите за излитане. Тъй като беше в близост до оживено летище, то беше приятно езерце. Изобилстваше от лилиеви чашки, папур и дебели комари за обяд. Но, мама му стара, нека си го кажем, това не беше Уайкики.)

16

Самолетът, с един малък зелен пътник по-малко, но с премия от седем пръчки динамит, продължаваше пресичането на това, което всеки начинаещ сърфист знае, че е най-неуместно назованата водна площ на Земята. Самолетът свиреше, за да скрие страха си от гравитацията. Лей-Чери четеше списания, за да прикрие възбудата си.

Възбудата превръщаше очите й в точки, досущ като ония, които стоят в края на всяко изречение. Запетайки на възбуда се поклащаха в стомаха й, където се гърчеха също и въпросителни знаци. От време на време тя се чувстваше така, сякаш седи върху възклицателни.

Фестивалът „Грижа и лечение за Земята“ беше толкова чудесна идея, че тя се чудеше как не се е състоял по-рано. Най-големите мислители, най-напредналите технолози, най-загрижените учени, най-просветените хора на изкуството бяха събрани, за да обединят своите знания и мечти за добруването на всичко. Ето такова нещо можеше да бъде ООН, ако не беше в ръцете на тъпи и корумпирани хора. Ако не служеше на его-политиката.

На конференцията в Мауи Бъкминстър Фълър щеше да представи доклад на тема: „Замърсяването на посевите: що злато отива на вятъра.“. Гари Снайдър щеше да говори за „Будисткия подход за борба със Сити Хол“. Лекцията на естествоизпитателя д-р Бари Комънър (името му предизвикваше у Принцесата тръпка на превъзходство, последвана от още по-силна тръпка на вина) щеше да бъде озаглавена: „Свободен Обяд — такова нещо не съществува“. Семинарът по алтернативни мерки за контрол над раждаемостта щеше да се води от Линда Когхил, жената, която с един удар срази темповете на увеличение на абортите и извънбрачните деца в Портланд, щата Орегон. На двайсет и шести февруари сутринта Лей-Чери щеше да избира между демонстрация на фотовулканична клетка (голям пробив в намаляването на разходите на слънчева енергия) и дискусия, водена от д-р Линус Паулинг по въпроса за витамин С като превантивна мярка и лечение. Боже мили, и това ако не беше вълнуващо. Имаше ли един планетарен проблем, пренебрегнат от Фестивала? Лей-Чери не можеше да се сети за такъв.

Може би Лей-Чери не виждаше нищо важно във факта, че статиите в списанията, които преглеждаше, бяха най-вече за любов: кой с кого е скъсал (или се е свързал), какво да правим, когато съпрузите губят интерес, как да се справим със самотата и отказа и т.н. Рекламите в списанията засягаха почти единствено това, как човек да бъде привлекателен за другия пол. На всичко отгоре, филмът, който се прожектираше в самолета, беше любовна история. Филмът имаше нещастен край и поради това се считаше за „реалистичен“. А когато Принцесата си сложи слушалките, за да послуша записите, осигурени от Нортуест Еърлайнз за пътниците, песните, които тя чу, бяха за разбити сърца, болни сърца или сърца, треперещи, докато преминават, бълвайки искри, през наелектризирания праг на нова любов.

Може би Лей-Чери предпочиташе да не забелязва тези неща, просто защото бяха прекалено лични. Ако под големите постановки и всеобхващащи въпроси (колкото и да се преиграваха тези неща в последната четвърт на двадесети век) бушуваше една по-съкровена борба, борба, чиято истинска цел бе романтичното осъществяване, може би беше смело и достойно да се опитваш да надмогнеш тази борба, да отстояваш нещо повече от нея.

Може би.

В задната част на самолета Бърнард Мики Ренгл бръкна в якето си… и извади от горния си джоб… не детонатор… нито фитил… все още не… а пакет… бисквити „Хоустес Туинкийс“.

Лошо се получи, че Кралицата настоя да пътуваш в първа класа, Лей-Чери. Лошо се получи, че седиш до своята задрямала стара придружителка, вместо до Бърнард Мики Ренгл. Тъй като „Хоустес Туинкийс“ винаги пътуват по двойки (защото, както койота, косатката, горилата и пойния жерав, те се събират, за да оцеляват), щеше да има по една за всеки.

17

В очакване на съобщение кога и къде да кацне, самолетът кръжеше над Хонолулу както печатащ пръст кръжи над клавиатурата на пишеща машина.

И те кацат…

… на А.

Писта А.

А, като „attic“.

А, като „amore“.

Свидетели сме на неочаквано кацане върху пистата на сърцето. Този полет можеше да завърши само в една стая близо до Луната.

Беше запалена табелата „Пушенето забранено!“. (В таванската стаичка цигарите „Кемъл“ не биваше никога да се палят.) Беше подаден сигнал за затягане на коланите. (В amore коланите се затягат и отпускат на прекрасни интервали.) Жулиета стисна своя плетен куфар, в който вече нямаше и следа от жабата. Лей-Чери стисна своите бедра, които бяха толкова сухи, колкото трябва да бъдат бедрата на всяка принцеса. Бърнард Мики Ренгл, влизащ в списъка на пътниците под името Т. Виктрола Файъркрекър, по-известен на милиони като Кълвача, не стисна нищо, дори и бельото си от черен прах. Кълвача не беше от тия, които стискат и държат. Кълвача просто се ухили. Той се ухили, защото беше достигнал Хаваите незабелязан. Той се ухили, защото кремът на бисквитите винаги го караше да се хили. Той се ухили, защото беше последната четвърт на двадесети век и се случваше нещо важно.