Ричард Лури
На лов за дявола (14)

Дванадесета глава

— Тати дойде на гости! — развикаха се близнаците на Костоев, което едновременно стопли сърцето му и го нарани.

Момчетата растяха по-бързо дори от плачещата върба пред стаята му в хотел „Ростов“. Домашната среда му липсваше. Беше се прибрал в Москва за пролетната ваканция, която започваше на Първи май и свършваше на девети — Деня на победата, с който се отбелязваше превземането на Берлин и съветската победа над нацистите.

У дома означаваше огромна жилищна сграда с единайсет входа и петнайсет етажа. Районът, разположен в северните покрайнини на Москва, носеше името на станцията на метрото — Свиблово, на две спирки от последната. Състоеше се от два съседни апартамента с избита помежду им стена — един тристаен и друг двустаен. И в двата имаше кухня, баня с вана и отделни тоалетни, каквато беше обичайната архитектура в такива сгради. Неговият дом бе кухнята, където пиеше чай, докато разговаряше с Ася, която обикновено стоеше права и домакинстваше, както го изискваше обичаят и необходимостта. Тя уважаваше традициите, а и в къща с пет деца винаги имаше много работа. Двамата обичаха да си приказват, да се смеят. Нейният смях бе висок и радостен, а неговият дълбок и гръден. Красотата й все повече разцъфваше, кестенявите й коси бяха винаги покрити. Тя не само спазваше исляма, но и цветовете, които подбираше за забрадки и рокли, бяха яркожълти, зелени и червени. Това бяха любимите цветове на Кавказ и Централна Азия, но тя ги филтрираше през своята професионално придобита чувствителност на архитект, изискваща съчетанието да е изящно и прецизно.

От вниманието й не се изплъзна неговата кашлица — толкова силна, че стомахът му се тресеше, а очите му се затваряха. Косата му бе започнала да оредява — на онзи Иса, който се бе заклел при женитбата им, че един ден ще живеят в Москва и той ще стане генерал. Тогава тя с удоволствие се смя, но сега я измъчваше фактът, че Иса все още не беше повишен в чин генерал дори след всичко, което бе постигнал. Ася четеше книги по медицина и правилно хранене, знаеше много важни за съвременния човек неща. Тя каза на Иса, че според нея оредяването на косата му се дължи на липса на витамини по време на детството му в Казахстан. Това им напомняше за годините, прекарани в заточение, и започваха да споделят случки от онова време, а очите им се пълнеха със сълзи в кухнята в Свиблово юг.

У дома означаваше да се излежава по всяко време, да гледа телевизия, да чете пропуснатото. Гласността бе донесла нови интересни книги за Сталин — най-големия убиец на всички времена. Все още никой не беше обяснил психопатологията зад лулата и мустаците, нито феноменалния му успех.

У дома означаваше любимата столова — най-просторната стая в двойния апартамент. На една от дългите стени се издигаше огромна секция от дърво и стъкло, пълна с книги и сервизи. На другата стена висеше ориенталски килим в яркосиньо и червено, в чийто център бе окачена дагестанска кама с черни и сребърни орнаменти. Такава кама е носел Шамил по време на двайсетгодишната му съпротива срещу руснаците. Домът му бе и дългата маса в същата тази стая, където той поддържаше най-добрите ингушетски традиции: жените готвеха, младежите поднасяха ястията, по-възрастните мъже ядяха, пиеха и се веселяха, когато не обсъждаха политиката. А ако Костоев наредеше на двамата си близнаци да изпълнят грузинския танц „лезгинка“, единственият въпрос, който те задаваха, бе кой да започне пръв. Момчетата бяха много различни. Амурхан беше наследил буйния нрав на баща си, а Зелимхан — неговия втренчен като на бухал поглед. Докато мъжете барабаняха по масата или пляскаха с ръце, момчетата бавно се завъртваха в кръг с гордостта на воини, подскачаха, обръщаха се и падаха на колене, след което отново скачаха на крака. Липсваха им само сабите и черните калпаци от овча кожа. В Деня на победата ветерани от войната манифестираха в Москва, накичени с медалите си. По-старите седяха на скамейките пред Болшой театър и слушаха съветски романси от началото на четирийсетте години, стиснали в ръце свежи карамфили, а очите им се пълнеха със сълзи. От време на време някои ставаха и танцуваха под такта на музиката.

Гостите бяха чест, удоволствие, те всъщност правеха празника. Ако ти дойдат гости на истински празник, както Костоеви посрещнаха приятели в този Ден на победата, то това беше двоен празник. Момчетата танцуваха по-дълго, имаше достатъчно бутилки водка, които се изстудяваха на балкона и бяха подръка. След обилен обяд, накъсан от дълги многословни тостове, някои от тях официални, но все пак прочувствени, други шеговити, Костоев внезапно скочи на крака и смая гостите си, като хвърли цигарите на пода и извика:

— Стига ми толкоз! Оставям ги!

 

 

Духовете живнаха през пролетта на 1988 година. Април донесе надеждата с появата на свеж труп. В Красний Сулин, малък градец на северозапад от Шахти, бе открит трупът на млада двайсетинагодишна жена. Тялото бе голо, главата, вратът, гърдите и ръцете бяха покрити с кръв. Имаше десетина рани около врата, нанесени с малък нож, но смъртта бе причинена от тъп инструмент. Част от носа й беше отрязан с четири-пет удар с нож. Устата й бе запълнена с пръст.

Докато Костоев разглеждаше голия труп, понякога клекнал, за да види по-добре, в съзнанието му изникваше един въпрос. Много се изкушаваше да повярва, че това е дело на техния убиец, че той не е умрял, нито е в затвора, нито в болница, нито пък убива някъде другаде. Но това бе опасно изкушение и Костоев не можеше да си позволи да храни надежди, които след това щяха да се пръснат като мираж, да осмеят екипа му, да помрачат духа.

Убийството бе извършено недалеч от железопътната линия, която свързваше градчето с Шахти. Това пасваше с профила. Но почеркът на нанесените рани не пасваше. Тя не бе убита чрез намушкване или удушаване, а бе удряна по главата с твърд предмет, може би чук. Известно бе, че техният убиец веднъж бе убил с чук в разстояние само на един час майка и дъщеря. Но гърдите на младата жена не бяха нито изрязани, нито отхапани, коремът й не беше разпран, матката й не беше извадена. Рано бе да се прави заключение.

Преди всичко трябваше да се установи самоличността на жертвата. Но не можаха да издирят нищо. Никой не я познаваше, никой не беше съобщил за изчезването й. Убиецът бе отнел не само живота, но и самоличността й.

Костоев нареди да се засили издирването на всякакви следи за жената, да се разпространи снимката й и отново да се проверят докладите за изчезнали лица.

Ростовската милиция се зае да проверява всички наематели на гаражи — малките тухлени цитадели срещу крадци, снабдени със стоманена външна врата и килограмов катинар. Костоев обаче нямаше вяра на тази посока на разследването и смяташе, че прекалено много сили се пръскат за проверка на шофьорите. А те бяха десетки хиляди. По-добре да се придадат няколко добри служители към тези, които следяха гарите, да се разположат по местните линии и забутаните гарички. Проверката на моторните превозни средства беше извън юрисдикцията както на милицията, така и на Главната прокуратура. Тя се извършваше от ГАИ — Държавната автомобилна инспекция на Русия. Основната функция на ГАИ е да дебне по пътищата и да спира онези превозни средства, които изглеждат съмнителни, да проверява свидетелствата на шофьорите и дали са трезви. Разбира се, в Ростов имаше хора, които твърдяха, че главната функция на ГАИ била да повишава доходите на служителите си чрез вземане на подкупи — една така добре отработена практика, че умният шофьор знаеше колко да бутне на служителя от ГАИ, докато му подава свидетелството си и регистрационния талон на колата. И наистина, в случаите, когато Костоев проследяваше как действат служителите на ГАИ, той неизменно установяваше, че те отделят много повече време да си пълнят джобовете, отколкото да санкционират нарушенията или да участват в издирването на убиеца.

Да полудее човек. Някои от екипа на Костоев бяха отишли да проверят местата, поставени под наблюдението на милицията, и не бяха намерили там жива душа. Той можеше да вдигне невероятен скандал на шефа на милицията, но за какво да си хаби силите? Никой нямаше да пусне най-добрите си служители да висят по гарите, още повече че убиецът явно бе престанал да действа в Ростовска област. Бяха изминали две и половина години от последното убийство.

Ростовската милиция и групата на Костоев получиха компютър тази година, който можеше да поеме всички съществуващи данни и да разпределя убийствата по специално разработена програма в четири основни категории: събитие, жертва, престъпление, аналогични случаи. Освен това компютърът можеше да ги групира в система от подкатегории.

Костоев се възхищаваше на напредъка на науката и техниката, но нямаше вяра на експертите. Поначало престъпниците бяха по-изобретателни от детективите. А животът винаги изпреварва ума. За да заловиш убиец, необходимо е всичко — компютри и търпение, аутопсии и шанс.

Информацията, натрупана в компютъра, бе изпратена на Валентина Шапошникова, водеща специалистка в областта на биоритмите, чийто институт се намираше в Ленинград. Като се имат предвид характеристиките на убийствата — час, ден на седмицата, месец, година, метеорологическо време, място, кръвна група и прочее, кога и къде най-вероятно можеше да се очаква убиецът да удари отново?

При положение че той изобщо се появи. Не, този не беше като Стороженко, той се различаваше от всички, които Костоев беше срещал досега. Той вече бе заловил един убиец, който отхапваше гениталиите на момченцата, но човекът бе луд и не бе трудно да бъде хванат. А този не беше луд. Понякога дори не изглеждаше като човек, по-скоро като дух, като съветски вампир, изскачащ от напоената с кръв руска земя.

Наближаваше краят на юни 1988 година и както правеше на всеки шест месеца през последните две години, Костоев седна да пише доклада си със статистиките, успехите и възраженията, които обаче не успяваха да скрият основния факт — че случаят си остава неразкрит и той трябва да иска ново шестмесечно удължаване на срока. Костоев беше все така сигурен, че ще успее да вкара убиеца в капан. Увереността беше част от неговата природа и основният му подход към света. С отчаянието трябваше да се бори като с враг, защото то водеше до предателство спрямо самия себе си.

 

 

Костоев се бе съветвал с компютърни програмисти и специалист по биоритмите. Никой не можа да каже нищо категорично. Защо да не прибегне и до екстрасенс? Беше чел някъде, че има екип от екстрасенси — две жени и един мъж, с които московската милиция редовно се консултира и които, както се говореше, притежавали някакво странно усещане за географията на смъртта, можели да установят местонахождението на даден труп. Въпреки че не вярваше във всичко това, Костоев отиде при една жена в Ростов, която се славеше като ясновидка. Тя му каза, че майка му боледува, но да не се тревожи — нямало да умре. Сетне добави:

— Кое е обаче най-важното, което искаш да ме питаш?

Костоев й каза за убиеца и я попита къде да го намери и как да го залови.

— Убиецът не е сам — чу той в отговор. — Двама са мъж и жена. Изрязват органите и от тях правят някакво лекарство. Живеят много нависоко в една планина. Жената отдавна иска да дойде при теб и да си признае. Дори е правила опити да се свърже с теб.

Единствената полза от този сеанс бе, че Костоев се изпълни с нови съмнения. Той никога не бе изключвал възможността убиецът да работи понякога с друг, много вероятно с жена. В някои случаи около мястото на престъплението бяха намирани женски дрехи, които не се принадлежали на жертвата. Присъствието на жена също би обяснило защо деца от добри семейства са отивали в гората с непознати.

В Русия винаги е имало изобилие от странни тайни секти като „Хлысты“, които се самобичуват след оргии, и „Скопците“, които се кастрират, за да избегнат сексуалното изкушение. Знаеше се, че такива секти все още съществуват, но през сталинските години те се бяха така дълбоко законспирирали, че сега на Костоев му беше още по-трудно да ги открие. Носеха се слухове и за секти, които пиели кръвта на деца и правели илачи от човешки органи.

Не беше изключено убиецът да си е намерил за другар сходна душа — жена, която да е също толкова покварена.

Ясновидката не му каза нищо повече от това, което той вече знаеше или подозираше. Описанието на двойка, живееща горе в планината, не му вдъхна доверие, защото беше убеден, че убиецът живее някъде в Ростов, Шахти или в околностите.

Почти три години бяха изминали от последното убийство, за което със сигурност се знаеше, че е извършено от него. То датираше от август 1985 година, преди Костоев да поеме делото. Прекалено много време. А този тип убиец изпитва непреодолима нужда да убива.

Колкото по-дълго траеше мълчанието на убиеца, толкова повече се вманиачаваше Костоев. Често ходеше в Парка на летците, някога едно от предпочитаните от убиеца места, седеше с часове на някоя пейка и мислеше за високия мъж с очилата и чиновническата чанта. Може би яростта на убиеца се е изчерпала? В учебниците по криминология бе пълно със случаи за хора, скъсали спонтанно с порока си. В този случай обаче ставаше дума за нещо повече от порок и само смъртта или затворът можеха да му сложат край.

 

 

През 1988 година Шахти бе градът, който им даде най-сигурната следа, но и най-смешната случка. Шахти с неговите селски къщурки, спретнатите купчинки въглища и замърсения въздух се превърна за известно време в център на вниманието и измести Ростов на заден план.

До Костоев стигна слухът, че един подполковник от Октомврийския район на шахтинската милиция не действал според устава. Високият над метър и осемдесет брадат здравеняк, изглежда, често употребявал сила. Лека-полека Костоев и Яндиев изградиха последователна версия за случая.

Представител на Министерството на вътрешните работи от Москва бил в Шахти за проверка на място. След изпълнение на задачата си отишъл с подполковника в един хранителен магазин, чийто управител имал отзад в склада малка стаичка за избрани хора, които да си починат след тежък трудов ден. Две жени, които се прибирали късно вечерта от гости, минали покрай магазина и видели отпред паркирана „Волга“. Помислили, че е на управителя, и понеже им бил познат, решили да го помолят да ги откара вкъщи. За тяхна изненада обаче заварили двама непознати да ядат и пият с управителя.

— Колата не е моя — пояснил управителят. — Но ако изчакате, те ще ви откарат.

Докато подполковникът и командированият от Москва преяждали и преливали, жените чакали на задната седалка. Подполковникът се качил зад кормилото, откарал първо командирования в хотела му, след това една от жените, която живеела по-наблизо. Останала другата. Подполковникът се отклонил от пътя и спрял колата до гората, недалеч от гробището и гарата.

— Какво правим тук? — попитала уплашено жената.

Когато подполковникът изяснил намеренията си, тя започнала да протестира, че била омъжена и не искала такива работи.

Без да изпуска кормилото, подполковникът я ударил силно през гърлото с другата си ръка. В последвалата схватка тя успяла да скочи от движещата се кола и при падането си счупила коляното. Въпреки това продължила да бяга. Той спрял колата и се втурнал подире й, но тя първа стигнала гарата. Когато подполковникът видял, че там е пълно с народ, се върнал при колата и избягал. Жената пищяла и милиционерите дотърчали.

— Какво се е случило? — попитали.

Тя им казала.

— Как изглежда?

Жената го описала, един от тях не се стърпял и казал:

— Прилича на нашия подполковник.

Тогава това се сторило невъзможно на жената, но впоследствие разбрала, че нейният нападател наистина е подполковникът — още една причина да не предявява обвинения срещу него. Дори когато Яндиев се свърза с нея и я доведе за разпит при Костоев, тя отказа да предяви обвинения. Стара история, не искала да има нищо общо с подполковника.

Да, но дело срещу него не можеше да има, ако няма предявени обвинения. Единствената възможност бе да се прибегне до изпитания метод на „парашута“. Оказа се възможно да се докаже, че веднъж подполковникът карал пиян, ударил с колата една жена и я ранил. След това представил подправени документи, че колата е била открадната преди инцидента.

Преди да му припишат този „парашут“ и да го затворят за няколко дни, Костоев се опита да се възползва от влечението на подполковника към жените. Една хубава млада жена прекара няколко часа с подполковника в хотелска стая, в резултат на което за полковника остана удоволствието, а Костоев получи семенна проба. Не съвпадна. Костоев извика подполковника и нареди да му вземат кръв, като същевременно му разясни, че или ще си изпълнява съзнателно задълженията в преследването на серийния убиец, или ще отиде в затвора за шофиране в пияно състояние и фалшифициране на служебни документи.

Но големият майтап на годината падна във връзка с друг служител на шахтинската милиция — този път капитан. В един от градските ресторанти имало келнер хомосексуалист, известен с това, че си имал няколко редовни клиенти, на които правел фелацио. Когато го притиснаха, той ги назова всички до един. Списъкът беше дълъг и в него фигурираше и въпросният капитан от милицията, човек с достойнство и на години.

— Не мога да повярвам. Не и той!

— Кълна се в Бога! — твърдеше келнерът. — Не мога да го сбъркам с никого. Спермата му е кисела като оцет.

Костоев и Яндиев се тресяха от смях всеки път, когато покрай тях минаваше „капитан Киселата сперма“, както го кръстиха.

 

 

Като всички осъдени на смърт в Русия, Анатолий Сливко не знаеше точната дата на своята екзекуция и затова имаше основания да се разтреперва при най-малкия звук по коридора, убеден, че надзирателите идват да го отведат. Затова с облекчение прие новината, че има посетител — известен лекар от Москва, на име доктор Костоев.

Костоев седеше зад бюрото в стаята за разпит и напълно съзнаваше, че трябва много да внимава със Сливко. Той би могъл да му каже много. От всичките убийци в руските затвори, които обстойно бяха проверили, Сливко беше най-вероятният кандидат да се окаже този, когото търсеха. Беше благ, с учтиви обноски и се чувстваше сред децата в свои води. А той често бе с тях, защото беше учител и водач на младежки туристически групи. Като учител бе получил официални награди и бе спечелил доверието на учениците си.

За да си подбере жертва сред тринайсет-четиринайсетгодишните юноши, той споделял, че ще прави филм (всички знаели за страстта му към фотографията) и търси момче за една от ролите. Сцената във филма показвала как нацистите обесват едно момче като назидателна мярка срещу партизаните. Всички момчета, поканени от Сливко да участват, разбирали добре необходимостта да пазят това в тайна, за да не накърнят чувствата на отхвърлените за същата роля.

Само че Сливко наистина ги бесел. След като фотографирал сцената, той методично ги разчленявал, отделял тялото от краката, стъпалата от глезените. Никога не бил заподозрян до момента, в който го заловили на местопрестъплението.

Получи смъртна присъда.

С властен, сериозен маниер, загатващ за клинична безпристрастност, доктор Костоев, „лекарят от Москва“, поздрави Сливко и го покани да седне.

Мъжът, когото Костоев видя насреща си, беше петдесетгодишен, с големи светлосини очи и бледо кръгло лице. Косата му бе тъмна, устните — тънки.

— Интересува ме начинът, по който се развива престъпната личност — каза Костоев уверено, като че ли говореше самата истина. — Всякакви признаци в детството и юношеството. Но нека започнем с физическите белези. Има ли нещо необикновено във вашето тяло и в половите ви органи?

— Не, половите ми органи са напълно нормални — увери го Сливко…

— Бих искал да ги видя — каза Костоев и когато затворникът се подчини, им хвърли един кратък професионален поглед!

— Единственото, за което се сещам — продължи Сливко, — е, че така и не можах да си пусна цяла брада.

— Ще ви помоля да си свалите за малко ризата.

Сливко се съблече и разкри гърди и ръце, в които нямаше нищо особено, ако се изключат извънмерно едрите гръдни зърна, издължени като на жена.

— От какво са такива издължени зърната на гърдите ви?

— Майка ми разправяше, че като съм бил бебе, много съм плачел, но щом разтриела зърната ми, веднага съм млъквал.

— Искам да ви помоля да ни напишете за себе си. Как вие гледате на нещата, как ви изглежда всичко — каза Костоев. — Ще се върна след няколко дни и ще прочета написаното. След това ще си поговорим.

Това беше само началото. Лекарят от Москва трябва да беше „важна клечка“, защото му разрешаваха да се среща със затворника колкото и когато му се иска. А това означаваше, че засега той — Сливко — поне за известно време няма защо да се страхува от всеки звук в коридора.

Това, което Костоев знаеше със сигурност обаче и което в никой случай не биваше да издаде пред затворника, бе, че Сливко много скоро щеше да бъде екзекутиран.

Затова трябваше много да внимава с всеки свой жест, с тона на гласа си. Не му трябваха признанията на Сливко, а ключ, за да надникне в душата му, да проумее начина му на мислене, на възприемане на света.

Сливко прие задачата с радост, защото по този начин съзнанието му се успокояваше; а и му се предоставяше възможност за интелектуално упражнение. Част от него беше учителят, добрият гражданин, който по-скоро би умрял, отколкото да се появи пред учениците си лъхащ на алкохол, както той писа. А добрият гражданин в него, естествено, беше съгласен, че убийците трябва да бъдат спрени. Проблемът обаче бе, че убиецът в него бе на различно мнение и то надделяваше.

Два дни по-късно Костоев отново бе откаран с кола през степите и горите, които делят Ростов от Новочеркаск. Придружаваше го майор Бураков от ростовската милиция, който също проявяваше интерес към криминалната психология и щеше да играе ролята на асистент на доктор Костоев, като води записки за разговора му със Сливко. Беше много важно тази среща да протече колкото се може по-добре, защото Костоев знаеше, че след два-три часа Сливко щеше да бъде екзекутиран.

Макар че никога не бе присъствал на екзекуция, Костоев знаеше как се извършва. Отвеждат затворника от килията в помещение, откъдето писъците, не могат да се чуят, карат го да коленичи, прочитат му присъдата и го прострелват зад дясното ухо със служебен деветмилиметров пистолет „Макаров“.

Самоличността на хората, натоварени с изпълнението на екзекуцията, е една от най-строго пазените милиционерски тайни. Костоев трябваше да води дълга и тежка борба, за да накара милицията да разкрие имената им. Тези, които доброволно ставаха екзекутори, сами по себе си бяха интересни. Тях ги проверяваха „оперативно“, проучваха досиетата им, за да установят къде са били в дадени дни. До един, се оказаха извън подозрение. След няколко часа един такъв доброволец щеше да пръсне черепа на Сливко с „деветограмка“ — тежестта на куршума бе станала нарицателно.

Спряха в Новочеркаск, столицата на донските казаци, с редиците дървета по улиците и солидни, понякога елегантни домове от жълти тухли. След като разгромили Наполеон, казаците влезли в Париж през 1814 година. Водачът им бил толкова впечатлен от този град, че след завръщането си наредил в Новочеркаск да се построи триумфална арка, а също и голяма катедрала, от която булевардите да започват като лъчи на звезда.

Костоев беше дал на Сливко голяма ученическа тетрадка с таблицата за умножение на задната корица. Сега Сливко му я върна; всички страници бяха изписани с четлив почерк, което показваше, че са плод на сериозно обмисляне.

Костоев веднага се задълбочи в четене. Сливко пишеше, че като бил на двайсет и три години, станал свидетел на катастрофа с кола, при която загинало 12-13-годишно момче. То било облечено в пионерска униформа — бяла риза, червена връзка и черни обувки. По улицата имало много кръв и горящ бензин. Сливко бил едновременно ужасен и запленен от гледката — защото му се привидяла неговата истинска любов.

За да се отърве от този „сладостен кошмар“, Сливко се оженил, но веднага бил посрамен, защото не успял да разкъса химената на жена си през брачната нощ. Наложило се да прибегнат до хирургическа намеса. Въпреки че половият акт с жена му го изпълвал с „отвращение, отчаяние и сълзи“, той успял да произведе на бял свят син. Известно време чувството, че е баща на новородено дете, му вдъхвало смелост да се бори срещу ужасните фантазии, които се стоварвали отгоре му, докато най-сетне се предал и — както бе написал — станал „роб на фантазиите си“.

Всички жертви на Сливко бяха 12-13-годишни момчета; главната фокусна точка на неговото сладострастие бяха техните лъснати черни обувки. Въпреки че фетишизирал и червената пионерска връзка, не трябвало, както той писа, да „бъде подозиран в какъвто и да е фашизъм“. Онази част от ума на Сливко, която преценяваше хорските постъпки, продължаваше да функционира. Той се проклинаше, задето е паднал толкова низко, че дори фантазирал по отношение на собствения си син.

„Бих могъл да опиша стореното от мен по два различни начина. При единия ще се заклеймявам, но при другия ще възхвалям садизма като нещо възвишено и извън обсега на обикновените хора…“

Като описваше в общи линии характера си, той подчертаваше, че не пушел, не пиел, не псувал и бил дълбоко влюбен в природата.

„… Което ме води до не много утешителното заключение, че дори и един външно порядъчен човек може да таи в себе си зло.“

Когато приключи с бързия, но много внимателен прочит, Костоев рече:

— Ще разискваме по написаното, след като го проуча. Сега бих искал само да ви задам няколко въпроса. Връщахте ли се на местопрестъпленията?

— Винаги ми се е искало. И понякога наистина се връщах, обикновено след около месец, но често и по рано — отговори Сливко.

Той призна също така, че снимките, които правел на жертвите си и които сам проявявал в тъмната си стаичка, го задоволявали, в продължение на месец и повече. Той изтъкна също така, че никога не е споделял фантазиите си по отношение на собствения си син, но сега, когато бил изгубил всякаква надежда, решил да напише цялата истина.

— А целувахте ли жертвите си?

— Да, когато бяха в безсъзнание.

— Следващия път ще поговорим по-подробно — каза Костоев и кимна кратко с глава, създавайки илюзия за пощада.