Стивън Кинг
Огън (21) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Двайсета глава

На големия парцел зад тухлените здания се намираше градината на приюта, наречена от момчетата „Градината на победата“^[1].

Директорката на „Хетън Хаус“ преди Козлоу беше занемарила насажденията и се оправдаваше, че не разбира от тия неща, но Козльото проумя ползата от градината. Първо, ако сами отглеждаха зеленчуци, щяха да икономисат от бюджета на приюта, второ, така хлапетата щяха да се приучат на физически труд, върху който според него се крепеше целият свят. Любимата му фраза беше: „Трудът и математиката са построили пирамидите.“ И така напролет момчетата садяха, лете плевяха (освен ако не ги изпращаха да работят в чужди стопанства като това на Блуноут), а есенно време събираха реколтата.

Четиринайсет месеца след „невероятното боровинково лято“, както го нарече Тоу-Джем, Джон Челцмън бе включен в бригадата за събиране на тикви в Градината на победата. Той се простуди, заболя и почина. Всичко се случи с ужасяваща бързина. Закараха го в Общинската болница в Портланд в навечерието на Хелоуин, когато другите момчета бяха на училище. Издъхна в отделението за бедни, в сетния му час до него нямаше никого.

Махнаха чаршафите от леглото му в „Хетън Хаус“, после го застлаха отново. Целия следобед Блейз седя на кревата си, загледан в празното легло. Дългата спалня — наричаха я „червото“ — пустееше. Всички бяха на погребението на Джони. Повечето момчета не бяха присъствали на погребение и дори им беше интересно.

Блейз изпитваше страх, същевременно не можеше да откъсне поглед от празното легло. Бурканът с фъстъчено масло „Шедс“, който Джони криеше между възглавницата и стената, беше изчезнал. И бисквитите „Риц“. (Вечер, когато останеха в тъмното, Джони подмяташе: „Дори лайното е вкусно върху «Риц»“, а Блейз се разсмиваше). Сега леглото бе застлано по войнишки, с опънато горно одеяло, чаршафите бяха искрящо бели, не като преди. Джони често мастурбираше нощем. Блейз лежеше в постелята, взираше се в мрака и слушаше как проскърцват пружините, докато приятелят му лъскаше бастуна. Ето защо по завивките му винаги имаше жълти петна. Същите петна имаше по чаршафите на всички по-големи момчета. И по неговите. Докато се взираше в празния креват, изведнъж му хрумна, че ако умре, ще сменят изцапаните със сперма завивки с бели и чисти като тези на леглото на Джони. Чаршафи без едно петънце, което да покаже, че върху тях някой е лежал, някой е мечтал… някой е имал плътски желания… Блейз беззвучно зарида.

Въпреки че беше началото на ноември, денят бе ясен и безоблачен и следобедното слънце обливаше спалното помещение. Върху кревата на Джони се очертаваха квадрати от светлина, разсичана от вътрешните рамки на прозорците. След известно време Блейз се надигна и смъкна одеялото от леглото на приятеля си. Запрати възглавницата в другия край на помещението. Разкъса чаршафите и събори матрака на пода. Не, не беше свършил. Преобърна кревата и го сложи върху матрака. Яростта му обаче не стихна, затова ритна единия щръкнал крак на проклетия креват, но само си нарани стъпалото. Задъха се, просна се на леглото и закри с длани очите си.

След погребението момчета не посмяха да го доближат. Никой не го попита и за преобърнатия креват, но Тоу взе ръката му и я целуна. Което беше адски странно. Години наред Блейз се сещаше за случката. Не постоянно, разбира се, само от време на време.

В пет следобед учебните занятия приключиха и момчетата изтичаха на двора, за да се раздвижат, че да им се отвори апетит за вечерята. Блейз обаче отиде в кабинета на Мартин Козлоу. Директорът седеше зад бюрото си. Беше с домашни чехли и се поклащаше на стола си, докато четеше „Ивнинг Експрес“. Вдигна очи от вестника и попита:

— Какво има?

— Ей такова, гад такъв! — отвърна Блейз и го удря, докато онзи загуби съзнание.

* * *

Тръгна пеш към границата с Ню Хампшир, понеже си мислеше, че ако открадне кола, ще го спипат за три-четири часа. Вместо това го хванаха за два. Все забравяше колко е грамаден, но Мартин Козлоу не забрави. В резултат полицаите от Мейн бързо откриха двуметровия младеж с вдлъбнатина на челото.

Процесът в окръжния съд на Къмбърланд бе по ускорената процедура. Мартин Козлоу се яви с гипсирана ръка и превръзка на главата, закриваща едното му око. Отиде до свидетелското място с помощта на патерици.

Прокурорът го попита колко е висок.

— Един и шейсет и пет — отвърна директорът.

Следващият въпрос беше колко тежи.

— Осемдесет килограма.

Прокурорът го попита дали е предизвикал нападението — например дали случайно не е обидил подсъдимия Клейтън Блейздел младши, или не го е наказал несправедливо. Козлоу отговори отрицателно. Прокурорът нареди на адвоката на Блейз — новоизпечен випускник от юридическия факултет — да разпита свидетеля. Младокът обсипа Козльото с гневни, зле формулирани въпроси, на които пострадалият отговаряше спокойно; гипсът, превръзката и патериците бяха по-красноречиви от думите му. Щом защитата приключи с въпросите, свидетелят на обвинението бе освободен.

На свидетелското място застана Блейз и новоизпеченият му защитник го попита защо е ударил директора на „Хетън Хаус“. Запъвайки се, младежът изложи историята си. Умрял най-добрият му приятел. Той, Блейз, си казал, че Козлоу е виновен. Не трябвало да изпраща Джони да събира тикви, особено в такъв студ. Джони имал слабо сърце. Било несправедливо и господин Козлоу прекрасно знаел, че е несправедливо. Получил си заслуженото.

Младият адвокат отчаяно се тръсна на стола си.

Прокурорът стана и пристъпи към обвиняемия. Попита го колко е висок.

— Метър и деветдесет и осем, а може и два метра — отвърна Блейз.

А колко тежи? Младежът отвърна, че не знае, но едва ли ще са повече от стой-пей-сей кила. Отговорът му предизвика смях сред репортерите, Блейз ги изгледа недоумяващо и се поусмихна, за да покаже, че носи на майтап като всеки друг. Прокурорът нямаше повече въпроси и си седна на мястото.

Служебният адвокат на Блейз произнесе пламенна, но доста объркана реч, и приключи. Съдията зяпаше навън, подпрял с ръка брадичката си. Прокурорът отново се изправи и нарече Блейз млад престъпник. Каза, че задължение и отговорност на щата Мейн е да го сложи на мястото му. Блейз не знаеше какво означава това, но подозираше, че едва ли ще е хубаво.

Съдията попита дали обвиняемият има да каже нещо.

— Да, сър — отвърна Блейз, — обаче не зная как.

Съдията кимна и го осъди на две години в Изправителния център в Южен Портланд.

* * *

Оказа се, че в затвора не е толкова страшно, както разказваха други момчета, същевременно условията бяха толкова лоши, че той се зарече повече да не стъпва тук. Ръстът и силата му бяха гаранция, че няма да го бият и да се опитват да го изнасилят. Държеше се настрана от всички затворнически банди с карикатурните им водачи, ала пребиваването за дълги периоди от време в тясната килия бе истинско мъчение. Непоносимо и отвратително. За първите шест месеца той на два пъти „вдигна патърдия“ и закрещя да го пуснат, блъскайки по решетките, докато се появиха пазачите. Първия път дойдоха четирима, но се наложи да извикат на помощ още четирима, после и още шестима, за да усмирят Блейз. Втория път му сложиха инжекция, която го приспа за шестнайсет часа.

В карцера беше още по-ужасно. Той сновеше из клаустрофобното помещение (шест стъпки от стена до стена), а времето забавяше своя ход и накрая спираше. Когато най-накрая го пускаха при другите момчета, които имаха право да се разхождат на двора или да разтоварват камиони, той почти обезумяваше от радост и благодарност. Веднъж дори прегърна тъмничаря, който го освободи от карцера за втори път, и получи следната забележка в личното си досие: „Проявява хомосексуални наклонности.“

Дори пребиваването в карцера не беше най-лошото. Паметта му беше слаба, но спомените за потресаващото преживяване никога не го напуснаха. Да, гадовете знаеха как да хванат човек натясно. Отвеждаха го в стаичка с бели стени, скупчваха се в кръг около него и започваха да задават въпроси. И преди да е разтълкувал първия въпрос, задаваха втори, трети, четвърти… Обграждаха го от всички страни, все едно е попаднал в гигантска паяжина. Накрая нещастникът признаваше всичко, за да ги накара да млъкнат. Подаваха му лист хартия, нареждаха му да си напише името и братче! — той се подписваше.

Началник на инквизиторите беше някой си Холоуей, помощник главен прокурор. Той благоволи да влезе в стаичката с бели стени едва час и половина след началото на разпита. Блейз седеше на стола, ръкавите му бяха запретнати, ризата — разпасана. Беше плувнал в студена пот и му се ходеше по нужда. Сякаш отново бе във фермата на Бауи и кучетата яростно се зъбеха срещу него. Холоуей, образец на елегантността, беше издокаран със син раиран костюм, отпред черните му обувки бяха надупчени. Блейз никога не забрави тази галактика от дупчици.

Холоуей приседна на масата в средата на стаята и заразмахва крак, елегантната черна обувка се поклащаше като махало на часовник. Дружелюбно се усмихна и попита:

— Ще говориш ли, синко?

Блейз със заекване отвърна, че ще говори. Стига някой да го слуша и да не му крещи.

Холоуей нареди на другите да излязат.

Блейз попита може ли да отиде до тоалетната.

Онзи посочи врата, която момчето не бе забелязало досега, и подхвърли, като продължи да се усмихва подкупващо:

— Върви, какво чакаш.

Щом излезе от тоалетната, Блейз видя на масата кана с вода, в която плуваха кубчета лед, и празна чаша. Погледна Холоуей и той му кимна. Момчето изпи на екс три чаши. Стори му се, че забиват ледена висулка в челото му.

— По-добре ли си? — попита заместник-прокурорът.

Блейз кимна.

— Който отговаря на въпроси, бързо ожаднява. Пушиш ли?

— Не.

— Браво, ще доживееш до дълбоки старини. — Холоуей запали цигара. — Как те наричат приятелите, синко?

— Блейз.

— Аз съм Франк Холоуей. — Подаде ръка и потръпна от болка, когато исполинът я стисна. — А сега ми разкажи най-подробно как стигна дотук.

Блейз заизлива душата си. Започна от деня, в който Козльото се появи в „Хетън Хаус“ и започна да го тормози с аритметиката.

Холоуей вдигна ръка:

— Нали не възразяваш да повикам стенограф да записва думите ти? Стенографът е нещо като секретар. Ще ти спестим да повтаряш всичко отначало.

Блейз отговори, че не възразява.

По-късно, когато разказът му беше към своя край, другите се върнаха. Холоуей вече не изглеждаше толкова добронамерен. Стана от масата, изтупа праха от панталона си и нареди:

— Напечатайте показанията и дайте на този тъпанар да ги подпише.

Излезе, без да се обърне.

* * *

Блейз не излежа две години — намалиха присъдата му с четири месеца за добро поведение. Дадоха му два чифта затворнически джинси, затворническо джинсово яке и сак за вещите. Получи и чек за четирийсет и три долара и осемдесет и четири цента — толкова беше заработил зад решетките.

Беше октомври. Свежият ветрец изпълваше въздуха със сладост. Пазачът на входа помаха на Блейз (ръката му се движеше като автомобилна чистачка) и го посъветва занапред да не нарушава закона. Младежът безмълвно го отмина и потръпна, когато тежките врати се затвориха зад него.

Вървя, докато тротоарите свършиха и градът изчезна. Докато крачеше, любопитно оглеждаше всичко наоколо. Край него минаваха коли, които изглеждаха по-различни… по-модерни. Една забави ход и Блейз си помисли, че шофьорът ще му предложи да го закара до някъде. Само че онзи извика: „Ей, ПАНДИЗЧИЯТАААА!“ и настъпи газта.

По едно време Блейз седна на каменния зид, ограждащ малко селско гробище, и започна да наблюдава пътя. Едва в този момент осъзна, че е свободен. Вече никой не го командваше, но за съжаление той не умееше да си дава нареждания, а приятели нямаше. Вече не беше в затвора, обаче едва ли щеше да си намери работа. Не знаеше дори какво да прави с хартийката, която му бяха дали вместо пари.

И все пак изпитваше удивително и успокояващо задоволство. Затвори очи и обърна лице към слънцето, лъчите сякаш изпълниха с алена светлина съзнанието му. Усещаше миризмата на трева и на топлия асфалт, положен наскоро от пътните работници. И мириса на изгорели газове от автомобилите, които се подчиняваха на шофьорите и ги откарваха, където пожелаят. Привикваше към живота на свобода.

Пренощува в някакъв хамбар, на сутринта си намери работа — да събира картофи срещу десет цента за кошница. През зимата постъпи в една нюхампширска дъскорезница, чийто собственик не желаеше да има вземане-даване с профсъюзите, защото плащаше под минималната надница.

Щом настъпи пролетта, взе автобуса за Бостън и си намери работа в пералнята на болница „Бригам“. След шест месеца срещна познат от Изправителния център в Южен Портланд — Били Сен Пиер. Отидоха в един бар и изпиха сума бири. Били призна, че с един приятел са намислили да оберат магазин за алкохолни напитки в Саути. Допълни, че работата била „муцка“, обаче им трябвал трети човек.

Блейз се съгласи, делът му беше седемнайсет долара. Продължи да работи в пералнята. След четири месеца с Били и неговия зет Дом обраха бензиностанцията и бакалницата в Данвърс. Месец по-късно двамата с Били и още един „питомец“ на Южен Портланд — Калвин Каден — ограбиха заложна къща, в която се правеха и незаконни залози за конни състезания. Плячката им надхвърли хиляда долара.

— Отсега нататък ще правим само големи удари — заяви Били, след като тримата си разделиха парите в една мотелска стаичка край Дъксбъри. — Това е само началото.

Блейз кимна, обаче продължи да работи в пералнята на болницата.

Известно време животът му продължи в същото русло. Така и не си намери истински приятели в Бостън. Общуваше само с Били Сен Пиер и „гастролиращи“ дребни престъпници, които ту се появяваха, ту изчезваха. Обикновено се срещаха в една сладкарница, която се казваше „При Мучи“. Играеха пинбол и си говореха простотии. Блейз си нямаше гадже — нито постоянно, нито временно. Беше много срамежлив, а и се притесняваше от своето пробито кубе, както се изразяваше Били. След успешен удар понякога отиваше при проститутка.

Около година след срещата с Били един сладкодумен хитрец, който от време на време свиреше по заведения, накара Блейз да си инжектира хероин. Младежът се скъса да повръща — може би от някакво добавено вещество, а може би беше алергичен. Така или иначе не опита отново. От време на време пушеше трева, за да прави компания на апапите си, но не посягаше към твърдите наркотици.

Скоро след експеримента с хероина Били Сен Пиер и Калвин Каден (чиято най-голяма гордост беше татуировката „ЖИВЕЕШ КАТО ПСЕ, ПОСЛЕ УМИРАШ“) бяха арестувани, докато се опитваха да ограбят един супермаркет. Мнозина други обаче искаха да използват Блейз. Направо се избиваха за него. Някой му лепна прякора Бугиман-Страшилището — и всички започнаха да го наричат така. Дори когато си слагаше маска, за да скрие вдлъбнатината на челото, продавачът или собственикът на магазина така се стряскаха от ръста му, че забравяха да посегнат към бухалката, скрита под тезгяха.

През двете години след ареста на Били пет-шест пъти Блейз избягна същата участ, и то все на косъм. Веднъж двамата братя, с които бе ограбил магазин за дрехи в Соугъс, бяха спипани секунди след като той се сбогува с тях и слезе от колата им. Братята с удоволствие щяха да го издадат, за да им намалят присъдата, обаче го знаеха единствено като Големия Буги, и ченгетата решиха, че третият член на бандата е някакъв едър негър.

През юни от болницата уволниха Блейз, но той не си потърси работа. Носеше се по течението на живота, докато се запозна с Джордж Рекли, и тази среща предопредели бъдещето му.