Стивън Кинг
Огън (1) (Под псевдонима Ричард Бакман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blaze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Огън

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Симолини‘94

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-349-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9312

История

  1. — Добавяне

За Томи и Лори Спрус

И в памет на Джеймс Т. Фаръл[1]

„Това са копторите на сърцето.“

Джон Д. Макдоналд[2]

Разкриване на картите

Скъпи верни читателю,

„Огън“ е „роман от чекмеджето“. Искам да си наясно, преди да изхвърлиш касовата бележка и да изцапаш книгата със сос или сладолед, след което ще е трудно или невъзможно да я върнеш в книжарницата[3].

Да, текстът е преработен и допълнен, но това не променя факта, че е романът е „от чекмеджето“. На корицата му пише „Ричард Бакман“, защото „Огън“ е последният от онези, написани между 1966 и 1973 година — период на най-голяма творческа продуктивност за въпросния господин.

През това време не бях един човек, а двама. Стивън Кинг, който пишеше (и публикуваше) разкази на ужаса за малотиражни мъжки списания като „Кавалиър“ и „Адам“[4], и Ричард Бакман, автор на романи, които нито един издател не желаеше да публикува. Това бяха „Гняв“[5], „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“ и „Бягащият човек“[6].

Нито една от четирите книги не се появи на пазара с твърди корици (както си му е редът) — бяха отпечатани направо в джобен формат с мека подвързия.

„Огън“ бе последното от тези ранни произведения. Наречи го петата четвъртина, ако желаеш… или поредния роман „от чекмеджето“ на известния писател. Започнах го в края на 1972 и го завърших в началото на 1973. Докато работех над него, мислех, че е страхотен, но след като го прочетох от начало до край, го обявих за пълен боклук. Май така и не го предоставих на нито един издател — дори не го изпратих и в „Дабълдей“, където по онова време се бях сприятелил с Уилям Дж. Томпсън. Именно Бил впоследствие откри Джон Гришам и пак той подписа с мен договор за романа, който създадох след „Огън“ — заплетена, но доста интригуваща история за абитуриентска вечер в Централен Мейн.

През следващите няколко години съвсем забравих за „Огън“. След като всички други романи на Бакман бяха издадени, аз го извадих от прословутото чекмедже, за да го прегледам. Прочетох първите двайсет страници, отново се уверих в първоначалната си преценка за книгата и я върнах обратно. Стилът не беше лош, но сюжетът ми припомни една мисъл на Оскар Уайлд. Според него човек не може да чете Дикенсовия „Вехтошарски магазин“, без да пролива сълзи от смях[7].

„Огън“ потъна в забрава, ала не се изгуби. Само потъна сред книжата и ръкописите на Стивън Кинг/Ричард Бакман, съхранявани в библиотеката на Фоглър в Мейнския университет.

Следващите трийсет години „Огън“ прекара в мрак[8].

После публикувах една тънка книжка с мека подвързия — „Колорадецът“ — в поредицата „Хард Кейз Краймс“. Идеята за тази серия бе на един невероятно интелигентен и приятен човек на име Чарлс Ардай, увековечен от моя милост в романа „Клетка“.

Желанието му бе да преиздава класическите „черни“ и детективски романи, които преди излизаха в джобен формат, както и да публикува нови. Е, „Колорадецът“ не беше черен роман, но Чарлс реши да го издаде, и то с една от онези старомодни корици[9].

Романът имаше небивал успех… само дето хонорарите се бавеха[10].

Година по-късно си казах, че няма да е зле да се върна към класическите кримки, но с по-типично произведение. За пръв път от много време мислите ми се стрелнаха към „Огън“, ала подире им се влачеше проклетото изказване на Оскар Уайлд относно „Вехтошарски магазин“. Доколкото си спомнях, „Огън“ не беше „черно“ криминале, а доста сълзлива мелодрама. Все пак реших отново да го прегледам, стига да го откриех, разбира се. Спомнях си кашона, спомнях си шрифта на вехтата пишеща машина (несъкрушимата „Оливети“, която жена ми Табита използваше в колежа), ала нямах представа какво се е случило с ръкописа, който би трябвало да е във въпросния кашон. Като нищо можеше да е изчезнал и тогава… сбогом, моя красавице[11].

Слава богу, този се намери. Марша, една от двете ми безценни помощнички, го откри в библиотеката на Фоглър. Не ми повери оригиналния ръкопис (ами аз… такова… губя разни неща…) и направи ксерокопие. По всяка вероятност бях използвал доста изхабена лента, защото текстът едва се четеше, а бележките в полетата се бяха размазали. Все пак зачетох романа — бях подготвен за разочарование от произведението, написано по времето, когато бях доста по-млад и самонадеян.

Обаче „Огън“ се оказа доста добър (и определено по-добър от „Пътна мрежа“ — роман, който тогава смятах за типична американска белетристика). Само дето не беше „черен“ роман. По-скоро напомняше натуралистичната проза с криминални елементи, която през трийсетте години създаваха Джеймс М. Кейн[12] и Хорас Маккой[13].

Казах си, че ретроспекциите всъщност са по-добри от самата фабула — напомняха ми за трилогията „Младият Лониган“ на Джеймс Т. Фаръл и забравения (но незабравим за прочелите го) роман „Бензиностанцията на Макгинти“. Естествено на места „Огън“ беше ППС[14], но да не забравяме, че бе написан от млад човек (тогава бях на двайсет и пет), убеден, че е сътворил поредния ВЕЛИК ШЕДЬОВЪР.

Реших, че „Огън“ може да се преработи и издаде, без да навреди на репутацията ми, само дето нямаше да се впише в романите от поредицата „Хард Кейз Краймс“, защото не отговаряше на представата за криминален роман. По-скоро щеше да е описание на трагичната съдба на един онеправдан човек, и то ако го преработех изцяло и изрежех целия мелодраматизъм. Ето защо прибягнах до фрази и атмосфера, характерни за най-добрите черни романи, и дори използвах шрифт, наречен „Американска пишеща машина“, за да ми напомня с какво съм се захванал. Работех бързо, без да поглеждам напред или назад, опитвайки се да придам на „Огън“ онази неустоима тръпка, характерна за този жанр (най-вече за книгите на Джим Томпсън и Ричард Старк[15] и по-малко за романите на Кейн, Маккой или Фаръл). Смятах, че ще нанеса поправките накрая, и то с молив, а не на компютър, както е модерно сега. Щом книгата щеше да бъде завръщане в миналото, исках да се насладя в пълна степен на това, а не да бягам от него. Бях твърдо решен да премахна от текста цялата сантименталност; исках завършеният роман да прилича на празна къща, в която няма дори килим. Както често казваше майка ми: „Искам да видя истинското му лице.“ Само ти, читателю, ще прецениш дали съм успял или не.

Ако е от значение за теб (в което се съмнявам — предполагам, очакваш интересно четиво история, и се надявам, че ще останеш доволен), всички хонорари и допълнителни приходи от „Огън“ са за фондацията „Хейвън“, която бе създадена да помага на творците на свободна практика, когато късметът ги изостави[16].

И още нещо, след като вече съм те хванал за ревера — постарах се, доколкото е възможно, да създам усещане за безвремие, та романът да не изглежда старомоден[17].

Да се отстранят всички остарели реалии обаче беше невъзможно, понеже някои времеви ориентири бяха важни за сюжета[18].

Ще бъда удовлетворен, ако си кажеш, че действието се развива в Америка и в недалечното минало.

Връщам се там, откъдето бях започнал. Да, романът е написан отдавна, обаче май сгреших в първоначалната си преценка за него. Може и да не се съгласиш с мен… но така или иначе не става въпрос за творба като „Малката кибритопродавачка“. Както винаги, мой верни читателю, ти пожелавам всичко най-хубаво, благодаря ти, задето четеш тази книга, и се надявам да ти хареса. Няма да кажа, че се надявам да се просълзиш, но…

Не. Все пак ще го кажа. Стига да не се просълзиш от смях.

Стивън Кинг (от името на Ричард Бакман)

Сарасота, Флорида.

30 януари 2007 г.

Бележки

[1] Известен американски писател (1904–1979), автор на няколко романа и седемнайсет сборника с разкази. — Б.пр.

[2] Един от най-големите американски автори на съспенс и крими, любимец на Стивън Кинг, Дийн Кунц, Мери Хигинс Кларк, Доналд Уестлейк и Сю Графтън. — Б.пр.

[3] Предполагам, че и ти като мен рядко сядаш на масата (било то за обяд или лека закуска) без книгата, която четеш в момента. — Б.а.

[4] С едно изключение: под псевдонима Джон Суидън Ричард Бакман публикува един криминален разказ — „Петата четвъртина“. — Б.а.

[5] Тиражът му отдавна е изчерпан, което ме радва. — Б.а.

[6] След това излезе Бакмановият роман „Проклятието“ и не е чудно, че ме разконспирираха, понеже в действителност бе написан от Стивън Кинг — подвеждащата снимка на четвърта корица не заблуди никого. — Б.а.

[7] По същия начин реагирах на „Всеки“ на Филип Рот, „Невзрачният Джуд“ на Томас Харди и „Дъщерята на пазителя на спомените“ на Ким Едуардс; в един момент спирах да чета, прихвах и виквах: „Хайде сега да се разболее от рак! И да ослепее! Само това още не му е дошло на ума!“ — Б.а.

[8] Е, не в чекмедже, а в един кашон. — Б.а.

[9] Знойна мацка, в чийто поглед се крие беда, а под бикините й — екстаз (най-вероятно). — Б.а.

[10] Като се замисля, досущ като в лошото старо време на книгите с меки корици. — Б.а.

[11] Затрил съм не един, а два читави романа, над които работех. „Под купола“ беше дълъг едва петдесет страници, когато изчезна, ала „Канибали“ пропадна вдън земя, когато вече бях прехвърлил двеста и първата страница. Нямах копия. Беше много преди появата на компютрите, а пък аз никога не ползвах индиго за черновите… струваше ми се някак превзето. — Б.а.

[12] Джеймс Кейн (1892–1977) — един от майсторите на „твърдата“ школа в американските криминални романи, автор на „Пощальонът звъни винаги два пъти“. Хорас Маккой (1897–1955) — автор на романа „Уморените коне ги убиват, нали?“. — Б.пр.

[13] И донякъде бе повлиян от „За мишките и хората“ на Стайнбек — няма как да не го забележите. — Б.а.

[14] Претенциозен, претрупан и сълзлив. — Б.а.

[15] Джим Томпсън (1906–1977) — автор на детективски романи; Ричард Старк — псевдоним на известния американски криминалист Доналд Уестлейк (роден през 1933). — Б.пр.

[16] Повече информация за фондацията „Хейвън“ (The Haven Foundation) ще намериш в моята интернет страница: www.stephenking.com. — Б.а.

[17] Героят Клейтън Блейздел е израснал в следвоенна Америка (става дума за Втората световна война). Сега това звучи като извадено от нафталина, макар че през 1973 година, когато пишех романа в караваната, където живеех с жена си и двете ни деца, изглеждаше съвсем нормално. — Б.а.

[18] Ако го бях написал днес, най-малкото щях да взема под внимание повсеместната употреба на мобилни телефони и автоматичната идентификация на повикванията. — Б.а.